Ейджи Йошикава
Мусаши (62)

Игра с огъня

За разлика от другите главни пътища, покрай пътя Кошу, който свързваше Шиоджири и Едо през областта Кай, нямаше дървета. Използван през шестнадесето столетие за военни съобщения, той бе лишен и от такава мрежа странични пътища като около Накасендо и едва напоследък бе обявен за главен път.

За тръгналите от Киото за Осака пътници най-неприятно бе отсъствието на добри странноприемници и гостилници. Една молба за сух обяд надали би довела до нещо по-апетитно от сплескани оризови питки, увити в бамбукови листа или — даже по-непривлекателно — топки само от ориз в сушени листа от дъб. При все примитивната храна — не много различна навярно от времето на Фудживара, преди стотици години — местата за нощуване по селата гъмжаха от посетители, повечето пътуващи за Едо.

Над прохода Коботоке някаква група пътници бе спряла да си почине.

— Вижте, още няколко — възкликна един, говорещ за гледката, на която се наслаждаваха почти ежедневно — група леки жени, тръгнали от Киото за Едо.

Наброяваха около тридесет — някои по-стари, други — каращи двадесетте или в началото на тридесетте, и поне пет — към петнадесетгодишни. Заедно с десетината мъже, които се грижеха за тях и им прислужваха, те наподобяваха голяма челяд. В добавък имаха и няколко коня, натоварени с всичко — от плетени кошнички до дървени сандъци, високи един човешки бой.

Главата на „семейството“, един около четиридесетгодишен мъж, се обръщаше към момичетата:

— Ако от сламените сандали ви излизат мазоли, преобуйте се в дзори, но ги вържете здраво — да не се плъзгат насам-натам. И стига сте се оплаквали, че не сте можели повече да вървите. Вижте само децата, децата, които ходят по пътя!

По резкия тон беше ясно, че не му е леко да кара свикналите на уседнал живот свои питомки да продължават пътуването.

Мъжът, на име Шоджи Джинай, бе родом от Фушими и по произход самурай, по някакви свои си причини изоставил военното съществуване, за да стане съдържател на дом за разврат. Дарен с остър ум и изобретателност, той бе успял да си спечели покровителството на Токугава Иеясу, който често отсядаше в крепостта Фушими. Така не само се сдоби с позволение да пренесе своето заведение в Едо, но убеди също и много от колегите си в занаята да сторят като него.

Близо до билото на Коботоке, Джинай спря своя керван с думите:

— Още е малко раничко, но можем да обядваме сега.

Обърна се към Онао — старица, която изпълняваше длъжността на един вид квачка — и й нареди да раздаде храната.

Кошницата със сухия обяд бе надлежно разтоварена от единия кон и по няколко увити в листа оризови топки — раздадени на всяка от жените, които се пръснаха наоколо да отдъхнат. От праха, образувал по кожите жълта покривка, техните черни коси бяха почти побелели, при все че носеха широкополи пътни шапки и бяха вързали главите си с кърпи за ръце. Тъй като чай нямаше, храненето се оказа свързано с доста мляскане и шумно преглъщане. Нямаше и помен от женски чар или любовна тръпка. „Чии ръце ще прегърнат тази нощ това алено, алено цвете?“, изглеждаше тук съвсем неуместно.

— Ох, много е вкусно! — провикна се възторжено една от по-младите Джинаеви питомки. Каза го с такъв глас, че очите на майка й сигурно биха се просълзили.

Вниманието на две-три други се откъсна от обяда, за да се насочи към някакъв преминаващ млад самурай.

— Не е ли хубав? — прошепна една.

— Хм, не е лош — отвърна друга, с повече житейски опит.

— О, аз го познавам — намеси се трета. — На времето идваше при нас заедно с мъже от училището Йошиока.

— За кого говорите? — попита едно друго създание с похотлив поглед.

— За онзи младия, дето върви там със сабята на гърба.

Без да забелязва възхищението им, Сасаки Коджиро си пробиваше път през навалицата от носачи и товарни коне.

Един висок, закачлив глас го повика:

— Господин Сасаки! Погледнете насам, господин Сасаки!

Но тъй като много хора се казват Сасаки, той дори не се обърна.

— Вие с дългия перчем!

Веждите на Коджиро се стрелнаха нагоре и той рязко се завъртя.

— Дръжте си езика! — викна ядосано Джинай. — Ставате нелюбезни.

После вдигна поглед от обяда си и разпозна Коджиро.

— Я виж ти! — възкликна и бързо се изправи. — И това ако не е нашият приятел Сасаки! Накъде сте се упътил, ако мога да попитам?

— О, здравейте. Вие бяхте стопанинът на Сумия, нали така? Отивам в Едо. А вие? Изглежда, че направо сте тръгнали да се местите.

— Така си е. Местим се в новата столица.

— Нима? Смятате, че ще можете там да преуспеете ли?

— В застояли води нищо не вирее.

— Както се разраства Едо, мога да си представя, че има много работа за строители и майстори на пушки. Обаче изискани развлечения? Изглежда ми съмнително това вече да се търси много.

— Но грешите. Жените направиха Осака град, преди Хидейоши да е успял да се озърне.

— Може би, но в ново селище като Едо сигурно няма дори да успеете да си намерите подходяща сграда.

— Пак грешите. Управата е отделила едно мочурливо място, наречено Йошивара, за хора от моя занаят. Други като мен вече са почнали да го запълват, да прокарват улици и да строят къщи. Като се съди по всичко, доста лесно би трябвало да си намеря добро място на някоя главна улица.

— Искате да ми кажете, че Токугава раздават земя без пари ли? Ей така?

— Естествено. Че кой ще плаща за мочурище? Управата дори осигурява част от строителните материали.

— Разбирам. Нищо чудно, че всички изоставяте Киото.

— Ами вие? Или имате изгледи за място при някой даймио?

— О, не — нищо такова. Дори да ми предложат, нямаше да приема. Просто реших да видя какво става в Едо, понеже там се настани шогунът и това е мястото, откъдето в бъдеще ще се управлява страната. Естествено, ако ме поканят да стана един от военните учители на шогуна, бих могъл да приема.

Макар да не разбираше от саблен бой, Джинай умееше да преценява хората по вида им. Като реши, че най-добре ще е да не прави бележки по повод необузданата самоувереност на Коджиро, той извърна поглед и се зае да подкара своите спътнички.

— Сега всички ставайте! Време е да вървим.

Онао, която броеше жените, се обади:

— Струва ми се, едно момиче липсва. Кое ли ще е? Кичо? Или може би Сумидзоме? Не — и двете ето ги там. Странна работа. Коя може да е?

Коджиро, не особено склонен да има за спътници група леки жени, продължи по пътя.

Две от момичетата, които бяха тръгнали назад да потърсят, се върнаха сега при Онао.

Джинай отиде до тях.

— Е, коя ще да е, Онао?

— А, сега знам. Онова момиче на име Акеми ще да е — отвърна тя гузно, като че вината е нейна. — Онова, дето го взехте на пътя за Кисо.

— Трябва тук някъде наоколо да е.

— Навсякъде търсихме. Струва ми се, трябва да е избягала.

— Е, с нея нищо не бяхме подписвали и не съм й давал никакви пари в залог. Каза, че била готова и тъй като беше достатъчно хубава, за да се продава, взех я. Трябва да ми е струвала малко пътни разноски, но не и толкова, че да се притеснявам. Остави я. Дай да тръгваме.

И той пак подкани дружината си да побърза. Дори да се наложеше да вървят след залез-слънце, искаше до края на деня да стигнат в Хачиоджи. Ако успеят да отидат дотам без да спират, на следващия ден ще може да са в Едо.

Малко по-надолу по пътя Акеми се появи отново и се присъедини към тях.

— Къде беше? — попита ядосано Онао. — Не може просто да се скиташ наоколо, без да казваш никому къде отиваш. Освен, разбира се, ако не си намислила да ни напускаш.

Старицата продължи с назидателни разяснения как всички много се били тревожили за нея.

— Вие не разбирате — отвърна Акеми, у която смъмрянето предизвика само кикот. — По пътя имаше един познат и аз не исках той да ме види. Изтичах в един бамбуков храсталак, без да знам, че под него има стръмен склон. Изпързалях се чак до долу.

В потвърждение на това тя вдигна скъсаното си кимоно и показа своя одран лакът. Но през цялото време, докато молеше за прошка, лицето й не показа и най-малък признак на съжаление.

Застанал почти начело на групата, Джинай все пак дочу какво се е случило и я повика.

— Акеми ти беше името, нали? — строго попита той. — „Акеми“ трудно се помни. Ако наистина искаш да успееш в този занаят, ще трябва да си измислиш по-добро име. Кажи ми, наистина ли си решена да продължиш с тази работа?

— Че иска ли се решителност, за да станеш лека жена?

— Това не е нещо, с което можеш да се заловиш за месец-два и после да го зарежеш. И станеш ли едно от моите момичета, ще трябва, харесва ли ти или не, да даваш на клиентите, каквото те поискат от тебе. Това да ти е ясно.

— Но какво значение има това сега? Мъжете вече ми съсипаха живота.

— Това съвсем не е правилно отношение. Сега вземи си помисли внимателно. Ако преди да стигнем в Едо, си промениш мнението, всичко е наред. Няма да ти искам да ми връщаш парите за храната и спането.

 

 

Същия този ден в храма Якуоин в Такао един по-възрастен човек, явно свободен от задълженията на кой да е занаят, се готвеше да поднови своето безгрижно пътуване. Бе пристигнал предишната вечер заедно със своя слуга и с едно петнадесетгодишно момче и помолил да ги подслонят за през нощта. От ранна сутрин двамата с момчето обикаляха дворовете на храма. Сега вече бе към пладне.

— Употребете ги за поправка на покрива или за каквото там ви е нужно — каза мъжът, подавайки на един от свещениците три едри златни монети.

Първосвещеникът, незабавно уведомен за дарението, остана толкова впечатлен от щедростта на посетителя, че побърза лично да се появи, за да се поздравят.

— Може би ще искате да запишем името ви? — попита.

Друг от свещениците се обади, че това вече било сторено и му показа записа в храмовата кондика, който гласеше: „Дайдзо от Нарай, търговец на билки, живущ в подножието на връх Конотаке в Кисо.“

Първосвещеникът почна да сипе извинения за лошото качество на храната, която поднасят в храма — Дайдзо от Нарай бе известен в цялата страна като щедър благодетел на светилища и храмове. Винаги правеше своите дарения във вид на златни монети — в някои случаи, говореше се, стигащи до няколко дузини. Само той знаеше дали постъпва така за разтуха, за да си спечели име или пък от набожност.

Свещеникът, който много искаше да накара госта да остане повече, го замоли да разгледа съкровищата на храма — чест, оказвана на малцина.

— Сега отивам за малко в Едо — отвърна Дайдзо. — Ще дойда друг път да ги видя.

— Обезателно, но сега нека поне ви изпратя до външната порта — настоя свещеникът. — Довечера във Фучу ли възнамерявате да спрете?

— Не — в Хачиоджи.

— В такъв случай ще пътувате леко.

— Кажете ми, кой е сега господар на Хачиоджи?

— Наскоро повериха управлението там на Окубо Нагаясу.

— Той беше наместник на Нара, нали така?

— Да, този същият е. Под негова власт са и златните рудници на остров Садо. Много е богат.

— И както изглежда — много способен човек.

Още бе светло, когато стигнаха в подножието на планината и застанаха на оживената главна улица на Хачиоджи, където, говореше се, имало не по-малко от двадесет и пет странноприемници.

— Е, Джотаро, къде ще отседнем?

Джотаро, който като сянка се бе прилепил до Дайдзо, обяви твърде недвусмислено, че би предпочел „къде да е, стига да не е в храм“.

Като избра най-голямата и внушителна странноприемница, Дайдзо влезе и помоли за стая. Изисканата му външност, заедно с хубавата лакирана кутия за багаж, която неговият слуга носеше на гърба си, направо зашеметиха главния прислужник, който угоднически попита:

— Доста рано се отбивате, а?

В крайпътните странноприемници бяха свикнали навалицата от пътници да се изсипва по време за вечеря и дори по-късно.

Въведоха Дайдзо в една голяма стая на първия етаж, но скоро след залез-слънце съдържателят и главният прислужник влязоха двамата при него.

— Ясно ми е, че много ви затрудняваме — започна смирено собственикът, — но съвсем внезапно дойде една голяма група от посетители. Боя се, че тук ще стане ужасно шумно. Ако не възразявате да се преместите в някоя стая на втория етаж…

— О, всичко е наред — отвърна добродушно Дайдзо. — Радвам се, че имате толкова много гости.

Като направи знак на Сукейчи, прислужника, да се погрижи за багажа, Дайдзо се упъти нагоре по стълбите. Едва бе напуснал стаята и в нея нахлуха жени от Сумия.

Странноприемницата не бе просто добре посетена — тя беше направо претъпкана. Заради шумотевицата долу прислугата не дойде при повикването. Вечерята закъсня и щом се нахраниха, никой не влезе да изнесе чиниите. Отгоре на всичко на двата етажа постоянно се чуваше тропот на нозе. Единствено съчувствието на Дайдзо към служителите в заведението го спря да не избухне. Забравил безпорядъка в стаята, той се протегна да подремне, като се подпря на ръката си вместо възглавница. Само след няколко минути внезапно му хрумна нещо и повика Сукейчи.

Щом този така и не се появи, Дайдзо отвори очи, изправи се и извика:

— Джотаро, ела тук!

Джотаро обаче също бе изчезнал.

Дайдзо стана и излезе на терасата, навсякъде видя наредени гости, които с наслада зяпаха леките жени на първия етаж.

Зървайки Джотаро между зрителите, Дайдзо бързо го издърпа обратно в стаята.

— Какво гледаше така? — запита той със строг поглед.

Дългата дървена сабя на момчето, която то не сваляше дори на закрито, простърга по татамито, докато сядаше.

— Ами — започна Джотаро, — те всички останали гледат.

— И какво точно гледаше ти?

— Е, в стаите долу има сума жени.

— И това всичко ли е?

— Да.

— И какво е толкова забавно?

Присъствието на леките жени не пречеше на Дайдзо, но по някаква причина натрапчивият интерес на мъжете, които надзъртаха при тях, го подразни.

— Не знам — отвърна искрено Джотаро.

— Аз ще се поразходя из града — каза Дайдзо. — Докато ме няма, ти стой тук.

— Не мога ли да дойда с вас?

— Не и нощем.

— Защо не?

— По-рано ти казах, че когато излизам да се разходя, това не е просто за развлечение.

— Е, тогава какъв е смисълът?

— Това е свързано с моята вяра.

— Не ви ли стигат храмовете и светилищата денем? Дори свещениците трябва да спят през нощта.

— Вярата е нещо повече от храмове и светилища, млади човече. А сега иди да ми намериш Сукейчи. У него е ключа от кутията с багажа.

— Той слезе надолу преди няколко минути. Видях го да надзърта в стаята, където са жените.

— И той ли? — възкликна Дайдзо и цъкна с език. — Иди го доведи, и по-бързо.

След като Джотаро излезе, той се зае да върже наново обито си.

Чули, че дамите били леки жени от Киото, прославени с хубостта и уменията си, мъжката част от посетителите не можеше сега да се откъсне от зрелището. Сукейчи бе така погълнат от него, че когато Джотаро го откри, устата му още бе зинала.

— Хайде, видял си достатъчно — тросна се момчето и дръпна прислужника за ухото.

— Оу-у! — изквича Сукейчи.

— Твоят господар те вика.

— Не е истина.

— Ама е. Каза, че отивал да се разходи. Той все се разхожда, а?

— А? О-о, добре де — каза накрая Сукейчи, с неохота отместил очи от гледката.

Момчето се бе извърнало да го последва, когато някакъв глас го повика:

— Джотаро? Ти си Джотаро, нали така?

Гласът беше на една млада жена. Джотаро се огледа с търсещ поглед. Надеждата да намери загубения си учител и Оцу никога не го напускаше. Нима е възможно? Той напрегнат надникна през клоните на един голям вечнозелен храст.

— Кой е?

— Аз.

Лицето, което се подаде от листака, му бе познато.

— О, това сте вие.

Акеми го плесна здраво по гърба.

— Животинче такова! А толкова време мина, откакто се виждахме. Какво правиш ти тук?

— И аз мога да попитам същото.

— Ами, аз… О, това и бездруго нищо няма да ти говори.

— С онези жени ли пътувате?

— Да, обаче още не съм решила.

— Какво да сте решили?

— Дали да стана една от тях или не — отвърна тя с въздишка. След дълго мълчание попита: — Какво прави Мусаши напоследък?

Това, схвана Джотаро, всъщност искаше да узнае тя. Искаше му се да може да отговори на въпроса й.

— Оцу, Мусаши и аз… се разделихме по пътя.

— Оцу ли? Коя е тя? — Едва казала това, Акеми се сети. — О, остави — знам. Тя значи още търчи след Мусаши, а?

Акеми бе свикнала да мисли за Мусаши като скитник — шугийоша, който странства накъдето му хрумне, живее в гората и спи на голи камъни. Дори тя да успее да го настигне, Мусаши веднага ще види колко разпътен живот е повела и ще я отблъсне. От дълго време се беше примирила с мисълта, че нейната любов ще остане несподелена.

Споменаването на друга жена обаче събуди у нея чувство на ревност и разпали позагасналата жар в сърцето й.

— Джотаро — каза Акеми, — тук наоколо има прекалено много любопитни погледи. Хайде да излезем някъде.

Тръгнаха навън през градинската порта. Вън на улицата погледите им се замаяха от светлините на Хачиоджи и двадесет и петте му странноприемници. Той бе най-оживеният град, който и двамата виждаха, откакто напуснаха Киото. На северозапад се издигаха тъмните, безмълвни очертания на планините Чичибу и върховете, които бележеха границата на областта Кай, но тук въздухът бе наситен с мириса на саке, с шума от попукването на тръстиката на плетачите, с виковете на пазарните надзиратели, възбудените гласове на комарджиите и унилите скимтежи на тукашните улични певци.

— Често съм чувала Матахачи да споменава Оцу — излъга Акеми. — Що за човек е тя?

— Много е добра — отвърна сериозно Джотаро. — Мила, добра, внимателна и хубава. Наистина ми харесва.

Заплахата, която Акеми усещаше да виси над нея, стана по-тежка, но тя прикри своите чувства с благосклонна усмивка.

— Наистина ли е толкова прелестна?

— О, да. И може всичко да прави. Пее, пише красиво. И може добре да свири на флейта.

Вече видимо смутена, Акеми отбеляза:

— Не виждам от каква полза е за една жена да свири на флейта.

— Добре, щом не виждаш, но всички, дори господарят Ягю Секишусай, са казвали много хубави неща за Оцу. Само една дреболия в нея не ми харесва.

— Всички жени си имат слабости. Въпросът е просто дали откровено си ги признават — както правя аз — или се опитват да ги скрият, като се правят на дами.

— Оцу не е такава. Само да не беше тази нейна слабост.

— И каква е тя?

— Все почва да плаче. Ревла е.

— О? И защо така?

— Всеки път, като си помисли за Мусаши, и почва да плаче. Затова да си постоянно с нея е малко потискащо и ето това не ми харесва.

Джотаро се изразяваше с детинска непосредственост, без да мисли за последствията, които може да има казаното.

Сърцето, цялото тяло на Акеми пламнаха в бушуваща ревност. Това личеше по погледа и дори по цвета на кожата й. Но тя продължи разпита.

— Кажи, на колко години е тя сега?

— Горе-долу колкото вас.

— Искаш да кажеш, че е на моята възраст ли?

— А-ха. Обаче на вид е по-млада и по-хубава.

Сега Акеми се впусна в опит да настрои Джотаро против Оцу.

— Мусаши е по-мъжествен от повечето хора. Трябва да му е омразно да гледа как някоя жена през цялото време хленчи така. Оцу навярно си мисли, че със сълзи се печели съчувствието на мъжете. Че тя е като момичетата, които работят в Сумия.

Твърде подразнен, Джотаро я пресече:

— Това въобще не е вярно. Първо на първо, Мусаши харесва Оцу. Той никога не показва своите чувства, обаче е влюбен в нея.

Поруменялото лице на Акеми стана сега алено. Мечтаеше да се хвърли в някоя река, за да потуши пламъците, които я бяха обзели.

— Дай да минем отсам, Джотаро.

Тя го дръпна към някаква червена светлина в една странична улица.

— Там се събират да пият.

— Е, и какво?

— Жени нямат работа на такива места. Не може да влизате там.

— Отведнъж ми се прииска да пийна, а не мога да вляза сама. Ще ми стане неудобно.

— На вас ли ще ви стане неудобно? Ами на мен?

— Ще имат и нещо за ядене. Може да поръчаш, каквото си поискаш.

На пръв поглед пивницата изглеждаше празна. Акеми влезе направо, после, застанала с лице към стената вместо срещу тезгяха, каза:

— Донесете ми саке!

Една след друга чашите започнаха да изчезват толкова бързо, колкото въобще може да си представи човек. Джотаро, уплашен от това количество, се опита да я накара да позабави, но тя го блъсна с лакът встрани от себе си.

— Тихо! — викна. — Ама си досадник! Донесете още саке! Саке!

Джотаро се промуши между нея и съда с питието и замоли:

— Трябва да спрете. Не може да пиете така.

— Не се бой за мен — провлече Акеми. — Нали си приятел на Оцу? Не мога да търпя жени, които се опитват да спечелят някой мъж със сълзи!

— Е, аз пък не харесвам жени, дето се напиват.

— Прощавай, но как може дребосък като теб да разбере защо пия?

— Хайде, плати сега сметката.

— Мислиш, че имам пари ли?

— Нямаш ли?

— Не. Може да успея да получа нещо от Сумия. Аз вече и бездруго съм се продала на господаря. — Сълзи наводниха очите й. — Прощавай… прощавай наистина.

— Не беше ли ти, която се присмиваше на Оцу, че плачела? Виж се сега.

— Моите сълзи не са същите като нейните. О, животът е така ужасен. По-добре да съм мъртва.

С тези думи Акеми стана и политна вън на улицата. Собственикът, който и преди бе имал такива жени за посетители, прие това просто със смях, но някакъв ронин, дотогава спал в ъгъла, отвори своите премрежени очи и се втренчи в гърба на излизащата.

Джотаро се спусна след нея и я улови през кръста, обаче не можа да я задържи. Акеми се затича надолу по притъмнялата улица, следвана отблизо от момчето.

— Спри! — извика то разтревожено. — Не бива дори да си мислиш за такова нещо. Върни се!

Макар изглежда да не я бе грижа дали в тъмното ще се блъсне в нещо или ще падне в някое блато, Акеми напълно осъзна предупреждението на Джотаро. Когато на времето се хвърли в морето при Сумийоши, искаше да се самоубие, но сега вече не беше толкова простодушна. Това, че Джотаро се тревожи за нея, й създаде определена тръпка.

— Внимавай! — изкрещя той, като видя, че е тръгнала право към мътната вода на един ров. — Стига! Защо искаш да умреш? Това е лудост.

Щом пак я хвана през кръста, тя простена:

— Защо да не бива да умирам? Ти ме мислиш за лоша. Мусаши също. Всички. Не ми остава нищо да направя, освен да умра, прегърнала в сърцето си Мусаши. Никога няма да оставя някоя жена да ми го отнеме така!

— Ти нещо си се чалнала. Как стана така?

— Няма значение. От теб се иска само да ме бутнеш в рова. Хайде, Джотаро, бутни ме.

Тя покри лице с ръцете си и избухна в неудържими сълзи. Това предизвика у Джотаро необичаен страх. И на него силно му се прииска да заплаче.

— Хайде сега, Акеми. Давай да се връщаме.

— О, жадувам да го видя. Намери ми го, Джотаро. Моля те, намери ми Мусаши.

— Стой така! Не мърдай, опасно е.

— О, Мусаши!

— Внимавай!

В този миг от тъмнината излезе ронинът от пивницата.

— Махай се, момче — нареди той. — Аз ще я заведа обратно в хана.

Той промуши ръце под мишниците на Джотаро, вдигна го и грубо го отмести настрани.

Беше висок, тридесет и четири-тридесет и пет годишен, с хлътнали очи и гъста брада. От дясното ухо до брадичката му минаваше крив белег, несъмнено оставен от сабя. Приличаше на неравния процеп, който се получава при разтваряне на праскова.

Джотаро преглътна тежко, за да надвие страха си и се опита да увещае момичето.

— Акеми, моля ти се, ела с мен. Всичко ще е наред.

Сега главата на Акеми бе клюмнала върху гърдите на самурая.

— Виж — обади се мъжът, — тя заспа. Да те няма! Ще я заведа у дома по-късно.

— Не! Пуснете я!

Щом Джотаро отказа да се помръдне, ронинът бавно протегна едната си ръка и го сграбчи за яката.

— Долу ръцете! — изпищя момчето, като се бранеше с всички сили.

— Копеленце такова! Как ти се вижда да те хвърля в рова?

— И как ще стане?

Момчето се откопчи и в мига, в който бе свободно, ръката му намери края на дървената сабя. Замахна с нея отстрани към мъжа, но собственото му тяло се преметна във въздуха и се приземи на един камък край пътя. Изохка веднъж и остана така неподвижен.

Известно време бе изгубил свяст, преди да почне пак да чува гласове наоколо си.

— Ей ти, събуди се.

— Какво е станало?

Вдигна клепачи и неясно различи тълпа от хора.

— Буден ли си?

— Добре ли си?

Почувствал се неловко заради вниманието, което привлича, Джотаро вдигна своята дървена сабя и тъкмо опитваше да се измъкне, когато един прислужник от странноприемницата го улови за ръката.

— Чакай малко — излая той. — Какво стана е жената, която беше с тебе?

Като се огледа, Джотаро остана с впечатление, че другите хора също са от хана — посетители и работещи там. Някои от мъжете държаха пръчки, други носеха кръгли хартиени фенери.

— Един мъж дойде и каза, че сте били нападнати и някакъв ронин отвлякъл жената. Знаеш ли накъде е тръгнал?

Джотаро, още зашеметен, поклати глава.

— Това е невъзможно. Трябва да имаш някаква представа.

Момчето посочи в първата попаднала му посока.

— Сега се сещам. Натам беше.

Не му се искаше да казва какво точно се случи, понеже се боеше Дайдзо да не му се скара, че се е замесил, а също и да признае пред всичките тези хора, че ронинът го е победил.

Въпреки неяснотата на неговия отговор тълпата се спусна встрани и скоро се дочу вик:

— Тук е. Ето я тук.

Фенерите се събраха в кръг около Акеми, чието тяло лежеше, където бе изоставено — върху куп слама в нечий селски навес. Отново върната от тропота на тичащите нозе към действителността, тя с мъка стана на крака. Отпред кимоното й бе отворено; обито й лежеше на земята. По косата и дрехите й имаше полепнали сламки.

— Какво е станало?

Макар думата „изнасилване“ да бе на върха на езика на всекиго, никой не я произнесе. Дори през ум не им мина да преследват злосторника. Чувстваха, че каквото и да е станало с Акеми, тя сама си го е докарала.

— Хайде, давай да се връщаме — обади се един от мъжете, като я хвана за ръка.

Акеми бързо се издърпа от него. Опряла лице на зида, тя избухна в горчиви сълзи.

— Явно е пияна.

— Как ли се с подредила така?

Джотаро наблюдаваше всичко това от разстояние. Станалото с Акеми не му бе ясно в подробности, но някак си му напомни едно преживяване, което нямаше нищо общо с нея. Сети се за необичайното удоволствие да лежат с Коча в навеса в Коягю и за странно възбуждащия страх от наближаващите стъпки. Споменът обаче бързо се изпари.

— По-добре да се връщам — каза той решително.

Щом ускори крачка, духът му, завърнал се от пътуването в неизвестното, го подтикна да запее.

Стари Буда от метал, седнал във полето,

виждал ли си някое момиче на шестнайсет?

Не познаваш ли момиче, дето се е заблудило?

Щом те питат, казваш: „Дин“.

Щом те чукнат, казваш „Дон“.