Ейджи Йошикава
Мусаши (88)

Лудостта на Тадааки

Осуги не бе от онези, които скърбите и горчивите разочарования на несподелената майчина преданост ще доведат до отчаяние, но тук, сред напевното жужене на насекомите в детелината и край голямата, бавно течаща покрай нея река, тя не остана незасегната от тъга по дома и заради житейските превратности.

— У дома ли сте?

Грубият глас проряза неподвижния вечерен въздух.

— Кой е? — извика тя.

— От хората на Хангавара съм. От Кацушика докараха много пресен зеленчук. Началникът ми каза да ви донеса от него.

— Яджибей винаги е много внимателен.

Осуги седеше пред една ниска масичка, със свещ до нея и четка за писане в ръката, и преписваше „Сутра за великата родителска обич“. Беше се пренесла в една къщичка под наем в рядко населения квартал Хамачо и относително добре успяваше да си изкарва прехраната, като лекуваше чуждите болести и болежки с мокса. Тя самата не се оплакваше особено от здравето си. От началото на есента отново се чувстваше доста млада.

— Кажете, бабо, идвал ли е при вас по-рано тази вечер някакъв младеж?

— Искате да кажете — за да го лекувам с мокса ли?

— Ъ-ъ. Той дойде при Яджибей, изглежда за нещо важно. Попита къде живеете сега и ние му казахме.

— Колко годишен беше?

— Двайсет и осем-двайсет и девет, струва ми се.

— Как изглеждаше на вид?

— Един кръглолик такъв. Не много висок.

— Хм, чудно…

— Имаше изговор като вашия. Помислих си, че може да е от същото място. Е, аз ще тръгвам. Лека нощ.

Със заглъхването на стъпките гласът на насекомите отново се понесе като шум от ръмящ дъжд. Осуги остави четката си, впери поглед в свещта и се замисли за дните на своята младост, когато по блясъка на светлината от свещ се гадаеше. Хората у дома нямаше как да узнаят какво става с техните отишли на война съпрузи, синове и братя или каква съдба може да се крие в тяхното несигурно бъдеще. Ярката светлина се приемаше за добър знак, червените отблясъци пък сочеха, че някой е умрял. Ако пламъкът почне да пращи като борови иглички, със сигурност щеше да дойде някой, когото са чакали.

Осуги бе забравила тези гадания, но днес вечерта яркият пламък, разноцветен като дъга, загатваше за наближаваща голяма радост.

Възможно ли е да е Матахачи? Ръката й посегна веднъж към четката, но се отдръпна. Като в унес старицата забрави себе си и всичко наоколо и през следващите един-два часа си мисли само за лицето на своя син, което сякаш се носеше в мрака на стаята.

Някакво шумолене на задния вход прекъсна мечтанието й. Зачудена дали някоя невестулка не тършува из кухнята, Осуги взе свещта и отиде да погледне.

Чувалът със зеленчук беше при мивката, а върху него имаше някакъв бял предмет. Като го вдигна, Осуги усети, че е тежък — с тежестта на две златни монети. На бялата хартия, в която бяха увити, Матахачи бе написал:

Още не мога да се реша да се видим. Моля те, прости ми, че ще те пренебрегна за още шест месеца. Само ще оставя тази бележка, без да влизам.

 

 

Някакъв самурай с убийствен поглед газеше през високата трева, за да стигне до двама застанали на речния бряг мъже. Задъхан извика:

— Хамада, той ли беше?

— Не — изпъшка Хамада. — Сбъркали сме човека.

Очите им обаче лъщяха и те продължаваха да оглеждат околността.

— Сигурен съм, че той е бил.

— Не. Някакъв лодкар беше.

— Сигурен ли си?

— Като се затичах след него, се изкатери в онази там лодка.

— Това още не значи, че е лодкар.

— Проверих.

— Трябва да кажа, че е бърз в краката.

Извърнаха се от реката и тръгнаха назад през нивите на Хамачо.

— Матахачи… Матахачи!

Отначало гласът едва се чуваше през ромона на реката, но щом се повтори по-ясно, двамата се спряха и се спогледаха смаяни.

— Някой го вика! Как става така?

— По гласа прилича на старица!

С Хамада начело бързо проследиха гласа до източника му. Щом чу техните стъпки, Осуги се затича насреща им.

— Матахачи? Някой от вас виждал ли е…

Застанаха от двете й страни и й извиха ръцете зад гърба.

— Какво правите? — Пухтейки разярено, старицата извика: — Кои сте вие всъщност?

— Ученици от училището Оно.

— Не познавам никой на име Оно.

— Никога не сте чували за Оно Тадааки, шогунския учител ли?

— Никога.

— Ами, стара…

— Чакай. Дай да видим какво знае тя за Матахачи.

— Аз съм майка му.

— Вие сте майката на Матахачи, продавача на дини ли?

— Какви ги говориш, свиньо?! Продавач на дини! Матахачи е наследник на дома Хониден, а това е важно семейство в област Мимасака. Ти трябва да знаеш, че Хониден са високопоставени служители на Шимен Мунецура, господаря на крепостта Такеяма в Йошино.

— Стига с това — прекъсна я единият от мъжете.

— Какво да правим?

— Взимаме я и я носим.

— Заложница? Мислиш ли, че ще е от полза?

— Щом му е майка, той ще трябва да дойде при нея.

Осуги стегна мускулите на мършавото си тяло и се бори като впримчена тигрица, но напразно.

 

 

Отегчен и недоволен през последните няколко седмици, Коджиро бе добил навика да спи по много, не само нощем, но и през деня. В момента лежеше по гръб, мърмореше си нещо и притискаше сабята до гърдите си.

— Само от това „Дългия прът“ може да се разплаче. Сабя като тази и боец като мен да ръждясват в чужд дом!

Последва гръмко изщракване и звън на метал.

— Глупак!

Оръжието описа голяма дъга във въздуха и като живо се плъзна обратно в ножницата.

— Великолепно! — извика един слуга от края на терасата. — В удари от легнало положение ли се упражнявате?

— Не ставай глупав — изсумтя Коджиро. Обърна се по корем, взе две малки парченца и ги метна към терасата. — Само ме дразнеше.

Очите на слугата се облещиха. Насекомото, нещо като молец, бе съвсем правилно разрязано на две от главата през мъничкото телце между крилата.

— Да ми постелеш за спане ли си дошъл? — попита Коджиро.

— О, не! Простете! Има писмо за вас.

Коджиро без да бърза разгъна писмото и го зачете. В този момент по лицето му се появи изненада. Според Яджибей от предишната нощ Осуги е изчезнала. Към Коджиро се отправяше молба незабавно да дойде, за да се посъветват как да действат.

Писмото с доста подробности обясняваше как са научили къде е тя. Яджибей накарал всичките си хора цял ден да я търсят, но най-важна се оказала обявата, която Коджиро остави в „Донджики“. Тя била задраскана и до нея написано: „До Сасаки Коджиро: Лицето, което задържа майката на Матахачи, е Хамада Тораносуке от дома Оно.“

— Най-сетне — каза си Коджиро.

Думите излязоха някъде издълбоко от гърлото му. Още когато спаси Матахачи, заподозря, че двамата посечени от него самураи са свързани с училището Оно.

Изкиска се и додаде:

— Тъкмо каквото чаках.

Застанал на терасата, вдигна поглед към нощното небе. Имаше облаци, но не изглеждаше да е на дъжд.

Много скоро след това вече яздеше по главния път Таканава един взет под наем товарен кон. Стигна дома Хангавара по късно. След като подробно разпита Яджибей, реши да пренощува там и на следващата сутрин да действа.

 

 

Оно Тадааки бе получил своето ново име не дълго след битката при Секигахара. Казваше се Микогами Тендзен, когато бе повикан в стана на Хидетада да дава уроци по саблен бой, които изнесе със забележителен успех. Заедно с удостояването му с това име дойде и назначението за пряк служител на рода Токугава и предоставянето на ново жилище на хълма Канда в Едо.

Тъй като този хълм предлагаше отличен изглед към връх Фуджи, шогунатът го определи да стане квартал на служителите от Суруга, областта, в която е разположен Фуджи.

— Казаха ми, че къщата е на склона Саикачи — обади се Коджиро.

Стоеше заедно с един от хората на Хангавара на върха на хълма. В дълбоката долина под тях различаваха Очаномидзу, един ръкав на реката, от която, говореше се, черпели водата за чая на шогуна.

— Чакайте тук — каза Коджировият водач. — Аз ще видя къде е.

Скоро се върна с новината, че вече са я подминали.

— Не си спомням някоя къща да е имала вид, че може да принадлежи на учител на шогуна.

— Нито пък аз. Мислех си, че ще има голямо жилище като Ягю Муненори. Но неговата къща е онази старата, която видяхме отдясно. Чух, че на времето принадлежала на надзирателя на шогунските конюшни.

— Струва ми се, няма какво да се изненадваме от това. Оно има доход само хиляда и петстотин крини ориз. По-голямата част от доходите на Муненори пък се дължи на предците му.

— Ето я — посочи водачът.

Коджиро се спря, за да огледа общото разположение на сградата. Старата кирпичена стена се простираше от средната част на склона до един гъсталак на отсрещния хълм. Дворът изглеждаше доста голям — от безвратата порта, която различи пред главната къща, до едно здание, което взе за доджо и една очевидно по-скорошна пристройка.

— Сега може да се връщате — каза Коджиро. — И кажете на Яджибей, че ако не се върна със старата госпожа до вечерта, може да приеме, че са ме убили.

— Да, господине.

Мъжът пъргаво се затича надолу по склона Саикачи, като на няколко пъти се спря, за да погледне назад.

Коджиро не си губи времето да се опитва да се срещне с Ягю Муненори. Нямаше начин да го разгроми и по този начин да си присвои славата на победения, тъй като към школата Ягю се числяха и самите Токугава. Това само по себе си бе за Муненори достатъчно извинение, за да откаже да се бие с някакъв честолюбив ронин. Тадааки пък бе склонен да застава срещу всеки готов да премери сили с него.

В сравнение с школата Ягю, Оно имаше по-широко приложими похвати и целта й беше не да показва бляскави умения, а по същество да убива. Коджиро не бе чувал за никой, който да е успял да нападне дома Оно и да го посрами. Докато като цяло Муненори бе по-високо почитан, Тадааки бе смятан за по-силният от двамата.

Откакто дойде в Едо и се запозна с положението, Коджиро си каза, че някой ден ще почука на вратата на Оно.

 

 

Нумата Каджуро вдигна поглед през прозореца на съблекалнята на доджото. Сети се за нещо и очите му отново бързо обиколиха залата в търсене на Тораносуке. Като го зърна в средата на помещението да преподава нещо на по-млади ученици, Каджуро изтича към него и тихо прошепна:

— Тук е! Вън, в предния двор!

Тораносуке, с вдигната пред него дървена сабя, извика на ученика:

— Внимавайте.

После започна да настъпва напред. Стъпките му остро отекваха по пода. Тъкмо когато двамата стигнаха в северния ъгъл, ученикът се преметна през глава и дървената му сабя полетя във въздуха.

Тораносуке се обърна и каза:

— За кого говорите? Коджиро ли?

— Да, току-що мина през портата. Всеки миг ще бъде тук.

— Много по-скоро, отколкото очаквах. Добро хрумване беше да вземем старицата за заложница.

— Сега какво мислите да правите? Кой ще го посрещне? Трябва да е някой, готов на всичко. Щом има дързостта да дойде тук сам, може да се опита да ни изненада с нещо.

— Накарайте да го доведат в доджото. Аз сам ще го посрещна. Останалите стойте назад и мълчете.

— Тук поне сме много — каза Каджуро.

Като се огледа, за свое насърчение забеляза лицата на твърди мъже като Камей Хьосуке, Негоро Хачикуро и Ито Магобей. Имаше още двадесетина други; нямаха представа как точно разсъждава Коджиро, но всички разбраха защо Тораносуке иска той да дойде тук.

Единият от двамата мъже, които Коджиро уби при „Донджики“, бе по-големият брат на Тораносуке. Макар да бе непрокопсаник и за него да не говореха добре в училището, за смъртта му все пак трябваше да се отмъсти заради кръвната връзка между двамата.

Въпреки младостта и скромния си доход, Тораносуке бе от самураите, с които в Едо трябваше да се съобразяват. Също като Токугава, родът му водеше произхода си от областта Микава и неговото семейство се числеше към най-старите наследствени служители на шогуна. Той беше също единият от четиримата „Военачалници на склона Саикачи“, като останалите бяха Камей, Негоро и Ито.

Когато Тораносуке се прибра предишната нощ с Осуги, всички се съгласиха, че това е забележителен удар по противника. Сега за Коджиро щеше да е трудно да не покаже. Мъжете се зарекоха, че ако той наистина се появи, ще го пребият почти до смърт, ще му отрежат носа и ще го закачат на някое дърво покрай река Канада, за да могат всички да го видят. В никакъв случай обаче не бяха сигурни, че той ще дойде; всъщност сключиха за това облози и повечето заложиха, че няма.

Събрани в главната зала на доджото, мъжете освободиха пода и зачакаха.

След известно време някой попита Каджуро:

— Сигурен ли сте, че сте видели точно Коджиро?

— Напълно.

Седнаха в боен ред. Лицата им, отначало като вдървени, сега издаваха признаци на напрежение. Някои се побояха, че ако това продължи още, ще станат жертва на собствената си нервност. Точно когато решителният миг изглеждаше близо, се чу бързо потропване на сандали, което спря вън пред съблекалнята и на прозореца се появи лицето на един друг от учениците, повдигнал се на пръсти.

— Слушайте! Няма смисъл да чакате тук. Коджиро няма да дойде.

— Какво искаше да кажеш? Каджуро току-що го е видял.

— Да, обаче той тръгна направо към къщата. Не знам как са го пуснали, но сега е в гостната и говори с учителя.

— С учителя ли? — повториха всички и дружно си поеха дъх.

— Истината ли казваш? — поиска да узнае Тораносуке, с изражение, близко до озадаченост.

Силно подозираше, че ако бъдат проучени обстоятелствата на братовата му смърт, ще се окаже, че и убитият не си е бил наумил нещо добро. Тораносуке бе замазал всичко това пред Тадааки. А ако неговият учител знаеше, че е отвлякъл Осуги, то това не беше, защото самият Тораносуке му е казал.

— Ако не ми вярвате, идете да видите.

— Каква бъркотия! — изпъшка Тораносуке.

Останалите ученици не само не му съчувстваха, но и останаха подразнени от неговата нерешителност.

Като посъветваха останалите да пазят хладнокръвие, докато те отидат да видят какво е положението, Камей и Негоро тъкмо обуваха дзорите си, когато от къщата тичешком излезе едно хубаво, светлолико момиче. Като познаха Омицу, двамата се спряха на място, а останалите се струпаха на вратата.

— Вие всички — извика тя с възбуден, писклив глас. — Елате веднага! Чичо и гостът се хванаха за сабите. В градината. Бият се!

Макар Омицу официално да бе смятана за племенница на Тадааки, шепнешком се говореше, че всъщност е дъщеря на Ито Итосай от някаква негова любовница. Пак според слуха, тъй като Итосай бе учителят на Тадааки, последният се съгласил да отгледа момичето.

Погледите на всички се изпълниха с твърде необичаен израз на страх.

— Чух чичо и госта да разговарят… гласовете им ставаха все по-силни… и веднага след това… Не вярвам чичо да е в опасност, но…

Четиримата военачалници издадоха общ вик и се понесоха към градината, отделена от останалия двор с жив плет. Останалите ги настигнаха пред вратата от плетен бамбук.

— Заключено е.

— Не можете ли да я насилите?

Това се оказа ненужно. Вратата сама поддаде под натиска на самураите, които се бяха стълпили пред нея. С падането й пред погледите им се разкри обширна площ с възвишение в долния си край. В средата стоеше Тадааки, вдигнал наравно с очите своята вярна сабя „Юкихира“. На доста голямо разстояние от противника си, Коджиро бе вдигнал над главата си големия „Дълъг прът“. От очите му сякаш бликаше пламък.

Напрегнатата атмосфера сякаш създаваше някаква невидима преграда. За хора, възпитани в строгите обичаи на самурайското съсловие, вдъхващата страхопочитание тържественост около противниците в двубоя и достойнството да не докосват дори сабите си бяха ненарушими. Въпреки възбудата, гледката за миг лиши учениците и от подвижност, и от чувства.

После обаче двама-трима впиха погледи в тила на Коджиро.

— Стойте настрана! — извика ядосан Тадааки.

Гласът му, груб и леден, съвсем различен от бащинския глас, с който бяха свикнали, накара учениците да замръзнат.

Хората често преценяваха възрастта на Тадааки с десет години под същинските му петдесет и пет и вземаха ръста му за среден, макар всъщност да беше малко по-нисък. Косата му още бе черна, тялото — дребно, но добре сложено. В движенията на дългите му крайници нямаше нищо вдървено или неловко.

Коджиро още не бе и замахнал — всъщност, не би могъл да го направи.

Но Тадааки веднага се видя принуден да се съобрази с едно — имаше насреща си страховит боец. „Ето още един Дзенки!“, помисли си той и незабележимо потрепна.

Дзенки бе последният противник, у когото бе открил такъв размах и упорито честолюбие. А това бе преди много време, в младостта му, когато пътуваше с Итосай и водеше живот на шугийоша. Дзенки, син на някакъв лодкар в областта Кувана, беше по-стар ученик на Итосай. Щом този започна да остарява, ученикът взе да гледа с пренебрежение на учителя си и дори обяви, че школата Ито дължала повече на него самия.

Дзенки създаде много тревоги на Итосай, тъй като колкото по-умел ставаше със сабята, толкова повече злини причиняваше на другите. „Дзенки, оплака се веднъж учителят, е най-голямата ми грешка в живота. Щом го погледна, виждам чудовище, събрало в себе си всички лоши качества, които някога съм имал. Намразвам се при вида му.“

Имаше ирония в това, че Дзенки — като лош пример — много помогна на младия Тадааки и го подтикна към по-високи постижения, отколкото в друг случай биха били възможни. Накрая Тадааки се сблъска със своя зъл съперник при Коганегахара в Шимоза и го уби, след което Итосай му даде свидетелство от школата Ито и книгата с тайните напътствия.

Другият недостатък на Дзенки бе, че умението му бе накърнено от липса на възпитание. С Коджиро не бе така. Умът и образоваността му проличаваха в начина, по който се бие.

„Не мога да спечеля този двубой“, помисли си Тадааки, който иначе не се смяташе за по-слаб от Муненори. Всъщност, даже не ценеше особено високо уменията на последния.

Докато се взираше в своя страшен неприятел, го осени още една истина. „Явно ми е минало времето“, реши тъжно той.

Двамата стояха неподвижни; не се забелязваше и най-леко помръдване. И на Тадааки, и на Коджиро обаче това струваше страхотни усилия. Телата им плащаха с обилно лееща се от челата пот, свирещ през зачервените ноздри въздух, пребледняла, после поморавяла кожа. Макар да изглеждаше, че всеки миг ще последва раздвижване, сабите останаха замръзнали, без да потрепват.

— Отказвам се — каза Тадааки и неочаквано отстъпи няколко крачки назад.

Бяха се споразумели да не се бият до край. Всеки от двамата можеше да се признае за победен и така да се оттегли.

Коджиро се метна като хищен звяр и замахна с „Дългия прът“ надолу. Сабята изсвистя със силата и бързината на ураган. Макар Тадааки своевременно да се приведе, вързаната му на темето коса се развя нагоре и се разпиля. Самият той, макар че избягваше чуждия удар, блестящо му отвърна със сабята си, отрязвайки към педя от ръкава на Коджиро.

— Страхливец! — завикаха учениците, чиито лица пламнаха от гняв.

Възползвал се от оттеглянето на своя противник като възможност да го нападне, Коджиро наруши самурайските бойни правила.

Всички до един се устремиха към него.

В отговор на това той с бързината на корморан се понесе към едно голямо хинапено дърво в края на градината и се скри зад ствола му. Очите му се местеха с плашеща бързина.

— Видяхте ли? — извика. — Видяхте ли кой спечели?

— Видяха — отвърна Тадааки. — Спрете! — каза той на хората си, прибра сабя в ножницата и се върна на терасата на стаята си.

Повика Омицу и я помоли да му върже отново косата. Докато момичето правеше това, дишането на Тадааки се успокои. Гърдите му лъскаха от потоци пот.

Спомни си една стара поговорка: лесно е да надминеш някой предходник, но трудно — да не те надмине някой по-млад. Досега се радваше на плодовете на усърдното си учение на младини, доволен да знае, че школата Ито не е по-малко преуспяваща от Ягю. Но през това време другаде са се появили нови големия дарования като Коджиро. Съзнанието за това дойде като горчива изненада, но Тадааки не бе от онези, които биха пренебрегнали истината.

Щом Омицу свърши, той каза:

— Дай на младия гост малко вода да си изплакне устата и го заведи обратно в гостната.

Лицата на учениците наоколо бяха пребледнели от стъписване. Някои се бореха да преглътнат сълзите; други с негодувание се бяха втренчили в своя учител.

— Ще се съберем в доджото — каза той. — Веднага.

Сам тръгна пръв напред.

Тадааки седна на обичайното си издигнато място отпред и мълчаливо се загледа в трите редици свои последователи, застанали с лице към него.

Накрая сведе поглед и спокойно заяви:

— Боя се, че и аз съм остарял. Като обърна поглед назад, ми се струва, че най-добрите ми дни като боец бяха, когато надвих злия Дзенки. Докато открия това училище и хората почнат да говорят за мъжете на Оно на склона Саикачи и да наричат школата Ито непобедима, вече бях преминал върха на силите си.

Смисълът на тези думи бе така чужд на привичното мислене на учениците, че те не можаха да повярват на ушите си.

Гласът на Тадааки стана по-твърд и той погледна право в съмняващите се, смутени лица.

— По мое мнение това се случва на всички. Докато гледаме настрани, старостта ни полазва. Времената се променят. По-задните надминават първите. Младото поколение открива нови пътища… Така трябва да бъде — светът напредва само чрез промяната. Но в сабленото изкуство такова нещо е недопустимо. Пътят на меча не позволява на човек да остарява.

— Итосай… не зная, дали е още жив. От години не съм чувал нищо за моя учител. След Коганегахара той се подстрига за монах и се оттегли в планините. Целта му, каза, била да изучава сабята, да се упражнява в Дзен, да търси Пътя на живота и смъртта, да изкачи големия връх на съвършеното просветление.

— Сега е мой ред. След днешния ден вече не бих могъл да застана с вдигната глава пред учителя си… Съжалявам, че не съм живял по-добре.

— У-у-учителю! — пресече го Негоро Хачикуро. — Казвате, че сте загубил, но ние не вярваме, че при обичайни обстоятелства бихте загубил от човек като Коджиро, дори и да е млад. Днес нещо трябва да не е било наред.

— Нещо да не е било наред ли? — Тадааки поклати глава и глухо се засмя. — Нищо подобно. Коджиро е млад. Но не заради това загубих аз. Загубих, понеже времената са се променили.

— Какво ще рече това?

— Чуйте и ще разберете — Той премести поглед от Хачикуро към другите мълчаливи лица. — Ще се опитам да бъда кратък, понеже Коджиро ме чака. Искам внимателно да чуете моите мисли и моите надежди за бъдещето.

След това им съобщи, че от този ден нататък напуска доджото. Намерението му било не да се оттегли в обичайния смисъл, а да последва стъпките на Итосай и да тръгне в търсене на просветление.

— Това е първата ми голяма надежда — заключи.

Второ, помоли своя племенник Ито Магобей да се погрижи за единствения му син Таданари. От Магобей също се искаше да съобщи за станалото днес на шогуна и да обясни, че Тадааки е решил да стане будистки монах.

После каза:

— Не съжалявам особено за загубата си от един по-млад човек. Това, което предизвиква у мен тревога и срам че новите бойци като Сасаки се появяват на други места, а нито един майстор от такъв ранг не е излязъл от училището Оно. Мисля, че знам защо е така. Мнозина от вас са наследствени служители на шогуна. Оставили сте високата служба да ви главозамае. След малко упражнения се възгордявате, че сте майстори от „непобедимата школа Ито“. Прекалено самодоволни сте.

— Чакайте, господине — възрази с треперещ глас Хьосуке. — Това не е справедливо. Не всички от нас са лениви и надменни. Не всички пренебрегваме учението си.

— Мълчи! — Тадааки го изгледа яростно. — Нехайството у учениците е следствие от нехайство на учителя. Сега признавам моя собствен срам и се осъждам.

— Ваша задача е да се справите с нехайството, да направите от училището Оно място, където младите дарования могат правилно да се развиват. Това трябва да стане място, където ще се кове бъдещето. Ако не се получи така, с това, че напускам и отварям място за преобразувания, няма да постигна нищо.

Искреността на думите му най-сетне започна да оказва своето въздействие. Учениците му увесиха глави и се замислиха над казаното. Всеки се сети за собствените си недостатъци.

— Хамада — обади се Тадааки.

— Да, господине — отвърна Тораносуке, но явно бе изненадан.

Под студения поглед на Тадааки очите му се сведоха към пода.

— Стани.

— Да, господине — отвърна той, без да става.

— Стани! Веднага.

Тораносуке се изправи на крака. Останалите онемели гледаха.

— Прогонвам те от това училище — Тадааки млъкна и изчака това да бъде възприето. — Но като правя това, се надявам, че ще дойде ден, когато ще си се поправил, ще си овладял себе си и ще си схванал смисъла на Изкуството на войната. Може тогава отново да се съберем като учител и ученик. Сега излез!

— З-защо, учителю? Не си спомнял да съм направил нищо, с което да заслужа това.

— Не си спомняш, понеже не разбираш Изкуството на войната. Ако помислиш по-дълго и внимателно, ще видиш.

— Моля ви, кажете ми. Не мога да си тръгна, преди да съм го чул.

Вените бяха изпъкнали по челото му.

— Добре. Страхливостта е най-срамната слабост, в която може да бъде обвинен един самурай. Изкуството на войната строго ни предупреждава против нея. Желязно правило в това училище е всеки, който се провини в страхливост, да бъде изключван.

— И въпреки това, ти, Хамада Тораносуке, си оставил да минат няколко седмици от смъртта на брат ти, преди да предизвикаш Сасаки Коджиро на двубой. В това време си тичал насам-натам, за да се опитваш да си отмъстиш на някакъв незначителен продавач на дини. А вчера си взел в плен възрастната майка на този човек и си я довел тук. Това достойно за самурай държание ли наричаш?

— Но, господине, вие не разбирате. Направих това, за да накарам Коджиро да се появи.

Готвеше се да се впусне в настойчива защита, но Тадааки го пресече:

— Точно това нарекох страхливост. Щом си искал да се биеш с Коджиро, защо не си отишъл право в дома му? Защо не си му пратил писмо, с което да го предизвикаш? Защо не си обявил името и намеренията си?

— А-а-ами, наистина, обмислях тези неща, но…

— Обмислял си ги? Нищо не ти е пречило да постъпиш така. Но си приложил страхливата уловка да вземеш другиго като примамка за Коджиро, та да го нападнете всички заедно. В сравнение с това държанието на Коджиро буди възхищение. — Тадааки млъкна. — Той дойде да се срещне лично с мен. Отказа да има нещо общо с един страхливец и предизвика мен, на основание, че провинението на ученика е провинение и на учителя.

— Накрая сблъсъкът между неговата и моята сабя извади на показ едно срамно престъпление. Сега аз смирено се признавам виновен за това престъпление.

В стаята цареше мъртва тишина.

— Сега, Тораносуке, като размислиш, още ли се смяташ за неопетнен самурай?

— Простете ми.

— Излез.

С наведен поглед Тораносуке отстъпи десет крачки назад и коленичи на пода с протегнати напред ръце, готов да се поклони.

— Желая ви най-добро здраве, господине… Подобно и на всички останали.

Гласът му бе мрачен.

Стана и тъжно излезе от доджото.

Тадааки се изправи.

— Аз също трябва да се сбогувам със света.

От учениците се чуха сподавени ридания. Последните му думи бяха строги, но изпълнени с обич.

— Защо тъжите? Вашият ден настъпи. От вас зависи да се погрижите това училище с чест да влезе в новата епоха. Като се започне отсега, бъдете скромни, трудете се и с всички сили се стремете да облагородявате духа си.

Върнал се в гостната, Тадааки със съвсем невъзмутим вид спокойно седна и се обърна към Коджиро.

След като се извини, че го е накарал да чака, каза:

— Току-що изключих Хамада от училището. Посъветвах го да промени държанието си и да се опита да схване същинския смисъл на самурайските правила. Възнамерявам, естествено, да освободя старицата. Бихте ли искал да я вземете със себе си или пък да уредя да се върне по-късно?

— Доволен съм от това, което вече направихте. Може да дойде с мен.

Коджиро помръдна, сякаш се готви да стане. Двубоят напълно го бе изтощил и последвалото чакане му се стори много, много дълго.

— Не си тръгвайте още — помоли Тадааки. — Сега, когато всичко свърши, нека пием заедно по чаша и да оставим миналото настрана. — Плесна с ръце и извика: — Омицу! Донеси малко саке.

— Благодаря — отвърна Коджиро. — Много любезно, че ме каните. — Усмихна се и лицемерно допълни: — Сега зная защо Оно Тадааки и школата Ито са така прочути.

Всъщност не изпитваше към Тадааки никакво уважение.

„Ако естествените му заложби се развият правилно, помисли си Тадааки, светът ще преклони глава в нозете му. Ако обаче свие в погрешна посока — ето още един бъдещ Дзенки.“

„Ако бяхте мой ученик…“ Думите бяха на върха на езика на Тадааки, но вместо да ги изрече, се засмя и скромно отвърна на Коджировото ласкателство.

В хода на разговора им бе споменато името на Мусаши и Коджиро узна, че се обмисля той да стане един от малцината избраници, които дават уроци на шогуна.

— О?! — възкликна само той, но изражението му издаде неговото неудоволствие.

Обърна бързо очи към залязващото слънце и настоя, че е време да си тръгва.

Не много време след това Тадааки изчезна от Едо. Той се ползваше с името на непосредствен, прям воин, въплъщение на искреността и себеотрицанието, но лишен от дипломатическия усет на Муненори. Като не разбираха защо човек, който привидно можеше да постигне всичко, си е наумил да избяга от света, хората бяха обзети от любопитство и почнаха да приписват на неговото изчезване какъв ли не смисъл.

Вследствие на поражението Тадааки, разправяха, бил полудял.