Ейджи Йошикава
Мусаши (41)

Изисканите люде

— Никой нагъл благородник няма да успее да се мери с мен! Щом си мисли, че ще ме накара да млъкна, като ми прати празен лист хартия, ще трябва просто да си поговоря с него. И ще доведа Йошино, дори само заради едната ми чест!

Казват, че не е нужно човек да бъде млад, за да обича игрите. След определен брой чаши никой не можеше да задържи Хайя Шою.

— Я ме заведи в тяхната стая! — нареди той на Сумигику и опря ръка на рамото й, за да стане.

Коецу напразно го съветваше да се укроти.

— Не! Ще доведа Йошино… Знаменосци, напред! Вашият военачалник влиза в битка! Всички сърцати мъже да ме следват!

Забележителна особеност на пияните е, че макар наглед постоянно са заплашени да се катурнат или да претърпят нещо по-лошо, ако никой не им се пречка, те обикновено излизат читави. При все това този свят наистина щеше да е много суров, ако никой не вземаше мерки да ги предпази. След толкова години опит Шою добре можеше да разграничи кога се развлича сам и кога весели другите. Щом го сметнеха достатъчно пийнал, за да могат лесно да се справят с него, той нарочно започваше да се клатушка и олюлява, докато някой не му се притече на помощ, при което пияното му състояние предизвикваше всъщност благоразположението на другия.

— Ще паднете — извика Сумигику и се втурна да предотврати това.

— Не бъди глупава. Краката ми може да се малко неуверени, но духът ми е решителен!

Гласът на Шою звучеше почти детински.

— Опитайте да тръгнете сам.

Момичето го пусна и той веднага се свлече на пода.

— Явно съм малко уморен. Някой ще трябва да ме носи.

Пътьом до стаята на господаря Канган, Шою се преструваше, че не съзнава нищо, но всъщност всичко забелязваше. Олюляваше се, политваше, отпускаше се отведнъж и по други начини успя да задържи своите придружители нащрек от единия край на дългия коридор до другия.

Въпросът беше дали „наглите, недопечени благородници“, както той ги нарече, ще успеят или не да запазят Йошино Даю само за себе си. Едрите търговци, при все че не бяха нищо повече от богати хора от простолюдието, не тръпнеха от страхопочитание пред царедворците на Императора. Като пръскаха по тях достатъчно злато, за да ги държат доволни, участваха в изисканите им развлечения, привидно оказваха почит на издигнатото им положение и им позволяваха да подхранват своята гордост, те бяха в състояние да ги направляват като кукли на конци. Никой не знаеше това по-добре от Шою.

Светлината весело играеше по шоджито в преддверието към стаята на господаря Карасумару. Шою заопипва плъзгащата се преграда в опит да я отвори.

Внезапно вратата се отвори отвътре.

— Я, Шою, че това сте вие! — възкликна Такуан Сохо.

Очите на Шою широко се отвориха, първо стреснато, после радостно.

— Добри ми отче! — рече малко неясно той. — Каква приятна изненада! Вие през цялото време тук ли сте били?

— А вие, добри ми господине, през цялото време тук ли бяхте? — повтори въпроса му Такуан.

Той сложи ръка около врата на Шою и двамата пиянски се прегърнаха като влюбени, като отриха брадясалите си бузи.

— Добре ли си, стар негоднико?

— Да, мошеник такъв. А ти?

— Надявах се да те видя.

— И аз теб.

Преди още прочувствените приветствия да са привършили, двамата се тупаха едни друг по главата и си ближеха носовете.

Господарят Карасумару насочи вниманието си от преддверието към господаря Коное Нобутада, седнал срещу него, и с язвителна усмивка заяви:

— Ха! Точно както очаквах. Нашият шумен приятел дойде.

Карасумару Мицухиро беше още млад, навярно към тридесетте. Дори да не беше безупречното облекло, у него пак щеше да има нещо аристократично, тъй като беше хубав, със светла кожа, гъсти вежди, алени устни и умни очи. Макар да оставяше впечатлението, че е много кротък човек, зад гладката външност се криеше остър нрав, подхранван от дълго трупано недоволство спрямо военното съсловие. Често го бяха чували да казва: „Защо през този век, когато само на воините се признава да бъдат пълноценни хора, аз съм се родил благородник?“

По негово мнение военното съсловие трябваше да се занимава само с военни въпроси и нищо друго, а всеки млад придворен, който не негодува от сегашното положение на нещата, беше глупак. Пълното господство на военните влизаше в разрез със старото правило, че властта се упражнява от Императорския двор, само с помощта на армията. Самураите вече въобще не правеха опит да поддържат съгласие с благородничеството. Те бяха взели в свои ръце всичко и се отнасяха към хората от двора, сякаш са само за украшение. Не само пищните прически, каквито се позволяваха на придворните, бяха безсмислени — и решенията, които им даваха да взимат, биха били по силите и на кукли.

Господарят Карасумару смяташе за тежък пропуск от страна на боговете, че са направили човек като него благородник. Макар и служител на Императора, той виждаше открити пред себе си само два пътя — да живее в постоянно нещастие или да прекара живота си в пиянско веселие. Разумният избор бе да положи глава на коленете на някоя красавица, да се прехласва по бледата светлина на луната, да се радва на черешовите цветове напролет и да умре с чаша саке в ръката.

Издигнал се от Императорски министър на финансите до помощник на Заместник-министъра на дясната страна и после до Императорски съветник, Карасумару заемаше висока длъжност в безсилния дворцов управляващ апарат, но прекарваше голяма част от своето време в квартала за развлечения, където атмосферата го предразполагаше да забрави обидите, понесени по принуда при изпълняването на по-сериозни задължения. Между постоянните му другари имаше още няколко неудовлетворени знатни младежи, всички бедни в сравнение с военните управници, но някак способни да събират пари за своите нощни излети до Огия — единственото място, както твърдяха, където били свободни да се почувстват хора.

Тази вечер Карасумару имаше обаче гост от друг вид — мълчаливия, добре възпитан Коное Нобутада, с около десет години по-възрастен от него. Нобутада също имаше благородническа осанка и строг поглед в очите си. Лицето му беше пълно, веждите — гъсти и макар възтъмната му кожа да беше белязана с плитки следи от шарка, приятната сдържаност в поведението правеше този недостатък някак приемлив. На места като Огия човек никога не би предположил, че това е един от най-високопоставените благородници в Киото, глава на семейството, от което се избираха императорските регенти.

Седнал до Йошино, той се усмихна дружелюбно, обърна се към нея и попита:

— Това нали е гласът на господин Фунабаши?

Тя прехапа устни, вече по-червени от сливов цвят и очите й издадоха неудобство от създалото се положение.

— Какво да правя, ако влезе? — рече тя неспокойно.

— Не ставайте! — нареди господарят Карасумару и улови края на кимоното й.

— Какво правите там навън, Такуан? Студено е от тази отворена врата. Ако ще излизате — излезте, ако ще се връщате вътре — върнете се, обаче затворете вратата.

Такуан се хвана на уловката, покани Шою:

— Влезте вътре — и издърпа стареца в стаята.

Този пристъпи и седна право срещу двамата благородници.

— Я, каква приятна изненада! — възкликна Мицухиро с престорена искреност.

Шою се примъкна на костеливите си колене по-наблизо и протегна ръка към Нобутада с думите:

— Дайте ми малко саке.

Получил чашата, старецът с прекомерна тържественост се поклони.

— Радвам се да ви видя, стари ми Фунабаши — рече ухилен Нобутада. — Вие винаги изглеждате в добро разположение на духа.

Шою пресуши чашата и я подаде обратно.

— Не съм и допускал, че господарят Канган има за гост ваше превъзходителство. — Преструвайки се на още по-пиян, отколкото бе в действителност, той като стар прислужник поклати дългия си, сбръчкан врат и с престорен страх помоли: — Простете ми, ваша чест! — После с друг тон добави: — А защо трябва да съм толкова учтив? Ха-ха! Не е ли така, Такуан? — Отново обви с ръка врата на монаха, дръпна го към себе си и посочи с пръст двамата царедворци. — Благородниците, Такуан — заяви Шою, — са онези хора на този свят, които най-много съжалявам. Кичат се с гръмки звания като Съветник или Регент, но освен честта те не им носят нищо. Даже търговците са по-добре от тях, не смятате ли?

— Съгласен съм — отвърна Такуан, докато измисляше начин да освободи врата си.

— Я сега — продължи Шою и сложи една чаша право под носа на свещеника. — Още не съм получил от вас нищо за пиене.

Такуан му наля малко саке. Старецът пи.

— Лукав човек сте вие, Такуан. В този свят вашите събратя свещениците са хитри, търговците са умни, воините — силни, а благородниците — глупави. Ха-ха! Нали така?

— Така е, така е — съгласи се Такуан.

— Заради високото си положение благородниците не могат да правят каквото искат, а от друга страна са откъснати от държавния живот и управлението. Значи всичко, което им остава, е да съчиняват стихове или да станат майстори на краснописа. Не е ли истина?

Той отново се изсмя.

Макар Мицухиро и Нобутада да обичаха веселието също колкото Шою, откритите му подигравки ги поставяха сега в неловко положение. Двамата отговориха с мъртво мълчание.

Като се възползва от създаденото смущение, Шою продължи:

— Вие какво мислите, Йошино? Благородниците ли ви се нравят или предпочитате търговците?

— Хе-хе — изкикоти се Йошино. — Ама че странен въпрос, господин Фунабаши!

— Не се шегувам. Опитвам се да надзърна в дълбините на женското сърце. И ето, сега виждам. Вие предпочитате в действителност търговците, нали така? Мисля, че ще е по-добре да ви отведа оттук. Елате с мен в нашата стая.

Той я хвана за ръка и се изправи с дълбокомислено изражение на лицето.

Стреснат, Мицухиро разля сакето си.

— Една шега стига понякога твърде далеч — каза той, дръпна ръката на Йошино от Шою и я притегли по-близо до себе си.

Притисната между двамата, Йошино се засмя и опита да разведри положението. Взе ръката на Мицухиро в своята дясна, тази на Шою — в лявата, придаде си загрижен израз и каза:

— Какво въобще да правя с вас двамата?

Тези, за които ставаше дума, макар нито да се ненавиждаха, нито сериозно да си съперничеха в любовта, се почувстваха задължени от правилата на играта да направят всичко по силите си, та положението на Йошино Даю да стане още по-неудобно.

— Хайде, добра ми госпожице — настоя Шою. — Сама трябва да решите. Трябва да изберете мъжа, чиято стая ще украсите и на когото ще дадете сърцето си.

Такуан също се намеси в разпрата.

— Много интересен въпрос, нали? Кажете ни, Йошино, кого избирате?

Единственият, който не участваше в това, остана Нобутада. След известно време чувството му за благоприличие го накара да се намеси:

— Стига, гости сте — не бъдете груби. Смея да твърдя, че както се държите, Йошино с радост би се отървала и от двамата. Защо не се забавляваме и не престанем да я тормозим? Коецу трябва да е останал съвсем сам. Нека някое от вас, момичета, да иде да го покани тук.

Шою махна с ръка.

— Няма защо да го водите. Аз просто ще се върна в нашата стая с Йошино.

— Няма — заяви Мицухиро и още по-здраво прегърна момичето.

— Ах това благородническо безочие! — възкликна Шою. Очите му мятаха искри. Предложи една чаша на Мицухиро с думите: — Нека да решим кой ще я получи, като тук — пред очите й — направим едно надпиване.

— Ами разбира се, това звучи забавно — Мицухиро взе голяма чаша и я постави на масичката между двамата. — Сигурен ли сте, че сте достатъчно млад да издържите на това? — попита той закачливо.

— Няма защо да съм млад, за да се съревновавам с един кльощав благородник!

— Как ще решаваме кой е наред? Не е приятно само да се наливаме. Да играем някоя игра. Който и да загуби, ще трябва да изпие още една пълна чаша. Коя игра да бъде?

— Може да опитаме да видим кой ще надвие другия с поглед.

— Това ще значи да гледам вашето грозно търговско лице. Това не е игра, ами мъчение.

— Не ме засягайте! Хм, какво ще кажете за играта на камък, ножица и хартия?

— Добре!

— Такуан, вие ще бъдете съдия.

— На вашите услуги.

Със сериозни изражения, двамата започнаха. След всеки тур загубилият се оплакваше с подхождащо скръбен тон и всички се смееха.

Йошино Даю тихо се измъкна от стаята, като краят на дългото й кимоно изящно се влачеше подире й, и с тържествена крачка тръгна надолу по коридора. Скоро след като тя си тръгна, Коное Нобутада се обади:

— Аз също трябва да си вървя — и незабелязан се оттегли.

Като се прозина невъздържано, Такуан се излегна и без дори да пита за позволение, положи глава върху коляното на Сумигику. Макар да беше приятно да дреме тук, той изпита също пристъп на виновно съжаление. „Трябва да се прибера, помисли си. Сигурно им е мъчно без мен.“ Мислеше си за Джотаро и Оцу, които пак бяха заедно в дома на господаря Карасумару. Такуан отведе момичето там след тежкото преживяване при Кийомидзудера.

Монахът и господарят Карасумару бяха стари приятели с много общи интереси — поезия, дзен, пиене и дори политика. Към края на миналата година Такуан получи писмо, с което го канеха да прекара новогодишните празници в Киото. „Вие изглежда сте се затворили в някакъв малък храм на село, пишеше Мицухиро. Не ви ли е мъчно за столицата, за доброто саке от Нада, за обществото на красивите жени, за гледката на малките дъждосвирци край река Камо? Ако обичате съня, предполагам, че е добре да се упражнявате в дзен на село, но ако искате нещо по-живо, то елате тук сред хора. В случай, че изпитвате някаква тъга по столицата, не се колебайте да ни посетите.“

Скоро след своето пристигане в началото на новата година Такуан не без изненада видя в двора да си играе Джотаро. Той узна с подробности от Мицухиро какво прави тук момчето и след това от самия Джотаро чу, че няма вест от Оцу, откакто през първия ден на новата година момичето попаднало в ноктите на Осуги.

На сутринта след завръщането си Оцу бе повалена от треска и още беше на легло, като Джотаро се грижеше за нея, седеше по цял ден край възглавницата й, охлаждаше й челото с влажни кърпи и в определеното време й отсипваше от лекарството.

Колкото и да му се искаше да си тръгне, Такуан не можеше да стори това, преди да го е направил неговият домакин, а Мицухиро изглежда все повече и повече се увличаше от надпиването.

Тъй като и двамата състезатели бяха стари пиячи, изглеждаше, че трябва да завършат наравно. Така и стана. Въпреки това те продължиха да пият, седнали с допрени колена, като оживено си бъбреха. Такуан не можеше да разбере дали темата е управлението на военното съсловие, вродените качества на благородничеството или мястото на търговците в развитието на външната търговия, но явно ставаше дума за нещо много сериозно. Монахът вдигна глава от коляното на Сумигику и с все още затворени очи се опря на един от стълбовете до нишата, като от време на време се усмихваше на някой дочут откъслек от разговора. След време Мицухиро с обиден глас попита:

— Къде е Нобутада? Да не си е отишъл у дома?

— Оставете го. А къде е Йошино? — поиска да узнае Шою, който изведнъж придоби твърде трезвен вид.

Мицухиро каза на Риня да повика Йошино.

Докато минаваше покрай стаята, където бяха в началото на вечерта Шою и Коецу, Риня надзърна вътре. Мусаши седеше там сам, с лице точно до белия пламък на лампата.

— Я, не знаех, че сте се върнали — възкликна тя.

— Не съм тук отдавна.

— От задната врата ли влязохте?

— Да.

— Къде ходихте?

— Ъ-ъ, вън от този квартал.

— Обзалагам се, че сте имали среща с някое красиво момиче. Срамота! Срамота! Ще кажа на господарката си — закани се дръзко момичето.

Мусаши се засмя.

— Тук няма никой — отбеляза той. — Какво е станало с тези хора?

— В една друга стая са, играят си с господаря Канган и един свещеник.

— И Коецу ли?

— Не. Не знам той къде е.

— Може да се е прибрал. Ако е така, аз също трябва да си вървя.

— Не бива да говорите така. Щом сте дошли в този дом, не можете да си тръгнете без съгласието на Йошино Даю. Ако просто се измъкнете, ще ви се смеят. А на мен ще ми се карат.

Несвикнал с шегите на куртизанките, Мусаши прие тази вест със сериозно изражение на лицето и с мисълта: „Значи така стояли тук нещата“.

— В никакъв случай не бива да си тръгвате, без да сте си взели както трябва довиждане. Само почакайте тук, докато се върна.

След няколко минути се появи Такуан.

— А ти откъде се взе? — попита той и леко потупа ронина по рамото.

— Какво? — пое си шумно дъх Мусаши. Плъзна се от възглавницата, прилепи ръце до пода и дълбоко се поклони. — Колко дълго време мина, откакто ви виждах за последен път!

Такуан вдигна ръцете му от пода и каза:

— Това е място за забавление и отмора. Няма нужда от тържествени поздрави… Казаха ми, че и Коецу бил тук, но не го виждам.

— Къде, мислите, може да е отишъл?

— Да го намерим. Има доста неща, за които да говоря с тебе насаме, но те могат да почакат до някое по-подходящо време.

Такуан отвори вратата към съседната стая. Там, с крака върху покритото котацу и завит с юрган, лежеше Коецу. Малък позлатен параван го отделяше от останалата част на стаята. Той кротко спеше. Такуан не се реши да го събуди.

Коецу обаче отвори очи по собствена воля. За миг се втренчи в лицето на свещеника, после в това на Мусаши. Не разбираше още какво значи всичко това.

След като му обясниха положението, Коецу заяви:

— Щом в другата стая сте само вие с Мицухиро, нямам нищо против да дойда.

Тримата откриха, че Мицухиро и Шою най-сетне са се наприказвали и сега тънат в скръбно мълчание. Бяха стигнали до мига, в който сакето започва да става горчиво на вкус, устните да пресъхват и глътката вода да навява мисли за дома. Тази вечер последствията бяха дори по-лоши — Йошино ги беше напуснала.

— Защо всички да не се прибираме? — предложи някой.

— Най-добре ще е — съгласиха се останалите.

Макар всъщност да не им се искаше особено да си вървят, те се бояха, че ако останат още, настроението на вечерта съвсем ще се изпари. Щом обаче станаха да си тръгват, в стаята връхлетя Риня заедно с две по-малки момичета. Тя стисна ръката на господаря Канган и каза:

— Простете, че ви накарахме да чакате. Моля ви да не си тръгвате. Йошино Даю е готова да ви приеме в личната си стая. Знам, че е късно, но заради снега вън е светло и в този студ трябва поне да се стоплите както трябва, преди да се качите в паланкините. Елате с нас.

На никой вече не му се играеше. Трудно беше отново да се улови загубеното настроение.

Като забеляза колебанието им, едно от момичетата се обади:

— Йошино каза, че сигурно всички сте сметнали за невъзпитано, дето си е тръгнала така, но тя не виждала какво друго да направи. Ако отстъпи пред господаря Канган, щяла да наскърби господин Фунабаши, а ако тръгне с господин Фунабаши, господарят Канган щял да бъде самотен. Не иска никой от вас двамата да се чувства пренебрегнат, затова ви кани на едно питие преди лягане. Моля ви да я разберете и да останете още малко.

Почувствали, че отказът би бил нелюбезен — и немалко любопитни да видят прочутата куртизанка в собствените й покои — мъжете се оставиха да ги убедят. Момичетата ги поведоха към горния край на градинската стълба, където намериха пет чифта селски сламени сандали. Навлякоха ги и безшумно тръгнаха през мекия сняг. Мусаши нямаше представа какво става, но останалите предположиха, че ще участват в чайна церемония, тъй като за Йошино се знаеше, че е страстна поклонничка на чая. Тъй като след всичкото пиене вечерта никой не би възразил на чаша чай, те не се възпротивиха до мига, в който момичетата подминаха чаения павилион и ги поведоха към някакво обрасло поле.

— Къде ни водите? — попита господарят Канган с укор в гласа. — Та това е черничева градина!

Момичетата се изкискаха и Риня побърза да обясни:

— О, не! Това е нашата градина с божури. Рано през лятото слагаме тук столчета и всички идват да пият и да се радват на цветята.

— Черници или божури, не е много приятно да стоим тук навън в снега. Нима Йошино се опитва да ни простуди?

— Простете. Само още малко остава.

В ъгъла на полето имаше малка къщичка със сламен покрив, която, като се съди по вида, най-вероятно беше селска къща, останала отпреди околността да бъде застроена. Зад нея имаше малка горичка и дворът бе отделен от добре поддържаната градина на Огия.

— Отсам — подканиха ги момичетата и поведоха към една стая с пръстен под, в която стените и подпорите бяха почернели от сажди.

Риня извести за идването им и от вътрешността се чу гласът на Йошино Даю:

— Добре дошли! Моля, влезте.

Огънят в огнището хвърляше меки червеникави отблясъци по хартията на шоджито. Всичко тук изглеждаше изцяло откъснато от града. Щом се огледаха в кухнята и забелязаха окачени на стената наметала за дъжд, мъжете почнаха да се чудят какво ли развлечение им е приготвила Йошино. Шоджито се плъзна настрани и те един по един пристъпиха в стаята с огнището.

Кимоното на Йошино беше в бледо и чисто жълто, обито й — от черен брокат. Лицето й бе изрисувано съвсем леко и тя сега беше вчесала косата си наново по прост, домашен начин. Гостите се загледаха в нея с възхищение.

— Колко необикновено!

— Колко очарователно!

В непридирчивото си облекло на фона на почернелите стени Йошино бе сто пъти по-хубава, отколкото в сложно избродираните костюми по модата Момояма, които по друго време носеше. Ярките кимона, с които бяха свикнали мъжете, лъскавото червило и обкръжението от позлатени паравани и сребърни свещници бяха необходими за една жена с нейния занаят. Но Йошино нямаше нужда от нищо, което да подсилва хубостта й.

— Хмм — каза Шою, — това тук е нещо много особено.

Старецът не беше от онези, които лесно сипят похвали, но сега хапливият му език изглежда временно се укроти.

Без да слага възглавници, Йошино ги покани да седнат до огнището.

— Аз, както виждате, живея тук и не мога да ви предложа много, но имам поне огън. Надявам се сте съгласни, че огънят е най-голямото удоволствие, което може да бъде предложено в студена снеговита нощ, бил гостът княз или просяк. Има добър запас от съчки, така че дори цяла нощ да прекараме в разговори, няма да се налага да използвам за горене растенията от саксиите. Моля, настанете се удобно.

Благородникът, търговецът, художникът и свещеникът седнаха с кръстосани крака пред огнището и протегнаха ръце над огъня. Коецу се замисли за мразовития преход от Огия дотук и поканата да дойдат при този жизнерадостен огън. Наистина е като празненство, а това е същината на гостоприемството.

— Елате и вие при огъня — обади се Йошино.

Тя се усмихна приветливо на Мусаши и се помести леко, за да му направи място.

Мусаши бе поразен от издигнатото общество, в което се оказа. След Тойотоми Хидейоши и Токугава Иеясу тази жена бе навярно най-прочутата личност в Япония. Оставаха разбира се Окуни от театъра Кабуки и любовницата на Хидейоши — Йодогими, но за Йошино се смяташе, че е по-изискана от първата и по-умна, красива и мила от втората. Мъжете, които имаха връзки с нея, бяха известни като „купувачи“, докато нея самата наричаха „Даю“. Всяка първокласна куртизанка бе позната като „даю“, но кажеше ли се Даю с натъртване, се имаше предвид Йошино и никоя друга. Мусаши беше чувал, че тя имала седем слугини да я къпят и две да й режат ноктите.

Тази вечер за първи път в живота си Мусаши се озова в обществото на изрисуваните и изтънчени дами. В отговор на това държанието му стана до вдървеност благовъзпитано. Това беше отчасти и защото не можеше да открие какво толкова изключително намират мъжете в Йошино.

— Моля ви, не се стеснявайте — каза тя. — Елате да седнете тук.

След четвъртата или петата покана Мусаши се предаде. Щом зае мястото до нея, той се захвана да подражава на останалите и неловко протегна като тях ръце над огъня.

Йошино хвърли поглед към ръкава му и зърна някакво червено петно. Докато другите бяха увлечени в разговор, тя тихо извади от своя ръкав парченце хартия и го избърса.

— О, благодаря ви — каза Мусаши.

Ако бе замълчал, никой нямаше да забележи какво стана, но в мига, в който отвори уста, погледите до един се насочиха към аленото петно върху хартията в ръката на Йошино.

Като отвори широко очи, Мицухиро попита:

— Това е кръв, нали?

Йошино се усмихна.

— Не, разбира се. Това е листенце от червен божур.