Ейджи Йошикава
Мусаши (20)

Славеите

Нямаше начин да се разбере колко застояла вода има по дъното на дълбокия тридесет лакти ров. След като се мушна през живия плет близо до края му и рязко се спусна надолу, Мусаши спря и хвърли камък. Като не чу плясък, скочи на дъното, където без да издаде звук легна по гръб в тревата.

Скоро ребрата му престанаха да се надигат и пулсът му се успокои. Щом потта му изстина, той отново започна да диша равномерно.

„Оцу не би могла да е тук, в Коягю!, каза си. Навярно ушите ме лъжат… Все пак не е невъзможно. Може да е била тя.“

Спореше сам със себе си, представи си очите на Оцу сред звездите отгоре и скоро се унесе в спомени: Оцу в граничния проход между Мимасака и Харима, където говореше, че не може да живее без него, че за нея няма друг мъж на света. После на моста Ханада в Химеджи, където му каза как го е чакала близо хиляда дни и би го чакала десет години или двайсет — докато остарее и посивее. Молбите й да я вземе със себе си, уверенията й, че би понесла всякакви несгоди.

Неговото главоломно бягство в Химеджи беше предателство. Как ли го е ненавиждала след това?! Как ли си е хапала устните и е проклинала мъжкото непостоянство?

— Прости ми!

Думите, които издълба тогава на перилото на моста, се изплъзнаха от устните му. Сълзи се стичаха от ъгълчетата на очите.

Стресна го вик от края на рова, нещо като: „Няма го тук.“ Три или четири борови факли проблеснаха между дърветата, после изчезнаха. Не го бяха забелязали.

Ядоса се, че се е просълзил.

— Какво ме е грижа за някаква жена? — каза презрително, като триеше с ръце очите си. Скочи на крака и погледна към тъмните очертания на крепостта Коягю.

„Нарекоха ме страхливец, казаха че не мога да се бия като мъж! Е, аз не съм се предал още, не всичко е изгубено. Не избягах, само направих тактическо отстъпление.“

Беше минал почти час. Той бавно тръгна по дъното на рова.

„Така или иначе нямаше смисъл да се бия с онези четиримата. Целта ми не беше да започвам с това. Когато намеря самия Секишусай, ще стигнем до истинската битка.“

Той спря и започна да събира паднали клони, които чупеше с коляно на къси колчета. Като ги пъхаше едно по едно вместо стъпала в пукнатините на каменната стена, се покатери до ръба на рова.

Вече не чуваше флейтата. За миг имаше неясното усещане, че Джотаро вика, но като спря и се заслуша внимателно, не долови нищо. Не се тревожеше особено за момчето. То може и само да се оправя. Сигурно отдавна е на километри оттук. Липсата на факли показваше, че издирването поне за тази нощ е прекратено.

Мисълта да намери и победи Секишусай отново се превърна в негова върховна страст, проява на непосилното му желание за признание и чест.

Беше чул от кръчмаря, че хижата на Секишусай не е в никой от дворовете на крепостта, а на някакво уединено място в околността й. Тръгна през гори и долини. Понякога му се струваше, че се е заблудил извън земите на крепостта. Тогава останки от ров, каменна стена или оризов хамбар го уверяваха, че все още е в тях.

Търси цяла нощ, завладян от сатанински порив. Възнамеряваше, намери ли планинската къща, с предизвикателство за бой да нахълта в нея. Но тъй като часовете минаваха, той щеше да се зарадва, дори ако се появеше призрак, приел облика на Секишусай.

Наближаваше зазоряване, когато се намери пред задната порта на крепостта. Зад една урва се издигаше връх Касаги. Готов да се разкрещи от отчаяние, тръгна обратно по същия път в южна посока. Най-накрая, в подножието на един полегнал към югоизточната страна на крепостта склон, добре подрязаните дървета и добре поддържаната трева му подсказаха, че е открил скривалището. Заключението му скоро се потвърди от една порта със сламен покрив в стила, предпочитан от великия учител по чайна церемония Сен но Рикю. Зад нея успя да различи бамбукова горичка, забулена в сутрешната мъгла.

Като надникна през една цепнатина на портата, видя, че пътеката криволичи през горичката и нагоре по хълма като в дзен-будистките планински килии. За малко се изкуши да прескочи през решетката, но се въздържа; нещо в обстановката го разколеба. Дали щедрите грижи, пръснати наоколо, или вида на белите цветчета по земята? Каквото и да беше, чувството на завоевател премина и вълнението на Мусаши утихна. Той изведнъж помисли за вида си. Навярно приличаше на скитник с разрошената си коса и раздърпаното си кимоно.

— Закъде да бързам? — каза си, осъзнал изтощението си.

Трябваше да се овладее, преди да се представи на учителя.

„Рано или късно, помисли си, някой непременно ще мине през портата. Тогава ще дойде моето време. Ако той все още отказва да ме приеме като скитащ ученик, ще измисля друго.“ Седна под стряхата на портата, облегна гърба си на стълба и се унесе в сън.

Звездите избледняваха и белите маргаритки се полюшваха от вятъра, когато едра капка роса се хлъзна хладно по врата му и го събуди. Беше се развиделило и като се отърси от дрямката, главата му беше пречистена от сутрешния ветрец и песните на славеите. Не бе останал и помен от умората: чувстваше се прероден.

Като примижаваше очи и гледаше нагоре, той видя яркото червено слънце, възлизащо над планините. Скочи на крака. Слънчевата топлина беше вече разпалила неговото въодушевление и натрупаната в крайниците му енергия изискваше действие. Протегна се и спокойно каза:

— Днес е денят.

Усети глад и по някаква причина това го подсети за Джотаро. Може би се отнесе твърде грубо с момчето миналата нощ, но това беше преценен ход, част от обучението му. Мусаши отново увери сам себе си, че където и да е, Джотаро е в безопасност.

Вслуша се в звука на потока, който се спускаше по планинския склон, заобикаляше оградата отвътре, опасваше бамбуковата горичка и после изникваше изпод оградата по пътя си към долните земи на крепостта. Мусаши изми лицето си и пи до насита вместо закуска.

Водата беше хубава, толкова хубава, та предположи, че е основната причина Секишусай да избере това място за своето оттегляне от света. Като не знаеше още нищо за изкуството на чайната церемония, той и не допускаше, че вода с такава чистота беше всъщност за един ценител като сбъдната молитва.

Изплакна кърпата си за ръце в потока и след като старателно се изтри, изчисти и мръсотията от ноктите. После оправи косата си с прикаченото към сабята ножче. Щом Секишусай беше не само майстор на школата Ягю, но и един от най-великите хора в страната, Мусаши възнамеряваше да изглежда възможно най-добре. Той самият не беше нищо друго освен безименен воин, толкова различен от Секишусай, колкото най-малката звездичка от луната.

Докато приглаждаше коса и оправяше яката си, той се чувстваше вътрешно спокоен. Съзнанието му бе ясно; беше решен да почука на вратата като всеки редовен посетител.

Къщата беше доста далече нагоре по хълма и едва ли едно обикновено почукване би могло да се чуе. Оглеждайки се за нещо като мандало, той видя две плочки, по една от двете страни на вратата. Бяха красиво гравирани, а вдлъбнатият надпис беше запълнен със синкава смола, която имаше вид на бронзова патина. На дясната имаше следните думи:

Не се чудете вие, преписвачите,

на този мъж, заключил крепостта си.

А на лявата:

Тук няма меченосци да намерите,

само млади славеи в полята.

Стиховете бяха отправени към „преписвачите“ — чиновниците от крепостта, но значението им беше по-дълбоко. Старецът беше затворил вратата си не само за скитащи се ученици, а за всички дела на тоя свят, за неговите почести, както и за неговите изпитания. Бе загърбил земните желания — и своите, и чуждите.

„Още съм млад“, напомни си Мусаши. „Прекалено млад! Този човек е напълно недостижим за мен.“

Желанието му да почука на вратата се изпари. Наистина, мисълта да се натрапи на стария отшелник сега изглеждаше дивашка и той се почувства засрамен от себе си.

Само цветята и птиците, вятърът и росата трябва да прекрачват този праг. Секишусай вече не беше нито най-големият майстор на сабята в страната, нито господарят на имение, а човек, завърнал се към природата, отрекъл се от суетата на хорския живот. Да тревожи дома му би било светотатство. А и каква чест, какво отличие би придобил от победата над човек, за когото почестите и отличията вече не значат нищо?

„Добре, че прочетох това“, каза си Мусаши. „Ако не бях, щях да направя голяма глупост!“ Слънцето беше вече високо в небето и чуруликането на славеите замря. От хълма в далечината се дочуха припрени стъпки. Очевидно подплашени от шума, рояк птички се вдигна извит като дъга към небето. Мусаши надникна през портата да види кой идва.

Беше Оцу.

Значи нейна е била флейтата, която чу! Дали да изчака и да я срещне? Или да се маха? „Искам да говоря с нея, помисли си. Трябва да го направя!“

Обзе го нерешителност. Сърцето му се разтуптя и самоувереността му изчезна.

Оцу изтича надолу по пътеката към едно място на няколко крачки от мястото, където беше застанал. После спря и с лек вик на изненада се обърна.

— Мислех, че е точно зад мен — промърмори, оглеждайки се наоколо. След това се затича обратно нагоре по хълма, викайки: — Джотаро! Къде си?

Като чу гласа й, Мусаши пламна от смущение и започна да се изпотява. Колебанието му го отвращаваше. Нямаше сили да излезе от своето прикритие в сянката на дърветата.

След малко Оцу извика пак и този път последва отговор.

— Тук съм. Ти къде си? — викна Джотаро от горната част на горичката.

— Насам! — отговори тя. — Казах ти да не се отклоняваш така.

Джотаро бежешком се появи при нея.

— А, тук ли си била? — възкликна.

— Нали ти казах да вървиш след мен!

— Е, аз тръгнах, но после видях един фазан и го подгоних.

— Отгоре на всичко гониш фазан! Забрави ли, че трябва да търсиш една важна личност тази сутрин?

— О, аз не се тревожа за него. Той не е от тия, дето ще пострадат.

— Работата не изглеждаше такава, когато се втурна снощи в стаята ми. Беше готов да избухнеш в плач.

— Не е вярно! Просто всичко стана много бързо, не знаех какво да правя.

— Аз също, особено като ми каза името на твоя учител.

— А ти откъде познаваш Мусаши?

— От едно село сме.

— И това е всичко?

— Разбира се, че е всичко.

— Странно. Не разбирам защо се разплака само от това, че някакъв твой съселянин се е появил тук.

— Толкова много ли плаках?

— Как за мен помниш всичко, като забравяш ти самата какво си правила? Както и да е, сигурно съм бил доста уплашен. Ако ставаше въпрос само за четирима обикновени мъже срещу моя учител, не бих се притеснявал, обаче казват, че всичките били майстори. Като чух флейтата, си спомних, че си тук в крепостта и си помислих, че може би ако се извиня на негово височество…

— Ако ти си ме чул да свиря, Мусаши трябва също да ме е чул. Може дори да е познал, че съм аз. — Гласът й омекна. — Докато свирех, мислех за него.

— Не разбирам какво значение има това. Както и да е, по звука на флейтата намерих къде си.

— И страхотно зрелище беше — влетяваш в къщата и крещиш за „сражение“ някъде. Негово височество доста се стресна.

— Но той е добър човек. Като му казах, че съм убил Кишу, не се ядоса като другите.

Сетила се изведнъж, че губи време, Оцу забърза към портата.

— Може да говорим по-късно — каза тя. — Сега имаме по-важна работа. Трябва да намерим Мусаши. Секишусай даже наруши принципите си и каза, че иска да се запознае с човека, който е извършил това, за което разказваш.

Оцу изглеждаше свежа като цвете. Яркото слънце на ранното лято придаваше на бузите й блясъка на зреещ плод. Тя помириса младите листа и усети тяхното ухание да изпълва дробовете й.

Мусаши, скрит между дърветата, я гледаше втренчено, учуден от здравия й вид. Тази Оцу, която виждаше сега, беше много различна от момичето, което седеше унило на терасата в Шиподжи и наблюдаваше света с равнодушни очи. Тогава Оцу нямаше кого да обича. Или поне любовта, която изпитваше, беше мъглява и трудно определима. Като дете тя беше чувствителна, смутена и някак обидена от това, че е сирак.

Опознаването на Мусаши и възхищението й от него породи любовта, която живееше сега в нея и осмисляше съществуването й. През дългата година на скитане и търсене тялото и духът й бяха придобили смелостта да посрещнат всяко предизвикателство на съдбата.

Доловил бързо новата жизненост на Оцу и колко това я беше разхубавило, Мусаши изгаряше от желание да я отведе някъде насаме и да й каже всичко — как копнее за нея, как му е необходима физически. Искаше да разкрие стаената в коравото му сърце уязвимост; искаше да оттегли думите, които издълба на моста Ханада. Далече от чужди очи той би й показал колко нежен може да бъде. Би й казал, че изпитва към нея такава любов, каквато и тя към него. Можеше да я притисне в прегръдките си, да гали бузи в нейните, да изплаче сълзите си. Сега беше достатъчно силен, за да признае пред себе си, че тези чувства са истински.

Пак си припомни всичко, което Оцу му беше говорила преди и разбра колко жестоко и грозно от негова страна беше да отхвърли простата, искрена любов, която тя му предложи.

Беше нещастен, но все пак в него имаше нещо, което не можеше да се поддаде на тези чувства и което му казваше, че греши. В гърдите му живееха двама души — единият копнееше да се обади на Оцу, а другият му казваше, че е глупак. Не можеше да бъде сигурен кой от тях е истинската му същност. Докато обзет от нерешителност се взираше иззад дърветата, виждаше сякаш две пътеки — едната в светлина, а другата в мрак.

Оцу, неподозираща присъствието му, направи няколко крачки извън портата. Обърна се и видя, че Джотаро се навежда и взема нещо от земята.

— Джотаро, какво правиш, за бога? Побързай!

— Чакай! — извика той развълнувано. — Виж това!

— Само мръсен стар парцал! За какво ти е?

— Той е на Мусаши.

— На Мусаши ли? — ахна тя и се затича назад към него.

— Да, негово е — отвърна Джотаро, като хвана кърпата за ъглите, за да може тя да я види. — Спомням си я. От къщата на вдовицата, където отседнахме в Нара е. Виж тук — оцветена е с шарки като кленов лист и буквата „Лин“. Това е името на собственика на тамошната гостилница.

— Мислиш ли, че Мусаши е бил точно тук? — извика Оцу, оглеждайки се обезумяла наоколо.

Джотаро се изпъна почти на височината на момичето и с все сила изкрещя:

— Сенсей!

В горичката нещо прошумоля. Оцу се сепна, обърна се рязко и се втурна към дърветата. Момчето я последва.

— Къде отиваш? — извика то.

— Мусаши току-що избяга!

— Накъде?

— Натам.

— Не го виждам.

— Ето там, между дърветата.

Тя зърна силуета на Мусаши, но мигновената й радост веднага беше помрачена, като забеляза как рязко увеличава той разстоянието помежду им. Завтече се след него с цялата сила, на която бяха способни нозете й. Джотаро тичаше с нея, без сериозно да й вярва, че е видяла Мусаши.

— Грешиш! — извика той. — Сигурно е бил някой друг. Защо Мусаши ще бяга?

— Гледай!

— Къде?

— Там! — тя си пое дълбоко дъх и като напрегна до край гласа си, изкрещя: — Му-са-ши! — но едва безумният вик излезе от устата й, се спъна и падна. Докато Джотаро й помагаше да стане, тя проплака: — Защо не му извикаш и ти? Викни го! Викни го!

Вместо да направи каквото тя каза, той ужасен замръзна и се вторачи в лицето й. Беше виждал това лице и преди, с неговите кръвясали очи, тънки като игла вежди, восъчен нос и челюст. Беше лицето на маската! Маската на лудата, която вдовицата от Нара му даде. Лицето на Оцу нямаше нейната чудато изкривена уста, но иначе приликата бе пълна. Бързо отдръпна ръце и отстъпи уплашен.

Оцу продължи да нарежда:

— Не трябва да се предаваме! Той никога няма да се върне, ако го оставим да избяга сега! Викни го! Накарай го да се върне!

Нещо отвътре възпираше Джотаро, но изражението на Оцу му подсказа, че е безсмислено да я убеждава. Двамата отново се затичаха и той също почна да крещи с все сили.

От другата страна на горите имаше нисък хълм, в подножието на който минаваше задният път от Цукигазе към Ига.

— Ето го Мусаши! — извика Джотаро.

Щом стигна до пътя, той можа да види ясно своя учител, но Мусаши беше вече много далече от тях, за да чуе виковете им.

Оцу и Джотаро тичаха, докато ги държаха краката, крещяха до прегракване. Виковете им ехтяха над полетата. В края на долината изгубиха от поглед Мусаши, който тичаше право към гъсто обраслите предпланини.

Двамата спряха и останаха там, отчаяни като изоставени деца. Белите облаци се разстилаха в празнотата над тях, а ромонът на потока усилваше самотата им.

— Той е луд! Той не е на себе си! Как може да ме изостави по такъв начин? — проплака Джотаро и удари с крак в земята.

Оцу се облегна на един голям кестен и даде воля на сълзите си. Дори огромната й любов към Мусаши — любов, за която би пожертвала всичко — беше неспособна да го задържи. Чувстваше се озадачена, съкрушена и сърдита. Знаеше неговите цели в живота, както и защо я избягва. Разбра го от онзи ден на моста Ханада. И все пак не можеше да схване защо той я смята за препятствие по пътя към голямата си цел. С какво нейното присъствие би попречило на призванието му?

Или всичко е само оправдание? Не е ли истинската причина в това, че той не я харесва достатъчно? Това сигурно би имало повече смисъл. И все пак… и все пак… Оцу беше започнала да разбира Мусаши, когато го видя вързан за дървото в Шиподжи. Не й се вярваше да е някой, който ще излъже жена. Ако не се интересуваше от нея, би й го казал, но всъщност на моста Ханада той й призна, че много я харесва. Тя с тъга си припомни сега думите му.

Тъй като беше сираче, известна студенина я възпираше да вярва на много хора, но щом веднъж се довереше някому, напълно разчиташе на него. В мига чувстваше, че няма друг освен Мусаши, заради който си струва да живее и който да заслужава да му се вярва. Измяната на Матахачи й беше за урок — и то от най-горчивите — колко предпазливо трябва да е едно момиче в преценката си за мъжете. Но Мусаши бе различен от Матахачи. Тя не само му беше посветила живота си, но и бе решила никога да не съжалява за това.

Но защо той не изрече поне една дума? Това вече Оцу не можеше да понесе. Листата на кестена се поклащаха, сякаш дървото разбира и й съчувства.

Колкото повече се ядосваше, толкова повече я обземаше любов към него. Дали такава е съдбата й или не, не можеше да определи, но нейната разкъсана от мъка душа й подсказваше, че няма за нея истински живот без Мусаши.

Джотаро погледна надолу към пътя и промълви:

— Насам идва свещеник.

Оцу не му обърна внимание.

Наближаваше пладне и небето беше станало дълбоко и прозрачно синьо. Монахът, който се спускаше по склона в далечината, имаше вид на слязъл от облаците, сякаш няма нищо общо с този свят. Като приближи кестена, той погледна към него и видя Оцу.

— Това пък какво е? — възкликна и при звука на неговия глас Оцу вдигна поглед.

С разширени от изненада очи, тя извика:

— Такуан!

В сегашното нейно състояние Такуан Сохо й се стори като спасител. Чудеше се дали не сънува.

Макар Оцу да остана поразена при вида на Такуан, за него това, че я намира, не беше повече от потвърждение на нещо, което вече е предполагал. Оказа се, че пристигането му не е нито случайност, нито чудо.

Такуан от дълго време бе в приятелски отношения със семейство Ягю. Познанството му с тях водеше началото си от дните, когато като млад послушник в Сангенин в Дайтокуджи задълженията му включваха чистенето на кухнята и правенето на фасулена каша.

По онова време Сангенин, по-късно познат като „Северния дял“ на Дайтокуджи, беше известен като сборно място на „необикновени“ самураи, ще рече — самураи, отдадени на размишления за смисъла на живота и смъртта. Мъже, усетили необходимост да познаят духовния свят, както и техническите умения на бойните изкуства. Там се тълпяха повече самураи, отколкото дзен-монаси, вследствие на това храмът се прочу като разсадник на непокорство.

Между самураите, които идваха, бяха Судзуки Ихаку, братът на господаря Коизуми от Исе, Ягю Городзаемон, наследник на дома Ягю и братът на Городзаемон — Муненори. Последният бързо се привърза към Такуан и оттогава двамата останаха приятели. По време на многото си посещения в крепостта Коягю, Такуан беше срещал Секишусай и изпитваше голямо уважение към по-възрастния човек. Секишусай също хареса младия послушник, който го впечатли като даващ големи надежди.

Неотдавна Такуан се спря временно в Нансоджи, област Идзуми и оттам беше изпратил писмо да се осведоми за здравето на Секишусай и Муненори. Получи дълъг отговор, в който между другото се казваше:

Напоследък много ми върви. Муненори пое длъжност при Токугава в Едо, а внукът ми, който напусна службата си при господаря Като от Хиго и замина да учи сам, напредва успешно. Аз самият имам за посетител едно красиво младо момиче, което не само добре свири на флейта, но и разговаря с мен, заедно пием чай, подреждаме цветя и съчиняваме стихове. Тя е радостта на моите старини, цвете, цъфтящо там, където иначе би било студена, неуютна стара колиба. Щом ми каза, че е от Мимасака, недалеч от Вашето родно място, и че е отгледана в някакъв храм на име Шиподжи, предположих, че има много общи неща между вас. Необикновено приятно е да пиеш вечерното си саке под звуците на флейта, и то при добро изпълнение, и щом сте толкова наблизо, надявам се да дойдете да споделите това удоволствие с мен.

За Такуан щеше да е трудно при каквито и да е обстоятелства да откаже поканата, но увереността, че описаното в писмото момиче е Оцу, го направи още по-склонен да я приеме. Докато тримата вървяха към къщата на Секишусай, той зададе на девойката много въпроси, на които тя отговори без недомлъвки.

Разказа му какво е правила, откакто го видя за последен път в Химеджи, за станалото тази сутрин и за своите чувства към Мусаши. Монахът с внимателно кимане изслуша печалната й история.

Щом тя свърши, каза:

— Струва ми се, жените могат да изберат начин на живот, който не би бил възможен за мъжете. Ако искаш, съгласен съм да те посъветвам какъв път да следваш за в бъдеще.

— О, не.

— Е…

— Вече съм решила какво ще правя.

Такуан я изгледа внимателно. Беше се спряла и гледаше в земята. Имаше дълбоко отчаян вид, но при все това някаква сила в гласа й го накара да промени мнението си.

— Ако имах някакви съмнения, ако мислех, че няма да издържа — каза тя, — никога не бих напуснала Шиподжи. Все така съм решена да срещна Мусаши. Единственият въпрос в ума ми е дали това ще му причини някакви неприятности, дали ако продължа да живея, ще му донеса нещастие. В такъв случай ще трябва да направя нещо.

— Какво точно ще рече това?

— Не мога да ти кажа.

— Пази се, Оцу!

— От какво?

— Под това ярко весело слънце божеството на смъртта те притегля към себе си.

— Аз… аз не разбирам за какво говориш.

— Така и предполагам, но това е, защото богът на смъртта ти дава сили. Глупаво би било да умреш, Оцу, особено заради несподелена любов.

Такуан се усмихна.

Оцу отново започна да се ядосва. Със същия успех би могла да говори на вятъра, мислеше си — Такуан никога не е бил влюбен. Невъзможно е за човек, който никога не се е влюбвал, да разбере нейните чувства. Да се опитва да му ги обяснява за нея беше, както за него да седне да обяснява дзен на малоумен. Но както има истина в дзен, независимо дали един малоумен би я схванал или не, така има и хора, които биха се жертвали в името на любовта, независимо дали Такуан ще разбере това. За една жена поне любовта е нещо много по-сериозно от досадните гатанки на един дзен-монах. Щом си обзет от любов на живот и смърт, какво значение има как звучи пляскането с една ръка? Хапейки устните си, Оцу се зарече да не казва нищо повече.

Такуан стана сериозен.

— Трябвало е да се родиш мъж, Оцу. Мъж със силна воля като твоята без съмнение би постигнал много за благото на страната.

— Значи ли това, че съществуването на жена като мен е грешка? Понеже може да навреди на Мусаши?

— Не изопачавай думите ми. Нямах това предвид. Колкото и да обичаш Мусаши, той все пак избяга, нали? И мисля, че няма никога да го настигнеш.

— Аз не правя това за забавление. То е по-силно от мен. Обичам го.

— Само малко време не съм те виждал и ето те вече като всички останали жени.

— Ти съвсем ли не схващаш? О, остави, да не говорим повече за това. Образцов монах като теб никога няма да разбере чувствата на една жена.

— Не знам как да ти отговоря. Все пак вярно е, жените наистина ме озадачават.

Оцу се обърна и каза:

— Джотаро, да вървим!

Двамата заслизаха по един страничен път, докато Такуан остана неподвижно да ги наблюдава. Веждите му тъжно потрепнаха. Монахът стигна до извода, че не може да направи нищо повече.

— Няма ли да се сбогуваш със Секишусай, преди да поемеш по пътя си? — извика той след момичето.

— Ще се сбогувам с него в сърцето си. Той и бездруго знае, че нямах намерение да оставам задълго в дома му.

— Няма ли да размислиш?

— За кое?

— Ами хубаво се живее в планините на Мимасака, но тук също е хубаво. Тук е спокойно и тихо и животът е прост. Вместо да те гледам, че тръгваш по широкия свят с всичките му беди и неволи, бих предпочел да видя, че живееш в мир сред тези планини и ручеи, като славеите, които ни чуруликат.

— Ха-ха! Не, благодаря ти много, Такуан!

Такуан въздъхна, разбрал, че е безпомощен пред тази волева млада жена, твърдо решена да поеме сляпо по избрания път.

— Може да ти е смешно, Оцу, но там, накъдето си тръгнала, е пътят на мрака.

— На мрака ли?

— Отгледана си в храм. Би трябвало да знаеш, че пътят на мрака и страстта води само към отчаяние и нещастие, от които спасение няма.

— За мен, откакто съм се родила, никога не е имало път на светлината.

— Но той съществува, съществува!

Вложил в този довод цялата си сила, Такуан се приближи към момичето и го хвана за ръката. Отчаяно искаше тя да му повярва.

— Ще говоря със Секишусай за това — предложи той. — За това как можеш да живееш и да си щастлива. Можеш тук в Коягю да си намериш добър съпруг, да имаш деца и женски занимания. С теб това село ще стане по-хубаво. А така и ти ще бъдеш щастлива.

— Разбирам, че се опитваш да ми помогнеш, но…

— Направи го, умолявам те!

Дръпна я за ръката, погледна Джотаро и каза:

— Ела и ти, момче!

Джотаро поклати решително глава.

— Аз не. Ще последвам учителя си.

— Добре, прави каквото знаеш, но поне се върни в крепостта и кажи сбогом на Секишусай.

— О, забравих! — възкликна Джотаро. — Маската ми остана там. Отивам да си я взема.

Той хукна, без да го е грижа за пътища на мрака и пътища на светлината.

Оцу обаче стоеше безмълвно на кръстопътя. Такуан се успокои и отново се превърна в познатия й отпреди стар приятел. Той я предупреди за опасностите, дебнещи в живота, към който тя се стреми и се опита да я убеди, че има и други начини да открие щастието. Оцу остана неподвижна.

Скоро Джотаро дотича с маската на лицето. Като я видя, Такуан замръзна, несъзнателно усетил, че това е бъдещото лице на Оцу, онова, което ще види след изстраданото от нея дълго вървене по пътя на мрака.

— Ще тръгвам вече — каза Оцу и пристъпи на крачка встрани.

Джотаро, притиснат до ръкава й, каза:

— Да, хайде. Време е!

Такуан вдигна очи към белите облаци, съжалявайки за поражението си.

— Не мога нищо повече да направя — каза той. — За самия Буда спасението на жените се е оказало безнадеждно.

— Сбогом, Такуан — завърши Оцу. — Покланям се на Секишусай оттук, но кажи му и ти благодаря и сбогом от мое име.

— Ох, даже и аз започвам да мисля, че свещениците са луди. Където и да отидат, не срещат нищо друго освен хора, които тичат към ада. — Такуан вдигна ръце, после ги отпусна и много тържествено каза: — Оцу, ако започнеш да затъваш сред Шестте зли пътя или Трите кръстопътя, извикай името ми. Помисли за мен и извикай името ми! Дотогава мога само да ти кажа: пътувай, колкото можеш и опитай да бъдеш предпазлива.