Ейджи Йошикава
Мусаши (7)

Старото дърво

Макар по това време сутринта обикновено да не удряха храмовата камбана, сега нейният тежък, отмерен звън отекна през селото и отзвуча далеч в планините. Беше денят, когато времето на Такуан изтичаше и селяните се застичаха към хълма, за да разберат, дали той е направил невъзможното. Вестта за успеха му се пръсна като горски пожар.

— Такедзо е уловен!

— Наистина?! Кой го е хванал?

— Такуан!

— Не мога да повярвам! Невъоръжен?

— Не може да е истина!

Тълпата заприижда към Шиподжи, за да се надиви на уловения беглец, вързан като животно за страничната подпора на стълбището пред главното светилище. При вида му някои преглъщаха и си поемаха шумно дъх, сякаш виждат лице в лице страховития демон на връх Ое. Сякаш за да смекчи удивлението им, Такуан седеше малко по-нагоре на стълбата, облакътен назад и дружелюбно ухилен.

— Хора от Миямото — извика той, — сега може мирно да се върнете по нивите си. Войниците скоро ще си тръгнат!

За наплашените селяни Такуан мигновено се бе превърнал в герой, в техен спасител и защитник от злото. Някои му се поклониха дълбоко, почти докосвайки с глави земята на храмовия двор; други си проправиха път напред, за да се допрат до ръката или дрехата му. Трети коленичиха в нозете му. Стреснат от тези прояви на раболепие, Такуан се дръпна настрани от тълпата и вдигна ръка, за да поиска тишина.

— Чуйте, мъже и жени на Миямото. Имам да ви казвам нещо важно. — Шумотевицата и виковете замряха. — Не аз заслужавам похвала за улавянето на Такедзо. Не на мен се дължи това, а на закона на природата. Тези, които го нарушат, в крайна сметка винаги губят. Законът е, който трябва да почитате.

— Не ставай смешен! Ти, а не природата, го улови!

— Не бъде толкова скромен, отче!

— Благодарим на който трябва!

— Забрави закона. Задължени сме сега на тебе.

— Е, тогава ми благодарете — продължи Такуан. — Нямам нищо против. Но трябва да изразите почит и към закона. Както и да е, каквото стана, стана и тъкмо сега имам нещо много важно, за което искам да ви питам. Имам нужда от вашата помощ.

— Какво е то? — попита някой от любопитното множество.

— Просто следното: какво ще правим с Такедзо сега, след като е наш? С представителя на рода Икеда, когото, сигурен съм, всички познавате на вид, се договорихме, ако не доведа до три дни беглеца, да се обеся на кедъра там. Ако успея, получих обещанието, че ще мога да реша неговата участ.

Хората си зашепнаха.

— Чухме за това!

Такуан застана в поза на съдия.

— Е, тогава какво да правим с него? Както виждате, страшилището е тук пред вас. Всъщност той не е много страховит, а? Всъщност, показа се толкова слаб, че тръгна с мен, без да се бие. Да го убием ли или да го пуснем да си върви?

Последва ропот на недоволство при мисълта, че Такедзо може да бъде пуснат. Един от мъжете извика:

— Трябва да го убием! Нищо не става от него, той е престъпник! Ако го оставим жив, ще е като проклятие за селото.

Докато Такуан мълчеше и изглежда обмисляше възможностите, ядосани, нетърпеливи гласове отзад завикаха:

— Убийте го! Убийте го!

В този миг, като избутваше с лакти два пъти по-едри от нея мъже, една старица си проправи път напред. Разбира се, беше гневната Осуги. Щом стигна до стъпалата, тя изгледа яростно Такедзо и после се обърна с лице към селяните.

— Няма да съм доволна, ако само го убие! — извика тя и размаха един черничев клон във въздуха. — Нека първо да страда! Само погледнете това отвратително лице! — Обърна се назад към пленника, вдигна клонката си и изкрещя: — Долна, отвратителна твар! — след което го удари на няколко пъти, докато остана без дъх и ръката й увисна настрани.

Такедзо се сви от болка, а Осуги със застрашителен вид се обърна към Такуан.

— Какво искаш от мен? — попита я монахът.

— Заради този убиец беше съсипан животът на сина ми. — Като се тресеше цяла, тя изкрещя: — А без Матахачи няма кой да продължи нашето семейно име.

— Добре — продължи Такуан. — Матахачи, ако нямаш нищо против да го кажа, никога не е струвал много. Няма ли в крайна сметка да е по-добре да приемеш за наследник зет си и да дадеш на него почитаното име Хониден?

— Как смееш да говориш това?! — Внезапно гордата вдовица избухна в плач: — Не ме е грижа какво мислиш. Него никой не го разбираше. Той не беше лош, беше ми любимецът. — Гневът й наново се събуди и тя посочи към Такедзо. — Той го подведе по лош път, той го направи нехранимайко като себе си. Сега имам право на отмъщение. — Обърна се към тълпата и ги замоли: — Нека аз да реша. Оставете това на мен. Знам какво да направя с него!

Точно тогава един гръмък и ядосан вик изотзад пресече старицата. Тълпата се раздели като разцепен на две плат и новодошлият бързо пристъпи напред. Беше самият Мустакатко, обзет от нарастваща ярост.

— Какво става тук? Това не е представление! Всички да се махате. Връщайте се на работа. Вървете си. Веднага! — Последва раздвижване, но никой не се обърна да си тръгне. — Чухте какво казах! Хайде бързо! Какво чакате?

Пристъпи заплашително към хората с ръка, вдигната над сабята. Тези най-отпред се отдръпнаха ококорени.

— Не! — прекъсна го Такуан. — Няма за какво тези добри хора да си вървят. Повиках ги тук точно с намерението да обсъдим какво да се направи с Такедзо.

— Ти да мълчиш! — заповяда офицерът. — Нямаш думата тук. — Той се изпъчи, изгледа страховито първо Такуан, после Осуги и накрая тълпата и изрева: — Този Шимен Такедзо не само е извършил тежки и непростими престъпления против закона на областта, той също е беглец от битката при Секигахара. Наказанието му не може да се реши от простолюдието. Трябва да бъде предаден на властта!

Такуан поклати глава.

— Глупости!

Като видя, че Мустакаткото се готви да отговори, той вдигна пръст нагоре, за да го накара да мълчи.

— Не така се споразумяхме!

Офицерът, чието достойнство бе сега сериозно заплашено, се възпротиви:

— Такуан, ти без съмнение ще получиш парите, които властите обещаха като награда. За мен като представител на господаря Терумаса обаче сега е дълг да взема пленника в свои ръце. Съдбата му няма какво повече да те интересува. Не си прави труда дори да мислиш за нея.

Без да отговаря, Такуан започна да се залива от смях. Всеки път, когато сякаш се успокоеше за малко, веднага го обземаше нов пристъп.

— Внимавай как се държиш, отче! — предупреди офицерът. От устата му захвърчаха плюнки: — Какво е толкова смешно? Да не мислиш това всичкото за шега?

— Да внимавам ли? — повтори Такуан и пак избухна в смях. — Да внимавам? Виж, Мустакатко, да не би да смяташ да нарушиш нашето споразумение, да измениш на свещената си клетва? Ако е така, то предупреждавам те — сега и тук ще пусна Такедзо на свобода!

Селяните си поеха общо дъх и се заотдръпваха.

— Готов ли си? — попита Такуан и посегна към въжето, с което бе вързан Такедзо.

Офицерът стоеше като онемял.

— А като го развържа, ще го насъскам първо срещу тебе. Ще можете да си направите двамата един двубой. След това го задръж, ако можеш!

— Почакай сега… почакай малко!

— Аз удържах на думата си.

Такуан продължи с движенията, сякаш се канеше да освободи пленника.

— Спри, казвам ти.

Челото на самурая се осея с капчици пот.

— Защо?

— Ами, понеже… понеже… — Той почти пелтечеше. — Сега, като е вързан, няма смисъл да го пускаме, само да създава още неприятности… нали така? Виж какво ще ти кажа! Можеш сам да убиеш Такедзо. Ето… ето ти моята сабя. Само ми дай главата му да я взема със себе си. Нали така е честно?

— Да ти дам главата му ли?! За нищо на света! Работа на духовниците е да устройват погребения, но да дават другиму телата на умрелите, или части от тях… Ами нали това ще ни създаде лошо име? Хората няма да ни поверяват своите мъртви и във всеки случай, ако почнехме просто да раздаваме телата, храмовете в скоро време щяха да се разорят.

При все че ръката на самурая беше опряна на дръжката на сабята му, Такуан не можеше да устои на изкушението да го подразни.

След това монахът се обърна към множеството и отново стана сериозен.

— Моля ви да обсъдите това помежду си и да ми дадете отговор. Какво да направим? Старицата казва, че не било достатъчно да го убием веднага, трябва първо да го мъчим. Какво ще кажете за няколко дни да го вържем за някой от клоните на кедъра? Можем да му вържем ръцете и краката и така ден и нощ ще бъде изложен на стихиите. Враните навярно ще му изкълват очите. Как ви се струва?

Предложението се стори на слушателите толкова нечовешки жестоко, че отпърво никой не успя да отговори.

Освен Осуги, която каза:

— Това твое хрумване, Такуан, сочи какъв мъдър мъж си наистина, но аз смятам, че трябва да го оставим седмица… не, повече! Нека да повиси десет-двайсет дни. Тогава аз сама ще дойда да нанеса последния удар.

Без повече суетня Такуан кимна.

— Добре. Така да е.

Отвърза въжето от стълбата, хвана го и като куче на каиш повлече Такедзо към кедъра. Пленникът вървеше кротко, с наведена глава, без да издаде и звук. Изглеждаше така обзет от разкаяние, че някои от по-добросърдечните хора в тълпата изпитаха малко съжаление към него. Вълнението от улавянето на този „див звяр“ още не бе утихнало обаче и всички с готовност се включиха в новото забавление. Навързаха няколко ката от въжето, вдигнаха го на един клон на около трийсет лакти от земята и здраво го затегнаха. Вързан по този начин, Такедзо приличаше не толкова на жив човек, колкото на голяма сламена кукла.

 

 

След като се върна в храма от планината, Оцу започна да изпитва необичайна и силна тъга всеки път, когато останеше сама в стаята. Питаше се защо е така, след като усамотението не беше нищо ново за нея. А и в храма винаги имаше хора наблизо. Сега имаше всички домашни удобства, обаче се чувстваше по-самотна, отколкото когато и да било през онези три дълги дни, прекарани на далечния връх само с Такуан за другар. Седнала пред ниската маса до прозореца с подпряна на длани брадичка, тя половин ден размишляваше над това, което изпитваше, преди да стигне до някакъв извод.

Чувстваше, че преживяното я е накарало да погледне вътре в себе си. Самотата, мислеше си, е като глада; не е вън, а някъде вътре в теб. Да си самотен значи да чувстваш липсата на нещо, нещо жизненоважно. На какво обаче, тя не знаеше.

Нито хората наоколо, нито удобствата на живота в храма можеха да уталожат чувството за изоставеност, което сега я мъчеше. В планината имаше само мълчание, дървета и мъгла, но там беше също и Такуан. Като в просветление й дойде мисълта, че този човек не е изцяло вън от нея. Думите му бяха стигнали право до сърцето й, бяха го затоплили и огрели, както никой огън или лампа не биха могли. После стигна до простото откритие, че е самотна, понеже Такуан не е наблизо.

С тази мисъл Оцу стана от мястото си. Умът й обаче продължаваше да се бори с все същия въпрос. След като реши какво да бъде наказанието на Такедзо, Такуан започна задълго да се затваря в стаята за гости със самурая от Химеджи. Трябваше също така постоянно да снове до селото с различни поръчения и нямаше време да разговаря с нея, както в планината. Оцу отново седна.

Само да имаше приятел! Нямаше нужда от много; само от един, който да я познава добре, някой, на когото да може да се опре, някой силен и заслужаващ пълно доверие. За това копнееше, желаеше го така силно, че почти бе на път да обезумее.

Разбира се, винаги й оставаше флейтата, но след като едно момиче навърши шестнайсет, в нея се появяват въпроси и несигурност, на които парче бамбук не може да отговори. Имаше нужда от близост и съпричастност към живота, който не искаше само да гледа отстрани.

— Толкова е отблъскващо всичко! — каза тя на глас, но това, че изказа чувствата си, никак не намали омразата й към Матахачи.

Сълзи покапаха по покритата с лак масичка; кръвта яростно запулсира в жилите й и слепоочията й поморавяха. Усети в главата си туптене.

Вратата зад нея безшумно се отвори. В храмовата кухня ярко гореше огънят, на който приготвяха вечерята.

— А-ха! Ето значи къде си се скрила! Седиш тук и оставяш целия ден да мине напразно!

На вратата се показа фигурата на Осуги. Изтръгната от унеса си, Оцу се поколеба за миг, преди да поздрави старицата и да й поднесе възглавница за сядане. Осуги само кимна за благодарност и седна.

— Добра ми снахо… — започна тя внушително.

— Да, госпожо — отвърна Оцу стреснато и се поклони ниско на старата фурия.

— Сега, след като разбрах, че наистина се имаш за моя близка, искам да поговоря с тебе за една дреболия. Но първо ми донеси малко чай. Досега говорих с Такуан и самурая от Химеджи, а послушникът там дори не ни поднесе нещо освежително. Прежадняла съм!

Оцу се подчини и й донесе чай.

— Искам да говорим за Матахачи — започна направо старицата. — Естествено, щях да съм глупачка, ако вярвах на нещо от това, което казва онзи лъжец Такедзо, обаче все пак изглежда, че Матахачи е жив и е останал в някоя друга област.

— Нима? — попита хладно Оцу.

— За това не мога да бъда сигурна, но пък е известно, че тукашният свещеник като твой настойник се съгласи ти да се омъжиш за сина ми и семейство Хониден вече те е приело за невяста. Каквото и да става в бъдеще, разчитам, че не ти е хрумвало да се отмяташ от думата си.

— Е…

— Нали никога няма да направиш нищо такова?

Оцу леко въздъхна.

— Добре, тогава съм доволна! — Говореше като пред събрание. — Знаеш какви ги приказват хората и не е ясно кога ще се върне Матахачи, затова искам да напуснеш този храм и да дойдеш да живееш при мен. Имам повече работа, отколкото мога да свърша и понеже снаха ми е толкова заета с нейното си семейство, не мога да искам прекалено много от нея. Имам нужда значи от твоята помощ.

— Но аз…

— Кой друг освен невястата на Матахачи да дойде в дома на Хониден?

— Не знам, обаче…

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не искаш да дойдеш? Не ти ли харесва мисълта, че ще живееш под моя покрив? Повечето момичета веднага биха приели с радост!

— Не, не е това. Работата е…

— Е, тогава стига мотаене!

— Веднага ли? Няма ли да е по-добре да почакаме?

— Да почакаме какво?

— Докато… докато Матахачи се върне.

— В никакъв случай! — Тонът й не търпеше възражение. — Преди това може да почнат да ти идват мисли за други мъже. Мой дълг е да бдя за твоето добро поведение. Между това ще се погрижа да се научиш на полска работа, да се грижиш за копринените буби, да шиеш правилно и да се държиш като дама.

— О… разбирам.

Оцу нямаше сила да възрази. Главата й още бучеше след намесването на Матахачи в разговора, гърдите й бяха като приклещени. Боеше са да каже още някоя дума, за да не избухне в порой от сълзи.

— Има и още нещо — продължи Осуги. Тя вдигна повелително глава, без да забелязва колко е стреснато момичето. — Още не съм съвсем сигурна какво онзи непредвидим монах мисли да прави с Такедзо и това ме тревожи. Искам от теб внимателно да държиш двамата под око, докато се уверим, че Такедзо е мъртъв. И нощем, и денем. Ако не си особено внимателна нощем, никой не знае какво би могъл да направи Такедзо. Може да са се сговорили!

— Значи не възразявате да остана тук?

— Засега не, понеже не може да си едновременно на две места, нали? В дома на Хониден ще дойдеш с вещите си в деня, в който главата на Такедзо се отдели от тялото. Разбрано?

— Да, разбирам.

— И внимавай да не забравиш! — завърши рязко Осуги, докато излизаше бързо от стаята.

В същия миг, сякаш е изчаквала възможността, на покрития с хартия прозорец се появи сянка и един мъжки глас тихо се обади:

— Оцу, Оцу!

С надеждата, че е Такуан, тя въобще не погледна очертанията на сянката и направо се спусна да отвори прозореца. Щом го стори, подскочи назад от изненада. Срещна я погледът на офицера. Той протегна ръка, сграбчи я за китката и силно я стисна.

— Ти беше добра с мен — каза самураят, — но аз току-що получих от Химеджи заповед да се връщам.

— Е, това е много жалко.

Оцу се опита да издърпа ръката си от неговата, но той я бе хванал твърде здраво.

— Изглежда разследват станалото тук — обясни мъжът. — Стига само да имах главата на Такедзо и бих могъл да заявя, че с чест съм изпълнил дълга си. Името ми ще бъде очистено. Онзи смахнат и упорит Такуан не ми позволи да я взема. Каквото и да му говоря, не ще да чуе нищо. Мисля обаче, че ти си на моя страна; ето защо дойдох тук. Моля, ще вземеш ли това писмо и ще го прочетеш ли по-късно, някъде, където никой няма да те види?

Натика писмото в ръката й и мигновено изчезна. Оцу чу стъпките му бързешком да се отдалечават надолу по стълбището към пътя.

Не беше просто писмо, тъй като в него имаше увита едра златна монета. Самото послание обаче беше съвсем ясно — от Оцу се искаше в близките няколко дни да отреже главата на Такедзо и да я донесе в Химеджи, където авторът на писмото щял да я направи своя съпруга и тя да живее в богатство и слава до края на дните си. Посланието носеше името на Аоки Тандзаемон, което, според собственото свидетелство на въпросния, принадлежало на един от най-прославените в областта воини. На Оцу й се прииска да избухне в смях, но възмущението й попречи.

Щом свърши да чете, я повика Такуан:

— Оцу, яде ли вече?

Тя нахлузи сандалите и излезе да говори с него.

— Не ми се яде. Боли ме главата.

— Какво е това в ръката ти?

— Писмо.

— Ново писмо ли?

— Да.

— От кого?

— Толкова си нахален, Такуан!

— Любопитен, момичето ми, любознателен. Не нахален!

— Искаш ли да му хвърлиш едно око?

— Ако не възразяваш.

— Само колкото да убиеш времето?

— Това също е добра причина.

— Ето. Изобщо не възразявам.

Оцу му подаде писмото, след прочитането на което Такуан гръмко се засмя. Тя също не успя да попречи на ъгълчетата на устата си да се извият нагоре.

— Бедният човечец! Толкова се е отчаял, че се опитва да те подкупи с пари и любов едновременно. Това писмо е направо смешно! Трябва да кажа, нашата страна е наистина щастлива, че има такива блестящи, достопочтени самураи! Толкова е храбър, че иска от едно обикновено момиче да отреже нечия глава заради него. И толкова глупав, че да моли за това писмено.

— Писмото не ме безпокои — отвърна Оцу, — но какво да правя с парите?

Тя подаде златото на Такуан.

— Това са доста пари — каза той, като претегли монетата в ръката си.

— Точно това ме тревожи.

— Не се грижи. Никога не ми е било трудно да се освободя от пари.

Такуан заобиколи храма и излезе отпред, където имаше поставена кутия за подаяния. Приготви се да пусне монетата вътре и я допря до челото си в знак на благоговение пред Буда. После промени решението си.

— Като размисля, запази я ти. Смея да твърдя, че няма да ти попречи.

— Не я искам. Само ще ми донесе неприятности. Може по-късно да ме разпитат за нея. Най-добре да се преструвам, че никога не съм я видяла.

— Това злато, Оцу, вече не принадлежи на Аоки Тандзаемон. То е дошло в дар за Буда и Буда го дарява на теб. Пази го за късмет.

Без повече възражения Оцу пъхна монетата в обито си; после, като вдигна поглед към небето, отбеляза:

— Ветровито, а? Питам се дали довечера ще вали. От толкова дълго не е валяло.

— Пролетта почти свърши, значи ни чакат големи порои. Ще трябва да отнесат всички мъртви цветя, да не говорим, че ще облекчат скуката на хората.

— Но ако завали силно, какво ще стане с Такедзо?

— Хм, Такедзо… — замисли се монахът.

Тъкмо когато двамата се обърнаха към кедъра, от горните клони се чу вик:

— Такуан! Такуан!

— Какво? Ти ли си това, Такедзо?

Монахът присви очи, за да погледне нагоре в дървото, а Такедзо го заля оттам с поток от злословия:

— Нерез в монашески образ! Мръсен измамник! Ела застани тук отдолу! Имам да ти казвам нещо!

Вятърът яростно клатеше кедровите клони и гласът стигаше до тях накъсан и глъхнещ. Листата се носеха около ствола и към вдигнатото нагоре лице на Такуан.

Монахът се изсмя.

— Виждам, че още си премного жив. Това е добре — добре за мен. Надявам се да не е просто привидна жизненост, само понеже знаеш, че скоро ще умреш.

— Млъквай! — кресна Такедзо, пълен не толкова с жизненост, колкото с яд. — Ако ме беше страх да умра, щях ли да стоя неподвижен, докато ме връзваше?

— Направи това, понеже аз съм силен, а ти — слаб.

— Това е лъжа и ти го знаеш!

— Тогава ще ти го кажа с други думи. Аз съм умен, а ти си неописуемо глупав!

— Може и да си прав. Със сигурност беше глупаво от моя страна да се оставя да ме уловиш.

— Недей да се извиваш толкова, дървесна маймунке! Нямаш полза от това, само ще се разкървавиш, ако ти е останала кръв и честно казано, доста неблаговидно е.

— Слушай, Такуан!

— Слушам те.

— Ако в планината бях поискал да се бием, лесно можех да те размажа с един крак, като краставица.

— Това не е много ласкателно сравнение. Във всеки случай ти не го направи, така че по-добре остави тези мисли. Забрави каквото стана. Много е късно да съжаляваш.

— Ти ме подмами с гръмките ти монашески приказки. Доста подло беше това, копеле. Накара ме да ти се доверя и после ме предаде. Да, оставих те да ме уловиш, но само понеже мислех, че си по-различен от другите. Никога не съм очаквал такова унижение.

— Давай по същество, Такедзо — отвърна нетърпеливо Такуан.

— Защо постъпваш така с мен? — изкрещя сламеното чучело. — Защо просто не ми отрежеш главата и с това да се свърши? Мислех си, че ако трябва да умра, по-добре да оставя теб да избереш начина, вместо това да направи онази кръвожадна сган. Макар да си монах, ти твърдиш, че разбираш Пътя на самураите.

— О, разбирам го, бедно ми заблудено момче. Много по-добре от теб!

— Щеше да е по-добре да оставиш селяните да ме довършат. Те поне са хора.

— Това ли беше единствената ти грешка, Такедзо? Не е ли почти всичко, което някога си правил, един вид грешка? Докато висиш там, защо не се опиташ да поразмислиш малко за миналото?

— Я млъквай, лицемер такъв! Не се срамувам заради нищо! Майката на Матахачи може да ме нарича както си иска, но той е мой приятел, най-добрият ми приятел. Смятах за мой дълг да дойда да кажа на старата вещица какво е станало с него и какво прави тя? Опитва се да насъска тълпата да ме измъчват! Единствената причина да мина незаконно границата и да дойда тук беше, че исках да й донеса вест за нейния обичан син. Това нарушение на самурайските правила ли е било?

— Не в това е работата, тъпако! Лошото при тебе е, че дори не знаеш как да разсъждаваш. Изглежда погрешно вярваш, че ако извършиш едно храбро дело, то ще е достатъчно да те направи самурай. Е, не е така! Тази единствена проява на вярност те е убедила в собствената ти правота. Колкото по-убеден си се чувствал, толкова повече вреда си причинявал на себе си и на всички останали. И къде си сега? Уловен в клопката, която сам си постави, ето къде! — Той млъкна за малко. — Между другото, как е изгледът от там горе, Такедзо?

— Свиня! Няма да забравя това!

— Скоро ще забравиш всичко. Преди да станеш на сушено месо, Такедзо, огледай добре широкия свят наоколо. Взри се в света на хората и престани да мислиш само за себе си. И после, когато пристигнеш на онзи другия свят отвъд и се събереш с предците си, кажи им, че малко преди да умреш, това ти е казал един мъж на име Такуан Сохо. Те много ще се зарадват да узнаят, че си имал такъв отличен наставник, макар и да си научил какво всъщност е животът твърде късно, за да донесеш на семейното си име друго, освен срам.

Оцу, която стоеше на известно разстояние като вцепенена, се завтече напред и с викове се нахвърли върху Такуан.

— Това вече е прекалено, Такуан! Слушах ви и чух всичко. Как може да си толкова жесток към някой, който дори не може да се защитава? Та ти си вярващ човек, или поне за такъв те мислят! Такедзо казва истината, че ти се е доверил и те е оставил да го плениш без бой.

— Що за чудо е това? Да не би моят другар по оръжие да се обръща против мен?

— Имай милост, Такуан! Като те чуя да говориш така, те намразвам, наистина те намразвам. Ако си намислил да го убиеш, тогава убий го и край! Такедзо се е примирил със смъртта. Дай му да умре в мир!

Беше толкова разярена, че ядно сграбчи монаха за предната част на дрехата.

— Мълчи! — отвърна той с необичайна за него грубост. — Жените нищо не разбират от тези неща! Дръж си езика или ще те закача да висиш там заедно с него.

— Не, няма да мълча, няма! — изкрещя тя. — И на мен трябва да ми е позволено да говоря. Не дойдох ли с теб в планината и не останах ли там три дни и три нощи?

— Това няма нищо общо. Такуан Сохо ще накаже Такедзо, както намери за добре.

— Тогава накажи го! Убий го! Веднага. Не ти подобава да се присмиваш на неговото нещастие, докато той виси там полумъртъв.

— Обаче да се присмивам на глупаци като него се оказва моя стара слабост.

— Това е безчовечно!

— Веднага се махай! Върви си, Оцу. Остави ме на мира.

— Няма!

— Стига с това твое упорство! — извика Такуан и бутна силно момичето с лакът.

Когато се съвзе, Оцу се намери паднала до кедъра. Притисна лице и гърди към ствола и заплака. Не беше си и помисляла, че Такуан може да бъде толкова жесток. Хората в селото вярваха, че макар да е накарал да завържат Такедзо, на края монахът ще се смили и ще облекчи наказанието. Сега Такуан заяви, че негова „слабост“ било да се радва при гледката на Такедзовите страдания! Колко жестоки са хората! Оцу потрепери.

Щом дори Такуан, на когото толкова се доверяваше, може да стане дотам безсърдечен, тогава целият свят наистина трябва да е непонятно и безкрайно зъл. И щом няма съвсем никого, на когото да се довери…

Усети в дървото необикновена топлина, усети, като че в огромния му, древен ствол, толкова дебел, че десетима мъже не можеха да го обхванат с разперени ръце, тече кръвта на Такедзо от неговия затвор в клоните горе.

Колко достоен е той за самурайски син! Колко смел! Когато Такуан го завърза за първи път и отново преди малко тя видя по-слабата страна на Такедзо. И той можеше да плаче. Досега се бе водила по мнението на тълпата, без да има същинска представа за самия човек. Кое у него кара хората да го мразят като дявол и да го преследват като звяр?

Гърбът и раменете й се затресоха от ридания. Притисна се силно към ствола и отърка влажните си от сълзи бузи в кората му. Вятърът пронизително свиреше в горните клони, които силно се клатеха насам-натам. Едри дъждовни капки паднаха в яката на кимоното й и се застичаха по гърба, по който пролази тръпка.

— Хайде, Оцу — извика Такуан и покри главата си с ръце. — Ще се намокрим.

Тя дори не му отвърна.

— Всичко беше по твоя вина, Оцу! Ревла си ти! Щом заплачеш, небето също започва да плаче. — После добави, вече без закачливата нотка в гласа: — Вятърът става по-силен и изглежда ни чака голяма буря, така че давай да се прибираме вътре. Не си губи силите да плачеш за човек, който така или иначе ще умре! Хайде!

Такуан преметна края на кимоното върху главата си и затича към храма да се скрие на сухо.

След секунди се изливаше порой. Дъждовните капки се сипеха по земята и оставяха по нея малки бели петънца. Макар водата да се стичаше на струя по гърба й, Оцу не се помръдна. Не можеше да се откъсне от мястото си, дори след като подгизналото й кимоно залепна за кожата и тя измръзна до кости. Когато мислите й се насочиха към Такедзо, дъждът престана да я занимава. Не й хрумна да се попита защо и тя трябва да страда, просто понеже той страда; умът й бе завладян от тепърва появилия се в него образ на мъжа, какъвто трябва да бъде. Тя мълчаливо се замоли неговият живот да бъде пощаден.

Кръжеше около подножието на кедъра и често вдигаше поглед към Такедзо, но не можеше да го види заради бурята. Несъзнателно го повика по име, но отговор нямаше. В ума й се роди подозрение, че той може да гледа на нея като на човек от семейство Хониден или просто един от враждебните обитатели на селото.

— Ако остане навън в този дъжд — помисли си тя отчаяно, — със сигурност ще е мъртъв до сутринта. О, няма ли на този свят никой, който да го спаси?

Затича се с пълна сила. Бушуващият вятър я тласкаше отзад. Кухненската постройка и жилищата на свещеника зад главния храм бяха със здраво залостени кепенци. От улуците преливаше вода и се стичаше на дълбоки вади надолу по хълма.

— Такуан! — изкрещя Оцу.

Беше стигнала до вратата на неговата стая и заудря по нея с всички сили.

— Кой е? — дойде гласът му отвътре.

— Аз съм… Оцу!

— Какво правиш още навън?

Бързо отвори вратата и я изгледа стреснат. Въпреки широката стряха на сградата, дъждът го мокреше.

— Влизай бързо вътре! — възкликна монахът и посегна да хване Оцу за ръката, но тя се дръпна назад.

— Не. Дойдох да помоля за нещо, не да се изсуша. Умолявам те, Такуан, свали го от онова дърво!

— Какво? Нищо такова няма да направя! — отвърна той упорито.

— О, моля те, Такуан, трябва. Ще съм ти благодарна навеки. — Тя падна на колене в калта и вдигна ръце за молба. — Аз нямам значение, но трябва да помогнеш на него! Моля те! Не може просто да го оставиш да умре… не може!

Шумът от пороя почти заглушаваше нейния идващ през сълзи глас. С все още вдигнати напред ръце тя приличаше на будист, който се упражнява в безразличие към плътта под някой леденостуден водопад.

— Коленича пред теб, Такуан. Умолявам те. Ще направя всичко, каквото пожелаеш, но моля те, спаси го!

Такуан мълчеше. Очите му бяха плътно затворени, като врати към светилище, където се пази някой недостъпен Буда. След малко той ги отвори с дълбока въздишка и избълва пламък.

— Върви си лягай! Още сега! По начало си слабовата и да стоиш навън в това време е самоубийство.

— О, моля те, моля те — продължи да настоява тя и посегна към вратата.

— Аз си лягам. Съветвам те да направиш същото.

Гласът му беше като лед. Вратата се затвори с трясък. При все това Оцу не искаше да се отказва. Пропълзя под къщата, докато стигна до мястото, където предполагаше, че спи монахът и извика нагоре към него:

— Моля те! Такуан, за мен това е най-важното нещо на света! Такуан, чуваш ли ме? Отговори ми, моля те! Ти си чудовище! Безсърдечен, студен дявол!

Известно време монахът търпеливо я слушаше, без да й отвръща, но от нея му беше невъзможно да заспи. Най-сетне, в пристъп на гняв той скочи вън от постелята си и извика:

— Помощ! Крадец! Под пода ми има крадец. Хванете го!

Оцу пропълзя отново навън под пороя и победена се оттегли. Тя обаче не се беше предала.