Ейджи Йошикава
Мусаши (72)

Мухите

На брега на река Сумида, където пътят от Шимоза се събираше с едно от разклоненията на главния път Ошу, се издигаше голям граничен пост с внушителна порта — добро свидетелство за строгото управление на Аояма Таданари, новия наместник на Едо.

Мусаши стоеше на опашката и редом с Йори лениво чакаше да дойде редът им. Когато преди три години мина през Едо, да влезеш и да излезеш от града бе проста работа. Дори от това разстояние можеше да различи, че къщите са много повече от преди, а празните места — много по-малко.

— Ти там, ронинът. Ти си следващият.

Двама стражари в кожени хакама се заеха много основно да претърсват Мусаши, докато трети го изгледа сърдито и започна да му задава въпроси.

— Каква работа имате в столицата?

— Нищо определено.

— Никаква определена работа, а?

— Е, аз съм шугийоша. Предполагам, може да се каже, че работата ми е да се уча за самурай.

Мъжът млъкна. Мусаши се усмихна.

— Къде сте роден?

— В село Миямото, околия Йошино, област Мимасака.

— Учителят ви?

— Нямам такъв.

— А кой ви осигурява пари за път?

— Никой. Изрязвам статуи и рисувам картини. Понякога мога срещу тях да получа храна и подслон. Често нощувам в храмове. Понякога давам уроци по сабя. По един или друг начин — оправям се.

— Откъде идвате сега?

— През последните две години се занимавах със земеделие в Хотенгахара в Шимоза. Реших, че не искам да продължавам с това до края на живота си и затова дойдох тук.

— А има ли къде да се настаните в Едо? Никой не може да влезе в града, освен ако няма там роднини или място, където да живее.

— Да — отвърна Мусаши, без да се замисли.

Видя, че ако се опитва да говори само истината, краят му няма да се види.

— Е?

— Ягю Муненори, господар на Таджима.

Устата на стражаря зина.

Мусаши, комуто държанието на мъжа се стори забавно, отправи поздравления към себе си. Опасността да бъде уловен в лъжа не го тревожеше особено. Струваше му се, че семейство Ягю трябва да са чували за него от Такуан. В случай, че ги попитат, малко вероятно е въобще да отрекат, че го познават. Възможно е дори Такуан сега да е в Едо. Ако е така, Мусаши имаше и начин да се представи. Много късно бе да премери силите си със Секишусай, но жадуваше да стори това с Муненори, който бе поел от баща си школата Ягю и поста личен учител на шогуна.

Името подейства като вълшебство.

— Ами, добре — заключи дружелюбно стражарят. — Щом сте във връзка с дома Ягю, простете, че ви безпокоих. Сам трябва да знаете, че по пътя има всякакви самураи. Трябва особено да внимаваме за всеки, който напомня на ронин. Заповеди — нали разбирате? — След още няколко въпроса, колкото да запази достойнство, той заяви: — Сега може да тръгвате — и лично изпроводи Мусаши до портата.

— Господине — попита Йори, щом минаха от другата страна, — защо внимават толкова за ронини, а не за някой друг?

— Дебнат вражески шпиони.

— Че кой шпионин ще е толкова глупав да дойде преоблечен като ронин? Доста са тъпи тия стражари с техните глупави въпроси! Заради тях изпуснахме сала!

— Ш-ш. Ще те чуят. Не се безпокой за сала. Докато чакаме следващия, можеш да погледаш планината Фуджи. Ти знаеше ли, че се вижда оттук?

— И какво? Виждаше се и от Хотенгахара.

— Да, но тук е по-различна.

— Как така?

— Фуджи никога не е същата. Променя се всеки ден и всеки час.

— На мен все еднаква ми се вижда.

— Обаче не е. Променя се — от времето, сезона, мястото, откъдето я гледаш. Различна е също в зависимост от човека, който я гледа, в зависимост от сърцето му.

Йори не остана впечатлен от това, взе плосък камък и го хвърли ниско покрай водата като жабка. След като се забавлява няколко минути по този начин, върна се при Мусаши и попита:

— Наистина ли отиваме в къщата на господаря Ягю?

— Ще трябва да си помисля.

— Нали това казахте на стражата?

— Да. Имам намерение да отида, но всичко не е толкова просто. Той, нали знаеш, е даймио.

— Трябва да е страшно важен човек. Такъв искам да съм, като порасна.

— Важен?

— А-ха.

— Не трябва да се целиш толкова на ниско.

— Какво искате да кажете?

— Погледни планината Фуджи.

— Аз никога няма да стана като Фуджи.

— Вместо да искаш да си като това и онова, направи от себе си мълчалив, неподвижен великан. Такава е планината. Не си губи времето с опити да впечатляваш хората. Ако станеш такъв човек, какъвто уважават, те ще те почитат, без да правиш нищо.

Не остана време думите на Мусаши да бъдат добре осмислени, тъй като в същия миг Йори извика:

— Я, салът идва — и се затича да се качи пръв.

Река Сумида бе образец на контрасти — на едно място широка, на друго тясна, тук плитка, там дълбока. При пълноводие водите покрай брега ставаха кални и мътни. Понякога устието се разширяваше до два пъти по-голяма площ. На мястото, където плаваше салът, то всъщност бе придатък към залива.

Небето беше ясно, водата — прозрачна. Като погледна отстрани, Йори различи стрелкащи се наоколо ята от мънички рибки. Между камъните забеляза също ръждиви остатъци от някакъв стар шлем. Така и не слушаше течащия покрай него разговор.

— Как смятате? Дали всичко ще остане спокойно като понастоящем?

— Съмнявам се.

— Навярно сте прав. Рано или късно ще има сражения. Надявам се да не става, но какво друго можем да очакваме?

Останалите пътници пазеха своите мнения за себе си и намръщени се взираха във водата, уплашени изглежда да не би някой стражар, може би преоблечен, да ги чуе и да ги свърже с разговарящите. На поелите вече риска пък явно им се харесваше да подразнят вездесъщите очи и уши на закона.

— Както проверяват всички, лесно можеш да познаеш, че отива към война. Едва отскоро са затегнали така постовете. Има и много слухове за шпиони от Осака.

— Чува се също за взломове в жилища на даймио, макар това да се опитват да го потулят. Трябва да е неприятно да бъдеш ограбен, при условие че пазителите на реда и закона те охраняват.

— За да се изложи човек на такава опасност, трябва да търси не пари, а нещо повече. Сигурно са шпиони. Никой обикновен крадец не би се осмелил да направи такова нещо.

Като се огледа, Мусаши прецени, че пътниците на сала дават добър напречен разрез на обществото в Едо — един дървосекач с полепнал по работните му дрехи талаш; две евтини гейши, дошли може би от Киото; един-двама широкоплещести биячи; група копачи на кладенци; две откровено предизвикателни в държанието си леки жени; свещеник; просещ монах и още един ронин като него.

Щом стигнаха брега на Едо и всички се изсипаха на сухо, някакъв нисък, набит мъж извика на Мусаши:

— Хей, вие. Ронинът. Забравихте си нещо.

Протегна към него червеникава брокатена кесия, толкова стара, че мръсотията по нея изглежда лъскаше повече от няколкото останали златни нишки.

Мусаши поклати глава и отвърна:

— Не е моя. Трябва да е на някой от другите пътници.

— Моя е — намеси се Йори, дръпна кесията от ръката на мъжа и я мушна в кимоното си.

Мъжът се възмути.

— Как може да дърпаш така?! Върни ми я! После ще се поклониш три пъти, преди да си я получиш. Ако ли не, направо те хвърлям в реката.

Мусаши се намеси и помоли мъжа да извини нелюбезността на Йори заради неговата възраст.

— Какъв сте му вие? — попита грубо този. — Брат? Учител? Как ви е името?

— Миямото Мусаши.

— Какво?! — възкликна грубиянът и впи поглед в лицето на Мусаши. След миг каза на Йори: — Отсега нататък по-добре внимавай.

После се извърна, сякаш няма търпение да побегне.

— Само минута — обади се Мусаши.

Любезността на неговия глас съвсем изненада мъжа.

Той се извърна рязко и ръката му посегна към сабята.

— Какво искате?

— Вие как се казвате?

— Вас какво ви засяга?

— Попитахте за моето име. Учтивостта изисква да ми кажете и вашето.

— Аз съм от хората на Хангавара. Джуро се казвам.

— Хубаво. Може да си вървите — каза Мусаши и го бутна настрана.

— Няма да забравя това! — закани се Джуро, който политна на няколко крачки, преди отново да стъпи здраво на крака и да се затича.

— Пада му се на страхливеца! — заяви Йори.

Доволен, че е бил отмъстен, той вдигна благоговеен поглед към лицето на Мусаши и дойде по-близо до него.

Докато вървяха из града, Мусаши се обърна към момчето:

— Трябва да разбереш, Йори, че да живееш тук не е същото като на село. Там имахме за съседи само лисиците и катериците. Тук има много хора. Ще трябва повече да внимаваш как се държиш.

— Да, господине.

— Когато хората живеят в съгласие, земята е като рай — продължи със строг глас Мусаши. — Всеки човек обаче има както добра, така и лоша страна. Има случаи, когато наяве излиза само лошата. Тогава светът става не рай, а пъкъл. Разбираш ли ме какво ти говоря?

— Да, струва ми се — отвърна Йори, вече по-кротко.

— Ето по каква причина ни са дадени възпитание и правила за поведение. Те пречат на лошата страна да се наложи. Това поддържа реда в обществото и това е целта на законите, с които ни управляват. — Мусаши млъкна. — Начинът, по който се държа… Работата беше съвсем обикновена, но такова отношение не можеше да не разсърди човека. Никак не ми се хареса това.

— Да, господине.

— Не знам накъде ще тръгнем оттук, но където и да е, по-добре следвай правилата и се дръж любезно.

Момчето мръдна няколко пъти с глава и леко, вдървено се поклони. Известно време продължиха да вървят мълчаливо.

— Искате ли да ми носите кесията, господине? Нямам желание пак да я губя.

Мусаши прие брокатената торбичка и преди да я пъхне в кимоното си, внимателно я огледа.

— Това ли е онази, която ти е оставил баща ти?

— Да, господине. В началото на годината ми я върнаха от Токуганджи. Игуменът не взе нищо от парите. Може, ако имате нужда, да използвате от тях.

— Благодаря — отвърна бегло Мусаши. — Ще внимавам за нея.

„Той има дарба, която аз не притежавам,“ замисли се и с укор се сети за собственото си безразличие към паричните въпроси. Вроденото благоразумие на момчето му бе показало колко е важно да си предвидлив с парите. Оценяваше доверието на Йори и с всеки изминал ден все повече се привързваше към него. С нетърпение очакваше възможността да му помогне да развие своя вроден ум.

— Къде би искал да нощуваме тази вечер? — попита.

Йори оглеждаше с голямо любопитство новата среда, в която бе попаднал, и отбеляза:

— Много коне виждам тук. Прилича на тържище — посред града.

Говореше, сякаш в непозната страна е попаднал на отдавна загубен приятел.

Стигнали бяха Бакурочо, където имаше голям и разнообразен избор на чайни и гостилници за разните хора, които се занимават с коне — продавачи, купувачи, колари, коняри и други с по-маловажни занятия. Събрани на групички мъже се пазаряха и спореха на най-различни наречия, сред които изпъкваше острият, почти като караница говор на Едо.

Сред навалицата имаше някакъв добре облечен самурай, който търсеше хубави коне.

— Хайде да си вървим — каза той с недоволно изражение. — Тук няма друго освен кранти — нищо, което да си заслужава да препоръчаме на негово височество.

Като крачеше чевръсто между животните, се озова лице в лице с Мусаши, при което премигна и изненадан се стъписа.

— Вие сте Миямото Мусаши, нали така?

Мусаши изгледа за миг мъжа и после по лицето му се разля усмивка. Беше Кимура Сукекуро. Макар че в крепостта Коягю двамата за едното нищо почти кръстосаха саби, държанието на Сукекуро сега бе приветливо. Явно не беше останал след тази среща с някакви лоши чувства.

— Определено не очаквах да ви видя тук — заяви той. — Отдавна ли сте в Едо?

— Тъкмо идвам от Шимоза — отвърна Мусаши. — Как е вашият господар? Още ли е в добро здраве?

— Да, благодаря, но на възрастта на Секишусай, естествено… Аз сега живея при господаря Муненори. Трябва да дойдете на гости — с радост ще ви представя. А, има и още нещо. — Той го изгледа заговорнически и се усмихна. — Имаме едно прекрасно съкровище, което ви принадлежи. Трябва да дойдете колкото можете по-бързо.

Преди Мусаши да е успял да попита какво може да е това „прекрасно съкровище“, Сукекуро се поклони леко и бързо се отдалечи, следван от слугата си.

 

 

Гостите, които отсядаха в евтините ханове на Бакурочо, бяха повечето търговци на коне от областите. Мусаши реши да наеме стая там, вместо в някоя друга част на града, където цените най-вероятно щяха да са по-високи. Също като останалите, странноприемницата, която избра, имаше голям обор за конете — всъщност, така голям, че по-скоро самите стаи изглеждаха като пристройка. След трудностите на Хотенгахара дори този третокласен хан изглеждаше разкошен.

Въпреки усещането си за благополучие Мусаши намери конските мухи доста досадни и почна да мърмори. Чу го стопанката.

— Да ви сменя стаята — предложи загрижено тя. — На втория етаж мухите не са такава напаст.

Настанил се на новото място, Мусаши веднага се оказа изложен на целия пек на слънцето от запад и отново му се прииска да възнегодува. Само преди няколко дни това следобедно слънце щеше да го ободри, щеше като светъл лъч надежда да прати живителна топлина на ориза и да предвещае добро време за следващия ден. Що се отнася до мухите, щом докато работеше на полето потта му ги привлечеше, просто решаваше, че и те си имат ежедневни занимания, както той си има своите. Смяташе ги даже за свои полски събратя. Сега, пресякъл голямата река и влял се в градската гмеж, слънчевият пек му се струваше всичко друго, но не успокоителен, а мухите — само досада.

Гладът обаче отвлече ума му от неудобствата. Хвърли поглед към Йори и по неговото лице също забеляза признаци на отпадналост и мисли за храна. И нищо чудно, защото в съседната стая няколко души си бяха поръчали гърне димяща гозба и сега алчно се нахвърляха на нея сред много приказки, смях и пиене.

Елдена юфка — соба — ето какво им се искаше! На село, ако някой обича соба, засяваше елдата рано напролет, оставяше я да разцъфти през лятото, наесен сушеше зърното и през зимата го мелеше на брашно. После можеше да си прави соба. Тук нямаше нужда от друго, освен да плеснеш с ръце, за да те обслужат.

— Йори, да си поръчаме ли малко соба?

— Да — дойде нетърпеливо в отговор.

Стопанката се появи и взе поръчките им. Докато чакаха, Мусаши се облакъти на перваза и заслони с длан очите си. Напряко от другата страна на улицата имаше табела:

Йори също го забеляза. След миг на озадачено взиране той попита:

— На тази табела пише „Лъскане на души“. Що за занаят е това?

— Е, пише също, че човекът е майстор от школата Хонами, значи сигурно лъска саби. Като си помисля, и моята има нужда от нещо такова.

Собата още не идваше и Мусаши се изтегна на татамито да подремне. Гласовете в съседната стая обаче бяха станали доста по-силни и нещо почваха да се карат.

— Йори — каза Мусаши, като отвори едното си око, — ще помолиш ли хората до нас да говорят малко по-тихо?

Двете стаи бяха разделени само от шоджита, но вместо да мине оттам, Йори излезе в коридора. Вратата към другото помещение бе отворена.

— Не вдигайте толкова шум — извика момчето. — Учителят ми иска да спи.

— Ха!

Свадата внезапно се прекрати. Мъжете се извърнаха и сърдито го изгледаха.

— Нещо каза ли, дребосък?

Йори смръщи уста при това обръщение и отвърна:

— Преместихме се горе заради мухите. Сега така сте се развикали, че не можем да си починем.

— Това твое хрумване ли беше или те прати учителят ти?

— Той ме прати.

— Тъй ли? Е, няма да си губя времето да говоря с говненце като тебе. Иди кажи на твоя учител, че Кумагоро от Чичибу ще му даде своя отговор по-късно. Сега да те няма!

Кумагоро бе голямо мъжище, а останалите двама-трима в стаята не бяха по-дребни от него. Стреснат от заплахата в погледите им, Йори бързо се оттегли. Мусаши бе задрямал и понеже не искаше да го смущава, момчето седна до прозореца.

Скоро след това един от търговците на коне открехна шоджито и надзърна към Мусаши. Последва общ смях, придружен с шумни и обидни забележки.

— Този за кого се има, че ще ни пречи на веселието? Тъп ронин! Не казва откъде идва, просто нахълтва и се държи, все едно това място е негово.

— Ще трябва да му покажем кое как е.

— Да-а, ще се погрижим да узнае що за хора са търговците на коне от Едо.

— Той от приказки няма да разбере. Я да го измъкнем на задния двор и да му лиснем в лицето една кофа конска пикня.

Кумагоро се обади:

— Спрете сега. Оставете на мен тая работа. Или ще получим писмено извинение, или ще му умием лицето в пикнята. Пийте си спокойно сакето и ми се доверете.

— Така е добре — заяви един от мъжете, докато Кумагоро, самоуверено ухилен, пристягаше обито си.

— Ще ви помоля за извинение — каза този и плъзна шоджито настрана.

Без да се изправя, се примъкна на колене в стаята на Мусаши.

Собата, в лакирана кутия, колкото за шест панички, най-сетне бе донесена. Мусаши тъкмо се бе поизправил и протегнал клечките за хранене към ястието.

— Вижте ги, идват — възкликна тихо Йори, като леко се помести, за да не се блъсне търговецът в него.

Кумагоро седна с гръб към нозете на Йори, с кръстосани крака и опрени на коленете лакти. Намръщи се ядно и каза:

— Може да ядеш по-късно. Хич не опитвай да си скриеш страха, като ми седиш там и си подмяташ храната.

Макар да седеше усмихнат, Мусаши с нищо не показа, че го слуша. Разбърка собата с клечките си, за да отдели залепналите парченца, взе си една хапка и с доволно премляскване я глътна.

Вените по челото на Кумагоро почти изскочиха.

— Я да оставиш тая паница — нареди той сърдито.

— А кой сте вие? — попита кротко Мусаши, без да направи и движение, за да му се подчини.

— Не знаеш кой съм аз ли? Единствените хора в Бакурочо, дето не са ми чували името, са нехранимайковците и глухонемите.

— Аз самият нещо съм зле със слуха. Говорете по-високо и ми кажете кой сте и от къде сте.

— Аз съм Кумагоро от Чичибу, най-големият търговец на коне в Едо. Като ме видят да идвам, децата така се плашат, че не могат дори да заплачат.

— Ясно. Значи с коне се занимавате?

— И още как. Продавам на самураи. По-добре помни това, като говориш с мен.

— И за какво точно ще си говорим?

— Ти прати този дребосък да се оплаква, че сме вдигали шум. Къде, мислиш, се намираш? Това да не ти е странноприемница за даймио — чистичка, тиха и прочие? На нас търговците на коне шумът ни харесва.

— Досетих се за това.

— Тогава за какво се опитваше да ни развалиш веселието? Искам извинение.

— Извинение ли?

— Да — писмено. Можеш да го адресираш до Кумагоро и неговите приятели. Ако не получим такова нещо, изкарваме те навън и ще те понаучим.

— Интересно е това, което казвате.

— Ха!

— Искам да кажа — по интересен начин говорите.

— Я стига с тия глупости! Ще получим ли извинението или няма?

Кумагоро вече не викаше, а направо ревеше и потта по моравото му чело лъскаше на светлината на вечерното слънце. С вид, че е готов да избухне, той разголи косматите си гърди и изтегли изпод пояса си голям нож.

— Решавай! Ако не получим скоро отговора ти, загазваш!

Изпружи крака и вдигна ножа отвесно до лакираната кутия, с опрян в пода връх.

Като сдържаше смеха си, Мусаши каза:

— Е, сега как да отвърна аз на това?

Остави паничката си, протегна клечките за хранене, хвана някакво тъмно парченце от собата в кутията и го изхвърли през прозореца. Все така мълчаливо се протегна и хвана още едно такова парченце, после — още едно.

Очите на Кумагоро щяха да изскочат, дишането му замря.

— Голяма напаст, а? — отбеляза нехайно Мусаши. — Я, Йори, вземи добре да измиеш тия клечки.

Щом Йори излезе, Кумагоро тихомълком изчезна в стаята си и разказа на своите спътници за невероятното зрелище, на което току-що станал свидетел. След като отначало взе черните петънца в собата за мръсотия, разбра, че това са живи мухи, уловени така сръчно, че да не им остане време да избягат. След минути той и другарите му пренесоха малкото си празненство в един по-отдалечен край на сградата и се възцари тишина.

— Така е по-добре, а? — обърна се Мусаши към Йори.

Двамата се ухилиха един на друг.

Докато свършат с яденето, слънцето бе залязло и луната бледо грееше над покрива на работилницата на „лъскача на души“.

Мусаши стана и си оправи кимоното.

— Смятам да видя дали ще могат да се погрижат за сабята ми — каза.

Вдигна оръжието и се канеше да излезе, когато стопанката се появи по средата на притъмнялото стълбище и подвикна:

— Дойде писмо за вас.

Озадачен, че някой е узнал така бързо местонахождението му, Мусаши слезе, прие посланието и попита:

— Още ли е тук приносителят?

— Не — веднага си тръгна.

Отвън на писмото имаше само една дума: „Суке“, за която Мусаши реши, че означава „Кимура Сукекуро“. Щом разгъна листа, прочете:

Осведомих господаря Муненори, че съм Ви виждал тази сутрин. Видя ми се много радостен да чуе за Вас след толкова много време. Поръча ми да Ви пиша и да питам кога ще Ви бъде възможно да ни посетите.

Мусаши слезе до края на стълбата и отиде в стаята на ханджията, откъдето взе назаем мастило и четка. Като седна в един ъгъл, той написа на гърба на писмото:

С радост ще посетя господаря Муненори по всяко време, когато той пожелае да премери с мен силите си. Като воин не бих могъл да имам друг повод да се виждам с него.

Подписа се като „Масана“ — официално име, което рядко използваше.

— Йори — извика от долния край на стълбата, — ще искам да направиш нещо за мен.

— Да, господине.

— Искам да занесеш едно писмо на господаря Ягю Муненори.

— Да, господине.

Според стопанката всички знаели къде живее господарят Муненори, но тя въпреки това предложи да го упъти.

— Тръгваш по главната улица, докато стигнеш до пътя. Вървиш по него чак до Нихомбаши. После свиваш наляво и следваш реката до Кобикичо. Там е — не можеш го пропусна.

— Благодаря — отвърна Йори, който вече си беше обул сандалите. — Сигурен съм, че мога да го намеря.

Бе във възторг от възможността да излезе навън, особено след като целта му беше къщата на прочут даймио. Без да мисли кой час е, тръгна бързо напред, размахвайки ръце и с гордо вдигната глава.

Докато го гледаше как свива покрай ъгъла, Мусаши си помисли: „Малко по-самоуверен е, отколкото е добре за него.“