Ейджи Йошикава
Мусаши (80)

Градската мълва

Съпругата на Косуке беше в кухнята и правеше отвара за Шиндзо, когато влезе Йори.

— Сливите са взели да пожълтяват — обяви той.

— Щом почти са узрели, значи скоро ще запеят жетварите — отвърна тя разсеяно.

— Вие не мариновате ли сливите?

— Не. Тук не сме много хора, а за да мариноваме всичките тези сливи ще трябват няколко мерки сол.

— Солта няма да се похаби, обаче ако не ги мариновате, сливите ще се похабят. А в случай, че стане война или наводнение, те ще ви дойдат добре, нали така? И понеже сте заета да се грижите за ранения, аз с радост бих ги мариновал за вас.

— Боже, какво смешно дете си! Да се тревожиш за наводнения и такива работи! Разсъждаваш като старец.

Йори вече вадеше от долапа една празна дървена кофа. С нея в ръка излезе в градината и погледна нагоре към сливовото дърво. Уви, макар и достатъчно пораснал, за да се тревожи за бъдещето, той още бе толкова млад, че видът на един свирещ жетвар лесно успя да отвлече вниманието му. Промъкна се към него, улови го и го задържа в шепи, при което насекомото зацвъртя като ужасена вещица.

Докато надзърташе между палците си, Йори изпита някакво странно чувство. Насекомите трябва да се безкръвни, помисли си, а този жетвар е топъл. Може би, поставени пред смъртна опасност, дори жетварите изпускат топлина от тялото си. Изведнъж го обзе смес на страх и съжаление. Разтвори длани, подхвърли жътваря във въздуха и го загледа как отлита към улицата.

Сливовото дърво, доста голямо, даваше подслон на немалко на брой обитатели — тлъсти гъсеници с изненадващо красив мъх, калинки, мънички сини жабки, които се лепяха по долната страна на листата, спящи пеперудки и подхвърчащи наоколо конски мухи. Загледан очаровано в този малък кът на животинското царство, Йори се замисли, че безчовечно би било да хвърля в безпокойство всички тези благородни създания, като разклати някой от клоните. Предпазливо се протегна, откъсна една слива и отхапа от нея. После леко разлюля най-близкия клон и с изненада установи, че плодовете не падат. Протегна се отново, набра няколко сливи и ги пусна в кофата под себе си.

— Кучи син! — извика в следващия миг Йори и изведнъж метна три-четири сливи към тясната пътека покрай къщата.

Прътът за сушене на пране между дома и оградата се срути с трясък на земята и оттам се чу бърз шум на отдалечаващи се към улицата стъпки.

Лицето на Косуке се показа зад бамбуковата решетка на прозореца на работилницата.

— Какъв беше този шум? — попита той, облещил очи от изненада.

Скочил от дървото, Йори извика:

— Още някакъв непознат мъж се криеше в сянката. Приклекнал беше право там на пътеката. Замерих го със сливи и той избяга.

Майсторът излезе навън, като бършеше ръце с една кърпа.

— Що за човек?

— Негодник.

— Някой от хората на Хангавара ли?

— Не знам. Защо тия хора идват да надзъртат тук?

— Търсят случай да отмъстят на Шиндзо.

Йори погледна към задната стая, където раненият тъкмо допиваше своята отвара. Раната му бе дотолкова зараснала, че вече не беше нужна превръзка.

— Косуке — обади се Шиндзо.

Майсторът отиде до ръба на терасата и попита:

— Как се чувствате?

Шиндзо бутна подноса настрана и седна по-чинно.

— Искам да се извиня, че ви създадох толкова грижи.

— Въобще не говорете за това. Съжалявам, че бях прекалено зает, за да направя за вас нещо повече.

— Забелязвам, че освен дето се тревожите за мен, ви безпокоят и тези негодници от Хангавара. Колкото по-дълго оставам, толкова по-голяма ще е опасността те да почнат да гледат и на вас като на враг. Струва ми се, трябва да си вървя.

— Даже не си помисляйте за това.

— Сега вече, както виждате, съм много по-добре. Готов съм да се прибера у дома.

— Днес ли?

— Да.

— Не бързайте толкова. Почакайте поне, докато се върне Мусаши.

— По-добре да не чакам, но моля ви, благодарете му от мое име. Той беше много внимателен към мен. Сега вече свободно мога да ходя.

— Вие изглежда не ме разбирате. Хората на Хангавара ден и нощ държат тази къща под наблюдение. Ще се нахвърлят върху вас в мига, в който излезете от вратата. Въобще не мога да ви пусна да си тръгнете сам.

— Имаше защо да убия Джуро и Короку. Не аз, а Коджиро започна всичко това. Но щом искат да ме нападнат, нека нападат.

Шиндзо бе на крака, готов да си върви. Усетили, че няма начин да го задържат, Косуке и жена му излязоха пред работилницата да го изпратят.

Точно в този миг на вратата се появи Мусаши с мокро от пот загоряло чело.

— Излизате ли? — попита. — В къщи ли се прибирате?… Е, радвам се да видя, че се чувствате достатъчно добре, но е опасно да вървите сам. Ще дойда с вас.

Шиндзо се опита да откаже, обаче Мусаши настоя. След няколко минути двамата потеглиха заедно.

— Трябва да ви е трудно да вървите, след като толкова дълго бяхте на легло.

— Земята някак ми се струва по-стръмна, отколкото е всъщност.

— До Хиракава Тенджин е доста път. Защо да не наемем за вас един паланкин?

— Навярно трябваше да спомена това по-рано. Аз не се връщам в училището.

— О? Тогава къде?

Свел поглед, Шиндзо отговори:

— Доста унизително е, но смятам да се прибера за известно време в дома на баща ми. Това е в Ушигоме.

Мусаши спря един паланкин и почти насила накара Шиндзо да се качи в него. Въпреки настояванията на носачите отказа да вземе такъв и за себе си — за разочарование на хората от Хангавара, които надничаха иззад отсрещния ъгъл.

— Гледайте — качи Шиндзо на паланкин.

— Видях го да поглежда насам.

— Още е много рано да правим нещо.

След като при външния ров паланкинът сви надясно, те придърпаха полите си, навиха ръкави и тръгнаха подир него. Блесналите им очи изглеждаха готови да изскочат и да се впият в гърба на Мусаши.

Мусаши и Шиндзо бяха стигнали махалата Ушигафучи, когато от дръжката на паланкина отскочи малък камък. В същия миг шайката почна да вика и тръгна напред да заобиколи жертвата си.

— Чакай! — извика някой от тях.

— Стой сега на място, копеле!

Носачите ужасени пуснаха паланкина и побягнаха. Шиндзо пропълзя навън с ръка върху сабята. Вдигна се на крака, зае бойна стойка и извика:

— На мен ли казвате да чакам?

Мусаши скочи пред него и на свой ред кресна:

— Кажете какво искате?

Негодниците предпазливо се скупчиха по-нагъсто, като че напосоки газят през вода и гледат да не затънат в дълбокото.

— Знаеш какво искаме! — процеди един. — Предай ни тоя страхливец, когото браниш. И не опитвай да хитруваш — или и ти си мъртъв.

Насърчени от такава дързост, всичко запреливаха от кръвожадно настървение, но никой не пристъпи да нанесе удар със сабята си. Пламъкът в погледа на Мусаши стигаше да ги държи на разстояние. Проклинаха и кълняха от безопасна далечина.

Мусаши и Шиндзо мълчаливо бяха впили в тях погледи. Едва след няколко мига Мусаши ги стресна с вика:

— Ако между вас е Хангавара Яджибей, нека излезе напред.

— Началникът не е тук. Но ако имате нещо да казвате, говорете на мен, Нембуцу Тадзаемон и аз ще ви направя услугата да ви изслушам.

Възрастният мъж, който излезе напред, носеше бяло ленено кимоно, а около врата му висеше будистка молитвена броеница.

— Какво имате срещу Ходжо Шиндзо?

Като повдигна рамене, Тадзаемон отвърна:

— Той уби двама от нашите.

— Според Шиндзо вашите двама негодници са помогнали на Коджиро да убие няколко ученика от училището Обата.

— Онова е било едно, а това беше друго. Ако не си уредим сметките с Шиндзо, по улицата ще ни се присмиват.

— Може там, където живеете, нещата да стават по този начин — заяви с помирителен тон Мусаши, — но между самураи е по-различно. Сред воините не може да виниш някого за това, че е подирил и намерил оправдано отмъщение. Един самурай може да си отмъсти заради справедливостта или за да защити своята чест, но не и да се бие заради някаква лична вражда. Това не подобава на мъже. И това, което се опитвате сега да направите, също не е мъжествено.

— Не било мъжествено ли? В липса на мъжественост ли ни обвинявате?

— В случай, че Коджиро излезеше сега и ни предизвикаше от свое име, това щеше да е в реда на нещата. Не можем обаче да се замесваме в сбиване, започнато от хора, които той е пратил.

— Ето, почвате самодоволно да ни поучавате като всички останали самураи. Говорете, каквото си искате. Ние въпреки всичко трябва да защитим името си.

— Ако самураите и хората извън закона почнат да се бият за това кой да управлява, улиците ще потънат в кръв. Този спор може да се уреди само при градския наместник. Какво ще кажете, Нембуцу?

— Тъпотии. Ако това можеше да го уреди наместника, ние на първо място нямаше да сме тук.

— Чуйте, вие на колко сте години?

— Това какво ви влиза в работата?

— Бих казал, че ми се виждате достатъчно възрастен да не водите група младежи на безсмислена смърт.

— Я си запазете умните приказки. Не съм прекалено стар да се бия!

Тадзаемон изтегли сабя и негодниците с блъскане и викове пристъпиха напред.

Мусаши приклекна, за да избегне удара му, после го улови за тила на посивялата глава. С десетина широки крачки стигна до рова и набързо го метна през ръба. После, щом тълпата се събра ведно, се спусна назад, хвана Шиндзо през кръста и с него побягна.

Затича през някакво поле, към склона не съседния хълм. Под тях в рова се вливаше поток, а в подножието на склона се виждаше синкаво тресавище. По средата на пътя Мусаши спря и изправи Шиндзо на крака.

— Сега — каза — да бягаме.

Шиндзо се поколеба, но Мусаши го бутна да върви напред.

Негодниците се съвзеха от изненадата и тръгнаха да ги гонят.

— Хванете го!

— Безсрамници!

— Това ми било самурай!

— Не може да хвърли Тадзаемон в рова и после да се измъкне!

Без да обръща внимание на подигравките и хулите, Мусаши се обърна към Шиндзо:

— Не си и помисляйте да се забърквате във вражда с тях. Бягайте! В случай като този това е единственото, което може да се направи. — След малко с усмивка добави: — Не е толкова лесно да ни настигнат при тази местност, а?

Минаваха през мястото, което по-късно щеше да стане познато като Ушигафучи и хълма Кудан. По онова време обаче всичко бе гъсто обрасло.

Докато се откъснат от преследвачите, лицето на Шиндзо стана мъртвешки бледо.

— Уморихте ли се? — попита загрижено Мусаши.

— Не… не съм толкова зле.

— Допускам, не ви се е харесало, че ги оставихме така да ни обиждат, без да им отвърнем.

— Е…

— Ха-ха! Помислете върху това спокойно и ще видите основанието. Има случаи, когато по-добре се чувстваш, след като си побягнал. Ето там има един поток. Изплакнете си устата и после ще ви заведа в дома на баща ви.

След няколко минути пред тях се показа гората около светилището Акаги Мьоджин. Къщата на господаря Ходжо бе точно под него.

— Надявам се да влезете да се запознаете с баща ми — покани го Шиндзо, щом стигнаха кирпичената стена, която обграждаше дома.

— Някой друг път. Починете си добре и се грижете за себе си.

С тези думи Мусаши си тръгна.

След тази случка името на Мусаши можеше твърде често да се чуе по улиците на Едо — много по-често, отколкото той самият би искал. Хората го наричаха „измамник“ и „най-голям от всички страхливци“, и заявяваха: „срамота… позор за самурайското съсловие. Ако страхливец като този е разгромил Йошиока в Киото, те трябва да са били безнадеждно слаби. Трябва да ги е предизвикал, понеже е знаел, че не могат да се защитят. И после, преди да дойде истинска опасност, сигурно е избягал. Този лицемер иска само да пробутва името си на хора, които не разбират от саблен бой.“ Не след дълго беше невъзможно да се намери и един човек, който с някоя дума да се застъпи за Мусаши.

Венец на обидите бе една разкачена по цял Едо обява:

На вниманието на Миямото Мусаши, който се уплаши и побягна. Вдовицата Хониден жадува отмъщение. И ние бихме искали да видим сега не гърба, а лицето Ви. Ако сте самурай, излезте на бой.

Братството Хангавара