Ейджи Йошикава
Мусаши (28)

Еднодневка през зимата

Всяка сутрин, щом изпълнеха своите задължения в светилището, девойките, обитаващи Дома на девиците, тръгваха с книги в ръце към учебната стая в къщата на Аракида, където учеха граматика и се упражняваха в писане на стихове. За изпълненията на обредни танци те се обличаха в копринени кимона с пурпурни, силно разширяващи се в крачолите панталони, наречени хакама, но сега бяха само в кимона с къси ръкави и бели памучни хакама, които носеха, когато учат или вършат домакинска работа.

Няколко от тях тъкмо излизаха през задната врата, когато едно момиче възкликна:

— Какво е това?

Тя сочеше вързопа с прикрепените към него саби, закачен там от Мусаши предишната нощ.

— На кого ли е?

— Трябва да е на някой самурай.

— Не е ли очевидно?

— Не, може да е било оставено тук от крадец.

Те се спогледаха ококорено и запреглъщаха, все едно са се натъкнали на самия грабител, увит в кожа и отпуснат в следобедна дрямка.

— Май трябва да кажем на Оцу за това — предложи една от тях и с общо съгласие всички се затичаха обратно към спалните помещения и извикаха отдолу към стаята на Оцу.

— Сенсей! Сенсей! Тук има нещо странно. Елате да видите!

Оцу остави на масата четката си за писане и подаде глава през прозореца:

— Какво има? — попита тя.

— Някакъв крадец е оставил сабите си и един вързоп. Висяха ей там, на задната стена.

— Наистина ли? По-добре ги занесете в къщата на Аракида.

— О, не можем! Страх ни е да ги пипаме.

— Не вдигате ли много шум за нищо? Бягайте сега да си учите уроците и не губете повече време.

Когато Оцу слезе от стаята, момичетата вече ги нямаше. Единствените хора в сградата бяха старицата, която готвеше, и една от девойките, която се беше разболяла.

— Чии са нещата, дето висят там? — попита Оцу готвачката.

Жената, разбира се, не знаеше.

— Аз ще ги занеса в къщата на Аракида — каза Оцу.

Докато сваляше вързопа и сабите, едва не ги изпусна, толкова бяха тежки. Помъкна ги с две ръце, като се чудеше как може човек да върви и да носи такава тежест. Оцу и Джотаро дойдоха тук преди два месеца, след като бяха пропътували нагоре и надолу главните пътища в Ига, Оми и Мино, за да търсят Мусаши. При пристигането си в Исе решиха да се установят за през зимата, защото щеше да е трудно да си проправят път в снега по планините. В началото Оцу преподаваше уроци по флейта от областта Тоба, но после й обърна внимание главата на рода Аракида, който като пръв отговорник за обредите стоеше на второ място по сан след първосвещеника.

Когато Аракида предложи на Оцу да дойде в светилището да учи девойките, тя се съгласи не толкова от желание да преподава, колкото от обич към древната свещена музика. Привлече я още спокойствието на гората наоколо, както и възможността да поживее с девойките при храма, най-малките от които бяха на тринадесет-четиринадесет години, а най-големите — на около двадесет.

Отначало Джотаро се възпротиви на намерението й да приеме службата, защото даже за мъж на неговите години беше забранено да пребивава в общежитието на девойките. Накрая постигнаха споразумение, според което през деня Джотаро можеше да мете свещените градини, а нощите да прекарва в бараката за дърва на Аракида.

Докато Оцу минаваше през градината, застрашителен, призрачен ветрец свистеше в обезлистените дървета. Тънка струя дим се издигаше от една горичка по-нататък. Оцу помисли за Джотаро, който сигурно беше там и почистваше земята с бамбуковата си метла. Тя поспря и се усмихна, доволна, че непоправимият палавник в последно време се държеше много добре. На възраст, когато младите момчета не мислят за нищо друго освен за игри и забавления, той се отдаваше прилежно на работата си.

Чу висок пращящ звук, приличен на чупене на дървесен клон. После той се повтори. Тя стисна здраво товара си и се затича по пътеката през горичката, викайки:

— Джотаро! Джо-о-та-ро-о-о!

— Д-а-а? — дойде живо в отговор.

Почти веднага тя чу тичащи стъпки. Щом изникна пред нея обаче, Джотаро каза само:

— А, ти ли си?

— Струва ми се, че трябваше да работиш — каза строго Оцу. — Какво правиш с тази дървена сабя? И си облечен в белите работни дрехи.

— Упражнявах се. Върху дърветата.

— Никой не е против твоите упражнения, Джотаро, но не тук. Забрави ли къде се намираш? Тази градина е символ на мир и чистота. Тук е свято място, обречено на богинята, която е прародителка на всички нас. Погледни там. Не виждаш ли знака, че е забранено да се посяга на дърветата, да се нараняват или убиват животните? Срамота е човек, който работи тук, да чупи клони с дървена сабя.

— О, знам всичко това — промърмори момчето с израз на негодувание.

— Щом знаеш, защо го правиш? Ако учителят Аракида те хване, наистина ще загазиш.

— Не виждам нищо нередно в чупенето на мъртви клони. Нали няма нищо, щом са мъртви?

— Напротив, има! Тук има!

— Все много знаеш! Нека само да ти задам един въпрос.

— Какъв например?

— Ако тази градина има такова значение, защо хората не се грижат по-добре за нея?

— Безобразие е, че постъпват така. Да я оставят така запусната е като да поникнат бурени в душата.

— Нямаше да е толкова зле, ако бяха само плевелите, но погледни дърветата. Ударените от гръм са оставени да умрат, отнесените от ураганите лежат, където са паднали. Има ги навсякъде. Птиците са изкълвали покривите и те са протекли. И никой не поправя даже каменните фенери, когато се развалят. Как реши, че това място е важно? Слушай, Оцу, крепостта в Осака не е ли бяла и ослепителна, когато я погледнеш откъм океана при Сецу? Токугава Иеясу не строи ли във Фушими и на дузина други места по-великолепни укрепления? Новите къщи на даймио и богатите търговци в Киото и Осака не блестят ли с позлатени украси? Нима учителите по чайна церемония Рикю и Кобори Еншу не казват, че дори едно непочистено петънце мръсотия в градината на чайна разваля аромата на чая? Но тази градина ще се разруши. Защо единствените хора, работещи в нея, сме аз и трима-четирима старци? А виж колко е голяма!

— Джотаро! — каза Оцу, като сложи ръка под брадичката му и повдигна лицето му. — Ти само повтаряш дума по дума каквото каза в една беседа учителят Аракида.

— А, ти също ли си я слушала?

— Да, повярвай ми — каза тя укорително.

— Е, явно не мога постоянно да те надхитрям.

— Няма да ме впечатлиш, като папагалстваш това, което казва учителят Аракида. Не го одобрявам, даже когато думите му са верни.

— Знаеш ли, той е прав. Като го чух да говори, се зачудих дали Нобунага, Хидейоши и Иеясу са наистина толкова велики мъже. Знам, че трябва да са важни, но толкова ли е хубаво да управляваш страната и да си въобразяваш, че единствено ти си от значение?

— Е, имало е и по-лоши от Нобунага и Хидейоши. Те поне подновиха императорския дворец в Киото и се опитаха да направят народа щастлив. Дори да са постъпили така само за оправдание пред себе си и пред другите, въпреки всичко заслужават доверие. Шогуните Ашикага са били много по-лоши.

— Защо?

— Нали си чувал за Онинската война?

— Да.

— Шогунатът на Ашикага бил толкова неспособен, че имало непрекъснати междуособици — едни воини непрекъснато се биели с други, за да спечелят повече земи за себе си. Обикновените хора нямали минута спокойствие и никой не се замислял сериозно за страната като цяло.

— Говориш за всички онези битки между привържениците на Ямана и Хосокава ли?

— Да… В ония дни, преди повече от сто години, Аракида Уджицуне станал първосвещеник на светилището в Исе. Нямало достатъчно пари за продължаване на древните церемонии и свещени обреди. Уджицуне двайсет и седем пъти отправял молби за помощ към правителството да бъдат подновени светилищните сгради, но императорският двор бил твърде беден, шогунатът твърде слаб, а воините толкова заети със своите кръвопролития, че не им било до това. Въпреки всичко Уджицуне обикалял в търсене на подкрепа за своето начинание, докато накрая успял да положи основите на нов храм. Тъжна история, нали? Но като се замислиш, хората, пораснат ли, забравят, че дължат живота си на своите предци, така, както всички ние дължим живота си на богинята от Исе.

Доволен, че предизвика Оцу да произнесе тази дълга и страстна реч, Джотаро подскочи във въздуха, като се смееше и пляскаше с ръце.

— Сега кой папагалства учителя Аракида? Мислиш, че не съм слушал това преди, а?

— Ох, ти си невъзможен! — възкликна Оцу, като се заливаше от смях.

Ако не й пречеше вързопът, щеше да го плесне веднъж. Още усмихната, тя погледна накриво момчето, което накрая обърна внимание на необичайния товар.

— Чии са тия неща? — попита той и протегна ръка.

— Не ги пипай! Не знаем на кой са.

— Ама аз няма нищо да счупя. Искам само да погледна. Обзалагам се, че тежи. Тая дългата сабя наистина е голяма, нали?

Очите на Джотаро светнаха.

— Сенсей!

Чу се топуркане на сламени сандали и дотича една от девойките от храма.

— Учителят Аракида ви вика. Май иска да свършите нещо.

Едва поспряла, тя се обърна и се затича обратно.

Със стреснато изражение на лицето Джотаро се огледа във всички посоки. Зимното слънце проблясваше между дърветата и вейките се полюшваха, подобно на вълни. Очите му се разшириха, сякаш сред процеждащите се лъчи светлина е видял привидение.

— Какво има? — попита Оцу. — Какво гледаш?

— А, нищо — отвърна унило момчето, като хапеше показалеца си. — Когато това момиче те нарече „наставнице“, си припомних изведнъж за моя наставник.

Оцу също изведнъж се почувства малко натъжена и ядосана. Макар че забележката на Джотаро беше съвсем неволна, защо трябваше да споменава Мусаши?

Въпреки съвета на Такуан, не можеше да си представи, че ще прогони от сърцето си копнежа по Мусаши. Такуан беше толкова безчувствен. В известен смисъл го съжаляваше за неговото явно пренебрежение към любовта. Любовта е като зъбобол. Щом беше заета с нещо, Оцу не мислеше за нея, но когато я налегнеха спомени, отново я обземаше желание да тръгне по пътищата да го търси, да го намери, да сложи глава на гърдите му и да плаче от щастие.

Тя мълчаливо тръгна. Къде е той? От всички мъки, които спохождаха хората, без съмнение най-острата, най-разкъсващата и най-мъчителната беше да си лишен от възможността да се полюбуваш на съществото, без което не можеш. Сълзите се лееха по бузите й, докато вървеше.

Тежките саби с износените си ремъци нищо не й говореха. Даже не подозираше, че носи вещите на Мусаши.

Джотаро, усетил, че е сбъркал нещо, тръгна унило на няколко крачки след нея. Когато Оцу влизаше през портата на къщата на Аракида, той тичешком я настигна и попита:

— Сърдиш ли се? За това, което казах?

— Не, няма нищо.

— Съжалявам, Оцу. Наистина.

— Ти не си виновен. Просто на мен нещо ми е мъчно. Но не се тревожи. Ще видя какво иска учителят Аракида. Ти иди да си вършиш работата.

Аракида Уджитоми наричаше къщата си Домът на учението. Беше превърнал част от нея в училище, посещавано не само от девойките от храма, а и от четиридесет-петдесет други деца от трите околии, които владееше светилището. Опитваше се да обучава младите по не особено разпространен в онези времена начин: преподаваше им древната история на Япония, която в по-просветените градове се смяташе за непотребна. Ранната история на страната беше пряко свързана със светилището в Исе и неговите земи. Но беше такова време, в което хората са склонни да свързват съдбата на Япония с тази на военното съсловие. Събитията от далечното минало нямаха особено значение. Уджитоми водеше самотна битка да посее сред младите хора в областта семената на една по-стара, традиционна култура. Докато някои твърдяха, че земите далеч от столицата не влияят върху съдбините на страната, Уджитоми беше на друго мнение. Ако успееше да отвори очите на тукашните деца за миналото, може би, мислеше той, духът им един ден ще израсне като величествените дървета в свещената гора.

С постоянство и всеотдайност всеки ден говореше на децата за китайската класика, за Хрониката на древните събития и за най-ранната история на Япония, с надеждата, че неговите възпитаници ще започнат да ценят тези книги. Вършеше това повече от десет години. Убеден беше, че Хидейоши може да е наложил властта си над страната и да се е провъзгласил за регент, Токугава Иеясу може да е всемогъщ шогун „варваропокорител“, но децата не би трябвало като по-възрастните от тях да бъркат щастливата звезда на някакъв военен герой с прекрасното слънце. Ако продължава да се труди търпеливо, младежите ще разберат, че именно великата Богиня на слънцето, а не един недодялан воин и диктатор въплъщават стремежите на нацията.

Аракида излезе от просторната класна стая с леко запотено лице. Щом децата изхвръкнаха като ято пчели и се втурнаха бързо към домовете си, една девойка от светилището му каза, че Оцу го чака. Малко объркан, отвърна:

— А, да. Нали пратих да я повикат? Съвсем забравих. Къде е тя?

Оцу бе точно пред къщата, където беше стояла известно време, заслушана в беседата на Аракида.

— Ето ме — обади се тя. — Трябвам ли ви?

— Извинявайте, че ви накарах да чакате. Влезте.

Той я заведе в личния си кабинет, но преди да седне, посочи предметите, които тя носеше и попита какви са. Тя му обясни как бяха попаднали при нея. Аракида присви очи и подозрително се загледа в мечовете.

— Обикновен поклонник не би дошъл тук с такива неща — каза той. — И снощи не бяха там. Някой трябва да е влизал вътре посред нощ. — После с израз на възмущение измърмори: — Сигурно някой самурай е решил да се пошегува, но на мен не ми се нрави.

— А! Сещате ли се за някой, който би искал да намекне, че в Дома на девиците е имало мъж?

— Да. Всъщност за това исках да говоря с вас.

— Отнася ли се по някакъв начин до мен?

— Е, не бих искал да се разстройвате, но има нещо такова. Има един самурай, който ми натяква, че съм ви настанил в една и съща къща с девойките от светилището. Казва, че ме предупреждавал за мое добро.

— Направила ли съм нещо, което да ви злепоставя?

— Няма причина да се тревожите. Просто, нали знаете, хората говорят. Не се сърдете, но в края на краищата вие не сте съвсем девойка. Била сте и сред мъже и хората казват, че се петни храма, щом жена, която не е непорочна, живее заедно с момичетата в Дома на девиците.

Макар Аракида да говореше с небрежен тон, очите на Оцу се напълниха със сълзи. Тя наистина много беше пътувала, беше свикнала да се среща с хора и странстваше през живота с тая стара любов, впила се в сърцето й; може би беше съвсем естествено хората да я възприемат като светска жена. Но това не намаляваше нейния потрес. Обвиняваха я, че не е целомъдрена, при все че всъщност беше такава. Аракида явно не придаваше особено значение на въпроса. Просто го безпокоеше, че хората приказват и тъй като беше краят на годината и „тям подобни“, както той се изрази, той искаше да знае дали тя ще бъде така добра да прекрати уроците по флейта и да се изнесе от Дома на девиците.

Оцу бързо се съгласи, не защото се признаваше за виновна, а защото нямаше намерение да остава дълго и не искаше да създава неприятности, особено на учителя Аракида. Въпреки че негодуваше срещу несправедливите сплетни, тя бързо благодари за неговата добрина по време на престоя и каза, че до утре ще напусне.

— О, не е толкова спешно — увери я той, като се пресегна към малкия си шкаф за книги, извади малко пари и ги уви в хартия.

Джотаро, който беше последвал Оцу, издебна тоя миг да надникне от терасата и да прошепне:

— Ако ще си тръгваш, и аз напускам с теб. И без това ми омръзна да мета старата им градина.

— Ето един малък подарък — каза Аракида. — Не е много, но го вземете за пътни разходи.

Подаде й вързопчето, съдържащо няколко златни монети.

Оцу не пожела да го докосне. С израз на смущение тя му каза, че не заслужава да й плаща само заради уроците по флейта на момичетата. По-скоро тя е тази, която трябва да плати за осигурената храна и подслон.

— Не — отвърна Аракида. — Не бих могъл да взема пари от вас, но бих искал да направите нещо за мен, ако случайно отивате в Киото. Можете да приемете тази сума като възнаграждение за услугата.

— С удоволствие ще направя всичко, каквото поискате, но вашата любезност е достатъчно възнаграждение.

Аракида се обърна към Джотаро и каза:

— Защо да не дам парите на него? Той може да ви купува разни неща по пътя.

— Благодаря ви — каза Джотаро и припряно протегна ръка, вземайки вързопчето.

Чак след това погледна Оцу и каза:

— Нали може?

Поставена пред свършен факт, Оцу отстъпи и поблагодари на Аракида.

— Услугата, за която моля — каза той, — е да доставите една пратка от мен на господаря Карасумару Мицухиро, който живее в Хорикава в Киото. — Докато говореше, свали два свитъка от полиците на стената. — Господарят Карасумару преди две години ме помоли да нарисувам тези неща. Те са вече завършени. Той възнамерява да напише обяснение към картините и да ги представи на Императора. Ето защо не искам да ги поверя на обикновен пратеник или куриер. Ще ги занесете ли, като внимавате да не се намокрят или изцапат по пътя?

Това беше поръчение с неочаквана значимост и отначало Оцу се поколеба. Едва ли обаче би могла да откаже и след малко се съгласи. Тогава Аракида взе една кутия и намаслена хартия, но преди да опакова и запечата свитъците, каза:

— Май трябваше първо да ви ги покажа.

Седна и започна да развива картините на пода пред тях. Очевидно беше горд с творбите си и сам искаше да ги погледне, преди да се раздели с тях.

Оцу ахна пред красотата на свитъците, а Джотаро ококори очи, като се наведе да ги разгледа по-отблизо. Тъй като още не бяха вписани обясненията, никой от тях не знаеше каква история беше илюстрирана. Но щом Аракида разви сцена след сцена, те видяха пред себе си обрисуван живота в старинния императорски двор, всичко изпълнено прецизно, във великолепни багри, на места посипани със златен прашец. Картините бяха в стила на школата Тоса, която се основаваше на класическото японско изкуство.

Макар никога да не бе учил нищо за изкуство, Джотаро остана смаян от видяното.

— Погледни огъня там! — възкликна той. — Все едно, че наистина гори, нали?

— Не пипай картината — предупреди го Оцу. — Само гледай.

Докато двамата се взираха възхитено, влезе един прислужник и каза нещо с много тих глас на Аракида, който кимна и отговори:

— Разбирам. Мисля, че няма нищо страшно. Но за всеки случай накарай човека да ти даде разписка.

При тези думи той даде на слугата вързопа и двете саби, които му донесе Оцу.

Като разбраха, че тяхната учителка по флейта ги напуска, момичетата от Дома на девиците се натъжиха. За двата месеца, през които беше при тях, те свикнаха да я приемат като по-голяма сестра. Събраха се около нея с помръкнали лица.

— Вярно ли е?

— Наистина ли си отиваш?

— Ще се върнеш ли някога пак?

Отвън Джотаро извика:

— Готов съм. Защо се бавиш толкова?

Снел бялото одеяние, той отново беше облякъл обичайното си късо кимоно и препасал отстрани дървената сабя. Кутията със свитъците, увита в хартия, висеше напречно на гърба му. От прозореца Оцу се обади:

— Това се казва бързина!

— Аз винаги съм бърз! — не остана длъжен Джотаро. — Още ли не си готова? Защо на жените им отнема толкова време да се облекат и да си стегнат багажа?

Той се припичаше на слънце сред двора, прозявайки се мързеливо. Но тъй като беше по природа нетърпелив, бързо му доскуча.

— Още ли не си свършила? — викна.

— Сега идвам — отвърна Оцу.

Вече бе събрала нещата си, но момичетата не я пускаха. Опитваше се да се раздели с тях и ги утешаваше:

— Не тъжете. Ще дойда да ви видя някой ден. Пазете се и бъдете здрави.

Имаше неприятното чувство, че това не е истина, защото след случилото се изглеждаше малко вероятно да се върне някога. Може би момичетата подозираха това. Няколко от тях плачеха.

Накрая една предложи всички да изпратят Оцу до свещения мост над реката Исудзу. Те се скупчиха около нея и я съпроводиха на излизане от Дома. Не видяха веднага Джотаро и започнаха да го викат по име със събрани на фуния около устата ръце, но не получиха отговор. Оцу, която го познаваше твърде добре, за да се разтревожи, каза:

— Сигурно се е уморил от чакане и е тръгнал напред.

— Какво непослушно момченце! — възкликна едно от момичетата.

Друга изведнъж погледна Оцу и попита:

— Той син ли ти е?

— Да ми е син? Как можахте да си го помислите? До следващата година няма да съм навършила даже двайсет и една. Изглеждам ли достатъчно възрастна, за да имам толкова голямо дете?

— Не, но някой каза, че бил твой син.

Припомнила си разговора с Аракида, Оцу се изчерви, после се утеши с мисълта, че няма голямо значение какво говорят хората, стига Мусаши да й има доверие.

В този миг Джотаро дотича при тях.

— Хей, какво става? — попита той нацупен. — Първо ме караш да чакам сто години, после тръгваш без мен!

— Но те нямаше там, където трябваше да бъдеш — изтъкна Оцу.

— Да, но можеше да ме потърсиш, нали? Видях ей там на пътя Тоба един човек, който малко ми заприлича на моя учител. Затичах се да видя дали наистина е той.

— Някой, който прилича на Мусаши ли?

— Да, но не беше той. Стигнах до оня ред дървета и добре огледах мъжа в гръб, но не би могъл да е Мусаши, защото беше куц.

Все така ставаше, откакто Оцу и Джотаро пътуваха заедно. Не минаваше ден, без да зърнат проблясък на надежда, последван от разочарование. Навсякъде виждаха някой, който им прилича на Мусаши — мъж, минаващ край прозореца, самурай в лодка, която тъкмо отплува, яздещ ронин или неясно различим пътник в паланкин. Надеждата им растеше и те се втурваха да се уверят, за да се спогледат накрая обезсърчени. Беше се случвало десетки пъти. Ето защо сега Оцу не се разстрои, макар Джотаро да беше посърнал. Тя обърна случката на шега и каза:

— Много жалко, че си се объркал, но не се сърди, че тръгнах. Мислех, че ще те намеря на моста. Нали знаеш, казват, че ако потеглиш на път в лошо настроение, ще си сърдит през цялото време. Хайде, ела да се сдобрим.

Макар и външно доволен, Джотаро се обърна и хвърли неприязнен поглед към момичетата, които ги следваха.

— Какво правят всички тия тук? Да не би да идват с нас?

— Не, разбира се. Просто им е мъчно, че си тръгвам и са толкова мили, че ни придружават до моста.

— Ах, колко любезно от тяхна страна — каза Джотаро, подражавайки речта на Оцу, с което накара всички да прихнат от смях.

Сега, когато той се присъедини към групата, мъката от раздялата се уталожи и момичетата си върнаха доброто настроение.

— Оцу — извика една от тях, — завиваш в грешна посока; пътят към моста не е натам.

— Знам — каза тихо Оцу.

Беше завила към портата Тамагуши, за да се поклони във вътрешното светилище. Като плесна веднъж с ръце, тя наведе глава към олтара и няколко мига застина в мълчалива молитва.

— А-ха, разбирам — промърмори Джотаро. — Мисли, че не трябва да тръгне, без да се сбогува с богинята.

На него му беше достатъчно да наблюдава от разстояние, но момичетата започнаха да го мушкат в гърба и да го питат защо не последва примера на Оцу.

— Кой? Аз ли? — попита учудено момчето. — Аз не искам да се кланям пред разни стари светилища.

— Не биваше да казваш това. Някой ден ще бъдеш наказан.

— Бих се чувствал нелепо да се кланям така.

— Кое е нелепото в това да изразиш почитта си към Богинята на слънцето? Тя не е като някое от ония второстепенни божества, които почитат в големите градове.

— Знам.

— Защо тогава не се поклониш?

— Защото не искам!

— Напук, нали?

— Я млъквайте, побъркани женски! Всички до една!

— О, боже! — възкликнаха в хор момичетата, поразени от неговата грубост. — Какво чудовище! — каза една от тях.

Свършила своето поклонение, Оцу вече се връщаше към тях.

— Какво има? — попита тя. — Изглеждате разтревожени.

— Той ни нарече побъркани женски — изтърси едно от момичетата, — само понеже се опитахме да го накараме да се поклони пред богинята.

— Джотаро, знаеш, че това не е хубаво — смъмри го Оцу. — Наистина би трябвало да се помолиш.

— За какво?

— Не каза ли ти самият, че когато Мусаши щял да бъде убит от монасите от Ходзоин, си вдигнал ръце и си се помолил с колкото се може по-силен глас? Защо не се помолиш и тук?

— Но… но те всички гледат.

— Добре, ще се обърнем, за да не те гледаме.

Всички се обърнаха с гръб към момчето, но Оцу погледна крадешком назад. Той тичаше послушно към портата Тамагуши. Щом стигна до нея, застана с лице към светилището и съвсем по момчешки направи дълбок, светкавично бърз поклон.