От дрехите, провесени по клони и колове в двора ставаше ясно, че къщата е на някой от майсторите, които боядисваха дрехи и платове в неизбеляващия цвят, наречен „шикамско синьо“ и известен из цялата страна.

Боядисването включваше неколкократно потапяне на тъканта в индигова боя и тепането й с бухалка в огромен хаван след всяко потапяне. Нишката се напояваше толкова добре, че дрехата се късаше много преди да избелее.

Оцу все още не умееше да си служи добре с дървения чук. Но работеше упорито и пръстите й бяха целите в синьо. В Едо, когато научи, че Мусаши си е тръгнал, тя се отби в домовете на Ходжо и Ягю, след което незабавно продължи своето търсене. Миналото лято в Сакай се качи на един от корабите на Кобаяши Тародзаемон и пристигна в Шикама — рибарско селище край триделното устие на река Шикама, където реката се влива във Вътрешното море.

Тя си спомни, че дойката й беше омъжена за бояджия от Шикама. Намери я и заживя при нея. Тъй като семейството беше бедно, се почувства задължена да помага при боядисването. Вършеше това, което беше задължение на младите, неомъжени жени. Докато работеха, те имаха навика да пеят. Селяните твърдяха, че по гласа на девойката можело да се познае дали е влюбена в някой от младите рибари.

След като изми ръце и изтри потта от челото си, Оцу покани Мамбей да отдъхне на терасата. Той махна с ръка в отказ:

— Вие сте от село Миямото, нали?

— Да.

— Ходих там по работа, да купя коноп. И оня ден чух една клюка…

— Да?

— За вас.

— За мен ли?

— А също и за някакъв човек, на име Мусаши.

— Мусаши? — в гърлото й заседна буца и тя се изчерви.

Мамбей се усмихна. Макар да бе есен, слънцето все още напичаше силно. Той нави една кърпа, постави я върху главата си и приклекна.

— Познавате ли жена на име Огин? — попита.

— Имате пред вид сестрата на Мусаши ли?

Мамбей енергично кимна:

— Срещнах я случайно в село Микадзуки в Сайо. Без да ща, споменах името ви. Тя беше много изненадана, че ви познавам.

— Вие казахте ли й къде съм?

— Да. Прецених, че няма причина да крия.

— Къде живее тя сега?

— При един самурай на име Хирата. Мисля, че й е роднина. Каза, че страшно иска да ви види. Няколко пъти повтори колко много й липсвате и че има да ви разказва куп работи. Също и тайни, каза. Дори ми се стори, че едва се сдържа да не заплаче.

Очите на Оцу заблестяха.

— Там, насред пътя, нямаше как да ви напише писмо, така че ме помоли да ви поканя от нейно име да я посетите в Микадзуки. Добави, че страшно би искала тя самата да дойде да ви види, но в момента й било невъзможно.

Мамбей замълча за миг, после продължи:

— Не навлезе в подробности, но спомена, че знаела нещо за Мусаши.

Накрая търговецът добави, че на следващия ден тръгвал за Микадзуки и й предложи да пътуват заедно. Макар да взе решение веднага, Оцу почувства, че трябва да предупреди жената на бояджията.

— Довечера ще ви дам отговор — каза тя.

— Чудесно. В случай, че решите да дойдете, ще трябва да тръгнем рано.

На фона на шумящото зад гърба им море, гласът му кънтеше особено. Дори тихият отговор на Оцу прозвуча някак пронизително.

Когато Мамбей си тръгна, един млад самурай, който до този момент седеше на брега, играейки си с пясъка, се изправи и го проследи с изпитателен поглед. Сякаш се опитваше да разбере собственото си отношение към отдалечаващия се мъж. Беше добре облечен. На главата си носеше сламена шапка с форма на листо от гинко. На вид бе около осемнайсет-деветнайсет годишен.

Когато търговецът се изгуби от погледа му, младежът се обърна към къщата на бояджията и дълго гледа натам.

Като се опитваше да преодолее вълнението си от току-що получените новини, Оцу взе бухалката и продължи работата си. Из въздуха се чуваха ударите на другите бухалки, придружени с песни. Докато работеше, тя не издаде нито звук. Но сърцето й пееше любовна песен за Мусаши. Изведнъж устните й тихичко зашепнаха запазено от древността стихотворение:

Откакто те срещнах за пръв път,

изпитвам любов по-дълбока

от тази на другите хора,

макар тя да не е тъй трайна

като цвета на плат от Шикама.

Беше сигурна, че когато се види с Огин, ще разбере къде е Мусаши.

Та нали Огин също е жена! Няма да й бъде трудно да сподели чувствата си с нея. Ударите на бухалката ставаха все по-редки. Отдавна Оцу не бе изпитвала подобно щастие. Разбираше настроението на поета. Морето често й се струваше тъжно и някак чуждо. Днес то беше ослепително. Вълните, макар и външно спокойни, отвътре сякаш преливаха от надежда.

Тя метна едно готово парче плат върху висок прът за сушене. Сърцето й все още пееше, когато се измъкна навън през отворената врата. С крайчеца на окото си мерна младия самурай, който се шляеше спокойно край водата. Нямаше представа кой е, но нещо в него привлече вниманието й. Когато се обърна, видя само една птица, носена от соления бриз.

Мястото, където отиваха, не беше много далеч. Дори жена би извървяла пътя без особени затруднения и с една-две почивки. Беше почти обяд.

— Съжалявам, че ви затруднявам — каза Оцу.

— Нищо подобно. Вие явно сте свикнала да ходите пеш — отвърна Мамбей.

— Да, пътувала съм доста.

— Чух, че сте била в Едо. Доста път е за сама жена.

— Жената на бояджията ли ви каза?

— Да. Чух всичко. И хората в Миямото говорят.

— О, разбира се — каза Оцу и леко се намръщи. — Толкова ми е неудобно.

— А не бива. При положение, че обичате толкова силно, нима някой може да каже за съжаление ли сте или за завиждане. Само дето ми се струва, че този Мусаши е малко студен.

— О, не е вярно. Изобщо не е такъв.

— Не ви ли отблъсква държанието му?

— Аз съм виновна за всичко. Знам, че единствените неща, които го интересуват в тоя живот, са упражненията и самовъзпитанието. А аз не мога да се примиря.

— Не виждам нищо неестествено в това.

— Но ми се струва, че му причиних доста неприятности.

— Хм. Ще ми се моята да те чуе. Ето такива трябва да бъдат жените.

— Огин омъжена ли е? — попита Оцу.

— Огин ли? О, не съм съвсем сигурен — отвърна Мамбей и бързо промени темата. — Ей там има една чайна, хайде да си починем малко.

Те влязоха вътре и си поръчаха чай, за да преглътнат с него сухия обяд, който носеха. Докато привършваха, неколцина пътуващи коняри и носачи се провикнаха свойски към Мамбей:

— Хей, няма ли да заложиш на играта в Ханда днес? Всички се оплакват — онзи ден си ги обрал до шушка.

Малко смутен, той, преструвайки се, че не разбира за какво говорят, им отвърна:

— Днес не ми трябват конете ви — После припряно додаде към Оцу: — Ще тръгваме ли?

Докато излизаха бързешката от магазина, един от конярите каза:

— Нищо чудно, че иска да се отърве от нас. Вижте момичето!

— Ще те издам на старата, Мамбей.

Забързаха напред, а зад гърба им долитаха доста подобни забележки. Магазинът на Асая Мамбей със сигурност не беше сред най-преуспяващите предприятия в Шикама. Той купуваше коноп от близките села и го продаваше на дребно на жените и дъщерите на рибарите, които правеха от него платна, мрежи и други необходими неща. Но все пак беше собственик. Затова свободните му приятелски отношения с обикновените носачи се сториха на Оцу странни. Сякаш за да разсее неизречените й съмнения, той каза:

— Как да се държи човек с тая сган? Това, че им правя услуга, като от време на време ги моля да ми превозват товар през планината, не е причина да ми се правят на приятели!

Прекараха нощта в Тацуно, а когато на другата сутрин поеха отново, Мамбей бе по-мил и внимателен от всякога. Щом наближиха Микадзуки, в подножието на планината започна да се мръква.

— Мамбей — с тревога попита Оцу, — това там не е ли Микадзуки? Ако прехвърлим планината, ще сме в Миямото.

Беше чула, че Осуги се е върнала в Миямото. Мамбей се спря:

— Ами да, пада се точно от другата страна. За дома ли ви стана мъчно?

Оцу вдигна очи към тъмното, нагънато било и видя вечерното небе. Мястото изглеждаше диво, сякаш хората, които би трябвало да са тук, си бяха отишли.

— Още малко остана — каза Мамбей, като избърза напред. — Изморихте ли се?

— О, не. А вие?

— Не. Свикнал съм с този път. Пътувам оттук непрекъснато.

— Къде точно е къщата на Огин?

— Ей там, от другата страна — посочи той пред себе си. — Тя със сигурност вече ни чака.

Ускориха ход. Когато пътят започна да става по-стръмен, видяха няколко разпилени насам-натам къщи. Това беше място за почивка на главния път Тацуно. Едва ли бе достатъчно голямо, за да бъде определено като град, но имаше евтина закусвалня, пред която се мотаеха коняри, както и няколко, също евтини, хана, наредени от двете страни на пътя.

Щом отминаха, Мамбей обяви:

— Предстои ни малко изкачване.

Той се отклони от пътя и се закатери по стръмните каменни стълби, които водеха към местното светилище.

Подобно на малка птичка, която започва да пее, щом настъпи рязка промяна в температурите, Оцу усети нещо нередно.

— Сигурен ли сте, че сме на прав път? Тук не виждам никакви къщи.

— Не се тревожете. Мястото е усамотено, но вие просто седнете и си починете край вратата на храма. А аз ще отида да доведа Огин.

— Но защо?

— Нима забравихте? Сигурен съм, че ви споменах. Огин каза, че може би ще има гости и няма да е удобно да се изтърсим ей така. Къщата й е от другата страна на тази горичка. Веднага се връщам.

Той забърза по тясна пътека между тъмнеещите кедри.

Вечерното небе съвсем потъмня и неспокойствието на Оцу нарасна още повече. Няколко мъртви листа, отронени от вятъра, се приютиха в скута й. Тя бавно вдигна едно и го завъртя в ръката си. Нещо в нея — безразсъдство или чистота — я превръщаше в съвършен образ на непорочността. Иззад храма изведнъж долетяха гласове. Момичето скочи на крака.

— Не мърдай, Оцу! — изкомандва груб, дрезгав глас. Тя извика и запуши ушите си с ръце.

Няколко тъмни фигури обградиха треперещото момиче. При все, че беше със затворени очи, тя ясно разпозна едната — по-ужасяваща и сякаш по-едра от останалите.

Беше белокосата вещица, често навестяваща кошмарите й.

— Благодаря ти, Мамбей — каза Осуги. — А сега, запушете й устата преди да е започнала да пищи, и право в Шимоношо. Побързайте!

Изговаряше думите страховито и властно, сякаш беше Царя на Пъкъла, дошъл да изпрати още един грешник в казана.

Неколцината мъже, очевидно местни негодници, може би по някакъв начин бяха свързани с рода на Осуги. Те шумно изразиха одобрението си и се нахвърлиха върху Оцу като глутница вълци върху плячката си. Овързаха я така, че само краката й останаха свободни.

— Карайте напряко!

— Движение!

Осуги остана назад да се разплати с Мамбей. Докато изваждаше парите от обито си, каза:

— Добра работа свърши. Страхувах се, че няма да успееш. — После добави: — И никому нито дума!

Мамбей с доволен вид пъхна парите в ръкава си.

— О, не беше много трудно — каза той, — но планът ви беше чудесен.

— А, гледката си заслужаваше. Ама се уплаши, а?

— Не можа дори да побегне. Само така си стоеше. Ха-ха. Но може би… беше малко подло от наша страна.

— Кое било подло? Само да знаеше какво преживях заради нея!

— Знам, знам, вече ми разказахте.

— Е, да не губим повече време. До скоро. Ела ни на гости в Шимоношо.

— Внимавай. Тази пътека е коварна — извика той през рамо, слизайки надолу по широките, тъмни стъпала.

В следващия миг Осуги чу как някой изохка.

— Мамбей? Ти ли си? Какво става? — запита.

Не получи отговор. Затича се към най-горното стъпало. Видя една сянка, изправена над паднало на земята тяло. В ръката й висеше отпусната сабя, от която капеше кръв.

Осуги издаде лек вик, после притихна.

— К-кой е там?

Не последва отговор.

— Кой си ти? — гласът й бе сух и напрегнат, но дръзката увереност в него бе намаляла с годините.

Мъжът се засмя и раменете му леко потрепнаха.

— Аз съм, стара вещице!

— Кой си ти?

— Не ме ли позна?

— Никога не съм чувала гласа ти. Крадец, навярно.

— Нима някой крадец би се занимавал с бедна старица като теб?

— Следил си ме, така ли?

— Да.

— Мен ли?

— Защо питаш по два пъти? Не бих изминал целия път от Микадзу дотук, само за да убия Мамбей. Дойдох да ти дам урок.

— Ъ? — гласът й прозвуча така, сякаш трахеята й се беше скъсала — Бъркаш ме с някой. Всъщност, кой си ти? Аз съм Осуги, главата на рода Хониден.

— О, колко се радвам да го чуя! Това разпалва омразата ми. Вещица! Нима си забравила Джотаро?

— Джо-о-та-аро?

— За три години новороденото престава да е пеленаче и се превръща в тригодишно дете. Ти си старо дърво. Аз съм фиданка. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но вече няма да се отнасяш с мен като със сополив хлапак.

— Това не може да бъде! Ти наистина ли си Джотаро?

— Ще трябва да си платиш за всички злини, които стори на моя учител през годините. Той ти запази живота, единствено защото си стара и не искаше да те наранява. Но ти се възползва и започна да кръстосваш страната. Дойде чак в Едо, където пръсна за него злобни клюки, все едно си в правото си да търсиш отмъщение. Стигна дори до там, че провали назначаването му на добра длъжност.

Осуги мълчеше.

— Но и това не ти беше достатъчно. Прехвърли яростта си и върху Оцу и всячески се опитваше да й навредиш. Помислих си, че най-после си се укротила и си се прибрала в Миямото. Но не, ти продължаваш. Използва този Мамбей за да изпълниш замисленото срещу Оцу.

Осуги все така мълчеше.

— Омразата ти никога ли не те изморява? Няма да е трудно да те разсека на две, но за твой късмет вече не съм син на свободен самурай. Баща ми, Аоки Тандзаемон, се върна в Химеджи и от миналата пролет служи на дома Икеда. За да не опетнявам честта му, ще се лиша от удоволствието да те убия.

Джотаро направи няколко крачки към нея. Като не знаеше дали да му вярва, Осуги отстъпи назад и потърси с поглед път за бягство. Реши, че го е намерила и се спусна към пътеката, по която тръгнаха мъжете преди малко. Джотаро я настигна с един скок и я сграбчи за врата.

Тя закрещя с пълно гърло:

— Какво правиш?

После се завъртя, като издърпа сабята си. Замахна към него, но не го улучи. Избягвайки удара й, Джотаро грубо я блъсна напред. Главата й изкънтя върху земята.

— Виждам, че си понаучил едно друго — изпъшка тя с лице наполовина заровено в тревата.

Явно й беше невъзможно да повярва, че Джотаро не е вече дете. Той изръмжа, стъпи върху съвсем чупливия й на вид гръбнак и безмилостно изви ръката й зад гърба.

Завлече я пред храма и я притисна с крак към земята, не знаеше какво да я прави. Мислите му се въртяха около Оцу. Къде ли е сега?

Почти случайно научи, че е в Шикама. Но не изключваше възможността тази случайност да се дължи на вътрешна връзка между неговата и нейната карма. При връщането на баща му на служба, той също получи длъжност. По време на едно служебно пътуване, през дупка в плета на някакъв двор той забеляза жена, която приличаше на Оцу. Когато преди два дни се върна на същото място, разбра, че не се е излъгал. Докато благодареше на боговете, че го доведоха при нея, в него запламтя дългогодишната омраза към Осуги, заради това, че така преследваше момичето. Ако не освободеше Оцу от веригите на старата вещица, той нямаше да живее спокойно.

Това го изкушаваше. Но убиеше ли я, щеше да въвлече баща си във вражда с цяло местно самурайско семейство. Тези хора и без друго създаваха проблеми, а засегнеше ли ги някой служител на даймио, те със сигурност щяха да причинят неприятности.

Накрая той се сети за един бърз начин да приключи с наказанието на Осуги, за да се заеме след това с освобождаването на Оцу.

— Знам къде ти е мястото — каза, — идвай!

Осуги се беше вкопчила с ожесточение в земята. Опитите му да я изтръгне се оказаха напразни. Накрая я сграбчи през кръста и я понесе под мишница към задната част на храма. Гората на хълма беше изсечена, когато започнаха да строят светилището. Наблизо имаше малка пещера, през чийто отвор можеше да се промъкне само един човек.

В далечината Оцу видя една-единствена светлинка.

Всичко останало беше черно — планини, полета, ручеи, прохода Микадзуки, през който току-що минаха, следвайки тясна камениста пътечка. Двамата мъже пред нея я водеха вързана с въже, все едно беше престъпник.

Когато наближиха река Сайо, мъжът зад гърба й каза:

— Спрете за малко! Какво ли е станало със старицата? Каза, че ще ни настигне.

— Да, трябваше вече да е дошла.

— Можем да поспрем тук за миг. Или да я чакаме в Сайо, в чайната. Сигурно вече всички са си легнали, но ние можем да ги събудим.

— Да отидем да я изчакаме там. Тъкмо ще пийнем по някоя и друга чашка саке.

Потърсиха плитчина в реката и бяха тръгнали към отсрещния бряг, когато чуха да ги вика далечен глас. След минута-две той се повтори, този път значително по-близо.

— Дали е старицата?

— Не, сякаш е мъжки глас.

— Вероятно изобщо не се отнася за нас.

Водата беше леденостудена, като острието на сабя. Особено за Оцу. След малко чуха шум от бягащи стъпки. Преследвачът им почти ги настигаше. Разплисквайки водата около себе си, той пръв стигна до другия бряг и застана срещу тях.

— Оцу? — извика Джотаро.

Потръпващи от пръските студена вода, тримата мъже я обградиха и застинаха по местата си.

— Не мърдайте — провикна се Джотаро с протегнати ръце.

— Кой си ти?

— Няма значение. Пуснете Оцу!

— Да не си луд? Не знаеш ли, че можеш да загубиш главата си, като си вреш носа в чужди работи.

— Осуги каза да ми я предадете.

— Да не послъгваш?! — тримата дружно се изсмяха.

— Не, не лъжа. Вижте това.

Той извади парче хартия, изписано с почерка на Осуги. Бележката беше кратка:

Нещата се объркаха. Няма какво да се направи. Предайте Оцу на Джотаро и се върнете за мен.

Мъжете, сбърчили чела, погледнаха Джотаро, после се върнаха на брега.

— Не можете ли да четете? — присмя им се той.

— Млъкни! Предполагам, ти си Джотаро.

— Точно така. Казвам се Аоки Джотаро.

Оцу го гледаше изпитателно, потръпваща от страх, изпълнена със съмнения. После, без да знае какво прави, изписка, простена и политна напред.

Най-близкостоящият до Джотаро се провикна:

— Въжетата са се разхлабили. Стегнете ги!

После се обърна заплашително към Джотаро:

— Това без съмнение е почеркът на старицата. Но какво си направил с нея? Какво иска да каже с това „върнете се за мен“?

— Тя е моя пленница — надменно отвърна Джотаро, — дайте ми Оцу, и ще ви кажа къде е.

Тримата се спогледаха.

— Май се опитваш да бъдеш духовит, а? — запита единият. — Ти знаеш ли кои сме ние? Всеки самурай в Химеджи, ако си оттам, би трябвало да познава Дома на Хониден в Шимоношо.

— Отговорете ми с да или не! Ако не пуснете Оцу, ще държа старицата там, където е, докато пукне от глад.

— Ах, ти, копеленце!

Единият мъж сграбчи Джотаро, а другият извади сабята си и зае позиция. Първият изръмжа:

— Ако продължаваш да плещиш подобни глупости, ще ти извия врата. Къде е Осуги?

— Ще ми дадете ли Оцу?

— Не!

— Тогава няма да разберете къде е. Дайте ми Оцу и ще приключим с тая история без никой да пострада.

Този, който беше сграбчил Джотаро за ръката, го дръпна напред и се опита да го препъне.

Използвайки силата на противника си, Джотаро го преметна през рамо. Но в следващия момент се намери седнал на земята и стиснал здраво дясното си бедро. Мъжът беше успял да извади сабята си и нанесе удар. За щастие раната не беше дълбока. Джотаро скочи на крака едновременно със своя противник. Другите двама се приближиха към него.

— Не го убивайте. Трябва ни жив, ако искаме да си върнем Осуги.

Джотаро бързо забрави нежеланието си да участва в кръвопролитие. В последвалата бъркотия тримата мъже успяха да го повалят на земята. Той изфуча и приложи същата хитрост, която преди миг бяха приложили срещу него. Изтръгвайки късата си сабя, наръга право в корема мъжа, който се канеше да се нахвърли отгоре му. Цялата му длан и ръката до лакътя се обляха в кръв. Бяха толкова червени, сякаш ги беше топил в бъчва със сливов оцет. За сметка на това мисълта му беше кристалночиста. В главата му не бе останало нищо друго, освен инстинкт за самосъхранение.

Изправил се на крака, той нададе вик и нанесе удар на мъжа пред себе си. Острието се спря в раменната кост и, плъзвайки се встрани, отряза парче месо с големината на риба. Мъжът с писък посегна към сабята си, но беше твърде късно.

— Кучи синове! Кучи синове! — повтаряше Джотаро при всеки следващ удар на сабята.

Той успя да задържи другите двама, после сериозно рани единия от тях. Те бяха приели численото си надмощие за сигурна победа, но при това развитие на събитията загубиха контрол над себе си и в крайно отчаяние, започнаха да въртят сабите си безразборно. Отвъд себе си от ужас, Оцу обикаляше в кръг, гърчейки се бясно в опити да развърже ръцете си.

— Помощ! Няма ли кой да му помогне!

Но думите й скоро се изгубиха, потънали в шума на реката и воя на вятъра. Внезапно й мина през ума, че вместо да вика за помощ, трябва да се опре на собствената си сила. С вик на отчаяние тя се отпусна на земята и започна да трие въжетата в острия ръб на един камък. Бяха я вързали с обикновени, преплетени хлабаво нишки лико, взети някъде по пътя, така че тя не след дълго беше на свобода. Взе няколко камъка и се втурна към полесражението.

— Джотаро! — извика и замери с камък единия от мъжете. — И аз съм тук. Всичко ще се оправи! — втори камък — Дръж се! — още един, който, също както и другите два, не улучи целта си. Тя изтича за още.

— Кучка такава! — единият от мъжете се освободи от Джотаро на два скока и се спусна след Оцу. Тъкмо когато се канеше да стовари върху гърба й изтъпената си сабя, Джотаро го настигна. Той с такава сила заби сабята си в кръста му, че острието се показа отпред през пъпа.

Другият, изранен и зашеметен, крадешком започна да отстъпва. После с несигурна крачка се впусна в бяг. Джотаро се разкрачи върху трупа, стъпи здраво, измъкна сабята си от него и изкрещя:

— Спри!

Спусна се след бягащия мъж, но Оцу най-неочаквано се хвърли към него и извика:

— Недей! Не можеш да нападаш ранен човек, който бяга!

Тя изрече молбата си с такъв плам, че Джотаро се изненада. Не можеше да си представи що за душевен поврат беше станал в съзнанието й, за да съчувства на човека, който доскоро я е измъчвал. Оцу каза:

— Искам да ми разкажеш какво си правил през всичките тези години. Аз също имам доста за казване. Но първо трябва да изчезнем оттук по най-бързия начин.

Джотаро се съгласи без бавене, знаейки, че ако в Шимоношо научат за станалото, хората от рода Хониден ще преобърнат цялото село, за да ги открият.

— Можеш ли да бягаш, Оцу?

— Да, не се тревожи за мен.

И те се впуснаха в бяг. Бягаха в тъмнината, докато останаха без дъх. И двамата се чувстваха както някога, когато — младо момиче и малко момче — обикаляха заедно по пътищата.

Единствените светлинки, които се виждаха в Микадзуки, бяха тези на странноприемницата. Едната блещукаше в главната сграда, където само преди миг бяха група пътници — търговец на желязо, чиито работи го доведоха в местните рудници, продавач на прежди от Таджима и странстващ монах, които разговаряха и се смееха. Сега вече си бяха легнали. Джотаро и Оцу се настаниха в отделна стаичка, където майката на ханджията живееше с чекръка си и със съдовете, в които изваряваше копринените буби. Те се унесоха в разговор. Ханджията подозираше, че двамата са влюбени, които бягат, но въпреки това им приготви стая.

Оцу говореше:

— Значи ти също не си срещнал Мусаши в Едо?

После му разказа подробно за случилото се през последните няколко години.

Изненадан да научи, че тя не е виждала Мусаши от оная среща на главния път Кисо, Джотаро установи, че му е трудно да говори, при все това знаеше, че думите му щяха да й вдъхнат надежда.

— Нямам много за разказване — каза той, — но в Химеджи чух да говорят, че скоро щял да пристигне там.

— В Химеджи? Наистина ли? — попита тя, готова да се хване и за най-тънката сламка.

— Само така се говори. Но хората в нашето имение твърдят, че вече било решено. Казват, че щял да мине оттам на път за Кокура, където щял да се бие със Сасаки Коджиро. Той е един от воините на господаря Хосокава.

— И до мен стигнаха подобни слухове. Но не открих никой, който да е чувал каквото и да е за Мусаши или поне да знае къде се намира.

— Е, вероятно може да се вярва на това, което се говори в крепостта Химеджи. Сигурно хората от Ханадзоно Мьошинджи в Киото, които поддържат тесни връзки с дома Хосокава, са осведомили господаря Хосокава, че Мусаши е някъде наблизо. И Нагаока Садо — той е старши служител там — е предал на Мусаши писмото с поканата за двубой.

— Скоро ли ще се бият?

— Не знам. Всъщност изглежда никой не знае. Но ако срещата им ще бъде в Кокура, и ако Мусаши е в Киото, той ще трябва да мине през Химеджи.

— Може да пътува с кораб.

Джотаро поклати глава:

— Не мисля. Всички даймио в Химеджи и Окаяма и в другите имения покрай Вътрешното море ще го поканят да им погостува за ден-два. Ще искат да разберат що за човек е всъщност и вероятно ще получи различни предложения. Господарят Икеда изпрати писмо на Такуан. После започна да разпитва за Мусаши в Мьошинджи и заповяда на търговците в околността да му докладват веднага, щом се появи някой, отговарящ на неговото описание.

— Това още повече ме кара да мисля, че няма да пътува по суша. Няма нищо на този свят, което да ненавижда повече от голямата суетня. Ако знае какво се готви, ще направи всичко възможно, за да го избегне.

Оцу изглеждаше потисната, сякаш внезапно бе изгубила цялата си надежда.

— Как мислиш, Джотаро? — умолително попита тя. — Ако ида в Мьошинджи, дали ще успея да разбера нещо?

— Ами, може би, но не бива да забравяш, че това са само слухове.

— Но не може да няма капчица истина в тях, не мислиш ли?

— Имаш ли намерение да ходиш в Киото?

— О, да. Ще ми се да тръгна веднага… Е, поне утре.

— Не припирай толкова. Точно затова винаги изпускаш Мусаши. В мига, в който чуеш някакъв слух, го приемаш за чиста истина и веднага тръгваш след него. Ако искаш да видиш славея, трябва да погледнеш по-напред мястото, откъдето идва гласът му. Струва ми се, че винаги се влачиш след Мусаши, вместо да се опиташ да предположиш, къде ще е следващата му спирка.

— Да, сигурно си прав, но в любовта няма логика — без да се замисля над това, което казва, тя с изненада забеляза как лицето му силно поруменя при споменаването на думата „любов“. Тя се сепна бързо и каза: — Благодаря ти за съвета. Ще помисля върху думите ти.

— Добре. Но междувременно, защо не се върнеш с мен в Химеджи?

— Чудесно.

— Искам да дойдеш у дома.

Оцу мълчеше.

— От думите на баща ми разбирам, че той те е познавал доста добре, преди да напуснеш Шиподжи… Не знам какво е намислил, но каза, че иска да те види още веднъж и да поговори с теб.

Свещта почти догаряше. Оцу се обърна и погледна към небето изпод оронената стряха.

— Заваля — каза тя.

— Така ли? А утре ни чака път до Химеджи.

— Една есенна баня няма да ни навреди. Ще си сложим шапките.

— Бих предпочел да не валеше. Те затвориха дървените кепенци и в стаята скоро стана топло и влажно. Джотаро беше замаян от нежния аромат, който лъхаше от Оцу.

— Лягай си — каза той. — Аз ще спя ей там.

Той намери някаква дървена възглавница, която постави под прозореца, и легна на една страна с лице към стената.

— Още ли си будна? — измърмори след малко. — Трябва да поспиш.

Той се зави през глава и дълго се въртя, преди да потъне в дълбок сън.

Към следващата част или към съдържанието

Ейджи Йошикава Мусаши (105)

Метаданни

Данни

Мусаши

Информация

История

Сваляне / Връзки

Шикамско синьо

Ейджи Йошикава
Мусаши (105)