Ейджи Йошикава
Мусаши (42)

Счупената лютня

Няколкото съчки в огъня тихо горяха, като изпускаха приятен мирис и осветяваха малката стая, все едно е пладне. Тънкият пушек не дразнеше очите; приличаше на бели божурови листенца, поръсени понякога с пурпурно златни и алени искри. Винаги, когато огънят затихнеше, Йошино добавяше нови съчки от кутията.

Мъжете бяха твърде пленени от хубостта на пламъците, за да питат за подпалките, но накрая Мицухиро се обади:

— Какво дърво слагате? Това не е бор.

— Не — отвърна Йошино. — Божурово дърво е.

Всички останаха леко изненадани. Божурът с неговите тънки, като на храст стъбла надали изглежда подходящ за гориво. Йошино взе една леко овъглена пръчка и я подаде на Мицухиро.

После му разказа, че божурите в градината били засадени преди повече от сто години. В началото на зимата градинарите ги подрязвали много ниско и изрязвали червясалите горни части на стеблата. Отрязаното запазвали за горене. Макар количеството да е малко, то е достатъчно за Йошино.

Божурът, отбеляза тя, е цар на цветята. Навярно е съвсем разбираемо, че изсъхналите му стъбла не са като обикновеното дърво, също както някои хора имат достойнства, които останалите не притежават.

— Колко са онези — рече замислено Йошино, — чиито достойнства надживяват увехналите и умрели цветя? — След това с печална усмивка сама отвърна на въпроса си: — Ние хората цъфтим само през младостта, после, още преди да сме умрели, ставаме сухи, бездушни скелети.

Малко по-късно добави:

— Простете, че нямам какво друго да ви предложа освен сакето и огъня, но поне имаме достатъчно дърва да ни стигнат до изгрев-слънце.

— Не бива да се извинявате. Това е прием, достоен за княз.

Макар привикнал на охолство, Шою бе искрен в похвалата си.

— Има едно нещо, което бих ви помолила да направите за мен — каза Йошино. — Ще ми напишете ли нещо за спомен от тази вечер?

Докато тя натриваше мастилото, момичетата постлаха в съседната стая един вълнен килим и сложиха на него няколко листа китайска хартия. Направена от бамбук и черничево дърво, тя бе твърда и лесно попиваше, най-добрата за калиграфско писане.

Мицухиро пое ролята на домакин, обърна се към Такуан и каза:

— Добри ми отче, след като дамата ни помоли, ще напишете ли нещо подходящо? Или трябва първо да помолим Коецу?

Коленичил, Коецу мълчаливо се дръпна по-напред. Вдигна четката, замисли се за миг и нарисува един божуров цвят.

Над него Такуан написа:

Защо ли упорствам

в живот така откъснат

от хубост и страст?

Макар прелестни,

ярките листенца на божурите

окапват

и те умират.

Стихотворението на Такуан бе в японски стил. Мицухиро предпочете да пише по китайски образец и изписа няколко реда от едно стихотворение на Цай Вен:

Когато съм зает, планината ме гледа.

Когато съм свободен, аз гледам планината.

Макар да изглежда едно, не е,

понеже всяка заетост стои по-долу от отдиха.

Под стихотворението на Такуан Йошино написа:

Дори докато цъфтят,

над цветята тегне

дъх на печал.

Дали мислят за бъдещето,

когато листенцата им

няма вече да ги има?

Шою и Мусаши мълчаливо гледаха. Последният изпита голямо облекчение, че никой не настоя и той да напише нещо.

Върнаха се при огнището и си поговориха малко, докато Шою, забелязвайки близо до нишата във вътрешната стая една бива, вид лютия, помоли Йошино да им посвири. Останалите подкрепиха предложението му.

Без следа от някаква свитост момичето взе инструмента и седна в средата на слабо осветената вътрешна стая. Държанието й не беше като на горда от уменията си изкусна свирачка, но не опитваше да си придаде и неуместна плахост. Мъжете прогониха от умовете си случайните мисли, за да могат да се посветят на откъса от „Повести за Хейке“, който тя щеше да изпълни. Нежните, тихи звуци бяха сменени от бурна, после насечена мелодия. Огънят отслабна и в стаята стана по-тъмно. Упоени от музиката, никой не се помръдна, докато едно малко изригване на искри не ги върна отново на земята.

Щом музиката свърши, Йошино с лека усмивка рече:

— Боя се, че не свирих много добре.

Остави лютнята на място и се върна при огъня. Щом мъжете станаха да си вземат довиждане, Мусаши, доволен че е спасен от по-нататъшна досада, бе първият, който отиде до вратата. Йошино един по един се сбогува с останалите, но на него не каза нищо. Щом се обърна да си върви, тя мълчаливо го хвана за ръкава.

— Останете през нощта тук, Мусаши. Някак… не ми се иска да ви оставям да си тръгнете.

Надали лицето на девица, към която са отправили обидно предложение, щеше да е по-румено. Мусаши опита да се измъкне, като се направи, че не е чул, но за всички бе ясно, че е прекалено объркан, за да каже нещо.

Йошино се обърна към Шою и попита:

— Нали няма пречка да го задържа тук?

Мусаши махна ръката на Йошино от ръкава си.

— Не, тръгвам с Коецу.

Щом припряно се приближи до вратата, Коецу го спря.

— Не бъдете такъв, Мусаши. Защо не останете тази нощ тук? Може да се върнете при мен утре. В крайна сметка, дамата има добрината да прояви внимание към вас.

И за да подчертае думите си, той се дръпна и отиде при другите двама.

Съзнанието на Мусаши го предупреди, че се опитват нарочно да го накарат да остане, за да могат после да се посмеят на случката. При все това сериозността, която виждаше по лицата на Йошино и Коецу, говореше, че това не може да е само шега.

Силно развеселени от неудобството му, Шою и Мицухиро решиха да се пошегуват.

— Вие сте най-щастливият мъж в страната — възкликна единият, а другият предложи доброволно да го замести.

Закачките се прекъснаха от идването на един непознат мъж, когото Йошино бе пратила да огледа квартала. Той дишаше тежко и зъбите му тракаха от страх.

— Останалите господа може да си тръгват — каза той, — но за Мусаши и дума да не става. Сега е отворена само главната порта, а от другата й страна, покрай чайната Амигаса и по улицата, има купища самураи, които на малки групички обикалят наоколо. Всички са от училището Йошиока. Дюкянджиите са се уплашили, че може да стане нещо страшно и до един са затворили по-рано. Казаха ми, че вън от квартала, в посока към манежа, имало поне сто души.

Мъжете останаха стреснати, не само от новината, но и от това, че Йошино е взела такава предпазна мярка. Само на Коецу бегло му бе хрумнало, че може да се очаква някакво произшествие.

Момичето се бе догадило, че става нещо, щом видя петното от кръв на ръкава на Мусаши.

— Мусаши — каза тя, — сега, след като чухте какво е там навън, навярно сте по-решен от всякога да излезете, само за да докажете, че не ви е страх. Но аз ви моля да не правите нищо прибързано. Ако вашите врагове ви сметнат за страхливец, утре винаги можете да им докажете, че не сте такъв. Тази вечер сте дошли тук да отдъхнете и истинският мъж се отличава с това, че може да се забавлява до насита. Йошиока искат да ви убият. Със сигурност не е позорно да избегнете това. Всъщност, ако сега настоите да влезете в капана им, много хора биха ви упрекнали в неблагоразумие.

— Разбира се, остава въпросът за вашата лична чест, но аз ви моля, размислете за неприятностите, които една битка ще причини на хората в този квартал. Животът на вашите приятели също ще се окаже в опасност. При тези обстоятелства единствената разумна постъпка ще е да останете.

Без да дочака отговора му, тя се обърна към останалите мъже и каза:

— Мисля, че няма пречка вие да си тръгнете, стига да внимавате по пътя.

 

 

Около два часа по-късно часовникът удари четири. Далечният шум на музика и пеене бе замрял. Мусаши седеше на прага на стаята с огнището — самотен затворник в очакване на утрото. Йошино остана до огъня.

— Не ви ли е студено там? — попита тя. — Елате моля насам на топло.

— Не се грижете за мен. Легнете си. Щом слънцето изгрее, излизам.

Същите думи си бяха разменили вече доста пъти, но напразно.

Въпреки известната недодяланост на Мусаши, на Йошино той се стори привлекателен. Макар да се казваше, че жена, която гледа на мъжете като на мъже, а не като на източник на доходи, няма защо да си търси работа в квартала за развлечения, това бе просто съмнителна стара мъдрост, повтаряна от съдържателите на домове за разврат — хора, които познаваха само обикновени проститутки и нямаха досег с големите куртизанки. Жени с възпитанието и образованието на Йошино бяха напълно способни на нежни чувства. Тя бе само година или две по-възрастна от Мусаши, но колко различни бяха двамата по отношение на опит в любовта! Като го гледаше как седи вдървен, сдържа чувствата си и избягва да я погледне в лицето, сякаш нейният вид може да го ослепи, тя отново се почувства като невинна девойка, изпитваща първите любовни трепети.

Прислужващите момичета, без да забелязват вътрешното напрежение, бяха разстлали в съседната стая разкошни постели, достойни за сина и дъщерята на някой даймио. В ъгълчетата на брокатените възглавници нежно проблясваха златни камбанки.

Шумът от свличане на сняг от покрива, който се чуваше, напомняше донякъде за човек, скочил от оградата в градината. Всеки път в такъв миг Мусаши настръхваше като таралеж. Нервите му сякаш стигаха чак до краищата на косата.

Йошино усети по нея да минава тръпка. Беше най-студеното време на нощта, часовете точно преди да се съмне, но неприятното чувство не се дължеше на студа. То идваше от настървения вид на този мъж и сложно се преплиташе с естественото й влечение към него.

Чайникът над огъня започна да свири и ведрият звук я успокои. Тя тихо наля малко чай.

— Скоро ще се съмне. Елате да пиете чаша чай и да се стоплите до огъня.

— Благодаря — отвърна Мусаши, без да помръдне.

— Готов е вече — повтори тя и опита чая.

Последното, което искаше, бе да се натрапва. Въпреки това й стана малко обидно, че чаят се похабява по този начин. След като изстина и не ставаше вече за пиене, тя го изля в малка кофичка, която държеше за такава цел. Каква полза, помисли си, да предлагам чай на селски момък като него, за когото радостите на това питие са без смисъл?

Макар да бе с гръб към нея, можеше да забележи, че цялото му тяло е изопнато като стоманени доспехи. В погледа й се долавяше разбиране.

— Мусаши.

— Какво?

— Срещу кого сте нащрек?

— Срещу никой. Просто опитвам да не се отпускам прекалено.

— Заради враговете ви ли?

— Естествено.

— В това състояние, както сте сега, ако внезапно ви нападнат наведнъж, тутакси ще ви убият. Сигурна съм в това и се натъжавам.

Той не отговори.

— Една жена като мен не знае нищо за Изкуството на войната, но по вида ви тази вечер имам ужасното чувство, че съм видяла мъж, комуто предстои да бъде посечен. Над вас има някаква мъртвешка сянка. Може ли да е така с един воин, комуто всеки миг е възможно да се наложи да застане пред дузина саби? Може ли такъв мъж да се надява да победи?

Въпросът звучеше добронамерено, обаче обезпокои Мусаши. Той се завъртя на другата страна, премести се до огнището и седна с лице към нея.

— Да не би да твърдите, че съм незрял?

— Ядосах ли ви?

— Нищо, казано от коя да е жена, не може да ме ядоса. Но ми е интересно да узная защо смятате, че се държа като човек, когото скоро ще убият.

Болезнено съзнаваше, че в този миг поддръжниците на Йошиока го заплитат в мрежа от саби, хитрости и тайни проклятия. Очаквал бе техния опит за отмъщение и в двора на Ренгеоин си помисли дали да не отиде да се скрие. Това обаче щеше да е нелюбезно спрямо Коецу и щеше да наруши обещанието си пред Риня. Далеч по-решаващо обаче се оказа опасението да не го обвинят, че е избягал от страх.

След като се върна в Огия, си помисли, че е проявил завидна степен на самообладание. Сега Йошино се присмива на незрялостта му. Ако се закачаше, както обикновено правят куртизанките, това не би го разстроило, но тя изглеждаше съвършено сериозна.

Заяви, че не бил ядосан, но очите му светеха като върхове на саби. Впери поглед право в бялото й лице.

— Изяснете се.

Щом тя не отговори веднага, той каза:

— Или може би просто се шегувахте?

Трапчинките й, за миг изчезнали, пак се появиха.

— Как може да говорите така? — засмя се тя и поклати глава. — Мислите ли, че ще се шегувам с един воин за нещо толкова важно?

— Е, какво искахте да кажете? Отговорете ми!

— Добре. След като изглежда толкова искате да узнаете, ще се опитам да обясня. Слушахте ли, докато свирех на лютнята?

— Какво общо има това?

— Май ви зададох глупав въпрос. Какъвто сте напрегнат, слухът ви надали би могъл да улови тънките и нежни тонове на музиката.

— Не, не е вярно. Слушах ви.

— Хрумна ли ви да се запитате как всички тези сложни съчетания на тихи и силни, високи и ниски звуци могат да се получат само от четири струни?

— Аз слушах разказа. Какво друго е имало за чуване?

— Повечето хора правят така, но на мен ми се иска да направя сега сравнение между лютнята и човека. Вместо да ви описвам как се свири, ще ви кажа едно стихотворение от По Чю-и, където той описва звуците на лютнята. Сигурна съм, че го знаете.

Тя сбърчи леко чело и с тих глас, между пеенето и говора, зарецитира:

Големите струни плющяха като дъжд,

малките шепнеха като че тайна,

плющяха, шепнеха — и после се смесиха

като падащи в нефритен поднос ситни и едри бисери.

Чухме гласа на авлига, нежен, скрит между цветята.

Чухме поток горчиво да ридае край пясъчен бряг…

От студения му допир самите струни сякаш се скъсаха,

като че не издържаха; и звуковете, глъхнещи

в дълбини на тъга и скрита горест

с мълчанието си казаха дори повече, отколкото преди

със звученето…

Сребърна ваза се счупи изведнъж и водата бликна

и навън изскочиха коне в доспехи и оръжия,

които се кръстосаха и заудряха —

и преди да е оставила перцето, тя удари за последно

и всичките четири струни издадоха общ звук,

като раздрана коприна.

— Значи, виждате, една проста лютня може да произведе безкрайно разнообразие от звуци. Това ме е озадачавало още от времето, когато се учех. Накрая счупих една лютня, за да видя какво има вътре. После се опитах сама да си направя. След като опитах така различни неща, най-после разбрах, че тайната на инструмента е в сърцевината.

Изведнъж тя млъкна, излезе и донесе от другата стая лютнята. Веднага щом седна отново, хвана инструмента за грифа и го задържа изправен пред Мусаши.

— Ако разгледате сърцевината отвътре, ще можете да разберете защо са възможни всички тези разнообразни тонове.

Взе в гъвкавата си ръка едно изящно, остро ножче, замахна бързо с него и го заби в крушовидната задна част на лютнята. След три-четири точни удара работата приключи така бързо и успешно, че Мусаши очакваше от инструмента да бликне кръв. Той дори усети лек пристъп на болка, като че острието е засегнало и неговата плът. Йошино остави ножа зад себе си и вдигна лютнята, за да може той да види как е направена.

Мусаши погледна първо лицето й, после счупената лютня и се запита дали тя наистина изпитваше яростта, която привидно се прояви в движенията й. Скритата болка от ударите още не го бе напуснала.

— Както виждате — каза Йошино, — вътрешността на лютнята е почти изцяло куха. Всички разнообразни звуци се дължат на това единствено напречно парче дърво по средата. Това е гръбнакът, жизнената сила, сърцето на инструмента. Ако дървото беше съвсем право и твърдо, звукът би бил еднообразен, но всъщност е изрязано в малко извита форма. Но и това само нямаше да създаде безкрайното разнообразие на лютнята. То се дължи на това, че на дървото е оставена известна свобода да се движи, да трепти в двата си края. С други думи казано, звуковото богатство идва от известна волност, известна отпуснатост в краищата на дървото.

— Същото е и с хората. В живота трябва да умеем да се променяме. Духовете ни трябва да са в състояние да се движат свободно. Да бъдеш много твърд и стегнат значи да си лесно чуплив и нечувствителен.

Очите на Мусаши не помръдваха от лютнята и устните му оставаха здраво стиснати.

— Всичко дотук — продължи тя, — трябва да е очевидно за всекиго, но не е ли присъщо на хората въпреки това да бъдат твърди? С един удар на перцето мога да накарам четирите струни на лютнята да звучат като копие, като сабя, като разкъсващ се облак, и всичко заради тънкото равновесие между здравина и гъвкавост в дървената сърцевина. Когато за първи път ви видях тази вечер, не успях да забележа и следа от гъвкавост — само здрава, неподатлива твърдост. Ако това дръвце беше така обтегнато и неподатливо като вас, един-единствен удар на перцето щеше да скъса струната и дори да счупи дървото. Може да е дръзко, че говорих такива неща, но се тревожех за вас. Не се шегувах и не ви се присмивах. Разбирате ли това?

В далечината пропя петел. През процепите в прозоречните капаци влезе слънчева светлина, отразена от снега. Мусаши седеше и се взираше в осакатеното тяло на лютнята и тресчиците по пода. Кукуригането на петела убягна от слуха му. Не забеляза и светлината на утрото.

— О — обади се Йошино, — съмна се.

Изглеждаше, че съжалява, задето нощта е минала. Протегна ръка за още дърва за огъня, но в същия миг осъзна, че те вече са свършили.

Шумовете на утрото — тракане на отварящи се врати, чуруликането на птиците — проникнаха в стаята, но Йошино не понечи да вдига капаците на прозорците. Макар огънят да бе изстинал, кръвта течеше гореща в жилите й.

Малките момичета, които й прислужваха, добре знаеха, че не бива да отварят вратите на къщата, преди да са били повикани.