Ейджи Йошикава
Мусаши (108)

Вечерният кораб

Един единствен червен облак, като развята дълга лента, висеше ниско на хоризонта. На дъното на гладкото като огледало море се виждаше един октопод.

Около обяд в устието на река Шикама навлезе тихо и незабелязано малка лодка. Сега, когато мракът все повече се сгъстяваше, тънка струйка дим се изви от мангала на палубата й. Възрастна жена чупеше пръчки и поддържаше огъня.

— Студено ли ти е? — попита тя.

— Не — отвърна момичето, легнало под някаква червена рогозка на дъното на лодката. Тя вяло поклати глава, после се надигна и отправи поглед към старицата:

— Не се притеснявай за мен, бабо. Ти самата трябва да се пазиш, гласът ти е прегракнал.

Осуги сложи на огъня канче с ориз, за да направи каша.

— Нищо ми няма — каза тя, — но ти наистина си болна. Трябва да се храниш добре, за да имаш сили, когато дойде корабът.

Оцу преглътна една сълза и се загледа в морето. Видя няколко лодки, излезли на лов за октоподи. Сред тях имаше и товарни. Но корабът от Сакай никакъв не се виждаше.

— Става късно — каза Осуги. — А твърдяха, че ще пристигне преди мръкнало.

В гласа й се долавяха нотки на нетърпение.

Новината за отпътуването на Мусаши се беше разпространила бързо. Когато стигна до Химеджи, Джотаро веднага изпрати човек да съобщи на Осуги. Тя, на свой ред, без бавене се отправи към Шиподжи. Там Оцу, все още не напълно здрава след побоя, беше на легло. Осуги идваше да моли за прошка толкова често и тъй сърцераздирателно след онази нощ, че за Оцу вече беше истинско бреме да я слуша. Не винеше старицата за състоянието си, а предполагаше, че се е възобновила болестта, която я беше задържала няколко месеца в дома на господаря Карасумару в Киото. Сутрин и вечер получаваше пристъпи на кашлица и лека треска. Отслабна, а лицето й стана по-красиво от всякога. Но това беше някаква прекалено крехка красота, натъжаваща всеки, който я срещаше и говореше с нея. Очите й обаче все още пазеха блясъка си. Нещото, което най-много я радваше, беше промяната, настъпила у Осуги. Първата дама на рода Хониден се бе убедила най-накрая, че отношението й към Оцу и Мусаши е било една голяма грешка. И сега се чувстваше преродена. А Оцу отново заживя с надеждата, че денят, в който ще срещне Мусаши, е съвсем близо. Веднъж Осуги й каза:

— За да залича всички нещастия, които ти сторих, по очи ще падна пред Мусаши, но ще измоля от него да оправи нещата между вас. Ще се кланям. Ще се извинявам. Ще убеждавам.

След като обяви пред семейството си и пред цялото село, че годежът между Матахачи и Оцу се разтрогва, тя унищожи документа, който удостоверяваше обещанието им да се оженят един за друг. След това незабавно се зае да разпространява, че единственият достоен и подобаващ на Оцу съпруг е Мусаши. След всички промени в селото, най-близкият човек на Оцу в Миямото беше Осуги. Старицата се зае с възстановяването на здравето й и всяка сутрин с тревога задаваше неизменните въпроси: „Яде ли? Взе ли си лекарството? Как си днес?“ Един ден със сълзи на очи каза:

— Ако онази нощ в пещерата не се беше върнала към живота, сигурно щях да поискам и аз да умра.

Никога преди това старицата не се беше колебала в избора си между истината и лъжата. Едно от последните неща, за които бе излъгала, остана новината, че Огин е в Сайо. Всъщност от години никой не бе чувал нищо за сестрата на Мусаши. Всичко, което се знаеше беше, че е омъжена в друга област. Така че заявленията на Осуги се струваха на Оцу направо невероятни. Дори да вярваше в искреността й за момента, Оцу не изключваше възможността след време от разкаянието на Осуги да не остане и помен. Но дните прерастваха в седмици, а старицата ставаше все по-внимателна към нея, все повече се раздаваше.

— Никога не съм предполагала, че сърцето й е толкова добро — с все по-голямо убеждение си казваше Оцу.

Откакто Осуги стана добра и сърдечна с всички около себе си, същото мнение споделяха и семейството, и съселяните й. Макар че много от тях изразяваха не дотам деликатно учудването си с думи от рода на „Какво й е станало на старата вещица?“.

Дори самата Осуги не можеше да се начуди как изведнъж всички бяха започнали да се отнасят толкова добре с нея. Преди дори най-близките й бяха готови да побегнат от страх, още щом я видят. Сега хората й се усмихваха и сърдечно разговаряха с нея.

Навлязла във възрастта, в която самият факт, че си жив е нещо, за което си струва да си благодарен, Осуги най-после видя какво значи да бъдеш обичан и уважаван. Веднъж един неин познат я запита прямо:

— Но какво става с вас? Лицето ви е все по-привлекателно при всяка следваща среща.

— Може и така да е — помисли си Осуги по-късно същия ден, гледайки се в огледалото.

Времето беше оставило своите следи. Когато пое на път, косата й бе все още черна, тук-там посребрена. Когато се върна, беше съвършено бяла. Всъщност тя нямаше нищо против това, защото вярваше, че с черното от косата й се е заличило и черното от сърцето й.

Корабът, на който пътуваше Мусаши, обикновено пристигаше в Шикама вечер. Спираше да свали пътници и да вземе някакъв товар.

Вчера, след като спомена това на Оцу, Осуги попита:

— Какво ще правиш?

— Много ясно — ще го посрещна, разбира се.

— В такъв случай тръгвам с теб.

Оцу изостави болничното си легло и след час двете бяха на път. Късно следобед пристигнаха в Химеджи. Осуги бдеше над Оцу като майка. През нощта в къщата на Аоки Тандзаемон бе решено да посрещнат Мусаши с празнична вечеря в крепостта Химеджи.

Всички бяха на мнение, че като се имат предвид предишните му преживявания в крепостта, подобно посрещане за него ще е чест. Дори Джотаро се съгласи.

След кратко обсъждане със самураите, приятели на Тандзаемон, се стигна до извода, че няма да е добре за Оцу открито да се срещне с Мусаши. Хората щяха да я помислят за негова тайна любовница. Тандзаемон обясни на Оцу и Осуги мотивите си и им предложи варианта с лодката. Така Оцу хем щеше да присъства, хем щеше да избегне злонамерени клюки.

Морето потъмня, а небето изгуби цвета си. Звезди затрептяха по него. Недалеч от къщата на бояджията, където Оцу живееше до неотдавна, двайсетина самураи от Химеджи очакваха пристигането на Мусаши. Бяха там от следобед.

— Може би сме объркали деня — обади се някой.

— Не, не се тревожи — отвърна друг, — изпратих човек да разпита тукашния човек на Кобаяши.

— Хей, онова там не е ли кораб?

Те шумно приближиха до водата.

Джотаро ги остави и хукна към малката лодка при устието на реката да съобщи новината:

— Оцу! Бабо! Корабът пристига! Корабът на Мусаши идва! — закрещя той към радостните жени.

— Наистина ли? Къде? — попита припряно Оцу.

Тя едва не падна във водата, докато се изправяше.

— Внимавай — предупреди я Осуги, като я прихвана.

Те стояха една до друга и гледаха с очакване в тъмнината. Малкото петънце в далечината бавно добиваше очертанията на огромно платно, което изглеждаше черно под светлината на звездите. То се движеше право към тях.

— Това е той — извика Джотаро.

— Бързо, веслото! — припряно каза Оцу — Закарай ни по-близо до кораба.

— Няма защо да бързаме. Някой от самураите на брега ще отиде да го посрещне с лодка.

— Значи тъкмо е време да тръгваме и ние! Съберат ли се всички, Оцу няма да има никакъв шанс да поговори с него.

— Не може, всички ще я видят!

— Твърде много време посвещаваш на това какво ще си помислят хората. Нали затова взехме тая лодка. Ако питаш мен, трябваше да чакаме в къщата на бояджията.

— Грешиш. Нима не знаеш какви са хората! Успокой се! Баща ми и аз ви обещаваме да намерим начин да го доведем при вас — той замълча за миг. — Когато слезе на брега, ще отиде да отдъхне в къщата. Тогава аз ще поискам да го видя и ще се погрижа той сам да дойде при теб. Ти само чакай тук. Ще се върна скоро.

И Джотаро се понесе към брега.

— Опитай да си починеш малко — каза Осуги.

Макар Оцу да лежеше послушно на рогозката си, тя очевидно дишаше с усилие.

— Пак ли те мъчи оная кашлица! — загрижено я попита старицата. Тя коленичи и разтри гърба на момичето. — Не се вълнувай, скоро Мусаши ще бъде тук.

— Благодаря ти, вече съм по-добре.

Тя потисна кашлицата си, позаглади и пооправи косата си, опитвайки си да си придаде малко по-представителен вид.

Мусаши все се бавеше и с времето безпокойството на Осуги нарасна. Тя остави Оцу в лодката и тръгна към брега.

Когато се скри от погледа й, Оцу скри рогозката и възглавницата си, пристегна обито и пооправи кимоното си. Сърцето й биеше както някога, когато беше седемнайсет-осемнайсет годишно момиче. Червените отблясъци на огъня, запален на носа на лодката, изпълваха сърцето й с топлина. Тя протегна към планшира нежната си бяла ръка, намокри гребена и го прокара още веднъж през косата си. После нанесе тънък слой пудра върху лицето си, толкова тънък, че едва се забелязваше. В края на краищата, успокои се тя, дори най-великият самурай би се погрижил за бледото си лице, ако внезапно го извика господарят му, а той току-що е станал от сън.

Това, което сериозно я притесняваше, беше какво ще му каже. Страхуваше се да не онемее, както се беше случвало преди при други техни срещи. Не би желала да каже нищо, което може да го разстрои. Така че трябваше да претегля внимателно всяка своя дума. Предстоеше му двубой, за който се говореше из цялата страна.

В този важен момент от живота си тя не можеше да допусне възможна загуба на Мусаши от Коджиро, макар да знаеше отлично, че една победа никога не е напълно сигурна. Всичко се случва. Но ако днес тя обърка нещо, а след това Мусаши падне убит, тя щеше да се обвинява цял живот. Нямаше да й остане нищо друго, освен да плаче до смърт и да се надява, подобно на оня древен китайски император, че в някой следващ живот ще срещне любимия си.

Оцу трябваше да му каже всичко, което бе таила в себе си през годините. Без значение какво самият той би казал или направил. Тя събираше сили, за да може да понесе този момент. Сега, когато до срещата им оставаше само миг, сърцето й заби лудо. В главата й цареше безпорядък от мисли, в който думите не можеха да изплуват.

При Осуги този проблем не съществуваше. Тя съумя да намери думите, с които щеше да се извини за неразбирането и омразата; думите, които щяха да освободят сърцето й от тежкото бреме и да измолят прошка. Като доказателство за своята искреност, тя щеше да направи всичко възможно животът на Оцу да се свърже с Мусаши.

Само редките отблясъци по водната повърхност нарушаваха тъмнината. Беше тихо. Бързите стъпки на Джотаро изведнъж се врязаха в тишината.

— Ето те най-после! — каза Осуги, която все още беше на брега. — Къде е Мусаши?

— Съжалявам, бабо.

— Съжаляваш? Какво искаш да кажеш с това?

— Слушай. Ще ти обясня всичко.

— Притрябвали са ми обясненията ти. Кажи идва ли Мусаши или не?

— Не.

— Не? — гласът й беше глух и пълен с разочарование.

Джотаро с доста измъчен вид разказа какво се бе случило. Когато според уговорката, един самурай отишъл да посрещне с лодка Мусаши, от кораба му казали, че спирка няма да има. Нямало пътници за Шикама, а товарите били качени на друг кораб. Самураят поискал да се види с Мусаши, който се показал на палубата. Поговорили, но той категорично отказал да слезе на брега. Двамата с капитана искали възможно най-бързо да стигнат в Кокура.

Когато самураят се върнал на брега, корабът вече плавал в открито море.

— Вече дори не се вижда — отчаяно каза Джотаро. — Сигурно е заобиколил боровите гори от другата страна на брега. Съжалявам. Никой няма вина.

— Ти защо не отиде с оня самурай в лодката?

— Не се сетих… Както и да е, няма какво да се направи. Безсмислено е да говорим повече.

— Сигурно си прав! Но колко жалко! Сега какво ще кажем на Оцу? Ти трябва да й го кажеш, Джотаро, аз не мога. Ще й разкажеш всичко както си е… Но първо се опитай да я успокоиш. В противен случай болестта й може да се влоши.

Не се наложи Джотаро да й обяснява. Седнала върху рогозката си малко встрани от тях, тя чу всичко. Плясъкът на вълните по лодката разбиваше сърцето й.

— Щом не днес, то със сигурност някой друг път — окуражаваше се тя. — Някога, на някой друг бряг.

Мислеше, че се досеща защо Мусаши не е пожелал да слезе на брега. Навсякъде в западен Хоншу и Кюсю, Сасаки Коджиро беше прочут като най-великия майстор на сабята. Мусаши щеше да се бие с най-добрия и беше решен да спечели на всяка цена. Така че мислите му вероятно бяха съсредоточени единствено върху победата.

Нищо друго не го интересуваше.

— Само като си помисля, че е бил толкова близо — въздъхна тя.

Сълзите потекоха по бузите й. Тя се загледа след невидимите вече платна, които бавно се насочваха на запад. После отчаяно се строполи в лодката.

За първи път в живота си осъзна оная велика сила, която нарастваше в нея с всяка следваща търкулнала се по бузата й сълза. Въпреки че беше толкова крехка, някъде дълбоко в себе си тя усещаше нечовешка мощ. Без сама да го осъзнава, волята й беше непоколебима. В дългите години на страдания и мъки, се беше научила да устоява на всичко. Свежа руменина покри бузите й, лицето й се съживи.

— Бабо! Джотаро!

Те бавно се приближиха. Джотаро попита:

— Какво има Оцу?

— Чух всичко.

— А, така ли?

— Не възнамерявам да плача. Заминавам за Кокура. Ще наблюдавам двубоя лично… Не можем да бъдем сигурни, че Мусаши ще победи. Ако загуби, ще взема праха му и ще го върна обратно тук.

— Но ти си болна.

— Болна ли?

Тя не допускаше тази мисъл до съзнанието си. Духът й беше толкова бодър, че надмогваше слабостта на тялото.

— Не мислете за това. Чувствам се отлично. Е, може би наистина не съм съвсем здрава, но докато не видя с очите си как ще свърши двубоя…

„Съм решила да не умирам“, бяха думите, които за малко не се изплъзнаха от устата й. Тя ги преглътна и се зае да се приготвя за път. Когато свърши, сама скочи от лодката, макар че за да го направи, трябваше да се хване здраво за ръба.