Ейджи Йошикава
Мусаши (65)

Клане край реката

Животът под полунастлания с керемиди покрив на Яджибей така се хареса на Осуги, че след година и половина тя все още бе там. След първите няколко седмици, през време на които си почина и възстанови здравето си, едва ли бе минал и ден, без да си каже, че вече трябва да тръгва.

Всеки път, когато отвореше дума за това пред Яджибей, когото не виждаше често, той настояваше да остане още.

— Закъде ще бързате? — питаше. — Няма защо да ходите никъде. Изчакайте, докато намерим Мусаши. Тогава ще можем да ви станем свидетели при двубоя.

Яджибей не знаеше за врага на Осуги нищо, освен това, което му бе казала тя самата — че той, накратко, е най-черен сред злодеите, — обаче от деня на нейното пристигане на всичките му хора бе дадено нареждане незабавно да съобщават всичко, което чуят или видят за Мусаши.

След като отначало намрази Едо, сега Осуги смекчи своето отношение дотам, вече да е готова да признае, че хората тук са „дружелюбни, безгрижни и наистина много добросърдечни“.

Домът на семейство Хангавара бе особено ведро място и нещо като убежище за неуспели в обществото хора — твърде мързеливи за полска работа момчета от село, изпаднали ронини, разпътници, пропилели парите на родителите си и татуирани бивши затворници съставяха грубовата и пъстра смесица, чийто общ дух на единство странно напомняше този на някое добре уредено бойно училище. Тук обаче идеалът бе не одухотворената мъжественост, а напористата сила — това всъщност беше „доджо“ за главорези.

Също като в школите по бойни изкуства тук имаше строг ред на подчинение. След първенеца, чиято бе върховната светска и духовна власт, следваше една група от началници, обикновено наричани „по-старшите братя“. Под тях бяха простите биячи — кобун, — чието старшинство се определяше главно от броя на прослужените години. Имаше също особен клас „гости“ — техният чин зависеше от такива качества като способността им да боравят с оръжие. Йерархията се крепеше от определени правила — с неясен произход, но строго спазвани.

По едно време, като реши, че Осуги може да се отегчава, Яджибей предложи тя да се грижи за по-младите сред мъжете. Оттогава дните й бяха плътно заети с шиене, кърпене, пране и шетане след кобун, чиято немарливост й създаваше много работа.

При цялата им липса на възпитание, кобун можеха, щом видят добра работа, да я оценят. Възхищаваха се и на спартанските привички на Осуги, и на старанието, с което тя поемаше своите задължения.

— Тя е истинска самурайка — казваха често. — Домът Хониден явно има много добра кръв.

Непредвиденият домакин на Осуги се отнасяше към нея с внимание и дори й построи отделна стая за живеене на празното място зад къщата. Всякога, когато бе у дома, сутрин и вечер отиваше при нея да поднесе своите почитания. Щом един от подчинените му го попита защо проявява към чужд човек такава почит, Яджибей призна, че докато собствените му баща и майка били живи, се отнасял много зле с тях.

— На моята възраст — каза — чувствам, че имам някакъв синовен дълг към по-възрастните.

Дойде пролетта и цветовете на дивите сливи опадаха, но в самия град още почти нямаше цъфнали череши. Като се изключат няколко дървета по рядко населените хълмове на запад, имаше само фиданки, които будистите бяха насадили покрай пътя за Сенсоджи в Асакура. Говореше се, че тази година били напъпили и за първи път щели да цъфнат.

Един ден Яджибей дойде в стаята на Осуги и каза:

— Аз отивам в Сенсоджи. Ще искате ли да дойдете с мен?

— С най-голямо удоволствие. Този храм е посветен на Кандзеон, а аз много вярвам в нейната сила. Тя е същата бодхисатва като Канон, на която се молех в Кийомидзудера в Киото.

С Яджибей и Осуги тръгнаха двама от кобун — Джуро и Короку. По никому неизвестни причини Джуро носеше прякора „Тръстикова рогозка“, но съвсем ясно бе защо наричаха Короку „Послушника“. Той бе дребен, набит мъж с определено кротко лице, като се изключат трите грозни белега на челото му — свидетелство за склонност към улични побоища.

Първо стигнаха до рова при Кьобаши, където се даваха лодки под наем. Със сръчно гребане Короку прекара лодката от рова в река Сумида, след което Яджибей нареди да отворят кутиите с обяда.

— Днес отивам в храма — обясни той — заради годишнината от смъртта на майка ми. Всъщност трябва да се върна у дома и да навестя нейния гроб, но това е прекалено далеч, тъй че се задоволявам да ида в Сенсоджи и да направя дарение там. Това обаче си е моя работа — вие просто приемете всичко като излет.

Изплакна в реката една чаша за саке и я предложи на Осуги.

— Много е хубаво, че си спомняте майка си — отбеляза старицата, приемайки чашата, като през цялото време неспокойно се питаше дали Матахачи би направил същото, след като си е отишла. — Питам се обаче дали подобава да пием саке на годишнината от смъртта на вашата бедна майка.

— Е, по-скоро бих направил това, вместо да устройвам някой пищен помен. Във всеки случай, аз вярвам в Буда и за невежи като мен това е най-важното. Нали знаете пословицата: „Който вярва, няма нужда да знае“?

Осуги приключи разговора с това и на няколко пъти пълни отново чашата си. След време отбеляза:

— От сума време не съм пила така. Струва ми се, че се нося във въздуха.

— Пийте още — настоя Яджибей. — Нали е добро сакето? Не се бойте, че сега плаваме по водата. Ние сме тук, за да се грижим за вас.

Реката, течаща на юг от град Сумида, бе широка и спокойна. Откъм страната на Шимоза, на източния бряг срещу Едо, имаше разкошен лес. Покрай вдадените във водата дървесни корени се бяха образували затворени прозрачни вирчета, които светеха като сапфири на слънцето.

— О! — възкликна Осуги. — Чуйте славеите!

— Като дойде дъждовния сезон, цял ден можете да слушате кукувици.

— Дайте да ви налея. Надявам се да не възразявате да се присъединя към пиршеството ви.

— Радвам се да видя, че се чувствате добре.

Короку жадно се обади отзад:

— Вижте, какво ще кажете да пратите малко саке насам?

— Ти само внимавай за веслата. Почнеш ли отсега с пиенето, всички ще се издавим. На връщане може да правиш, каквото поискаш.

— Щом така казвате. Обаче искам само да ви кажа, че цялата река взе да ми прилича на саке.

— Стига си мислил за това. Я приближи до онази лодка край брега, да си купим малко прясна риба.

Короку изпълни нареждането. След малко пазарлъци рибарят им хвърли една доволна усмивка, вдигна капака на закрепен за лодката съд и каза да си вземат, каквото поискат. Осуги никога не бе виждала такова нещо. Съдът бе догоре пълен с мятащи се, пляскащи риби, някои морски, други от реката. Шарани, едри скариди, морски котки, даже пъстърва и костур.

Яджибей поръси малко дребна херинга със соев сос и почна да я яде сурова. Предложи на Осуги, но тя с ужасен израз на лицето отказа.

Щом спря при западната страна на реката и слязоха, старицата ходеше като че малко неуверено.

— Внимавайте — предупреди я Яджибей. — Ето, хванете ме за ръката.

— Не, благодаря. Нямам нужда от помощ.

Тя махна възмутено длан пред лицето си.

След като Джуро и Короку вързаха лодката, четиримата прекосиха едно обширно празно място с камъни и локви, за да стигнат до същинския речен бряг.

Група малки деца бяха заети да обръщат камъните, но като видяха необикновената четворка, спряха и се скупчиха заедно, дърдорейки оживено.

— Купете си, господине. Молим ви се.

— Няма ли да си купите, бабо!

Яджибей изглежда обичаше децата — или поне не показа признаци на раздразнение.

— Какво имате там — раци ли?

— Не са раци, а връхчета от стрели — завикаха те, като вадиха пълни шепи от кимоната си.

— Връхчета от стрели ли?

— Точно така. В една могила до храма има заровени много хора и коне. Като идват тук, хората купуват връхчета от стрели за дар на мъртвите. И вие си купете.

— Не мисля, че искам връхчета за стрели, обаче ще ви дам малко пари. Така става ли?

Веднага след като Яджибей раздаде няколко монети, децата се затичаха да подновят своите разкопки. Докато обаче четиримата още гледаха, от една близка къща със сламен покрив се появи някакъв мъж, който им взе монетите и влезе обратно вътре. Яджибей изцъка с език и възмутен се извърна.

Осуги се бе загледала с очарован поглед през реката.

— Щом наоколо има толкова много връхчета от стрели — забеляза тя, — трябва да е станала голяма битка.

— Аз всъщност не знам, но ми се струва, че по времето, когато Едо е бил само областно владение, тук са станали доста битки. Това е било преди четири-петстотин години. Чувал съм, че през дванайсети век Минамото но Йоритомо бил дошъл от Идзу тук, за да събира отряди. Когато Императорският двор се разделил — кога беше това, през четиринайсети век ли? — господарят на Мусаши, Нита бил разбит от Ашикага някъде наоколо. Само през последните две столетия Ота Докан и други тукашни военачалници, казват, са водили много битки по-нагоре по реката.

Докато двамата разговаряха, Джуро и Короку избързаха напред, за да им приготвят място за сядане на терасата на храма.

Сенсоджи се оказа за Осуги ужасно разочарование. В нейните очи това не бе нищо повече от голяма, запусната къща, а жилището на свещениците — просто барака.

— Това ли било? — поиска да узнае тя, с повече от нотка на пренебрежение. — След всичко, което съм слушала за Сенсоджи…

Светилището бе разположено във великолепен прастар лес с големи, вековни дървета, но залата на Кандзеон не само изглеждаше занемарена, а и когато реката придойдеше, водата стигаше през дърветата чак до терасата. Дори по друго време дворът продължаваше да се мие от малки нейни притоци.

— Добре дошли. Радвам се да ви видя отново.

Осуги вдигна изненадана поглед и видя на покрива да коленичи един свещеник.

— Нещо по покрива ли правите? — попита дружелюбно Яджибей.

— Налага се — заради птиците. Колкото по-често поправям, толкова повече крадат сламата да си правят с нея гнезда. Все тече от някъде. Вие се настанете. Ей сега слизам.

Яджибей и Осуги си взеха дарствени свещи и влязоха в сумрачната вътрешност на храма. „Нищо чудно, че тече“, помисли си старицата, като погледна звездоподобните дупки над главата си.

Като коленичи до Яджибей, тя извади своята молитвена броеница и със сънен поглед заприпява клетвата на Канон от Лотосовата сутра.

Ще обитаваш въздуха като слънце.

И щом те преследват зли люде

и те изтикат от Диамантената планина,

спомни си силата на Кандзеон

и косъм няма да падне от главата ти.

И щом разбойници те обградят

и те заплашат със своите мечове,

ако си спомниш силата на Кандзеон,

разбойниците ще се смилят над тебе.

И щом царят те осъди на смърт

и мечът се готви да те обезглави,

спомни си силата на Кандзеон

— мечът ще се разбие на късчета.

Отначало припяваше тихо, но щом забрави присъствието на Яджибей, Джуро и Короку, гласът й започна да става силен и еклив и по лицето й се изписа блажено изражение.

Осемдесет и четирите хиляди одушевени създания

закопняха в сърцата си

за анутара-самяк-самбодхи

— ненадминатата премъдрост на будите.

С треперещи в пръстите й молитвени зърна Осуги без прекъсване премина от химна към своя собствена молитва.

Хвала на Кандзеон, която светът почита!

Хвала на бодхисатвата на безкрайната милост

и безграничното състрадание!

Бъди благосклонна към едничкото желание

на тази старица.

Дай ми да поразя Мусаши — и то скоро!

Дай ми да го поразя!

Дай ми да го поразя!

Тя внезапно сниши глас и се поклони към пода.

— И направи Матахачи добро момче! Дари дома Хониден с благоденствие!

След края на дългата молитва последва миг мълчание, преди свещеникът да ги покани вън на чай. Яджибей и двамата по-млади мъже, които през цялото време останаха подобаващо коленичили, станаха, разтриха изтръпналите си крака и излязоха на терасата.

— Нали мога сега да си пийна малко саке? — попита нетърпеливо Джуро.

Получил разрешение, той се забърза към дома на свещеника и нареди под навеса отпред обяда им. Докато останалите дойдат при него, вече с едната ръка отпиваше саке, а с другата препичаше рибата, която купиха.

— Кой го е грижа, че нямало цъфнали череши? — отбеляза. — И без това се чувствам точно като на излет сред цветята.

Яджибей подаде на свещеника дарение за храма, тактично увито в хартия и му каза да го използва за поправката на покрива. Докато правеше това, по случайност забеляза една редица от дървени плочки, на които бяха изписани имена на дарители, заедно със сумите, които са дали. Почти всички бяха горе-долу същите като на Яджибей, някои — по-малки, но една определено биеше на очи:

Яджибей се обърна към свещеника и малко неуверено отбеляза:

— Може би е грубо да говоря така, но десет златни монети са значителна сума. Чак толкова ли е богат този Дайдзо от Нарай?

— Наистина не бих могъл да кажа. Появи се изневиделица един ден към края на миналата година и каза, че било срамота най-прочутият храм в околията Канто да е в такова лошо състояние. Каза, че парите трябвало да влязат в сметката ни за покупка на дървен материал.

— Изглежда, че е възхитителен човек.

— Дари също три златни монети на светилището Йошима и не по-малко от двайсет на светилището Канда Мьоджин. Искаше второто да бъде поддържано добре, понеже там обитава духа на Тайра но Масакадо. Дайдзо настоява, че Масакадо не бил метежник. Смята, че трябва да го почитаме като първия, който е отвоювал източната част на страната. Оказва се, на този свят има някои много странни дарители.

Едва свършил да говори и към тях в безпорядък се затича тълпа от дечурлига.

— Какво правите тук? — извика строго свещеникът. — Като искате да си играете, слезте при реката. Не може да тичате като луди в двора на храма.

Децата обаче се понесоха като ято рибки и накрая стигнаха до терасата.

— Елате бързо — извика едно. — Ужасно е!

— Там долу има един самурай. Бие се.

— Един против четирима.

— С истински саби!

— Милостиви Буда, пак ли? — зажали свещеникът, докато бързешком нахлузваше сандалите си. Преди да се завтече надолу, той отдели миг за обяснения: — Простете. Ще трябва да ви оставя за малко. Брега на реката тук е любимо място за битки. Всеки път като сляза, и някой долу реже хора на парчета или ги смазва от бой. После от градската управа идват при мен за писмен доклад. Ще трябва да видя този път какво е.

— Бой ли? — попитаха в един глас Яджибей и неговите хора и се понесоха нататък.

Осуги ги последва, но беше толкова по-бавна в нозете, че докато стигне мястото, битката бе свършила. Децата и няколко зрители от близкото рибарско село стояха всички наоколо, мълчаха и преглъщаха тежко, видимо пребледнели.

Отначало тишината се стори на Осуги странна, но после и тя затаи дъх и отвори широко очи. Над земята пърхаше сянката на някаква лястовица. Към тях със самодоволно изражение на лицето вървеше млад самурай, облечен в аленочервено войнишко наметало. Забелязал или не зрителите, той не им обръщаше внимание.

Погледът на Осуги се пренесе върху четирите тела, нападали едно върху друго на двадесетина крачки зад самурая.

Победителят се спря. При това няколко уста си поеха дъх шумно и продължително, тъй като един от падналите се размърда. Като се изправи с усилие на крака, той извика:

— Чакайте! Не може да ми бягате.

Самураят зае изчаквателна стойка и раненият се забърза задъхан напред.

— Битката… още не е… свършила.

Щом този се хвърли немощно в нападение, самураят отстъпи на една крачка и го остави да политне напред. После нанесе удар. Главата на мъжа се разцепи надве.

— Сега свърши ли? — извика той злобно.

Никой дори не видя как „Дългия прът“ излезе от ножницата си.

Избърсал острието, притежателят му се наведе да измие ръце в реката. Макар да бяха свикнали на битки, селяните останаха удивени от хладнокръвието на самурая. Смъртта на последния от мъжете бе не само мигновена, но и безчовечно жестока. Никой не пророни нито дума.

Самураят стана и се протегна.

— Също като река Ивакуни е — каза той. — Напомня ми за дома.

Няколко минути остана лениво загледан в широкото течение и ятото лястовици с бели коремчета, които летяха ниско и току допираха водата. После се обърна и бързо тръгна надолу по течението.

Упъти се право към лодката на Яджибей, но щом започна да я отвързва, от гората тичешком излязоха Джуро и Короку.

— Чакайте! Какво мислите, че правите? — извика Джуро, приближил се достатъчно, за да види кръвта по хакамата и вървите на сандалите на самурая, но без да й обръща внимание.

Онзи пусна въжето, ухили се и попита:

— Не мога ли да използвам лодката?

— Естествено — не — сопна се Джуро.

— А ако да речем ви платя за това?

— Не говорете глупости.

Гласът, който грубо сряза молбата на самурая, бе на Джуро, но в някакъв смисъл през устата му безстрашно говореше целият град Едо с младостта и дързостта си.

Самураят не се извини, но и не прибягна до сила. Обърна се и без дума повече се отдалечи.

— Коджиро! Коджиро! Чакайте! — провикна се с цяло гърло Осуги.

Щом видя кой е, гримасата изчезна от лицето на Коджиро и по него се разля дружелюбна усмивка.

— Я, какво правите вие тук? Все се питах какво ли е станало с вас?

— Дошла съм да отдам почит на Кандзеон. Пристигнах с Хангавара Яджибей и тези двама младежи. Яджибей ме прие в своя дом в Бакурочо.

— Кога ви виждах за последно? Я да видим — връх Хиеи. Тогава казахте, че отивате в Едо, та си помислих, че може случайно да ви срещна. Но едва ли съм очаквал да бъде тук. — Хвърли поглед към Джуро и Короку, които стояха като втрещени. — За тази двамата тук ли говорите?

— О, те са само двама нескопосници, но началникът им е много изискан човек.

Като видя своята гостенка да бъбри приятелски със страховития самурай, Яджибей се смая не по-малко от всички останали. Почти веднага се озова при тях, като се започна да се кланя на Коджиро и заговори:

— Боя се, че моите момчета говориха с вас много грубо, господине. Надявам се да им простите. Тъкмо се готвехме да си тръгваме. Може би ще благоволите да плавате надолу заедно с нас.