Ейджи Йошикава
Мусаши (22)

Нова среща в Осака

Полето се разстилаше под сива мъгла и ранният утринен хлад загатваше, че есента не на шега настъпва. Катерици претичваха нагоре-надолу, а в безвратата кухня на изоставения дом по пръстения под личаха пресни лисичи следи.

Дотътрил се обратно преди изгрев-слънце, просещият монах беше повален от умората върху кухненския под, още стиснал своята шакухачи. Мръсните му кимоно и расо бяха измокрени от росата и зацапани с петна от тревата, полепнала по тях, докато като заблудена душа бе бродил през нощта. Щом отвори очи и седна, той сбърчи нос, ноздрите и очите му широко се отвориха и целият се разтресе от мощно кихване. Не си направи труда да избърше провисналия от носа към засукания му мустак сопол.

Поседя така няколко минути, преди да си спомни, че има останало от предишната вечер още малко саке. Като си мърмореше нещо, се отправи по дългия коридор към стаята с огнището в задната част на къщата. На дневна светлина сякаш имаше повече стаи, отколкото изглеждаше на тъмно, но той се ориентира без затруднение. За негово изумление гърнето със саке не беше на мястото си. В замяна на това до огнището имаше непознат, кротко заспал с положена върху ръката глава и стичаща се от устата слюнка. Местонахождението на сакето беше повече от ясно.

Питието, разбира се, не беше всичко, което липсваше. Бърза проверка установи, че не беше останала и хапка от оризовата каша, предназначена за закуска. Монахът поморавя от гняв. Би се оправил и без саке, но оризът беше въпрос на живот и смърт. Със свиреп вид той с всичка сила срита спящия, но Матахачи изсумтя сънено, измъкна ръка изпод себе си и лениво надигна глава.

— Ах ти!… — изломоти монахът и го изрита още веднъж.

— Какво правиш? — викна Матахачи.

Той скочи на крака и вените по съненото му лице изпъкнаха.

— Не можеш да ме риташ така!

— Ритането не ти стига! Кой ти каза, че може да влизаш тук и да ми крадеш ориза и сакето?

— А те твои ли бяха?

— Мои, разбира се!

— Съжалявам.

— Съжаляваш ли? Какво ми помага това?

— Извинявай.

— Ще трябва да направиш нещо повече от това.

— Какво очакваш да направя?

— Да ми ги върнеш!

— Ама те са вътре в мен — удължиха ми живота с една нощ. Сега не мога да ти ги върна.

— Аз също трябва да живея, нали? Като ходя наоколо и свиря по портите на хората, получавам най-много някое и друго зърно ориз и няколко капки саке. Ах ти, малоумнико! Нима очакваш да стоя мирно и тихо и да те гледам как ми крадеш храната? Искам си я — дай си ми я!

Безразсъдното му желание беше изказано със заповеднически тон и неговият глас прозвуча на Матахачи като рев на сто гладни дявола право от пъкъла.

— Не ставай толкова свидлив — рече той пренебрежително. — За какво толкова се тормозиш — шепа ориз и по-малко от половин гърне долнопробно саке.

— Магаре такова, може ти да вириш нос пред застоял ориз, но за мен той е един ден ядене — значи един ден живот! — Монахът изръмжа и хвана Матахачи за китката. — Няма да ти се размине току-така!

— Не ставай глупак! — опъна се този.

Като изтръгна с усилие ръката си, той сграбчи стареца за рядката коса и с внезапно дръпване се опита да го повали. За негова изненада тялото като на прегладняла котка не се поддаде. Монахът със здрава хватка улови Матахачи за врата и го стисна.

— Копеле! — излая Матахачи, променил своето мнение за силата на противника си.

Но беше закъснял. Монахът, непоклатимо забил крака в пода, само с един тласък запрати назад препъващия се Матахачи. Движението беше умело и този не можа да се спре, докато не се блъсна в измазаната стена в долния край на съседната стая. Подпорите и гредите бяха изгнили и голяма част от стената се срути, като го засипа с мазилка. Плюейки, той се изправи, изтегли сабята си и се хвърли към стареца.

Последният се опита да спре атаката със своята шакухачи, но вече беше почнал да се задъхва.

— Виж каква беля си докара! — викна Матахачи, като замахна.

Не улучи, но безмилостно продължи да напада, като не даваше възможност на монаха да си поеме дъх. Лицето на стареца стана пепеляво. Той отскочи веднъж-дваж, но движенията му бяха вяли, сякаш всеки миг ще припадне. Всеки път когато се изплъзваше, той издаваше жален вик като стон на умиращ. Въпреки това непрекъснатото му местене не позволяваше на Матахачи да го стигне със сабята си.

Накрая Матахачи беше подведен от собственото си невнимание. Свещеникът изскочи в градината и той сляпо го последва, но когато кракът му се стовари върху изгнилия под на терасата, дъските изпукаха и поддадоха. Той се просна по гръб с единия крак хлътнал в дупката. Монахът премина в нападение. Сграбчи предницата на кимоното на Матахачи и започна да го бие по темето, по слепоочията, по тялото — навсякъде, където попадне неговата шакухачи — изръмжавайки шумно след всяко фрасване. Със заклещен крак Матахачи беше безпомощен. Навярно главата му щеше да отече като буре, но имаше късмет, защото в този миг от кимоното му се посипа злато и сребро. Всеки нов удар биваше последван от щастливото звънтене на падащи по пода монети.

— Това какво е? — ахна монахът, зарязал жертвата си.

Матахачи припряно освободи крак и скочи, но старецът вече беше излял гнева си. Болката в юмрука и затрудненото дишане не му попречиха да се облещи смаяно при вида на парите. Обхванал с ръце своята тупкаща глава, Матахачи му кресна:

— Видя ли, стар глупак такъв? Нямаше смисъл да се ядосваш за шепа ориз и саке. Имам пари да те замервам с тях. Вземи ги, ако искаш! Но в замяна ще си върнеш побоя, който ми нанесе. Нашибай тъпата си глава и с лихва ще ти платя ориза и пиячката!

Вместо да отвърне на оскърблението, монахът долепи челото си до пода и захленчи. Ядът на Матахачи понамаля, но той злъчно каза:

— Я се виж! Щом видя парите и се укроти!

— Колко непростимо от моя страна! — ридаеше монахът. — Защо съм такъв глупак? — Също като силата, с която допреди малко се биеше, самообвиненията му бяха по-яростни, отколкото на който и да е обикновен човек. — Какво магаре съм! — продължаваше той. — Още ли не ми е дошъл умът в главата? Даже на тия години? Даже след като бях отхвърлен от обществото и паднах толкова ниско, колкото изобщо може да падне човек?

Той се обърна към съседния черен стълб и заблъска глава в него, като продължаваше да се вайка:

— За какво ли свиря на шакухачи? Нали за да изгоня през нейните пет отвори моите заблуди, моята глупост, похот и себичност, моите зли страсти? Как можах да си позволя да се хвърля в борба на живот и смърт за някакво нищожно ядене и пиене? И то с момче, което по години може да ми бъде син?

Матахачи никога не беше виждал нещо подобно. Старецът проплакваше за миг, после отново удряше главата си в стълба. Изглеждаше решен да блъска челото си, докато се разцепи на две. Нараняванията, които си причиняваше, бяха неизброимо повече от ударите, които нанесе на Матахачи. Скоро от челото му потече кръв. Матахачи се почувства задължен да предотврати неговото по-нататъшно самоизтезание.

— Виж сега — каза той. — Престани. Не знаеш какво правиш!

— Остави ме на мира — настоя монахът.

— Ама какво ти е?

— Нищо ми няма.

— Трябва да ти има нещо. Да не си болен?

— Не.

— Какво ти е тогава?

— Отвращавам се от себе си. Бих искал да пребия до смърт злото си тяло и да нахраня враните с него, но не и да умра като жалък глупак. Искам, преди да отхвърля тая плът, да стана силен и почтен като всеки друг. Загубата на самообладание ме вбесява. Ако щеш, наречи го и болест в края на краищата.

Почувствал жалост към него, Матахачи вдигна няколко от падналите монети и се опита да ги натика в ръката му.

— Вината отчасти беше моя — каза той извинително. — Давам ти това и може би ще ми простиш.

— Не го искам! — викна монахът и рязко дръпна ръката си. — Не ми трябват пари. Казах ти, не ми трябват!

Макар преди това да бе избухнал заради късче оризова каша, сега погледна парите с ненавист. Решително заклати глава и все така на колене, отстъпи назад.

— Ти си бил много особен! — каза Матахачи.

— Не бих казал.

— Е, поне се държиш странно.

— Не се безпокой за това.

— Говориш като човек от западните области. Имам предвид произношението.

— Вярно е. Роден съм в Химеджи.

— Така ли? И аз съм оттам — от Мимасака.

— Мимасака ли? — повтори монахът, като се втренчи в Матахачи. — Откъде по-точно в Мимасака?

— Село Йошино. Най-точно — от Миямото.

Старецът някак се отпусна. Седнал на терасата, той тихо заговори.

— Миямото? Това е име, което събужда спомени. Някога бях назначен в укреплението Хинагура. Познавам много добре онази околност.

— Значи ли това, че си бил самурай във владението Химеджи?

— Да. Предполагам, сега не приличам на такъв, но бях нелош войник. Името ми е Аоки Тан…

Той млъкна, после пак така несвързано продължи:

— Това не е истина. Току-що го съчиних. Все едно, че нищо не съм казал. — Изправи се и додаде: — Отивам в града да посвиря на шакухачи и да получа малко ориз.

Обърна се и закрачи бързо към полето.

 

 

След като той си отиде, Матахачи почна да се чуди беше ли правилно от негова страна да предложи на стария монах пари от кесията на мъртвия самурай. Скоро реши затруднението, като си каза, че никому не би навредило, ако вземе на заем известна сума, стига само да не е голяма. „В случай, че ще нося тези неща в дома на умрелия, както той пожела, мислеше си, трябва да имам пари за разходите и какъв друг избор имам, освен да взема от наличните тук?“ Този прост, благовиден предлог беше така утешителен, че от този ден нататък Матахачи почна малко по малко да харчи парите.

Оставаше въпроса за издаденото на Сасаки Коджиро свидетелство. Мъжът приличаше на ронин, но можеше вместо това да е бил на служба при някой даймио. Матахачи не успя да отгатне откъде е, вследствие на което нямаше представа къде да занесе грамотата. Единствената му надежда, реши, би била да открие учителя по сабя Канемаки Джисай, който без съмнение ще знае всичко възможно за Сасаки.

Като се насочи от Фушими към Осака, той разпитваше във всяка чайна, гостилница и хан дали някой е чувал за Джисай. Всички отговори бяха отрицателни. Дори допълнителното сведение, че Джисай е близък ученик на Тода Сейген, не водеше до отговор.

Най-накрая у един самурай, с който Матахачи случайно се запозна по пътя, изплува смътен спомен.

— Чувал съм за Джисай, но ако е още жив, трябва да е много стар. Някой разправяше, че отишъл на изток и станал отшелник в едно село в Кодзуке или някъде там. Ако искаш да разбереш повече за него, трябва да отидеш в крепостта Осака и да говориш с един човек на име Томита Мондоношо.

Мондоношо изглежда бе един от учителите по бойни изкуства на Хидейори и осведомителят на Матахачи беше сигурен, че е от рода, от който произхожда и Сейген.

Макар и обезсърчен от мъглявостта на първата действителна цел в живота му, Матахачи реши да я преследва упорито. При пристигането си в Осака той нае стая в евтина странноприемница на една от по-оживените улици и веднага щом се настани, попита собственика дали е чувал за човек на име Томита Мондоношо в крепостта Осака.

— Да, чувал съм името — отвърна съдържателят. — Мисля, че е внук на Тода Сейген. Не е личен наставник на господаря Хидейори, но действително преподава саблено изкуство на някои от самураите в крепостта. Или поне преподаваше. Струва ми се, че преди няколко години се завърна в Ечидзен. Да, точно така беше. Бихте могъл да идете да го потърсите в Ечидзен, но по нищо не е сигурно, че още е там. Вместо да се нагърбвате с толкова дълго пътуване, няма ли да е по-лесно да се отбиете при Ито Итосай? Убеден съм, че той се е обучавал първо на стила Чуджо при Джисай, преди да създаде свой собствен.

Предложението на съдържателя изглеждаше разумно, но когато започна да търси Итосай, Матахачи попадна в нова задънена улица. Доколкото успя да научи, въпросният човек доскоро живеел в малка колиба в Ширакава, източно от Киото, но вече го нямало там и от известно време не го били виждали нито в Киото, нито в Осака.

Не след дълго Матахачи започна да се разколебава в своята решимост и беше готов да зареже цялата работа. Врявата и оживлението на големия град възбудиха неговото честолюбие и раздвижиха младежката му душа. При такива широки възможности защо трябваше да си губи времето в издирване на семейството на мъртвеца? Може да направи толкова неща; хората търсят младежи като него. В крепостта Фушими властите праволинейно прилагаха управленските способи на Токугава. Тук обаче военачалниците от крепостта Осака набираха ронини за съставяне на войска. Не открито, разбира се, но достатъчно явно, за да бъде обществена тайна. Безспорно тук ронините бяха добре дошли и можеха да живеят по-добре, отколкото в който и да било друг укрепен град в страната.

Сред жителите на града се носеха главозамайващи слухове. Говореше се например, че Хидейори тихомълком осигурява средства на забягнали даймио като Гото Матабей, Санада Юкимура, Акаши Камон и дори опасния Чосокабе Моричика, който сега наемаше къща на една тясна улица в покрайнините на града.

Въпреки младостта си Чосокабе беше обръснал глава като будистки свещеник и променил името си на Ичимусай — „Човека с една мечта“. По такъв начин заявяваше, че повече не го засягат тревогите на нетрайния свят и привидно прекарваше времето си в изтънчено безделие. В същото време беше широко известно, че има на разположение седемстотин-осемстотин ронина, до един твърдо убедени, че щом настъпи решителният миг, той ще се надигне и ще отмъсти за своя благодетел Хидейоши. Носеше се мълва, че разходите му, включително заплатите на неговите ронини, изцяло се покриват от личната хазна на Хидейори.

Два месеца Матахачи кръстосваше Осака и все повече се убеждаваше, че това е идеалното място за него. Тук щеше да се хване за сламката, с която да изплува към успеха. За първи път от години се чувстваше така смел и неустрашим, както когато тръгваше на война. Беше отново здрав и жизнен, необезпокояван от постепенното намаляване на парите на мъртвия самурай, защото беше уверен, че най-после щастието е на негова страна. Всеки ден беше радост, удоволствие. Струваше му се, че я в камък да се спъне, ще се изправи покрит с пари. Щастието всеки миг щеше да почука на вратата му.

Нови дрехи! Ето какво му трябва. И той изцяло се поднови, като внимателно избра платове, подходящи за наближаващата зима. После, като прецени, че да живее в странноприемница е твърде разточително, нае в близост до защитния ров Джункей малка стая, собственост на един седлар и започна да си угажда. Разглеждаше това, което му се гледа, прибираше се, когато си иска, понякога в опиянение оставаше навън по цяла нощ. Докато се наслаждаваше на това безметежно съществуване, той се надяваше да попадне на приятел, на връзка, която да го отведе към добре платена длъжност в служба на някой известен даймио.

Матахачи трябваше да си наложи известни самоограничения, за да живее на собствена издръжка, но чувстваше, че поведението му е по-добро от когато и да било преди. На няколко пъти духът му се повдигаше от разкази за това как един или друг самурай неотдавна изнасял пръст на строителната площадка, а днес наперено яздел през града с двадесет придружители и два коня.

Друг път го обземаше униние. „Светът е каменен зид, мислеше си. И камъните са така плътно наредени, че няма никаква вратичка, през която би могло да се мине.“ Но обезсърчението му бързо се изпаряваше. „Какво приказваш? Така изглежда само, докато още не си намерил щастието си. Винаги е трудно да пробиеш, но веднъж да намеря изход…“

Когато попита седларя дали знае за някоя свободна длъжност, последният оптимистично му отвърна:

— Ти си млад и силен. Ако се явиш в крепостта, със сигурност ще ти намерят някакво място.

Но намирането на хубава работа не беше толкова лесно. Последният месец на годината завари Матахачи все още безработен и с наполовина намалели пари.

Под зимното слънце на най-оживения месец в годината тълпите от хора, сновящи по улиците, изглеждаха изненадващо незабързани. В центъра на града имаше празни площи, където в ранното утро тревата беше побеляла от скреж. С напредването на деня улиците ставаха кални и усещането за зима изчезваше сред шума на търговците, предлагащи стоките си със звънтящи гонгове и гърмящи барабани. Седем-осем закрити сергии, оградени с извехтяла рогозка, приканваха с хартиени знаменца и украсени с гирлянди копия на представленията, показвани вътре. Викачите пронизително се надпреварваха да примамват шляещите се минувачи в импровизираните си театри.

Въздухът беше наситен с миризма на долнопробен соев сос. Под платнищата мъже с космати крака цвилеха като коне, забождайки шишове в устата си, а в полумрака жени с дълги ръкави и избелени лица вървяха скупчени като овце, блееха си нещо и предъвкваха последни клюки.

Една вечер избухна свада сред клиентите на някакъв човек, който беше открил пивница и изнесъл столове отстрани на улицата. Преди да стане ясно кой е победителят, побойниците подвиха опашка и избягаха, оставяйки кървава диря след себе си.

— Благодаря ви, господине — обърна се продавачът на саке към Матахачи, чието внушително присъствие беше накарало местните хулигани да изчезнат. — Ако не бяхте вие, щяха да ми изпотрошат всичките съдове.

Мъжът се поклони няколко пъти и после донесе на Матахачи нов съд със саке, който твърдеше, че е загрял точно до необходимата топлина. Поднесе му в знак на благодарност и нещо за хапване.

Матахачи остана доволен от себе си. Кавгата избухна между двама работници и когато той се изправи насреща им със заплахата, че ако пострада нещо от заведението, ще ги убие, те изчезнаха.

— Доста е оживено, нали? — отбеляза любезно. — Краят на годината е. Едни идват и си отиват, но други стават редовни посетители.

— Хубаво е, че не се разваля времето.

Лицето на Матахачи се беше зачервило от алкохола. Като надигна чашата, си спомни, че преди да се хване на работа във Фушими беше отказал пиенето и разсеяно се учуди как е започнал отново. „Е, какво от това?, помисли си. Щом човек не може и да си пийне от време на време…“

— Донесете още едно, приятелю — провикна се той.

Човекът, който седеше мълчаливо на съседния стол, също бе ронин. Двете му саби, дълга и къса, правеха силно впечатление и местните хора избягваха да му се навират в очите, макар да не носеше наметало над доста зацапаното си около врата кимоно.

— Хей, донеси и на мен още едно и не се бави много! — викна мъжът. Кръстосвайки крак върху крак, той изгледа Матахачи отдолу нагоре. Щом погледът му стигна до лицето, се усмихна и каза:

— Здравейте.

— Здравейте — отвърна Матахачи. — Налейте си от моето, докато се топли вашето.

— Благодаря — каза мъжът и подаде чашата си. — Не е ли унизително да си пияница? Видях ви, седнал сте тук с вашето саке, после този чуден мирис се разнесе из въздуха и ме затегли насам, като че някой ме е хванал за ръкава.

Той пресуши на един дъх чашата си.

Матахачи го хареса. Изглеждаше дружелюбен и в него имаше нещо напористо. И в пиенето си го биваше — за следващите няколко минути, докато Матахачи едва се справяше с един, изпразни пет съда. При това непознатият оставаше трезвен.

— По колко пиете обикновено? — попита Матахачи.

— А, не знам — небрежно отвърна мъжът. — Десет-дванайсет съда, когато съм в настроение.

Те се впуснаха в разговор за политика и след известно време ронинът изпъчи гърди и каза:

— Та кой е Иеясу в края на краищата? Що за глупост от негова страна е да пренебрегва правата на Хидейори и да си присвоява званието „Върховен повелител“? Ако изключиш Хонда Масадзуми и няколко други от старите му поддръжници, какво остава? Хладнокръвие, лукавство и известни политически способности — искам да кажа, че просто има нюх към политиката, който обикновено липсва на военните. Лично аз бих предпочел при Секигахара да беше победил Ишида Мицунари, но той беше прекалено горд, за да успее да сплоти даймио около себе си. А и рангът му не беше достатъчно висок.

Стигнал до това заключение, той внезапно попита:

— Ако Осака отново се изправи срещу Едо, вие на чия страна ще застанете?

Не без колебание, Матахачи отвърна:

— Осака.

— Добре — мъжът се изправи с чаша саке в ръка. — Вие сте един от нас. Да пием за това! От коя област… А, не трябваше да питам, струва ми се, преди аз самият да се представя. Името ми е Акакабе Ясома. От Гамо съм. Сигурно сте чували за Бан Данемон? Аз съм негов добър приятел. В скоро време пак ще се съберем. Приятел съм и на Сусукида Хаято Канесуке, виден военачалник в крепостта Осака. Пътувахме заедно, когато той беше още ронин. Срещал съм се три-четири пъти и с Оно Шуриносуке, но той е твърде мрачен за мен, нищо че има повече политическо влияние от Канесуке.

Мъжът отстъпи, замълча за малко, очевидно размишляваше дали не е казал твърде много и после попита:

— Вие кой сте?

Макар че не повярва на всичко чуто, Матахачи се почувства сякаш временно останал в сянка.

— Чувал ли сте за Тода Сейген? — попита той. — Човекът, който е създал школата Томита?

— Чувал съм това име.

— Е, мой учител беше великият и всеотдаен отшелник Канемаки Джисай, който пое истинската школа Томита от Сейген и после създаде школата Чуджо.

— Тогава трябва да сте истински майстор на сабята.

— Така е — отвърна Матахачи.

Играта започна да му харесва.

— Знаете ли — каза Ясома, — така си и мислех. Тялото ви изглежда тренирано и имате вид на способен човек. Как ви наричаха, когато се обучавахте при Джисай? Искам да кажа, ако не е много нахално да попитам.

— Името ми е Сасаки Коджиро — заяви със сериозно лице Матахачи. — Ито Ягоро, създателят на школата Ито, е по-стар ученик от същото училище.

— Наистина ли? — възкликна поразен Ясома.

В един миг на уплаха Матахачи помисли да отрече всичко, но беше прекалено късно. Ясома беше коленичил и правеше дълбок поклон. Връщане назад нямаше.

— Простете ми — повтори той няколко пъти. — Често съм чувал, че Сасаки Коджиро великолепно владее сабята и трябва да се извиня, че не говорих по-учтиво. Не можех да знам кой сте.

Матахачи облекчено въздъхна. Ако случайно Ясома се беше оказал приятел или познат на Коджиро, щеше да му се наложи да се защитава с бой.

— Няма нужда да ми се кланяте — каза великодушно той. — Ако толкова държите на официалностите, не бихме могли да говорим като приятели.

— Сигурно ви е подразнило моето дърдорене.

— Защо? Нямам някакъв особен пост или длъжност. Аз съм само младеж, който не е много наясно кой път ще поеме в живота.

— Да, но сте голям майстор на сабята. Често съм слушал за вас. Сега като се замисля, вие наистина трябва да сте Сасаки Коджиро. — Той се загледа втренчено в Матахачи. — Нещо повече, не мисля, че е правилно да не заемате никаква длъжност.

Матахачи скромно отговори:

— Бях се посветил на сабята си толкова добросъвестно, че нямах време да се сприятеля с много хора.

— Разбирам. Значи ли това, че не се стремите да си намерите добра служба?

— Не, винаги съм смятал, че ще трябва един ден да намеря господар, на който да служа. Но още не съм мислил за това.

— Няма да е много сложно. Вие имате зад гърба си спечелената със сабята слава, а това има голямо значение в обществото. Разбира се, ако си траете, колкото и да сте способен, никой няма да ви забележи. Вземете например мен. Докато не ми казахте, даже не знаех кой сте. Бях напълно неподготвен.

Ясома замълча, после продължи:

— Ще се радвам да ви помогна, ако искате. В интерес на истината бях помолил моя приятел Сусукида Канесуке да потърси някаква длъжност и за мен. Бих искал да ме вземат в крепостта Осака, макар и да не ми плащат много. Сигурен съм, че Канесуке с радост ще представи на влиятелните личности човек като вас. Ако не възразявате, с удоволствие ще говоря за това с него.

Докато Ясома въодушевено кроеше замисли за бъдещето, Матахачи не можеше да избегне чувството, че се забърква в нещо, от което лесно измъкване няма. Страхуваше се, че от стремеж да си намери работа, направи грешка, като се представи за Сасаки Коджиро. От друга страна, ако беше казал, че е Хониден Матахачи, селски самурай от Мимасака, Ясома никога не би предложил услугите си. Вероятно щеше да си навири носа пред него. Не можеше да се отрече — името Сасаки Коджиро без съмнение вдъхваше уважение.

Но в такъв случай има ли за какво да се тревожи? Истинският Коджиро бе мъртъв и Матахачи беше единственият човек, който знаеше това, защото притежаваше свидетелството, единственият му документ за самоличност. Без него властите няма как да узнаят кой е бил ронинът, а и едва ли ще да си направят труда да провеждат разследване. В края на краищата той не беше нищо повече от пребит до смърт с камъни „шпионин“. Постепенно, докато Матахачи убеждаваше сам себе си, че тайната му никога няма да бъде разкрита, в ума му се очерта дързък план — той ще стане Сасаки Коджиро. Отсега нататък.

— Донесете сметката — викна Матахачи и извади монети от кесията си.

Щом се надигна да си тръгва, Ясома объркан подметна:

— Ами моето предложение?

— А — отвърна Матахачи, — ще съм ви много благодарен, ако говорите в моя полза с приятеля си, но не можем да обсъждаме такива неща тук. Да идем на по-тихо място, където ще можем да останем насаме.

— Защо не — каза Ясома, видимо облекчен.

Оказа се, че за него е съвсем естествено Матахачи да плати и неговата сметка.

Скоро се озоваха в квартал, сравнително отдалечен от главната улица. Матахачи възнамеряваше да отведе новия си приятел в по-изискано заведение, но Ясома възрази, че това би струвало само излишни разходи. Той предложи по-евтино и по-интересно място, и като превъзнасяше квартала на насладите, поведе Матахачи към това, което смекчено наричаха Град на жриците. Говореше се, че тук — само с малко преувеличение — имало хиляди домове за развлечение и занаятът толкова процъфтявал, че само за една нощ в лампите изгаряли сто бурета масло. Матахачи отпърво се показа сдържан, но скоро беше завладян от веселата атмосфера наоколо.

В близост се намираше едно от разклоненията на крепостния ров, където откъм залива навлизаха водите на прилива. Ако се взре внимателно, човек можеше да различи речни раци и други твари, пълзящи под светещите прозорци и червените фенери. Матахачи се вгледа отблизо и остана леко разстроен, защото му заприличаха на смъртоносни скорпиони.

Кварталът беше задръстен от жени с лица, покрити с плътен слой пудра. Тук-там можеше да се видят и хубави, но имаше много други, които изглеждаха над четиридесетте — жени с тъжни очи, с увити в платно против студа глави и с почернени зъби обикаляха улиците, но напразно се стараеха да разпалят кръвта на мъжете, които се тълпяха наоколо.

— Тук сигурно има много такива — отбеляза с въздишка Матахачи.

— Нали ви казах — отвърна Ясома, който се стараеше да намери оправдание за жените. — И са за предпочитане пред някоя прислужница в чайна или певица, с която човек би могъл да се сближи. Хората се преструват, че мисълта да се продават тела ги отблъсква, но ако прекараш една зимна нощ с някоя от тях и поговориш с нея за семейството й и така нататък, ще разбереш, че тя е като всяка друга жена. И няма да я осъдиш, че е станала лека. Едни от тях са били по-рано наложници на шогуна, на други бащите им са се числели в свитата на някой даймио, загубил по-късно властта си. И в миналите векове е било така. Ще разберете, приятелю мой, че в калта на този неверен свят са паднали много прекършени цветя.

Двамата влязоха в една къща и Матахачи остави всичко в ръцете на Ясома, който явно беше доста опитен. Знаеше как да поръча саке, как да се оправя с момичетата — беше безупречен. На Матахачи преживяването му се видя много забавно.

Останаха цялата нощ и дори по обяд на следващия ден Ясома беше неуморим. Матахачи се почувства до известна степен възмезден за цялото онова време, когато го изоставяха в задната стая на „Йомоги“, но започваше да отпада.

Накрая призна, че му стига и каза:

— Не искам да пия повече. Да си вървим.

Ясома не се помръдна.

— Останете с мен до края на вечерта — настоя той.

— А после?

— Имам уговорка да се видя със Сусукида Канесуке. Сега е още рано да ходя в дома му, а и няма да съм в състояние да разисквам вашето положение, докато не съм наясно какво точно искате.

— Предполагам, че на първо време не трябва да моля за прекомерно заплащане.

— Няма смисъл да се подценявате. Самурай от вашата величина би трябвало да получи всяка сума, която назове. Да приемете каквато и да е длъжност би било под достойнството ви. Защо не му кажете, че искате възнаграждение в размер на две хиляди и петстотин крини ориз? Един самурай със самочувствие е винаги по-добре платен и по-високо ценен. Не бива да създавате впечатление, че бихте се задоволили с каквото и да е.

С наближаването на вечерта улиците наоколо, разположени в огромната сянка на крепостта, рано притъмняха. Напуснали дома, Матахачи и Ясома се отправиха към един от кварталите, населявани почти изключително от самураи. Стояха с гръб към рова и студеният вятър разнасяше въздействието на сакето, с което цял ден се бяха наливали.

— Онова там е къщата на Сусукида — обяви Ясома.

— Онази с извития покрив над портата?

— Не, ъгловата къща до нея.

— Хм. Доста голяма е, а?

— Канесуке стана виден човек. Като беше на трийсет години, че и повече, никой не беше и чувал за него, а сега…

Матахачи си даваше вид, че не обръща внимание на приказките на Ясома. Не че не им вярваше — напротив, толкова се доверяваше на този човек, че вече изобщо не подлагаше думите му на съмнение. Все пак чувстваше, че е по-добре да остане равнодушен. Като се взираше в опасалите крепостта домове на даймио, неговото младежко честолюбие му прошепна: „И аз в най-скоро време ще живея на такова място.“

— И така — каза Ясома, — аз ще се срещна с Канесуке и ще говоря с него да те наеме. Но преди това, как стои въпросът с парите?

— А, да — сепна се Матахачи, сетил се, че е дошло време за подкуп.

Като извади кесията си, той осъзна, че е спаднала до една трета от първоначалното си тегло. Изсипа я в ръката си и каза:

— Това е всичко, което имам. Достатъчно ли е?

— О, да, съвсем достатъчно.

— Ще трябва да ги сложите в нещо, а?

— Не, не. Канесуке не е единственият в района, който взема такса за уреждане на нечия служба. Всички го правят, и то открито. Няма от какво да се притеснявате.

Матахачи задържа малко от парите, но като даде останалите, започна да се чувства като на тръни. Щом Ясома тръгна, той направи няколко крачки след него.

— Сторете всичко възможно — помоли.

— Не се безпокойте. Ако се окаже, че няма големи изгледи за успех, ще трябва само да задържа парите и да ви ги върна. Това не е единственият влиятелен мъж в Осака. Нищо не ми пречи да помоля за съдействие Оно или Гото. Имам доста познати.

— Кога ще получа отговор?

— Да видим. Бихте могли да ме изчакате, но не ми се иска да стоите тук на този вятър, нали така? А и хората могат да ви заподозрат в лоши намерения. Да се срещнем пак утре.

— Къде?

— Елате на онова празно място, където правят малките представления.

— Добре.

— За по-сигурно чакайте при кръчмаря, където се видяхме за първи път.

След като уточниха и часа, Ясома махна с ръка и с внушителен вид мина през портата към дома, изпъчен и без да показва ни най-малко смущение. Матахачи се хвана на въдицата, вече убеден, че Ясома наистина е познавал Канесуке от времето преди последният да се издигне. Потънал в спокойна увереност, той цяла нощ сънува розови сънища за своето бъдеще.

В уговореното време Матахачи закрачи през топящия се скреж на незастроения участък. Както предишния ден, вятърът беше студен и наоколо се тълпяха хора. Остана да чака до залез, но от Акакабе Ясома нямаше и следа.

На следващия ден Матахачи отиде там отново. „Нещо трябва да му е попречило, мислеше си той простодушно, докато седеше и се взираше в лицата на минувачите. Ще се появи днес.“ Но слънцето се скри преди Ясома да е дошъл.

На третия ден Матахачи каза някак смутено на продавача на саке:

— Аз пак съм тук.

— Чакате ли някого?

— Да, трябваше да се срещна с един човек на име Акакабе Ясома. Запознах се с него тук онзи ден.

Матахачи продължи с подробни обяснения.

— Онзи негодник ли? — ахна продавачът на саке. — Искате да кажете, че той е обещал да ви намери добра работа и после ви е откраднал парите?

— Той не ги е откраднал. Аз му дадох известна сума да я даде на някой си Сусукида Канесуке. Сега чакам тук да разбера какво е станало.

— Бедният вие. Може да чакате и сто години, но смея да твърдя, че повече няма да го видите.

— К-какво? Защо говорите така?

— Та той е прословут мошеник. Тук наоколо е пълно с обирджии като него. Само да срещнат някой по-доверчив на вид и веднага му се лепват. Щях да ви предупредя, но не исках да се меся. Мислех, че по външността и държанието ще го разберете що за човек е. Жалко и за вас, и за парите ви. Много жалко.

Човекът искрено му съчувстваше. Опита се да убеди Матахачи да не се срамува, че е бил измамен от крадците, шетащи наоколо. Той обаче не толкова се срамуваше от това, колкото се тревожеше, че парите му са изчезнали, а с тях и светлите надежди, от които кръвта му се беше разкипяла. Взря се безпомощно в пъплещата наоколо тълпа.

— Едва ли ще има полза — каза продавачът на саке, — но бихте могли да разпитате отсреща при сергията на фокусника. Местната паплач често се събира там отзад да играят комар. Ако Ясома се е сдобил с пари, може би ще се опита да ги умножи.

— Благодаря — каза Матахачи и скочи възбудено. — Коя е сергията на фокусника?

Мястото, което посочи човекът, беше оградено със забити в земята бамбукови колове. На входа викачи събираха публика под звуците на барабан. На знаменца, окачени на дървената порта, бяха обявени имената на няколко прочути жонгльори. Иззад оградата, уплътнена с ивица рогозка, прииждаха звуци от странна музика, смесена с високото, отсечено дърдорене на изпълнителите и пляскането на публиката.

Като заобиколи отзад, Матахачи видя друга порта. Щом надникна вътре, един пазач го попита:

— Да играеш ли си дошъл?

Той кимна и мъжът го пусна вътре. Озова се в пространство, оградено с платнище, но без покрив. Около двадесет души, все от кол и въже, седяха в кръг и играеха някаква игра. Всички обърнаха погледи към Матахачи и един му направи място да седне.

— Тук ли е Акакабе Ясома? — попита Матахачи.

— Ясома ли? — повтори един от комарджиите. — Като се замисля, не се е мяркал в последно време. Защо?

— Дали ще се появи скоро?

— Откъде да знам? Сядай и почвай да играеш.

— Не съм дошъл да играя.

— Тогава какво правиш тук?

— Търся Ясома. Извинявайте за безпокойството.

— Върви да го търсиш другаде.

— Вече ви се извиних — каза Матахачи и тръгна припряно към изхода.

— Я чакай! — нареди един от комарджиите и го доближи. — Не можеш да се изнизваш само с едно „извинявай“. Дори да не играеш, ще си платиш за мястото.

— Нямам пари.

— Нямал пари! Ясно. Само дебнеш удобен случай да задигнеш нещо, а? Жалък крадец, това си ти.

— Не съм крадец. Нямаш право да ме наричаш така. — Матахачи хвана дръжката на сабята си, но това само развесели комарджията.

— Глупак! — ревна мъжът. — Ако се стрясках от заплахи на такива като теб, не бих останал жив в Осака и един ден. Вади си сабята, щом искаш.

— Предупредих те, че не се шегувам!

— Ама сериозно, така ли?

— Знаеш ли кой съм аз?

— Откъде да те знам?

— Аз съм Сасаки Коджиро, ученик съм на Тода Сейген от село Джокьоджи в Ечидзен. Той е създател школата Томита — гордо заяви Матахачи, уверен, че само с тия думи ще обърне мъжа в бяг.

Но това не стана. Комарджията се изплю и се обърна към останалите вътре.

— Хей, я елате всички. Тоя току-що се нарече с някакво надуто име — май иска да се бие с нас. Дайте да му видим майсторлъка. Сигурно ще е забавно.

Матахачи видя, че мъжът не беше заел бойна стойка. Изведнъж извади сабята си и го перна по гърба. Другият подскочи във въздуха.

— Ах ти, копеле! — изрева той.

Матахачи се гмурна в тълпата. Провирайки се от една купчина хора към друга, той успя да се прикрие, но всяко лице му приличаше на някой от комарджиите. Реши, че не може да се потулва дълго така, и се огледа за по-надеждно убежище. Точно пред него, провесена на бамбукова ограда, имаше завеса, с нарисуван на нея огромен тигър, а над портата — флаг, на чийто герб беше изобразен харпун и змийско око. Викач, стъпил на празна кутия, крещеше до прегракване:

— Вижте тигъра! Елате да видите тигъра! Все едно сте пътували много дни. Този огромен тигър, приятели мои, е бил уловен лично от великия военачалник Като Кийомаса в Корея. Не пропускайте тигъра!

Речта му беше напевна и възторжена. Матахачи подхвърли монета и се мушна през входа. Почувствал се в относителна безопасност, той се огледа за животното. В далечния край на шатрата една голяма тигрова кожа лежеше опъната като съхнещо на дъски пране. Зрителите с голямо любопитство се пулеха в нея, очевидно несмущавани от обстоятелството, че звярът не беше нито жив, нито цял.

— Ето какъв бил тигърът — каза един мъж.

— Не е ли огромен? — дивеше се друг.

Матахачи застана малко встрани от тигровата кожа. Изведнъж забеляза един старец и една старица и невярващ наостри уши, щом чу гласовете им.

— Чичо Гон — казваше жената, — този тигър е мъртъв, нали така?

Старият самурай протегна ръка над бамбуковия парапет, попипа кожата и намръщено отвърна:

— Разбира се, че е мъртъв. Това е само, което са одрали от него.

— Но онзи човек отвън говореше, все едно е жив.

— Е, сигурно за такива казват, че им върви приказката — заяви подсмихнат чичо Гон.

Осуги обаче взе случая присърце, намуси се и се възмути:

— Не ставай глупак! Щом не е истински, трябваше да кажат по някакъв начин още отвън. Ако знаех, че ще видя само тигрова кожа, по-добре да го бях видяла на картинка. Хайде да си искаме обратно парите.

— Стига си вдигала врява, бабо. Ще станеш за смях пред хората.

— Нека. Няма да ми пострада достойнството. Ако не искаш, сама ще ида.

Щом тя тръгна назад, пробивайки си път между зрителите, Матахачи се сниши, но твърде късно. Чичо Гон вече го беше видял.

— Хей, там, Матахачи! Ти ли си? — викна той.

Осуги, която недовиждаше, запелтечи:

— К-какво каза, чичо Гон?

— Не видя ли? Матахачи стоеше там, точно зад теб.

— Невъзможно.

— Там беше, обаче избяга.

— Накъде? В коя посока?

Двамата се втурнаха през дървената порта навън в обгърнатата от вечерната дрезгавина тълпа. Матахачи продължаваше да се блъска сред хората и накрая успя да се измъкне и да побегне.

— Чакай, сине, чакай! — викна Осуги.

Матахачи погледна назад и видя майка си да го преследва като обезумяла. Чичо Гон също неистово размахваше ръце.

— Матахачи! — извика той. — Защо бягаш? Какво ти става? Матахачи! Матахачи!

Като видя, че не е в състояние да го догони, Осуги проточи сбръчкания си врат и с все сила кресна:

— Спри, крадецо! Ограби ме! Дръжте го!

Незабавно множество от присъстващите се включиха в гонитбата и онези, които бяха начело, не след дълго се нахвърлиха върху Матахачи с бамбукови тояги.

— Задръжте го там!

— Негодникът!

— Хвърлете му един хубав бой!

Тълпата притисна Матахачи до стената и някои дори го заплюха. Щом двамата с чичо Гон стигнаха мястото, Осуги бързо влезе в ролята си и гневно се обърна към нападателите. Разблъска ги и им се озъби, стиснала дръжката на късата си сабя.

— Как смеете? — викна тя. — Защо нападате този човек?

— Той е крадец.

— Не е вярно. Той ми е син.

— Този е ваш син?

— Да, мой син, син на самурай и вие нямате право да го биете. Не сте нищо повече от обикновени граждани. Само някой пак да го пипне и… Излизам срещу всички ви…

— Шегувате ли се? Кой викаше преди малко „крадец“?

— Добре де, аз бях, не отричам. Аз съм любеща майка и мислех, че като викна „крадец“, синът ми ще спре да бяга. Но кой ви е казал на вас, безумци такива, да го удряте. Това е възмутително!

Стреснати от неочакваното оневиняване на виновния и възхитени от твърдостта на старицата, хората от тълпата наоколо бавно почнаха да се разпръсват. Осуги сграбчи за ръката своя блуден син и го повлече към двора на близкото светилище. След като постоя няколко минути на портата и погледа, чичо Гон се приближи и каза:

— Бабо, не трябва да се отнасяш така с Матахачи. Той не е дете.

Опита се да откопчи ръката й от яката на Матахачи, но старицата грубо го сръга с лакът.

— Ти не се меси! Той е мой син и ще го накажа, както аз намеря за добре, без твоя помощ. Трай и си гледай работата!… Матахачи, ти неблагодарнико… Ще ти покажа аз на теб!

Казват, че колкото повече остарява човек, толкова по-прям и простодушен става. Съдейки по Осуги, никой не би го оспорил. В миг, когато други майки биха плакали от радост, тя кипеше от гняв. Блъсна Матахачи на земята и започна да удря главата му в нея.

— Като си помисля само! Да избягаш от собствената си майка! Не си намерен на пътя, негоднико — ти си ми син! — Тя го запляска, сякаш е още малък. — Аз не вярвах, че изобщо си между живите, а ти се шляеш из Осака! Не те ли е срам! Нехранимайко, непрокопсаник… Защо поне заради майка си не се вести? Не знаеше ли, че близките ти умират от мъка по теб?

— Мамо, моля те! — Матахачи плачеше като дете. — Прости ми. Моля те, прости ми! Съжалявам. Знам, че сгреших. Побягнах, защото знаех, че съм те разочаровал, като не се върнах вкъщи. Нямах намерение да бягам от теб. Толкова се изненадах, че те виждам. Затичах се без да мисля. Толкова се срамувам от начина, по който живях, че не можех да застана пред теб и чичо Гон.

Той закри лицето си с ръце. Осуги сбърчи нос и също захлипа, но почти веднага се овладя. Твърде горда, за да проявява слабост, тя поднови нападките си, като язвително каза:

— Щом толкова си бил засрамен и си чувствал, че оскърбяваш предците си, значи наистина не си прокопсал през цялото време.

Чичо Гон, неспособен да се въздържи, се застъпи:

— Стига толкова. Ако продължаваш така, ще го побъркаш.

— Казах ти да си спестиш съветите. Ти си мъж — не би трябвало да си толкова мек. Като негова майка от мен се иска да съм твърда като баща му, ако беше жив. Аз ще го накажа и още не съм свършила!… Матахачи! Седни както трябва! Погледни ме в очите!

Тя седна чинно на земята и му посочи мястото, което трябваше да заеме.

— Да, мамо — каза той послушно, като изправи изпоцапаните си с пръст рамене и коленичи.

Беше го страх от майка му. Понякога тя можеше да бъде по родителски великодушна, но настойчивостта, с която поставяше въпроса за дълга към дедите, го караше да се чувства неспокоен.

— Най-строго ти забранявам да криеш каквото и да е от мен — предупреди Осуги. — И така, какво точно си направил, откакто избяга за Секигахара? Почвай да обясняваш и не спирай, докато не чуя всичко, което ме интересува.

— Не се тревожи. Нищо няма да премълча — започна той, изгубил желание за съпротива.

Верен на думата си, разказа подробно цялата история — за бягството от Секигахара, укриването в Ибуки, връзката му с Око и омразното му живеене няколко години на неин гръб. И как сега искрено съжалява за стореното от него. Облекчен, като че е свалил огромен товар от плещите си, след тази изповед Матахачи се почувства много по-добре.

— Хмм… — промърморваше от време на време чичо Гон.

Осуги цъкна с език и отбеляза:

— Твоето поведение ме смайва. И сега с какво се занимаваш? Изглежда си в състояние да се обличаш добре. Намери ли си добре платена служба?

— Да — каза Матахачи.

Отговорът му се изплъзна ненадейно и той побърза да се поправи:

— Исках да кажа, не, не заемам никакъв пост.

— Тогава откъде имаш пари?

— Сабята — давам уроци по сабя.

Както бяха произнесени, думите прозвучаха правдоподобно и оказаха желаното въздействие.

— Наистина ли? — учуди се Осуги, видимо заинтересувана. За първи път лицето й просветна. — Значи бой със сабя? Всъщност не ме изненадва, че даже при такъв начин на живот моят син е намерил време за усъвършенстване на бойното си умение. Разбра ли, чичо Гон? Той неслучайно е мое дете.

Чичо Гон кимна, във възторг, че вижда да се повдига духът на старицата.

— Трябваше да се сетим — каза той. — Това показва, че в жилите му наистина тече кръвта на неговите предци Хониден. Какво от това, че за малко се е отклонил от правия път? Ясно е, че има силен дух.

— Матахачи — обади се Осуги.

— Да, мамо.

— Тук при кого си изучавал боя със сабя?

— Канемаки Джисай.

— О, че той е прочут.

Лицето на Осуги доби щастливо изражение. Матахачи, нетърпелив да я зарадва още повече, извади грамотата и я разви, като закри с палец името на Сасаки.

— Прочети — каза.

— Дай да видя — възкликна Осуги.

Тя посегна към свитъка, но Матахачи го беше стиснал здраво.

— Ето, мамо, не трябва да се тревожиш за мен.

Тя кимна.

— Да, наистина, това не звучи лошо. Погледни, чичо Гон. Винаги, даже докато Матахачи беше бебе, съм си мислила, че е по-умен и по-способен от Такедзо и другите момчета.

Вън от себе си от радост, тя започна да пръска слюнка, като говореше. В този миг свитъкът се изплъзна от ръката на Матахачи и името се показа.

— Почакай — сепна се Осуги. — Защо тук пише „Сасаки Коджиро“?

— А, това ли? Ами, ъ-ъ, това е прозвището ми.

— Прозвище ли? За какво ти е? Нима Хониден Матахачи не е добро име за теб?

— Да, разбира се — отвърна Матахачи, докато напрягаше ума си. — Но когато премислих, реших да не използвам собственото си име. С моето тъмно минало се страхувах да не опетня паметта на дедите.

— Разбирам. Изглежда си разсъдил правилно. Предполагам, нямаш представа какво става в селото, затова ще ти кажа. Слушай сега внимателно — важно е.

Осуги се впусна оживено да описва събитията, станали в Миямото, подбирайки така думите си, че да подтикне Матахачи към действие. Обясни как беше засегната честта на семейство Хониден и как тя и чичо Гон години наред търсят Оцу и Такедзо. Въпреки че се стараеше да не се вълнува, тя се вживя в разказа; очите й се навлажниха и гласът прегракна.

Матахачи слушаше с наведена глава, развълнуван от нейната красноречива повест. В такива мигове нямаше нищо против да бъде добър и покорен син, но докато основната грижа на майка му беше семейната чест и самурайския дух, той остана потресен от нещо друго — ако думите й са истина, значи Оцу повече не го обича. За първи път чу това от устата на друг.

— Вярно ли е? — попита.

Като видя, че лицето му мени цвета си, Осуги направи грешния извод, че беседата й по въпроса за честта и духа е оказала търсеното въздействие.

— Ако мислиш, че лъжа — каза тя, — попитай чичо Гон. Онази уличница те изостави и избяга с Такедзо. Иначе казано, като знаеше, че няма да се върнеш известно време, Такедзо подмами Оцу да тръгне с него. Не е ли така, чичо Гон?

— Да. Когато Такедзо беше вързан на кедъра, не друг, а Оцу му помогна да се освободи и двамата избягаха заедно. Всички говореха, че трябва да е имало нещо между тях.

Това събуди най-лошото у Матахачи и разпали у него още по-голяма ненавист към приятеля му от детинство.

Усетила това, майка му раздуха искрата:

— Сега схвана ли, Матахачи! Разбра ли защо чичо Гон и аз напуснахме село? Ще си отмъстим на онези двамата. Ако не ги убия, не мога да се покажа у дома или да застана пред паметните плочи на нашите предци.

— Разбрах.

— Стана ли ти ясно, че ако не им го върнем тъпкано, и ти не можеш да се върнеш в Миямото?

— Не искам да се връщам. Никога няма да се върна там.

— Нямах предвид това. Ти трябва да убиеш онези двамата. Те са ни смъртни врагове.

— Да, сигурно си права.

— Не си много въодушевен. Какво ти става? Мислиш, че не си достатъчно силен да убиеш Такедзо ли?

— Не, разбира се — възрази той.

— Не се тревожи, Матахачи — заяви чичо Гон. — Аз съм с теб.

— Също и старата ти майка — добави Осуги. — Да занесем главите им за спомен на хората в селото. Добра идея, нали, сине? Ако я осъществиш, ще можеш да си намериш жена и да се задомиш. Ще защитиш самурайската си чест и ще се издигнеш в очите на другите. В цялата околност на Йошино няма по-добро име от Хониден и ти ще докажеш това пред всички. Можеш ли да направиш това, Матахачи? Ще го направиш ли?

— Да, мамо.

— Това се казва добър син! Чичо Гон, недей стоя така, а поздрави момчето. Той се закле да отмъсти на Такедзо и Оцу.

Явно най-сетне постигнала своето, тя с видимо усилие се надигна от земята.

— Ох, боли! — изпъшка.

— Какво има? — попита чичо Гон.

— Земята е ледена. Стомахът и хълбоците ме болят.

— Това не ми харесва. Пак ли ще се превиеш на две?

В изблик на синовна обич Матахачи предложи:

— Качи се на гърба ми, мамо.

— О, ти искаш да ме носиш? Колко мило! — Вкопчила пръсти в раменете му, тя се разплака от радост. — Колко време мина! Виж, чичо Гон, Матахачи ще ме носи на гърба си.

Матахачи усети необяснимо щастие, когато сълзите й покапаха по врата му.

— Чичо Гон, къде сте отседнали? — попита той.

— Още не сме си намерили странноприемница, но всяка ще е добра за нас. Да потърсим някоя.

— Добре.

Матахачи леко полюшваше на гръб майка си, докато я носеше.

— Мамо, ти си била лека! Съвсем лека! Много по-лека от камък!