Ейджи Йошикава
Мусаши (70)

Планински демони

— Нека сме наясно. Не искам да си правите какъвто и да било труд заради мен. Съвсем достатъчно е вашето гостоприемство, което високо оценявам.

— Да, господине. Това е много мило от ваша страна, господине — отвърна свещеникът.

— Искам само да си отдъхна. Това е всичко.

— Но разбира се.

— Сега се надявам да ми простите за грубостта — каза самураят, като се протегна небрежно на една страна и подпря своята сивееща глава на лакътя си.

Току-що пристигналият в Токуганджи гост бе Нагаока Садо, високопоставен васал на господаря на Бедзен, Хосокава Тадаоки. Имаше малко време за лични дела, но неизменно идваше по такива поводи като годишнината от смъртта на баща си и тъй като храмът бе на десетина часа път от Киото, обикновено оставаше да пренощува. За човек с неговото положение пътуваше много незабележимо, придружаван само от двама самураи и един млад прислужник.

За да се отдели дори за кратко време от дома на Хосокава, трябваше да си измисля оправдание. Рядко му се удаваше възможност да прави това, което пожелае и сега, в един от тези редки случаи, изцяло се наслаждаваше на местното саке, заслушан в крякането на жабите. За кратко можеше да забрави всичко — трудностите на управлението и постоянната необходимост да се примирява с досадата на ежедневните дела.

След вечеря свещеникът бързо събра чиниите и си тръгна. Садо нехайно си бъбреше със своите придружители, които бяха седнали до стената и под светлината на лампата се виждаха само лицата им.

— Бих могъл просто вечно да си лежа така и като Буда да вляза в нирвана — заяви лениво Садо.

— Внимавайте да не настинете. Въздухът нощем е влажен.

— О, оставете ме на мира. Това тяло е излязло живо от няколко битки. Ще мога да издържа на някоя друга кихавица. Обаче само помиришете тези разцъфнали цветове! Хубав аромат, нали?

— На нищо не ми мирише.

— Нима? Щом обонянието ви е толкова лошо… вие сигурен ли сте, че самият не сте настинали?

Бяха заети с привидно лековати закачки от този вид, когато изведнъж жабите замлъкнаха и някакъв висок глас извика:

— Демони! Каква работа имате да надзъртате в стаята за гости?

Телохранителите на Садо мигновено скочиха на крака.

— Кой е?

— Кой е там навън?

Докато оглеждаха с предпазливи погледи градината, в посока към кухнята отекна тропот от нечии малки нозе.

Един свещеник надзърна от терасата, поклони се и се извини:

— Простете за безпокойството. Просто едно от местните хлапета. Нищо, за което да се тревожите.

— Сигурен ли сте?

— Да, разбира се. Живее на час път оттук. Баща му, преди да умре наскоро, работеше като коняр, а за дядо му казват, че бил самурай, та всеки път, като види воин, се спира и зяпа с пръст в устата.

Садо се поизправи.

— Не бива да сте прекалено строг с него. Щом иска да стане самурай, доведете го. Ще си хапнем нещо сладко и ще поговорим за това.

Сега обаче Йори бе стигнал до кухнята.

— Хей, бабо — извика той, — свърши ми се просото. Ще ми напълниш ли това, моля те?

Чувалът, който протегна към сбръчканата старица, която работеше в кухнята, щеше да побере половин крина. Тя веднага на свой ред му извика:

— Внимавай с приказките, просяче! Говориш, все едно сме ти длъжни за нещо.

— Много си дързък, на всичко отгоре! — обади се един монах, който миеше чиниите. — Игуменът се съжали над теб, затова ти даваме храна, обаче не ставай нагъл. Когато молиш за услуга, бъди учтив.

— Аз не прося. Дадох на игумена кесията, която получих от баща си. В нея има пари, и то доста.

— И колко пари може да завещае на сина си един коняр, който е живял в пущинаците?

— Ще ми дадете ли просото? Да или не?

— Я го виж пак! Погледни се само. Че ти самият си побъркан, след като слушаш онзи луд ронин. Той откъде се взе изобщо? Кой е? Защо да яде той от твоята храна?

— Това не е ваша работа.

— Хъ. Да копае в това сухо поле, от което никога нито нива, нито градина, нито нещо друго ще стане! Цялото село ви се смее.

— Вас кой ви е искал съвет?

— Каквото и да му има на онзи ронин, трябва да е заразително. Ти какво очакваш да намерите там горе — гърне със злато като в приказките ли? Още даже не ти е изсъхнало зад ушите, а вече си копаеш гроба.

— Млъквайте и ми дайте просото. Просото! Веднага.

Няколко минути по-късно свещеникът все още дразнеше Йори, когато по лицето го удари нещо студено и лепкаво. Щом видя какво е, очите му щяха да изхвръкнат — крастава жаба. Изкрещя и се метна към момчето, но тъкмо когато го сграбчваше за яката, се появи друг свещеник, който обяви, че викат малкия в стаята на самураите.

Игуменът също бе чул шумотевицата и нахълта в кухнята.

— Да не би с нещо да е обезпокоил гостите? — попита той разтревожен.

— Не. Садо просто каза, че искал да си поговори с него. Иска да му даде и малко сладки.

Игуменът бързо хвана Йори за ръката и лично го отведе в стаята на Садо.

Щом момчето плахо приседна до свещеника, чиновникът попита:

— На колко си години?

— Тринайсет.

— И искаш да станеш самурай ли?

— Точно така — отвърна Йори и живо кимна.

— Хубаво, хубаво. Защо тогава не дойдеш да живееш с мен? В началото ще трябва да помагаш с къщната работа, но после ще те направя един от младшите самураи.

Йори мълчаливо поклати глава. Садо взе това за смущение и го увери, че предложението е сериозно.

Момчето хвърли сърдит поглед и отвърна:

— Чух, че сте искал да ми дадете сладки. Те къде са?

Пребледнял, игуменът го плесна по китката.

— Не му се карайте — обади се с укор Садо. Той харесваше децата и бе склонен да ги глези. — Прав е. Човек трябва да държи на думата си. Нека донесат сладките.

Щом ги донесоха, Йори се зае да ги тъпче в кимоното си.

— Няма ли да ги изядеш тук? — попита малко озадачен Садо.

— Не. Моят учител ме чака у дома.

— О? Ти имаш учител ли?

Без да си дава труд да обяснява, Йори изскочи от стаята и се изгуби в градината.

Садо намери държанието му твърде забавно. Не и игуменът, който два-три пъти се поклони доземи, преди да тръгне след Йори към кухнята.

— Къде е онова безочливо хлапе?

— Взе си чувала с просо и си тръгна.

За миг се заслушаха, но чуха само несвързани поскръцвания. Йори бе откъснал лист от едно дърво и се опитваше да си подсвирква нещо. Нито една от няколкото песни, които знаеше, изглежда не можеше да влезе в работа. Конярският напев бе много бавен, а песента за празника Бон — твърде сложна. Накрая се спря на мелодия, подобна на музиката за свещения танц в местното светилище. Хареса му, тъй като обичаше и танците, които баща му понякога го бе водил да гледа.

Някъде посред пътя за Хотенгахара, на мястото, където два потока се сливаха, образувайки река, нещо изведнъж го сепна. Листото отхвръкна сред пръски слюнка от устата му и той скочи в бамбука край пътя.

На грубо скования мост бяха застанали трима-четирима мъже и водеха някакъв тайнствен разговор.

— Те са! — възкликна тихичко Йори.

Една чувана някога заплаха отекна отново в ушите му. Когато се карат на децата си, майките в околността често се заканваха: „Ако не слушаш, планинските демони ще дойдат да те вземат.“ Последният път, когато онези наистина дойдоха, бе през есента на по-миналата година.

На десетина часа път оттук, в планините на Хитачи, имаше светилище, посветено на някакво планинско божество. Преди векове хората толкова се бояли от този бог, че селата се редували да му принасят ежегодни дарове от зърно и жени. Щом дойдел редът на някое от тях, жителите събирали дължимото и тръгвали във факелно шествие към светилището. С течение на времето, след като станало очевидно, че божеството всъщност е само човек, селяните почнали да пренебрегват даренията си.

През време на междуособиците така наречените планински богове почнали да събират своята дан със сила. На всеки две или три години шайка разбойници, въоръжени с алебарди, ловни копия, брадви — всичко, с което да предизвикат ужас в душите на мирните жители — се нахвърляли първо върху едно селище, после над друго и отмъквали, каквото им се харесало, включително съпругите и дъщерите на хората. Ако жертвите им окажели някаква съпротива, плячкосването бивало придружено с клане.

Понеже още помнеше последното такова нападение, Йори се сви уплашен в шубрака. Към моста през полето тичешком се приближиха пет сенки. После, в нощната мъгла, още една и още една малка дружина, докато накрая разбойниците наброяваха между четиридесет и петдесет.

Йори затаи дъх и се загледа в мъжете, които обсъждаха начина си на действие. Скоро стигнаха до съгласие. Водачът им даде някакво нареждане и посочи към селото. Те се понесоха като ято скакалци.

Не след дългото мъглата бе прорязана от многобройни шумове — коне, добитък, птици, писъци на млади и стари.

Йори бързо реши да поиска помощ от самураите в Токуганджи, но в мига, в който напусна своето убежище в бамбука, от моста дойде вик:

— Кой е там?

Не беше забелязал, че двама от мъжете са останали на пост. Преглътна тежко и се затича, колкото му държат силите, обаче неговите къси крака не можеха да се мерят с тези на възрастните.

— Къде мислиш си тръгнал? — извика мъжът, който го улови пръв.

— Кой си ти?

Вместо да се разплаче като дете — което можеше и да стресне двамата — Йори започна да дращи и удря по мускулестите ръце, в чийто плен бе попаднал.

— Видя ни всичките заедно. Канел се е да каже на някой.

— Дай да го набием и да го хвърлим в някое оризище.

— Имам нещо по-добро на ум.

Занесоха Йори до реката, търколиха го надолу по брега и като скочиха след него, го вързаха за една от подпорите на моста.

— Ето го — готов е.

Двамата негодници се изкатериха обратно до своя пост над реката.

В далечината храмовата камбана почна да бие. Йори ужасен гледаше как вдигналите се над селото пламъци обагрят реката в кървавочервено. Шумът от хленч на деца и женски плач идваше все по-близо. После по моста затракаха колела. Половин дузина от разбойниците водеха волски коли и коне, натоварени с плячка.

— Мръсна отрепка! — кресна някакъв мъжки глас.

— Върни ми жената!

Схватката на моста бе кратка, но ожесточена. Чуха се мъжки викове и звънтене на метал, после се понесе крясък и в нозете на Йори се строполи един окървавен труп. Второ тяло цамбурна в реката и опръска лицето му с вода и кръв. Един след друг от моста изпопадаха селяни, общо шест на брой. Телата изплуваха на повърхността и течението бавно ги понесе надолу, но един от хората, още жив, се улови за тръстиката и заби нокти в земята, докато успя наполовина да се измъкне от водата.

— Хей ти! — извика Йори. — Отвържи това въже и ще ида да повикам помощ. Ще се погрижа да отмъстят за теб. — Гласът му прогърмя: — Хайде. Отвържи ме. Трябва да спася селото.

Мъжът лежеше неподвижен.

Като напъна въжетата с цялата си сила, Йори най-сетне ги разхлаби достатъчно, за да се превие надолу и да срита селянина в рамото.

Лицето, което се обърна към него, бе цялото изпоцапано с кал и засъхнала кръв, а очите гледаха тъмно и неразбиращо.

Мъжът с усилие припълзя по-наблизо и с последната останала му сила развърза възела. Щом въжето падна, той се строполи и умря.

Йори предпазливо погледна нагоре към моста и прехапа устна. Горе имаше още трупове. Щастието обаче бе на негова страна. Една от колите беше пропаднала през някоя прогнила дъска в моста и в бързането си да я изтеглят, разбойниците не забелязаха бягството му.

Като осъзна, че няма да успее да стигне до храма, Йори на пръсти тръгна в сянката, докато стигна едно достатъчно плитко за пресичане място. Щом се добра до другия бряг, се оказа на края на Хотенгахара. Останалото до хижата разстояние премина с бързина, сякаш по петите му удрят гръмотевици.

Щом приближи възвишението, на което се издигаше тяхната къща, видя Мусаши да стои навън и да се взира в небето.

— Елате бързо! — извика момчето.

— Какво е станало?

— Трябва да стигнем до селото.

— Там ли е станал пожарът?

— Да. Планинските демони пак са дошли.

— Демони ли?… Разбойници?

— Да, поне четирийсет. Моля ви, побързайте. Трябва да спасим селяните.

Мусаши се пъхна в хижата и излезе с двете си саби. Докато си връзваше сандалите, Йори се обади:

— Вървете след мен. Аз ще ви водя.

— Не. Ти оставаш тук.

Момчето не можа да повярва на ушите си.

— Прекалено опасно е.

— Не ме е страх.

— По пътя ще се уплашиш.

— Че вие дори не знаете как най-бързо се стига дотам!

— За водач ми стига огънят. Сега просто бъди добро момче и стой само тук!

— Да, господине.

Йори кимна покорно, изпълнен с опасения. Обърна глава към селото и мрачно се загледа след Мусаши, който се понесе в посока към червеното сияние.

 

 

Разбойниците бяха навързали пленените от тях викащи и плачещи жени в редица и безжалостно ги теглеха към моста.

— Стига сте вряскали! — извика един от тях.

— Държите се, все едно сте забравили как се ходи. Я бързо!

Щом жените се опънеха, негодниците почваха да ги шибат с камшици. Една падна и повлече след себе си други. Като хвана въжето и насила ги вдигна пак на крака, един разбойник през зъби процеди:

— Инатливи кучки! За какво сте се разпискали? Останете тук и до края на живота си ще се трепете като робини за една шепа просо. Я се вижте — само кожа и кости! Много по-добре ще ви е да се забавлявате с нас.

Избраха едно от по здравите на вид животни, всички тежко натоварени с плячка, вързаха въжето за него и силно го плеснаха по задницата. Отпуснатото въже рязко се опъна и щом жените отново политнаха, въздухът се разцепи от нови викове. Падналите бяха повлечени напред и лицата им се деряха в пръстта.

— Спрете! — изпищя една. — Ще ми се откъснат ръцете!

Вълна грубиянски смях заля разбойниците.

В този миг коне и жени се заковаха на място.

— Какво става?… Някой иде отпред!

Всички напрегнаха погледи да видят.

— Кой е там? — ревна един от шайката.

Мълчаливата сянка, която вървеше към тях, държеше в ръка бяло острие. Разбойниците, придобили чувствителност към всеки мирис, на мига разпознаха този, който сега долавяха — на капеща от сабята кръв.

Докато мъжете най-отпред тромаво отстъпваха, Мусаши прецени силата на противниците си. Преброи дванадесет, всички яки и озверели на вид. Съвзели се от първоначалната изненада, те до един приготвиха оръжия и заеха стойки за отбрана. Един се завтече напред с брадва. Друг, хванал ловно копие, се приближи изкосо, приведен и целещ се в ребрата на Мусаши. Първи нападна онзи с брадвата.

— О-у-у-х!

С вик, сякаш сам си е отхапал езика, той се сгърчи и се строполи.

— Не ме ли познавате? — прокънтя остро гласът на Мусаши. — Аз съм закрилникът на хората, пратеник на бога, който бди над това село.

В същия миг улови насоченото насреща му копие, изтръгна го от ръката на неговия притежател и яростно го метна на земята.

Пъргаво се хвърли посред шайката негодници, зает през цялото време да отбива удари от всички страни. След първото нападение, направено докато те още бяха уверени в себе си, имаше вече добра представа какво му предстои. Въпросът бе не в броя, а в сплотеността и самообладанието на противниците.

Като гледаха как техните другари един след друг политат сред пръски от кръв, разбойниците в скоро време започнаха да отстъпват на все по-голямо разстояние, докато накрая изпаднаха в уплаха и загубиха всякакво подобие на ред.

Още докато се биеше с тях, Мусаши вече научаваше нещо ново и опитът му щеше по-късно да го доведе до особени похвати, които да се използват при бой с превъзхождащ по численост неприятел. Такъв ценен урок не можеше да получи в битка само с един неприятел.

Двете му саби стояха в ножниците си. От години се бе упражнявал в изкуството да отнеме оръжието на своя противник и да го обръща против него. Сега приложи наученото на дело и измъкна сабята на първия, когото срещна. Причината не бе, че смяташе собствената си сабя — която иначе беше като душа за него, — за прекалено чиста, та да бъде мърсена с кръвта на обикновени разбойници. Просто бе далновиден — срещу такава разнообразна смес от оръжия острието можеше да се нащърби и дори да се счупи.

Щом пет-шест оцелели се затичаха към селото, Мусаши се спря за минута-две да си почине и да си поеме дъх, уверен, че те ще се върнат с подкрепления. После отвърза жените и накара тези, които още можеха да се държат на крака, да се погрижат за останалите.

След няколко думи за утеха и насърчение Мусаши им каза, че от тях зависи да спасят своите родители, деца и съпрузи.

— Нали ако вие оживеете, а те загинат, ще сте нещастни? — попита.

Последва шепот на съгласие.

— Вие самите сте достатъчно силни да се защитите и да спасите другите. Обаче не знаете как да използвате тази сила. Ето защо сте беззащитни пред хора, които стоят извън закона. Ще променим това. Сега се готвя да ви помогна, като ви покажа как да използвате силата си. Първото нещо е да се въоръжите.

Той събра пръснатите наоколо оръжия и раздаде по едно на всяка от жените.

— Следвайте ме и правете точно каквото ви кажа. Не бива да се страхувате. Опитайте се да повярвате, че богът на тази област е на ваша страна.

Докато водеше жените към горящото село, от сенките наизлязоха други жертви и се присъединиха към тях. Скоро дружината прерасна в малка войска от близо сто души. Жените просълзени прегръщаха своите близки — дъщери се събираха наново с родителите, жени — със съпрузите, майки — с децата си.

В началото, докато жените разказваха как Мусаши се справи с разбойниците, мъжете ги слушаха с израз на почуда, без да могат да повярват, че това би могло да е безумният ронин от Хотенгахара. Щом накрая все пак приеха това, благодарността им излезе наяве, въпреки пречката от наречието, което говореха.

Мусаши се обърна към мъжете и им каза да си намерят оръжия.

— Всичко ще влезе в работа — дори някоя добра и тежка пръчка или пък парче млад бамбук.

Никой не си помисли да не последва или дори да оспори нареждането.

— Колко са общо разбойниците? — попита Мусаши.

— Към петдесет.

— А колко са къщите в селото?

— Седемдесет.

Мусаши пресметна, че като цяло там трябва да има около седем-осемстотин души. Дори като отпаднат старците и децата, разбойниците щяха да имат всеки по десетина души насреща си.

Усмихна се мрачно при мисълта как кротките селяни са решили, че нямат друг избор, освен да вдигнат ръце в отчаяние. Знаеше, че ако сега не направят нещо, зверството ще се повтори. Тази нощ искаше да постигне две неща — да покаже на селяните как да се защитават и да се погрижи разбойниците да бъдат завинаги прогонени.

— Господине — извика някакъв мъж, току-що идващ от селото. — Тръгнали са насам.

Макар сега селяните да бяха въоръжени, новината предизвика у тях безпокойство. Поколебаха се, сякаш са готови да се пръснат и побегнат.

За да им върне увереността, Мусаши високо обяви:

— Няма от какво да се безпокоите. Очаквах така да стане. От вас искам да се скриете от двете страни на пътя, но чуйте първо какво ще ви заръчам. — Говореше бързо, но спокойно, като за да подчертае нещо, накратко го повтаряше. — Щом стигнат тук, ще ги оставя да ме нападнат. После ще се престоря, че побягвам. Те ще ме последват. Вие — всичките — оставате на място. Няма да ми трябва вашата помощ. След време онези ще се върнат. Стане ли това, нападате. Вдигнете много шум и ги изненадайте. Удряйте ги в хълбоците, краката, гърдите — всяко място, което не е защитено. Щом се справите с първата дружина, скрийте се пак и изчакайте втората. Повтаряйте това, докато всички паднат убити.

Едва бе успял да довърши и селяните да се пръснат, когато грабителите се появиха. По облеклото им и безпорядъка сред тях Мусаши предположи, че като войска са съвсем неуки, също като хората от много отдавна, които са се препитавали с лов и риболов. Името Токугава не значеше за тях нищо, също както и Тойотоми. Планините бяха тяхното племенно убежище, а селяните — да ги снабдяват с храна и припаси.

— Спрете! — нареди мъжът начело на шайката.

Бяха двадесетина, някои — с груби саби, други — с копия, един — с бойна брадва и още един — с ръждива пика. Очертани срещу заревото на пожара, телата им приличаха на демонични, гарвановочерни сенки.

— Това ли е онзи?

— Да-а, точно той е.

На около шестдесет стъпки пред тях Мусаши бе застанал неподвижно и препречваше пътя. Смутени, разбойниците почнаха да губят увереност в силата си и за кратко време никой от тях не помръдна.

Но това трая само миг. След това огненият поглед на Мусаши неумолимо започна да ги притегля напред.

— Ти ли се опитваш да ни се изпречиш на пътя, кучи сине?

— Точно аз! — изрева Мусаши, вдигна сабята си и се вряза помежду им.

Последва шумен трясък, след който се разрази вихрушка, в която не можеше да се различат отделните тела. Всичко приличаше на разровен мравуняк с летящи мравки.

Оризищата от едната страна на пътя и редицата от дървета и храста покрай другата бяха превъзходни за Мусаши, тъй като му даваха известно прикритие, но след първия сблъсък той започна стратегическо отстъпление.

— Виждате ли го?

— Копелето бяга!

— След него!

Преследваха го до долния ъгъл на най-близката нива, където той отново се обърна с лице към тях. Сега, без нищо зад гърба, положението му изглеждаше по-лошо, но с бързи движения на двете страни успяваше да държи своите противници на разстояние. После, в мига, в който един от тях направи погрешно движение, Мусаши нанесе удар.

Тъмната му фигура сякаш прелиташе от място на място и всеки път, щом спреше, пред него избликваше кървав гейзер. Онези от разбойниците, които не паднаха убити, скоро бяха твърде зашеметени, за да се бият, докато с всеки удар Мусаши все повече се настървяваше. Тази битка бе по-различна от онази при Ичиджоджи. Нямаше чувството, че стои на границата между живота и смъртта, а бе стигнал до себенадмогване, при което тяло и сабя действаха заедно, без да се нуждаят от съзнателна мисъл. Нападателите му побягнаха в пълно безредие.

През редицата от селяни премина шепот.

— Идат.

После една част от тях изскочи от укритието си и се нахвърли върху първите двама-трима разбойници, които почти без усилие убиха. Селяните пак се стопиха в тъмнината и станалото се повтори, докато всички злосторници бяха попаднали в засадата и погубени.

Преброяването на труповете укрепи увереността на селяните.

— В крайна сметка не са толкова силни — самодоволно отбеляза някой от тях.

— Чакайте! Идва още един.

— Хванете го!

— Не, не нападайте. Ронинът е.

Без много суетене те се подредиха покрай пътя като войници, на които военачалникът ще направи преглед. Всички погледи се приковаха върху окървавеното облекло на Мусаши и мократа му от кръв сабя с нащърбено на десетина места острие. Той я хвърли настрани и взе едно копие.

— Още не сме свършили — каза. — Вземете си оръжия и елате с мен. С общи сили можете да прогоните грабителите от селото и да спасите семействата си.

Нито един не се поколеба. Жените и децата също намериха нещо за въоръжаване и тръгнаха с тях.

Щетите в селото не бяха така големи, както се бяха опасявали, тъй като жилищата бяха доста разпръснати. Ужасеният добитък обаче вдигаше силна врява, а някъде някакво пеленаче щеше да си изплаче гърлото. Откъм пътя се чуваше шумно пращене — там огънят бе обхванал един гъсталак зелен бамбук.

Разбойниците никъде не се виждаха.

— Къде са те? — попита Мусаши. — Мирише ми нещо на саке. Къде има тук много саке на едно място?

Селяните бяха така заети да се взират в пожарите, че никой не бе забелязал миризмата, но сега един от тях се обади:

— Трябва да е в къщата на старейшината. Той има бурета със саке.

Докато настъпваха, от скривалищата си излизаха още мъже и се вливаха в техните редици. Мусаши остана доволен от засилващия се дух на единство.

— Ето я там — посочи някой от хората към една голяма къща, оградена с кирпичена стена.

Докато селяните се подреждаха за нападението, Мусаши се прекачи през зида и нахлу в твърдината на разбойниците. Главатарят и двамата му помощници се бяха разположили в една голяма стая с пръстен под, където се наливаха със саке и се натрапваха на пленени от тях млади момичета.

— Не се стряскайте! — провикна се ядосано предводителят на грубо планинско наречие. — Той е само един. Няма какво аз да си правя труда — вие останалите се погрижете за него.

Мъмреше един от подчинените си, втурнал се вътре с вестта за поражението край селото.

Щом вождът им млъкна, останалите чуха ропота на сърдитите гласове зад стената и неспокойно замърдаха. Изпуснаха недоядените пилета и чашите със саке, скочиха на крака и по навик посегнаха към оръжията. После останаха по места, вперили поглед във входа на стаята.

Мусаши хвана копието си като прът и със скок се метна през един от страничните прозорци, озовавайки се точно зад главатаря. Мъжът се извърна рязко, за да бъде в същия миг нанизан на копието. Издавайки едно страховито „Х-р-р-р“, той сграбчи с две ръце заседналото в гърдите му оръжие. Мусаши спокойно пусна дръжката и мъжът се търкулна по очи на пода. Острието и повечето от дървото стърчаха от гърба му.

Вторият, който нападна Мусаши, бързо бе освободен от сабята си. Мусаши го разполови изцяло, счупи острието в главата на трети мъж и заби остатъка в гърдите на четвърти. Останалите в безпорядък се спуснаха към вратата. Мусаши метна по тях сабята и със същото движение измъкна копието от гърдите на главатаря.

— Не мърдайте! — изрева той.

Спусна се напред с водоравно насочено копие. Разбойниците се разделиха на две като ударена с пръчка вода. Това му даде достатъчно пространство, за да се възползва от дългото си оръжие, което сега размаха така пъргаво, че постави на изпитание дори издръжливостта на дъбовата му дръжка. Удряше настрани, махаше надолу, яростно мушкаше напред.

Разбойниците, които се опитваха да излязат през портата, откриха, че пътят им е затворен от въоръжените селяни. Някои се изкатериха по зида. Щом паднаха на земята, повечето бяха съсечени на място. От малцината, успели да избягат, почти всички осакатяха от раните си.

Известно време въздухът се изпълваше с тържествуващи викове от стари и млади, мъже и жени. Щом първоначалната възбуда от победата утихна, съпрузи и съпруги, майки и деца се прегърнаха и проляха сълзи от радост.

И посред тази сърцераздирателна гледка някой попита:

— Ами ако се върнат?

— Няма да се върнат — заяви твърдо Мусаши. — Не и в това село. Обаче не ставайте твърде самоуверени. Работата ви е да си служите с рала, не със саби. Ако много се възгордеете от способността си да се биете, от небето ще ви сполети наказание, много по-тежко от кое да е нападение на планинските демони.

 

 

— Разбрахте ли какво е станало? — попита Нагаока Садо своите двама самураи, щом се върнаха в Токуганджи.

В далечината, отвъд полята и мочурищата, той различи как светлината от пожара в селото избледнява.

— Сега всичко се е успокоило.

— Прогонихте ли разбойниците? Колко са щетите в селото?

— Преди да стигнем дотам, селяните бяха убили почти всички.

— Хм, странно.

Изглеждаше изненадан — ако това е истина, явно трябва да помисли как да управлява в бъдеще владенията на своя господар.

Щом напусна на следващия ден храма, Садо насочи коня си към селото с думите:

— Отклоняваме се, но я да погледнем.

Един монах дойде да ги придружи и да им показва пътя, и докато яздеха, Садо отбеляза:

— Тези тела покрай пътя не ми изглежда да са били посечени от селяни — и разпита самураите за повече подробности.

Селяните, решили да останат без сън, се бяха захванали здраво за работа, погребваха труповете и чистеха останките от пожара. Щом обаче видяха Садо и неговите самураи, изтичаха по къщите и се скриха.

— Накарайте някой от селяните да дойде тук и дайте да разберем какво точно се е случило — каза Садо на свещеника.

Човекът, когото този доведе със себе си, им даде доста подробно описание на снощните събития.

— Сега започва да ми се прояснява — каза Садо и кимна. — Как е името на този ронин?

Селянинът, който така и не бе чувал името на Мусаши, наклони глава на една страна. Щом Садо настоя да го узнае, свещеникът известно време разпитва и най-сетне научи необходимото.

— Миямото Мусаши? — каза замислено Садо. — Не е ли това човекът, когото момчето нарече свой учител?

— Точно така. Опитваше се да облагороди част от пустеещата земя в Хотенгахара и селяните смятаха, че нещо не е с всичкия си.

— Бих искал да се срещна с него — заяви Садо, но после се сети за работата, която го чака в Едо. — Оставете това — ще говоря с него следващия път, когато дойда тук.

Обърна коня си и остави селянина да стои край пътя.

След няколко минути дръпна юздите пред портата на селския старейшина. Там, изписан с лъскаво мастило върху прясно отрязана дъска, висеше следният надпис:

Да се помни от хората на това село: Ралото е вашата сабя. Сабята е вашето рало. Докато работите на нивата, не забравяйте, че могат да ви нападнат. Докато мислите, че могат да ви нападнат, не забравяйте за нивите си. Всички неща трябва да се поддържат в равновесие и съгласие. И най-важното — не вървете против Пътя на поколенията.

— Хмм. Кой е написал това?

Старейшината беше най-сетне излязъл и сега стоеше в поклон на земята пред Садо.

— Мусаши — отвърна той.

Садо се обърна към свещеника и каза:

— Благодаря ви, че ни доведохте тук. Твърде жалко е, че не успях да се срещна с този Мусаши, но точно сега нямам време за това. Скоро пак ще мина насам.