Ейджи Йошикава
Мусаши (77)

Пролетен дъжд в червено

— Яджибей не е ли тук? — попита високо Коджиро.

Комарджиите бяха така обзети от играта си, а плачещите — от спомени за детството, че никой не отвърна.

Коджиро отиде при Джуро, който лежеше по гръб, скрил с ръце очите си, и каза:

— Мога ли да попитам какво става?

— О, не знаех, че сте вие, господине.

Последва припряно бърсане на очи и издухване на носове, докато Джуро и останалите с труд се изправиха пак на крака и гузно се поклониха на своя учител по сабя.

— Вие плачете ли? — попита той.

— А-а, да. Искам да кажа, не.

— Странен човек си ти.

Докато останалите незабелязано се отдалечиха, Джуро почна да разправя за случайната си среща с Мусаши, доволен, че има тема, която може да отвлече вниманието на Коджиро от мъжката стая.

— Тъй като началникът го няма — обясни той, — не знаехме какво да правим и Осуги реши да говори с вас.

Очите на Коджиро ярко проблеснаха.

— Мусаши е отседнал в някакъв хан в Бакурочо ли?

— Преди — да, но сега е на гости в дома на Дзушино Косуке.

— Интересно съвпадение е това.

— Така ли?

— По случайност стана така, че съм пратил моя „Дълъг прът“ на Дзушино да го пооправи. Всъщност, вече трябва да е готов. Идвах днес насам, за да си го прибера.

— Вече сте бил там ли?

— Още не. Реших първо да се отбия за няколко минути тук.

— Хубаво, че така е станало. Ако внезапно се бяхте показали, Мусаши можеше да ви нападне.

— Не ме е страх от него. Как обаче мога да говоря със старицата, след като я няма?

— Не вярвам вече да е стигнала в Исараго. Ще пратя някой, който бяга по-бързо, да я повика обратно.

 

 

На проведения същата вечер военен съвет Коджиро изрази мнението, че няма причина да чакат Яджибей да се върне. Той самият ще иде да придружи Осуги, за да може тя най-сетне да потърси справедливото отмъщение. Джуро и Короку помолиха също да дойдат — повече заради честта, отколкото за да помогнат. Макар да познаваха славата на Мусаши като боец, те дори не допускаха, че той може да се мери с техния блестящ учител.

Тази вечер обаче не можеше да се направи нищо. При цялото си въодушевление, Осуги бе смъртно уморена и се оплака от болки в гърба. Решиха да изпълнят своя замисъл вечерта на следващия ден.

На другия следобед Осуги се окъпа със студена вода, почерни зъби и си боядиса косата. По здрач се приготви за битката, като първо облече бяла долна риза, която си бе купила да я погребат в нея и от години носеше със себе си. Беше я подпечатвала против уроки във всеки посетен храм и светилище — светилището Сумийоши в Осака, светилището на Ояма Хачиман в Кийомидзудера, храма на Канон в Асакуса и десетки по-малко известни свети места в различни краища на страната. От свещените щампи ризата й приличаше на боядисано на черти кимоно и в нея Осуги се усещаше по-сигурна, отколкото в ризница.

Внимателно пъхна в пояса под обито си едно писмо за Матахачи, заедно с препис от „Сутра за великата родителска обич“. Имаше и едно друго писмо, което винаги носеше в кесийка с пари и което гласеше:

Макар да съм стара, участта ми сега е да бродя по страната в стремеж да осъществя една голяма надежда. Няма как да зная дали няма да бъда посечена от моя заклет враг или да умра болна край пътя. Ако съдбата ми е такава, моля служителите на властта и добронамерените хора да употребят парите в тази кесия, за да пратят тялото ми у дома.

Осуги, вдовица на Хониден, село Йошино, област Мимасака

С препасана сабя, увити в бели навуща пищяли, ръкавици без пръсти на ръцете и зашито оби, което добре пристягаше кимоното й без ръкави, Осуги бе почти готова. Постави на писалището си чаша с вода, коленичи пред нея и каза:

— Тръгвам.

После затвори очи и остана да седи неподвижно, с мисли, насочени към чичо Гон.

Джуро открехна шоджито и надзърна вътре.

— Готова ли сте? — попита. — Почти е време да вървим. Коджиро чака.

— Готова съм.

Присъедини се към останалите и зае почетното място, което й бяха запазили пред нишата. Послушникът взе от масата една чаша, сложи я в ръката на Осуги и внимателно я напълни със саке. После направи същото за Коджиро и Джуро. Щом всеки от четиримата пи, угасиха лампата и потеглиха.

Доста от мъжете на Хангавара искаха да ги вземат със себе си, обаче Коджиро отказа, тъй като голямо число хора не само щеше да привлече внимание, но и да ги обремени при битката.

Докато излизаха от портата, някакъв младеж им извика да почакат. После чукна парче кремък, за да им пожелае сполука. Навън, под притъмнялото от дъждовни облаци небе, пееха славеи.

Докато вървяха през тъмните, тихи улици, кучетата, подсетени може би от някакъв смътен усет, че тези четирима души са тръгнали с мрачни намерения, залаяха.

— Какво е това? — попита Короку, обърна се и се загледа назад по тясната уличка.

— Видяхте ли нещо?

— Някой ни следи.

— Сигурно някой от дома — каза Коджиро. — На всички толкова им се искаше да дойдат с нас.

— Даже предпочетоха битката пред вечерята.

Свърнаха покрай един ъгъл и като се спря под стряхата на някаква къща, Коджиро попита:

— Работилницата на Косуке е тук наоколо, нали?

Снишиха гласовете си до шепот.

— Там надолу по улицата, от другата страна.

— Сега какво ще правим? — попита Короку.

— Продължаваме според плана. Вие тримата се скривате в сянката. Аз ще отида до работилницата.

— Ами ако Мусаши опита да се измъкне през задната врата?

— Не се бой. Вероятността той да избяга от мен е колкото тази аз да избягам от него. Ако побегне, с него като човек на сабята е свършено.

— Може би все пак за всеки случай да обградим къщата и от двете страни.

— Добре. Сега, както се уговорихме, аз извеждам Мусаши навън и тръгвам с него по улицата. Щом се приближим до Осуги, аз ще изтегля моята сабя и изненадващо ще го нападна. Тогава е времето тя да излезе и да нанесе удара си.

Осуги направо преливаше от признателност.

— Благодаря ви, Коджиро. Вие сте така добър с мен. Трябва да сте въплъщение на великия Хачиман.

Сключи ръце и се поклони, като че е пред самия бог на войната.

Вътре в себе си Коджиро беше напълно убеден, че сега постъпва правилно. Всъщност, в мига, в който пристъпваше към вратата на Косуке, се съмняваше дали обикновените смъртни могат да си представят величината на неговата праведност.

В началото, докато Мусаши и Коджиро бяха много млади, въодушевени и решени да докажат превъзходството си, помежду им нямаше причина за дълбока вражда. Разбира се, двамата си съперничеха, но това бе просто търкането, което обикновено възниква между две силни и почти еднакво надарени личности. Това, което по-късно започна да дразни Коджиро, бе, че видя Мусаши постепенно да се прославя като майстор на сабята. Мусаши от своя страна уважаваше Коджиро ако не като човек, то заради изключителното му умение и винаги се отнасяше към него с известна доза предпазливост. С течение на годините обаче те се оказваха на противоположни страни по различни поводи — заради дома Йошиока, съдбата на Акеми, отмъщението на вдовицата Хониден. Вече за помирение не можеше и да се говори.

И сега, когато Коджиро пое ролята на защитник на Осуги, ходът на събитията бе безпогрешно белязан с печата на съдбата.

— Косуке! — Коджиро потропа леко на вратата. — Буден ли сте?

През един процеп се процеждаше светлина, но иначе къщата не даваше друг признак на живот.

След няколко минути нечий глас попита:

— Кой е там?

— Ивама Какубей ви е дал да поправите моята сабя. За нея идвам.

— Онази голямата и дългата — тя ли е?

— Отворете и ме пуснете да вляза.

— Само минута.

Вратата безшумно се отвори и двамата мъже се огледаха взаимно. Препречил пътя на Коджиро, Косуке рязко заяви:

— Сабята ви не е още готова.

— Ясно. — Коджиро се промуши покрай него и седна на стъпалото, което водеше нагоре към работилницата. — Кога ще стане?

— Ами, да видим…

Косуке потърка брадичка, при което ъгълчетата на очите му слязоха надолу и длъгнестото му лице стана на вид дори още по-дълго.

Коджиро долови, че му се присмива.

— Не ви ли се струва, че това отнема вече ужасно дълго време?

— Аз много ясно казах на Какубей, че не мога да обещая кога ще свърша.

— Не мога още дълго време да карам без тази сабя.

— В такъв случай вземете си я.

— Що за работа?

Коджиро остана съвсем изненадан. Занаятчиите не говорят така със самураи. Вместо обаче да се опита да установи какво се крие зад държанието на човека, той набързо реши, че неговото посещение не е било неочаквано. Сметна, че най-добре ще е да действа бързо и попита:

— Впрочем, чувах, че Миямото Мусаши от Мимасака бил на гости тук при вас.

— Къде сте чул това? — попита с неспокоен вид Косуке. — Той наистина е на гости тук при нас.

— Ще имате ли нещо против да го извикате? Не съм го виждал от дълго време — откакто бяхме двамата в Киото.

— Вие как се казвате?

— Сасаки Коджиро. Той ще се сети кой съм.

— Ще му кажа, че сте тук, обаче не знам дали той може да се види с вас или не.

— Само минута.

— Да?

— Може би по-добре да ви обясня. По случайност чух в дома на господаря Хосокава, че някакъв мъж, който по описание приличаше на Мусаши, живеел сега тук. Дойдох с мисълта да поканя Мусаши да излезем да пийнем и поговорим.

— Ясно.

Косуке се обърна и тръгна към задната част на къщата.

Коджиро напрегна ума си да измисли какво ще прави, ако Мусаши заподозре нещо и откаже да се види с него. Хрумнаха му две-три хитрини, но преди да е стигнал до решение, го стресна страхотен крясък.

Скочи като някой, когото яростно са сритали. Бе сбъркал. Противникът не само че е прозрял плана му, но и е успял да го обърне сега против него. Мусаши явно се е измъкнал през задната врата, заобиколил отпред и нападнал. Но кой изкрещя? Осуги? Джуро? Короку?

„Щом е станало така…“, мислеше си мрачно Коджиро, докато тичешком излизаше на улицата. С напрегнати мишци и лудо носеща се в жилите кръв, той бе готов сега на всичко. „Бездруго трябваше рано или късно да се бия с него“, помисли си. Знаеше това от онзи ден в прохода при връх Хиеи. Времето дойде! Ако Осуги вече е паднала, зарече се Коджиро, кръвта на Мусаши ще се пролее в жертва за вечния мир на душата й.

Бе претичал десетина разкрача, когато чу някой отстрани на пътя да го вика по име. Болезнено напрегнатият глас като че се вкопчи в шума от неговите бягащи стъпки.

— Короку, ти ли си това?

— Р-р-ран-нен съм.

— Джуро! Къде е Джуро?

— Т-той също.

— Къде е?

Преди да е дошъл отговор, Коджиро зърна окървавената фигура на Джуро на тридесетина крачки от себе си. Настръхнал целия, нащрек за собствената си безопасност, той изгърмя:

— Короку! Накъде тръгна Мусаши?

— Н-не беше Мусаши.

Короку, неспособен да повдигне глава, само я поклати немощно встрани.

— Какви ги говориш? Да не би да ми казваш, че не Мусаши те е нападнал?

— Н… не… Муса…

— Кой беше?

На този въпрос Короку никога нямаше да отвърне. С пълен безпорядък в мислите, Коджиро изтича при Джуро и го издърпа нагоре за червената, лепкава яка на кимоното.

— Джуро, кажи ми. Кой направи това? Накъде тръгна?

Вместо да отвърне обаче, Джуро с последния си дъх каза само:

— Майко… прости ми… не биваше…

— Какви ги говориш? — изръмжа Коджиро и пусна окървавената дреха.

— Коджиро! Коджиро, вие ли сте?

Завтече се в посоката, откъдето дойде гласът на Осуги и видя старицата да лежи в една канавка, с полепнали по лицето и косата сламки и зеленчукови обелки.

— Извадете ме оттук — замоли го тя.

— Какво правите в тази мръсна вода?

Коджиро, с повече ядосан, отколкото съчувствен глас, я издърпа грубо на пътя, където тя се свлече като парцал.

— Къде отиде този човек? — попита тя.

Взе думите от устата на Коджиро.

— Какъв човек? Кой ви нападна?

— Не знам точно какво се случи, но съм сигурна, че беше човекът, който ни следеше.

— Внезапно ли ви се хвърли?

— Да! Изневиделица, като буря. Нямахме време да гъкнем. Изскокна от сянката и първо се метна на Джуро. Докато си изтегли сабята, Короку също бе вече ранен.

— Накъде тръгна?

— Блъсна ме настрана и не го видях, но стъпките му се чуха натам.

Тя посочи към реката.

Претичвайки през едно празно място, където устройваха конския пазар, Коджиро стигна до бента на Янагихара и спря да се огледа. На известно разстояние различи купища дървесина, светлини и хора.

Щом приближи, видя, че това са носачи на паланкини.

— Двамата ми спътници бяха нападнати и ранени в една задна улица наблизо — обясни той. — Ще искам да ги вземете и да ги занесете до къщата на Хангавара Яджибей в дърводелската махала. С тях ще намерите една старица. Вземете и нея.

— Крадци ли са ги нападнали?

— Тук има ли крадци наоколо?

— Сума ти. Даже ние трябва да внимаваме.

— Който е бил, трябва да е излязъл тичешком от онзи там ъгъл. Вие видели ли сте някого?

— Имате предвид — току-що ли?

— Да.

— Аз тръгвам — каза носачът.

Той и останалите вдигнаха три паланкина и се приготвиха да вървят.

— А заплащането? — попита един.

— Вземете парите, като пристигнете.

Коджиро направи бързо претърсване на речния бряг и около камарите с дъски, след което реши, че всъщност най-добре ще е да се върне в дома на Яджибей. Малко смисъл имаше да се бие с Мусаши без Осуги, а и в сегашното му състояние на духа изглеждаше неразумно да се среща с този човек.

Като тръгна назад, стигна до някакъв противопожарен насип, от едната страна на който растяха в редица паулонии. Погледна за миг към дърветата, после, докато се извръщаше, зърна помежду им блясъка на острие. Преди да се е опомнил, десетина листа паднаха. Целта на сабята бе главата му.

— Подъл страхливец! — извика Коджиро.

— Не и аз! — дойде в отговор, докато сабята изскачаше от мрака за втори удар.

Коджиро се завъртя рязко и отскочи цели седем стъпки назад.

— Ако си Мусаши, защо не започнеш както… — Преди да е успял да довърши, сабята пак се носеше към него. — Кой си ти? — извика. — Да не би да ме бъркаш с някого?

С успех отби и третия удар и преди да направи четвърти опит, нападателят, свит сега в неудобно положение, осъзна, че това ще е само пилеене на сили. Смени подхода и запристъпва към Коджиро с насочено напред острие. Очите му мятаха огън.

— Тихо — изръмжа той. — Няма никаква грешка. Може, като ми научите името, паметта ви да се освежи. Аз съм Ходжо Шиндзо.

— Един от учениците на Обата, нали?

— Нанесохте обида на моя учител и убихте няколко от другарите ми.

— Според правилата за бой вие по всяко време сте свободен да ме предизвикате открито. Сасаки Коджиро не си играе на криеница.

— Ще ви убия.

— Хайде — опитайте.

Докато го гледаше как скъсява разстоянието — дванадесет педи, единадесет, десет, — Коджиро бързо разхлаби горната част на кимоното си и сложи десница върху сабята.

— Хайде! — извика.

Предизвика у Шиндзо неволно колебание и той за миг потрепна. Тялото на Коджиро се приведе напред, ръцете му се изпънаха като лък и последва звън на метал. В следващия момент неговата сабя рязко потракна в ножницата. Всичко бе като мигновен проблясък.

Шиндзо все така стоеше прав, широко разкрачен. Още нямаше следи от кръв, но бе очевидно, че е ранен. Макар да продължаваше да протяга сабята наравно с очите, лявата му ръка несъзнателно бе отишла на врата.

— О!

От двете страни на Шиндзо двама души шумно си поеха дъх — Коджиро и някой, който изтича иззад ранения. Шумът от стъпки и гласът накараха Коджиро да побегне в тъмното.

— Какво е станало? — извика Косуке. Протегна се да подпре Шиндзо, но тялото увисна на ръцете му. — О, лошо! — възкликна Косуке. — Помощ! Помогнете!

От врата на Шиндзо падна парченце плът, не по-голямо от мидена черупка. Рукналата кръв намокри първо ръката, после полите на кимоното му, чак до стъпалата.