Ейджи Йошикава
Мусаши (110)

Преди тринадесетия ден

Шимоносеки, Моджи, градът под крепостта Кокура — през последните няколко дни много хора пристигнаха там, а почти никой не си тръгна. Странноприемниците бяха препълнени. Пред тях бяха вързани в редица коне.

Крепостта издаде заповед, която гласеше:

На тринадесетия ден от този месец, в осем часа сутринта, на остров Фунашима в протока Нагато, в Будзен, Сасаки Коджиро Ганрю, самурай от това имение, по заповед на негово височество, ще се срещне в двубой с Миямото Мусаши Масана, ронин от областта Мимасака. Строго се забранява на поддръжниците и на двете страни да помагат по какъвто и да е начин или да навлизат във водата между селището и острова. До десет часа сутринта на тринадесети никакви плавателни съдове, пътнически кораби и рибарски лодки няма да бъдат допускани в района.

Месец четвърти, (1612 г.)

Съобщението беше разлепено на всички важни кръстовища в града, по кейовете и на обществените места.

— Тринадесети? Това не е ли вдругиден?

— Хора от всички краища на страната ще се стекат насам, за да наблюдават срещата. Ще има какво да разказват като се приберат вкъщи.

— Разбира се, че ще искат да видят двубоя. Но как ли ще успеят, когато островът е на час път от брега?

— Ами ако човек се изкачи на връх Кадзаки, може да види боровете на Фунашима. Дали ще видят нещо или не, хората пак ще дойдат. Та дори само за да позяпат лодките и тълпите в Будзен и Нагато.

— Дано времето да се задържи добро.

Поради забраната за движение по реката лодкарите, които иначе биха си докарали добри пари, развозвайки желаещите, печелеха не много. Посетители и местни сновяха насам-натам в търсене на подходяща наблюдателна позиция.

Около обяд на единадесети, една жена с кърмаче на гърдите крачеше напред-назад пред евтина закусвалня, където пътят от Моджи навлиза в Кокура. Бебето, изтощено от пътуването, не спираше да плаче.

— Какво, спи ли ти се? Хайде, дремни си малко. Ето, така. Спинкай, спинкай.

Акеми потрепваше ритмично с крак. По лицето й нямаше и следа от грим. Детето беше преобърнало изцяло живота й. Но тя не съжаляваше за нищо. Отвътре излезе Матахачи. Беше облечен в избеляло кимоно без ръкави. Единствената следа от времето, когато беше решил да се замонашва, беше превръзката на главата му, скриваща някога бръснатото му теме.

— О, милото ми то, какво става? — каза той. — Още ли плачкаш? Би трябвало вече да спиш! Хайде, Акеми, ще го взема, докато хапнеш. Нахрани се добре, за да имаш повече мляко.

Той взе детето на ръце и започна тихичко да му припява приспивна песен.

— Каква изненада! — чу се глас зад гърба му.

— Моля? — Матахачи се вторачи в приближаващия се мъж, без да го познае.

— Аз съм Ичиномия Гемпачи. Преди няколко години се срещнахме в една борова гора близо до улица Годжо в Киото. Май си ме забравил.

Тъй като Матахачи продължаваше да го гледа озадачено, Гемпачи додаде:

— Ти се подвизаваше под името Сасаки Коджиро.

— О! — почти извика Матахачи. — Монахът с тоягата!…

— Точно така. Радвам се да те видя отново.

Матахачи побърза да се поклони, но с движението си разбуди детето.

— Хайде да не почваме отново — замоли му се той.

— Чудя се — каза Гемпачи, — дали случайно не знаеш къде е къщата на Коджиро? Разбрах, че живеел тук, в Кокура.

— Съжалявам, нямам представа. Току-що пристигам.

От закусвалнята излязоха двама самураи. Единият се обърна към Гемпачи:

— Ако питаш за къщата на Коджиро, тя е точно до река Итацу. Ще ти покажем накъде да вървиш, ако искаш.

— Много съм ви благодарен. Довиждане, Матахачи.

Мъжете отминаха, с тях и Гемпачи. Матахачи, забелязал мръсотията и праха по дрехите му, си помисли: „Дали е дошъл чак от Кодзуке!?“

Беше направо изумен от това колко далеч бе стигнала новината за предстоящата битка. После в мислите му изплува спомена за неговия бой с Гемпачи. Той потрепери. Колко безполезен и повърхностен, колко безсрамен е бил тогава! Само като си помисли как се опита да пробута онзи документ от Школата Чуджо за свой собствен, как се представяше под чуждо име… Все пак щом съзнаваше колко недодялан и груб е бил по онова време, значи има надежда. Най-малкото поне се е променил оттогава.

„Предполагам, помисли си той, че дори такъв некадърник като мен може да успее, стига да държи мисълта си будна и да не престава да опитва.“

Чула, че бебето пак плаче, Акеми заряза храната си и изхвърча навън от закусвалнята.

— Извинявай — каза тя, — ей сега ще го взема.

След като завърза бебето на гърба й, Матахачи нарами една чанта — от тези, които носят продавачите на сладкиши — и двамата бяха готови да продължат. Доста пътници със завист се обърнаха след бедното, но очевидно щастливо семейство. Една възрастна, миловидна женица, ги настигна и възкликна:

— Какво сладко бебе! На колко е? О, вижте, то се смее!

Като по команда придружаващият я прислужник се спря и се вгледа в детето.

Повървяха известно време заедно. Когато дойде време Матахачи и Акеми да се отклонят по една странична уличка, за да потърсят странноприемница за през нощта, жената каза:

— О, вие натам ли сте?

Тя им махна за сбогом, а после добави:

— Виждам, че също не сте оттук, но не знаете ли случайно къде е къщата на Сасаки Коджиро?

Матахачи й предаде това, което току-що беше чул от двамата самураи. Докато гледаше как се отдалечава, мрачно измърмори:

— Какво ли прави майка ми сега?

Той вече имаше дете и беше започнал да уважава чувствата й.

— Хайде, да вървим — подкани го Акеми.

Матахачи стоеше неподвижно и гледаше с невиждащ поглед след старата жена. На възраст тя беше горе-долу колкото Осуги.

Къщата на Коджиро беше пълна с гости.

— Това е голяма възможност за него.

— Да. Така веднъж завинаги ще се затвърди името му.

— Ще стане известен навсякъде.

— Всичко това е вярно, но нека не забравяме кой е противникът му. Ганрю ще трябва много да внимава.

Много от тях бяха пристигнали предишната вечер. Голямата приемна, страничните входове, коридорите — навсякъде беше пълно с посетители. Някои бяха дошли от Киото и Осака, други от западен Хоншу, имаше и гост от село Джокьоджи в далечната област Ечидзен. Тъй като домакинството на Коджиро не разполагаше с необходимия брой прислужници, Какубей му бе изпратил няколко от своите да помагат. Учениците на Коджиро непрекъснато сновяха навътре-навън с горящи от нетърпение лица.

Имаше нещо, което свързваше всички приятели и последователи, събрали се тук: независимо дали познаваха Мусаши или не, за всички тях той беше врагът. Особено ожесточени в омразата си бяха провинциалните самураи, които по едно или друго време бяха изучавали методите на школата Йошиока. Унижението от загубата в Ичиджоджи гризеше сърцата и мислите им. Нещо повече, самостоятелността, с която Мусаши си изгради име, му беше спечелила много врагове. Учениците на Коджиро го мразеха така, сякаш омразата към него беше нещо напълно естествено. Един млад самурай въведе в претъпканата дневна новопристигнал посетител и обяви:

— Този човек е дошъл от Кодзуке.

Мъжът се представи:

— Името ми е Ичиномия Гемпачи.

След което скромно зае мястото си между останалите. Из стаята се разнесе одобрителен шепот, израз на уважение към влезлия — все пак Кодзуке беше много далеч на североизток. Гемпачи помоли да сложат талисмана, донесен специално за Коджиро от връх Хакуун, пред домашния олтар. С това одобрителният шепот в стаята се засили.

— На тринадесети времето ще е хубаво — отбеляза един от присъстващите, поглеждайки изпод стрехите към огненочервеното вечерно слънце. — Днес е единадесети, утре — дванадесети, вдругиден…

Като се обърна към Гемпачи, друг от гостите каза:

— Мисля, че пристигането ви от толкова далеч, за да пожелаете успех на Коджиро е забележителен жест. Имате ли някаква връзка с него?

— Аз съм служител в дома на Кузанаги в Шимонида. Покойният ми господар, Кузанаги Тенки, бе племенник на Канемаки Джисай. Тенки познаваше Коджиро от времето, когато е бил момче.

— Чувал съм, че Коджиро е учил при Джисай.

— Да, така е. Той бил в едно училище с Ито Итосай, който неведнъж ми е споменавал, че Коджиро е бил блестящ боец.

Гемпачи продължи, разказвайки как Коджиро решил да се отрече от грамотата на Джисай и да си създаде свой собствен стил. Спомена и колко упорит бил Коджиро още от малък.

Посрещайки любопитните въпроси с подробни отговори, Гемпачи не преставаше да говори.

— Ганрю Сенсей не е ли тук? — попита млад прислужник, като се опитваше да си проправи път сред тълпата. Не го видя и продължи да търси от стая в стая, като недоволно си мърмореше нещо под носа. Изведнъж попадна на Омицу, която чистеше стаята на Коджиро.

— Ако търсиш господаря — каза тя, — ще го намериш при клетката на сокола.

Коджиро беше влязъл при птицата и внимателно се вглеждаше в очите й. Беше я нахранил, почистил перата й, подържал известно време върху юмрука си и сега я галеше с любов.

— Сенсей.

— Да?

— Дойде една жена, която твърди, че идвала от Ивакуни за да ви види. Каза, че ще я познаете, когато я видите.

— Хм. Може би е по-младата сестра на майка ми.

— Къде да я поканя?

— Не искам да я виждам. Не искам да виждам никого… Но предполагам, че се налага. Все пак ми е леля. Заведи я в стаята ми.

Прислужникът излезе и Коджиро се провикна:

— Тацуносуке.

— Да, господарю.

Тацуносуке също влезе в клетката и коленичи зад Коджиро. Един от учениците, които живееха в къщата, той рядко се отдалечаваше от своя учител.

— Не остана много време, нали? — каза Коджиро.

— Де, господарю.

— Утре ще отида в Крепостта да поднеса почитанията си към господаря Тадатоши. Не съм го виждал скоро. След това ми се ще да прекарам една спокойна нощ.

— Тук има толкова много хора. Защо не отпращате част от тях? Трябва добре да си починете.

— Точно това смятам да направя.

— Толкова много гости дойдоха, че ми се струва, че собствените Ви поддръжници ще ви изтощят.

— Не говори така. Те са дошли от близо и далеч… Дали ще спечеля или не, зависи от това какво ще се случи в определения ден и час. Не казвам, че зависи изцяло от съдбата, но… Така става с воините — понякога губят, друг път печелят. Ако Ганрю умре, ще намериш две завещания в работния ми кабинет. Едното предай на Какубей, а другото на Омицу.

— Написал сте завещание?

— Да. Един самурай трябва да вземе тази предварителна мярка. Още нещо. В деня на двубоя имам право на един помощник. Искам ти да бъдеш с мен. Ще дойдеш ли?

— Това е чест, която не заслужавам.

— Вземи и Амаюми — погледна той сокола си. — Така ще се чувствам по-спокоен, докато пътуваме до острова.

— Разбрах всичко.

— Добре. А сега да отида да видя скъпата си леля.

Намери я да седи в стаята му. Вечерните облаци навън бяха почернели, подобно на разтопено желязо, което току-що е изстинало. Стаята беше обляна от бялата светлина на свещ.

— Благодаря ти, че дойде — каза той и се постара да изрази уважението си.

След смъртта на майка му, лелята беше тази, която го отгледа. За разлика от майка му тя изобщо не го глезеше. Съзнаваше отговорността, която е поела пред паметта на по-голямата си сестра. И го беше възпитавала с единствената мисъл да го направи достоен продължител на името Сасаки и виден мъж със собствени принципи.

От всичките му роднини тя се интересуваше най-много от неговото бъдеще.

— Коджиро — тържествено започна тя. — Разбирам, че си на прага на един от решителните моменти в живота си. Всички в къщи се вълнуват. Почувствах, че непременно трябва да те видя поне още веднъж. Радвам се, че дойде толкова бързо.

Тя мълчаливо сравняваше достолепния, изискан самурай пред себе си с младежа, който преди години беше напуснал дома си само с една сабя.

С все още наведена глава, Коджиро отговори:

— Минаха цели десет години. Надявам се ще ми простиш, задето не поддържах връзка с теб. Не знам дали хората смятат общественото ми положение за успех, но аз все още не съм постигнал онова, за което съм предопределен. Затова и не ти писах.

— Няма значение. През цялото време получавах новини за теб.

— Дори в Ивакуни?

— О, разбира се. Всички там са с теб. Ако загубиш от Мусаши, цялото семейство Сасаки, цялата област дори, ще бъде опозорена. Господарят на Хоки, Катаяма Хизаясу, който е отседнал като гост в имението Кикава, има намерение да доведе голяма група самураи от Ивакуни да наблюдават двубоя.

— Така ли?

— Да. Те страшно ще се разочароват, когато научат, че не се позволява движението на лодки… О, щях да забравя. Ето, донесла съм ти нещо.

Тя отвори малък вързоп, от който извади сгъната дреха. Беше изтъкана от бял памук. Върху нея бяха избродирани имената на бога на войната и на богинята-пазителка, почитана от воините. На двата ръкава беше извезано санскритско заклинание за щастие. Над него се бяха трудили сто почитателки на Коджиро. Той благодари и почтително поднесе дрехата към челото си. После каза:

— Сигурно си изморена от пътуването. Можеш да останеш в тази стая и да си легнеш да спиш когато поискаш. Сега ще те помоля да ме извиниш.

Той я остави и отиде да поседи малко в друга стая, където скоро надойдоха гости, с различни подаръци — свещен амулет от светилището Хачиман на връх Отоко, ризница, буре саке… Скоро почти нямаше къде да се седне от хора и вещи. Макар че всички бяха искрени в благопожеланията си за победа, истина беше също, че осем на всеки десет от тях бяха напълно сигурни в неговата победа и се надяваха тя да подпомогне собственото им издигане.

„Ами ако бях ронин!“, помисли си той.

Макар лицемерието на хората да го отвращаваше, той намираше успокоение в това, че е успял сам, без ничия помощ, да накара поддръжниците си да му вярват.

„Трябва да победя. Трябва. Трябва.“ Мисълта за победата прибави още един душевен товар към останалите. Той го осъзнаваше, но не можеше да се отърси от него. „Победа, победа, победа.“ Подобно на подгонена от вятъра вълна думата продължи да отеква в съзнанието му. Но дори самият Коджиро не бе в състояние да разбере защо този първичен порив за победа го беше обладал толкова настоятелно. Нощта напредваше, но доста от гостите не си тръгваха, седяха, пиеха и си говореха. Беше станало доста късно, когато най-после се разнесе новината:

— Днес е пристигнал Мусаши. Видели са го да слиза от някакъв кораб в Моджи, а по-късно и из улиците на Кокура.

Реакцията беше мигновена, макар думите да бяха произнесени плахо, с възбуден шепот.

— Естествено.

— Не е ли редно някой от нас да отиде да огледа наоколо за него?