Ейджи Йошикава
Мусаши (100)

Метачи и търговци

Черешовите цветове бяха бледи и прецъфтели, а цветовете на магарешкия бодил — оклюмали, тъжно напомнящи за времето преди векове, когато Нара е била столица. Беше малко топло за ходене, но нито Гоносуке, нито Йори можеха да се уморят от път.

Момчето подръпна Гоносуке за ръкава и разтревожено забеляза:

— Този мъж все още ни следва.

Без да спира да гледа напред, Гоносуке отвърна:

— Преструвай се, че не го виждаш.

— Но той е зад нас, откакто излязохме от Кофукуджи.

— Хм-м.

— И беше в странноприемницата, където бяхме отседнали, нали?

— Не оставяй това да те тревожи. Нямаме нищо ценно, което да си струва да се открадне.

— Имаме живота си! Той струва нещо.

— Ха-ха. Аз пазя живота си под ключ. А ти?

— Аз мога да се грижа за себе си.

Йори стегна хватката на лявата си ръка върху ножницата.

Гоносуке знаеше, че мъжът е планинският монах, който предизвика предишния ден Нанкобо, но не можеше да си представи защо може да ги преследва.

Йори отново се огледа и каза:

— Няма го вече.

Гоносуке също погледна назад.

— Вероятно се е уморил.

Пое си дълбоко дъх и добави:

— Все пак това ме кара да се чувствам по-добре.

Тази вечер отседнаха в една селска къща и рано на следващата сутрин стигнаха Амано в Кавачи. Това бе малко селце от къщи с ниски стрехи, зад които течеше поточе от кристалночиста планинска вода. Гоносуке бе дошъл да постави възпоменателната дъсчица на майка си в Конгоджи, наричан връх Коя на жените. Преди това обаче искаше да се види с една жена на име Оан, която познаваше още от дете, за да има човек, който от време на време да гори тамян пред дъсчицата. Ако не успееше да я открие, смяташе да отиде на връх Коя, погребалното място на богатите и силните. Надяваше се това да не се наложи — отиването там щеше да го накара да се чувства като просяк.

Щом помоли съпругата на някакъв дюкянджия да го упъти, му бе казано, че Оан е жена на производител на саке на име Тороку и тяхната къща била четвъртата от дясната страна след вратата на храма.

Щом минаха през портата, Гоносуке се зачуди дали жената знаеше какво говори, защото там имаше надпис, който казваше, че да внасяш саке и лук на свещената земя е забранено.

Тази малка загадка бе изяснена вечерта от Тороку, който ги бе посрещнал приветливо и с готовност се бе съгласил да говори с игумена за възпоменателната дъсчица. Пивоварят каза, че Тойотоми Хидейоши веднъж опитал и изразил възхищението си от произвежданото за храмови нужди саке. Свещениците тогава основали спиртоварната да прави саке за Хидейоши и други даймио, които допринасяли за поддръжката на храма. Производството западнало някъде след смъртта на Хидейоши, но храмът все още снабдявал известен брой почетни дарители.

Когато Гоносуке и Йори се събудиха на следващата сутрин, Тороку вече бе излязъл. Върна се малко след обяд и каза, че нещата са уговорени.

Конгоджи бе разположен в долината на река Амано, сред върхове с нефритен цвят. Гоносуке, Йори и Тороку спряха за минута на моста, който водеше към главната порта. Черешови цветчета плуваха по водата долу. Гоносуке стегна рамене и сякаш бе обгърнат от набожност. Йори оправи яката си.

Когато наближиха главната зала, бяха поздравени от игумена — висок, доста здрав мъж, който носеше обикновена свещеническа дреха. Окъсана сламена шапка и дълга тояга нямаше да бъдат неуместно допълнение към образа му.

— Този ли е мъжът, който иска да прочетем служба за неговата майка? — попита той с приятелски тон.

— Да, господине — отговори Тороку, просвайки се на земята.

Понеже очакваше духовник със строго лице и облечен в златен брокат, поздравът на Гоносуке бе някак си объркан. Той се поклони и наблюдаваше игумена, докато последният слезе надолу от галерията с колони, надяна на големите си крака сламени сандали и застана пред него. С молитвена броеница в ръка, игуменът им посочи да го следват. Един млад свещеник също тръгна след тях.

Подминаха залата на Якуши, трапезарията, едноетажната пагода-съкровищница и жилищните помещения на свещениците. Когато стигнаха залата на Дайничи, младият свещеник пристъпи напред и почна да говори с игумена. Последният кимна и свещеникът отвори вратата с огромен ключ.

Влязоха заедно в обширната зала и Гоносуке и Йори коленичиха пред подиума на свещениците. Цели десет стъпки над тях беше огромната статуя на Дайничи, всеобемащият Буда на езотеричните секти. След няколко мига игуменът се появи иззад олтара, облечен в расото си и се разположи върху подиума. Припяването на сутрата започна и той сякаш напълно се превъплъти в изпълнен с достойнство първосвещеник. Достолепие личеше дори в стойката на раменете му.

Гоносуке стисна ръце пред себе си. Като че облак мина пред очите му и от него изплува образа на прохода Шиоджири, където той и Мусаши взаимно опознаха силите си. Майка му седеше от едната страна, изправена като дъска и с разтревожен вид, точно както беше, когато извика думата, която го спаси в тази битка.

„Майко, мислеше си той, ти не трябва да се тревожиш за моето бъдеще. Мусаши се съгласи да ми стане учител. Не е далеч денят, когато ще мога да основа свое собствено училище. Светът може и да е в безпорядък, но аз няма да се отклоня от пътя. Нито пък ще пренебрегна синовните си задължения…“

Докато Гоносуке се откъсне от унеса си, монотонното припяване бе спряло и игуменът си беше отишъл. До него Йори стоеше като прикован на място, очите му приковани в лицето на Дайничи — чудо на скулптурното майсторство, изваяно през тринадесети век от великия Екей.

— Защо гледаш така, Йори?

Без да отмести поглед, момчето каза:

— Това е сестра ми. Този Буда изглежда като сестра ми.

Гоносуке избухна в смях.

— За какво говориш? Ти даже никога не си я виждал. Както и да е, никой човек никога не би могъл да има милосърдието и безметежността на Дайничи.

Йори разтърси силно глава.

— Виждал съм я. Близо до къщата на господаря Ягю в Едо. И съм говорил с нея. Тогава не знаех, че ми е сестра, но едва сега, докато игуменът пееше, лицето на Буда се превърна в нейното. Изглеждаше, като че ли ми казва нещо.

Излязоха и седнаха в галерията, доволни от разнасянето на виденията, които и двамата бяха претърпели.

— Възпоменателната служба бе за майка ми — каза Гоносуке замислено. — Но това бе добър ден също и за живите. Като си седим тук така е трудно да повярваш, че съществуват битки и кръвопролития.

Металният връх на пагодата-съкровищница блестеше под лъчите на залязващото слънце като обсипана със скъпоценности сабя; всички останали сгради тънеха в дълбока сянка. Една притъмняла пътека с подредени по края каменни фенери водеше по стръмния склон към чайна в стил Муромачи и малка гробница.

Близо до чайната една стара монахиня, забрадена с бяла копринена кърпа и пълен човек на около петдесет метяха със сламени метли листата.

Монахинята въздъхна и каза:

— Смятам, че е по-добре, отколкото беше.

Малко хора идваха до тази част на храма, дори за да изчистят натрупаните през зимата листа и птичи скелети.

— Трябва да сте уморена, майко — каза мъжът. — Защо не седнете да си починете? Аз ще довърша останалото.

Бе облечен в просто памучно кимоно, връхна дреха без ръкави, сламени сандали и кожени чорапи с шарка на черешов цвят и носеше къса сабя с проста дръжка, покрита с кожа на акула.

— Не съм уморена — отвърна тя и леко се засмя. — Но какво да кажем за теб. Ти не си свикнал на това. Не ти ли се напукаха ръцете?

— Не, не са напукани, но се изприщиха.

Жената отново се засмя и каза:

— Е, това не е ли добро напомняне, което да отнесеш у дома?

— Не ме интересува. Чувствам сърцето си пречистено. Надявам се това да означава, че нашият малък дар за боговете им се е харесал.

— О, става толкова тъмно. Нека да оставим другото за утре сутринта.

Гоносуке и Йори вече се бяха изправили до галерията. Коецу и Мийошу се приближиха бавно по пътеката, хванати за ръка. Щом наближиха до залата на Дайничи, двамата се стреснаха и извикаха:

— Кой е там?

После Мийошу каза:

— Беше хубав ден, нали? Да разгледате местността ли сте били?

В отговор Гоносуке се поклони с думите:

— Не, дойдох да прочетат една сутра за майка ми.

— Приятно е да видиш млади хора, които са признателни към родителите си.

Тя майчински потупа Йори по главата.

— Коецу, имаш ли още от онези житни питки?

Коецу извади малък вързоп от ръкава си и го предложи на Йори като каза:

— Прощавай, че ти предлагам, каквото е останало.

— Гоносуке, мога ли да го взема? — попита Йори.

— Да — каза Гоносуке, като благодари от името на момчето.

— По произношението ви изглежда, че сте от изток — отбеляза Мийошу. — Мога ли да запитам накъде отивате?

— Изглежда това е едно безкрайно пътуване по един път без край. Това момче и аз сме последователи на Пътя на меча.

— Труден път сте избрали. Кой е вашият учител?

— Казва се Миямото Мусаши.

— Мусаши? Нима?!

Мийошу се загледа в пространството, сякаш призовава някакъв приятен спомен.

— Къде е сега Мусаши? — попита Коецу. — Много време мина, откакто го видяхме за последен път.

Гоносуке им разказа за участта на Мусаши през последните години. Докато слушаше, Коецу се усмихваше и кимаше, сякаш казва: „Това е, което бих очаквал от него.“

Когато свърши, Гоносуке попита:

— Мога ли да узная кои сте вие?

— О, простете, че не ви казахме преди.

Коецу представи себе си и своята майка.

— Мусаши бе прекарал с нас известно време преди няколко години. Ние сме негови почитатели и често си говорим за него, дори току-що.

След което той разказа на Гоносуке за две-три случки от времето, когато Мусаши беше в Киото.

Гоносуке отдавна бе чувал за Коецу и славата му на лъскач на саби и съвсем наскоро беше чул за връзката на Мусаши с този човек. Никога не бе очаквал обаче да се натъкне на заможния гражданин, докато последния чисти занемарени храмови дворове.

— Някой ваш близък ли има гроб тук? — попита той. — Или може би сте дошли на разходка?

— Не, нищо подобно — възкликна Коецу. — Не и на свещено място като това… чували ли сте от монасите нещо за историята на Конгоджи?

— Не.

— В такъв случай разрешете ми от името на свещениците да ви разкажа малко от нея. Моля, обаче, да разберете, че аз просто преразказвам, каквото съм чул.

Коецу спря за миг, огледа се бавно наоколо и като каза:

— Тази вечер имаме луна, точно каквато трябва — посочи забележителностите — над тях гробницата, Миеидо и Кангецутей, под тях Тайшидо, шинтоисткият олтар, пагодата-съкровищница, трапезарията и двуетажната порта.

— Гледайте внимателно — завърши той, сякаш завладян от вълшебството на самотната околност. — Този бор, тези скали, всяко дърво, всеки стрък трева тук са частица от невидимо присъствие — възвишеното предание на нашата страна.

Той продължи в този дух тържествено да им разказва как през четиринадесети век по време на един сблъсък между южния и северния имперски двор, планината била твърдина на южния. Как княз Моринага, известен още като Дайто но Мия, е провеждал тайни събрания за свалянето на регентите Ходжо. Как Кусуноки Масашиге и други поддръжници дали отпор на войските на северния двор. По-късно дошъл на власт родът Ашикага и император Го-Мураками, прогонен от връх Токо, бил принуден да бяга от едно място на друго. Най-накрая потърсил убежище в храма и дълги години живял като планински монах, като търпял същите лишения. Използвайки трапезарията като седалище на своето правителство, той неуморно се стремял да възвърне имперските правомощия, иззети от военните.

В по-ранни времена, когато самураите и придворните се били събрали около бившите императори Когон, Комьо и Суко, монахът Дзене с тъга написал: „Домовете на свещениците и планинските храмове, всичко бе пометено. Загубата е неописуема.“

Гоносуке слушаше смирено и почтително. Йори, грабнат от Коецувия глас, не можеше да отмести очи от лицето му.

Коецу си пое дълбоко дъх и продължи:

— Всичко тук е спомен от онези времена. Гробницата е последното обиталище на император Когон. От залеза на рода Ашикага насам нищо не е било поддържано както трябва. Ето защо майка ми и аз решихме да почистим малко, като израз на почит.

Зарадван от съсредоточеното внимание на своите слушатели, Коецу усърдно търсеше думи, за да изрази чувствата, които вълнуваха сърцето му.

— Докато метяхме, намерихме камък, върху който бе издялано стихотворение, вероятно от някой монах-воин от това време. Гласи:

И да продължи войната

даже стотици години,

пролетта ще се завърне.

Живейте с песен в сърцата,

вий, императорските люде.

— Помислете за смелостта и широтата на духа на този обикновен воин, който след години, даже десетилетия на битки в защита на императора е бил способен да се наслаждава и пее. Сигурен съм, че това е било, понеже с него е общувал духът на Масашиге. Въпреки че стотици години на сражения са минали, това място е оставало паметник на имперското достойнство. Не е ли това нещо, за което би трябвало да сме изключително благодарни?

— Не знаех, че това е било място на свещена битка — обади се Гоносуке. — Надявам се да извините невежеството ми.

— Радвам се, че имах възможността да споделя с вас някои от моите мисли за историята на нашата страна.

Четиримата заедно се спуснаха надолу по хълма. На лунната светлина сенките им изглеждаха тънки и безплътни.

Докато подминаваха трапезарията, Коецу каза:

— Ние сме тук от седем дни. Ще си тръгваме утре. Ако видите Мусаши, моля, кажете му да дойде да ни посети отново.

Гоносуке го увери, че точно така ще направи.

 

 

Плиткият, кротко течащ поток покрай външната храмова стена беше като естествен ров и бе пресечен от настлан с пръст мост.

Гоносуке и Йори едва бяха стъпили върху моста, когато голяма бяла фигура, въоръжена с тояга, изплува от сенките и се нахвърли върху гърба на Гоносуке. Той избегна атаката, като се хвърли на една страна, но Йори бе съборен от моста.

Мъжът се метна покрай Гоносуке към пътя от другата стана на рова. Щом се обърна, зае стабилна стойка. Краката му наподобяваха малки дънери. Гоносуке видя, че това е монахът, който предния ден го следеше.

— Кой си ти? — извика Гоносуке.

Мъжът не отговори.

Гоносуке премести тоягата си в положение за удар и повтори:

— Кой си ти? Какво те кара да нападаш Мусо Гоносуке?

Монахът действаше така, все едно нищо не е чул. Очите му мятаха огън, докато пръстите му, стърчащи от тежките сламени сандали, педя по педя се придърпаха напред подобно на движеща се стоножка.

Гоносуке изръмжа и тихо изруга под носа си. Късите му, тежки крайници изгаряха от желанието да се бият и той също запристъпва срещу мъжа.

Тоягата на монаха с кънтящ пукот се строши на две. Едната част полетя във въздуха, а другата монахът запрати с цялата си сила към лицето на Гоносуке. Не улучи, но докато последният възстановяваше равновесието си, противникът му извади сабята си и затрополи по моста.

— Копеле! — извика Йори.

Монахът ахна и докосна с ръка лицето си. Малките камъни, които Йори беше хвърлил, попаднаха в целта и един го удари право в окото. Непознатият се обърна и избяга надолу по пътя.

— Спри! — извика Йори, изпълзявайки по брега с шепа камъни в ръка.

— Остави това — посъветва го Гоносуке, като сложи ръка върху рамото му.

— Дано това да му е стигнало — ядно каза Йори, хвърляйки камъните срещу луната.

Скоро след като се върнаха в къщата на Тороку и си легнаха, излезе внезапна буря. Вятърът ревеше в дърветата, заплашвайки да отнесе покрива на къщата, но това не бе единственото нещо, което им пречеше да заспят веднага.

Гоносуке лежеше буден и си мислеше за миналото и настоящето, чудейки се дали светът сега наистина е по-добър, отколкото в отминалите времена. Нобунага, Хидейоши и Иеясу бяха спечелили сърцата на хората, както и властта, с която да управляват, но чудеше се той, истинският суверен не е ли в действителност забравен, а хората — подведени да почитат лъжливи богове? Времето на Ходжо и Ашикага е било омразно, в крещящо противоречие със самите начала, на които е основана страната. Все пак, дори тогава великите воини като Масашиге и неговият син, заедно с поддръжници от много области са следвали истинския Път. Какво е станало сега с Пътя на самураите, питаше сам себе си Гоносуке. Също като Пътя на гражданина и Пътя на селянина, той изглежда съществува само заради ползата на военния управник.

Мислите на Гоносуке сгорещиха цялото му тяло. Върховете на Кавачи, горите около Конгоджи, виещата буря сякаш се бяха превърнали в живи същества, които като насън го викаха.

Йори не можеше да освободи мислите си от неизвестния монах. Много по-късно, когато бурята се усили, все още си спомняше за подобната на дух бяла фигура. Накрая дръпна завивките над очите си и потъна в дълбок сън без сънища.

 

 

Когато поеха на следващия ден, облаците над планините бяха оцветени като дъга. Точно отвъд селото пътуващ търговец изникна от утринната мъгла и им пожела добро утро.

Гоносуке му отвърна разсеяно. Йори, погълнат от мислите, които го бяха държали буден предната нощ, не се показа по-общителен.

Мъжът се опита да завърже разговор.

— Нали вие бяхте отседнали в къщата на Тороку миналата нощ? Познавам го от години. Приятни хора — той и жена му.

Получи в отговор от Гоносуке само тихо изръмжаване.

— От време на време се отбивам и в крепостта Коягю — продължи търговецът. — Кимура Сукекуро ми е направил доста услуги.

Това бе посрещнато от друго измънкване.

— Виждам, че сте ходили до „женския връх Коя.“ Предполагам, че ще отидете до самия Коя. Точно сега е най-подходящото време на годината. Снегът се е стопил и всички пътища са поправени. Можете без да бързате да пресечете проходите Амами и Киими, да нощувате в Хашимото или Камуро…

Подпитването на мъжа за пътуването им направи Гоносуке подозрителен.

— С какво се занимавате? — попита той.

— Продавам плетени въжета — каза мъжът и посочи малкия сноп на гърба си. — Правят ги от сплетен памук. Съвсем наскоро е измислено, но бързо се разпространява.

— Разбирам — каза Гоносуке.

— Тороку ми е помагал много, като казва на богомолците в Конгоджи за моите шнурове. В интерес на истината, аз смятах да нощувам снощи у тях, но той ми каза, че вече имал двама гости. Това донякъде ме разочарова. Когато съм при него, винаги ме е черпил с добро саке.

Мъжът се засмя.

Гоносуке леко се отпусна и започна да разпитва за разни места по пътя, тъй като търговецът бе добре запознат с околността. Докато стигнат платото Амами, разговорът бе станал доста приятелски.

— Хей, Сугидзо!

Един мъж изтича в лек тръс по пътя да ги настигне.

— Ти защо продължи и ме остави? Чаках те в село Амано. Каза, че ще ме чакаш там.

— Съжалявам, Генсуке — каза Сугидзо. — Срещнах тези двамата, заговорихме се и съвсем те забравих.

Той се засмя и се почеса по главата.

Облечен като Сугидзо, Генсуке също се оказа продавач на въжета. Докато вървяха, двамата търговци започнаха да обсъждат работите си.

Щом стигнаха до едно сухо дере, около двайсет стъпки дълбоко, Сугидзо внезапно млъкна и посочи.

— О, това е опасно — възкликна той.

Гоносуке спря и погледна към дерето, което можеше да бъде процеп от земетресение, навярно станало много отдавна.

— Какво ви смущава? — попита той.

— Тези дървета не са безопасни за преминаване. Вижте там — някои от скалите, които ги подпират, са били отнесени от вода. Трябва да ги наместим така, че да не мърдат. — След което добави: — Също заради безопасността на другите пътници.

Гоносуке ги наблюдаваше как приклекнаха на ръба на скалата и почнаха да нареждат камъни и пръст под отсечените стволове. Докато си мислеше, че тези двама търговци пътуват доста и затова добре познават пречките на едно пътуване, остана леко изненадан. Беше необичайно за мъже като тях да се грижат за другите и да поправят един мост.

Йори въобще не помисли за това. Впечатлен от тази проява на загриженост, той също се включи, като им събираше камъни.

— Това трябва да свърши работа — каза Генсуке.

Направи една стъпка върху моста, реши, че е безопасно и се обърна към Гоносуке:

— Аз ще мина пръв.

Разперил ръце за равновесие, той бързо мина на другата страна и подкани останалите да го последват.

По настояване на Сугидзо Гоносуке тръгна втори, Йори — точно след него. Още не бяха стигнали до средата, когато извикаха от изненада. Пред тях Генсуке държеше насочено копие. Гоносуке погледна назад и видя, че Сугидзо също е извадил такова оръжие.

„Откъде дойдоха копията?“, замисли се той. Изруга, прехапа ядосано устна и прецени неудобната си позиция.

— Гоносуке, Гоносуке…

Хванат неподготвен, Йори увисна на кръста на Гоносуке, докато този обгърна момчето с ръка и за миг затвори очи, поверил живота си на волята на небесата.

— Копелета!

— Млъкни! — извика монахът, който стоеше по-нататък по пътя зад Генсуке, с подуто и черно ляво око.

— Успокой се — каза Гоносуке на Йори, след което извика: — Значи ти стоиш зад това! Е, добре, внимавайте тогава, крадливи копелета! Този път с неподходящ човек се забъркахте!

Монахът изгледа студено Гоносуке.

— Не си струва човек да те обира — знаем го. Щом и пари не си могъл да събереш, какво правиш тук да шпионираш?

— Наричаш ме шпионин?

— Псе на Токугава! Хвърли тази тояга. Сложи си ръцете зад гърба. Не се опитвай нищо да правиш.

— Ах — въздъхна Гоносуке, сякаш желанието да се бие го е напуснало. — Вижте, правите грешка. Аз наистина съм от Едо, но не съм шпионин. Името ми е Мусо Гоносуке. Шугийоша съм.

— Остави лъжите.

— Какво те кара да мислиш, че съм шпионин?

— Нашите приятели на изток ни казаха преди време да внимаваме за мъж, който пътува с малко момче. Вие сте пратени тук от господаря Ходжо от Ава, нали?

— Не.

— Пусни тоягата и ела мирно тук.

— Не тръгвам никъде с вас.

— Тогава ще умреш на място.

Генсуко и Сугидзо запристъпваха отпред и отзад с готови за действие копия.

За да предпази Йори от нараняване, Гоносуке го плесна по гърба. С остър крясък Йори падна в храстите покриващи дъното на дерето. С гръмък вик „А-а-а!“, Гоносуке се втурна към Сугидзо.

За да бъде от полза, копието изисква определено пространство и добра преценка за времето. Сугидзо протегна ръка, за да мушне с оръжието напред, но пропусна точния миг. От гърлото му се изтръгна шумен грак и острието проряза празен въздух. Гоносуке се блъсна в него и той падна назад с Гоносуке отгоре му. Щом опита да се изправи, този заби десния си юмрук в лицето му. Сугидзо се озъби, но само постигна нелепо изражение, тъй като лицето му вече се бе превърнало в кървава каша. Гоносуке се изправи, стъпи върху главата на Сугидзо и скочи нагоре до края на моста.

С вдигната тояга извика:

— Тук съм и ви чакам, страхливци!

Още докато викаше, три въжета се плъзнаха над тревата към него, едното утежнено с предпазител за сабя, другото — с къса сабя в ножница. Първото въже се уви около ръката, друго около краката, а трето — около врата му. Само след миг още едно впримчи тоягата му.

Гоносуке се заизвива като хванато в паяжина насекомо, но не за дълго. Половин дузина мъже се втурнаха от гората зад него. Последно той лежеше на земята, овързан по-здраво от бала слама. С изключение на намръщения монах, всички останали бяха облечени като продавачи на въжета.

— Коне няма ли? — попита монахът. — Не ми се върви с него по целия път до връх Кудо.

— Вероятно ще можем да наемем коне в село Амами.