Ейджи Йошикава
Мусаши (37)

По-малкият брат

Открай време хората от висок произход се ползваха с възможността да се возят на паланкини, но едва отскоро една опростена разновидност на това носило беше на разположение и за по-простите люде. Последната малко се различаваше от обемиста кошница с ниски стени, закачена на водоравен прът за носене. За да не падне, пътникът здраво трябваше да се държи за вързани отпред и отзад ремъци. Носачите, които отмерено си припяваха, за да вървят в крачка, най-често се отнасяха към своите клиенти като към съвсем обикновен товар. От хората, избрали това средство за придвижване, се искаше да настроят дишането си към стъпката на носачите, особено докато тези тичат.

Паланкинът, който бързо се движеше към боровата горичка на улица Годжо, бе придружен от седем-осем мъже. И носачите, и останалите се бяха запъхтели, сякаш сърцата им ей сега ще изскочат от гърлото.

— На улица Годжо сме.

— Това не е ли Мацубара?

— Не сме далеч оттам.

Макар фенерът, който държаха, да беше украсен със знак, какъвто носят куртизанките в съответния квартал на Осака, пътникът не беше някоя нощна дама.

— Деншичиро! — извика един от придружителите. — Почти стигнахме улица Шиджо.

Деншичиро не го чу — беше заспал и главата му се тръскаше нагоре-надолу като на хартиен тигър. После кошницата силно се наклони и един от носачите протегна ръка, за да задържи пътника да не се прекатури на земята.

Деншичиро отвори големите си очи и се обади:

— Жаден съм. Дайте ми малко саке!

Благодарни за възможността да си починат, носачите свалиха паланкина долу и се заеха да бършат с кърпи лепкавата пот от лицата и гърдите си.

— Не е останало много саке — съобщи един от прислужниците, като подаде на Деншичиро бамбуковия съд.

Този го пресуши на една глътка и се оплака:

— Студено — зъбите ми тракат.

Питието обаче го разбуди достатъчно, за да отбележи:

— Още е тъмно. Трябва много бързо да сме пристигнали.

— На брат ви сигурно му се е сторило много дълго чакане. Толкова е нетърпелив да ви види, че всяка минута му изглежда като година.

— Надявам се да е още жив.

— Лекарят каза, че ще оживее. Обаче е неспокоен и раната му кърви. Може да се окаже опасно.

Деншичиро вдигна една празна манерка към устните си и я обърна с дъното нагоре.

— Мусаши! — възкликна той с отвращение, като хвърли съда настрана. — Да вървим! — изрева. — Бързайте!

Деншичиро, силен пияч, дори по-силен от това боец и силно раздразнителен по нрав, беше почти съвършена противоположност на брат си. Дори докато Кемпо бе още жив, имаше хора, които проявяваха дързостта да заявят, че той е по-способен от баща си. Самият младеж се съгласяваше с такава преценка на неговите дарби. Докато баща им беше жив, двамата братя се упражняваха заедно в доджото и някак успяваха да се спогаждат, но веднага щом Кемпо умря, Деншичиро престана да взима участие в живота на училището и стигна дори дотам да каже на Сеиджуро в лицето, че трябва да се оттегли и да остави всичко, свързано със сабления бой, на него.

Откакто замина миналата година за Исе, се говореше, че прекарвал времето си в безделие из областта Ямато. Едва след злощастието при Рендаиджи бяха пратени хора да го потърсят. При все че не понасяше Сеиджуро, Деншичиро с готовност прие да се върне.

В нетърпението си да стигне до Киото той така здраво пришпори носачите, че трябваше да ги сменя три или четири пъти. Намери обаче време да спира на всяка крайпътна станция, за да си купува саке. Може алкохолът да му бе нужен за успокоение на нервите, тъй като определено беше в състояние на крайна възбуда.

Докато се канеха да поемат отново по пътя, вниманието им бе привлечено от кучешки лай в тъмната гора.

— Какво, мислите, става?

— Просто някаква глутница кучета.

Градът беше пълен с бездомни псета, повечето идваха от по-отдалечените области, където вече нямаше битки, за да им осигуряват припаси от човешко месо.

Деншичиро ядосано подвикна да не се бавят, но един от учениците се обади:

— Чакайте, нещо нередно става там.

— Идете да видите какво е — нареди Деншичиро и след това сам тръгна начело на групата.

След като Коджиро си тръгна, кучетата се върнаха. Бяха се подредили около Матахачи в четири-пет кръга и вдигаха ужасна врява. Стига животните да бяха способни на по-възвишени чувства, човек можеше да си представи, че сега си отмъщават за смъртта на един от своите другари. Много по-вероятно обаче изглеждаше просто да мъчат жертва, за която усещат, че е в състояние на безпомощност. Всички бяха изгладнели като вълци — с хлътнали кореми, щръкнали нагоре като ножове гръбнаци и остри като от точило зъби.

Матахачи се страхуваше от тях много повече, отколкото по-рано от Коджиро и Гемпачи. Неспособен да използва ръцете и краката си за оръжие можеха да му служат само лицето и гласът.

Отначало простодушно се опита да спори с животните, но реши да смени подхода. Започна да вие като някакъв див звяр. Кучетата се подплашиха и малко се отдръпнаха. Обаче носът му протече и въздействието веднага спадна.

След това отвори очи и уста колкото можеше по-широко и се опита да гледа страшно, успявайки някак си да не мига. Сбърчи лице и подаде навън език, чак колкото да допре с него върха на носа си, но това също бързо го изтощи. Прерови ума си и пак прибягна до това да се прави на един от глутницата, който няма нищо против своите другари. Залая и дори си представи, че има опашка и маха с нея.

Воят се засили и най-близките до него кучета почнаха да се зъбят в лицето му и да му облизват краката.

С надеждата да ги укроти с музика, Матахачи запя един прочут откъс от „Повести от Хейке“, като подражаваше на странстващите певци, които припяват историята под съпровода на лютня.

И тъй, императорът-затворник

през пролетта на втората година

реши да види

селската къща на Кенреймонин,

в планините край Охара.

През втория и третия месец

духаше обаче бурен вятър

и студът не се разсейваше,

нито пък белите снегове

по планинските върхове

се топяха.

Със затворени очи и застинало в напрегната гримаса лице Матахачи пееше толкова силно, че почти можеше сам да оглушее.

Песента му още продължаваше, когато появата на Деншичиро и неговите спътници обърна кучетата в бягство.

— Помощ! Спасете ме! — извика Матахачи, без всякакъв опит да запази достойнството си.

— Този съм го виждал в Йомоги — отбеляза един от самураите.

— Да, това е мъжът на Око.

— Мъж ли? Че откъде накъде ще има тя мъж?

— Така е разказала на Тоджи.

Деншичиро, който се съжали над Матахачи, им нареди да спрат с брътвежа и да го освободят.

В отговор на техните въпроси Матахачи скалъпи разказ, от който неговите забележителни лични достойнства ярко изпъкваха, а слабостите му съвсем не личаха. Като се възползва от обстоятелството, че говори с хора на страната на Йошиока, той спомена и името на Мусаши. От детинство били приятели, докато Мусаши не отвлякъл годеницата му и не покрил неговото семейство с неописуем срам. Храбрата майка на Матахачи се е зарекла да не се върне у дома и двамата с нея са решени да открият Мусаши и да го погубят. Дългият му престой в чайната Йомоги се дължал не на някаква лична връзка със съдържателката, като доказателство за това е нейното влюбване в Гион Тоджи.

След това обясни защо е вързан за това дърво. Бил нападнат от шайка разбойници, които обрали парите му. Естествено, не им оказал съпротива — трябва да внимава да не го ранят заради дълга, който има към майка си.

С надеждата, че всичко е хванало вяра, Матахачи завърши:

— Благодаря ви. Струва ми се, че някакво предопределение ни свързва заедно. Ние смятаме за враг един и същи човек, с когото не можем да живеем под едно и също небе. Тази вечер дойдохте тъкмо навреме. Вечно съм ви признателен.

— По вида ви съдя, господине, че трябва да сте Деншичиро. Сигурен съм, че сте намислил да се срещнете с Мусаши. Не мога да кажа кой от нас ще го убие пръв, но се надявам да имаме случай отново да се срещнем.

Не искаше да им дава възможност да задават въпроси и затова бързо додаде:

— Осуги, майка ми, е на поклонение в Кийомидзудера, за да се помоли за успеха ни в битката против Мусаши. Сега съм тръгнал да се срещна с нея. С положителност скоро ще се отбия в дома на улица Шиджо, за да поднеса почитанията си. Междувременно моля да ме извините, че ви задържах, когато толкова бързате.

И той изчезна, като остави своите слушатели да се питат колко истина има в разказаното.

— Кой всъщност е този смешник? — изръмжа Деншичиро и цъкна с език заради времето, което загубиха.

 

 

Както каза лекарят, първите няколко дни се оказаха най-тежки. Сега бе четвъртият и от предишната вечер Сеиджуро се чувстваше малко по-добре.

Той бавно отвори очи, като се чудеше ден ли е или нощ. Покритата с хартия лампа до възглавницата му почти бе угаснала. От съседната стая се чуваше хъркане; мъжете, които бдяха над него, бяха заспали.

„Явно още съм жив, помисли си той. Жив и напълно опозорен!“ С треперещи пръсти дръпна юргана над лицето си. „Как мога след всичко да погледна когото и да било в очите?“ Преглътна тежко, за да сподави сълзите си.

— Това е краят — простена. — Краят за мен и за дома Йошиока.

Някакъв петел изкукурига и лампата с припукване угасна. Докато бледата светлина на утрото се прокрадваше в стаята, той пак се върна мислено към онази сутрин при Рендаиджи. Какъв поглед имаше Мусаши! Само споменът за това го караше да потрепери. Трябваше да признае, че не може да се мери с този човек. Защо не хвърли дървената си сабя на земята, не прие поражението и не се опита да спаси поне доброто име на своето семейство?

— Имах прекалено високо мнение за себе си — простена Сеиджуро. — Какво съм направил някога, за да се отлича, освен че съм се родил син на Йошиока Кемпо?

Сега дори той съзнаваше, че ако бе останал начело на Йошиока, часът на този дом рано или късно щеше да удари. След като всичко наоколо се променя, старата школа не може все така да процъфтява.

„Моят двубой с Мусаши ускори провала. Защо не можах да умра там на място? Защо трябва да продължавам да живея?“

Сбърчи вежди. Рамото над отсечената ръка болезнено туптеше.

Само мигове след почукването на предната врата някакъв мъж дойде да събуди самураите в съседната на Сеиджуро стая.

— Деншичиро ли е? — възкликна един стреснат глас.

— Да, дойде си.

Двама от мъжете изтичаха навън да го посрещнат, третият се втурна при Сеиджуро.

— Млади учителю! Добра вест! Деншичиро се връща.

Вдигнаха капаците на прозорците и сложиха една възглавница на пода. След миг иззад шоджито дойде гласът на Деншичиро:

— Брат ми тук ли е?

„Много време мина“, помисли си с тъга Сеиджуро. Макар че поиска да се срещне с Деншичиро, отвратително му бе в сегашното свое състояние да се вижда даже с брат си — особено пък с него. При влизането на Деншичиро, Сеиджуро погледна отпаднало нагоре и неуспешно опита да се усмихне.

Братът заговори почти със задоволство.

— Видя ли? — засмя се той. — Щом загазиш, и твоят брат непрокопсаник идва да ти помогне. Оставих всичко и дойдох колкото можах по-бързо. Спряхме в Осака за храна и после пътувахме цялата нощ. Сега съм тук и може да спреш да се тревожиш. Каквото и да стане, няма да дам на никого с пръст да докосне училището…

— Какво е това? — продължи той грубо, като се обърна към един прислужник, който бе внесъл чай. — Нямам нужда от чай! Идете да приготвите малко саке. И някой да затвори външната врата! Да не сте полудели? Не виждате ли, че на брат ми му е студено?

Седна, наведе се над мангала и мълчаливо впери поглед в лицето на болния.

— Какво бойна стойка зае срещу Мусаши? — попита. — Защо изгуби? Този Миямото Мусаши може да си е спечелил име, обаче не е много повече от прост начинаещ, нали така? Как се остави да те изненада някой така неизвестен като него?

От вратата един от учениците извика Деншичиро по име.

— Е, какво има?

— Сакето е готово.

— Донесете го!

— Сложил съм го в другата стая. Първо ще искате да се изкъпете, нали?

— Не искам да се къпя! Донесете сакето тук.

— Тук до леглото на Младия учител ли?

— Че защо не? Аз не съм го виждал от няколко месеца и сега искам да говоря с него. Не винаги сме били в отлични отношения, но брат в нужда се познава. Ще пия тук с него.

Наля си пълна чаша, после още и още.

— А, хубаво е. Ако беше добре, щях да налея и на теб.

Няколко минути Сеиджуро търпя това, после погледна нагоре и каза:

— Ще имаш ли нещо против да не пиеш тук?

— А?

— Това ме връща към много неприятни спомени.

— О?

— Мисля си за баща ни. Той нямаше да е доволен от това, как ти и аз все сме си угаждали. И каква полза сме имали и двамата от това?

— Какво ти става?

— Може би още не разбираш, но аз, докато лежах тук, имах време да съжалявам за пропиляния си живот.

Деншичиро се изсмя.

— Говори само за себе си! Винаги си бил от неспокойните и чувствителните. Ето защо от теб никога не излезе истински майстор на сабята. Ако искаш да чуеш истината, аз мисля, че е било грешка от твоя страна да предизвикваш на двубой Мусаши. Но всъщност не е от голямо значение дали е щял да бъде Мусаши или някой друг. Войнствеността просто не е в кръвта ти. Нека това поражение ти е за урок, за да забравиш вече за сабления бой. Преди много време ти казах, че трябва да се оттеглиш. Би могъл да продължиш да оглавяваш дома Йошиока и ако някой има намерението да ни предизвика и не можеш да се измъкнеш, аз ще се бия вместо тебе.

— Отсега нататък остави доджото на мен. Ще ти докажа, че мога да му спечеля няколко пъти по-голямо признание, отколкото по времето на баща ни. Стига само да оставиш настрана подозрението си, че се опитвам да ти отнема училището, и ще ти покажа какво мога да направя.

Той наля последния остатък от сакето в чашата си.

— Деншичиро! — извика Сеиджуро.

Опита се да стане от постелята, но не успя дори да отметне завивките. Падна назад, вдигна ръка и стисна брат си за китката.

— Внимавай! — изломоти Деншичиро. — Ще си разлея заради теб пиенето.

Премести чашата в другата си ръка.

— Деншичиро, с радост ще ти отстъпя училището, но ще трябва да заемеш и моето място като глава на дома.

— Добре, щом така искаш.

— Не бива да поемаш така лесно това бреме. По-добре е да поразмислиш. По-скоро… ще закрия училището, отколкото да позволя да допуснеш същите грешки като мен и да донесеш още повече срам на бащиното ни име.

— Не ставай смешен. Аз не съм като теб.

— Обещаваш ли да поправиш начина си на живот?

— Я спри! Ще пия, когато искам — ако за това става дума.

— Не ме е грижа за пиенето ти, стига да не отиваш до крайности. В крайна сметка моята грешка не се дължеше на саке.

— А, ще се обзаложа, че при теб работата е била заради жените. Винаги си ги харесвал прекалено. Като се оправиш, най-добре ще е да се ожениш и да започнеш улегнал живот.

— Не. Отказвам се от сабята, но сега не е време да мисля за съпруга. Има обаче един човек, за когото трябва да направя нещо. Ако мога да съм сигурен, че тя е щастлива, няма да искам нищо повече. Ще съм доволен да живея сам в сламена хижа сред гората.

— Коя е тя?

— Няма значение; това не те засяга. Като самурай смятам, че трябва да не се отказвам и да се опитам да изкупя своите грешки. Но сега ще успея да преглътна гордостта си. Можеш да поемеш училището.

— Така ще направя. Имаш думата ми. Кълна се също, че скоро ще очистя твоето име. Къде точно е сега Мусаши?

— Мусаши ли? — Сеиджуро се задави. — Да не мислиш да се биеш с Мусаши?! Току-що те предупредих да не допускаш същите грешки като мен.

— Че за какво друго бих могъл да мисля? Не си ли пратил за това да ме повикат? Трябва да намерим Мусаши, преди да е избягал. Ако не беше това, какъв смисъл имаше да си идвам така бързо у дома?

— Ти не знаеш за какво говориш — Сеиджуро поклати глава. — Забранявам ти да се биеш с Мусаши!

Гласът на Деншичиро се изпълни с негодувание. Заповедите на неговия по-голям брат винаги го бяха дразнили.

— И защо не?

По бледите страни на Сеиджуро се появи лека руменина.

— Не можеш да победиш! — отвърна той отсечено.

— Кой не може?

Лицето на Деншичиро беше мораво.

— Ти не можеш. Не и срещу Мусаши.

— И защо да не мога?

— Не си достатъчно добър!

— Глупости!

Деншичиро преднамерено избухна в смях, от който раменете му се затресоха. Издърпа ръката си от Сеиджуровата и обърна съда за саке с дъното нагоре.

— Някой да донесе саке! — изрева. — Всичкото се свърши.

 

 

Докато един от учениците дойде със саке, Деншичиро вече не бе в стаята и Сеиджуро лежеше по лице под завивките. Когато ученикът го обърна и сложи главата му на възглавницата, той тихо каза:

— Повикайте го да се върне. Искам да му кажа още нещо.

Облекчен, че Младият учител говори разбираемо, мъжът се затича навън да потърси Деншичиро. Намери го да седи на пода на доджото заедно с Уеда Рьохей, Миике Джиродзаемон, Нампо Йоичибей, Отагуро Хьосуке и още няколко от старите ученици.

— Видяхте ли Младия учител? — питаше един от тях.

— А-ха. Тъкмо идвам от стаята му.

— Трябва да се е зарадвал да ви види.

— Не ми се видя много доволен. Преди да вляза при него, много ми се искаше да го видя. Той обаче беше потиснат и ядосан, така че му казах, каквото исках да кажа. Както обикновено се скарахме.

— Спорили сте с него ли? Не е бивало да го правите. Той едва започва да се съвзема от раната.

— Изчакайте да ви разкажа всичко.

Деншичиро и старите ученици приличаха на отдавнашни приятели. Той хвана укоряващия го Рьохей за рамото и го разтърси.

— Чуй какво каза брат ми — започна. — Каза, че не трябвало да се опитвам да очистя името му и да се бия с Мусаши, понеже не съм можел да го победя! А ако ме победят, домът Йошиока щял да бъде съсипан. Каза ми, че ще се оттегли и ще поеме всичкия срам върху себе си. От мен не очаквал друго, освен да заема неговото място и да се постарая да изправя училището отново на крака.

— Разбирам.

— Как така?

Рьохей не отговори.

Докато седяха и мълчаха, ученикът влезе и се обърна към Деншичиро:

— Младият учител ви моли да дойдете пак в неговата стая.

— Какво стана със сакето? — попита рязко Деншичиро и се намръщи.

— Оставих го в стаята на Сеиджуро.

— Е, донеси го тук!

— А брат ви?

— Той ми се вижда нещо прекалено нервен. Прави, каквото ти казах.

Възраженията на другите, че не искали и че сега не било време за пиене, подразниха Деншичиро и той им се сопна:

— Какво става с всички? И вас ли ви е страх от Мусаши?

По лицата им се изписаха стъписване, болка и горчивина. До деня на смъртта си щяха да помнят как един-единствен удар с дървена сабя осакати техния учител и опозори училището. Въпреки това досега не бяха успели да стигнат до съгласие какво да се прави. През последните три дни всеки такъв разговор ги разделяше на два лагера — едни, които настояваха на втори двубой и други, за които и сегашното бе достатъчно лошо. Сега няколко от по-възрастните мъже гледаха на Деншичиро с одобрение, но останалите, в това число и Рьохей, бяха склонни да се съгласят със своя победен учител. За жалост, едно беше Сеиджуро да ги подканва към сдържаност, а съвсем друго — учениците да се съгласят с него, особено в присъствието на буйния му по-малък брат.

Забелязал тази колебливост, Деншичиро обяви:

— Дори брат ми да е ранен, не му подобава да се държи като страхливец. Съвсем като жена! Как искате от мен да го слушам, какво остава пък да се съглася с него?

Сакето бе донесено и той се зае да налее на всекиго по чаша. Сега, когато нещата минаваха в негови ръце, възнамеряваше да ги насочва според вкуса си, като истински мъж.

— Ето какво ще направя — заяви той. — Ще се бия с Мусаши и ще го победя! Няма значение какво говори брат ми. Щом той мисли, че след онова, което е направил, можем да оставим този човек да се измъкне, то нищо чудно, дето е бил победен. Никой от вас да не прави грешката да си мисли, че и аз съм плашлив като него.

— Сега не става дума за способностите ви — обади се Нампо Йоичибей. — Ние всички вярваме в тях, обаче все пак…

— Все пак ли? Какво искаш да кажеш?

— Ами, брат ви изглежда е на мнението, че Мусаши сега не е важен. Не е ли прав? Помислете каква опасност…

— Опасност ли? — изрева Деншичиро.

— Не това исках да кажа. Взимам си думите назад — заговори със запъване Йоичибей.

Но казаното оставаше. Деншичиро скочи на крака, улови го за врата и яростно го блъсна към стената.

— Вън оттук! Страхливец!

— Беше грешка на езика. Не исках да…

— Млък! Вън! Слабаците не са достойни да пият заедно с мен.

Йоичибей пребледня, после мълчаливо се свлече на колене и се обърна с лице към другите.

— Благодаря на всички ви, че ме приемахте толкова време помежду си — каза само той.

Отиде до малкия шинтоистки олтар в дъното на стаята, поклони се и си тръгна.

Без дори да погледне към него, Деншичиро продължи:

— А сега да пием всички заедно. След това ще искам от вас да откриете Мусаши. Съмнявам се вече да е напуснал Киото. Сигурно се шляе из града и се перчи с победата си.

— И още нещо. Ще трябва да посъживим това доджо. Всеки от вас да почне здраво да се упражнява и да се погрижи съучениците му да правят същото. Веднага щом си почина, аз самият започвам с упражненията. И помнете едно. Аз не съм мекушав като брат ми. Искам дори и най-младите да дадат всичко от себе си.

 

 

Точно след една седмица един от по-младите ученици нахълта в доджото с новината:

— Открих го!

Верен на своята дума, Деншичиро ден подир ден упорито се упражняваше. Неговата неизтощимост дойде като изненада за учениците. Няколко сега го наблюдаваха как се справя с един от най-опитните от тях, Отагуро, сякаш този е дете.

— Сега спираме — обяви Деншичиро, прибра сабята си и седна в края на площадката за упражнения. — Значи, казваш, си го намерил?

— Да.

Ученикът се приближи и коленичи пред Деншичиро.

— Къде?

— Източно от Джисоин, на улица Хонами. Гостува в дома на Хонами Коецу. Сигурен съм в това, което казвам.

— Странно. Как ли селякът Мусаши се е запознал с човек като Коецу?

— Не зная, но сега е там.

— Добре, да тръгваме да го намерим. Веднага! — ревна Деншичиро и излезе с широки крачки, за да се приготви.

Отагуро и Уеда тръгнаха след него, опитвайки се да го разубедят.

— Ако го изненадате, всичко ще заприлича на обикновена улична свада. Дори да успеем, хората няма да погледнат с добро око.

— Няма значение. Правилата за поведение са за доджото. В истинската битка който печели, печели!

— Истина е, обаче онзи не така победи брат ви. Не смятате ли, че по ще подхожда на един майстор на сабята да му пратите писмо, където да уточните деня и мястото, а след това да го надвиете в открит двубой?

— Хм, може да сте прави. Добре, така ще направим. А дотогава не искам никой от вас да се оставя брат ми да ви обърне против мен. Каквото и да казва Сеиджуро или кой да е друг, аз ще се бия с Мусаши.

— Вече се освободихме от всички, които не бяха съгласни с вас и от неблагодарниците, които сами поискаха да си тръгнат.

— Добре! От това сме само по-силни. Не ни трябват измамници като Гион Тоджи или треперковци като Нампо Йоичибей.

— Да кажем ли на брат ви, преди да пратим писмото?

— Не, вие не! Аз сам ще му кажа.

Щом Деншичиро тръгна към Сеиджуровата стая, останалите се замолиха да няма нов сблъсък между двамата. Досега нито един от братята не бе отстъпил и на педя по въпроса за Мусаши. Щом след време се чу висок говор, учениците побързаха да се заемат с въпроса за времето и мястото на този втори сблъсък с техния смъртен враг.

После проехтя гласът на Деншичиро:

— Уеда! Миике! Отагуро… всички! Елате тук!

Деншичиро стоеше прав по средата на стаята с помръкнал поглед и сълзи в очите. Никой не го бе виждал досега такъв.

— Сега погледнете всички това.

Вдигна едно много дълго писмо и с пресилен гняв изрече:

— Виждате ли какво е направил моят смахнат брат? Искаше да ми каже отново какво мисли, а сега си е отишъл завинаги… Дори не казва за къде е тръгнал.