Ейджи Йошикава
Мусаши (21)

Сасаки Коджиро

Съвсем малко на юг от Киото река Йодо се извива край възвишението Момояма (местоположение на крепостта Фушими), после тече през равнината Ямаширо към зидовете на крепостта Осака, отдалечена на около пет часа път в северозападна посока. Отчасти поради пряката връзка по вода всяко политическо раздвижване в района на Киото предизвикваше незабавен отзвук в Осака, докато във Фушими даже дума, изречена от някой самурай, да не говорим пък за военачалник в Осака, се предаваше като поличба за бъдещето.

Около Момояма назряваха големи промени, защото Токугава Иеясу беше решил да преобърне начина на живот, процъфтявал при Хидейоши. Крепостта Осака, обитавана от Хидейори и майка му Йодогими, все още отчаяно поддържаше остатъците на отшумяващото си могъщество, както по залез-слънцето съхранява за кратко чезнещата си красота. Но истинската власт беше установена във Фушими, където Иеясу предпочиташе да живее по време на продължителните си пътувания до областта Кансай. Сблъсъкът между старото и новото беше видим навсякъде. Можеше да се забележи в лодките, сновящи по реката, в поведението на хората по големите пътища, в нашумелите песни и по лицата на лишените от препитание самураи, търсещи работа.

Крепостта във Фушими се подновяваше и каменните блокове, изхвърлени от лодките на речния бряг, образуваха същинска планина. Повечето от тях бяха грамадни скални късове, с най-малко шест квадратни лакти площ и три или четири лакти височина. Те сякаш се топяха под изгарящото слънце. Макар че според календара беше есен, нетърпимата жега напомняше горещниците веднага след дъждовния сезон в началото на лятото.

Върбите край моста потрепваха в белезникави отблясъци, а един голям жетвар прехвърчаше влудяващо на зигзаг от реката към малка къща недалеч от брега. Покривите на селото, лишени от меките тонове, с които ги покриваха фенерите на смрачаване, бяха пресъхнали, прашно сиви. В зноя навръх пладне двама работници, милостиво освободени за половин час от смазващия си труд, лежаха изтегнати върху широката повърхност на един от каменните блокове и бъбреха за онова, което беше на устата на всички.

— Мислиш ли, че ще има нова война?

— Не виждам защо не. Изглежда няма никой, достатъчно силен да държи нещата в своя власт.

— Май си прав. Военачалниците от Осака май привличат всички ронини, които могат да открият.

— Ще успеят, предполагам. Може би не трябва да говоря много високо, но чух, че Токугава купували оръжие и боеприпаси от чуждестранни кораби.

— Ако е така, защо Иеясу дава внучката си Сенхиме за жена на Хидейори?

— Откъде да знам? Каквото и да прави, обзалагам се, че си има причини. Простите хора като нас не могат да знаят какво си е наумил Иеясу.

Около двамата жужаха мухи. Рояк покриваше два вола наблизо. Още впрегнати в празни дървени каруци, животните бездействаха на слънце и лениво и невъзмутимо преживяха. Истинската причина за подновяването на крепостта беше неизвестна на нископоставените работници, които предполагаха, че Иеясу ще живее там. В действителност това беше етап от широка строителна програма и важна част от метода на Токугава за управление. Строителни работи с широк размах се осъществяваха също в Едо, Нагоя, Суруга, Хиконе, Оцу и в дузина други укрепени градове. Целта беше до голяма степен политическа, защото един от начините на Иеясу да държи в подчинение даймио беше да им възлага изпълнението на различни благоустройствени задачи. Тъй като никой не беше достатъчно силен, за да откаже, това поддържаше заетостта на приятелски настроените господари и ги правеше отстъпчиви, а същевременно принуждаваше онези даймио, които се бяха противопоставили на Иеясу при Секигахара, да се откажат от голяма част от доходите си. Другата цел на управлението беше да спечели подкрепата на обикновените хора, които бяха облагодетелствани и пряко, и косвено от широките обществени строежи.

Само във Фушими близо хиляда работници бяха заети с удължаването на каменните зидове, странично следствие от което беше, че градът около крепостта преживя внезапен наплив от улични търговци, проститутки и конски мухи — все символи на преуспяването. Мнозинството беше доволно от настаналите при Иеясу добри времена и търговците се блазнеха от мисълта, че на всичко отгоре имаше значителни изгледи за война — което обещаваше дори по-големи печалби. Стоките се движеха оживено и още отсега преобладаващата част от тях бяха военни снаряжения. Със сметало в ръка най-едрите предприемачи заключаваха, че там се крият големите пари.

Градските жители бързо се простиха със сладките дни при управлението на Хидейоши и вместо това преценяваха каква полза може да се извлече за в бъдеще. За тях нямаше особено значение кой е на власт — щом успяваха да удовлетворят собствените си дребни стремежи, не намираха повод да се оплакват. Пък и Иеясу не ги разочарова в това отношение, защото съумяваше да пръска пари, сякаш раздава на деца сладки. Не собствени пари във всеки случай, а тези на възможните му врагове.

Също и в земеделието той беше въвел нова система на надзор. На местните едри собственици вече не бе позволено да управляват, както си искат или своеволно да налагат на селяните странични трудови повинности. От сега нататък на селяните се разрешаваше да обработват земите си — но не много повече от това. Те трябваше да стоят настрана от политиката и да свикнат да се осланят на силните на деня.

Добродетелен властник според разбиранията на Иеясу беше този, който не оставя селските труженици да гладуват, като в същото време внимава те да не прекрачат границите на своето обществено положение. Такава беше политиката, с която той възнамеряваше да увековечи управлението на Токугава. Нито жителите на градовете, нито селяните, нито даймио осъзнаваха, че биват целенасочено включвани във феодална система, която в крайна сметка изцяло щеше да ги обвърже. Никой не се замисляше как ще стоят нещата сто години напред. Никой, освен Иеясу.

Не мислеха за утре и работещите по крепостта Фушими. Те имаха скромни надежди да изкарат и тоя ден, колкото по-бързо, толкова по-добре. Въпреки че говореха за война и кога тя би могла да избухне, големите замисли за установяване на мир и благоденствие нямаха нищо общо с тях. Каквото и да се случи, те не биха могли да живеят по-зле.

— Диня! Някой иска ли диня? — викаше едно селско момиче, което идваше насам всеки ден по това време.

Почти веднага щом се появи, тя успя с продажбите при няколко мъже, хвърлящи монети в сянката на голяма скала. Продължи игриво от група на група, като подвикваше:

— Няма ли да си купите от моите дини?

— Да не си луда? Мислиш, че имаме пари за дини ли?

— Насам! Бих изял с удоволствие една, ако са безплатни.

Разочаровано, че първоначалният му късмет се оказа измамен, момичето се приближи към млад работник, който седеше между два камъка, подпрял гърба си на единия, а краката си на другия и обгърнал с ръце коленете си.

— Една диня? — попита тя без особена надежда.

Мъжът беше кльощав, с хлътнали очи и кожа, изгоряла до червено от слънцето. Очевидната му младост беше помрачена от булото на изтощение; все пак близките му приятели биха разпознали в него Хониден Матахачи. Той отброи отпаднало няколко зацапани монети в дланта на ръката си и ги даде на момичето.

Щом се облегна пак назад на камъка, главата му мрачно клюмна. Нищожното усилие го беше изтощило. Повдигаше му се. Наклони се на една страна и започна да плюе на тревата. Липсваше му и малкото сила, необходима за да върне динята, която се беше изтърколила от коленете му. Беше се вторачил тъпо в нея без следа от воля или надежда в черните очи.

— Свиня такава — ломотеше немощно той.

Имаше предвид хората, с които искаше да си разчисти сметките — Око с нейното белосано лице, Такедзо с неговата дървена сабя. Първата му грешка беше, че тръгна към Секигахара; втората — че се остави на похотливата вдовица. Беше стигнал до извода, че ако не бяха тези две събития, щеше сега да си е у дома в Миямото като глава на семейство Хониден, съпруг с красива жена и предмет на завист за цялото село.

„Сега Оцу сигурно ме ненавижда… все пак чудя се какво ли прави.“ При сегашните обстоятелства да мисли от време на време за бившата си годеница беше единствената му утеха. Когато най-сетне прозря истинската същност на Око, той започна отново да копнее за Оцу. Откакто има благоразумието да се махне от чайната „Йомоги“, мислеше за нея все повече.

В нощта на тръгването си откри, че Миямото Мусаши, който придобиваше известност като боец със саби в столицата, е неговият стар приятел Такедзо. Голямото му изумление почти незабавно беше последвано от силни пристъпи на ревност.

С мисълта за Оцу престана да пие и направи опит да се отърве от мързела и лошите си навици. Но в началото беше невъзможно да си намери някаква подходяща работа. Проклинаше се, че е прекарал пет години далеч от развоя на събитията, докато го издържаше по-възрастна жена. Понякога му се струваше, че е твърде късно за промяна.

— Още не е късно — убеждаваше сам себе си. — Аз съм само на двадесет и две. Мога да направя каквото поискам, стига да реша.

Доколкото всеки е изпитвал подобни чувства, в случая за Матахачи това означаваше със затворени очи да прескочи отвъд петгодишната черна дупка и да стане надничар във Фушими. Тук той усилено се трудеше, неотклонно работеше като роб ден след ден, докато слънцето още от началото на лятото безжалостно печеше. Той беше много горд от себе си, че издържа.

„Ще видят те!, мислеше си сега, при все че му се гадеше. Няма причина да не се прочуя. Мога да постигна всичко, каквото може Такедзо! Мога даже повече и ще го направя. После ще си отмъстя, напук на Око. Нужни са ми само десет години.“

Десет години? Той спря, за да пресметне на колко ще бъде тогава Оцу. Тридесет и една! Дали ще остане неомъжена да го чака през цялото това време? Едва ли. Матахачи нямаше понятие какво става в последно време в Мимасака, нито как да разбере, че само строи въздушни кули, но десет години — къде ти! Стигат и не повече от пет или шест. През това време ще трябва да се издигне и това е всичко. После ще може да се върне в селото, да се извини на Оцу и да я убеди да му стане жена. „Няма друг начин!, възкликна наум. Пет, най-много шест години.“ В очите му, втренчени в динята, се появи искрица на надежда.

Точно в този миг иззад камъка пред него се изправи един от другарите му по работа и като се облакъти на широката повърхност, извика:

— Ей, Матахачи, какво си мърмориш? Я гледай, лицето ти е позеленяло. Да не би динята да е развалена?

При все че се насили да изобрази вяла усмивка, Матахачи беше обзет от нов пристъп на световъртеж. От устата му потече слюнка и той поклати глава.

— Всичко е наред, няма ми нищо — успя да промълви. — Сигурно съм слънчасал малко. Оставете ме да си почина тук за не повече от час.

Яките товарачи на камъни го взеха на подбив заради слабостта му, но не злонамерено. Един от тях попита:

— Защо си купуваш диня, щом не можеш да я изядеш?

— Купих я за вас, момчета — отвърна Матахачи. — Мислех да се извиня за това, че не мога да си свърша работата.

— Това се казва човек! Ей, момчета! Диня! Вземете си, Матахачи черпи.

Разцепвайки динята в ръба на един от блоковете, те се нахвърлиха като мравки, алчно посягайки към сладките сочни късове от червената й средина. Нямаше и следа от нея, когато няколко минути по-късно един мъж, стъпил на камък, извика:

— Всички на работа!

Самураят надзирател се появи от една барака с бич в ръка и наоколо се разнесе воня на пот. Скоро от мястото се извиси напева на товарачите на камъни, докато преместваха с големи лостове един гигантски блок върху скрипец и го издърпваха с дебели колкото човешка ръка въжета. Напредваше бавно като подвижна планина.

С разрастването на крепостното строителство тези ритмични песни станаха много популярни. Въпреки че думите им рядко се записваха, знатна особа от ранга на господаря на Ава Хачисука, който ръководеше изграждането на крепостта в Нагоя, приведе в едно писмо няколко стиха. Негово височество, на когото едва ли се е случвало и да се докосне до строителни материали, вероятно ги е научил на някое увеселение. Просто съчинени като следната, те се бяха превърнали в нещо като мода и сред висшето общество, и сред работниците.

От Аватагучи сме ги вадили —

канара след канара сме влачили

за благородния Тогоро.

Хей, хо, хей, хо…

Дръпни — хей! Тегли — хей!

Негово височество говори,

ръцете ни, краката ни треперят.

Ние сме му предани до гроб.

Авторът на писмото отбеляза: „Всички, и млади, и стари, си пеят това, защото то е част от изменчивия свят, в който живеем.“

Макар тружениците във Фушими да не знаеха за тази учена преценка, песните им, оказва се, отразяваха духа на времената. Като цяло разпространените към края на шогуната Ашикага мелодии бяха упадъчни и се пееха предимно в тесен кръг, но в годините на благоденствие при управлението на Хидейоши често на обществени места можеха да се чуят щастливи, жизнерадостни песни. По-късно, когато се почувства твърдата ръка на Иеясу, мелодиите изгубиха отчасти безгрижния си дух. Със засилването на властта на Токугава непринуденото пеене започна да отстъпва пред музика, съчинена от музиканти на служба при шогуна.

Матахачи подпря главата си с ръце. Изгаряше от треска, а еднообразният напев жужеше нечленоразделно в ушите му като рояк пчели. Останал съвсем сам, той потъна в униние.

— Каква полза — въздъхна. — Да допуснем, че ще работя упорито, и какво от това? За целодневна работа изкарвам колкото за храната през този ден. Да почивам един ден, означава да не ям.

Усетил, че някой стои до него, той погледна нагоре и видя висок млад мъж. Главата му беше покрита с дълбока, грубо плетена сламена шапка и отстрани бе преметнал вързоп от рода на тези, каквито носят шугийоша. Знак във формата на полуразтворено, обковано с желязо ветрило украсяваше отпред шапката му. Той замислено наблюдаваше строителните работи и преценяваше разположението на сградите.

След малко се настани до плосък, широк камък, който беше висок точно колкото маса за писане. Издуха от повърхността пясъка заедно с маршируващата колона мравки, облакъти се отгоре, подпря главата си с ръце и поднови своя напрегнат оглед на околността. Макар че слънчевият блясък го удряше право в лицето, той оставаше неподвижен, видимо безразличен към смущаващата горещина. Не забеляза Матахачи, който беше още в твърде окаяно състояние, за да го интересува има ли някой наоколо или не. Другият въобще не го занимаваше. Седна с гръб към новодошлия и на пристъпи почна да повръща.

Скоро самураят обърна внимание на давенето му.

— Ей, ти там — каза той. — Какво ти е?

— От жегата е — отвърна Матахачи.

— Май никак не те бива, а?

— По-добре съм от одеве, но още ми се мае главата.

— Ще ти дам едно лекарство — каза самураят, като отвори черната си лакирана кутийка за хапчета и разклати няколко черни хапчета в дланта на ръката си.

Приближи и сложи лекарството в устата на Матахачи.

— За нищо време ще се оправиш — каза.

— Благодаря.

— Мислиш ли да останеш тук още малко?

— Да.

— Тогава направи ми една услуга. Дай ми знак, ако идва някой — хвърли камъче или нещо подобно.

Той се върна при своя камък, седна и извади от принадлежностите си за писане четчица и бележник от кимоното си. Разтвори листата на камъка и започна да рисува. Изпод полите на шапката очите му се движеха напред-назад от крепостта към близките й околности, улавяйки главната кула, укрепленията, планините на заден план, реката и по-малките потоци.

Точно преди битката при Секигахара тази крепост беше нападната от части на Западната войска и два от дворовете, както и част от рова, бяха понесли значителни щети. Сега бастионът не само се подновяваше, а и се подсилваше допълнително, така че да надмине укреплението на Хидейори в Осака.

Бързо, но в големи подробности, ученикът по бойни изкуства скицира цялата крепост, видяна от птичи поглед и на втората страница започна да прави план на подстъпите откъм тила.

— Ох-ох! — простена тихо Матахачи.

Изневиделица се появи надзирателят на работите и застана зад рисувача. Покрит с полудоспехи, обут със сламени сандали, той стоеше там мълчаливо, сякаш чакаше да бъде забелязан. Матахачи се почувства виновен, че не го е видял навреме, да предупреди. Сега бе твърде късно.

Не след дълго самураят вдигна ръка да прогони една муха от напоената си с пот яка и в този миг зърна натрапника. Щом погледна нагоре с изплашени очи, надзирателят му отвърна със сърдит поглед, миг преди да протегне ръка към чертежа. Ученикът го улови за китката и скочи.

— Какво правите? — изкрещя той.

Надзирателят дръпна бележника и го вдигна високо във въздуха.

— Бих хвърлил един поглед на това — изрева той.

— Нямате право.

— Само си изпълнявам задълженията.

— Да се врете в работата на другите — това ли наричате задължения?

— Защо? Не може ли да погледна?

— Простак като теб не би го разбрал.

— Мисля, че е по-добре да го задържа.

— Не, да не си посмял! — извика самураят и посегна към бележника. Двамата го задърпаха и го скъсаха по средата.

— Внимавай! — кресна надзирателят. — Ако не можеш да дадеш обяснение, ще те задържа.

— По чие нареждане? Ти офицер ли си?

— Точно така.

— От чия част? Кой ти е началник?

— Не е твоя работа. Но мога да ти кажа, че имам заповед да проверявам всеки съмнителен наоколо. Кой ти даде разрешение да правиш скици?

— Правя проучване на крепостите и географските особености за бъдещи справки. Какво нередно има в това?

— Тук гъмжи от вражески шпиони. Всеки от тях си намира подобно оправдание. Няма значение кой си. Ще трябва да отговориш на някои въпроси. Ела с мен!

— Обвиняваш ме, че съм престъпник ли?

— Дръж си езика зад зъбите и тръгвай!

— Отвратителни чиновници! Свикнали сте да карате хората да ви се подмазват, само щом си отворите голямата уста!

— Млъквай, да вървим!

— Да видим как ще ме накараш!

Самураят беше непреклонен.

С изпъкнали по челото от гняв вени надзирателят изпусна своята половина от бележника, настъпи го с крак и извади палката си. Самураят отстъпи крачка назад в по-удобно положение за бой.

— Ако не дойдеш доброволно, ще трябва да те вържа и да те влача — заяви надзирателят.

Още не изрекъл думите, и противникът му започна да действа. Като нададе остър вик, той хвана с едната си ръка надзирателя за врата, сграбчи долния край на доспехите му с другата и го метна към един голям камък.

— Нищожен простак! — кресна, но не навреме, за да го чуе надзирателят, чиято глава като диня се сцепи на камъка.

С вик на ужас Матахачи закри лицето си с ръце, за да се предпази от капките червено пихтиесто вещество, летящи към него, докато самураят бързо си възвърна състоянието на пълно спокойствие.

Матахачи беше потресен. Може ли човек да е привикнал с убиването по такъв безмилостен начин? Или хладнокръвието му беше просто отлива, който настъпва след всеки изблик на гняв. Матахачи, поразен до дъното на душата си, почна обилно да се поти. По всичко личеше, че другият беше на не повече от трийсет години. Скулестото му, загоряло лице беше белязано от сипаница и изглеждаше сякаш лишено от брадичка, макар че това би могло да е последица от една чудновато зараснала, дълбока рана от сабя.

Самураят не бързаше да избяга. Събра парчетата от разкъсания си бележник, после спокойно се заоглежда за шапката си, отхвръкнала при силното замахване, с което хвърли надзирателя. Щом я намери, сложи я грижливо на главата си и отново скри от погледите своето зловещо лице. Тръгна си с бодра, постепенно ускоряваща се крачка, докато сякаш полетя с вятъра.

Цялата случка стана толкова набързо, че нито стотиците труженици в околността, нито надзирателите им я бяха забелязали. Работниците продължаваха ленивите си напъни, докато въоръжените с бичове и палки началници ревяха заповеди над потните им гърбове.

Но един чифт очи проследиха всичко. На върха на високото скеле, откъдето се виждаше цялата околност, беше покачен главният надзирател на дърводелците и секачите на трупи. Като забеляза самурая да побягва, той кресна някакво нареждане и накара групата пиещи чай под скелето войници да се раздвижат.

— Какво има?

— Пак бой?

И други чуха тревожния призив и скоро съзряха жълт прах недалеч от дървената порта на оградата от колове, която разделяше строителната площадка от селото. Сърдити викове се надигнаха сред скупчващата се тълпа.

— Шпионин! Шпионин от Осака!

— Никога няма да се научат!

— Убийте го! Убийте го!

Влекачи на камъни, носачи на пръст и всякакви други нададоха вой, сякаш „шпионинът“ беше техен личен враг и изляха гнева си върху грозноватия самурай. Той се стрелна след една кретаща през портата волска каруца и се опита да се измъкне, но един от стражата го зърна и го спъна. От надзирателското скеле се чу вик:

— Не го оставяй да избяга!

Без угризения тълпата се нахвърли върху злодея, който се бранеше като впримчен звяр. Изтръгна тоягата от ръцете на стражаря, извърна се към него и го повали стремглаво с върха на дървото. След като натръшка още четирима или петима души, изтегли своята огромна сабя и зае нападателна стойка. Преследвачите му отстъпиха ужасени, но щом се приготви да си пробие по този начин път през обкръжението, върху него от всички посоки се стовари порой от камъни.

Сганта не на шега изливаше цялата си ярост, а от дълбоко вкоренената неприязън към всички шугийоша нагласата й ставаше още по-кръвожадна. Както повечето непосветени, тези хора на черния труд смятаха скитащите самураи за ненужни, лениви и надменни.

— Стига сте се държали като тъпи селяци! — викна обкръженият самурай, призовавайки към сдържаност и разум.

Въпреки че отблъскваше ударите, изглежда повече го занимаваха упреците към нападателите му, отколкото избягването на камъните, с които го замерват. Не един от невинните случайни свидетели беше ранен в суматохата.

После за миг всичко приключи. Крясъците престанаха и работниците почнаха да се връщат по местата си. След пет минути голямата строителна площадка беше точно като преди, сякаш нищо не се е случило. Искрите, летящи от различните режещи инструменти, цвиленето на конете, полуобезумели от слънцето, сковаващата мислите горещина — всичко възвърна своя обичаен вид. Двама стражари се надвесиха над сгърчената, омотана с дебело конопено въже фигура.

— Почти съм сигурен, че е мъртъв — каза единият, — така че спокойно можем да го оставим тук, докато дойде съдията.

Той се огледа наоколо и забеляза Матахачи.

— Ей, ти там! Стой да пазиш този човек. Няма значение, ако умре.

Матахачи чу думите, но умът му не успя да схване съвсем нито тяхното значение, нито смисъла на произшествието, чийто свидетел стана. Всичко му приличаше на кошмар, видим за очите, доловим за ушите, но непонятен за неговия мозък.

„Животът е толкова крехък, помисли си. Преди няколко минути беше погълнат от своите рисунки. Сега е на умиране. А не беше никак стар.“

Изпитваше жалост към грозноватия самурай, който лежеше на земята с клюмнала настрани, почерняла от прах и съсирена кръв глава и с лице, още изкривено от гняв. Беше вързан с въжето към голям камък. Матахачи се питаше защо властите вземат толкова строги предпазни мерки, щом човекът е така близо до смъртта, че не издава и звук. Или може би е вече мъртъв. Единият му крак нелепо се показваше през продрана в хакамата му дълга цепка с щръкнал в алената плът бял пищял. От темето бликаше кръв и около сплъстената коса бяха почнали да кръжат оси. Краката и ръцете бяха покрити с мравки.

„Горкият, помисли си Матахачи. Щом е учил сериозно, трябва да е имал някаква голяма цел в живота. Чудя се откъде ли е… дали родителите му са живи.“ Матахачи беше обзет от странно съмнение: наистина ли оплаква участта на непознатия или го тревожи неговото собствено неясно бъдеще. „За човек със стремежи, разсъждаваше той, трябва да има и по-разумен начин да напредне.“

Времето беше такова, че разпалваше надежди у младите, подтикваше ги да се изпълват с мечти, подтикваше ги да подобрят своето положение в живота. Време, в което очевидно дори някой като Матахачи можеше да си въобразява, че от нищо ще се издигне до господар на крепост. Един скромно надарен воин можеше да преживява просто като пътува от храм на храм и се осланя на милосърдието на свещениците. Ако има щастие, би могъл да бъде приет от някой местен благородник, а ако още повече му провърви — да получи издръжка от някой даймио.

И все пак, от всички млади хора, които тръгваха с големи очаквания, само един на хиляда действително успяваше да стигне до положение с приемлив доход. На останалите не им оставаше нищо друго, освен поуката, която биха могли да извлекат, осъзнавайки колко трудно и опасно е призванието им.

Докато съзерцаваше самурая, проснат пред него, цялата тази мисъл се стори на Матахачи извънредно глупава. Докъде би могъл да стигне Мусаши по избрания от него път? Желанието на Матахачи да догони или надмине своя приятел от момчешките години не беше намаляло, но при вида на окървавения воин Пътят на меча му се стори глупав и безплоден.

Изумен осъзна, че войнът помръдва и ходът на мислите му рязко се прекъсна. Ръката на мъжа се протегна като плавник на водна костенурка и се вкопчи в земята. Той немощно повдигна горната част на тялото си, изправи глава и изопна въжето.

Матахачи не можеше да повярва на очите си. Мъжът почна бавно да се влачи по земята и да мести след себе си двестакилограмовия камък, към който беше вързан с въжето. Един лакът, после два лакътя напред — тук личеше свръхчовешка сила. В никоя от дружините влекачи на камъни нямаше мъжага, който би могъл да направи това, макар мнозина да се хвалеха, че са силни за двадесет. Пред прага на смъртта самураят беше обсебен от някаква демонична сила, позволила му далеч да надмине възможностите на обикновен смъртен.

От гърлото на умиращия се чу хриптене. Отчаяно се опитваше да проговори, но езикът му, почернял и сух, не успяваше да разчлени думите. Дъхът му излизаше с пресекливо, глухо свистене. Очите му, изпъкнали от орбитите си, умолително се взряха в Матахачи.

— Мм… мо… ла-а-а-а…

Матахачи постепенно разбра, че той казва „моля“. После друг звук, едва членоразделен, който Матахачи схвана като „помогни ми“. Но същинските думи бяха в очите на мъжа, пълни със сълзи и примирение пред смъртта. Главата му се отпусна назад и дишането му спря. Нови мравки изпълзяха от тревата да изучат побелялата от прах коса; някои даже влизаха в спечените от кръв ноздри. Пред очите на Матахачи кожата под яката на кимоното доби черно синкав оттенък.

Какво искаше от него мъжът? Мисълта, че е длъжен да стори нещо, не даваше мира на Матахачи. Когато му беше лошо, самураят дойде при него и има добрината да му даде лекарство. Защо съдбата го направи сляп, когато трябваше да предупреди за приближаването на надзирателя? Или така било писано да стане?

Матахачи неуверено докосна увития в плат вързоп на обито на мъртвия. Съдържанието му със сигурност би разкрило кой е и от къде е. Матахачи предположи, че последното му желание е било да отнесе някакъв спомен на семейството си. Откачи вързопа, както и кутийката с хапчета и бързо ги пъхна в своето кимоно.

Двоумеше се дали да отреже кичур коса за майката на мъжа, но докато се вглеждаше в страховитото лице, чу да се приближават стъпки. Надникна иззад скалата и видя самурай, който идваше за трупа. Ако го хванат с вещите на мъртвия, Матахачи щеше здраво да загази. Приведен, като се придвижваше в сянката от камък към камък, той се измъкна като полска мишка.

Два часа по-късно пристигна в магазина за сладкиши, където се беше настанил. Жената на продавача се миеше в пристройката зад къщата. Като го чу да се движи вътре, тя подаде отчасти бялата си плът иззад страничната врата и подвикна:

— Матахачи, ти ли си?

С шумно изсумтяване в отговор Матахачи се насочи към своята стая, грабна от скрина кимоното и сабята си, върза си усукана кърпа около главата и се приготви да навлече сандалите.

— Не е ли тъмно вътре? — извика жената.

— Не, виждам достатъчно.

— Ще ти донеса лампа.

— Няма нужда. Излизам.

— Няма ли да се измиеш?

— Не. По-късно.

Той хукна към полето и бързо се отдалечи от бедняшката къща. След няколко минути се обърна и видя група самураи, без съмнение от крепостта, да се задават през полето. Те нахлуха в магазинчето едновременно отпред и отзад.

„На косъм се измъкнах, помисли си. Аз, разбира се, всъщност нищо не съм откраднал. Просто прибрах нещата на сигурно място. Бях длъжен. Той ме помоли.“

Според неговите схващания, докато приемаше, че вещите не са негови, той не бе извършил престъпление. В същото време му беше ясно, че повече никога не може да се появи на строителната площадка.

Тревите стигаха до раменете му, отгоре се стелеше булото на вечерната мъгла. Отдалече никой не можеше да го види; нямаше да е мъчно да избяга. Но накъде да тръгне бе труден въпрос, пък и нещо му говореше, че щастието е в едната посока, а нещастието — в другата.

Осака? Киото? Нагоя? Едо? Нямаше приятели на нито едно от тези места. Със същия успех можеше да хвърля зар, за да избере. А при Матахачи, също като на зарове, всичко опираше до случая. Накъдето духнеше вятърът, натам го отнасяше.

Струваше му се, че колкото повече върви, толкова по-дълбоко навлиза в тревите. Насекомите жужаха около него и дрехите му се навлажниха от спускащата се мъгла. Подгизналите подгъви се мотаеха в краката му. По ръкавите му полепваха семена. Прасците го сърбяха. Забравил за следобедното гадене, сега той изпитваше почти болезнен глад. Веднъж усетил се вън от обсега на преследвачите, вървенето стана за него нетърпимо.

В неудържимо желание да намери място да легне и да си почине, успя да прекоси полето, в чийто край забеляза покрив. Като се приближи, видя, че оградата и портата се килнати на една страна, очевидно повредени от скорошна буря. Покривът също се нуждаеше от поправяне. Все пак навремето къщата изглежда бе принадлежала на богато семейство, защото в нея имаше някаква овехтяла изтънченост. Той си представи как красива придворна дама, седнала в носилка с тежки драперии, пристига с достолепен ход в дома.

Щом мина през запуснатата на вид порта, видя, че и главната, и по-малката, долепена до нея къща, бяха почти затънали в бурени. Гледката му напомни един откъс от поета Сайгьо, който като дете го бяха карали да учи:

Чух, че мой познат живее във Фушими и реших да се отбия, но градината беше така обрасла! Дори пътека не видях. Сред жуженето на насекомите съчиних тези стихове:

Докато бурените газя,

аз крия тъжните си чувства

в подгъвите на ръкава.

В пълната с роса градина

даже мушиците скърбят.

Угнетен, докато се прокрадваше близо до къщата, Матахачи шепнеше задълго забравените думи.

Тъкмо щеше да заключи, че постройката е празна, когато във вътрешността й се появи червена светлинка. Скоро чу тъжните звуци на шакухачи, бамбукова флейта, на която свиреха просещите монаси, когато искаха милостиня по улиците. Като погледна вътре, видя, че свирещият наистина е един от тях. Той се беше настанил до огнището. Току-що запаленият от него огън се разгаряше и сянката му се разрастваше на стената. Подел бе жална мелодия, самотно оплакваща унинието и тъгата на есента. Мъжът свиреше просто, без импровизации и остави у Матахачи впечатлението, че не държи особено на изпълнението си.

Когато мелодията свърши, монахът въздъхна дълбоко и поде жалбите си.

— Казват, че когато човек стане на четиридесет, вече не се поддава на изкушения. Но вижте ме мен! Бях на четиридесет и седем, когато опетних честта на моето семейство. Четиридесет и седем! И все пак бях съблазнен; успях да изгубя всичко — доходите, службата, доброто си име. Не само това; оставих своя единствен син да се оправя сам в тоя жалък свят. За какво? Заради едно сляпо увлечение?

— Каква покруса — повече никога няма да мога да видя мъртвата си жена, нито момчето, където и да е то. Ех! Когато казват, че след четиридесетте помъдряваш, сигурно имат предвид истинските мъже, не глупци като мен. Вместо да се мисля за поумнял от годините, трябваше да бъда по-внимателен от всякога. Обратното е безумие, особено що се отнася до жените.

Като постави своята шакухачи изправена пред себе си и се опря две ръце на върха й, той продължи.

— Когато се случи това с Оцу, никой не пожела да ми прости. Вече е твърде късно, твърде късно.

Матахачи се промъкна в съседната стая. Слушаше, но беше отблъснат от това, което видя. Страните на свещеника бяха хлътнали, раменете му заострени като на бездомно куче, а косата му — суха. Матахачи се сви мълчаливо; в отблясъците на огъня фигурата на мъжа извикваше представите за нощни демони.

— О, какво да правя? — изпъшка монахът и вдигна хлътналите си очи към тавана.

Кимоното му беше просто и дрипаво, но мъжът носеше още и черно расо, което показваше, че е последовател на китайския дзен-учител Пу-хуа. Тръстиковата рогозка, на която седеше, вероятно беше единствената му домашна вещ — легло, завивка, а в лошо време и покрив.

— Няма да си върна с приказки онова, което изгубих — продължи той. — Защо не бях по-предпазлив! Мислех, че разбирам живота, а не разбирах нищо, оставих се постът да ми замае главата! Отнесох се безсрамно към една жена. Нищо чудно, че боговете ме изоставиха. Какво би могло да бъде по-унизително?

Монахът наведе глава, сякаш се извинява на някого, после още повече я наклони.

— Не ме е грижа за мен самия. Не искам нищо повече от сегашния си живот. Единственият път за мен е да се покая и да оцелея без чужда помощ. Но какво причиних на Джотаро? Заради моето осъдително поведение той ще страда повече от мен. Ако още бях на служба при господаря Икеда, сега той щеше да е единствен син на самурай с доход пет хиляди крини ориз, но заради моята глупост сега не е нищо. И което е по-лошо, един ден, като порасне, ще научи истината.

Поседя малко, закрил с ръце лицето си, после изведнъж се изправи.

— Трябва да престана да се самосъжалявам. Луната изгря. Ще изляза да се разходя в полето, да се отърва от призраците и жалбите на миналото.

Свещеникът взе своята шакухачи и с отпаднало провлачване на нозете излезе от къщата. На Матахачи му се стори, че под изпития му нос има остатък от тънки мустаци. „Каква странна личност, помисли си. Не е много стар, а едва се крепи на крака.“ Подозираше, че мъжът може да е малко откачен и изпита известно съжаление към него.

Раздухани от вечерния ветрец, пламъците от начупените трески бяха започнали да пърлят пода. В празната стая Матахачи намери един съд с вода и изля от него върху огъня, замислен за безотговорността на монаха.

Не би било голяма загуба, ако тази стара, изоставена къща изгори до основи, но ако на нейно място беше някой древен храм от времето на Асука или Камакура? Матахачи почувства лек пристъп на негодувание. „Заради хора като него старинните светилища в Нара и планината Коя толкова често се рушат, помисли си. Тия луди скитащи монаси нямат имущество, нито собствено семейство. Не си дават сметка колко опасен е огънят. В състояние са да го запалят и в главната зала на някой стар манастир, до самите стенописи, само за да сгреят никому ненужните си кокали.“

— А, ето нещо интересно — промърмори той, обръщайки се към една ниша.

Не изящният вид на стаята, нито останките от ценна ваза бяха привлекли вниманието му, а почернял метален съд, до който стоеше нащърбено гърне за саке. В съда имаше малко оризова каша, а като разклати гърнето, то издаде весел, бълбукащ звук. Матахачи се усмихна широко, благодарен за късмета си и като всеки гладен човек — без да зачита чуждата собственост. Бързо пресуши на няколко големи глътки сакето, опита ориза и се поздрави с напълването на търбуха си.

Като клюмаше сънливо до огнището, усети бръмченето на насекомите, подобно на падащи дъждовни капки, да идва не само от тъмното поле навън, но и от стените, тавана и гниещата настилка на пода.

Точно преди да се унесе в сън, той си спомни вързопа, който беше взел от умиращия воин. Надигна се и го развърза. Платното беше зацапано парче креп, оцветено с тъмночервена боя. Съдържанието се състоеше от износено прано бельо заедно с обикновените пътнически принадлежности. Разгъвайки бельото, той намери предмет с размера и формата на писмовен свитък, грижливо увит в намаслена хартия. Имаше също и кесия, която с шумно дрънчене изпадна от една гънка в тъканта. Направена от оцветена в розово кожа, тя съдържаше злато и сребро в достатъчно количество, за да се разтреперят от страх ръцете на Матахачи. „Това са чужди пари, не мои“, напомни си той.

Щом махна хартията, продълговатият предмет се оказа свитък от обточена със златист брокат тъкан, навита на ролка от китайска дюля. Веднага усети, че тук се съдържаше някаква важна тайна, с огромно любопитство сложи рулото пред себе си и бавно го разви. То гласеше:

ГРАМОТА

Със свещена клетва удостоверявам, че предадох на Сасаки Коджиро следните седем съкровени умения на саблената школа Чуджо:

 

Явни — на светкавицата, на колелото, на кръга, на плаващата лодка.

Тайни — Диамантеният, Превъзходният, Необятният.

 

Издадено в село Джокьоджи, владение Усака, област Ечидзен на ___ ден от ___ месец.

Канемаки Джисай, ученик на Тода Сейген.

На къс хартия, прикачен изглежда по-късно, имаше следните стихове:

Под луната, светеща

над неизбликнали води,

в кладенец неразкопан

явява се човек

без тяло и сянка.

Матахачи разбра, че държи свидетелство, дадено на ученик, завършил обучението си при своя учител, но името Канемаки Джисай нищо не му говореше. Би му прозвучало познато името на Ито Ягоро, известен като Итосай, който беше създал прочута и високо почитана школа в сабленото изкуство. Той не знаеше, че Джисай е учителят на Ито, нито пък му беше известно, че този е образцов самурай, усъвършенствал истинската школа на Тода Сейген. След като се оттегли в отдалечено селце да прекара старините си в уединение, той беше предал Сейгеновите умения само на няколко избрани ученици.

Погледът на Матахачи се върна на първото име. „Този Сасаки Коджиро трябва да е самураят, когото убиха днес във Фушими, помисли си. Трябва да е бил страшен в боя със саби, щом са му връчили грамота от школата Чуджо, каквато и да е тя. Жалко, че умря. Но сега съм наясно. Всичко е точно както предполагах. Искал е да занеса това на някого, вероятно там, където е роден.“

Матахачи произнесе кратка молитва към Буда за Сасаки Коджиро, после си даде дума, че по някакъв начин ще изпълни новото си задължение.

За да не измръзне, той разпали пак огъня, после легна до огнището и скоро заспа. Отнякъде в далечината долитаха звуците на шакухачи. Печалната мелодия сякаш търсеше нещо, зовеше някого, извиваше се безкрай като горчива вълна и на тласъци се лееше над полето.