Ейджи Йошикава
Мусаши (83)

Орелът

Какубей съжали, че така глупаво се е оставил да бъде използван и се зарече повече да няма нищо общо с Коджиро. При все това вътрешно този човек продължаваше да му харесва. Не му харесваше обаче, че се оказа по средата между господаря и госта си.

После почна повторно да се замисля. „Може би държанието на Коджиро сочи колко изключителен човек е той. Някой обикновен самурай веднага щеше да се нахвърли на възможността да се срещне с господаря.“ Колкото повече разсъждаваше над Коджировия пристъп на раздразнителност, толкова повече му се нравеше независимият дух на този ронин.

През следващите три дни Какубей бе на нощна стража. Не видя Коджиро до сутринта на четвъртия ден, когато нехайно се отправи към стаите на младежа.

След кратко, но неловко мълчание започна:

— Искам да говоря с вас за минута, Коджиро. Вчера, когато си тръгвах, господарят Тадатоши ме попита за вас. Защо не се отбиете на стрелбището за лък да видите как стрелят Хосокава?

Щом Коджиро се ухили, без да даде отговор, Какубей допълни:

— Не разбирам защо държите да си мислите, че това е унизително. Обичайно е да се проведе разговор с някого, преди да му бъде предложена длъжност.

— Зная, но ако да кажем, той не ме одобри, тогава — какво? Нали ще бъда отхвърлен? Не съм толкова закъсал за пари, че да тръгна да се предлагам на онзи, който ще даде най-много.

— Тогава вината е моя. Аз не съм се изразил както трябва. Негово височество никога не е имал предвид нещо такова.

— Е, вие какъв отговор му дадохте?

— Още никакъв. Но той ми се струва малко нетърпелив.

— Ха-ха! Бяхте внимателен и много ми помогнахте. Допускам, че не бива да ви поставям в такова трудно положение.

— Няма ли да премислите и да идете поне веднъж да се срещнете с него?

— Добре, щом това е толкова важно за вас — отвърна Коджиро снизходително, но Какубей остана доволен.

— Ще бъде ли възможно днес?

— Толкова скоро ли?

— Да.

— По кое време?

— Какво ще кажете за рано следобед? Тогава той се упражнява в стрелба с лък.

— Добре, ще дойда.

Коджиро се зае със старателни приготовления за срещата. Кимоното, което избра, бе от отлично качество, а хакамата бяха направени от вносен плат. Над кимоното сложи официална, подобна на жилетка дреха от чиста коприна, без ръкави, но с твърди, разширяващи се навън рамене. За да допълни изискаността си, накара слугите да му донесат нови дзори и нова плетена шапка.

— Има ли кон, който мога да яздя? — попита.

— Да. Запасният кон на господаря, белият. До цветарницата в подножието на хълма е.

Като не успя да намери цветаря, Коджиро хвърли поглед към храмовия двор отсреща, където група хора се беше събрала около един завит с рогозка труп. Отиде да види.

Хората обсъждаха погребението с местния свещеник. Жертвата нямаше вещи, по които да я разпознаят, така че никой не можеше да каже друго, освен че е млад и от самурайското съсловие. Кръвта покрай дълбокия прорез, който минаваше от едното рамо до кръста, бе засъхнала и черна.

— Виждал съм го по-рано. Преди около четири дни, вечерта — обади се цветарят, който продължи да говори възбудено, докато не усети нечия ръка на рамото си.

Щом погледна да види кой е, Коджиро обяви:

— Разбрах, че конят на Какубей стои при вас. Пригответе ми го за езда, моля.

Като се поклони бързо, цветарят попита само:

— Излизате ли? — и незабавно тръгна към магазина си.

Потупа сивия петнист жребец по врата и го изведе от конюшнята.

— Твърде добър кон — отбеляза Коджиро.

— Да, наистина. Много хубаво животно.

Щом Коджиро се качи на седлото, цветарят се усмихна и каза:

— Добре си подхождате.

Ездачът извади малко пари от кесията си и ги хвърли на човека.

— Ето ви за цветя и тамян.

— А? За кого?

— За мъртвеца ето там.

Като мина храмовата порта, Коджиро се покашля и плю, като че за да прогони лошия вкус от вида на трупа. Не можеше обаче да се отърве от чувството, че младежът, когото посече с „Дългия прът“, е отметнал рогозката и върви подире му. „Не съм направил нищо, за което да ме намрази“, каза си и при тази мисъл се почувства по-добре.

Щом кон и ездач тръгнаха под парещото слънце по главния път Таканава, граждани и самураи като един заотстъпваха настрани, за да им направят място да минат. Извръщаха глави с възхищение. Дори по улиците на Едо Коджиро привличаше внимание с внушителността си и караше хората да се питат кой е и откъде ли идва.

Пред дома на Хосокава той предаде коня на един слуга и влезе в жилището. Какубей се завтече да го посрещне.

— Моите благодарности, че идвате. При това времето е тъкмо подходящо — обърна се той към Коджиро, сякаш този му прави голяма лична услуга. — Починете си за малко. Ще кажа на негово височество, че сте тук.

Преди да отиде да стори това, Какубей се разпореди на госта да бъде предложена хладка вода, ечемичен чай и поднос с тютюн.

Щом един служител дойде да го заведе до стрелбището за лък, Коджиро предаде своя обичен „Дълъг прът“ и тръгна след човека, препасан само с късата си сабя.

През летните месеци господарят Тадатоши бе решил да изстрелва по сто стрели на ден. Покрай него постоянно имаше няколко приближени служители, които със затаен дъх следяха всеки изстрел и помагаха със събирането на стрелите от мишената.

— Дайте ми една кърпа — нареди негово височество, като опря лъка на земята до себе си.

Какубей коленичи и попита:

— Ще мога ли да ви обезпокоя, господарю?

— Какво има?

— Сасаки Коджиро е тук. Ще съм ви благодарен, ако се срещнете с него.

— Сасаки ли? О, да.

Нагласи една стрела на тетивата, зае разкрачена стойка и вдигна дясната ръка над веждите си. Нито той, нито останалите дори не погледнаха в посока към Коджиро, докато не бе довършен и стотният изстрел.

Тадатоши въздъхна и възкликна:

— Вода. Донесете ми вода.

Един слуга наля от кладенеца и я изсипа в голям дървен съд в нозете на господаря. Той отметна горната част на кимоното, избърса гърдите и изми нозете си. Мъжете помагаха, като му държаха ръкавите, тичаха да носят още вода и му триеха гърба. В държанието им нямаше нищо официално, нищо, по което някой зрител да предположи, че това е даймио със свитата си.

Коджиро дойде с очакването, че Тадатоши, поет и ценител на красивото, син на господаря Сансай и внук на господаря Юсай, ще бъде човек с благородническа осанка, също толкова изтънчен в обноските си като изисканите благородници в Киото. Изненадата му обаче не пролича в погледа, с който наблюдаваше всичко това.

Като плъзна все още мокрите си нозе в дзорите, Тадатоши погледна към Какубей, който изчакваше встрани. С вид на някой, внезапно припомнил си дадено от по-рано обещание, господарят се обади:

— Сега, Какубей, ще се срещна с човека ви.

Накара да му донесат ниско столче и да го поставят под сянката на една шатра, после седна пред знаме, украсено с герба му — кръг, обграден от осем по-малки, което представяше слънцето, луната и седемте планети.

Повикан с ръка от Какубей, Коджиро излезе напред и коленичи пред господаря Тадатоши. Веднага щом свършиха с тържествените поздрави, Тадатоши го покани да седне на столче, давайки му с това знак, че е почетен гост.

— С ваше позволение — каза Коджиро, като изправи колене и се разположи с лице към Тадатоши.

— Чувах за вас от Какубей. Струва ми се, че сте родом от Ивакуни, нали?

— Точно така, господине.

— Господарят на Ивакуни, Кикава Хироие бе известен като мъдър и благороден управник. Вашите предци негови служители ли са били?

— Не, никога не сме служили на дома Кикава. Казвали са ми, че сме потомци на рода Сасаки от областта Оми. След падането на последния шогун Ашикага баща ми изглежда се е оттеглил в родното село на моята майка.

След още няколко въпроса относно семейството и произхода на Коджиро господарят Тадатоши попита:

— За първи път ли ще постъпвате на служба?

— Аз още не зная дали ще постъпя на служба.

— От Какубей подразбрах, че имате желание да служите на дома Хосокава. Какво ви подтиква към това?

— Вярвам, че това е дом, за който ще съм готов да живея и умра.

Тадатоши изглежда остана доволен от този отговор.

— А към коя бойна школа се числите?

— Наричам стила си Ганрю.

— „Ганрю“ ли?

— Това е стил, който съм си изработил сам.

— Навярно сте черпил отнякъде.

— Учил съм в школата Томита и имах щастието да се обучавам при господаря на Хоки, Катаяма Хисаясу, който на стари години се бе оттеглил в Ивакуни. Овладял съм също много мои собствени похвати. Навремето се упражнявах да посичам лястовици в полет.

— Разбирам. Предполагам, че името Ганрю идва от онова на реката, близо до която сте роден, така ли е?

— Да, господине.

— Бих искал да ми покажете какво можете — Тадатоши огледа лицата на своите самураи наоколо. — Кой от вас би искал да си премери силите с този човек?

Досега всички мълчаливо следяха разговора, като си мислеха, че Коджиро е забележително млад, за да се е сдобил с името, на което се радваше. Сега всички първо се спогледаха, после насочиха погледи към Коджиро, чиито поруменели страни говореха за готовност да срещне кого да е от тях.

— Окатани?

— Да, господине.

— Ти все твърдиш, че копието превъзхожда сабята. Сега имаш случай да го докажеш.

— Ще го направя с радост, стига Сасаки Коджиро да има желание.

— Във всички случаи — отвърна с готовност Коджиро.

Нещо в гласа му, любезен, но извънредно хладен, загатваше жестокост.

Самураите, които метяха пясъка по стрелбището и събираха принадлежностите, сега се събраха зад господаря си. Макар да бяха свикнали с оръжията като с клечките за хранене, опитът им бе основно от доджото. Възможността да наблюдават истински двубой, какво остава да участват в такъв, щеше да им се удаде само няколко пъти в живота. С готовност всеки щеше да се съгласи, че единоборството е далеч по-голямо предизвикателство от това да излезеш на бойното поле, където понякога е възможно, докато другите продължават да се бият, човек да си поеме дъх. В ръкопашния двубой той може да се уповава само на себе си и отначало докрай да разчита само на собствената си бдителност и сила. Или ще победи, или ще бъде осакатен, дори убит.

Всички тържествено впериха погледи в Окатани Городжи. Дори между по-нископоставените пехотинци имаше немалко, запознати с копието, но за Городжи като цяло се признаваше, че е най-добрият. Не само бе участвал в сражения, но и старателно се беше упражнявал и изнамерил свои собствени похвати.

След като зае една дълга три лакти дървена сабя, Коджиро избра място за двубоя. Тялото му изглеждаше спокойно и открито, още повече, че дори не придърпа нагоре нагънатите си хакама. Видът му бе плашещ и дори противниците трябваше да признаят това. Нещо в него напомняше безстрашието на орел, а хубавият му профил излъчваше спокойна увереност.

Разтревожени погледи се насочиха към платното, зад което Городжи нагласяваше дрехите и принадлежностите си.

— Какво го бави толкова? — попита някой.

Городжи спокойно увиваше върха на копието си — оръжие, което с блестящ успех бе употребявал на бойното поле, — с парче мокър плат. Дръжката бе дълга девет лакти и стесняващото се острие със своите осем-девет пръста дължина само по себе си се равняваше на къса сабя.

— Какво правите? — попита високо Коджиро. — Ако се тревожите да не би да ме нараните, спестете си опасенията. — Отново, макар думите да бяха любезни, от тях лъхаше надменност. — Не възразявам да оставите острието открито.

Городжи го изгледа остро и попита:

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Макар нито господарят Тадатоши, нито някой от хората му да каза нещо, техните погледи подсказаха на Городжи да се съгласи. Щом този чужд човек има дързостта да иска такова нещо, защо да не му дадат урок?

— В такъв случай… — Городжи откъсна плата и пристъпи напред, хванал копието по средата на дръжката. — С радост се съгласявам, но в случай че аз използвам голо острие, искам от вас да използвате истинска сабя.

— Тази дървената ми стига.

— Не — не мога да се съглася на това.

— Нима наистина ще очаквате от мен, един външен човек, да имам безочието да използвам истинска сабя в присъствието на негово височество?

— Но…

С нотка на нетърпение господарят Тадатоши се обади:

— Давай, Окатани. Никой няма да те сметне за страхливец, ако приемеш молбата на този човек.

Явно казаното от Коджиро му бе повлияло.

Двамата мъже, със зачервени от решимост лица, се поздравиха с погледи. Городжи направи първия ход и се метна странично, но Коджиро като залепнала за покрит с клей капан птица се плъзна под копието и го удари право в гърдите. Тъй като нямаше време да замахне, този с копието се завъртя настрани и се опита да закачи тила на Коджиро с тъпата част на дръжката. Копието с гръмко изпращяване политна във въздуха и сабята на Коджиро се стовари върху ребрата на Городжи, които той бе открил при замаха. Този се плъзна на една страна, после отскочи, но нападението продължи без прекъсване. Без възможност да си поеме дъх, Городжи още на няколко пъти отскочи встрани. В първите няколко случая успя да избегне ударите, но сега все повече заприличваше на ловен сокол, който се опитва да отблъсне орел. Улучена от вилнеещата сабя, дръжката на копието се сцепи на две. В същия миг Городжи нададе вик, сякаш душата му се отделя от тялото.

С това кратката битка приключи. Коджиро се бе надявал да застане срещу четири-пет души, но Тадатоши заяви, че е видял достатъчно.

 

 

Когато Какубей се върна тази вечер у дома, Коджиро го попита:

— Прекалих ли? Искам да кажа — пред негово височество.

— Не, представихте се чудесно.

Какубей се чувстваше доста неловко. Сега, когато бе в състояние да оцени цялото умение на Коджиро, се чувстваше като човек, който е притиснал до гърдите си малко птиче, за да види после как то расте и се превръща в орел.

— Каза ли нещо господарят Тадатоши?

— Нищо определено.

— Хайде, трябва да е казал нещо.

— Не — тръгна си от стрелбището без нито дума.

— Хмм — Коджиро имаше разочарован вид, обаче каза: — О, това е без значение. Той ми направи впечатление на по-голям човек, отколкото обикновено го изкарват. Мислех си, че щом трябва да служа на някого, може би най-добре ще да е той. Но разбира се, изходът на нещата не зависи сега от мен.

Коджиро не разкри колко внимателно бе обмислял положението. След родовете Дате, Курода, Шимадзу и Мори, Хосокава се ползваше с най-добро име и най-сигурно положение. Коджиро бе сигурен, че това ще продължава, докато господарят Сансай владее Будзен. А рано или късно Едо и Осака ще се сблъскат за последно. Няма начин да се предвиди изхода, но ако не си е избрал подходящ господар, един самурай лесно може да се окаже отново ронин и да е жертвал целия си живот за няколкомесечна издръжка.

В деня след двубоя се разбра, че Городжи е останал жив, макар и с премазан таз и лява бедрена кост. Коджиро прие новината спокойно, като си каза, че дори да не получи служба, се е представил достатъчно добре.

След няколко дни внезапно обяви, че се готви да посети Городжи. Без да дава обяснение за тази внезапна проява на добросърдечие, той пеш и сам тръгна към дома на ранения при моста Токава.

Городжи сърдечно прие неочаквания посетител.

— Двубоят си е двубой — каза Городжи с усмивка на устните и влага в очите. — Аз може да съжалявам за моята неумелост, обаче нямам нищо против вас. Много мило, че идвате да ме видите. Благодаря ви.

След като Коджиро си тръгна, Городжи отбеляза пред един от приятелите си:

— Ето сега един самурай, на когото мога да се възхищавам. Смятах го за надменен кучи син, а той се оказва и дружелюбен, и възпитан.

Точно на такива думи се бе надявал Коджиро. Част от неговият замисъл бе други гости да чуят как самият победен го хвали. Като се отбиваше през два-три дни, той три пъти посети дома на Городжи. В един от случаите поднесе като благожелателен подарък жива риба, специално побрана на рибния пазар.