Ейджи Йошикава
Мусаши (43)

Болест на сърцето

За два дни снегът се беше стопил и от топлите пролетни ветрове множеството млади пъпки набъбваха до пръсване. Слънцето печеше и дори памучните дрехи вече ставаха прекалено топли.

Пред входа на жилището на господаря Карасумару стоеше млад дзен-монах. Кимоното му беше опръскано до кръста с кал. След като не получи отговор на неколкократните си повиквания да го пуснат, той заобиколи, стигна до постройките на слугите и се повдигна на пръсти, за да надникне през един от прозорците.

— Какво има, отче? — попита Джотаро.

Монахът се обърна рязко и устата му зина. Не можеше да си представи какво може да прави такъв дрипльо в двора на Карасумару Мицухиро.

— Ако искате подаяния, ще трябва да идете от другата страна до кухнята — каза Джотаро.

— Не съм дошъл да прося — отвърна монахът и извади от кимоното си една кутия за писма. — Аз съм от Нансоджи в областта Идзуми. Това писмо е за Такуан Сохо. Разбрах, че гостувал тук. А ти от прислугата ли си?

— Естествено не. И аз съм гост като Такуан.

— Тъй ли? В такъв случай ще кажеш ли, моля, на Такуан, че съм тук?

— Почакайте тук. Ще го повикам.

Докато влизаше със скок в преддверието, Джотаро се спъна в подножието на един разпънат параван и завитите в кимоното му мандарини се търколиха на пода. Той ги събра бързо и се спусна към вътрешните стаи.

Върна се след няколко минути и осведоми монаха, че Такуан е излязъл.

— Казаха, че бил в Дайтокуджи.

— Знаеш ли кога ще се върне?

— Казаха „доста скоро“.

— Има ли къде да го почакам, без да преча?

Джотаро скочи на двора и поведе монаха право към плевника.

— Може да почакате тук — каза той. — Няма да смущавате никого.

Плевникът бе осеян със слама, колела от каруци, кравешки тор и най-различни други неща, но преди свещеникът да каже нещо, Джотаро вече тичаше през градината към една къщичка в западния край до оградата.

— Оцу! — извика той. — Нося ти мандарини.

Лекарят на господаря Карасумару бе казал на Оцу, че няма за какво да се тревожи. Тя му се довери, макар сама да разбираше колко е отслабнала, само като прекараше ръка по лицето си. Треската още я държеше и апетитът й не се беше върнал, но тази сутрин със слаб глас каза на Джотаро, че иска една мандарина.

Той изостави своя пост до леглото й и отиде първо в кухнята, където само му казаха, че в къщата няма мандарини. Като не намери и в зеленчуковите и останалите хранителни магазини, Джотаро отиде на открития пазар в Кьогоку. Там се предлагаше голямо разнообразие от стоки — копринена прежда, памук, масло за лампи, кожи и така нататък, — но мандарини нямаше. След като си тръгна от пазара, на няколко пъти видът на някакви оранжеви плодове зад оградите на частни градини породи у него надежди, но това се оказаха горчиви портокали и дюли.

Обиколил едва ли не половината град, той постигна успех едва когато се превърна в крадец. Даровете пред шинтоисткото светилище се състояха от купчинки картофи, моркови и мандарини. Мушна плодовете в кимоното си и хвърли поглед наоколо, за да се увери, че никой не го гледа. Уплашен да не би разяреният бог да изникне всеки миг пред него, Джотаро се моли по целия път до дома на Карасумару: „Моля ти се, не ме наказвай. Няма да ги ям аз.“

Нареди мандарините в редица, предложи една на Оцу и я обели. Тя се извърна и отказа да докосне плода.

— Какво има?

Щом се наведе напред да я погледне в лицето, тя още по-дълбоко зарови глава във възглавницата.

— Нищо няма — изхлипа.

— Пак почваш да плачеш, а? — каза Джотаро и цъкна с език.

— Извинявай.

— Не се извинявай. Изяж сега една от тези.

— По-късно.

— Е, изяж поне тази, която обелих. Моля те.

— Оценявам твоята загриженост, Джо, обаче точно сега не мога да ям нищо.

— Това е, понеже толкова много плачеш. Защо си такава тъжна?

— Плача, понеже съм щастлива — ти си толкова добър с мен.

— Не обичам да те гледам такава. Приисква ми се и на мен да заплача.

— Спирам, обещавам ти. Сега ще ми простиш ли?

— Само ако изядеш мандарината. Ако не ядеш нищо, ще умреш.

— По-късно. Изяж ти тази.

— О, не мога — Той тежко преглътна, като си представи гневните очи на бога. — Е, добре де, и двамата ще си вземем по една.

Оцу се обърна и с тънките си пръсти се зае да маха залепналите по обеления плод бели влакна.

— Къде е Такуан? — попита тя разсеяно.

— Казаха ми, че бил в Дайтокуджи.

— Истина ли е, че по-предишната вечер виждал Мусаши?

— Ти чу ли за това?

— Да. Чудя се, дали е казал на Мусаши, че аз съм тук.

— Предполагам.

— Такуан каза, че тези дни ще покани Мусаши да дойде. На теб казвал ли ти е нещо за това?

— Не.

— Чудя се дали е забравил.

— Да го питам ли?

— Моля те — отвърна тя и за първи път се усмихна. — Обаче не го питай пред мен.

— Защо не?

— Такуан е ужасен. Все казва, че съм страдала от „болест по Мусаши“.

— Нима ако дойде Мусаши, начаса няма да станеш и да оздравееш?

— Дори ти ли говориш такива неща?

Но Оцу изгледаше наистина щастлива.

— Там ли е Джотаро? — обади се един от самураите на Мицухиро.

— Ето ме.

— Такуан иска да те види. Ела с мен.

— Иди виж какво иска — подкани го Оцу. — И да не забравиш каквото говорихме. Ще го питаш, нали?

По бледите й страни се прокрадна розов оттенък и тя покри лицето си наполовина със завивката.

Такуан бе в дневната, където разговаряше с господаря Мицухиро. Джотаро с един замах плъзна вратата настрани и попита:

— Търсили ли сте ме?

— Да. Влез.

Мицухиро изгледа момчето с доброжелателна усмивка, без да обръща внимание на липсата на възпитание у него.

Щом седна, Джотаро се обърна към Такуан:

— Преди малко тук идва един свещеник, също като вас. Каза, че бил от Нансоджи. Да ида ли да го доведа?

— Остави това. Вече знам за него. Оплака ми се какъв калпазанин си.

— Аз ли?

— Мислиш ли, че е възпитано да заведеш някой гост в плевника и да го оставиш там?

— Той каза, че искал да чака, където няма да пречи.

Мицухиро започна да се смее, докато колената му се затресоха. Почти веднага обаче той си върна сдържания вид и попита Такуан:

— Право в Таджима ли отивате, без да се връщате в Идзуми?

Свещеникът кимна.

— Заминавате ли? — попита Джотаро.

— Да, трябва възможно най-бързо да се прибера у дома.

— Защо?

— Току-що научих, че майка ми е в много тежко състояние.

— Вие имате майка ли?

Момчето не можеше да повярва на ушите си.

— Естествено.

— Кога ще се върнете?

— Това зависи от здравето на майка ми.

— Какво… какво ще правя аз тук без вас? — възропта Джотаро. — Да не би това да значи, че няма да ви видим повече?

— Не, разбира се. Скоро отново ще се срещнем. Уредил съм вие двамата да останете тук и разчитам на теб да се грижиш за Оцу. Опитай се да я накараш да остави тъжните мисли и да се оправи. Трябват й не толкова лекарства, колкото по-голяма решимост.

— Не съм достатъчно силен да й дам такова нещо. Тя няма да се оправи, докато не види Мусаши.

— Труден случай е тя, признавам. Не ти завиждам за спътница като нея.

— Такуан, вие къде видяхте Мусаши?

— Ами…

Такуан погледна към господаря Мицухиро и срамежливо се засмя.

— Кога ще дойде той тук? Казахте, че ще го доведете и оттогава Оцу само за това мисли.

— Мусаши ли? — вметна небрежно Мицухиро. — Това да не е онзи ронин, който беше с нас в Огия?

— Не съм забравил какво казах на Оцу — обърна се Такуан към Джотаро. — На връщане от Дайтокуджи се отбих в къщата на Коецу да видя дали Мусаши е там. Коецу не го е виждал и смята, че той трябва още да е в Огия. Каза, че майка му била толкова притеснена, че написала на Йошино Даю писмо, в което я моли веднага да пусне Мусаши у дома.

— О? — възкликна господарят Мицухиро и вдигна вежди в смесено изражение на изненада и завист. — Значи той е още с Йошино?

— Явно и Мусаши е мъж като другите. Дори като млади да изглеждат по-различни, всички в крайна сметка се оказват едни и същи.

— Странна жена е Йошино. Какво толкова намира в този непохватен човек на сабята?

— Не си мисля, че я разбирам. Нито пък разбирам Оцу. Което ще рече — като цяло не разбирам жените. Що се отнася до мен, всички ми се струват малко болни. А пък Мусаши — за него навярно е дошло времето да навлезе в пролетта на живота си. Истинското му учение започва сега и той, да се надяваме, ще си набие в главата, че жените са по-опасни от сабите. При все това никой друг не може да решава заради него и аз не виждам какво друго да направя, освен да го оставя да се справи сам.

Малко притеснен, че каза толкова много пред момчето, Такуан побърза да благодари и да се сбогува със своя домакин, като за втори път го помоли да позволи на Оцу и Джотаро да останат още малко.

Такуан не зачиташе старата поговорка, че на път трябва да се тръгва рано сутрин. Беше готов да потегли, така и направи, макар слънцето забележимо да клонеше на запад и вече да се спускаше здрач.

Джотаро изтича покрай него и го дръпна за ръкава.

— Моля ви се, моля ви се, върнете се да кажете нещо на Оцу. Тя пак плаче и с нищо не мога да я развеселя.

— Двамата за Мусаши ли говорихте?

— Тя ми каза да ви попитам кога ще дойде той. Ако не дойде, се боя, че може да умре.

— Няма нужда да се тревожиш, че можела да умре. Само я остави на спокойствие.

— Такуан, а коя е Йошино Даю?

— Защо искаш да знаеш?

— Вие нали казахте, че Мусаши бил с нея?

— Хм. Нямам намерение да се връщам и да лекувам Оцу от болестта й, но искам да й кажеш едно нещо от мен.

— Какво?

— Да се храни добре.

— Сто пъти съм й го казвал.

— Така ли? Е, това е най-доброто, което би могъл да й каже човек. Ако обаче не иска да слуша, може да й кажеш и цялата истина.

— Каква е тя?

— Мусаши е влюбен в една куртизанка на име Йошино и от две нощи и два дни не е излизал от дома за развлечения. Глупаво е още да обича такъв мъж!

— Това не е истина! — възпротиви се Джотаро. — Той е моят сенсей! Той е самурай! Не е такъв. Ако кажа това на Оцу, тя може да си посегне на живота. Вие сте глупакът, Такуан! Стар и голям глупак!

— Ха-ха-ха!

— Нямате право да говорите лоши неща за Мусаши или да казвате, че Оцу била глупава.

— Добро момче си ти, Джотаро — каза свещеникът и го потупа по главата.

Джотаро се сви и избягна ръката му.

— Писна ми от вас, Такуан. Никога повече няма да ви моля за помощ. Сам ще намеря Мусаши и ще го доведа пак при Оцу!

— Знаеш ли къде е мястото?

— Не, но ще го открия.

— Може да се заяждаш, щом искаш, но няма да ти е лесно да намериш къде живее Йошино. Да ти кажа ли аз?

— Няма нужда.

— Джотаро, аз нито съм враг на Оцу, нито имам нещо против Мусаши. Тъкмо напротив! От години се моля двамата да успеят добре да насочат живота си.

— Тогава защо все такива лоши неща говорите?

— Така ли ти се струва? Може да си прав. Точно сега обаче те и двамата са болни. Ако на Мусаши никой не му се меси, болестта му ще премине, обаче Оцу се нуждае от помощ. Като свещеник се опитах да й помогна. Смята се, че ние можем да лекуваме болестите на сърцето, също както лекарите лекуват тези на тялото. За жалост аз не успях да направя нищо за нея и затова се отказвам. Щом тя не може да разбере, че любовта й е нещастна, най-доброто, което мога да сторя, е да я посъветвам да се храни добре.

— Не се тревожете за това. Оцу няма да моли за помощ лицемер като вас.

— Щом ме ми вярваш, иди сам до Огия в Янагимачи и виж с какво се занимава там Мусаши. После се върни и разкажи на Оцу какво си видял. За известно време сърцето й ще е разбито, но това може да й отвори очите.

Джотаро запуши ушите си с пръсти.

— Млъквай, стар лъжец с бръсната глава!

— Ти дойде да тичаш след мен, или си забравил?

Щом Такуан го остави и се отдалечи, Джотаро остана посред улицата да си припява една много непристойна песничка, с която уличните хлапета имаха навика да се подиграват на просещите монаси. В мига, в който онзи изчезна от погледа му, момчето се задави, избухна в сълзи и безутешно заплака. Когато накрая успя да се овладее, избърса очи и като заблудило се кученце, изведнъж спомнило си пътя за вкъщи, тръгна да търси Огия.

Първият, когото видя, беше една жена. Както беше забрадена, приличаше на обикновена домакиня. Джотаро притича до нея и попита:

— Как да стигна до Янагимачи?

— Това е кварталът с леките жени, нали така?

— Какво е квартал с леки жени?

— Боже мой!

— Ами, кажете ми, какво се прави там?

— Ах, ти!…

Тя го изгледа яростно за миг и след това бързо продължи по пътя си.

Джотаро обаче не се обезсърчи и упорито продължи, като питаше един след друг хората къде е Огия.