Ейджи Йошикава
Мусаши (19)

Отмъщението на Джотаро

Когато се завърна в хана, Джотаро седна до Мусаши и със самодоволен вид му съобщи, че е изпълнил успешно мисията си. По лицето му се виждаха няколко драскотини, а носът му приличаше на презрял домат. Несъмнено го болеше, но тъй като не спомена и дума за обяснение, Мусаши не зададе никакви въпроси.

— Ето отговора — каза момчето и подаде на Мусаши писмото от Шода Кидзаемон, като накратко описа срещата си със самураите. Не спомена и дума за кучето. Докато говореше, от раните му отново потече кръв. — Това ли е всичко — попита, след като свърши разказа си.

— Да, това е. Благодаря ти.

Докато Мусаши отваряше писмото, Джотаро закри с ръце лицето си и бързо излезе от стаята. Коша изтича след него и заразглежда разтревожено драскотините.

— Какво се случи? — попита тя.

— Нападна ме куче.

— Чие куче?

— Едно куче в крепостта.

— О, сигурно е бил големият черен Кишу? Той е зъл. Сигурна съм, че макар да си толкова силен, не би могъл да се справиш с него. Та той е разкъсал толкова зверове!

Макар да не бяха в цветущи отношения, Коша го заведе до поточето зад хана и го накара да си измие лицето. После донесе някакви мазила, с които го намаза. По изключение Джотаро се държа любезно. Когато привърши, той се поклони и я засипа с куп благодарности.

— Престани да си клатиш главата нагоре-надолу. В крайна сметка ти си мъж, и това е смешно.

— Но това, което направи за мен, наистина ме трогна.

— Макар че се караме непрекъснато, аз те харесвам — призна му тя.

— Аз също те харесвам.

— Наистина ли?

Онези части от лицето на Джотаро, които се показваха измежду намазаните рани, пламнаха. Бузите на Коша също поруменяха. Наоколо нямаше никой. Между розовите цветове на цъфналите праскови надничаше слънцето.

— Твоят Учител май се кани да тръгва скоро, нали? — попита тя със сянка на разочарование в гласа.

— Ще поостанем още малко — окуражително отвърна той.

— Бих желала да се задържите година-две.

Двамата влязоха в склада за фураж и се излегнаха по гръб в сеното. Ръцете им се докоснаха. През тялото на Джотаро премина топла вълна. Без предупреждение той дръпна ръката на Коша към себе си и я захапа.

— Ох!

— Заболя ли те? Извинявай.

— Няма нищо. Ухапи ме пак.

— Нямаш нищо напротив?

— Не, не, ухапи ме! Ухапи ме по-силно!

Джотаро се вкопчи в ръката на Коша и като кученце заръфа пръстите й. Над главите им се посипа слама. Скоро те паднаха в прегръдките си, ей така, заради самото прегръщане. Точно тогава се появи бащата на момичето, който обикаляше да я търси. Ужасен от видяното, той застина на прага, а лицето му придоби строгото изражение на конфуциански мъдрец.

— Ах, безумци такива! Какво правите тук? Та вие и двамата сте още деца!

Той ги извлече навън за яките и Коша получи няколко подобаващи плесници отзад.

През останалата част на деня Мусаши почти не продума. Той седеше замислен, със скръстени пред себе си ръце.

Посред нощ Джотаро се събуди и тайничко погледна Учителя си. Мусаши лежеше с широко отворени очи и, изпаднал в дълбока концентрация, гледаше в тавана.

На следващия ден продължаваше да е все така затворен в себе си. Джотаро се изплаши да не би учителят му да е чул за играта с Коша в плевнята. Както и да е, никой не отвори дума за това. Късно следобед Мусаши изпрати момчето да поиска сметката и започна да се приготвя за тръгване. На въпроса на появилия се прислужник дали ще желае вечеря, той отговори отрицателно.

Коша, лениво отпусната в ъгъла, го попита:

— Няма ли да се върнете да спите тук нощес?

— Не. Благодаря ти, Коша, че толкова добре се грижеше за нас. Мисля, че ти създадохме доста проблеми. Довиждане.

— Пазете се — каза тя. Беше закрила лицето си с ръце, за да скрие сълзите си.

Ханджията и прислужниците се бяха подредили на вратата, за да ги изпратят. Това, че тръгваха по залез-слънце, им се стори доста странно. След няколко крачки Мусаши се огледа за Джотаро.

Като не го видя, той се обърна назад към хана, където момчето се сбогуваше с Коша под един навес. Когато видяха Мусаши да се приближава, те бързо се разделиха.

— Довиждане — каза Коша.

— До скоро — извика Джотаро и изтича към Мусаши.

Макар да го беше страх от Мусаши, момчето не се сдържа да хвърля по някой скрит поглед назад.

В долината започнаха да проблясват светлини. Мусаши, без да промълви нито дума и без да се обърне, вървеше право напред. Джотаро мрачно се влачеше след него.

След известно време Мусаши попита:

— Не сме ли близо вече?

— До къде?

— До главната порта на крепостта Коягю.

— В Крепостта ли отиваме?

— Да.

— Там ли ще останем през нощта?

— Нямам представа. Зависи как ще се развият събитията.

— Ето я. Това е портата.

Мусаши се спря и застана пред нея със събрани крака. Над обраслите с мъх крепостни стени се чуваше лекия шепот на дърветата. Една единствено светлинка се прокрадваше от квадратен прозорец.

Мусаши извика и пред него се появи пазач. Давайки му писмото от Шода Кидзаемон, той каза:

— Името ми е Миямото Мусаши. Идвам по покана на Шода. Бихте ли му казали, моля, че съм пристигнал.

Пазачът беше предупреден:

— Очакват ви — каза му и с жест подкани Мусаши да го последва.

Освен всичко останало, за което се използваше Шининдо, това беше и място, където младежите от Крепостта изучаваха конфуцианството. Беше и библиотеката на имението. Стаите по коридора в задната част бяха обзаведени до една с етажерки за книги. И въпреки че славата на дома Ягю се дължеше на бойните успехи, Мусаши се убеди, че тук отдават голямо внимание и на учението. Всичко, свързано с крепостта, сякаш беше потопено в историята.

И всичко изглеждаше добре поддържано, ако се съдеше колко чист беше пътя от портата до Шининдо, по любезното отношение на пазача и по сдържаната, ненатрапчива светлина, която обливаше централната кула на Крепостта.

Понякога, когато влиза за първи път някъде, човек изпитва чувството, че вече познава мястото и неговите обитатели. Мусаши почувства нещо подобно, докато сядаше на дървения под в просторната стая, където го въведе пазачът. След като му предложи твърда обла възглавница, напълнена с преплетена слама, която Мусаши прие с благодарности, пазачът го остави сам. По пътя оставиха Джотаро в чакалнята за посетители.

Няколко минути по-късно пазачът се върна и съобщи, че домакинът скоро ще се появи.

Мусаши приплъзна възглавницата в единия ъгъл и се облегна назад. Под приглушената светлина на лампа той видя дървени рамки от цъфтящи пълзящи растения с бели и светлолилави цветове. Във въздуха се усещаше сладникавата им миризма. Изненада го крякането на жаба — първото, което чуваше за тази година.

В градината клокочеше вода. Поточето очевидно течеше под сградата, защото след като седна установи, че шумът на течаща вода идва някъде отдолу. Наистина само преди миг му се струваше, че звукът идва откъм стените, тавана, та дори и от лампата. Почувства се спокоен и отпуснат. Въпреки това дълбоко в него все още кипеше неунищожимото чувство на тревога. То беше породено от неутолимия му боен дух, който изпълваше всяка фибра на тялото му дори в подобна атмосфера на абсолютно спокойствие. От възглавницата си в ъгъла, той любопитно разглеждаше заобикалящите го предмети.

— Кой е Ягю? — предизвикателно помисли той. — Боец, както и аз. В това отношение сме равни. Но тази вечер аз ще го изпреваря с едни гърди, ще го оставя след себе си.

— Съжаляваме, че те накарахме да чакаш.

Беше Шода Кидзаемон, придружен от Кимура, Дебучи и Мурата.

— Добре дошъл в Коягю — топло го приветства Кидзаемон. След като останалите трима се представиха, прислужници донесоха подноси със саке и закуски. Сакето беше гъсто, подобно на сироп, местно производство. Сервираха го в широки старовремски чаши.

— Така е в областта — каза Кидзаемон, — не можем да ти предложим много, но моля, чувствай се като у дома си.

Останалите също бяха много сърдечни и го подканяха да се чувства удобно, да забрави официалностите.

По тяхно настояване Мусаши прие малко саке, макар че не го обичаше особено. Не толкова, защото не го харесваше, колкото защото беше твърде млад, за да оцени тънкия му вкус. Тазвечерното саке беше доста приятно, но много бързо го удари в главата.

— Изглежда знаеш как да пиеш — каза Кимура Сукекуро и му предложи още една чаша. — Между другото, научих, че божурът, от който се интересуваш, е бил отрязан от ръката на самия господар на крепостта.

Мусаши се плесна по коляното.

— Така си и знаех! — възкликна той. — Беше великолепно!

Кимура се наведе към него.

— Много ми се ще да узная как разбра, че разрезът в това крехко, нежно стъбло е бил направен от истински майстор на сабята. Всички бяхме силно впечатлени от това твое умение.

Като се колебаеше, понеже още не можеше да се каже накъде отива разговора, Мусаши, за да спечели време, отвърна:

— Бяхте впечатлени? Наистина ли?

— Да, съвсем честно! — почти едновременно отвърнаха Кидзаемон, Дебучи и Мурата.

— Самите ние не успяхме да забележим нищо по-особено в цветето — каза Кидзаемон. — Стигнахме до заключението, че е нужно да си гений, за да разбереш друг гений. Смятаме, че ще е от изключителна полза за бъдещото ни развитие, ако ни поговориш малко за това.

След още една глътка саке, Мусаши каза:

— О, не беше нищо особено, просто сполучливо предположение.

— Хайде, недей да скромничиш.

— Не скромнича. Това беше някакво вътрешно усещане, което се породи при вида на отрязаното стъбло.

— Какво по-точно усещане?

Както правеха с всеки външен човек, четиримата старши ученици на Къщата Ягю се опитваха да анализират човешките качества на Мусаши, като наред с това го проверяваха. Вече бяха забелязали физическите му качества, харесаха осанката и изражението на очите му. Но начинът, по който държеше чашата и пръчиците за хранене, издаваха провинциалния му произход и ги караше да се държат покровителствено с него. След само три-четири чаши саке, лицето на Мусаши доби медночервен оттенък. Той объркан докосна на няколко пъти челото и бузите си. Момчешкото в този му жест ги накара да се засмеят.

— Това твое усещане — продължи мисълта си Кидзаемон, — не можеш ли да ни кажеш още нещо за него? Както знаеш, Шининдо е строена специално за господаря на Изе, Коизуми, за да отсяда тук при визитите си в крепостта. Това е важна сграда в историята на боя със саби. И е точно мястото, където бихме желали да изслушаме една лекция от теб тази вечер.

След като разбра, че да се съпротивлява на ласкателствата им е безполезно, Мусаши реши да премине в атака.

— Когато почувстваш нещо, ти просто го чувстваш — каза той. — Наистина няма начин да се обясни. Ако искате да ви покажа за какво говоря, ще трябва да извадите сабите си и да се биете с мен. Друг начин няма.

Пушекът от лампата се виеше гъст като черно мастило в спокойния нощен въздух. Крякащата жаба отново се обади.

Двамата по-възрастни, Кидзаемон и Дебучи, се спогледаха и избухнаха в смях. Макар думите му да бяха изречени със спокоен тон, предложението безспорно беше предизвикателство. И те го изтълкуваха точно така.

Оставяйки репликата му без коментар, те заговориха за саби, после за дзен, за събитията по провинциите, за битката при Секигахара. Кидзаемон, Дебучи и Кимура бяха взели участие в кървавия конфликт. За Мусаши, който се би за противниковата страна, разказите им имаха вкуса на горчивата истина. Домакините очевидно се забавляваха безкрайно в разговора. Докато Мусаши предпочиташе повече да мълчи.

Същевременно добре съзнаваше колко бързо лети времето. Беше усетил със сърцето си, че ако тази вечер не се срещне със Секишусай, втора възможност няма да му се отдаде.

Кидзаемон обяви че е време за ечемика, смесен с ориз — традиционното последно ястие. Сервираха го, а сакето отнесоха.

— Как да се срещна с него? — мислеше Мусаши.

Все по-ясно му ставаше, че вероятно ще го принудят да следва някаква тяхна заучена схема. Дали да не накара някой от домакините да изпусне нервите си? Трудна работа при положение, че самият той не беше ядосан. Все пак опита съвсем целенасочено да не се съгласи с някои изказани становища, като говореше с груб и остър език. Шода и Дебучи винаги отвръщаха със смях. Никой от четиримата не можеше да бъде накаран да направи нещо прибързано.

Беше започнал да се отчайва. Не можеше да се примири с мисълта, че ще трябва да си тръгне, без да е постигнал целта си. За своята корона той желаеше диамантената звезда на победата. Искаше да се знае, че Мусаши е бил тук и си е отишъл, оставяйки следа в дома Ягю. Секишусай, този велик патриарх на бойните изкуства, „Старият дракон“, както го наричаха, трябваше да бъде поставен на колене от сабята на Мусаши.

Дали бяха разкрили истинските му намерения? Замисли се за това, но изведнъж нещата придобиха неочакван обрат.

— Чу ли това? — попита Кимура.

Мурата излезе на терасата, после се върна в стаята.

— Кишу лае, но не както обикновено. Мисля, че се е случило нещо.

Кишу се казваше кучето, с което Джотаро бе имал вземане-даване предния ден. Нямаше съмнение, че лаят, който явно идваше откъм втората стена на крепостта, беше плашещ. Беше твърде ужасен и стряскащ, за да идва от куче.

Дебучи каза:

— Мисля, че ще е по-добре да хвърля един поглед. Извини ме, Мусаши, че развалям веселбата, но може да се окаже нещо важно. Моля ви, продължете без мен.

Малко след като той излезе, Мурата и Кимура го последваха, с учтиви молби за извинение.

Лаят ставаше все по-тревожен. Кучето очевидно се опитваше да предупреди за някаква опасност. Когато някое от кучетата в крепостта се държеше по подобен начин, се считаше за почти сигурен знак, че става нещо нередно. Мирът, на който се радваше страната, не беше толкова стабилен, че един даймио да си позволи да охлаби бдителността си спрямо съседните си феодали. Все още се срещаха безскрупулни бойци, които не биха се спрели пред нищо, за да задоволят собствената си амбиция. Из улиците скитаха шпиони, които търсеха лесна и уязвима плячка.

Кидзаемон изглеждаше крайно разтревожен. Известно време задържа погледа си върху мъждукащата лампа, сякаш броеше отекванията на нечовешкия шум.

Накрая се чу дълъг, болезнен вой. Кидзаемон изсумтя и погледна Мусаши.

— Мъртъв е — каза Мусаши.

— Да. Някой го уби. — Като не можеше да се сдържа повече, Кидзаемон се изправи. — Не разбирам какво става.

Тръгна да излиза, но Мусаши го спря с думите:

— Почакай! Джотаро, момчето, което дойде с мен, все още ли е в чакалнята?

Отправиха въпроса си към млад самурай, който стоеше пред Шининдо. След като потърси момчето, той им докладва, че го няма никъде.

По лицето на Мусаши се изписа загриженост. Той се обърна към Кидзаемон:

— Мисля, че знам какво става. Имаш ли нещо против да те придружа?

— Ни най-малко.

На около триста разкрача от доджото се беше събрала тълпа. Виждаха се запалени светлинки. Освен Мурата, Дебучи и Кимура, там имаше и доста воини и пазачи, образуващи затворен кръг. Всички говореха и се надвикваха в един глас. Мусаши си проби път до празното пространство в средата на кръга. Сърцето му спря да бие. Там, точно както беше предположил, стоеше Джотаро. Облян в кръв, той приличаше досущ на дяволско изчадие. Беше с дървената си сабя в ръка. Здраво стиснал зъби, той не можеше да успокои учестеното си дишане, от което раменете му се движеха нагоре-надолу. До него лежеше Кишу, с оголени зъби и изпружени напред крака. В пустите очи на кучето се отразяваше светлината на фенерите. От устата му се процеждаше струйка кръв.

— Това е кучето на негово благородие — мрачно каза някой.

Един самурай се приближи до Джотаро и закрещя:

— Ах, ти, малко копеле! Какво си направил? Ти ли уби кучето?

Мъжът ожесточено посегна да удари момчето, но Джотаро успя да избегна плесницата му.

С треперещи рамене, той извика:

— Да, аз го убих!

— Признаваш ли си?

— Имах причина!

— Ха!

— Това беше отмъщение.

— Моля?

След този отговор настъпи общо вълнение. Тълпата настръхна. Кишу беше любимецът на господаря Муненори. Господарят Йоринори лично беше дал кучето на Муненори, който го отгледа сам. Убийството вероятно щеше да бъде внимателно проучено. А съдбата на двамата самураи, на които се плащаше, за да гледат добре кучето, беше неясна.

Мъжът, приближил се до Джотаро, беше един от тези двама.

— Млъквай! — изкрещя той и замахна към главата му. Този път Джотаро не реагира навреме. Юмрукът се стовари върху ухото му.

Джотаро опипа с ръка удареното място:

— Какво правиш!? — извика той.

— Ти уби кучето на господаря. Не възразяваш, ако те пребия до смърт, нали? По същия начин. Защото точно това възнамерявам да направя.

— Аз само исках да му отмъстя. Защо трябва да ме наказвате за това? Всеки разумен човек знае, че не е справедливо!

Според Джотаро излизаше, че той просто е защитавал честта си. И беше рискувал живота си затова. Той знаеше, че видима рана е голям позор за един самурай. За да възвърне достойнството си, не му оставаше друг избор, освен да убие кучето. Наистина, по всичко личеше, че се бе надявал да го похвалят за жестоката му постъпка. Той стоеше изправен, решен да не се предава.

— Затвори безсрамната си уста! — изкрещя му пазачът. — Не ме интересува, че си още дете. Достатъчно голям си, за да знаеш разликата между едно куче и едно човешко същество. Помисли си само що за хрумване! Да търсиш отмъщение от животно!

Той сграбчи Джотаро за яката, подири с поглед одобрението на тълпата и обяви, че негово задължение е да накаже убиеца на кучето. Тълпата показа съгласието с мълчаливо кимване. Четиримата мъже, които доскоро бяха забавлявали Мусаши, изглеждаха объркани, но не вземаха отношение.

— Лай, момче! Лай като куче! — извика пазачът. Раздруса Джотаро за яката и с помътнял поглед го запрати на земята. Намери дъбова пръчка и я вдигна над главата си, готов да нанесе удар.

— Ти уби кучето, малко копеле! Сега е твой ред! Стани, за да те убия! Лай! Ухапи ме!

Със здраво стиснати зъби Джотаро се изправи и застана, здраво стиснал дървената си сабя. От лицето му не беше изчезнало онова излъчване на горски дух, но изражението на лицето му не беше в никакъв случай детско. Воят, изтръгнал се от устата му, отекна зловещо в мрака.

Когато един възрастен се ядоса, той обикновено скоро забравя яда си. Но когато омразата на едно дете се разгори, дори родната му майка не би могла да го усмири.

— Убий ме! — закрещя той. — Хайде, убий ме!

— Умри, тогава! — ядно отвърна пазача. Той замахна.

Ако ударът беше стигнал до момчето, би го убил. Но не стигна. Остър звук отекна в ушите на стоящите наоколо. Дървената сабя на момчето отхвръкна във въздуха. Без да мисли, той беше парирал удара.

Останал без оръжие, той бясно се нахвърли срещу врага си и захапа обито му. Борейки се за живота си, той разкъса с нокти слабините на пазача, докато оня правеше безуспешни опити да го удари с пръчката си.

Мусаши остана настрана със скръстени пред гърдите ръце и безизразно лице. Но изведнъж на сцената се появи още една дъбова пръчка. Вторият мъж се канеше да нападне Джотаро в гръб. Беше време Мусаши да се включи. Той отпусна ръцете си и за миг си проправи път през стената от хора.

— Глупак! — изкрещя той на новодошлия.

Една дъбова пръчка и два крака полетяха във въздуха и се приземиха край един пън на около четири крачки от мястото на боя.

Мусаши извика:

— Твой ред е, дяволче такова! — той с две ръце хвана Джотаро за обито му, издигна го над главата си и го задържа там. Обръщайки се към пазача, който си поемаше дъх, той каза:

— Наблюдавам ви от самото начало. Мисля, че не си на прав път. Това момче е мой слуга. И ако имаш възражения срещу него, ще трябва да ги предявиш и срещу мен.

Пазачът отвърна със злоба:

— Добре, така и ще направя! Ще се заемем и с двама ви!

— Чудесно, ние сме готови! Сега, ето го момчето!

Той хвърли Джотаро към него. Ужасената тълпа ахна и отстъпи назад. Тоя луд ли е? Къде се е чуло и видяло да се използва едно човешко същество като оръжие срещу друго.

Пазачът в недоумение проследи полета на Джотаро, който завърши върху собствените му гърди. Мъжът падна назад, сякаш подпората, която го бе държала изправен, внезапно се беше срутила. Трудно можеше да се каже дали удари главата си в камък, или пък ребрата му се спукаха. Нададе вой и започна да повръща кръв. Джотаро отскочи от гърдите му, прехвърли се през глава и като топка се изтърколи на двайсет-трийсет стъпки встрани.

— Видя ли това? — извика някой.

— Кой е този побъркан ронин?

Скандалът вече не засягаше само пазача на кучето. Другите самураи също започнаха да ругаят Мусаши. Повечето не бяха наясно, че той е гост на крепостта, и някои дори предложиха да свършат с него тук и веднага.

— А сега ме чуйте всички! — каза Мусаши.

Внимателно наблюдаваха как той вдигна дървената сабя на Джотаро и застана пред тях смразяващо намръщен.

— Престъплението на детето е престъпление на неговия учител. И двамата сме готови да си платим. Но нека по-напред ви кажа това: нямаме намерение да се оставим да ни убиете като кучета. Готови сме да се бием с вас.

Вместо да се признае за виновен и да понесе наказанието си, той ги предизвикваше! Ако при това положение Мусаши се беше извинил от името на Джотаро, ако го беше защитил, ако беше направил дори най-малък опит да уталожи напрежението сред самураите от Ягю, целият случай щеше да приключи мирно и тихо. Но при подобно държание това беше изключено. Той сякаш се опитваше да създаде още по-голяма бъркотия.

Шода, Кимура, Дебучи и Мурата отново смръщиха лица. Чудеха се що за чешит са поканили в Крепостта. Възмутени от липсата на чувство за мярка у него, те го наблюдаваха внимателно.

Тълпата беше нетърпелива. Предизвикателството на Мусаши само наля масло в огъня.

— Чуйте го само! Що за разбойник!

— Той е шпионин! Вържете го!

— Не, да го обезглавим!

— Да не го оставяме да се измъкне!

За момент изглеждаше, сякаш Мусаши и Джотаро, който отново беше застанал до него, ще бъдат погълнати от морето от саби. Но след миг над тълпата се извиси нечий властен глас:

— Спрете!

Беше Кидзаемон, който, заедно с Дебучи и Мурата се опитваше да овладее положението.

— Този човек явно предварително е обмислил всичко! — каза Кидзаемон. — Ако се оставите да ви примами и бъдете убити или ранени, ще трябва да отговаряме пред негово благородие. Кучето беше важно, наистина, но не толкова, колкото един човешки живот. Ние четиримата ще поемем цялата отговорност. Каквото и да направим, вие нямате вина. А сега се успокойте и се прибирайте да спите.

Тълпата се разпръсна с известно недоволство, оставяйки нещата в ръцете на четиримата, които бяха забавлявали Мусаши в Шининдо. Те вече не бяха домакини и гост, а престъпник и съдии.

— Мусаши — каза Кидзаемон, — съжалявам, но планът ти се провали. Предполагам, че някой те е пратил да шпионираш в крепостта или просто да създаваш неприятности. Но, страхувам се, няма да стане.

Те стесниха кръга около Мусаши. На него му беше пределно ясно, че и четиримата владеят до съвършенство сабята. Той остана спокоен, с ръка върху рамото на Джотаро. Така заобиколен, не би могъл да избяга, дори ако имаше крила.

— Мусаши — обади се Дебучи, хванал дръжката на сабята си, — ти се провали. Най-достойното нещо, което можеш да направиш, е да се самоубиеш. Може и да си нехранимайко, но като проникна в крепостта сам, единствено с това момче като помощник, ти показа доста смелост. Прекарахме една приятна вечер заедно. Сега ще те почакаме, докато се приготвиш за харакири. Когато го направиш, ще докажеш, че си истински самурай!

Това би било идеалното разрешение. Те не се бяха допитали до Секишусай, и ако Мусаши умреше, цялата работа щеше да се зарови в земята заедно с тялото му.

Но Мусаши имаше други намерения:

— Мислите, че трябва да се самоубия? Това е нелепо! Нямам намерение да умирам, поне засега.

Раменете му се затресоха от смях.

— Е, добре — каза Дебучи. Говореше със спокоен глас, но смисълът на това, което казваше, беше твърде ясен. — Опитахме се да се държим с теб както подобава, а ти се възползва от нашето благоразположение…

Кимура се намеси:

— Няма смисъл да говорим повече!

Той застана зад Мусаши и го бутна:

— Хайде тръгвай! — заповяда му.

— Накъде?

— Към килиите!

Мусаши кимна и тръгна, но в съвсем друга посока — право към вратата на крепостната кула.

— Къде си мислиш, че отиваш? — извика Кимура, пресрещайки Мусаши и протегна ръце да го спре. — Килиите не са натам. Те са точно в обратната посока. Върни се веднага!

— Не! — извика в отговор Мусаши.

Погледна надолу към Джотаро, който вървеше плътно до него, и му каза да застане под един бор в градината пред кулата. Около дървото имаше внимателно разстлан бял пясък.

Джотаро на бегом се измъкна изпод ръкава на Мусаши и се скри зад дървото, като през цялото време се мъчеше да отгатне какво е намислил учителят му. Споменът за проявената от него смелост в боя при Ханя се върна в мислите му. През тялото му премина тръпка на радост.

Кидзаемон и Дебучи застанаха от двете страни на Мусаши и се опитаха да го накарат да върви в избраната от тях посока. Мусаши не помръдна.

— Тръгвай!

— Няма!

— Смяташ да се съпротивляваш ли?

— Да!

Кимура изгуби търпение и понечи да извади сабята си, но по-старшите от него Кидзаемон и Дебучи му заповядаха да спре.

— Какво ти става? Какво смяташ да правиш?

— Имам намерение да се срещна с Ягю Секишусай!

— Да се срещнеш с кой?

Дори през ум не им беше минало, че този побъркан младок можеше дори да си помисли за подобна нелепост.

— И какво, ако се срещнеш с него?

— Аз съм млад, изучавам бойните изкуства. Една от целите в живота ми е да получа урок от майстора на училището Ягю.

— Ако това е, което си искал, защо просто не ни попита?

— Не е ли истина, че Секишусай не приема абсолютно никой и не дава уроци на скитащи ученици?

— Да, така е.

— Какво друго ми остава тогава, освен да го предизвикам? Разбира се, наясно съм, че дори и да успея, той вероятно няма да пожелае да наруши принципите си. Затова реших да отправя предизвикателството си към цялата крепост и да се бия с всички.

— С всички? — в хор възкликнаха четиримата.

Кидзаемон и Дебучи все още го държаха за ръцете.

А Мусаши гледаше нагоре в небето. Чу се звук като от пляскане на крила. От тъмнината излетя орел и с тялото си закри връх Касаги. Гигантският силует затули звездите, преди птицата да се спусне надолу към покрива на склада за ориз.

Думата „битка“ прозвуча доста театрално, някак смешно дори в ушите на четиримата. Но за Мусаши тя едва побираше смисъла на онова, което, според него, предстоеше да се случи. Той не говореше за двубой, чийто изход ще се реши единствено от техническите умения на участниците в него. Това, за което мислеше, беше истинска и всеобща война, в която всеки трябваше да даде всичко от себе си — до последното зрънце дух и способности. Война, в която щяха да се решат съдбите им. Битката между две армии, макар и различна по форма, по същност беше най-близо до това, което Мусаши си представяше. Беше просто: един мъж обявяваше война на една крепост. Волята му беше заявена с твърдостта и устойчивостта, с която стоеше на краката си. Окончателността на решението му направи възможно думата „битка“ да звучи съвсем естествено.

Четиримата мъже с напрежение се взираха в лицето му. Отново се запитаха дали у него е останала поне капчица разум. Кимура прие предизвикателството му. Той захвърли във въздуха сламените си сандали и нави ръкавите на хакамата си. После каза:

— Чудесно! На този свят най-много обичам да се бия! Не мога да те посрещна с почести и фанфари, но мога да се бия с теб. Шода, Дебучи, дайте го насам.

Кимура пръв би предложил да накажат Мусаши, но до този момент опитваше да се сдържа. Сега вече чашата на търпението му преля.

— Хайде! — подкани той. — Оставете го на мен!

В същия миг Кидзаемон и Дебучи бутнаха Мусаши. Той залитна четири-пет крачки напред към Кимура, който отстъпи крачка назад, вдигна лакът пред лицето си и сръчно замахна със сабята надолу към олюляващото се тяло на Мусаши. Докато острието разсичаше въздуха, се чу звук като от изсипване на пясък.

В същия миг се чу вик — не от Мусаши, а от Джотаро, който беше напуснал позицията си зад бора. Източникът на странния шум беше шепата пясък, която той хвърли.

Като предположи, че Кимура ще изчисли времето на падането му, за да нанесе по-добър удар, Мусаши съзнателно ускори движението и в момента на удара беше значително по-близо до своя противник, отколкото той очакваше. Така сабята изсвистя в празното пространство и се удари в пясъка.

Двамата отскочиха назад и се отдалечиха на четири-пет крачки. Настъпи напрегната тишина, в която противниците се гледаха един друг предизвикателно.

— Ще се случи нещо, което си заслужава да се види — каза меко Кидзаемон.

Макар да не участваха в двубоя, Дебучи и Мурата се преместиха и заеха защитни позиции. Това, което видяха досега, доказваше способностите на Мусаши като боец. Атаката и последвалото мигновено възстановяване на позицията ги убеди, че той е достоен противник на Кимура.

Кимура държеше меча си малко по-ниско от нивото на гърдите. Беше неподвижен. Мусаши също не помръдваше. Стоеше с ръка стиснала дръжката на сабята, издадено напред дясно рамо и повдигнат лакът. Очите му представляваха два бели, гладки камъка застинали върху мрачното лице.

До едно време те изпробваха нервите си. Но още преди който и да е от тях да помръдне, тъмнината около Кимура сякаш се заклати, настъпи някаква промяна. Скоро стана ясно, че дишането му се учестява все повече и повече, че е по-напрегнат от Мусаши.

Дебучи изпусна едва доловим нисък стон. Той разбра, че това сравнително невинно в началото приключение беше на път да се превърне в истинска катастрофа. Беше сигурен, че Кидзаемон и Мурата са на същото мнение. Това нямаше да свърши лесно. Изходът от боя между Мусаши и Кимура беше решен, освен ако не се случеше нещо изключително. При цялата си неохота да направят нещо, което би могло да се изтълкува като малодушие, другите трима мъже се видяха принудени да действат, за да предотвратят най-лошото. Най-доброто решение беше да се отърват от този странен, неуравновесен натрапник колкото може по-бързо, без самите те ненужно да пострадат.

Тримата съгласувано настъпваха към Мусаши. В същия миг неговата сабя разцепи въздуха с острия звук на обтегната тетива и гръмогласен рев изпълни празното пространство. Бойният вик излезе сякаш не само от устата, а от цялото му тяло, като внезапен, отекнал във всички посоки звън на храмова камбана. От подредените от двете му страни — отпред и отзад — противници дойде съскащо гъргорене.

Мусаши се чувстваше преливащ от сила, сякаш кръвта му е готова да избликне от всяка пора, но разсъдъкът му беше хладен като лед. Дали това не беше пламтящият лотос, за който говорят будистите? Единството на изгаряща топлина с вледеняващ лед, съчетанието на огън и вода?

Във въздуха престанаха да летят песъчинки. Джотаро беше изчезнал. От връх Касаги на пориви свистеше вятър; здраво стиснатите саби леко проблясваха.

Макар и сам срещу четирима, Мусаши не се усещаше в изцяло неизгодно положение. Съзнаваше прилива във вените си. Казват, в такива мигове умът бивал завладян от представата за смъртта, но Мусаши дори не помисляше за нея. В същото време не се чувстваше убеден, че е способен да победи.

Вятърът сякаш духаше в главата, охлаждаше мозъка, проясняваше погледа му, макар че тялото му лепнеше и капчици пот лъщяха по челото му.

Чу се леко прошумоляване. Подобно рогцата на бръмбар, сабята на Мусаши усети и го предупреди, че мъжът отляво беше помръднал крака си на един-два пръста. Той отвърна на това по необходимия начин, променяйки положението на оръжието, и врагът, също с изострени сетива, се отказа от по-нататъшни нападателни движения. Петимата бяха като застинала жива картина.

Мусаши съзнаваше, че колкото повече продължава това, толкова по-лошо става за него. Искаше му се по някакъв начин противниците да не са около него, а да са разтегнати в права линия и да ги посреща един по един, но хората, с които имаше работа, не бяха начинаещи. Истината беше, че докато един от тях не се помести по собствен почин, Мусаши не би успял да мръдне. Можеше само да чака и да се надява, че по възможност някой за миг ще направи погрешна стъпка и ще му даде възможност за пробив.

За съперниците му не беше голямо утешение тяхното числено превъзходство. Те знаеха, че при най-малкия знак за отпускане от който и да било, Мусаши ще нанесе удар. Бяха разбрали, че имат пред себе си необикновен човек, от ония, които не се срещат всеки ден.

Дори Кидзаемон не се осмеляваше да мръдне. „Какъв странен човек“, помисли си той.

Саби, хора, земя, небе — всичко сякаш се беше вкаменило. Но в тази тишина се чу неочакван звук — звукът на флейта, носещ се с вятъра.

Щом мелодията докосна слуха на Мусаши, той забрави за себе си, забрави врага, забрави за живота и смъртта. Дълбоко в подсъзнанието си познаваше този звук, защото на времето точно той го привлече да излезе от своето скривалище на връх Такатеру. Това бе звукът, който го отведе право в ръцете на Такуан. Беше флейтата на Оцу.

Гърдите му изстинаха. Външно промяната беше едва доловима, но това бе достатъчно. Кимура нададе с цяло гърло боен вик и се хвърли напред. На дължина ръката му със сабята сякаш достигаше шест-седем лакти.

Мускулите на Мусаши се напрегнаха, кръвта му забушува. Беше сигурен, че е ранен. Левият му ръкав беше разкъсан от рамото до китката. Внезапното оголване на ръката го наведе на мисълта, че и плътта е разкъсана.

За малко самообладанието го напусна и той изкрещя името на бога на войната. Подскочи, обърна се внезапно и видя, че Кимура застава на мястото, където бе стоял преди малко самия той.

— Мусаши! — викна Дебучи Магобей.

— На думи си по-добър, отколкото на бой — предизвика го Мурата, докато той и Кидзаемон едва не се сбутаха, за да отблъснат Мусаши.

Но Мусаши енергично се оттласна от земята и скочи толкова високо, че докосна долните клони на боровете. После с още няколко скока изчезна в тъмнината, без да поглежда назад.

— Страхливец!

— Мусаши!

— Бий се като мъж!

Щом стигна до края на рова около вътрешната крепост, се чу пропукване на съчки и после настана тишина. Единственият звук беше нежната мелодия на флейтата в далечината.