Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
宮本 武蔵, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 41 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2009 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)

Издание:

Ейджи Йошикава. Мусаши

ИК „Вузев“ — „Архонт-В“, 1998

Илюстрация на корица: Норийоши Ораи

Редактор: Владимир Зарков

ISBN 954–422–036–4

 

Първо издание на японски език: Фумико Йошикава, 1971

Първо издание на английски език: „Коданша Интернешънъл“, 1981

На български език романът „Мусаши“ се издава по споразумение с „Коданша Интернешънъл“.

Преводът е осъществен от английски език по препоръка на „Коданша Интернешънъл“.

История

  1. — Добавяне

Стърготини

Като повечето събрани от обстоятелствата хора, които иначе имат малко или нищо общо помежду си, самураят и неговият домакин скоро откриха какво ще ги сближи. Запасът от саке бе изобилен, рибата — прясна, а между Осуги и Коджиро имаше едно необичайно духовно родство, което пречеше обстановката да стане премного официална. С непресторена загриженост старицата разпитваше за неговото поприще като шугийоша, а той — за това докъде е стигнала в осъществяването на своята „голяма цел“.

Щом му каза, че отдавна не знае нищо за местонахождението на Мусаши, Коджиро й прати лъч надежда.

— Чувах слух, че миналата есен и зима той посетил двама-трима известни бойци. Имам чувството, че още е в Едо.

Яджибей, разбира се, не беше толкова сигурен и каза на Коджиро, че неговите хора все така не са научили нищо. След като бяха обсъдили от всяка една страна злощастното положение на Осуги, Яджибей заяви:

— Надявам се в бъдеще да можем да разчитаме на вашето приятелство.

Коджиро отвърна в същия дух и твърде показно изплакна чашата си и я предложи не само на Яджибей, а и на двамата му подчинени, на всеки от които наля по едно питие.

Осуги с положителност се въодушеви.

— Казват — отбеляза тя тежко, — че където и да потърсиш добро, все ще намериш. При все това аз имам изключително добър късмет! Като си помисля, че имам до себе си двама силни мъже като вас! Сигурна съм, че великата Кандзеон се грижи за мен.

Не се опита да скрива сълзите, с които се наляха очите й.

Понеже не искаше разговорът много да се разнежва, Яджибей се обади:

— Кажете ми, Коджиро, кои бяха четиримата, които посякохте там при реката?

Това изглежда бе възможността, която Коджиро беше очаквал, тъй като красноречивият му език без бавене захвана да разказва:

— О, онези ли? — започна той, като се засмя нехайно. — Просто някакви ронини от училището на Обата. Ходих там пет-шест пъти да обсъждам с Обата военни въпроси и тези все ни прекъсваха с неуместни забележки. Имаха даже дързостта да се произнасят по въпроси на сабления бой, та им казах, че ако дойдат на брега на река Сумида, ще им преподам тайните на школата Ганрю и ще им онагледя остротата на „Дългия прът“. Дадох им да разберат, че не ме е грижа колко от тях ще се появят. Щом пристигнах, бяха петима, но в мига, в който заех стойка за бой, един подви опашка и избяга. Трябва да кажа, че в Едо никак не липсват мъже, които могат повече да говорят, отколкото да се бият.

Той пак се изсмя, вече съвсем несдържано.

— Обата ли?

— Не го ли познавате? Обата Кагенори. От рода на Обата Ничиджо, който е служил на семейство Такеда в Кай. Иеясу го взел на служба при себе си и той сега преподава военна наука на шогуна Хидетада. Има също и отделно училище.

— А, да, сега се сетих.

Яджибей остана изненадан и впечатлен от това, че Коджиро явно се познава с такава прословута личност.

„Младежът още носи перчем отпред, учуди се той мълчаливо, но щом общува със самураи от такъв ранг, явно трябва да е някой.“ В крайна сметка дюлгерският началник бе простодушен човек и очевидно най-много ценеше у хората грубата сила. Възхищението му от Коджиро нарасна.

Наведе се към самурая и каза:

— Нека да ви предложа нещо. У нас постоянно имам по четирийсет-петдесет млади здравеняци. Какво ще стане, ако им построя доджо и ви помоля да ги обучавате?

— Е, няма да имам нищо против да им давам уроци, но трябва да разберете, че толкова много даймио ме теглят за ръкава с предложения — издръжки от по две-три хиляди крини ориз, — че не знам какво да правя. Честно казано, не бих се замислил сериозно да постъпя на служба при когото и да е за по-малко от пет хиляди. Също така, дори просто от учтивост, съм донякъде задължен да остана там, където живея сега. При все това не възразявам да идвам при вас.

— Извънредно много оценявам това — отвърна с дълбок поклон Яджибей.

— Ще ви очакваме — намеси се Осуги.

Джуро и Короку, прекалено простодушни, за да осъзнаят снизхождението и користта, с които бе пропита речта на Коджиро, останаха изумени от великодушието на този велик човек.

Щом лодката сви в рова на Кьобаши, Коджиро заяви:

— Аз ще слизам тук.

После скочи на брега и за секунди се изгуби в праха, който се носеше над улицата.

— Много впечатляващ младеж — отбеляза Яджибей, все още в плен на Коджировите достойнства.

— Да — съгласи се убедено Осуги. — Той е истински воин. Сигурна съм, че много даймио биха му плащали добра издръжка. — След миг мълчание печално добави: — Само и Матахачи да беше такъв.

 

 

След около пет дни Коджиро пъргаво прекрачи прага на Яджибеевия дом и бе въведен в стаята за гости. Там четиридесет-петдесетината присъстващи мъже от дружината един по един му поднесоха своите почитания. Гостът доволен отбеляза, че Яджибей явно води много интересен живот.

В продължение на по-раншните си намерения Яджибей на свой ред обяви:

— Както ви казах, бих искал да построя едно доджо. Бихте ли си направил труда да огледате имота ми?

Полето зад къщата заемаше почти два акра. В един от краищата му висяха прясно боядисани платове, но Яджибей увери Коджиро, че наелият мястото бояджия лесно може да бъде изгонен.

— Вие всъщност нямате нужда от доджо — отбеляза Коджиро. — Това място е оградено откъм улицата и няма вероятност някой да пречи.

— Добре, щом казвате, обаче дъждовните дни?

— Ако времето е лошо, няма да идвам. Трябва обаче да ви предупредя — упражненията ще бъдат по-груби от онези в Ягю или останалите училища в града. В случай че хората ви не са внимателни, може да излязат осакатени, че и по-лошо. Най-добре да им разясните това.

— По този въпрос няма да има недоразумения. Чувствайте се свободен да водите занятията, както намерите за добре.

Споразумяха се уроци да има три пъти месечно — на трето, тринадесето и двадесет и трето число, — стига да позволява времето.

Появата на Коджиро в Бакурочо даде начало на безконечни клюки. Чу се един от съседите да казва:

— Сега там имат фукльо, по-голям от всички останали, взети заедно.

Момчешкият перчем на Коджиро също предизвика немалко обсъждания, като общото мнение беше, че след като той явно скоро е минал двадесетте, крайно време е да се съобрази със самурайския обичай да бръсне главата си. Само на вътрешните в дома Хангавара хора обаче бе дадено да се порадват на извезаната долна риза на Коджиро, която се появяваше на показ всеки път, когато той оголеше рамене, за да може по-свободно да размахва сабята.

Коджиро се държеше съвсем според очакванията. Макар това да бяха само упражнения и много от учениците — неопитни, той нямаше милост. След третия урок жертвите му вече включваха един трайно осакатен заедно с четири или пет по-леко ранени души. Ранените не бяха далеч и пъшканията им се чуваха от задната част на къщата.

— Следващият! — извика Коджиро, размахвайки дълга сабя, направена от твърдо дърво на мушмула.

В началото беше казал, че нанесен с такава сабя удар „реже месото до кокал“.

— Готови сте да приключваме ли? Ако не, някой да излезе. Ако ли пък сте, тръгвам си — подразни ги той пренебрежително.

— Добре — обади се от чисто раздразнение един от мъжете, — аз ще опитам.

Отдели се от останалите, тръгна към Коджиро и се наведе да си вземе дървена сабя. С един замах Коджиро го просна на земята.

— Това — заяви той, — е урок да не се оставяте открити. Най-лошото нещо е да си открит.

С очевидно самодоволство огледа лицата на останалите, четиридесет-петдесет на брой, повечето от които едва ли не видимо трепереха.

Отнесоха най-новия пострадал до кладенеца и го заляха там с вода. Той така и не се съвзе.

— Няма да го бъде бедният.

— Казваш… че е мъртъв ли?

— Не диша.

Другите изтичаха да видят поразения си другар. Някои бяха ядосани, други — обезсърчени, но Коджиро така и не погледна повторно умрелия.

— Щом такова нещо ви плаши — обяви той заплашително, — по-добре забравете за сабята. Като си помисля, че всеки от вас ще го засърбят ръцете, стига някой на улицата да го нарече „грубиян“ или „самохвалко“…

Не довърши изречението, но щом тръгна през полето, обут в кожените си чорапи, продължи с поученията:

— Помислете малко над това, юнаци мои. Готови сте да извадите сабята в мига, в който някой непознат ви настъпи или ви закачи ножницата, но дойде ли време за истински бой, ви се връзват ръцете. С радост ще захвърлите живота си заради някоя жена или заради вашата дребнава гордост, но нямате смелост да се жертвате за едно достойно дело. Движат ви само чувствата и суетността. Това не е достатъчно, съвсем не е достатъчно.

Изпъчи гърди и завърши:

— Истината е проста. Единствената истинска храброст и същинска самоувереност идват от упражнения и овладяване на себе си. Готов съм да изляза срещу всеки от вас — станете и се бийте с мен като мъже.

С надеждата да го накара да съжали за думите си един от учениците го нападна изотзад. Коджиро се приведе ниско, почти докосвайки земята и нападателят прелетя над главата му и се приземи пред него. В следващият миг се чу изскърцването от удара на Коджировата сабя в хълбока на мъжа.

— Това ще е всичко за днес — каза той, като хвърли настрана оръжието и отиде до кладенеца да си измие ръцете. При кладенчовата стена като безформена купчина лежеше трупът. Коджиро натопи ръце във водата и без нито дума на съчувствие си наплиска лицето.

После мушна отново ръка в ръкава и заяви:

— Чувам, че много хора ходели на някакво място на име Йошивара. Вие трябва доста добре да познавате квартала. Ще искате ли да ме поразведете?

Да обяви направо, че иска да се забавлява или да отиде да пие, бе за Коджиро навик, но сега човек можеше само да гадае дали нарочно проявява безразличие или просто обезоръжава с откровеността си.

Яджибей като по-благосклонен предпочете да си помисли второто.

— Не сте ли ходили още в Йошивара? — попита той изненадан. — Ще трябва да се погрижим за това тогава. Аз самият щях да дойда с вас, но нали знаете, трябва тази вечер да съм тук заради бдението и другите неща.

Избра си Джуро и Короку и им даде пари. Последва предупреждение:

— Помнете и двамата — не ви пращам да се веселите. Отивате само да придружите своя учител и да се погрижите той да прекара добре.

 

 

Коджиро, който вървеше на няколко стъпки пред двамата, скоро откри, че не му е лесно да намери пътя, тъй като нощем — за разлика от Киото, Нара и Осака — по-голямата част от Едо бе непрогледно тъмна.

— Тази улица е ужасна — заяви. — Трябваше да вземем фенер.

— Ако бяхте тръгнал през квартала за развлечения с фенер, хората щяха да се смеят — отвърна Джуро. — Внимавайте, господине. Тази купчина пръст, на която сте стъпил, е извадена от новия ров. По-добре слезте, преди да сте паднал.

След малко водата в рова, както и небето над река Сумида, придобиха червеникав оттенък. По това време, късно напролет, луната висеше над покривите на Йошивара като сплесната бяла пита.

— Ето го там, отвъд моста — каза Джуро. — Да ви услужа ли с кърпа?

— За какво?

— Да си поскриете лицето — ето така.

Джуро и Короку извадиха всеки от обитата си по едно червено парче плат и ги вързаха като забрадки на главите си. Коджиро последва техния пример, като употреби за целта къс червено-кафява коприна.

— Така се прави — обясни Джуро. — По модата.

— Много добре ви стои.

Коджиро и неговите двама водачи се смесиха с пъстрата тълпа, която блуждаеше от дом на дом. Също като Янагимачи в Киото, Йошивара бе ярко осветен. Входовете на постройките бяха шарено украсени със завеси в червено или бледожълто, някои от които имаха на долния край звънчета, за да могат момичетата да познават кога влизат посетители.

След като влизаха и излизаха в два-три дома, Джуро се ухили на Коджиро и каза:

— Няма смисъл да се опитвате да го скриете, господине.

— Какво да скрия?

— Казахте, че никога не сте били тук преди, но в последния дом едно момиче ви позна. В мига, в който влязохме, изписка нещо и се скри зад един параван. Научихме ви тайната.

— Никога по-рано не съм идвал тук. За кого говорите?

— Не се преструвайте на невинен, господине. Хайде да се върнем. Ще ви я покажа.

Влязоха пак в дома, чиято завеса бе украсена със знак във формата на разтроено детелиново листо. Вляво с доста дребни букви пишеше „Сумия“.

Тежките греди и внушителните коридори на сградата напомняха строежа на киотските храмове, но лъскавата новост на всичко обезсмисляше опита да се създаде дух на стародавност и достойнство. Коджиро силно подозираше, че под пода още вирее блатна растителност.

Голямото помещение, в което ги въведоха на втория етаж, не бе още разтребено след последните посетители. Масата и подът бяха осеяни с парченца храна, хартия, клечки за зъби и какво ли още не. Прислужницата, която дойде да почисти, изпълни това свое задължение с изисканост, достойна за ратайкиня.

Щом дойде да вземе поръчките им, Онао се постара да им покаже колко много е заета. Заяви, че едва й оставало време за сън и още три години такъв напрегнат живот ще я закарат в гроба. По-добрите от домовете в Киото правеха усилие да поддържат заблуждението, че основна причина за съществуването им е да развличат и доставят радост на своите посетители. Тук целта пък очевидно бе кесиите на мъжете да бъдат облекчени възможно най-бързо.

— Значи това е кварталът за забавления в Едо — изпухтя Коджиро, като хвърли укорен поглед към дупките от чепове по тавана. — Доста е калпав, бих казал.

— О, така е само засега — възрази Онао. — Сградата, която строим, ще е по-хубава от всичко, каквото сте виждали в Киото или Фушими. — За миг тя се вгледа в Коджиро. — Знаете ли, господине, виждала съм ви преди някъде. А, да! Беше миналата година по пътя Кошу.

Коджиро бе забравил случайната среща, но след като му беше напомнена, с проблясък на интерес заяви:

— Ами, да — струва ми се, съдбите ни трябва да се преплитат.

— И на мен така ми се вижда — каза Джуро със смях, — след като и едно от момичетата си ви спомня.

Покрай закачките към Коджиро за неговото минало той описа лицето и дрехите на момичето и помоли Онао да иде да я намери.

— Знам за коя говорите — отвърна старицата и тръгна да я доведе.

След като мина известно време, без тя още да се е върнала, Джуро и Короку излязоха в залата и плеснаха с ръце, за да я повикат. Трябваше още няколко пъти да повторят това, докато тя най-сетне отново се появи.

— Не е тук онази, за която питахте — каза Онао.

— Беше само преди няколко минути.

— Наистина странно, и аз така казах на господаря. Бяхме в прохода Коботоке, самураят, с когото сте, мина по пътя и онзи път тя също избяга.

Зад Сумия се издигаше скелето на новата сграда, с частично завършен покрив и без стени.

— Ханагири! Ханагири!

Това бе името, дадено на Акеми, която сега се криеше между куп дъски и едно хълмче от стърготини. Търсещите я на няколко пъти минаваха така близо, че й се налагаше да затаява дъх.

„Колко отвратително!“, помисли си. През първите няколко минути гневът й бе насочен единствено срещу Коджиро, но сега вече бе обхванал всеки представител на мъжкия пол — Коджиро, Сеиджуро, самураите от Хачиоджи, посетителите на Сумия, които всяка нощ грубо я обладаваха. Всички мъже са й врагове, всички са ужасни.

Освен един. Единственият. Онзи, който ще е като Мусаши. Онзи, когото непрестанно бе търсила. Отказала се от действителния Мусаши, тя сега бе убедила себе си, че ще е утешително да се преструва на влюбена в някой подобен нему. За голямо свое раздразнение не откриваше никой, който поне малко да прилича на него.

— Ха-на-ги-ри!

Беше самият Шоджи Джинай, който викаше първо от задната част на постройката, а сега се приближаваше към нейното укритие.

Придружаваха го Коджиро и другите двама мъже. Оплакваха се до втръсване, което накара Джинай няколко пъти да повтаря своите извинения, но накрая си тръгнаха към улицата.

Като видя това, Акеми изпусна въздишка на облекчение и изчаквайки Джинай отново да влезе вътре, се затича право към вратата на кухнята.

— Я, Ханагири, през цялото време навън ли си била? — попита стреснато кухненската прислужница.

— Ш-ш-ш! Мирувай и ми дай малко саке.

— Саке ли? Сега?

— Да, саке!

След идването й в Едо случаите, в които Акеми търсеше утеха в сакето, бяха станали все по-чести.

Уплашената слугиня й наля една голяма чаша. Акеми затвори очи, пресуши съда и белосаното й лице остана наклонено назад, докато почти дойде успоредно на бялото дъно на чашата.

Щом се обърна с гръб към вратата, прислужницата стреснато извика:

— Къде си тръгнала сега?

— Млъквай. Само ще си измия краката и после пак ще вляза вътре.

Акеми нахлузи първия попаднал й чифт дзори и малко неуверено закрачи към улицата. „Колко е хубаво вън на открито!“, бе първата й мисъл, която обаче много скоро беше последвана от отвращение. Изплю се неопределено в посока на търсачите на забавления, които вървяха по ярко осветената улица и с всичка сила затича.

Като стигна до едно място, където в рова се отразяваха звездите, се спря да погледа. „О, о! Този път фенери. И са от Сумия. Зверове! Даже за няколко минути ли не могат да оставят едно момиче на мира? Не. Да я намерят! Да я накарат пак да им вади пари! От плътта и кръвта й да си изкарат още малко дъски за новата постройка — от това само ще са доволни. Е, няма да ме имат повече!“

Навитите стърготини, закачили се в косата й, заподскачаха нагоре-надолу, докато тя в главоломен бяг изчезна в тъмнината. Нямаше представа къде отива и надали можеше по-малко да я е грижа — стига да е далеч, много далеч.