Ейджи Йошикава
Мусаши (13)

Водният дух

В едно селце, на северозапад от Киото, земята се тресеше от тежките удари на чук за стриване на оризова слама. Мрачните покриви бяха просмукани от необичайни за сезона поройни дъждове. Това беше нещо като ничия земя на границата между града и земеделската област. Мизерията беше толкова голяма, че къщите, от които на мръкване се носеше мирис на кухня, се брояха на пръсти.

От стряхата на една малка къщурка стърчеше сламена шапка, върху която с ясни, грубовати йероглифи беше обявено, че това е хан, па бил той и от най-евтините. Пътниците, които отсядаха там, бяха бедни и обикновено плащаха само за подслон. За постеля се плащаше допълнително, но малцина можеха да си позволят подобен разкош.

В кухнята с мръсен под непосредствено до входа, едно момче се подпря на ръце върху рогозката.

— Хей!… Добър вечер!… Има ли някой тук?

Това беше момчето, което разнасяше поръчки от магазина за алкохол — още едно мизерно място малко по-надолу по улицата. Момчето имаше прекалено силен за ръста си глас. Едва ли беше на повече от десет-единадесет години. С мократа си от дъжда коса, която висеше около ушите му, той изглеждаше не по-реален от воден дух. Дрехите му също биха подхождали на подобна роля — огромно кимоно с цилиндрични ръкави, дебело въже вместо пояс. Гърбът му беше целият опръскан с кал от бягането с дървени обувки.

— Ти ли си, Джо? — провикна се старият ханджия откъм задната стая.

— Да, аз съм. Искаш ли да ти донеса малко саке?

— Не, днес не. Наемателят още не се е върнал. Нямам нужда от нищо.

— Е, той ще поиска да пийне, когато се върне, нали? Ще приготвя обичайното количество.

— Ако той пожелае, ще дойда сам да го взема.

Тъй като не искаше да остане без никаква работа, момчето попита:

— Какво правиш там вътре?

— Пиша писмо. Утре ще го изпратя по товарните коне до Курама. Но ми е малко трудно. И гърбът ме боли. Стой мирен, не ме безпокой!

— Голям майтап, а? Толкова си стар, че вече трепериш, а още не си се научил да пишеш правилно!

— Престани! Ако чуя само още една дума, ще грабна някоя цепеница!

— Искаш ли да го напиша вместо теб?

— Ха, като че ли можеш.

— О, да, мога — настоя момчето и влезе в стаята.

Погледна писмото през рамото на стареца и избухна в смях.

— „Картофи“ ли се опитваш да напишеш? Йероглифът, който си използвал, означава „кол“.

— Млъкни!

— Щом настояваш, думичка няма да кажа. Но пишеш отвратително. Какво възнамеряваш да изпратиш на приятелите си — картофи или колове?

— Картофи.

Момчето прочете още няколко реда, след което каза:

— Не звучи добре. Никой, освен теб, няма да разбере какво си искал да кажеш.

— Е, щом си толкова умен, виж там какво може да се направи.

— Добре. Само ми кажи какво пише.

Джотаро седна и взе четката.

— Ах ти, мързеливецо! — възкликна старецът.

— Защо да съм мързелив? Ти си този, който не знае да пише!

— Носът ти капе върху листа.

— А, извинявай. Можеш да ми дадеш този лист за услугата — той продължи да секне носа си върху изцапаната хартия. — И така, какво искаше да кажеш?

Хванал сигурно четката, той пишеше с лекота под диктовката на стареца.

Писмото тъкмо бе привършено, когато наемателят се прибра, небрежно хвърли торбата си, взета неизвестно откъде, за да му служи като възглавница.

Спирайки се на прага, Мусаши изцеди водата от ръкавите си и промърмори:

— Предполагам, че този дъжд ще довърши сливовите дръвчета.

През двадесетте самотни дни, които прекара тук, ханът вече му се струваше като дом. Той гледаше към дръвчето пред входната врата, където всяка сутрин откакто бе дошъл го посрещаха розови цветове. В калта се валяха окаляни венчелистчета.

Когато влезе в кухнята, той с изненада видя момчето от магазина за саке да седи глава до глава с ханджията. Любопитен да види с какво се занимават, той се промъкна зад стареца и надзърна през рамото му.

Джотаро вдигна глава и го видя, после бързо скри четката и листа зад гърба си.

— Не е хубаво да се промъкваш така зад хората — оплака се той.

— Дай да видя — подкупващо го подкани Мусаши.

— Не — отвърна Джотаро с категорично движение на главата.

— Хайде, покажи ми — повтори Мусаши.

— Само ако си купиш малко саке.

— О, такава ли била работата! Е, добре, ще си купя.

— Пет гила?

— Не ми трябва толкова много.

— Три гила?

— Пак ми е много.

— Добре де, колко тогава? Не бъди такъв стисльо!

— Стисльо ли! Не, нали знаеш, че съм просто един беден мъж на сабята. Да не мислиш, че имам пари за пилеене?

— Добре. Ще ти отмеря толкова, колкото пари ми дадеш. Но в замяна трябва да ми обещаеш да ми разкажеш няколко истории.

Като приключи по този начин сделката, Джотаро весело зашляпа под дъжда. Мусаши взе писмото и зачете. След минута-две се обърна към ханджията и попита:

— Наистина ли той написа това?

— Да, не е ли удивително? Той изглежда доста умен.

Докато Мусаши отиде на кладенеца да се поизмие с малко студена вода и си облече сухи дрехи, старецът сложи гърнето на огъня, извади малко туршия и купа с ориз. Мусаши се приготви и седна край огнището.

— Какво ли прави оня разбойник? — измърмори ханджията. — Доста се забави със сакето.

— На колко години е?

— Май каза, че е на единадесет.

— Доста зрял е за възрастта си, не мислиш ли?

— Ами, предполагам, че е защото работи в магазина за саке от седемгодишен. Срещал е всякакви хора — каруцари, производители на хартия, пътници, такива като теб.

— Чудя се как се е научил да пише толкова добре.

— Наистина ли е толкова добър?

— Е, личи си, че е писано от дете. Но съдържа някаква трогателна — как да кажа? — прямота в себе си. Ако говорех за мъж на сабята, бих казал, че в него има душевна дълбочина. Може би ще излезе нещо от това момче.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че може да израсне до човешко същество.

— Така ли? — старецът се намръщи, отхлупи гърнето и заключи: — Още го няма. Обзалагам се, че се е запилял нанякъде.

Тъкмо се готвеше да обуе сандалите си и сам да отиде за саке, когато Джотаро влезе.

— Къде беше досега? — попита старецът. — Накара госта ми да чака.

— В магазина имаше клиент, много пиян, който се вкопчи в мен и ме заля с въпроси.

— Какви въпроси?

— Питаше за Миямото Мусаши.

— Предполагам, че си се раздрънкал.

— Няма никакво значение, дори и да съм. Всички наоколо знаят какво се случи онзи ден в Кийомизудера. Жената до нас и дъщерята на майстора на лакове — и двете са били в храма тогава. Видели са какво се е случило.

— Няма ли да престанеш да говориш за това? — почти умолително каза Мусаши.

С острия си поглед момчето прецени настроението на Мусаши и го попита:

— Може ли да поостана малко при теб да си поговорим?

Той се зае да поизчисти краката си преди да влезе в стаята.

— Ако господарят ти е съгласен, аз нямам нищо напротив.

— О, в момента не съм му необходим.

— Чудесно.

— Ще ти затопля сакето. Бива ме в тая работа.

Той постави съда със сакето между топлите въглени край огъня и скоро обяви, че е готово.

— Доста си бърз, нали? — одобрително каза Мусаши.

— Искаш ли саке?

— Да.

— Но след като си толкова беден, предполагам, че не пиеш много, нали?

— Точно така.

— Мислех си, че мъжете, които са майстори в бойните изкуства, служат на велики господари и получават добри пари. Веднъж един клиент ми разказа, че Цукахара Бокуден винаги се разхождал със седемдесет-осемдесет прислужника около себе си, със смяна коне и един сокол.

— Вярно е.

— А съм чувал също, че един известен боец на име Ягю, който бил от свитата на Токугава, получавал петдесет хиляди крини ориз.

— Това също е вярно.

— Тогава защо си толкова беден?

— Аз все още се уча.

— На колко години трябва да станеш, за да имаш много ученици?

— Не знам дали изобщо някога ще имам.

— Но защо? Не си ли добър?

— Ти чу какво казаха хората, които ме видяха при храма. Както и да го погледнеш, аз избягах.

— Така говорят всички. Онзи шугийоша в хана — така те наричат — е слаб. Направо полудявам, като ги слушам.

Джотаро ядно стисна устни.

— Ха, ха! Защо те е грижа? Нали не говорят за тебе?

— Ами мъчно ми е за теб. Виж, синът на майстора на хартия, синът на бъчваря и още неколцина младежи се събират понякога зад магазина за лакове и се упражняват със сабята. Защо не отидеш да се биеш с някой от тях и не го победиш?

— Добре, ако това е твоето желание, ще го направя.

На Мусаши му беше трудно да отказва каквото и да било на момчето. Отчасти защото самият той в много отношения беше все още момче по сърце. Затова и харесваше Джотаро. Той винаги беше търсил, в повечето случаи безсъзнателно, нещо, което да запълни липсата на семеен уют, потискаща го още от детските години.

— Нека да говорим за нещо друго — предложи той. — За разнообразие, нека аз те попитам нещо. Къде си роден?

— В Химеджи.

— О, значи си от Харима?

— Да, а ти си от Мимасака, нали? Някой спомена.

— Точно така. С какво се занимава баща ти?

— Беше самурай. Съвсем, ама съвсем истински самурай!

Първоначално Мусаши се изненада, но всъщност осъзна, че отговорът на момчето обясняваше някои неща. Немаловажен сред тях беше фактът, че си изясни откъде момчето се е научило да пише така добре. Той попита за името на баща му.

— Казва се Аоки Тандзаемон. Заплатата му беше двадесет и пет хиляди бушела ориз, но когато бях седемгодишен, той напусна господаря си и дойде в Киото като ронин. След като изхарчи всичките си пари, той ме остави в магазина за саке и стана монах в един манастир. Но аз не искам да остана в магазина. Искам да стана самурай като баща си. И да се науча да владея сабята като теб. Не е ли това най-добрият начин да станеш самурай? — Момчето спря за момент, после продължи настойчиво: — Искам да стана твой ученик. Да обикалям страната с теб и да се уча. Няма ли да ме приемеш за свой ученик?

След като изрази на един дъх намерението си, Джотаро застина с непреклонно изражение на лицето, давайки ясно да се разбере, че не приема отказ. Той не би могъл да знае, разбира се, че се моли на човек, който е причинил на баща му куп неприятности. От своя страна Мусаши не би могъл най-безотговорно да му откаже. Всъщност, това, за което той наистина се замисли, беше не какво ще отговори на момчето, а за Аоки Тандзаемон и нерадостната му съдба. И до днес му съчувстваше.

Пътят на самураите беше една непрестанна борба. И всеки самурай трябваше винаги да е готов да убие или да бъде убит. Замислен над този пример, показващ превратностите на живота, Мусаши се натъжи. Въздействието на сакето бързо отмина. Почувства се самотен.

Джотаро беше настоятелен. Когато ханджията се опита да го накара да остави госта на мира, той му отвърна нещо грубо и удвои молбите си към Мусаши. Хвана го за китката, после се вкопчи в ръката му, и накрая избухна в сълзи.

Поставен в безизходица, Мусаши отговори:

— Е, добре де, добре. Можеш да станеш мой ученик, но само след като говориш с господаря си.

Най-сетне получил каквото иска, Джотаро забърза към магазина.

Мусаши стана рано на следващата сутрин, облече се и повика ханджията.

— Би ли ми приготвил кутия със суха храна? Беше ми приятно тук през последните няколко седмици, но мисля, че е време да продължавам към Нара.

— Тръгваш толкова скоро? — попита ханджията, изненадан от внезапното заминаване на госта. — Заради онова момче, което те тормози, нали?

— О, не. Вината не е негова. От известно време възнамерявах да замина за Нара, за да видя прочутите бойци с копия в Ходзоин. Надявам се да не ти създава големи проблеми, когато разбере, че съм си тръгнал.

— Не се тревожи. Той е само едно дете. Ще поплаче и ще се потръшка малко, после ще забрави.

— И без друго не мисля, че съдържателят на магазина ще го пусне — каза Мусаши, излизайки на пътя.

 

 

Бурята беше отминала, без да остави следа. Лек ветрец, съвсем различен от жестокия вятър предишния ден, нежно галеше кожата на Мусаши.

Реката Камо се беше покачила. Водите й бяха кални. В единия край на дървения мост над улица Санджо, самураи претърсваха влизащите и излизащи хора. Когато поиска да узнае причината за това, Мусаши получи отговор, че е заради предстоящото посещение на шогуна. Вече беше пристигнал авангардът от влиятелни и знатни феодали. Взимаха се мерки опасните и без ангажименти самураи да се отстранят от града. Сам ронин, Мусаши с готовност отговори на поставените му въпроси, и получи разрешение да мине.

Опитът го беше научил да гледа на себе си като на странстващ боец без господар, необвързан нито с рода Токугава, нито с противниците им в Осака. При Секигахара той се би на страната на частите на Осака срещу Токугава поради родови съображения — феодалната зависимост на баща му. Нещата не се бяха променили от времето, когато той служеше на господаря на Ига — Шимен. Тойотоми Хидейоши беше загинал две години преди битката. Поддръжниците му сформираха, от лоялност към сина му, своя фракция в Осака. В Миямото, Хидейоши се славеше като най-великият от всички герои. Мусаши помнеше как в детството си сядаше край огнището и слушаше истории за юначествата на великия боец. Тези младежки представи все още живееха в него. И дори ако сега му се наложеше да определи на чия страна е, той вероятно щеше да каже Осака.

Оттогава Мусаши бе понаучил някои неща. Сега разбираше, че това, което е правил на седемнадесет, е било едновременно безразсъдно и безполезно. Защото за да служиш вярно на господаря си не е достатъчно да се хвърляш сляпо в боя, размахал заплашително копие.

Нужно е да изминеш целия път, до прага на смъртта.

— Ако един самурай умира с молитва за победата на своя господар, той е извършил нещо истинско и значимо в своя живот — така разсъждаваше Мусаши сега.

Но по онова време нито той, нито Матахачи имаха някакво чувство за вярност към господаря. Това, за което жадуваха, беше величие и слава. И още по-точно, начин да си изкарват прехраната, без да се лишават от нищо свое.

Беше му странно, че са разсъждавали по този начин. По-късно научи от Такуан, че животът е съкровище, което трябва да се пази. Мусаши разбра, че двамата с Матахачи вместо да запазят всичко свое, неволно са раздавали най-ценното си богатство. Всеки от тях буквално беше заложил всичко, което има, в името на надеждата да получи нищожно възнаграждение като самурай. Връщайки се мислено назад, той се чудеше възможно ли е да са били толкова глупави.

Забеляза, че наближава Дайго, откъм южната страна на града. И понеже доста се бе изпотил, реши да си даде почивка. Някъде отдалече се чу глас, който крещеше:

— Чакай! Чакай!

Той хвърли поглед надолу по стръмния планински път и видя някъде в далечината силуета на малкия воден дух Джотаро, който бягаше с все сила нагоре. След миг ядосаните очи на момчето се взряха в лицето му.

— Ти ме излъга! — извика Джотаро. — Защо го направи?

Останал без дъх от тичането, със зачервено лице, той се държеше нападателно, макар да беше очевидно, че едва сдържа сълзите си.

Като видя облеклото му, Мусаши се засмя. Беше разменил работните дрехи, които носеше вчера, за обикновено кимоно, което обаче му беше толкова малко, че долната част едва закриваше коленете му, а ръкавите стигаха някъде до лактите му. От едната му страна висеше дървена сабя, по-дълга от самия него. На гърба му висеше сламена шапка, която приличаше повече на чадър.

Още докато се караше на Мусаши, че го е оставил, той избухна в сълзи. Мусаши го прегърна и се опита да го успокои. Но момчето, очевидно усещайки, че в планината, където нямаше никой, може да се отпусне, продължаваше да ридае.

Накрая Мусаши каза:

— По-добре ли се чувстваш, когато се държиш като малък ревльо?

— Не ме интересува! — изхлипа Джотаро. — Ти си голям, и въпреки това ме излъга. Каза, че мога да стана твой ученик, а после си тръгна и ме остави. Редно ли е възрастните да правят така?

— Извинявай — каза Мусаши. Това просто извинение превърна плача на момчето в умолително хленчене. — Престани веднага — скара му се Мусаши. — Не исках да те лъжа, но ти имаш и баща и господар. Не можех да те взема със себе си, ако господарят ти не е съгласен. Казах ти да отидеш при него и да го питаш, нали така? Малко вероятно ми изглеждаше той да се съгласи.

— Защо поне не почака да чуеш отговора?

— Точно затова ти се извинявам. Ти наистина ли говори с него за това?

— Да.

Джотаро овладя сълзите си и откъсна две листа от близкото дърво, за да се изсекне.

— И какво каза той?

— Разреши ми да тръгна с теб.

— Наистина ли?

— Каза, че никой уважаващ себе си боец или бойна школа не биха взели такъв като мен за свой ученик. Но тъй като самураят от хана и без друго е слаб, вероятно той е точно човека, когото търся. Каза, че ще можеш да ме използваш да ти нося багажа. А на раздяла ми подари тази дървена сабя.

Мусаши се усмихна на логиката на господаря му.

— После — продължи момчето, — отидох в хана. Старецът го нямаше, така че аз просто взех назаем тази шапка от куката под стряхата.

— Но това е табелката на хана. Върху нея има надпис „Квартири“.

— О, за мен няма значение. В случай че вали, ще ми трябва шапка.

По думите на Джотаро можеше да се съди, че вече се смята за ученик на Мусаши, тъй като е положил всички необходими, по негово мнение, обещания и клетви. Мусаши разбра това и си позволи известно обвързване с момчето.

Дори му мина мисълта, че може да е за добро. Всъщност, когато претегли своя дял в лишаването на Тандзаемон от добро обществено положение, стигна до заключението, че може би трябва да е благодарен за предоставената му възможност да се погрижи за бъдещето на момчето. Това като че ли беше правилното решение.

Поуспокоен и почувствал се по-сигурен, Джотаро изведнъж се сети за нещо и бръкна в кимоното си.

— За малко да забравя, имам нещо за теб. Вземи.

Той му подаде някакво писмо. Мусаши го погледна с любопитство и попита:

— Откъде го взе?

— Спомняш ли си, че вчера ти споменах за един ронин, който пиеше в магазина и задаваше много въпроси?

— Да, спомням си.

— Ами, когато се прибрах, той все още беше там. Продължаваше да разпитва за теб. Явно е някакъв пияница. Изпи цяла бутилка саке съвсем сам! После написа това писмо и ме помоли да ти го предам.

Мусаши повдигна в недоумение глава и счупи печата. Погледна най-напред подписа, и видя, че е от Матахачи, който очевидно е бил доста пиян. Дори йероглифите сякаш залитаха. Докато четеше свитъка, го обземаха смесени чувства на носталгия и тъга. Не само написаното беше хаотично. Самото съобщение беше несвързано и неясно.

Откакто те напуснах в планината Ибуки, не съм забравял селото. И не съм забравял стария си другар. Случайно чух името ти в училището Йошиока. Тогава бях объркан и не можех да реша дали трябва да опитам да се срещна с теб. Сега съм в един магазин за саке. Тук има много пиене.

Дотук смисълът беше достатъчно ясен. Но нататък беше трудно да се разбере нещо.

Откакто те напуснах, попаднах в примката на страстта. Леността се просмука в костите ми. Прекарах цели пет години във вцепенение, без да правя нищо. В столицата ти вече си известен като майстор на сабята. Пия за теб! Някои казват, че Мусаши е глупак. Че единственото, на което е способен, е да бяга. Други твърдят, че си несравним в боя със саби. Не ме е грижа кое е вярно. Просто се радвам, че твоята сабя накара хората в столицата да заговорят за теб.

Ти си умен. Би трябвало да си пробиеш път със сабята. Но като обърна поглед назад, се замислям за себе си, за това, което съм сега. Аз съм глупак! Как би могъл такъв нещастник като мен да срещне мъдрец като тебе, без да умре от срам?

Но почакай! Животът е дълъг, и все още е твърде рано да се каже какво ще ни донесе бъдещето. Не искам да те виждам сега, но ще дойде ден, в който ще съм готов.

Ще се моля за теб.

Следваше набързо надраскан послепис, който го уведомяваше в няколко изречения, че в училището Йошиока сериозно са се замислили над скорошния инцидент и че го търсят под дърво и камък. И че трябва да внимава.

Писмото завършваше с думите:

Не бива да загиваш сега, точно когато започваш да си създаваш име. Когато аз също успея да направя нещо от себе си, би ми се искало да те видя и да поговорим за старите времена. Пази се, остани жив, за да ми бъдеш вдъхновение.

Без съмнение, Матахачи беше написал искрено всичко това. Но все пак като че ли имаше нещо объркващо в начина му на мислене. Защо първо ще възхвалява Мусаши, а веднага след това ще говори за собствените си провали? „Защо, питаше се Мусаши, не е написал и казал просто, че мина много време, така че защо да не се съберем да поговорим надълго и нашироко?“

— Джо, ти попита ли този човек за някакъв адрес?

— Не.

— Хората в магазина познават ли го?

— Съмнявам се.

— Често ли се отбива?

— Не, беше му за пръв път.

Мусаши си помисли, че ако знаеше къде живее Матахачи, щеше веднага да се върне в Киото да го види.

Щеше му се да си поприказва с приятеля от детинство, да му помогне да се изправи на крака, да съживи отново духа, който Матахачи някога имаше. Докато все още го смяташе за свой приятел, той щеше да се опитва да го измъкне от сегашното му настроение, очевидно подхранвано от самоунищожителни намерения. И, разбира се, би желал Матахачи да обясни на майка си в каква заблуда е изпаднала.

Двамата продължиха, без да говорят. Започнаха да се спускат надолу към Дайго. Видяха пред себе си и разклонението за Рокуджизо.

Мусаши рязко се обърна към момчето и каза:

— Джо, има нещо, което искам да направиш за мен.

— Какво е то?

— Искам да занесеш една поръчка.

— Къде?

— В Киото.

— Това означава да се обърна и да се върна там, откъдето току-що идвам.

— Точно така. Искам да занесеш едно писмо до училището Йошиока на улица Шиджо.

Джотаро унило подритна едно камъче с крак.

— Няма ли да отидеш? — попита го Мусаши, впил поглед в лицето му.

Джотаро колебливо поклати глава.

— Нямам нищо против да отида, но не е ли това просто начин да се отървеш от мен?

Подозрението му накара Мусаши да изпита чувство за вина. Нима не той пречупи вярата на малкия във възрастните?

— Не! — отрече категорично. — Един самурай не може да лъже. Прости ми за това, което стана тази сутрин. Беше грешка.

— Добре, ще отида.

Те влязоха в една чайна на кръстопътя, наричан Рокуамида. Поръчаха си чай и обядваха.

След това Мусаши написа писмо, което адресира до Йошиока Сеиджуро:

Научих, че ти и твоите ученици ме търсите. Случи се така, че в момента съм на път за Ямато. Имам намерение да обиколя за около година местата около Ига и Изе, за да продължа да изучавам сабята.

Засега не смятам да променям плановете си. Но тъй като съжалявам също колкото и ти за това, че не успяхме да се срещнем при предишното ми посещение в твоето училище, бих искал да те уведомя, че със сигурност ще бъда отново в столицата до първия или най-късно втория месец на идната година. През това време се надявам да подобря значително уменията си. Вярвам, че и ти, от своя страна, няма да изоставиш редовните си упражнения. Ще бъде голям срам, ако процъфтяващата школа на Йошиока Кемпо претърпи второ поражение, подобно на онова, което понесе при моето последно посещение. В заключение, изпращам с уважение благопожеланията си за добро здраве.

Шимен Миямото Мусаши Масана

Макар писмото да беше учтиво, то не оставяше място за съмнение, че Мусаши е уверен в своите сили. След като поправи адреса така, че да се отнася не само за Сеиджуро, а и за всички в училището, той прибра четката си и подаде писмото на Джотаро.

— Мога ли просто да го хвърля в двора на училището и да се върна? — попита момчето.

— Не. Ще трябва да потропаш на главната порта и да го предадеш лично на слугата, който ще ти отвори.

— Разбирам.

— Има и още нещо, което бих искал да направиш, но може би ще ти създаде известни трудности.

— Какво?

— Искам да се опиташ да намериш мъжа, който ти даде писмото. Казва се Хониден Матахачи. Той е мой стар приятел.

— Няма никакви проблеми!

— Мислиш ли? И как смяташ да го откриеш?

— Ами ще разпитам из всички лавки за алкохол наоколо.

Мусаши се засмя.

— Добра идея. От писмото на Матахачи излиза, че той има познати в училището Йошиока. Мисля, че ще стане по-бързо, ако попиташ за него там.

— И какво да правя, като го намеря?

— Ще му предадеш едно съобщение. Кажи му че от първия до седмия ден на новата година, всяка сутрин ще ходя на големия мост над улица Годжо и ще го чакам. Помоли го да дойде да ме види през някой от тези дни.

— Това ли е всичко?

— Да. Но му кажи още, че много искам да се срещнем.

— Добре. Мисля, че ще се справя. Къде да те открия, като се върна?

— Чуй какво ще ти кажа. Когато стигна до Нара, ще се погрижа да разбереш къде съм, като попиташ в Ходзоин. Това е онзи храм, прочут със стила си в боя с копия.

— Наистина ли ще го направиш?

— Ха, ха! Още сме подозрителни, а? Не се тревожи. Ако този път не спазя обещанието си, можеш да ми отрежеш главата.

Когато излезе от чайната, Мусаши все още се смееше. Той пое по пътя към Нара, а Джотаро се отправи в противоположната посока, към Киото.

Кръстопътищата представляваха истинска бъркотия от хора със сламени шапки, лястовици и цвилещи коне. Докато момчето си пробиваше път през тълпата, обърна се и видя Мусаши да стои на същото място и да го наблюдава. Те се усмихнаха отдалече за сбогуване и всеки пое по пътя си.