Ейджи Йошикава
Мусаши (23)

Хубавият младеж

Обедната зимна мъгла постепенно се спускаше над огрения от слънцето остров Аваджи, който се смаляваше в далечината. Плющенето на голямото платно на вятъра заглушаваше шума на вълните. Корабът всеки месец по няколко пъти плаваше, между Осака и областта Ава на Шикоку. Сега пресичаше Вътрешното море на път към Осака. Въпреки че товарът му се състоеше главно от хартия и индигова боя, осезаемият мирис издаваше, че се пренася контрабанден тютюн, който правителството на Токугава бе забранило за пушене, дъвчене и смъркане. На борда имаше също и пътници, предимно търговци, които или се връщаха в града, или го посещаваха заради пазарите в края на годината.

— Как върви? Обзалагам се, че печелите големи пари.

— Нищо подобно! Всеки разправя, че в Сакай всичко цъфтяло, но ако се съди по мен, не бих го потвърдил.

— Чух, че там имало недостиг на работници. Търсели оръжейни майстори.

В друга група разговорът вървеше в същата посока.

— Аз самият правя военни снаряжения — ризници, прътове за знамена и други подобни. Естествено, въпреки всичко, не печеля колкото преди.

— Така ли?

— Да, изглежда самураите се учат да смятат.

— Ха-ха!

— Със същото се занимавах и по-рано, когато мародерите носеха плячката си. Човек можеше да пребоядиса нещата и пак да ги продава на войската. Като мине следващата битка, те идваха обратно — поправяш ги и отново ги продаваш.

Някакъв мъж се взираше към хоризонта и превъзнасяше богатствата на задморските страни.

— Вече не можеш да изкараш добри пари тук, у дома. Ако искаш истински печалби, трябва да направиш като Ная „Лудзон“ Сукедзаемон или Чая Сукеджиро. Рисковано е, но ако си късметлия, може да ти се изплати многократно.

— Всъщност — обади се друг, — макар че днес нещата не са така цветущи, от гледна точка на един самурай ние преуспяваме. Повечето от тях са забравили какъв е вкусът на добрата храна. Ние говорим за разкоша на даймио, но рано или късно те трябва да надянат доспехите и сабята и да тръгнат да умират. Жал ми е за тях — толкова са заети с мисли за своята чест и войнишки дълг, че не могат даже да се порадват спокойно на живота. Това е самата истина. Оплакваме се от времената и от всичко, но днес няма по-добро от това да си търговец.

— Така е. Поне можем да правим каквото поискаме.

— Трябва само да си даваме вид, че се кланяме на самураите, а с малко пари и това се оправя.

— Щом живееш на този свят, не е зле малко и да се позабавляваш.

— И аз съм на същото мнение. Понякога ми се ще да питам самураите какво получават от тоя живот.

Вълненият килим, който пътниците си бяха постлали да седнат, беше вносен — доказателство, че са по-заможни в сравнение с преобладаващата част от населението. След смъртта на Хидейоши, предметите на разкоша от периода Момояма преминаха главно в ръцете на търговците, а не на самураите. По онова време именно по-богатите граждани разполагаха с изящни сервизи за саке и хубави, скъпи пътни принадлежности. Дори един дребен посредник можеше да си позволи повече от самурай с доход от пет хиляди крини ориз на година, което се считаше за пребогато възнаграждение.

— Малко са скучни тия пътувания, нали?

— Да. Защо не изиграем една малка игра на карти, да убием времето?

— Защо не?

Беше опъната завеса, наложници и слуги донесоха саке и мъжете започнаха да играят умсумо, игра с фантастични залози, възприета наскоро от португалски търговци. Натрупаното злато можеше да спаси цели села от гладуване, но играчите го подхвърляха като камъчета.

Сред пътниците имаше няколко души, които по преценката на богатите търговци можеха да бъдат причислени към неудачниците в живота — един странстващ монах, няколко ронини, учен-конфуцианец, няколко професионални войници. Повечето от тях, станали свидетели на показното начало на играта, седнаха край багажа си и неодобрително се загледаха към морето.

Млад мъж държеше в скута си нещо пухкаво и закръглено и от време на време му казваше:

— Стой мирно!

— Каква хубава маймунка имате. Дресирана ли е? — попита друг от пътниците.

— Да.

— Значи я гледате от известно време, а?

— Не, намерих я наскоро в планината между Тоса и Ава.

— И сам ли я хванахте?

— Да, но по-старите маймуни едва не ме разкъсаха.

Докато говореше, младежът съсредоточено пощеше бълхите на животното. И без маймунката той би привлякъл вниманието, защото и кимоното, и късата червена наметка, която носеше отгоре, бяха несъмнено изискани. Отпред косата му не беше обръсната и имаше необичайна алена лента, привързана на главата. Дрехите му бяха повече момчешки, но не беше така лесно да се определи възрастта на човек по външността му. Откакто Хидейоши пое управлението, облеклото като цяло беше станало по-шарено. Не беше новост мъже да се обличат като момчета на петнайсет-шестнайсет години и да оставят перчемите си неостригани.

Кожата му имаше младежка руменина, устните му бяха наситеночервени, а очите му светеха. От друга страна беше едър, а в гъстите вежди и изтеглените ъгълчета на очите му се таеше някаква зряла сериозност.

— Защо продължаваш да се кривиш? — каза той нетърпеливо, тупвайки маймунката по главата.

Простодушието, с което пощеше животинчето, подсилваше впечатлението, че е още момче. Общественото му положение също трудно можеше да се определи. Тъй като пътуваше, носеше като всички други сламени сандали и кожени чорапи, така че по това не би могло да се познае нищо. Изглежда се чувстваше съвсем свойски между скитащия свещеник, кукловода, парцаливия самурай и немитите селяни на борда.

Лесно биха го взели за ронин, но все пак нещо загатваше за по-високо положение, а именно оръжието, увиснало косо на гърба му на кожен ремък. Беше дълъг, същински боен меч, голям и великолепно изработен. Изяществото му не пропусна да отбележи никой от заговорилите младежа. Гион Тоджи, който стоеше на известно разстояние, остана впечатлен от оръжието. Докато се прозяваше, той си мислеше, че даже в Киото рядко може да се види толкова висококачествена сабя и се зачуди какъв ли е произходът на нейния собственик.

Тоджи скучаеше. Пътуването му, продължило четиринайсет дни, се оказа неприятно, уморително и безплодно и той копнееше да бъде отново сред близки хора. „Дали бързоходецът е пристигнал навреме, питаше се той. Ако е успял, тя непременно ще дойде на пристанището в Осака да ме посрещне.“ Призова в спомените си лицето на Око и се опита да превъзмогне досадата. Причината за пътуването му се криеше в разклатено финансово положение на рода Йошиока, предизвикано от това, че Сеиджуро напоследък живееше прекалено нашироко. Семейството вече не бе богато. Къщата на улица Шиджо беше ипотекирана и имаше опасност да бъде конфискувана от заемодавците. Положението се утежняваше от безчет други дългове със срок за изплащане до края на годината; средствата от разпродажбата на цялото семейно имущество нямаше да покрият разходите по вече натрупаните сметки. Единствените думи на Сеиджуро, като му обясниха всичко, бяха:

— Как стана това?

Тоджи, почувствал се отговорен за поощряването на Младия учител в неговото разточителство, каза да оставят работите на него. Обеща, че някак ще уреди нещата.

След като дълго си блъска главата, хрумна му идеята да построи едно ново, по-голямо училище на свободната площ в съседство с Нишинотоин, където биха могли да се настанят значително по-голям брой ученици. Според разсъжденията му, сега не беше време да поддържа ограничен достъп. Щом има всякакви хора, желаещи да усвоят бойните изкуства и даймио дават мило и драго за обучени войници, от обща полза би било да се създаде по-голямо училище и да се увеличат добре боравещите със сабя бойци. Колкото повече мислеше за това, толкова повече си вярваше, че свещен дълг на училището е да обучи на стила Кемпо възможно най-голям брой хора.

Сеиджуро направи кратко писмено изложение за целите на начинанието и въоръжен с него, Тоджи тръгна да измоли помощи от бивши ученици в западен Хоншу, Кюсю и Шикоку. В различни феодални владения имаше много мъже, учили при Кемпо. Останалите живи от тях сега бяха самураи със завидно положение в обществото. Оказа се обаче, че при цялата настоятелност на Тоджи не се намериха много, готови да направят значително дарение или да участват в подписка в такива кратки срокове. Отчайващо често се повтаряше отговорът „Ще ти пиша за това по-късно“, „Ще го обсъдим следващия път, като дойда в Киото“ или нещо уклончиво от този род. Събраните средства, с които се завръщаше Тоджи, не представляваха и малка част от това, което беше очаквал.

Всъщност, застрашеното семейство не беше на Тоджи и лицето, което извикваше той в паметта си, не беше на Сеиджуро, а на Око. Но и нейното само временно отвлече мислите му и скоро отново започна да не го свърта на едно място. Завиждаше на младежа, пощещ маймунката си, че има с какво да убие времето. Тоджи се приближи и се опита да завърже разговор.

— Привет, млади човече. Към Осака ли сте тръгнали?

Без да вдига глава, момъкът изви очи нагоре и отвърна:

— Да.

— При семейството ви ли?

— Не.

— Тогава сигурно сте от Ава.

— Не, и от там не съм.

Това беше казано с вид, че разговорът трябва да приключи. Тоджи потъна за известно време в мълчание, преди да опита отново.

— Бива си я сабята ви — отбеляза той.

Явно ощастливен, че са похвалили оръжието му, младежът се обърна с лице към него и общително отвърна:

— Да, пази се от дълго време в семейството ми. Това е бойна сабя, но съм решил да я дам на добър оръжеен майстор в Осака да я преправят така, че да мога да я изтеглям от обито си.

— Не е ли доста дълга, за да стане?

— А, не знам. Само три лакти.

— Множко е.

Усмихнат, младежът самоуверено отвърна:

— Всеки би трябвало да може да се справи със сабя, дълга като тази.

— О, би могла да се използва, ако е дълга три, даже четири лакти — каза укорително Тоджи. — Но само майстор би боравил с лекота с нея. В днешно време виждам доста хора да се перчат наоколо с големи саби. Изглеждат внушително, но щом стане напечено, хукват през глава. Вие какъв стил сте учили?

Що се отнася до изкуството на боя със саби, Тоджи не можеше да прикрие известното чувство на превъзходство над това почти момче. Младежът стрелна с въпросителен поглед самодоволното му лице и отговори:

— Школата Томита.

— Школата Томита се прилага с по-къса от тази сабя — заяви авторитетно Тоджи.

— Че съм учил школата Томита, не значи, че трябва да използвам по-къса сабя. Не обичам да бъда подражател. Учителят ми използваше по-къса сабя и аз реших да взема дълга. Затова бях изхвърлен от училището.

— Вие, младите, се гордеете от това, че сте недисциплинирани. Какво стана после?

— Напуснах село Джокьоджи в Ечидзен и отидох при Канемаки Джисай. Той също е изоставил стила Томита и после развил школата Чуджо. Допаднах му. Прие ме като свой ученик и след като четири години учих при него, каза, че съм готов да се справям сам.

— Всички тия извънстолични учители бързат да раздават дипломи.

— О, не и Джисай. Той не беше такъв. Всъщност, единственият друг, на когото някога е давал свидетелство, е Ито Ягоро Итосай. След като реших да стана вторият, получил грамота, работих за това много упорито. Но преди да свърша, внезапно бях извикан в къщи, защото майка ми беше на смъртно легло.

— Откъде е семейството ви?

— От Ивакуни в областта Суо. Като се прибрах у дома, всеки ден се упражнявах край моста Кинтай, като посичах лястовици във въздуха и режех клоните на върбите. Така развих и свои собствени похвати. Преди да умре, моята майка ми даде този сабя и ми каза добре да я пазя, защото е направена от Нагамицу.

— Нагамицу ли? Нима?!

— Не носи подписа му на острието, но винаги се е смятало, че е негова изработка. Това е известна по нашите места сабя — хората я наричат „Дългия прът“.

Отначало необщителен, на любими теми младежът се разпростираше надълго и нашироко, като казваше и неща, за които никой не го е питал. Почнал веднъж, той се разбъбри, без особено да обръща внимание на реакцията на слушателя си. От това, както и от изреждането на предишния му опит, излизаше, че е с по-твърд характер, отколкото би могло да се прецени по начина му на обличане.

Младежът замълча за миг. Очите му помръкнаха и се натъжиха.

— Докато бях в Суо — прошепна той, — Джисай се разболя. Щом чух за това от Кусанаги Тенки, не се сдържах и се разплаках. Тенки беше в училището много преди мен, остана и край постелята на учителя. Беше негов племенник, но Джисай съвсем не мислеше да му даде свидетелство. Вместо това му казал, че иска да даде свидетелство на мен заедно с неговата книга с тайни похвати. Надяваше се да ме види и да ми ги предаде лично.

При този спомен очите на младежа се навлажниха.

Тоджи не изпитваше ни най-малка съпричастност към този хубав, чувствителен младеж, но да разговаря с него беше по-добре, отколкото да скучае сам.

— Разбирам — каза той, преструвайки се, че му е особено интересно. — И умря във ваше отсъствие ли?

— Да можех, щях да отида при него, веднага щом разбрах, че е болен, но той беше в Кодзуке, на много дни път от Суо. Горе-долу по същото време почина майка ми и за мен беше невъзможно да бъда с него в последните му дни.

Облаци покриха слънцето и придадоха на цялото небе сивкав оттенък. Корабът започна да се клатушка и перилата се обляха в пяна.

Младежът продължи прочувствения си разказ, който се свеждаше главно до това, че като затворил семейната къща в Суо, чрез писма се уговорили с неговия приятел Тенки да се срещнат в деня на пролетното равноденствие. Едва ли Джисай, който нямал близки родственици, бил оставил някаква собственост, но той поверил на Тенки известна сума за младежа заедно със свидетелството и тайната книга. До срещата в уречения ден при връх Хораиджи в областта Микава, на средата на пътя между Кодзуке и Ава, Тенки възнамерявал да попътува с учебна цел. Младежът пък смятал да прекара времето в Киото, за да учи и да разгледа градските забележителности.

Завършвайки разказа си, той се обърна към Тоджи и попита:

— Вие от Осака ли сте?

— Не, от Киото съм.

За малко и двамата замълчаха, оглушени от шума на вълните и платното.

— Значи имате намерение да си проправяте път в живота чрез бойните изкуства? — каза Тоджи.

При все че сама по себе си забележката беше невинна, лицето му изразяваше снизхождение, граничещо със съмнение. Отдавна му беше дошло до гуша от тщеславни, въоръжени със саби младоци, които обикалят и размахват пред очите на хората своите свидетелства и тайни книги. Държеше на мнението си, че не е възможно да има толкова много майстори на сабята, които просто да се скитат наоколо. Нима самият той не бе прекарал близо двайсет години в училището Йошиока, като все още беше само ученик, макар и с особени привилегии?

Младежът се размърда и замислено се вгледа в сивата вода.

— Киото? — промърмори той, после се обърна отново към Тоджи и заяви: — Казват, че там имало някакъв мъж на име Йошиока Сеиджуро, най-големия син на Йошиока Кемпо. Още ли не се е оттеглил?

Тоджи беше в настроение да си поиграе с младежа.

— Не — кратко отвърна той. — Училището Йошиока изглежда процъфтява. Посещавали ли сте го?

— Не, но като стигна в Киото, бих искал да се срещна в двубой с този Сеиджуро и да видя какво може.

Тоджи се изкашля, за да потисне смеха си. Безочливата самонадеяност на младежа му ставаше все по-омразна. Разбира се, той нямаше откъде да е запознат с неговото собствено положението в училището, но ако би го разбрал, със сигурност щеше да съжалява за току-що изреченото. С изкривено лице и презрителен тон, Тоджи попита:

— И навярно си въобразявате, че ще се измъкнете невредим?

— Защо не? — отвърна троснато младежът. Сега той беше онзи, на който му стана весело и не сдържа смеха си. — Йошиока е голямо училище с престиж, така че Кемпо наистина трябва да е бил много вещ във владеенето на сабята. Но казват, никой от синовете му не струвал толкова.

— Как може да твърдите с такава сигурност, без да сте ги видял?

— Така твърдят самураите от другите области. Не вярвам на всичко чуто, но изглежда мнозинството мислят, че славата на рода Йошиока ще залезе със Сеиджуро и Деншичиро.

На Тоджи му се прииска да каже на младежа да си държи езика зад зъбите. За миг дори помисли да разкрие самоличността си, но да приключи въпроса с това би означавало той да се окаже губещият. Колкото се може по-сдържано отговори:

— В днешно време областите май са пълни с всезнайковци, та не бих се изненадал, ако родът Йошиока е бил подценен. Но разкажете нещо повече за себе си. Не казахте ли преди малко, че сте изнамерил начин да сечете лястовици в полет?

— Да, така казах.

— И сте го правили с тази огромна дълга сабя?

— Точно така.

— Е, щом можете да правите това, би било лесно за вас да посечете и някоя от морските чайки, които се спускат над кораба.

Младежът не отговори веднага. Най-сетне му хрумна, че Тоджи не е съвсем добронамерен. Вгледа се в мрачно стиснатите му устни и каза:

— Мога да го направя, но мисля, че би било глупаво.

— Добре — каза надуто Тоджи, — след като сте толкова добър, че да черните дома Йошиока, без да сте били там…

— Дали не ви ядосах?

— Не, ни най-малко — каза Тоджи. — Но никой от Киото не обича да слуша хули срещу Йошиока.

— Та аз не говорех какво мисля, а повтарях какво съм чул.

— Млади човече! — възкликна строго Тоджи.

— Какво?

— Известно ли ви е какво се разбира под „недопечен самурай“? Предупреждавам ви за ваше собствено добро. Доникъде няма да стигнете, ако подценявате другите хора. Мислите се за кой знае какво, като посичате лястовици и разправяте за свидетелството си от школата Чуджо, обаче не забравяйте, че не всички са глупаци. И повече внимавайте с кого говорите, преди да се хвалите.

— Мислите, че това са празни хвалби ли?

— Да, така мисля — Тоджи се приближи, изпъчил гърди. — Никой няма нищо против да послуша приказките на един младеж за неговите постижения, но не трябва да прекалявате.

Тъй като младежът не каза нищо, Тоджи допълни:

— Отначало ви слушах да разправяте за себе си и не възразявах, но работата е там, че аз съм Гион Тоджи, пръв ученик на Йошиока Сеиджуро и ако направите още някоя обидна забележка по адрес на училището Йошиока, ще ви одера жив!

Двамата вече бяха привлекли вниманието на останалите пътници. Разкрил своето име и високо положение, Тоджи важно се отдалечи към кърмата на кораба, заплашително мърморейки против днешните младежи и тяхната наглост. Момъкът мълчаливо го последва, докато пътниците зяпаха от безопасно разстояние.

Тоджи никак не беше радостен от създалото се положение. Око трябваше да чака на пристана и ако той се сбиеше сега, след това нямаше да му се размине без разправии с властите. Опита се да изглежда спокоен и се опря на парапета. Вторачи се в синьо-черните водовъртежи, образуващи се от руля.

Младежът леко го потупа по гърба.

— Господине — каза той с тих глас, в който не се долавяше нито яд, нито обида.

Тоджи не отговори.

— Господине — повтори младежът.

Неспособен да запази равнодушието си, Тоджи попита:

— Какво искате?

— Нарекохте ме пред много чужди хора самохвалко и трябва да защитя честта си. Принуждавате ме да направя това, на което ме предизвикахте преди няколко минути. Искам ви за свидетел.

— Какво съм ви предизвикал да направите?

— Не е възможно вече да сте забравили. Засмяхте се, като ви казах, че съм посичал лястовици във въздуха и предложихте да сваля морска чайка.

— Хмм, не е лъжа, че го казах.

— Ако посека една, това ще ви докаже ли, че не съм празнодумец?

— Ами… да, така да бъде.

— Добре, ще го направя.

— Чудесно, великолепно! — Тоджи язвително се усмихна. — Но не забравяйте, че ако заради гордостта си се нагърбите с това и се провалите, действително ще станете за смях.

— Ще поема риска.

— Нямам намерение да ви спирам.

— И ще присъствате като свидетел?

— Защо не, даже ще ми направи удоволствие.

Младежът застана на една оловна плоча в центъра на задната палуба и като протегна ръка към сабята си, извика името на Тоджи. Последният го погледна учудено и го попита какво иска. Младежът напълно сериозно каза:

— Моля ви, накарайте някоя чайка да прелети пред мен. Готов съм да посека колкото искате от тях.

Тоджи изведнъж схвана, че случващото се наподобява сюжета на известен анекдот, приписван на свещеника Икю — младежът беше успял да го направи за смях.

— Що за глупост е това? — извика той сърдито.

— Всеки, който може да накара чайките да летят пред него, би могъл и да ги посече. Морето се простира на стотици часове път, а моята сабята е дълга само три лакти. Ако птиците не дойдат наблизо, не мога да ги стигна.

Тоджи направи няколко крачки напред и изрече злорадо:

— Каквото и да правиш, няма измъкване, като те хванат на тясно. Щом не можете да убиете чайка във въздуха, признайте си и се извинете.

— Ако смятах така да постъпя, нямаше да стоя тук и да чакам. Щом няма птици наблизо, ще отсека заради вас нещо друго.

— Какво например?

— Елате само още пет крачки по-наблизо. Ще ви покажа.

Тоджи се приближи, мърморейки:

— Какво пак сте намислили?

— Дайте ми само да използвам главата ви — главата, с която ме предизвикахте да докажа, че не се хваля напразно. Като помисли човек, по-оправдано би било да отсека нея, вместо да убивам невинни чайки.

— Да не полудяхте? — изкрещя Тоджи.

Главата му по навик се сниши, защото в този миг младежът изтегли сабята си от ножницата и си послужи с нея. Движението беше толкова бързо, сякаш дългата три лакти сабя не беше по-голяма от игла.

— К-к-какво? — запъна се Тоджи, като се олюля назад и се хвана с ръце за яката.

За щастие главата му си бе на мястото и доколкото можеше да се прецени, беше невредим.

— Сега разбрахте ли? — попита младежът, обърна му гръб и се отдалечи между купчините багаж.

Тоджи беше вече почервенял от срам, когато видя на едно напечено от слънцето място на палубата необичаен предмет, нещо като четчица. Кошмарна мисъл премина през ума му и той попипа с ръка темето си. Перчемът му го нямаше! Неговият скъпоценен перчем — гордост и радост за всеки самурай! С ужасена физиономия той поглади темето си и установи, че лентата, която прихващаше косата му отзад, е развързана. Кичурите свободно се вееха.

— Копелето му!

Сърцето му преливаше от невъздържан гняв. Сега му стана ясно — даже по-ясно от необходимото, — че младежът нито лъже, нито се превъзнася напразно. Макар и млад, той беше невероятен майстор на сабята. Тоджи бе изумен, че някой на такава възраст може да е толкова добър, но едно беше чувството на уважение в мислите му, а съвсем друго — жлъчта в душата.

Като вдигна глава и погледна към носа, той видя, че младежът се е върнал на своето предишно място и търси нещо на палубата. Очевидно не очакваше нападение и Тоджи усети, че сега е мигът да си отмъсти. Като си плю на ръцете, той стисна здраво сабята си и се запромъква откъм гърба на причинителя на неговия срам. Не беше убеден, че е дотолкова добър, та да свали перчема, без да падне и главата, но му беше все едно. Надут и зачервен, дишайки тежко, той се приготви да нанесе решаващия удар. В този миг между търговците картоиграчи настъпи смут.

— Какво става тук? Картите не стигат.

— Че къде ще отидат?

— Я виж там!

— Вече погледнах.

Докато се надвикваха и изтърсваха килима си, един от тях случайно погледна нагоре.

— Там горе! Ето ги при оная маймуна!

Останалите пътници посрещнаха мълчаливо новото развлечение, всички зяпнали към споменатото животинче, което се бе настанило на самия връх на високата тридесет лакти мачта.

— Ха-ха! — изсмя се някой. — Ама че маймуна — как само сви картите.

— Тя ги дъвче.

— Не, прави се, че ги раздава.

Една карта полетя надолу, като се полюшваше във въздуха. Някой от търговците я хвана и каза:

— При нея трябва да са още три или четири.

— Някой да се качи и да ги вземе! Не можем да играем без тях.

— Никой няма да се покатери.

— А капитанът?

— Сигурно би могъл, ако поиска.

— Да му предложим малко пари и ще го направи.

Капитанът чу предложението, съгласи се и взе парите, но явно чувстваше, че като началник на кораба първо трябва да установи кой е отговорен за произшествието. Покачен върху една купчина от товара, той се обърна към пътниците:

— Чия всъщност е тая маймуна? Моля собственика да излезе напред.

Никой не каза и дума, но няколко души, които знаеха, че маймунката е на хубавия младеж, отправиха към него очаквателни погледи. Капитанът също знаеше и раздразнението му нарасна, когато младежът не отговори. Повишавайки още повече глас, той каза:

— Тук ли е собственикът?… Ако маймуната не е на никой, аз ще се погрижа за нея, но после не искам каквито и да било оплаквания.

Притежателят на животното се беше облегнал на някакъв багаж, очевидно дълбоко замислен. Някои пътници почнаха да си шепнат неодобрително; капитанът го изгледа свирепо. Картоиграчите роптаеха неприязнено, а други почнаха да питат глухоням ли е младежът или е просто безочлив. Той обаче само малко се извърна настрана и се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Капитанът заговори отново:

— Излиза, че на маймуните им е еднакво добре и на суша, и по вода. Както виждате, една успя да ни излъже и нас. Тъй като е ничия, предполагам, че можем да направим с нея, каквото поискаме. Пътниците да ми бъдат свидетели! Като капитан призовах собственика да се обади, но той не го направи. Ако по-късно се оплаче, че не ме е чул, моля да ме подкрепите!

— Свидетели сме ти! — викнаха търговците, които вече бяха на път да получат удар.

Капитанът изчезна надолу по стълбата в трюма. Когато се появи отново, държеше мускет с бавно горящ, вече запален фитил. Никой не се съмняваше, че е готов да го използва. Лицата се обърнаха от капитана към собственика на маймунката.

А в това време животинчето безкрайно се забавляваше. Високо във въздуха, то си играеше с картите и правеше всичко възможно, за да ядосва хората на палубата. Изведнъж се озъби, изкряска, но изглежда номерата му с това се изчерпваха.

Капитанът вдигна мускета и се прицели. Щом обаче един от търговците го дръпна за ръкава и го подкани да стреля, собственикът извика:

— Капитане, спрете!

Сега дойде ред на капитана да се прави, че не чува. Той натисна спусъка, пътниците се приведоха, запушили с ръце ушите си и от мускета се разнесе силен гръм. Но изстрелът се оказа неточен, високо и встрани. В последния миг младежът беше блъснал цевта и отклонил оръжието от мишената.

Като ревеше ядосано, капитанът сграбчи момъка отпред за дрехата. За малко щеше да увисне на гърдите му, защото макар и здраво сложен, беше нисък в сравнение с красавеца.

— Какво ви става? — извика младежът. — Нима щяхте да застреляте една невинна маймунка с тая ваша играчка?

— Щях.

— Никак не е хубаво това от ваша страна.

— Аз предупредих, че ще стрелям.

— И как точно го направихте?

— Нямате ли очи и уши?

— Замълчете! Аз съм пътник на този кораб. Нещо повече, аз съм самурай. Нима очаквате да отговарям, когато един прост капитан се изправя пред своите гости и се разпорежда, все едно им е господар и учител?

— Не ставайте нагъл! Повторих предупреждението си три пъти. Не може да не сте чул. Дори и да не ви се е понравил начина, по който го казах, можехте да проявите някаква загриженост към хората, които вашата маймуна притеснява.

— Кои хора? А, имате предвид тая тайфа търговци, които играеха комар зад завесата ли?

— Внимавайте какви ги говорите! Те плащат три пъти повече от другите.

— Това с нищо не ги прави по-различни — долни, безотговорни хора, които подмятат златото си пред очите на всички, пият саке и се държат така, сякаш корабът е техен. Наблюдавах ги и те изобщо не ми допадат. Какво от това, че маймунката избягала с техните карти? Не съм я накарал аз. Тя само им подражаваше в нещата, които вършат. Няма за какво да се извинявам.

Младежът остро изгледа богатите търговци и високо и язвително се изсмя насреща им.