Ейджи Йошикава
Мусаши (35)

Един мъж с качества

Мусаши напусна полето с мисълта: „Победих“.

„Надвих Йошиока Сеиджуро, казваше си той, срутих опората на киотската школа!“

Съзнаваше обаче, че сърцето му не се радва от това. Погледът му бе сведен надолу, нозете му сякаш потъваха в мъртвите листа. Една птичка литна нагоре, изложи на показ уязвимата си долна част и му напомни някаква въздушна риба.

Обърнеше ли се, можеше да види стройните борове на могилата, където се би със Сеиджуро. „Ударих го само веднъж, помисли си. Може да не съм го убил.“ Огледа дървената сабя, за да се увери, че по нея няма кръв.

Сутринта, на път за уреченото място, очакваше да намери Сеиджуро заобиколен от тълпа ученици, които навярно да прибегнат до някоя нечестна уловка. Ясно съзнаваше възможността самият той да бъде убит и за да избегне да е неугледен в последния си час, грижливо изми зъбите си със сол и си среса косата.

Сеиджуро остана далеч под очакванията на Мусаши, който се запита дали това наистина може да е синът на Йошиока Кемпо. В лицето на благовъзпитания и явно изтънчен Сеиджуро той не успя да види главния майстор на киотската школа. Беше прекалено строен, прекалено хрисим, прекалено изискан, за да бъде голям майстор на сабята.

След размяната на поздрави Мусаши с неудобство си помисли: „Въобще не трябваше да се съгласявам на този двубой.“

Съжалението му беше искрено, тъй като си бе поставил за цел да има винаги противници, които го превъзхождат. Сега един внимателен поглед му беше достатъчен; нямало бе нужда да се упражнява цяла година само заради този двубой. Погледът на Сеиджуро издаваше липса на самоувереност. Нужният плам отсъстваше не само от лицето, а и от цялото му тяло.

„Защо е дошъл тук тази сутрин, запита се Мусаши, щом дотолкова няма вяра в себе си?“ Мусаши обаче разбираше тежкото положение на своя противник и му съчувстваше. Дори и да е искал, Сеиджуро не е бил в състояние да отмени двубоя. Наследените от баща му ученици гледат на него като на наставник и водач; няма друг избор, освен да се яви, макар и от срам. Докато двамата мъже стояха, готови за бой, Мусаши зарови ума си за някакъв повод да прекъснат всичко това, но възможност така и не му се удаде.

Сега, след като всичко свърши, той си мислеше: „Толкова зле се получи! Ще ми се да не трябваше да го правя.“ Молеше се в сърцето си заради Сеиджуро раната му да заздравее бързо.

Станалото станало обаче, и не е присъщо на зрелия воин да стои и да жали за миналото.

Щом ускори крачка, над един чим трева се появи стъписаното лице на някаква старица. Беше ровила по земята, явно търсейки нещо и шумът от неговите стъпки я накара шумно да си поеме дъх. Облечена в светло, просто кимоно, тя почти нямаше да се различава от тревата, ако не беше яркочервената връв, която придържаше наметалото й. Макар облеклото да беше мирско, кърпата, вързана на облата й глава, бе като на монахиня. Беше дребна на ръст и кротка на вид.

Жената силно изненада Мусаши. Още три-четири крачки и щеше да я стъпче.

— Какво търсите? — попита той дружелюбно.

Зърна на ръката й, точно под ръкава, коралова молитвена броеница и кошница с млади филизи в другата. Зърната на броеницата и пръстите на жената леко потреперваха.

За да я успокои, Мусаши небрежно добави:

— Изненадан съм, че се е раззеленило толкова рано. Явно наистина идва пролет. Виждам, имате хубав магданоз и рапица, и бял смил. Сама ли сте ги набрала всичките?

Старата монахиня изпусна кошницата си и побягна, викайки:

— Коецу! Коецу!

Мусаши гледаше изненадан как дребната й фигура се отдалечава към лек наклон в иначе равното поле. Пред нея се появи облаче дим.

Като си помисли, че ще е жалко за жената да загуби зеленчуците си, след като си е дала такъв труд да ги събере, Мусаши вдигна кошницата и с нея в ръка тръгна подире й. След около минута пред него се показаха двама мъже.

Бяха проснали един килим на слънчевата южна страна на полегатия склон. Имаше също различни съдове, каквито използват последователите на чайната церемония, включително един окачен над огъня железен чайник и кана с вода встрани. Бяха решили да използват околността като своя градина и да си направят чаен павилион на открито. Като цяло гледката бе твърде приятна и изискана.

Единият от мъжете изглежда бе прислужник, докато бялата и гладка кожа и сдържаните черти на другия напомняха големите порцеланови кукли, които представят киотски благородници. Имаше приятно шкембенце, а от страните и стойката му лъхаше самодоволство.

„Коецу!“ Името му бе познато — по това време в Киото живееше един много известен Хонами Коецу. Не без завист се говореше, че той получавал от богатия господар на Кага, Маеда Тошийе, издръжка от хиляда крини ориз. Като обикновен гражданин би могъл само с тази сума да живее охолно, но освен това се ползваше с особеното благоразположение на Токугава Иеясу и често биваше приеман в домовете на високопоставени благородници. Казваха, че когато минавали покрай работилницата му, най-прославените воини в страната се виждали принудени да слязат от седлото и да тръгнат пеш, за да не създадат впечатлението, че го пренебрегват.

Името на семейството идваше оттам, че са се заселили на улица Хонами и Коецу се занимаваше с почистване, лъскане и оценка на саби. Прадедите му си спечелили име още през четиринадесето столетие и се ползвали с голяма слава през времето на Ашикага. По-късно били покровителствани от такива могъщи даймио като Имагава Йошимото, Ода Нобунага и Тойотоми Хидейоши.

Коецу бе известен като мъж с много дарования. Той рисуваше, беше отличен майстор на керамиката и лаковите изделия и се ползваше с името на познавач на изкуствата. Сам смяташе за най-силното си място калиграфията; в тази област го поставяха редом с всепризнати майстори като Шокадо Шоджо, Карасумару Мицухиро и Коное Нобутада, създателя на прочутия стил Самякуин, който по онова време бе добил голямо разпространение.

Въпреки славата, на Коецу му се струваше, че не е оценяван по достойнство, или поне така изглеждаше според един разказ, който хората разнасяха. Той често посещавал дома на своя приятел Коное Нобутада, не просто благородник, но и настоящ Съветник на лявата страна в Императорското правителство. По време на едно от тези посещения разговорът тръгнал някак си към калиграфията и Нобутада попитал: „Коецу, кои ще посочите като тримата най-големи калиграфа в Япония?“

Без най-малко колебание Коецу отвърнал: „Вторият сте вие, а след вас, струва ми се — Шокадо Шоджо.“

„Вие започвате от втория, но кой е най-добрият?“, попитал малко озадачен Нобутада.

Съвсем леко усмихнат, Коецу го погледнал право в очите и отговорил: „Аз, разбира се.“

Потънал в такива мисли, Мусаши се спря на малко разстояние от групата.

Коецу държеше в ръката си четка, а върху коленете му имаше няколко листа хартия. Внимателно рисуваше течението на водата в близкия поток. Рисунката, заедно с по-раншните опити, пръснати по земята наоколо, се състоеше само от неясни линии, каквито, според Мусаши, би могъл да начертае всеки начинаещ.

Коецу вдигна очи и спокойно попита:

— Нещо не е наред ли?

После зорко огледа какво има наоколо — застаналия от едната му страна Мусаши и треперещата му майка, скрита зад гърба на прислужника от другата.

В присъствието на този човек Мусаши се почувства по-спокоен. Той явно не беше от хората, каквито среща всеки ден, но му се стори приветлив. Очите му имаха някакъв дълбок блясък. След миг тези очи се усмихваха на Мусаши, като че е стар познайник.

— Добре дошъл, младежо. Да не би майка ми да е объркала нещо? Аз съм на четиридесет и осем, така че можете да си представите на каква възраст е тя самата. В много добро здраве е, но от време на време се оплаква от зрението си. Ако е направила нещо не както трябва, то надявам се, да приемете моите извинения.

Като остави четката и хартията на килимчето, на което бе седнал, мъжът понечи да прилепи ръце към земята и ниско да се поклони.

Мусаши бързо падна на колене и попречи на поклона на Коецу.

— Значи вие сте син на госпожата? — попита объркан той.

— Да.

— Аз съм, който трябва да се извинява. Не знам точно с какво уплаших майка ви, но веднага щом ме видя, тя си изпусна кошницата и побягна. Като забелязах, че си е разпиляла събраното, се почувствах виновен. Нося, каквото тя изпусна. Това е всичко. Не е нужно да се покланяте.

Весело засмян, Коецу се обърна към монахинята и каза:

— Чувате ли, майко? Добила сте напълно грешно впечатление.

С огромно облекчение старата жена се осмели да се покаже от убежището си зад гърба на прислужника.

— Искаш да кажеш, че този ронин не е искал да ми стори нищо лошо ли?

— Да ви стори нещо лошо? Не, ни най-малко. Вижте, той даже ви носи кошницата. Не е ли това много мило от негова страна?

— О, извинете ме — помоли монахинята и се поклони дълбоко, като допря чело до молитвената броеница на китката си. Сега вече доста оживена, тя се засмя и се обърна към сина си: — Срамувам се да си призная, но когато за пръв път видях младия човек, ми се стори, че долавям мирис на кръв. Ох, как се уплаших! Цялата настръхнах. Сега разбирам колко съм била глупава.

Прозорливостта на старицата силно изненада Мусаши. Тя сякаш бе проникнала в ума му и без всъщност да съзнава — много ясно прочела какво има там. За изтънчените сетива на тази жена той наистина трябва да е бил ужасяващо, кърваво зрелище.

С напрегнатия си, чувствителен поглед Коецу също трябва да бе забелязал настръхналата като грива коса на Мусаши, която сякаш казваше, че той е готов да нанесе удар при най-малкото предизвикателство. При все това благородникът изглеждаше склонен да потърси неговата добра страна.

— Ако не бързате — каза той, — постойте и си починете малко. Тук е толкова спокойно и тихо. Само като поседя малко и помълча на такова място, и се чувствам освежен и пречистен.

— Ако набера още малко зеленина, мога да ви направя хубава кашица — добави монахинята. — И чай. Или вие не обичате чай?

В присъствието на майката и сина Мусаши се почувства примирен с целия свят. Войнствената му нагласа изчезна, също като на котка, която прибира ноктите си. В такава приятна обстановка му бе трудно да повярва, че е между съвсем непознати. Преди още да се е осъзнал, вече бе свалил сламените си сандали и седнал на килима.

Позволи си да зададе няколко въпроса и узна, че майката, приела монашеското име Мийошу, преди да стане монахиня била добра и вярна съпруга и че синът й наистина е прочутият ценител и майстор на изкуствата. Между бойците със сабя нямаше нито един, достоен за това име, който да не е чувал за Хонами — такава бе славата на семейството като признати съдници по отношение на оръжията.

За Мусаши се оказа трудно да свърже Коецу и майка му с представата, която си бе изградил за възможната външност на такива известни люде. За него те бяха най-обикновени хора, срещнати по случайност в едно пусто поле. Така му се и искаше да бъде, тъй като в противен случай можеше да се стъписа и с държанието си да развали техния излет.

Мийошу донесе чайник за чая и се обърна към сина си:

— На колко години мислиш, че е този момък?

Той хвърли поглед към Мусаши и отвърна:

— Предполагам, на двадесет и пет-двадесет и шест.

Гостът поклати глава.

— Не, само на двайсет и три съм.

— Само двадесет и три! — възкликна Мийошу.

После тя продължи с обичайните въпроси: откъде е родом, живи ли са още родителите му, къде е изучил сабления бой и така нататък.

Говореше с него нежно, като че е неин внук и това извади наяве детското у Мусаши. Речта му стана младежка и непревзета. Свикнал на ред и постоянни упражнения, за да закали себе си като тънко стоманено острие, той въобще не познаваше по-изисканата страна на живота. От думите на старицата по закаленото му тяло се разля топлина.

Мийошу, Коецу, предметите по килима неусетно се сляха с всичко наоколо и станаха като част от природата. Но Мусаши беше твърде нетърпелив и мускулите му — прекалено напрегнати, за да стои дълго време неподвижен. Беше приятно, докато говореха, но щом Мийошу мълчаливо се загледа в чайника и Коецу им обърна гръб, за да продължи с рисуването си, гостът започна да се отегчава. „Какво, запита се той, толкова забавно намират в това да излизат така навън? Пролетта едва е започнала. Още е студено.“

„Щом искат да берат зеленина, защо не почакат, докато се позатопли и наоколо има повече хора? Тогава ще има много цветя и растения. Ако ли пък са искали да се порадват на чайна церемония, защо си дават труда да влачат чайника и чашите чак дотук? Известно и състоятелно семейство като тяхното със сигурност ще има у дома си изискана стая за чай.“

„Да не би заради рисуването?“

Като се загледа в гърба на Коецу, Мусаши откри, че ако се наклони малко настрана, може да види движенията на четката му. Художникът рисуваше единствено линиите на течащата вода и не отделяше очи от тясното поточе, което се виеше през сухата трева. Съсредоточил се бе само върху водата и упорито се опитваше да улови нейното протяжно движение. Най-важното обаче изглежда му убягваше. Без да се спира от това, той продължаваше пак и пак да чертае своите линии.

„Хм, помисли си Мусаши, рисуването явно не е толкова лесно, колкото изглежда.“ За момент скуката му премина и той пленен се загледа в следите от Коецувата четка. Коецу, хрумна му, трябва да се чувства до голяма степен както той, когато застава лице в лице с гола сабя срещу някой противник. В даден миг усеща, че сякаш се разтваря и се слива с природата наоколо — не, думата не е „усеща“, тъй като всяко усещане се изличава в мига, в който неговата сабя прониже противника. Всичко е в този вълшебен миг на преодоляване на самия себе си.

„Коецу още гледа на водата като на свой враг, продължи да разсъждава Мусаши. Ето защо не може да я нарисува. Преди да успее, трябва да се слее в едно с нея.“

Понеже нямаше какво да прави, отегчението му взе да преминава в унес и това го стресна. Не бива да си позволява да се отпусне, дори за миг. Трябва да си тръгва оттук.

— Простете, че ви притесних — обади се той изведнъж и пак се зае да връзва сандалите си.

— О, нима ще си тръгнете така скоро? — попита Мийошу.

Коецу спокойно се извърна и каза:

— Не можете ли да останете още малко? Сега майка ще приготви чая. Допускам, вие сте, който тази сутрин е имал двубой с учителя на дома Йошиока. Малко чай след битката ще ви е от полза, поне така казва господарят Маеда. Също и Иеясу. Чаят е добър за духа. Съмнявам се дали има нещо по-добро от него. По мое мнение действието се ражда от покоя. Останете и да поговорим. Ще дойда при вас.

Значи Коецу знае за двубоя! Може би това не е толкова изненадващо — Рендаиджи не е далеч, само през едно поле оттук. По-интересен е въпросът, защо досега не каза нищо за това. Да не би просто да се отнася към такива неща като към част от друг свят, различен от неговия? Мусаши повторно погледна майката и сина и пак седна на мястото си.

— Щом настоявате — каза той.

— Нямаме много да предложим, но се радваме на присъствието ви при нас — увери го Коецу.

Той сложи капака на мастилницата си и я постави върху рисунките, за да ги задържи да не отлетят встрани. Капакът в ръцете му блещукаше като рояк светулки. Обкован бе изглежда с плътно злато, обложено със сребро и седеф.

Мусаши се приведе да я разгледа. Сега, сложена върху килима, кутийката вече не блестеше така ярко. Видя, че в нея нямаше съвсем нищо, направено да привлича вниманието; хубостта й бе тази на позлатата и цветната живопис в крепостите от периода Момояма, многократно умалени. Нещо в нея загатваше също голяма старинност. Потъмнялата повърхност напомняше за стара слава. От целия предмет лъхаше някакво спокойствие.

— Сам съм я направил — отбеляза скромно Коецу. — Харесва ли ви?

— О, вие и изделия от лак ли можете да правите?

Коецу само се усмихна. Гледаше този младеж, който явно се възхищаваше на човешката сръчност повече, отколкото на красотата на природата и развеселен си мислеше: „В крайна сметка, той не е от столицата.“

Без да съзнава високомерното отношение на Коецу, Мусаши съвсем откровено заяви:

— Наистина е красива.

Не можеше да отдели очи от мастилницата.

— Казах, че съм я правил сам, но всъщност стихотворението отгоре е писано от Коное Нобутада, тъй че може да се каже, че сме я правили заедно.

— За онова семейство Коное, от което произхождат императорските регенти, ли става дума?

— Да. Нобутада е син на предишния регент.

— Съпругът на леля ми от дълги години служи на семейство Коное.

— Как се казва той?

— Мацуо Канаме.

— О, добре познавам Канаме. Виждам се с него всеки път, когато ходя в дома на Коное, а и той идва понякога да ни посети.

— Наистина ли?

— Колко е малък светът, а, майко? Лелята на този младеж е съпруга на Мацуо Канаме.

— Нима?! — възкликна Мийошу.

Тя пристъпи встрани от огъня и постави пред тях съдовете за чая. Не можеше да има съмнение, че безупречно познава чайната церемония. Движенията й бяха изискани и при все това естествени, тънките й ръце се движеха изящно. Даже на седемдесет тя изглеждаше като въплъщение на женското изящество и хубост.

С чувство на силно неудобство Мусаши седна с кръстосани нозе в, както се надяваше, същата стойка като Коецу. За ядене към чая имаше едно просто печиво, наречено манджу от Йодо. То обаче бе изискано поднесено върху зелено листо, каквито не се намираха в околното поле. Мусаши знаеше, че за поднасянето на чая има строго определени правила, също както за използването на сабята, и докато гледаше Мийошу, се възхищаваше на това, как тя ги владее. Сравни я с някой майстор на хладното оръжие и си помисли: „Тя е безупречна! Не оставя място, откъдето да я нападнат.“ Докато старата жена отцеждаше листенцата от чая, той долови у нея същото неземно самообладание, като у някой отличен боец със сабя, готов да нанесе удар. „Това е Пътят, помисли си Мусаши, същината на всяко изкуство. За да бъдеш безупречен в каквото и да било, трябва да владееш този Път.“

Насочи внимание към чаената купичка пред себе си. Сега за първи път му поднасяха да пие по такъв начин и нямаше и най-малка представа какво да прави сега. Купичката го изненада, понеже му напомни нещо, направено от дете по време на игра с пясък. И въпреки това на фона на цвета на тази купичка чаената пяна имаше по-ведър и безметежен вид от самото небе.

Погледна безпомощно към Коецу, който вече бе изял парченцето си и нежно държеше с две ръце купичката, както човек би държал нещо топло в студена нощ. Изпи чая на две-три глътки.

— Господине — обади се колебливо Мусаши, — аз съм само едно неуко момче от село и нищичко не знам за чайната церемония. Дори не съм сигурен как трябва да изпия чая си.

— Мълчете, драги, това е без значение — смъмри го благосклонно Мийошу. — В пиенето на чай не трябва да има нищо превзето или тайнствено. Щом сте от село, пийте го така, както бихте го пили там.

— Няма ли да ви смущавам?

— Не, разбира се. Доброто поведение не е въпрос на правила. То идва първо от сърцето. Нали същото е и при сабления бой?

— Ако се погледне така, да.

— Щом се притеснявате дали пиете както трябва, няма да се насладите на чая. Когато си служите със сабята, не може да позволявате на тялото да се стяга прекалено много. Това ще наруши съзвучието между оръжието и духа ви. Не е ли така?

— Да, госпожо.

Мусаши несъзнателно сведе глава и зачака старата монахиня да продължи с напътствията си.

Тя се засмя леко и звънливо.

— Чуйте ме само! Говоря за сабления бой, от който не разбирам нищо.

— Сега ще си изпия чая — заяви Мусаши с подновена увереност.

Краката му се умориха от тържественото седене и той ги кръстоса пред себе си така, че да му е по-удобно. Бързо пресуши чаената купичка и я остави на място. Чаят беше много горчив. Дори и от учтивост не можеше да се насили да каже, че е бил добър.

— Ще искате ли още една чаша?

— Не, благодаря, това беше съвсем достатъчно.

Какво хубаво намират тези хора в такава горчива течност? Защо продължават така сериозно да разговарят за „простата чистота“ на нейния дъх и всякакви такива неща? Макар да не му се удаваше да разбере това, Мусаши не можеше да се отнася към своя домакин иначе, освен с възхищение. В крайна сметка, реши той, в чая трябва да има нещо повече, отколкото той открива; иначе това питие нямаше да стане център на цял един начин на мислене за изкуството и живота. Нито пък велики мъже като Хидейоши и Иеясу щяха да проявяват такова внимание към чая.

Мусаши си спомни, че Ягю Секишусай бе посветил старините си на Пътя на чая, а Такуан също му беше говорил за достойнствата на тази напитка. Докато гледаше към купичката и бялата покривка под нея, изведнъж си представи белия божур от градината на Секишусай и отново почувства тръпката, която изпита пред него тогава. Сега, необяснимо защо, купичката го поразяваше по същия начин. За миг се зачуди дали не си е поел шумно дъх.

Протегна ръка, вдигна нежно чашата и я постави на коляното си. Очите му светеха, докато я разглеждаше; изпита непознато преди вълнение. Докато изучаваше дъното на съда и следите от лопатката на грънчаря, усети, че тази черти имат същата изразителност като начина, по който Секишусай разряза стеблото на божура. И тази обикновена на вид купичка бе дело на гений. Тя разкриваше някакво тайнствено озарение.

Едва успяваше да си поеме дъх. Не разбираше защо, но сега долавяше силата на майстора-занаятчия. Това го порази безмълвно, но безпогрешно. Беше много по-чувствителен към скритата тук сила, отколкото биха били повечето хора. Потърка чашата с ръка. Изпитваше неохота да загуби досег с нея.

— Коецу — каза, — не разбирам от такива съдове повече, отколкото от чай, но допускам, че тази купичка е направена от много умел грънчар.

— Защо смятате така?

Думите на художника бяха кротки като неговото лице с дружелюбен поглед и правилно оформена уста. Ъгълчетата на очите му слязоха леко надолу и му придадоха строго изражение, но покрай тях се появиха насмешливи бръчици.

— Не знам как да го обясня, но го усещам.

— Какво точно усещате? Кажете ми.

Мусаши се замисли за миг и каза:

— Не мога да го изразя много точно, но в тази остра черта в глината има нещо свръхестествено…

— Х-м-м.

Коецу имаше отношението на истински художник. Нито за миг не допускаше, че останалите хора разбират много от неговото изкуство и бе доста сигурен, че и Мусаши не прави изключение. Устните му се стегнаха.

— И каква е чертата, Мусаши?

— Изключително ясна.

— Това ли е всичко?

— Не, не… по-сложно е от това. В човека, който е направил това, е имало нещо голямо и дръзко.

— Нещо друго?

— Самият грънчар е бил остър като сабя от Сагами. И въпреки това е потопил целия предмет в хубост. Тази купичка изглежда много обикновена, но в нея има някаква възвишеност, някакво царствено превъзходство, като че този човек не е смятал, че другите хора му са изцяло подобни.

— М-м.

— Този, който е направил това, ще е, смятам, човек труден за разбиране. Който и да е той, обаче, ще се обзаложа, че е прочут. Няма ли да ми кажете кой е?

Стиснатите устни на Коецу се разтвориха в усмивка.

— Казва се Коецу. Но това е само нещо, което направих, за да се разтуша.

Мусаши, който не знаеше, че това е било един вид изпит, остана искрено изненадан и впечатлен от това, че Коецу може сам да си прави съдовете. Повече от творческата разностранност на този човек го впечатли обаче духовната възвишеност, скрита зад тази привидно обикновена чаена чаша. Съзнанието за душевната дълбочина на Коецу малко го смути. Бе свикнал да преценява хората според това, как владеят оръжието, но изведнъж осъзна, че мярката му е била твърде къса. Мисълта породи у него смирение — ето още един човек, пред когото трябва да се признае за победен. Въпреки бляскавата победа сутринта, сега не бе нищо повече от един свенлив младеж.

— И вие харесвате глинени съдове, нали? — попита Коецу. — Явно имате добро око за тях.

— Съмнявам се това да е вярно — отвърна скромно Мусаши. — Говорех само, каквото ми хрумваше. Моля, извинете ме, ако съм казал нещо глупаво.

— Е, от вас естествено не би могло да се очаква да знаете много по този въпрос, тъй като за направата само на една добра чаена чаша се иска цял живот опит. Но вие наистина имате усет за красивото, твърде здрав усет. Допускам, че заниманията със сабята са изострили донякъде зрението ви.

В забележката на Коецу имаше изглежда нещо граничещо с възхищение, но като по-възрастен, на него не му се искаше да хвали момчето. Това не само няма да бъде достойно, но може и да го главозамае.

Скоро прислужникът се върна с още зеленина и Мийошу приготви кашата. Докато я разсипваше в плоски чинийки, изглежда също правени от Коецу, сложиха да се загрее един съд с ароматно саке и угощението на открито започна.

Храната след чайната церемония беше прекалено лека и изтънчена за вкуса на Мусаши. Неговото телосложение изискваше нещо по-тежко и с по-силен вкус. При все това, тъй като вече бе разбрал, че има много какво да научи от Коецу и неговата приветлива майка, той старателно се опита да оцени тънкия дъх на сместа от листа.

С течение на времето Мусаши започна неспокойно да оглежда полето. Накрая се обърна към своя домакин и каза:

— Беше ми много приятно, но сега трябва да вървя. Бих искал да остана, но се боя, че хората на моя противник могат да дойдат и да ви създадат безпокойство. Не бих искал да ви въвличам в нищо такова. Надявам се да имам възможността да ви видя отново.

Като стана да го изпрати, Мийошу каза:

— Ако кога да е минавате покрай улица Хонами, в никакъв случай не пропускайте да се отбиете.

— Да, моля ви да дойдете да ни посетите. Можем надълго да си поговорим — допълни Коецу.

Въпреки страховете на Мусаши учениците от Йошиока не се виждаха никъде. След като си взе довиждане, той се спря, за да погледне пак към двамата си нови приятели, седнали на килима. Да, техния свят не е същият. Неговият дълъг и тесен път никога не ще го отведе при Коецувите тихи удоволствия. Мълчаливо тръгна към края на полето с наведена в размисъл глава.