Ейджи Йошикава
Мусаши (18)

Божурът

Чувството за лично достойнство на стареца растеше с годините. Днес той приличаше на величествен жерав, като в същото време беше запазил поведението и обноските на добре възпитан самурай. Имаше здрави зъби и орлов поглед.

— Ще доживея до сто, — често уверяваше познатите си.

Секишусай беше твърдо убеден в това.

— В семейство Ягю винаги е имало дълголетници — обичаше да подчертава той. — Тези, които са умирали двайсет-трийсетгодишни са падали на бойното поле. Всички други са доживявали повече от шейсет.

Сред безчетните войни, в които самият той бе участвал, имаше и няколко сериозни, включително въстанието на Мийоши и битките, които ознаменуваха възхода и краха на родовете Мацунага и Ода.

Дори да не бе се родил в такова семейство, Секишусай поради начина си на живот и най-вече поради начина си на мислене на стари години, даваше основания да се мисли, че наистина ще доживее до сто. Когато беше на четиридесет и седем, той по лични съображения се отказа от живота си на воин. Оттогава нищо не можеше да го накара да промени решението си. Остана глух за настойчивите молби на шогуна Ашикага Йошиаки, също и на честите покани на Нобунага и Хидейоши да се присъедини към техните части. Макар че живееше почти в сянката на Киото и Осака, отказваше да се забърква в честите по това време междуособици. Предпочете да остане в Ягю, като мечка в хралупата си. Успя така да завърти приходите си от петнадесет хиляди крини годишно, че имението му щеше да бъде наследено от внуците му в добро състояние. Веднъж той отбеляза:

— Работих здраво, за да запазя имението си. В тези несигурни времена, когато господарите днес са на власт, а утре вече се валят в прахта, е почти невероятно как тази малка крепост успя да се запази незасегната.

Това наистина беше чудо. Ако беше подкрепил Йошиаки, щеше да стане жертва на Нобунага. Ако ли пък се беше обявил на страната на Нобунага, Хидейоши щеше да го повали. Приемеше ли опекунството на Хидейоши, след битката при Секигахара щеше да бъде разорен от Иеясу.

Хората се възхищаваха от прозорливостта му. Но тя беше само една от причините да успее. За да оцелее в тези несигурни времена, Секишусай трябваше да притежава изключителен дух. Дух, който липсваше на повечето самураи по негово време. Те бяха склонни да се съюзят с някой днес, а утре да го изоставят най-безсрамно. Следваха единствено собствените си интереси. Не им минаваше мисълта за обединение и сътрудничество. Бяха готови да убият дори свой близък, стига да имаха някакъв интерес от това, или да задоволяваха по този начин лични амбиции.

— Не мога да върша подобни гадости — простичко казваше Секишусай.

И това беше самата истина. Всъщност той не беше изоставил самото Изкуство на Войната. В нишата на стаята му висеше написано от него стихотворение. То гласеше:

Не съм открил рецепта

за добър живот.

Това, на което разчитам

е Изкуството на Войната.

То е моят последен пристан.

Когато Иеясу го покани в Киото, Секишусай намери, че е невъзможно да откаже и след дълги години на пълно усамотение, се появи, за да направи първото си посещение в двора на шогуна. Взе със себе си петия си син, Муненори, който беше на двадесет и четири, а също и шестнадесетгодишния си внук Хього. Иеясу не само с внимание прие в имението си многоуважавания стар воин, но и му предложи да стане наставник по бойни изкуства на шогуните Токугава. Секишусай оцени оказаната му чест, но отклони предложението, като се извини с напредналата си възраст. Вместо това предложи мястото му да заеме Муненори. Иеясу се съгласи.

Наследството, което Муненори отнесе със себе си в Едо включваше повече от превъзходни бойни умения. Освен това баща му се беше постарал да го запознае с някои от онези тънкости на Изкуството на Войната, които даваха възможност на един управник да ръководи мъдро страната си.

Секишусай гледаше на Изкуството на Войната като на средство за управление на хората, но наред с това то беше и начин да овладееш себе си. Това той беше научил от Коизуми, който, както Секишусай обичаше да казва, беше бог-пазител на имението Ягю. Документа, който Коизуми беше дал на Секишусай като свидетелство за неговото перфектно владеене на стила за бой със саби Шинкаге, се пазеше на една лавица в стаята му заедно с четиритомния учебник по бойни техники, подарък от неговия учител. На годишнините от смъртта на Учителя Коизуми, Секишусай никога не забравяше да принесе дар пред тези безценни свои притежания.

Освен описания на тайните техники на училището Шинкаге, учебникът съдържаше и илюстрации, всички рисувани от ръката на самия Коизуми. Дори сега, вече оттеглил се, Секишусай с огромно удоволствие разгръщаше свитъците и ги разглеждаше. Всеки път с ново изумление преоткриваше изобразеното и се възхищаваше на умението, с което учителят му си е служил с четката. На илюстрациите бяха изобразени хора, които се биеха във всевъзможни стойки и позиции. Когато Секишусай ги разглеждаше, му се струваше, че великите майстори всеки момент ще слязат от небесата и ще заживеят с него в малката му планинска къща.

Първото посещение на Учителя Коизуми в Крепостта Коягю беше по времето, когато Секишусай беше на тридесет и седем-осем години. Тогава той все още кипеше от бойни страсти и амбиции. Негова Светлост дойде придружен от двама свои племенници — Хикида Бунгоро и Судзуки Ихаку. Той беше тръгнал на обиколка из страната в търсене на майстори на бойните изкуства. Така един ден се появи в Ходзоин. Това се случи по времето, когато Иней често посещаваше крепостта Коягю. Иней каза на Секишусай за предстоящото посещение. Така се сложи началото на тяхната връзка.

Три последователни дни Секишусай и Коизуми се срещаха на бойната площадка. При първата им схватка Коизуми обяви предварително къде ще напада и следеше противникът му да прави точно онова, което му е казано.

Това се повтори и на следващия ден. С наранено достойнство Секишусай се зае да обмисля как да промени нещата третия ден.

Когато видя, че е променил стойката си, Коизуми кротичко каза:

— Така няма да стане. Ако ще правиш така, аз пък ще ти отвърна с това.

Без повече церемонии той нападна и победи Секишусай за трети път. От този ден нататък Секишусай забрави егоистичното си отношение към сабята. По-късно си припомняше, че това е била първата му среща с истинското Изкуство на Войната.

По настояване на Секишусай, Коизуми остана в Коягю шест месеца. През това време Секишусай се беше отдал на учението със страстта на новопокръстен. Когато накрая се разделиха, Учителят Коизуми каза:

— Аз все още не съм постигнал съвършенството. Ти си млад, и трябва да опиташ да го направиш.

След това постави на Секишусай следната дзен загадка: „Какво е бой със сабя без сабя?“

Секишусай мисли върху това дълги години. Оглеждаше го от всички възможни страни. Най-накрая стигна до задоволителен отговор. Когато Учителят Коизуми отново му дойде на посещение, Секишусай го поздрави с бистър, спокоен поглед и предложи да се бият. Негова Светлост му хвърли бърз изпитателен поглед, след което каза:

— Не, няма смисъл. Ти си намерил истината.

След това му връчи свидетелството и четиритомния учебник. Така се роди училището Ягю. От своя страна това даде началото на новия спокоен живот на Секишусай, който той водеше на старини.

Живееше в планинската си къща, защото внушителната крепост с всичките си изискани заврънкулки вече не му харесваше. Въпреки почти даоисткия му стремеж към усамотение, той с удоволствие споделяше компанията на момичето, което Шода Кидзаемон беше довел преди време за да го развлича с флейтата си. Тя беше разумна, мила и никога не досаждаше. Не само свиренето й му доставяше огромно удоволствие. Освен това тя внасяше желан дъх на младост и женственост в дома му. От време на време споменаваше за тръгване, но той винаги успяваше да я убеди да поостане още малко.

Докато привършваше аранжирането на един самотен божур във ваза от Ига, Секишусай попита Оцу:

— Какво ще кажеш? Има ли живот в моята композиция?

Застанала точно зад гърба му, тя отвърна:

— Сигурно сте изучавал сериозно изкуството да се подреждат цветя.

— Ни най-малко. Аз не съм благородник от Киото и не съм се занимавал нито с икебана, нито с чайна церемония под ръководството на учител.

— Е, изглежда сякаш сте.

— Отнасям се към цветята така, както и към сабята.

Този отговор озадачи Оцу:

— Нима наистина подреждате цветята така, както въртите сабята?

— Да. Нали разбираш, всичко е въпрос на дух. На мен не са ми необходими правила, които да ми обясняват как да извивам цветята с пръсти или как да ги душа за шията. Важното е човек да има дух. Да може да ги накара да изглеждат живи, същите, каквито са били в мига, преди да ги откъснат. Виж това! Моето цвете не е мъртво.

Оцу почувства, че този сдържан възрастен мъж я е научил на много неща, от които е имала нужда. И откакто започна всичко с онази случайна среща на пътя, тя чувстваше, че късметът й винаги е с нея.

— Ще те науча на чайна церемония — казваше той понякога.

Или:

— Пишеш ли хайку? Ако да, научи ме на някои неща от провинциалния стил. Стилът Манйоши е чудесен, но живеейки тук, в това отдалечено място, бих желал да слушам и обикновени стихотворения за природата.

В замяна тя правеше за него дребни неща, за които никой друг не беше помислял. Например, той беше очарован от малката шапка, която тя изработи за него. Беше като шапките, които носят майсторите на чайната церемония. Вече почти не я сваляше от главата си. Беше му скъпа като нищо друго на този свят. Свиренето й също му доставяше огромно удоволствие. Често в лунните нощи натрапчиво красивият звук на флейтата й достигаше чак до крепостните стени.

Докато двамата говореха за подреждане на цветя, Кидзаемон тихо застана през входа на планинската къща и повика Оцу. Тя излезе и го покани вътре, но той се поколеба.

— Би ли казала на Негово Благородие, че изпълних поръчката му? — попита той.

Оцу се засмя:

— Май трябва да става точно обратното, нали?

— Защо?

— Ти си главният тук. Аз съм просто един външен посетител, дошъл да посвири на флейта. Ти си му много по-близък, отколкото аз. Не е ли по-нормално да влезеш направо при него, вместо аз да му казвам, че си дошъл?

— Предполагам, че имаш право, но това е малката къща на негово благородие, а отношението му към теб е по-особено. Както и да е, моля те, предай му съобщението.

Оцу се върна почти веднага, за да каже на Кидзаемон, че Секишусай го очаква. Старецът беше в стаята за чай. На главата си носеше шапката, която Оцу му бе направила.

— Нима вече се върна? — попита Секишусай.

— Да. Видях се с тях и предадох писмото и плодовете, точно както наредихте.

— Те заминаха ли вече?

— Не. Тъкмо се бях върнал в крепостта, когато пристигна куриер с писмо. Идваше от хана. В писмото се казваше, че щом са изминали толкова път, за да дойдат в Ягю, няма да си тръгнат, преди да са видели доджото. Искат да дойдат утре, ако е възможно. Освен това искат да се срещнат с Вас и да Ви поднесат почитанията си.

— Безочливи натрапници! Как е възможно да са толкова досадни? — Секишусай изглеждаше безкрайно отегчен. — Ти обясни ли им, че Муненори е в Едо, Хього — в Кумамото, и че тук няма никой друг.

— Обясних им.

— Мразя такива хора. Дори след като изпратих човек да им каже, че не мога да се срещна с тях, продължават да нахалстват.

— Не знам защо…

— Май излиза, че наследниците на Йошиока са точно толкова некадърни, колкото се говори.

— Този, който е отседнал във Ватая, е Деншичиро. Не ме впечатли изобщо.

— Щях да се изненадам, ако беше казал нещо друго. Баща му беше забележителен човек. Когато заминах за Киото с Учителя Коизуми, се видяхме два-три пъти и дори пихме заедно саке. Но оттогава нещата очевидно са тръгнали надолу. Този младеж май си мисли, че щом е син на Кемпо, значи не може да му бъде отказан достъп тук. И затова продължава да настоява. Но от наша гледна точка няма никакъв смисъл да приемем предизвикателството му и да го изпратим оттук победен.

— Изглежда този Деншичиро е доста самоуверен. Ако иска толкова много да дойде, може би ще трябва аз да се заема с него.

— Не. Дори не си го помисляй. Обикновено синчетата на големи личности имат високо мнение за себе си. Нещо повече, те са свикнали да опитват и да извъртат нещата в своя полза. Ако се случи да го победиш, можеш да бъдеш сигурен, че той ще се опита да опетни името ни в Киото. Що се отнася до мен, това малко ме интересува. Но не бих искал да товаря Муненори и Хього с подобни глупости.

— Тогава какво да правим?

— Най-добре ще бъде да го изхитрим някак си. Да го накараме да повярва, че се отнасяме с него така, както подобава на един потомък на голям род. Може би не трябваше да изпращам мъж при тях. — Прехвърляйки погледа си върху Оцу, той продължи: — Мисля, че ще е по-добре жена да свърши работата. И може би Оцу е точно човекът, който ни трябва.

— Добре — съгласи се тя, — сега ли искате да отида?

— Не, за никъде не бързаме. Утре сутринта няма да е късно.

Секишусай набързо надраска няколко реда, каквито можеше да измисли един майстор на чайната церемония. Подаде писмото на Оцу заедно с един божур, подобен на оня, който беше подредил във вазата.

— Предай му това и кажи, че си отишла вместо мен, защото аз съм настинал. Нека видим какво ще ти отговори.

На следващата сутрин Оцу спусна пред лицето си дълъг воал. Макар че в Киото това вече не беше на мода дори сред елита, в провинциите жените от висшите и средни кръгове все още го ценяха.

В конюшнята, която се намираше в един от по-отдалечените краища на крепостта, тя помоли за кон. Пазачът, зает с почистването на помещенията, я попита:

— О, излизаш ли някъде?

— Да. Негово благородие ме изпраща с поръчка до Ватая.

— Да дойда с теб?

— Не, не е необходимо.

— Ще се оправиш ли сама?

— Разбира се, аз обичам конете. Тези, които яздех в Мимасака бяха диви. Или полудиви.

Докато яздеше, вятърът развяваше зад нея червеникавокафявия й воал. Яздеше добре. В едната си ръка носеше писмото и поувехналия божур, а с другата управляваше поводите. Фермерите и работниците по полето я поздравяваха. За краткото време, през което беше тук, тя се бе запознала с повечето местни хора. Секишусай поддържаше с тях много по-приятелски отношения, отколкото е прието между господар и селяни. Всички земеделци наоколо знаеха, че красива млада жена е дошла в крепостта, за да свири на флейта за техния господар. Добрите чувства и уважението, което всички изпитваха към Секишусай се бяха прехвърлили и върху Оцу. Тя пристигна във Ватая, слезе от коня си и го върза на едно дърво в градината.

— Добре дошла! — поздрави я Коша и се завтече да я посрещне. — Ще останеш ли през нощта?

— Не. Идвам от Крепостта с писмо за Йошиока Деншичиро. Не си е тръгнал, надявам се.

— Би ли изчакала за момент?

За краткото време, през което Коша я остави сама, Оцу предизвика леко раздвижване между пътниците, които шумно обуваха гамашите и сандалите си и нагласяха багажите върху гърбовете си.

— Коя е тази? — попита някой.

— При кой ли е дошла?

Красотата на Оцу — изящна елегантност, която рядко се среща из провинциите — накара тръгващите си гости да продължат да си шушукат и да й хвърлят пълни с нежност погледи, докато не се върна Коша и двете се изгубиха от погледите им.

Деншичиро и другарите му, гуляли до късно миналата нощ, току-що бяха станали. Когато разбраха, че е пристигнал куриер от крепостта, те предположиха, че сигурно е мъжът, който беше идвал предишния ден.

Влизането на Оцу с белия божур в ръка беше за тях приятна изненада.

— О, моля да ни извините за стаята! Каква бъркотия!

С лица, на които беше изписано унизително извинение, те поправиха кимоната си и коленичиха чинно и някак сковано.

— Моля, влезте, влезте!

— Изпраща ме господарят на Крепостта Коягю — простичко започна Оцу, поставяйки пред Деншичиро писмото и цветето. — Бихте ли бил така любезен да прочетете писмото веднага?

— Ъъ, ами да… Това ли е писмото? Добре, ще го прочета.

Той разгъна свитъка. Беше дълъг не повече от една стъпка. Написано с качествено мастило с лек аромат на чай, посланието гласеше:

Простете, че Ви изпращам почитанията си в писмо, вместо да дойда лично, но за нещастие съм леко настинал. Мисля, че един свеж бял божур ще ви достави повече удоволствие от течащият нос на един старец. Изпращам ви цвете по цвете с надеждата, че ще приемете извинението ми. Древното ми тяло вече е извън света на ежедневието. Рядко показвам навън лицето си.

Моля, усмихнете се с жалост на стария човек.

Деншичиро презрително изсумтя и нави писмото.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Не, господарят каза още, че въпреки голямото си желание да изпие с вас чаша чай, той се въздържа да ви покани в дома си, защото там няма никой друг, освен бойци, които нищо не разбират от прелестите на чая. Откакто Муненори замина за Едо, господарят чувства, че чаят се сервира тъй недодялано, че това само ще докара усмивка на устните на хора като вас, идващи от имперската столица. Помоли ме да го извиня пред вас и да ви кажа, че се надява в бъдеще да му се отдаде по-удобен случай да се срещнете.

— Ха, ха! — възкликна Деншичиро и на лицето му се изписа подозрителна усмивка. — Ако съм Ви разбрал правилно, излиза, че Секишусай е останал с впечатлението, че ние изгаряме от желание да се насладим на удоволствията от чайната церемония. Право да Ви кажа, аз съм от семейство на самураи, където не разбират много-много от чай. Намерението ни беше да се осведомим лично за здравето на Секишусай и да се опитаме да го убедим да ни даде урок по бой със саби.

— Естествено, той прекрасно разбира това. Но прекарва старините си далеч от хората и така е придобил навика да изразява много от мислите си чрез чая.

Явно недоволен, Деншичиро отвърна:

— Е, май не ни е оставил друга възможност, освен да се откажем. Моля Ви, кажете му, че ако се случи да дойдем пак, бихме желали да го видим.

Той подаде на Оцу божура.

— Не ви ли харесва? Секишусай си помисли, че може да ви ободрява по време на пътя. Каза, че бихте могли да го закачите в някой ъгъл на паланкина си, или, в случай, че пътувате на кон, да го забодете на седлото.

— Според него това е един вид сувенир, така ли? — Деншичиро сведе поглед сякаш от обида. После кисело добави: — Това е смешно! Можете да му кажете, че ние в Киото си имаме божури!

Щом приемаше нещата така, Оцу си помисли, че няма смисъл да го насилва да приеме подаръка. С обещание да предаде съобщението му, тя се накани да тръгва толкова внимателно, сякаш сваляше бинт от кървяща рана. Поради лошото си настроение домакините й дори не забелязаха кога си е тръгнала.

Вече в коридора, Оцу тихичко се засмя, хвърли поглед върху лъскавия черен под, по който се стигаше до стаята на Мусаши и се обърна да си върви.

Коша излезе от стаята на Мусаши и се затича след нея.

— Тръгваш ли вече? — попита я.

— Да. Свърших си работата.

— Божичко, колко си бърза! — виждайки цветето в ръката на Оцу, тя попита: — Това божур ли е? Не знаех, че има и бели.

— Да. От градината на крепостта е. Ако ти харесва, можеш да го вземеш.

— О, да, много бих искала — каза Коша и протегна ръце.

След като се сбогува с Оцу, Коша се завтече към помещенията за прислугата, като показваше цветето на всеки срещнат. Тъй като никой не показа особен интерес, тя разочарована се върна в стаята на Мусаши.

Той седеше на прозореца, подпрял брадичката си с ръце. Гледаше по посока на крепостта и се беше отдал на мислите си за това как да успее, най-напред, да се срещне със Секишусай и второ, да го победи в бой.

— Обичаш ли цветята? — попита Коша влизайки в стаята.

— Цветя ли?

Тя му показа божура.

— Хмм. Красив е.

— Харесва ли ти?

— Да.

— Би трябвало да е божур. Бял божур.

— Така ли? Защо не го сложиш в онази ваза.

— Не знам как се подреждат цветя. Ти го сложи.

— Не, опитай сама. Най-добре е докато го подреждаш да не мислиш за това как ще изглежда.

— Добре, ще изтичам да донеса вода — каза тя, като взе вазата със себе си.

Погледът на Мусаши изведнъж попадна върху отрязаното стъбълце на цветето. Главата му се наклони напред в учудване, макар още да не можеше да определи точно какво бе привлякло вниманието му.

Докато Коша се върна, случайният му интерес се бе превърнал във внимателно изследване. Тя постави вазата в нишата и се опита да постави в нея цветето, но без особен успех.

— Стъблото е твърде дълго — каза Мусаши, — дай цветето, ще го скъся. После, когато го изправиш, ще изглежда естествено.

Коша взе божура и му го подаде. В следващия миг, преди да разбере какво става, тя го беше хвърлила, и стоеше, обляна в сълзи. Объркването дойде от това, че за части от секундата Мусаши беше извадил късата си сабя и беше надал мощен вик, разсичайки стъблото на две, както си беше в ръцете на момичето. В следващия миг сабята се озова обратно в ножницата си. На Коша и се стори, че свистенето на стоманата във въздуха и шумът от прибирането на сабята се чуха едновременно. Без да прави каквито и да е опити да успокои ужасеното момиче, Мусаши вдигна парчето стъбло, което беше отрязал току-що и започна да сравнява двата му края. Изглеждаше напълно отдаден на това. Накрая, забелязвайки колко разстроена е Коша, той й се извини и я потупа по главата.

Когато успя да я успокои някак си, и тя престана да плаче, Мусаши попита:

— Знаеш ли кой е откъснал това цвете?

— Не. Дадоха ми го.

— Кой ти го даде?

— Един човек от Крепостта.

— Някой от самураите ли?

— Не, една млада жена.

— Та значи казваш, че цветето е от крепостта?

— Да, така ми каза тя.

— Съжалявам, че те изплаших. Ще ми простиш ли, ако по-късно ти купя сладкиши? Във всеки случай цветето трябва да се подреди точно сега. Опитай се да го сложиш във вазата.

— Така добре ли е?

— Да, чудесно е.

Коша изведнъж беше харесала Мусаши, но блясъка на сабята му я изплаши до смърт. Тя излезе от стаята без никакво желание да се връща. И наистина не се появи при него, докато поради задълженията й в хана не стана абсолютно наложително.

Мусаши бе далеч по-очарован от дългото една педя парче стъбло, отколкото от цветето в нишата. Беше сигурен, че разрезът преди неговия не беше направен нито с ножица, нито с нож. Тъй като стъблата на божурите са жилави и еластични, подобен разрез можеше да бъде направен единствено със сабя. И само много точно премерено движение можеше да постигне такава чиста линия. Който и да го беше направил, очевидно не беше обикновен човек. Макар самият той преди малко да се бе опитал да повтори разреза със собствената си сабя, когато сравни двете части се убеди, че неговият удар далеч не можеше да се мери с предишния. Разликата беше като между статуетка на Буда, ваяна от майстор, и изработена от занаятчия със средни умения.

Запита се какво ли означава това.

— Ако обикновен самурай, работещ в градината на Крепостта, може да направи подобно нещо, значи уменията там са дори по-високи, отколкото предполагах.

Увереността му внезапно се изпари.

— Все още не съм готов.

Все пак постепенно се освободи от мрачните настроения.

— Във всеки случай хората от Крепостта са достойни противници. Ако загубя, ще мога да падна в краката им и с радост да приема загубата. Вече реших, че съм готов на всичко, дори на смърт.

Докато седеше и се опитваше да възвърне куража си, усети, че му става по-топло.

Но как да проникне вътре? Струваше му се невероятно Секишусай да се съгласи на двубой, дори и на вратата му да се появи ученик със специална препоръка. Ханджията му подхвърли нещо подобно. А след като Муненори и Хього не бяха в крепостта, нямаше на кой друг да отправи предизвикателството си, освен на самия Секишусай.

Той за пореден път се опита да измисли начин за проникване в крепостта. Погледът му отскочи към цветето в нишата и в него бавно започна да се оформя образа на някой, за който божурът подсъзнателно му напомняше. В мислите си той видя Оцу и лицето й успокои духа и отпусна нервите му.

Самата Оцу беше изминала доста от пътя за Крепостта, когато чу дрезгав вик зад себе си. Тя се обърна и видя едно дете, което изскочи измежду дърветата в подножието на една скала. То се бе насочило право към нея. Децата от околността бяха доста по-срамежливи, за да заговорят млада жена като нея. Така че, водена от чисто любопитство, тя спря коня си.

Джотаро беше гол. Косата му беше мокра, а дрехите си носеше под мишница, навити на топка. Без да се смущава от голотата си, той каза:

— Ти си жената с флейтата. Все още ли си тук?

След като разгледа коня с отвращение, той спря погледа си право върху Оцу.

— Това си ти! — възкликна тя, преди смутено да отвърне поглед. — Малчуганът, който плачеше на пътя Ямато.

— Плакал? Аз не съм плакал!

— Няма значение. Откога си тук?

— Пристигнах онзи ден.

— Сам ли си?

— Не, с моя учител.

— О, това е чудесно. Беше ми казал, че изучаваш изкуството на боя със саби, нали? Какво тогава правиш тук без дрехи?

— Не мислиш, че бих скочил в реката с дрехите, нали?

— В реката? Но водата сигурно е ледена. Хората наоколо сигурно биха умрели от смях, ако им кажеш, че си плувал по това време на годината.

— Не съм плувал. Къпех се. Учителят ми каза, че смърдя на пот, така че дойдох на реката да се изкъпя.

Оцу захихика.

— Къде сте отседнали?

— Във Ватая.

— Е, аз тъкмо идвам оттам.

— Жалко, че не дойде да ни посетиш. Защо не се върнеш с мен сега?

— Сега не мога. Трябва да изпълня една поръчка.

— Е, тогава довиждане! — каза той и се обърна да си върви.

— Джотаро, ела ми някой път на гости в Крепостта.

— Може ли наистина?

Едва изрекла тези думи, Оцу вече съжаляваше за тях. Но каза:

— Разбира се, само се постарай да не си в тоя вид.

— Щом е така, не искам да идвам. Не обичам места, където вдигат много шум за нищо.

Оцу се почувства по-леко. Когато конят й прекрачи прага на крепостта, на лицето й все още грееше усмивка. След като заведе коня в конюшнята, тя отиде да докладва на Секишусай.

Той се изсмя и каза:

— Та значи, казваш, били ядосани! Чудесно! Нека си се ядосват. Не им остава друго.

След малко той като че се сети за още нещо:

— Какво направи с божура?

Тя обясни, че е дала цветето на момичето от хана. Старецът кимна одобрително с глава и попита:

— Момчето на Йошиока видя ли божура отблизо, подържа ли го в ръка?

— Да, докато четеше писмото.

— Е, и?

— Просто ми го върна обратно.

— Дори не погледна стъблото?

— Доколкото забелязах — не.

— И не го огледа, не попита нещо за него?

— Не.

— Радвам се, че отказах да се срещна с него. Не би си струвало. Домът Йошиока си е отишъл със смъртта на стария Кемпо.

Точното определение на доджото в Крепостта Ягю беше „огромно“. Разположено в по-отдалечените части на крепостта, то беше строено втори път някъде по времето, когато Секишусай беше на четиридесет. Масивното дърво, използвано при реконструкцията, му придаваше внушителен вид. С годините дървото се беше излъскало. В него се пазеха спомените за непреклонни мъже, идвали да се обучават тук. Сградата беше достатъчно голяма, за да може по време на война да се превърне в казарми за самураите.

— Леко! Не с върха на сабята! Със сърцето, със сърцето! — Шода Кидзаемон, облечен като за тренировка, седеше на леко издигната платформа и сипеше гневни забележки върху двама биещи се ученици. — Направи го отново! Изобщо не си ме разбрал!

Мишена на ругатните му бяха двама самураи от Ягю, които, макар изтощени и облени в пот, продължаваха да се бият с настървение. Застанали в изходна позиция, с извадени в готовност оръжия, те отново полетяха един срещу друг като огън срещу огън.

— А-о-о-о!

— Я-а-а!

В Ягю на начинаещите не се позволяваше да използват дървени саби. Вместо това те се биеха с прътове, специално пригодени за стила Шинкаге. Представляваха дълги и тънки кожени калъфи, натъпкани с парчета бамбук. Всъщност това си беше пръчка от кожа, без дръжка или предпазител. Макар и по-безопасна от дървена сабя, тя можеше все пак да отреже нечие ухо или да превърне нос в цъфнала роза. По отношение на това в коя част на тялото да се атакува, ограничения нямаше. Беше позволено да се повали противника чрез хоризонтален удар през краката. Освен това нямаше правило, което да забранява да се удря паднал боец.

— Изправено! Дръж оръжието изправено! Не го изпускай! Също като последния път! — подканяше учениците си Кидзаемон.

Обичаят изискваше да не се позволява на някой да се откаже, преди да е паднал на земята. Особено строго беше отношението към начинаещите. Те никога не получаваха похвали, но и не ги обиждаха. Поради тази причина всеки самурай беше наясно, че да станеш ученик в дома Ягю съвсем не е проста работа. Обикновено новобранците не издържаха дълго. Мъжете, които в момента служеха в Крепостта, бяха подбирани с изключително внимание. Дори най-обикновеният войник и конярите бяха показали известни умения със сабята. Излишно е да се споменава, че Шода Кидзаемон перфектно владееше сабята. Усвоил още като малък стила Шинкаге, под ръководството на самия Секишусай бе започнал да изучава тайните на училището Ягю. Към всичко това бе добавил собствена техника и сега с гордост говореше за „Истински стил Шода“.

Учителят по езда в Ягю, Кимура Сукекуро, също беше посветен. Такъв беше и Мурата Йодзо, който, макар и нает за пазач на склада, беше считан за достоен партньор на Хього. Дебучи Магобей, друг относително дребен служител, изучаваше сабята от дете и наистина добре си служеше с нея. Господарят на Ечидзен се беше опитвал да убеди Дебучи да служи при него. А родът Токугава в Кии полагаше всички усилия да прилъже Мурата. Но и двамата бяха избрали да останат при Ягю, макар там да се ползваха от доста по-малко материални облаги. Домът Ягю, достигнал до върха на своята слава, се беше превърнал в непресъхващ източник на велики майстори на сабята. Нещо повече, самураите на служба при Ягю се превръщаха в знаменитости едва след като имаха възможност да докажат качествата си в безмилостна битка.

— Хей, ти там! — извика Кидзаемон на минаващият отвън пазач. Беше изненадан да види зад него Джотаро.

— Здравейте! — провикна се Джотаро с възможно най-приятелски глас.

— Какво правиш тук? — строго попита Кидзаемон.

— Човекът на вратата ме пусна — отговори напълно сериозно Джотаро.

— О, така ли? — А към пазача додаде: — Защо си го довел?

— Ами той каза, че иска да Ви види.

— Да не би да искаш да кажеш, че си пуснал това момче вътре само защото ти е казал, че иска да ме види?… Ей, момче!

— Да, господине!

— Тук не е детска градина. Изчезвай!

— Но аз не съм дошъл за игра! Нося писмо от моя учител.

— Не беше ли той някой от онези скитащи самураи?

— Моля ви, погледнете писмото.

— Няма смисъл.

— Защо, да не би да не знаете да четете?

Кидзаемон изсумтя.

— Ами щом можете да четете, прочетете го.

— Голям дявол си. Причината, поради която не искам да прочета писмото е, че знам какво пише вътре.

— Дори и така да е, не е ли по-любезно да го прочетете?

— Тук всекидневно се изсипват стотици ученици. Ако отделям от времето си да бъда любезен с всеки от тях, ще трябва да правя само това. Не знам защо, но май наистина ми е жал за теб, така че ще ти кажа какво съдържа писмото. Искаш ли? И така, там пише, че пишещият би желал да посети нашето великолепно доджо. Че много му се иска да се сгрее, поне за миг, под сянката на най-великия майстор в околията. И че моли, в името на бъдещите поколения, които ще тръгнат по Пътя на меча, да бъде възнаграден с един урок. Мисля, че е горе-долу нещо такова.

Джотаро ококори очи:

— Това ли пише?

— Да, така че няма смисъл да го чета, не мислиш ли? И все пак, за да не кажеш, че в Коягю се отнасяме непочтително с гостите си — той си пое дъх и продължи сякаш рецитираше добре заучена и безброй пъти повтаряна реч, — помоли пазача да ти обясни какъв с редът. Когато ни посещават ученици, те трябва да влязат през главния вход, да продължат до междинната врата, вдясно от която има една сграда, наречена Шининдо. Може да се познае по дървената табелка, която виси отпред. Ако успеят да се доберат до съответния служител там, те могат да отдъхнат, и дори има къде да пренощуват за нощ-две. На тръгване им се дават малко пари за из път. Така че това, което трябва да направиш, е да занесеш писмото в Шининдо и да го оставиш на човека, който отговаря за тия работи. Разбра ли?

— Не! — каза Джотаро. Той поклати глава и леко повдигна дясното си рамо. — Чуйте, господине!

— Моля?

— Защо просто не хвърлите един поглед на писмото? Може пък в него да пише нещо съвсем различно от това, което си мислите. Какво ще стане тогава? Ще ми позволите ли да ви отрежа главата?

— Почакай малко! — Кидзаемон се засмя. — Не, няма да можеш да ми отрежеш главата.

— Е, ами тогава хвърлете един поглед на това писмо.

— Я ела насам.

— Защо? — Джотаро бе обзет от натрапчивото чувство, че е прекалил.

— Оценявам усилията ти да предадеш на всяка цена съобщението на своя учител. Ще го прочета.

— А защо не? Вие сте най-висшият служител в крепостта, нали?

— Ти наистина добре си служиш с езика си. Да се надяваме, че когато пораснеш, ще бъде същото и със сабята.

Той разчупи печата и мълчаливо зачете писмото на Мусаши. С всеки следващ ред лицето му ставаше все по-сериозно. Когато го изчете, попита Джотаро:

— Донесе ли нещо друго освен писмото?

— О, щях да забравя! Трябваше да Ви предам и това.

Джотаро бързо извади стъблото на божура от кимоното си.

Кидзаемон мълчаливо разгледа двата му края. Беше объркан. Не можеше изцяло да разбере писмото.

В него Мусаши разказваше как прислужницата на хана му донесла цвете, което, по думите й, било от крепостта. След като разгледал внимателно стъблото, той установил, че ръката, която го отрязала, не е на „обикновен човек“. По-нататък продължаваше така:

След като поставих цветето във ваза, почувствах около него някакъв странен дух. Реших, че трябва да разбера кой го е отрязал. Въпросът ми може би е банален, но ако нямате нищо против да ми кажете кой от вашите хора го е направил, бих ви помолил да изпратите отговор по момчето, което ви донесе моето писмо.

Това беше всичко. Нито намек за това, че пишещият е шугийоша, никаква молба за двубой.

— Какво странно писмо — помисли си Кидзаемон.

Отново разгледа стъблото на божура. Отново се вгледа внимателно в двата му края. Не беше способен да отсъди дали има разлика между тях.

— Мурата! — извика той. — Ела да ти покажа нещо. Намираш ли някаква разлика между откосите в двата края на това стъбло? Намираш ли, че някой от тях е по-прецизен?

Мурата Йодзо огледа стъблото от всички страни, но трябваше да признае, че не намира никаква разлика.

— Да го покажем на Кимура.

Те се отправиха към една стая в задната част на сградата и поставиха загадката на своя приятел, който беше също толкова озадачен. Дебучи, който се случи в стаята, каза:

— Това е едно от цветята, които старият господар сам отряза онзи ден. Шода, ти не беше ли с него?

— Не, видях го да подрежда едно цвете, но не съм бил когато го е откъсвал.

— Все едно. Това е едно от двете цветя, които той избра. Едното постави във ваза в стаята си, а другото даде на Оцу да го занесе заедно с писмо на Йошиока Деншичиро.

— Да, спомням си това — каза Кидзаемон, връщайки се отново на писмото на Мусаши. Изведнъж вдигна объркан поглед към другите и каза:

— Писмото е подписано „Шимен Мусаши“. Мислите ли, че това е същият Миямото Мусаши, който помогнал на монасите от Ходзоин да изтрепят оная паплач при Ханя? Сигурно е той!

Дебучи и Мурата оглеждаха писмото от всички страни и го препрочитаха.

— Почеркът има свой облик — каза Дебучи.

— Да — промърмори Мурата, — явно е някой необикновен човек.

— Ако това, което пише е вярно — каза Кидзаемон, — и той наистина е познал, че това стъбло е отрязано от майстор, то той сигурно знае неща, които ние не знаем. Старият Учител го е отрязал с ръцете си. И това явно е видимо за някой, чиито очи наистина виждат.

Дебучи додаде:

— Хмм. Бих искал да се срещна с него… Можем да проверим що за човек е, а тъкмо и ще ни разкаже какво точно се е случило на полето Ханя.

Но преди да довърши, той попита Кимура за неговото мнение. Кимура подчерта, че тъй като вече не приемат никакви шугийоша в Крепостта, не могат да го приемат като гост в залата за учение. Но нямаха причина да не го поканят на вечеря и саке в Шининдо. Перуниките вече бяха цъфнали там, отбеляза той, а дивите азалии бяха на път. Биха могли да си организират малко увеселение и да поговорят за майсторлъка на сабята и други подобни неща. По всяка вероятност Мусаши няма да откаже. А старият господар не би имал нищо напротив, ако разбере за тази среща.

Кидзаемон се плесна по коляното и възкликна:

— Чудесна идея!

— Ние също ще се позабавляваме — прибави Мурата. — Нека веднага му изпратим отговор.

Докато той измисляше отговора, Кидзаемон каза:

— Момчето чака отвън. Поканете го да влезе.

Минути по-рано, Джотаро взе да проявява нетърпение и да недоволства:

— Какво се бавят толкова.

Точно тогава едно голямо черно куче улови миризмата му и дойде да го подуши. Джотаро се зарадва, че си е намерил нов приятел и започна да му говори и да го дърпа за ушите.

— Хайде да си поиграем — предложи той, после прегърна кучето, след което го блъсна настрани. На кучето явно му хареса, така че Джотаро повтори процедурата още няколко пъти.

После го стисна за муцуната и извика:

— А сега лай!

Това ядоса кучето. Освободи се от хватката на момчето, захапа полите на кимоното му и ги задърпа упорито. Този път Джотаро се ядоса:

— Не знаеш ли кой съм аз? Престани веднага! — развика се той.

Извади дървената си сабя и я размаха заплашително над главата си. Кучето, вече съвсем на сериозно, започна да лае силно, за да привлече вниманието на пазачите. Джотаро изруга и стовари сабята си върху главата му. Чу се звук като да беше ударил камък. Кучето се нахвърли върху гърба на момчето и, захапвайки обито му, го повали на земята. Преди да успее да се изправи, кучето отново го връхлетя, а в това време Джотаро обезумял се опитваше да предпази лицето си с ръце.

Опита се да избяга, но кучето го следваше по петите и лаят му отекваше в планините. Между пръстите, закриващи лицето, започна да се процежда кръв. Скоро болезненият вой на Джотаро заглуши кучешкия лай.