Ейджи Йошикава
Мусаши (55)

Отвличането

Отвъд прохода снегът по връх Кома лъщеше като отблясъци от върховете на копия, а по връх Онтаке, който се виждаше през леко почервенелите пъпки по дърветата, бяха останали само разкъсани преспи. Бледата зеленина, предвестяваща настъпващата пролет, сякаш озаряваше пътя и нивите.

Оцу бе унесена в мечти. Джотаро й приличаше на млад стрък — жилав и упорит. Много трудно щеше да е на някой да го стъпче, да задържи дълго време никненето му. Напоследък растеше бързо. Понякога й се струваше, че зърва вече мъжа, в който един ден той ще се превърне.

Границата между вироглавост и наглост обаче е тънка и макар да се съобразяваше с необичайното възпитание на момчето, Оцу все повече и повече почваше да се стряска от Джотаровото държание. Настояванията му, особено за храна, просто нямаха край. Всеки път щом стигнеха до магазин, където се продават неща за ядене, той се заковаваше на място и не пожелаваше да се помръдне, докато тя не му вземе нещо.

„Това му е за последен път“, зарече се тя, след като в Сухара купи оризови ядки. Преди обаче да се вървели и четвърт час, ядките вече ги нямаше и Джотаро почна да твърди, че е полумъртъв от глад. Следващата криза едва бе предотвратена, след като спряха рано-рано да обядват в някаква чайна при Недзаме; докато минат още един проход, момчето пак изнемогваше.

— Виж, Оцу! В оня магазин има сушени сливи. Дали да не си вземем малко — само така за из път?

Оцу се престори, че не го чува и продължи да язди.

Щом стигнаха Фукушима в областта Шинано — място, прочуто с разнообразието и изобилието на хранителните си стоки — беше посред следобеда, горе-долу по времето, когато бяха навикнали да похапват.

— Нека да починем малко — простена Джотаро. — Моля ти се.

Тя не му обърна внимание.

— Хайде, Оцу! Я да си купим от тези оризови питки, оваляни в соево брашно. Тукашните са много известни. Ти не искаш ли?

Тъй като сега той държеше въжето на кравата, Оцу реши, че ще бъде трудно да подминат магазина.

— Ти не се ли наяде? — попита тя раздразнено.

Като че тайно се бе наговорила с Джотаро, кравата спря и захвана да си пощипва трева покрай пътя.

— Добре! — тросна се Оцу. — Ако ще се държиш така, аз ще избързам и ще кажа на Мусаши.

Щом направи движение, сякаш се кани да слиза, Джотаро, който твърде добре знаеше, че тя няма да изпълни заплахата си, избухна в смях.

След като уловката й не успя, Оцу примирена слезе от кравата и двамата заедно влязоха под открития навес пред магазина. Джотаро подвикна да им донесат две порции и излезе да върже кравата.

Когато се върна, Оцу каза:

— Не трябваше да поръчваш за мен. Не съм гладна.

— Не искаш ли нищо да ядеш?

— Не. Хората, които ядат твърде много, оглупяват и стават като прасета.

— Е, значи явно ще трябва да изям и твоите.

— Ти нямаш срам!

Устата на Джотаро беше прекалено пълна, за да може да чува с ушите. След малко обаче той спря да яде, колкото да премести дървената сабя на гърба си, където нямаше да пречи на мърдането на ребрата му. Отново почна да се храни, но неочаквано набута последната оризова питка в устата си и се втурна към изхода.

— Вече свърши ли? — извика след него Оцу.

Остави пари на масата и тръгна след него, но той се върна и грубо я избута обратно вътре.

— Чакай! — каза възбудено. — Тъкмо видях Матахачи.

— Не може да бъде — Оцу пребледня. — Че какво ще прави той тук?

— Представа нямам. Ти не го ли видя? Имаше сламена шапка и гледаше право към нас.

— Не ти вярвам.

— Да не искаш да ти го доведа тук вътре и да ти докажа?

— Това няма да го направиш!

— Ох, не се безпокой. Стане ли нещо, ще ида да повикам Мусаши.

Сърцето на Оцу лудо биеше, но като се сети, че колкото по-дълго останат тук, толкова по-напред ще е отишъл Мусаши, тя пак яхна кравата.

Докато потегляха, Джотаро отбеляза:

— Не ми го побира умът. Преди да стигнем онзи водопад при Магоме, бяхме повече от приятели. Оттогава Мусаши надали е обелил и дума, а и ти нищо не си говорила с него. Какво е станало?

Щом тя не каза нищо, продължи:

— Защо тръгна по-напред от нас? Защо сега спим в различни стаи? Да не сте се скарали или нещо такова?

Оцу не се реши да му даде откровен отговор, тъй като дори и за себе си не бе успяла да намери такъв. Дали всички мъже се отнасят към жените така, както Мусаши с нея и открито им налагат любовта си? И защо тя го отблъсна така рязко? Сега нейното стъписване и объркване бяха в известен смисъл по-тежки от болестта, от която едва наскоро се възстанови. Любовният извор, носил й години наред такава утеха, сега изведнъж се превърна в бушуващ водопад.

Споменът за другия водопад отекваше в ушите й, заедно с нейния стреснат вик и ядосаното възражение на Мусаши.

Можеше да се пита дали вечно ще продължават така и никога няма да се разберат, но това, че дори сега върви по петите му и се опитва да не го изпуска от поглед, поразяваше даже самата нея като необяснимо. Макар от неудобство да се държаха на разстояние и рядко да разговаряха, Мусаши не даваше признак, че ще наруши своето обещание да отиде заедно с нея в Едо.

При Кодзенджи свиха по друг път. На върха на първия хълм имаше пост. Оцу бе чувала, че от битката при Секигахара насетне правителствени чиновници правели особено старателна проверка на пътниците, особено на жените. Препоръчителното писмо на господаря Карасумару обаче действаше като вълшебно заклинание и те минаха без всякакви трудности.

Щом стигнаха последната чайна от задната страна на преградата, Джотаро попита:

— Оцу, какво значи „Фуген“?

— „Фуген“ ли?

— Да. Там по-назад, пред чайната, някакъв монах те посочи и каза, че си приличала на Фуген върху кравата. Какво ще рече това?

— Сигурно е говорил за бодхисатвата Фуген.

— Това е бодхисатва, дето язди слон, нали? В такъв случай аз трябва да съм бодхисатвата Монджу. Те винаги вървят заедно.

— Много лаком Монджу си ти, трябва да ти кажа.

— Бива ме колкото за такава ревлива Фуген като теб.

— О, така ли ми говориш?!

— А защо Фуген и Монджу все са заедно? Нали не са мъж и жена.

Нарочно или не, Джотаро пак се връщаше към старата тема. Слушала много за това, докато живееше в Шиподжи, Оцу можеше да му отговори доста подробно, но отвърна само:

— Монджу олицетворява мъдростта, а Фуген — богоугодните дела.

— Спрете!

Гласът беше на Матахачи и дойде иззад тях.

„Страхливец такъв!“, помисли си Оцу и й прилоша от отвращение. Извърна се и студено го изгледа.

Матахачи дръзко отвърна на погледа й, но чувствата му бяха по-объркани от всякога. В Накацугава ставаше дума за чиста ревност, но след това той продължи тайно да наблюдава Мусаши и Оцу. Щом забеляза, че вървят разделени, изтълкува това като опит да заблудят околните и си представи как докато са сами, помежду им стават всякакви възмутителни работи.

— Слизай! — нареди той.

Загубила дар слово, Оцу впери очи в главата на кравата. Чувствата й към него веднъж завинаги бяха преминали в омраза и презрение.

— Хайде, жено, слизай!

Макар да гореше от възмущение, тя хладно отвърна:

— Защо? С теб нямам работа.

— Тъй ли? — изръмжа Матахачи заплашително, като я хвана за ръкава. — Ти може да нямаш работа с мен, но аз с тебе имам. Слизай!

Джотаро пусна въжето и извика:

— Остави я на мира! Щом не иска да слезе, да не е длъжна?

Протегна ръце право напред и блъсна Матахачи в гърдите.

— Какво си мислиш, че правиш, копеленце такова? — Загубил за миг опора, Матахачи намести крака в сандалите си и заплашително повдигна рамене. — Стори ми се, че съм ти виждал грозното лице някъде. Ти си онзи уличник от пивницата в Китано.

— Да, и сега знам защо там препивахте до оглупяване. Живеехте с някаква стара кучка и не ви стискаше да й се опънете за нищо. Не е ли точно така?

Джотаро не би могъл да намери по-болезнено за Матахачи място.

— Сополанко такъв!

Матахачи понечи да го улови за яката, но Джотаро приклекна и излезе от другата страна на кравата.

— И ако съм сополанко, то вие тогава какъв сте? Сополивец! Да ви е страх от жена!

Матахачи бързо се метна покрай кравата, но Джотаро пак се мушна под корема на добичето и излезе от другата страна. Това се повтори три или четири пъти, преди Матахачи най-сетне да успее да се вкопчи в яката на момчето.

— Е, сега само го повтори още веднъж.

— Сополивец! От жена го е страх!

Дървената сабя на Джотаро беше изтеглена едва наполовина, когато Матахачи го улови здраво и го прати доста встрани от пътя в някакъв бамбуков храсталак. Момчето се приземи по гръб в едно поточе, зашеметено и едва на себе си.

Докато се съвземе достатъчно, че да успее да пропълзи като змиорка обратно до пътя, беше вече твърде късно. Кравата тежко тупкаше в прахта, Оцу още стоеше на гърба й, а Матахачи тичаше напред с въжето в ръка.

— Копеле! — простена Джотаро, уязвен от собствената си безпомощност.

Премного зашеметен, за да се изправи на крака, той остана да лежи, като кълнеше и проклинаше.

 

 

На един хълм, около четвърт час по-напред, Мусаши бе спрял да почине и нехайно се питаше дали облаците се движат или, както му се струва, постоянно висят между връх Кома и широките поли под него.

Стресна се, сякаш от някакво безсловесно предупреждение, разтърси рамене и се изпъчи.

Умът му всъщност беше зает с Оцу и колкото повече мислеше за нея, толкова по се ядосваше. И срамът, и негодуванието му бяха отнесени в завихрения въртоп под водопада, но с течение на дните съмненията упорито се връщаха. Дали не беше грешно да й се разкрива така? Защо тя го отблъсна и побягна от него, сякаш го е презряла?

— Да я оставя ли сега? — каза си той на глас.

Разбираше обаче, че само заблуждава сам себе си. Казал й беше, че щом стигнат в Едо, тя може да учи това, което е най-добро за нея, докато той ще следва своя си път. В това се съдържаше едно обещание за по-далечно бъдеще. Тръгна от Киото заедно с нея. Отговорен е да остане с нея и сега.

„Какво ще стане с мен? Щом се съберем, какво ще стане с моята сабя?“ Вдигна поглед към планината и прехапа език, засрамен от своята дребнавост. Видът на големия връх го смири.

Зачуди се какво ли бави Джотаро и Оцу и се изправи. Можеше да види гората на четвърт час път назад, но хора нямаше.

„Да не са ги задържали на поста?“

Слънцето скоро щеше да залезе; трябваше отдавна да са го настигнали.

Изведнъж изпита тревога. Трябва нещо да е станало. Преди още да се е осъзнал, вече се носеше надолу по хълма така бързо, че добичетата в полето се разбягаха във всички посоки.