Ейджи Йошикава
Мусаши (33)

Големият мост на улица Годжо

„Полето при Рендаиджи… деветия ден на първия месец…“

Щом Мусаши прочете тези думи, кръвта му кипна.

Вниманието му обаче беше отвлечено от остра, пронизваща болка в лявото око. Като вдигна ръка към клепача си, забеляза една игличка, забита в ръкава на кимоното. Един оглед по-отблизо разкри още четири-пет такива на различни места в дрехите му. Светеха като ледени тресчици в светлината на утрото.

— Значи това било! — възкликна Мусаши, като извади една от тях и я огледа. Беше с размер приблизително на малка игла за шев, но нямаше ухо и бе триъгълна вместо кръгла. — Ех, старата кучка! — каза си той, потрепери и хвърли поглед надолу към лодката. — Чувал бях за такива иглички за стрелба, но кой би си помислил, че старата вещица ще може да си служи с тях? Доста леко ми се размина.

С обичайното си любопитство събра игличките една по една и ги забоде здраво в яката си с намерение да ги изучи после по-подробно. Чувал беше, че по отношение на тези малки оръжия сред воините имало две противоположни становища. Според едното те могат да бъдат прилагани с полза като средство за отбрана, ако ги изстреляш с духане в лицето на противника си, докато за другото те са пълна безсмислица.

Защитниците на игличките твърдят, че един много стар похват за тяхното приложение произлязъл от някаква игра, която шивачки и тъкачки, преселили се от Китай в Япония през пети и шести век, играели помежду си. Макар това средство само по себе си да не се смята подходящо за нападение, до времето на шогуната Ашикага, както те обясняват, то се използвало като основен начин за отблъскване на противник.

Хората от другата пък стигат дотам да твърдят, че никога не е съществувало такова древно бойно умение, макар и да признават, че преди време изстрелването на иглички е било познато като един вид игра. При все да признават, че жените може да са се развличали по подобен начин, те явно отричат, че игличките могат да бъдат усъвършенствани до такава степен, че да предизвикват нараняване. Те сочат също, че слюнката може да поеме известно количество топлина, студ или киселинност, но с малко може да облекчи болката от иглички, които са се заболи във вътрешността на устата. Отговорът на това, разбира се е, че човек може да се научи да държи игличките в уста, без да си причинява болка и да ги насочва с езика с голяма точност и сила. Достатъчни, че да ослепи друг.

Скептиците след това възразяват, че дори и игличките да могат да се изстрелват силно и бързо, възможността те да наранят някого е съвсем малка. В крайна сметка, твърдят те, единствената част от лицето, уязвима за подобно нападение, са очите, а възможността те да бъдат улучени не е много голяма, дори и при най-благоприятни условия. А освен ако игличката не прободе зеницата, увреждането ще е незначително.

Чувал всички тези доводи по един или друг повод, Мусаши досега бе склонен да застане на страната на съмняващите се. След станалото той разбра колко прибързано е било заключението му и колко важни и полезни могат да се окажат впоследствие случайно придобити знания.

Игличките не бяха улучили зеницата, но окото му сълзеше. Докато търсеше в дрехите си нещо, с което да го избърше, чу шум от разкъсване на плат. Обърна се и видя едно момиче да откъсва около педя червена тъкан от ръкава на долната си дреха.

Акеми се затича към него. Косата й не бе вчесана за новогодишните празници и кимоното й беше раздърпано. Носеше сандали, но не и чорапи. Мусаши присви очи срещу нея и си промърмори нещо; макар да му се стори позната, не можеше да свърже лицето й с някакво име.

— Такедзо… искам да кажа, Мусаши, аз съм… — обади се тя колебливо и му подаде червения плат. — Да не би нещо да ти е влязло в окото? Не бива да го търкаш. Само ще стане по-лошо. Ето, вземи това.

Мусаши мълчаливо прие услугата и покри окото си с плата. После се загледа втренчено в лицето й.

— Не ме ли помниш? — попита тя недоверчиво. — Но трябва да ме помниш!

Лицето на Мусаши не изразяваше нищо.

— Трябва!

Неговото мълчание срути бента, който сдържаше така дълго таените й чувства. Душата й, привикнала на нещастие и жестокост, се бе крепила на тази последна едничка надежда, а сега й се разкриваше, че това не е било друго, освен плод на нейното въображение. Твърда буца заседна в гърдите й и тя издаде звук, като че се дави. Макар да покри устата и лицето си, за да задуши риданията, раменете й неудържимо затрепериха.

Нещо в начина, по който плачеше, напомни момичешката невинност от дните в Ибуки, когато носеше камбанка на обито си. Мусаши обгърна с ръце тънките й, слаби рамене.

— Ти си Акеми, разбира се. Спомням си. Как стана така, че си тук? Такава изненада е да те видя! Не живееш ли вече в Ибуки? Какво стана с майка ти? — Въпросите му бяха като тръни, най-лошият от които бе споменаването на Око. То веднага го наведе на мисълта за стария му приятел. — Още с Матахачи ли живеете? Чаках го да дойде тук тази сутрин. Да не би да си го видяла по някоя случайност?

От всяка нова дума мъката на Акеми нарастваше. Сгушена в ръцете му, тя не можеше да направи друго, освен да поклати глава.

— Няма ли да дойде Матахачи? — настоя Мусаши. — Какво е станало с него? Как мога да разбера, ако само стоиш тук и плачеш?

— Той… той… няма да дойде. Не… не е получавал писмото ти.

Акеми притисна лице в гърдите на Мусаши и избухна в нов пристъп на сълзи.

Помисли си да каже едно или друго, но в трескавия й мозък всяка мисъл умираше. Как може да му разкаже за ужасните злочестия, които понесе заради майка си? Как може да опише с думи станалото в Сумийоши или през следващите дни?

Новогодишното слънце обливаше моста със светлина и покрай тях минаваха все повече и повече хора — момичета в нови ярки кимона, тръгнали да направят новогодишните си поклони в Кийомидзудера, мъже в тържествено облекло, започващи своите обиколки от новогодишни посещения. Почти незабележим между тях беше Джотаро, чийто дяволски перчем беше все така разчорлен, както преди няколко дни. Почти бе стигнал средата на моста, когато забеляза Мусаши и Акеми.

„Що за работа е това?, запита се той. Мислех, че ще е с Оцу. Това не е Оцу!“ Спря и се намуси.

Беше стъписан до крайност. Ако никой не гледаше, добре, но сега те притиснати гърди до гърди се прегръщат на едно от най-оживените места в града. Мъж и жена да се прегръщат пред очите на всички? Това е безсрамие. Не можеше да повярва, че някой възрастен може да се държи така невъзпитано, най-малко пък неговият почитан сенсей. Сърцето на Джотаро заби силно, той бе и тъжен, и малко ревнив. И ядосан, така ядосан, че му се искаше да вземе някой камък и да ги замери с него.

„Виждал съм някъде тази жена, помисли си. А! Тя е тази, която взе писмото на Мусаши до Матахачи. Ами, щом е момиче от чайна, какво може да се очаква от нея? Но откъде за бога се познават те? Смятам, че трябва да кажа за това на Оцу!“

Погледна в двете посоки на улицата и надзърна през парапета, но от другото момиче нямаше и следа.

Уверена, че ще срещне на следващия ден Мусаши, предишната вечер Оцу изми косата си и до ранните часове остана да я вчесва по подобаващ начин. След това сложи едно кимоно, което й бяха дали от семейство Карасумару и преди съмнало тръгна да се поклони в светилището Гион и Кийомидзудера, преди да продължи към улица Годжо. Джотаро поиска да я придружи, но тя отказа.

По всяко друго време може, обясни Оцу, но сега той ще й пречи.

— Ти стой тук — каза му тя. — Искам първо да говоря с Мусаши сама. Можеш да дойдеш на моста, след като се развидели, но недей да бързаш. И не се тревожи — обещавам да те чакаме там с Мусаши.

Джотаро остана доста раздразнен. Той не само беше достатъчно голям да разбере чувствата на Оцу, но и можеше донякъде да оцени привличането, което мъже и жени изпитват едни към други. От ума му не бе избледнял споменът за това как в Коягю се търкаляха в сеното с Коча. При все това за него оставаше загадка как голяма жена като Оцу съхне и вехне през цялото време за някакъв мъж.

Колкото и да търсеше, не можеше да намери Оцу. Докато се безпокоеше, Мусаши и Акеми се преместиха към ръба на моста, навярно за да не бият на очи. Мусаши скръсти ръце и се облегна на перилото. Застанала до него, Акеми се загледа в реката. Не забелязаха Джотаро, когато този се промъкна до другата страна на моста.

— Защо се бави толкова? Колко дълго може да се моли човек на Канон?

Като си мърмореше така, Джотаро се повдигна на пръсти и се взря в посока към хълма в края на улица Годжо.

На около пет крачки от мястото, където беше застанал, имаше пет-шест безлистни върби. Често тук на риболов покрай реката се събираше ято бели чапли, но днес никоя от тях не се виждаше. Някакъв младеж с дълъг перчем се облегна на един от върбовите клони, който се протягаше към земята като заспал змей.

На моста, Мусаши закима, докато Акеми трескаво му зашепна нещо. Реши да захвърли гордостта си на вятъра и сега му разказваше всичко с надеждата, че би могла да го убеди да стане само неин. Трудно можеше да се разбере дали думите стигат по-навътре от ушите му. Макар да кимаше, видът му не бе на влюбен, който говори на своята любима сладки безсмислици. Напротив, зениците му светеха хладно и безцветно и постоянно се спираха на някакъв отдалечен предмет.

Акеми не забеляза това. Изцяло погълната от говоренето, тя дори сякаш се давеше леко, докато се опитваше да извади наяве чувствата си.

— О — въздъхна, — казах ти всичко, каквото има да се казва. Не съм скрила нищо. — Пристъпи по-близо до него и тъжно добави: — От Секигахара минаха повече от четири години. Променила съм се и външно, и вътрешно. — После изхлипа: — Не! Всъщност не съм се променила. Чувствата ми към теб не са се променили ни най-малко. Напълно съм сигурна в това! Разбираш ли ме, Мусаши? Разбираш ли как се чувствам?

— Хмм…

— Моля те, опитай се да разбереш! Разказах ти всичко. Не съм невинното младо цвете, което бях, когато се срещнахме в подножието на връх Ибуки. Сега съм просто обикновена жена, на чиято чест са посегнали… Но целомъдрието тялото ли засята или душата? Нима девицата, която има похотливи помисли, е всъщност добродетелна?… Изгубих девствеността си от… не мога да кажа името му, но от един мъж… и все пак моето сърце е чисто.

— Въобще нищо ли не изпитваш към мен? Не мога да имам тайни от човека, когото обичам. Когато те видях, се зачудих какво да кажа — трябва ли да казвам нещо или не? Но после всичко ми стана ясно. Не бих могла да те излъжа, дори да исках. Моля те да ме разбереш! Кажи ми нещо! Кажи, че ми прощаваш. Или ме смяташ достойна за презрение?

— Хм. А…

— Като се сетя отново за това, така се разгневявам. — Тя опря лице на парапета. — Разбираш ли, срамувам се да те помоля да ме обичаш. Но… но… по душа аз все още съм девствена. Още пазя моята първа любов като бисер. Не съм загубила това съкровище и какъвто и живот да водя и с каквито и мъже да се случи да попадна, няма да го загубя!

Всеки косъм на косата и потрепваше от нейните ридания. Под моста, където падаха сълзите на Акеми, реката блестеше под новогодишното слънце и също като мечтите й се носеше към една вечна надежда.

— Хмм.

При все че тъжната история предизвика чести кимания и сумтене, погледът на Мусаши продължи да се задържа върху същата точка в далечината. „Ти не си като мен, бе отбелязал веднъж баща му. Моите очи са черни, а твоите са тъмнокафяви. Казват, че прачичо ти Хирата Шоген имал ужасяващ кафяв поглед, та може на него да си се метнал.“ В този миг, под косите лъчи на слънцето, очите на Мусаши имаха чистия цвят на корал.

„Това трябва да е той“, си помисли Сасаки Коджиро — мъжът, който се бе облегнал на върбата. Много бе чувал за Мусаши, но сега за първи път го виждаше с очите си. „Кой може да е това?“, питаше се на свой ред Мусаши. От мига, в който погледите им се срещнаха, двамата мълчаливо се гледаха и всеки се опитваше да изучи дълбините на духа на другия. В Изкуството на войната, казват, всеки трябвало по върха на сабята на своя противник да познае докъде се простират възможностите му. Точно това правеха сега двамата мъже. Приличаха на борци, които вече са се хванали, преди да се счепкат. Всеки имаше основание да се отнася към другия подозрително.

„Не ми харесва това“, помисли си Коджиро, който преливаше от негодувание. Беше се грижил за Акеми през цялото време, откакто я спаси от изоставената зала Амида и този явно много интимен разговор между нея и Мусаши го разстрои. „Може да е от онези, които дебнат беззащитни жени. А тя! Не ми каза къде отива, а сега стои там и плаче на рамото на някакъв мъж!“ Той самият бе тук, тъй като я проследи.

Враждебността в погледа на Коджиро не убягна на Мусаши и той също съзнаваше онзи особен двубой на волите, който мигновено се разразява, щом двама шугийоша се срещнат. Нито пък можеше да има съмнение, че Коджиро е почувствал предизвикателството, което се криеше в израза на лицето на Мусаши.

„Кой може да е той?, помисли си пак Мусаши. Доста прилича на воин. Но защо е този злъчен поглед в очите му? По-добре да внимавам с него.“

Възбудата на двамата мъже идваше не от погледите им, а дълбоко отвътре. От техните зеници сякаш се канеха да избликнат фойерверки. На външен вид Мусаши изглеждаше година-две по-млад от Коджиро, но и това също можеше да е просто заблуда. Във всеки случай, приличаха се по едно — и двамата бяха в онази възраст на най-голяма дързост, когато са сигурни, че знаят всичко, което има да се знае за политиката, обществото, Изкуството на войната и всички останали въпроси. Както злото куче почва да ръмжи, когато види друго такова, така и Мусаши, и Коджиро веднага доловиха един за друг, че са опасни бойци. Коджиро пръв откъсна поглед. Направи го с леко изръмжаване. Въпреки лекия израз на презрение, който долови в профила на Коджиро, Мусаши бе сигурен, че е спечелил. Противникът се поддаде на погледа и силата на неговата воля и това го зарадва.

— Акеми — каза той и сложи ръка на рамото й.

Тя все още ридаеше с лице върху парапета и не отговори.

— Кой е онзи мъж там? Някой, който те познава, нали? Говоря за младежа, който прилича на ученик по бойни изкуства. Кой точно е той?

Акеми мълчеше. Досега не бе видяла Коджиро и видът му придаде на подпухналото й лице съвсем объркано изражение.

— А-а… за онзи висок мъж там ли става дума?

— Да. Кой е това?

— О, той е… ами… той е… не го познавам много добре.

— Но все пак го познаваш, нали?

— А-а, да.

— С тази дълга сабя и така облечен, за да привлича внимание — трябва да се мисли за голям майстор на оръжието! Как така се запознахте?

— Преди няколко дни — отвърна бързо Акеми, — ме ухапа едно куче и кръвта не искаше да спре, тъй че отидох на лекар на едно място, където по случайност беше отседнал и той. През последните няколко дни той се грижеше за мен.

— С други думи, живееш в една къща с него?

— Е, да, живея там, но това не значи нищо. Между нас няма нищо.

Сега тя говореше по-уверено.

— В такъв случай не вярвам да знаеш много за него. Знаеш ли как се казва?

— Името му е Сасаки Коджиро. Наричат го също Ганрю.

— Ганрю ли?

Чувал беше това име по-рано. Макар и не изключително известно, то бе познато на воините в доста области. Беше по-млад, отколкото си го бе представял Мусаши. Погледна още веднъж натам.

В този миг стана нещо необичайно. На страните на Коджиро се появиха две трапчинки.

Мусаши отвърна на усмивката. Този мълчалив разговор обаче не беше пълен с мир и приятелство, като усмивките, които си разменили Буда и неговият ученик Ананда, след като натрили пръстите си с цветя. В усмивката на Коджиро имаше и предизвикателна насмешка, и някаква ирония.

Усмивката на Мусаши не само приемаше предизвикателството на Коджиро, но и изразяваше яростна решимост за битка.

Попаднала между тези двама мъже със силна воля, Акеми се готвеше повторно да излее чувствата си, но преди да се е стигнало дотам, Мусаши се обади:

— Сега, Акеми, мисля най-добре за теб ще е да се върнеш с този човек у дома. Скоро ще дойда да те видя. Не се тревожи.

— Наистина ли ще дойдеш?

— Ами да, разбира се.

— Името на странноприемницата е Дзудзуя, пред манастира на улица Рокуджо.

— Ясно.

Небрежният му отговор не беше достатъчен за Акеми. Тя улови ръката му от парапета и страстно я притисна под прикритието на ръкава си.

— Нали наистина ще дойдеш? Обещаваш ли?

Отговорът на Мусаши бе заглушен от пронизителен смях.

— Ха-ха-ха-ха-ха! О-о! Ха-ха-ха-ха! О-о…

Коджиро се обърна с гръб и си тръгна, доколкото можеше да върви от силния пристъп на веселие.

„Нищо не би могло да бъде дотам смешно!“, си помисли Джотаро, който кисело наблюдаваше от единия край на моста. Той самият бе отвратен от света и в частност от своя разпътен учител и от Оцу.

„Къде може да се е дянала?“, запита се той отново, след като закрачи ядосано към града. Бе изминал едва няколко стъпки, когато зърна бялото лице на Оцу между колелата на една спряла на следващия ъгъл волска каруца.

— Ето я! — извика и в следващия миг, в бързината да стигне до нея, се блъсна в носа на вола.

Днес като по-особен ден Оцу бе сложила на устните си малко червило. Гримът й бе донякъде любителски, но от нея се носеше приятен мирис, а кимоното й бе една чудесна пролетна дреха с бели и сини бродерии на наситеносин фон. Джотаро я прегърна откъм гърба, без да го е грижа дали ще й обърка косата или ще размаже белилото по врата й.

— Защо се криеш тук? От часове чакам. Идвай с мен, бързо.

Тя не отговори.

— Хайде, веднага! — настоя той и разтърси раменете й. — Мусаши също е тук. Виж, оттук можеш да го видиш. Аз самият съм му ядосан, но нека все пак да вървим. Ако не побързаме, ще си тръгне! — Когато я хвана за китката и се опита с дърпане да я вдигне на крака, забеляза, че ръката й е влажна. — Оцу! Плачеш ли?

— Джо, скрий се зад колата като мен. Моля те!

— Защо?

— Няма значение защо!

— Е, да му се… — Джотаро не се и опита да скрие яда си. — Ето това мразя у жените. Само луди неща вършат! Все говореше, че искаш да видиш Мусаши и навсякъде ходеше разплакана да го търсиш. Сега, когато той е право пред теб, решаваш да се скриеш. Дори искаш и аз да се крия с теб! Не е ли това смешно? Ха… Ох, не мога дори да се смея.

Думите я жегнаха като камшик. Оцу вдигна подутите си и зачервени очи и каза:

— Моля те, не говори така. Умолявам те. Не бъди и ти зъл с мен!

— Защо ме обвиняваш, че съм бил зъл? Какво съм направил?

— Моля те, само мълчи. И се наведи тук при мен.

— Не мога. По земята има волски тор. Нали знаеш — казват, че ако плачеш на първия ден от Новата година, и враните ще ти се смеят.

— О, не ме е грижа. Само съм…

— Е, тогава, аз ще ти се смея! Ще се смея като онзи самурай преди няколко минути. Моят първи смях за Новата година. Възразяваш ли?

— Да. Смей се! Смей се силно!

— Не мога — отвърна Джотаро и изтри носа си. — Обзалагам се, че знам какво не е наред. Ревнуваш, понеже видя Мусаши да говори с онази жена.

— Н… не е това! Въобще не е това!

— Да, това е! Знам, че е така. Мен това също ме ядоса страшно. Но не е ли това още по-добра причина да идеш сега да говориш с него? Ти нищо не разбираш май!

Оцу с нищо не показа, че се готви да стане, но той така силно я дръпна за китката, че я принуди да го направи.

— Спри! — извика тя. — Боли! Не бъди такъв злобен. Казваш, че не разбирам нищо, но ни най-малка представа нямаш как се чувствам.

— Знам точно как се чувстваш. Ревнуваш!

— Не е само това.

— Тихо. Да вървим!

Тя излезе иззад колата, но насила. Момчето я дърпаше, а краката й се влачеха по земята. Като продължаваше да тегли, Джотаро проточи врат и погледна към моста.

— Виж! — каза той. — Акеми вече не е там.

— Акеми ли? Коя е Акеми?

— Момичето, с което говореше Мусаши… О, о! Мусаши си тръгва. Ако не дойдеш веднага, ще си е отишъл.

Джотаро пусна Оцу и се устреми към моста.

— Чакай! — извика Оцу и огледа бързешком моста, за да се увери, че Акеми не дебне отнякъде.

Успокоена, че съперницата й наистина си е отишла, тя явно изпита огромно облекчение и веждите й се отпуснаха. Въпреки това се върна зад колата, за да избърше с ръкав подпухналите си очи, да приглади коса и да оправи кимоното си.

— Побързай, Оцу! — подвикна й нетърпеливо Джотаро. — Мусаши изглежда е слязъл долу при брега на реката. Не е време да се киприш!

— Къде е?

— Долу на брега. Не знам защо, но натам тръгна.

Двамата се затичаха до края на моста и Джотаро с небрежни извинения им проправи път през тълпата до парапета.

Мусаши бе застанал в лодката, където все още се гърчеше Осуги и се опитваше да развърже въжето.

— Съжалявам, бабо — казваше той, — но изглежда Матахачи в крайна сметка няма да дойде. Надявам се в близко бъдеще да го видя и да му набия малко смелост в главата. А ти трябва да го заведеш да живее при теб у дома, като добър син. Това е много по-добър начин да изразиш своята благодарност към предците си, а не да се опитваш да ми отрежеш главата.

Мушна ръка под рогозките и с един малък нож разряза въжетата.

— Премного говориш, Мусаши! Нямам нужда от съвет от теб. Само реши какво се готвиш да правиш, глупако. Ще ме убиеш ли или ще се оставиш да те убия?

Докато се измъкваше изпод рогозките, по цялото й лице изпъкнаха яркосини жили, но преди да е станала, Мусаши вече пресичаше реката и като стърчиопашка скачаше по камъните и подмолите. Без време стигна до другия бряг и се покатери на върха на дигата.

Джотаро го забеляза и извика:

— Виж, Оцу! Ето го там!

Момчето тръгна направо по дигата и тя го последва.

За чевръстите нозе на Джотаро реките и планините не значеха нищо, но заради хубавото си кимоно Оцу се закова на речния бряг. Мусаши вече не се виждаше, но тя остана там и с все сили завика името му.

— Оцу! — дойде отговор от неочаквана посока.

Осуги беше на по-малко от сто крачки.

Щом видя кой е, момичето нададе вик, покри за миг лицето си с ръце и побягна.

Старицата не губи време да се спусне след нея с развята от вятъра бяла коса.

— Оцу! — изкрещя тя с глас, който би могъл да накара водите на Камо да се разделят. — Чакай! Искам да говоря с теб.

В пълния с подозрения ум на старата жена вече се очертаваше обяснение за присъствието на Оцу тук. Сигурна беше, че Мусаши я е вързал, понеже днес е имал любовна среща с момичето и не е искал тя да види това. После, продължи да разсъждава Осуги, нещо казано от Оцу го е подразнило и той я е изоставил. Ето, без съмнение, защо тя така тъжно го викаше да се върне.

— Това момиче е непоправимо! — възкликна тя.

Мразеше Оцу дори повече, отколкото Мусаши. В съзнанието й Оцу по право е нейна снаха, без значение дали сватбата е станала в действителност или не. Обещанието е дадено и ако годеницата на сина й го е намразила, то трябва да е намразила и самата Осуги.

— Чакай! — кресна пак тя. Устата й зина почти от ухо до ухо.

Силата на крясъка стресна Джотаро, който тичаше точно до нея. Той я улови и извика:

— Какво се опитваш да сториш, стара вещице?

— Махай ми се от пътя! — викна на свой ред Осуги и го блъсна настрани.

Джотаро не знаеше коя е тя и защо Оцу побягна при вида й, но усети, че в нея има заплаха. Като син на Аоки Тандзаемон и единствен ученик на Миямото Мусаши той отказа да остави една стара вещица да го изблъска настрана с мършавия си лакът.

— Не може така!

Той я настигна и се метна право на гърба й.

Тя бързо го отърси от себе си и като хвана врата му под мишница, му плесна няколко здрави шамара.

— Дявол такъв! Ще видиш как ще се пречкаш!

Докато Джотаро се бореше да се освободи, Оцу продължи да бяга в пълно душевно объркване. Беше млада, и като повечето млади хора, изпълнени с надежда, не бе навикнала да оплаква своята зла участ. Наслаждаваше се на радостите от всеки нов ден, все едно са цветя в някоя слънчева градина. Тъгите и разочарованията са част от живота, но те не я владееха дълго. Но също така тя не можеше да си представи радостта напълно лишена и от болка.

Днес обаче тя не веднъж, а два пъти насила бе извадена от оптимистичното си настроение. Защо, питаше се, въобще дойде тук тази сутрин?

Нито сълзите, нито яда можеха да заличат силния смут в нея. След мимолетната мисъл за самоубийство тя бързо прокле всички мъже като долни лъжци. Обхващаше я ту ярост, ту мъка, мразеше света, после намразваше себе си. Беше твърде стресната, за да намери отдушник в сълзите или да мисли ясно за каквото и да било. Кръвта й вреше от ревност и предизвиканото от това чувство неувереност я караше да се укорява за множеството си недостатъци, включително липсата на самообладание в същия този миг. Постоянно си повтаряше да пази хладнокръвие и постепенно задуши напора на чувствата под покривалото от сдържаност, каквото се очаква постоянно да имат жените.

През цялото време докато непознатото момиче стоеше до Мусаши, Оцу нямаше сили да помръдне. След като Акеми си тръгна обаче й беше невъзможно повече да се сдържа и Оцу изпита непреодолим подтик да застане пред Мусаши и откровено да му каже какво изпитва. Макар да нямаше представа откъде да започне, реши да открие сърцето си и да му каже всичко.

Но животът е пълен с дребни случайности. Една малка погрешна стъпка, незначителна грешка, допусната в решаващата минута, може в много случаи да промени хода на нещата за месеци и дори години. Тъкмо понеже изпусна за миг от очи Мусаши, Оцу се изложи на яростта на Осуги. В тази прелестна новогодишна утрин в нейната градина на радостите плъзнаха змии.

Всичко беше като оживял пред очите й кошмар. В много лоши сънища се бе сблъсквала с ядно ухиленото лице на Осуги и ето че сега го срещаше в действителност.

Съвсем отпаднала след бяг от няколкостотин крачки, тя се спря и погледна назад. За миг дъхът й изцяло спря. На стотина крачки по-назад Осуги бе хванала Джотаро, удряше го и го мяташе насам-натам в различни посоки.

Той се съпротивляваше, риташе по земята и във въздуха и от време на време успяваше да улучи неприятелката си.

Оцу видя, че само мигове остават, преди момчето да успее да изтегли своята дървена сабя. А ако това стане, повече от сигурно беше, че старицата не само ще извади собствената си къса сабя, но и без угризения ще я пусне в действие. В минути като тази Осуги не би била от хората, които ще покажат милост. Джотаро можеше направо да бъде убит.

Оцу се намираше в ужасно положение — трябваше да спаси Джотаро, но не смееше да се доближи до Осуги.

Джотаро вече бе успял да измъкне дървената сабя от обито си, но не можеше да освободи глава от здравата като менгеме хватка на Осуги. Цялото ритане и ръкомахане идваше само в негова вреда, тъй като увеличаваше самоувереността на старицата.

— Нехранимайко! — извика тя злорадо. — Какво, опитваш на жаба да се правиш ли?

Зъбите й се издаваха навън така, че я оприличаваха на заек, но по лицето й имаше изражение на зловещо тържество. Крачка по крачка тя бавно настъпваше към Оцу.

Щом впери поглед в ужасеното момиче, отново се прояви нейната вродена хитрост. Като в проблясък й хрумна, че всъщност не подхожда към жертвата си правилно. В случай, че насреща й бе Мусаши, лукавството нямаше да помогне, но сега тук стои Оцу — нежната и невинна Оцу — която навярно е в състояние да повярва на всичко, стига то да й бъде поднесено внимателно и с привидна искреност. Първо я примами с думи, помисли си Осуги, после я качи на въжето.

— Оцу! — извика тя с неподправено трогнат глас. — Защо бягаш от мен? Какво те кара да тичаш от мига, в който ме видя? Сега става същото като в чайната Микадзуки. Не мога да разбера това. Трябва да се лъжеш нещо. Нямам и най-малко намерение да ти направя нещо лошо.

По лицето на Оцу се изписа израз на недоверие, но все още хванатият Джотаро попита:

— Истина ли е това, бабо? Истина ли говориш?

— Ами естествено. Оцу не разбира какво всъщност изпитвам аз. Изглежда я е страх от мен.

— Ако наистина е така, пусни ме и аз ще ида да я доведа.

— Недей бърза толкова. Ако те пусна, откъде да знам дали няма да ме удариш с тази твоя сабя и да избягаш?

— За страхливец ли ме мислиш? Никога няма да направя нещо такова. Струва ми се, че се бием за едното нищо. Някаква грешка е станала.

— Добре. Иди при Оцу и й кажи, че вече не съм й сърдита. На времето бях, но сега всичко свърши. Откакто умря чичо Гон, се скитам съвсем сама и нося със себе си пепелта му — сега съм самотна старица, която няма къде да отиде. Обясни й, че както и да се отнасям към Мусаши, още гледам на нея като на моя дъщеря. Не искам от нея да се върне и да стане невеста на Матахачи. Надявам се само да се съжали над мен и да чуе това, което имам да й кажа.

— Стига толкова. Още малко и няма да мога нищо да запомня.

— Добре, кажи й само това.

Докато момчето изтича при Оцу и повтори посланието на Осуги, старицата, която се престори, че не гледа към тях, седна на някакъв камък и се загледа в един подмол, където ято рибки-бодливки правеше фигури във водата. Ще дойде ли Оцу или не? Крадешком, по-бързо от светкавичните помръдвания на рибките, Осуги хвърли един поглед назад.

Съмненията на Оцу не се разпръснаха лесно, но накрая Джотаро я убеди, че опасност няма. Тя колебливо тръгна към Осуги, която се усмихна широко, тържествуваща от победата си.

— Оцу, скъпото ми момиче — каза тя майчински.

— Бабо — отвърна Оцу и се поклони доземи пред нозете на старата жена. — Простете ми. Моля ви, простете ми. Не зная какво да кажа.

— Няма нужда да казваш нищо. Всичко е по вина на Матахачи. Той явно още недоволства от това, че ти промени решението си и по някое време аз също мислех лошо за теб. Но това вече е минало.

— Значи ще ми простите, че постъпих така?

— Е, сега — отвърна Осуги, внасяйки нотка на колебание, като обаче в същото време приседна до Оцу.

Оцу зарови пръсти в пясъка и издълба малка дупка в студената му повърхност. Отгоре избликна хладка вода.

— Като майка на Матахачи мога, предполагам, да кажа, че ти е простено, но трябва да се съобразим също и с Матахачи. Не искаш ли да се видите с него и пак да поговорите? След като е избягал по собствено желание с друга жена, не вярвам да поиска от теб да се върнеш при него. Всъщност, не бих му и позволила да постъпи така себично, обаче…

— Да?

— Е, няма ли поне да приемеш да се видиш с него? Тогава, когато двамата сте заедно, аз ще му разкажа точно кое как е било. Така ще мога да изпълня дълга си на майка. Ще съм доволна, че съм направила всичко по силите си.

— Разбирам — отговори Оцу.

От пясъка до нея изпълзя едно раче и се скри пълзешком зад камъка. Джотаро го улови в шепа, пристъпи зад Осуги и го пусна върху главата й.

— Но на мен не може да не ми се струва, че след всичкото това време ще е по-добре да не се виждам с Матахачи — продължи Оцу.

— Аз ще бъда там до тебе. Няма ли да се почувстваш по-добре, ако се видиш с него и си изясните всичко?

— Да, обаче…

— Тогава ще направим така. Казвам го заради твоето собствено бъдеще.

— Ако се съглася… как ще намерим Матахачи? Вие знаете ли къде е?

— Аз, хм… аз мога да го намеря много бързо. Много бързо. Знаеш ли, наскоро се виждах с него в Осака. Но пак го прихвана нещо, тръгна си и ме остави в Сумийоши, но като направи нещо такова, той винаги после съжалява. Няма да мине дълго и ще дойде в Киото да ме потърси.

Въпреки усещането на Оцу, че Осуги не говори истината, тя се трогна от вярата на старицата в нейния непрокопсан син. Това, което в крайна сметка я накара да отстъпи обаче, беше убеждението, че предложеното от Осуги е редно и правилно.

— Какво ще стане — попита тя, — ако дойда с вас и ви помогна да потърсите Матахачи?

— О, ще го направиш ли? — извика Осуги и взе ръката на момичето в своята.

— Да. Да, мисля, че така трябва да направя.

— Добре. Ела сега с мен в странноприемницата ми. Оу! Какво е това? — Като се изправи, тя сложи ръка отзад на яката си и улови рака. — Откъде пък се е взело това тук? — възкликна и потрепери.

Протегна ръка и отърси животното от пръстите си.

Джотаро, застанал зад нея, потисна смеха си, но Осуги не се остави да я излъжат. С пламнали очи тя се извърна и го изгледа яростно.

— Ти си я направил тази пакост, предполагам!

— Не съм аз. Не съм го направил. — Той изтича за по-сигурно нагоре по дигата и извика: — С нея в странноприемницата ли отиваш, Оцу?

Преди Оцу да е успяла да отговори, Осуги се обади:

— Да, тя идва с мен. Отседнала съм в една странноприемница близо до подножието на хълма Санен. Винаги отсядам там, когато дойда в Киото. Няма да имаме нужда от тебе. Отивай си, откъдето си дошъл.

— Добре, аз ще съм в дома на Карасумару. Ела и ти там, Оцу, след като свършите с тази работа.

Безпокойство прободе Оцу.

— Джо, почакай!

Тя изтича бързо нагоре по дигата — не й се искаше да го остави да си тръгне. Уплашена, че момичето може да промени намерението си и да избяга, Осуги побърза да я последва, но за няколко мига Оцу и Джотаро останаха сами.

— Мисля, че съм длъжна да отида с нея — обясни момичето. — Ще дойде обаче при господаря Карасумару, веднага щом мога. Обясни там всичко и помоли да ти позволят да останеш, докато съм готова с това, което трябва да направя.

— Не се тревожи. Ще чакам, колкото трябва.

— Докато чакаш, потърси Мусаши, а?

— Хайде пак започваш! Когато накрая го откриеш, се скриваш. А сега пък съжаляваш. Не казвай после, че не съм те предупредил.

— Беше много глупаво от моя страна.

Осуги пристигна и се мушна между двамата. Тримата тръгнаха назад към моста. Осуги постоянно стрелкаше погледи към Оцу, на която не смееше да се довери. Макар момичето ни най-малко да не подозираше опасността, която го дебне, при все това то се чувстваше като в капан.

Когато стигнаха моста, слънцето вече бе високо над върбите и боровете, а улиците — пълни с новогодишна навалица. Пред закачената на моста табела се беше събрало значително число хора.

— Мусаши? Кой е този?

— Знаете ли за някой голям майстор на сабята с такова име?

— Никога не съм го чувал.

— Трябва доста голям боец да е, щом се е захванал с дома Йошиока. Това ще трябва да се види.

Оцу се спря и впери поглед. Осуги и Джотаро също спряха, загледаха се и се заслушаха в тихо отекващия шепот. Името Мусаши се разнесе в тълпата като вълните, които правеха рибките в подмола.