Ейджи Йошикава
Мусаши (76)

Синовна преданост

— Какво правите, бабо, в краснопис ли се упражнявате?

Изражението на Джуро Рогозката бе двусмислено — можеше да означава или възхищение, или силна изненада.

— О, вие ли сте? — попита Осуги със следа от раздразнение.

Джуро приседна до нея и промърмори:

— Значи будистка сутра преписвате? — Отговор не последва. — Не сте ли достатъчно възрастна вече да упражнявате почерка си? Или на онзи свят мислите да ставате учител по краснопис?

— Тихо. За да преписва светите писания, човек трябва да надмогне себе си. За това най помага усамотението. Защо не се махнеш?

— След като съм бързал насам, само за да ви разкажа какво ми се случи днес ли?

— Това може да почака.

— Кога ще свършите?

— От мен се иска във всяка изписана буква да влагам духа на просветлението на Буда. Един препис ми отнема три дни.

— Много търпение имате.

— Три дни не е нищо. Това лято ще направя десетки преписи. Зарекла съм се, преди да умра, да направя хиляда. Ще ги оставя за хора, които не обичат както трябва своите родители.

— Хиляда преписа ли? Че това е много.

— Дала съм свещен обет.

— Е, не се гордея много с това, но струва ми се, и аз съм бил непочтителен към моите родители, също като останалите нехранимайковци тук. Те от дълго време са забравили за тях. Единственият, който го е грижа за майка му и баща му, е началникът.

— В тъжен свят живеем ние.

— Ха-ха. Щом това така ви разстройва, и вие трябва да имате син — нехранимайко.

— Със съжаление го казвам, но моят ми причини много мъка. Ето защо дадох такъв обет. Това е „Сутра за великата родителска обич“. Трябва да накарат всеки, който не се отнася добре с майка си и баща си, да я прочете.

— Наистина ли ще раздадете на хиляда души по един препис от тая работа?

— Казват, че с едно засадено зрънце на просветление може да спасиш сто души, а щом едно стръкче покълва в сто сърца, аз ще мога да спася десет милиона. — Тя остави четката, хвана един готов препис и го подаде на Джуро. — Ето, вземи това. Гледай да го прочетеш, като имаш време.

Имаше такъв благочестив вид, че Джуро едва не избухна в смях, но успя да се сдържи. Преодоля първата си мисъл да мушне преписа в кимоното вместо носна кърпа, вдигна го почтително към челото си и го сложи в скута.

— Кажете, бабо, сигурна ли сте, че не искате да научите какво стана днес? Може вашата вяра в Буда да е дала плод. Случайно срещнах един доста необикновен човек.

— Кой може да е бил?

— Миямото Мусаши. Видях го при река Сумида, докато слизаше от сала.

— Видял си Мусаши ли? Защо не каза по-рано?! — Тя изсумтя и бутна писалищната масичка настрани. — Сигурен ли си? Той къде е сега?

— Хайде, по-спокойно. Вашият Джуро не оставя нещата наполовина. След като разбрах кой е, го проследих, без да ме забележи. Отиде в една странноприемница в Бакурочо.

— Отседнал е наблизо ли?

— Е, не е толкова близо.

— На теб може да не ти изглежда така, но на мен — да. По цялата страна съм била да го търся.

Като скочи на крака, тя отиде до скрина и извади късата сабя, която от поколения се пазеше в семейството.

— Заведи ме там — нареди.

— Сега ли?

— Естествено, че сега.

— Мислех си, че сте много нетърпелива, но чак… Защо трябва да ходите сега?

— Винаги, дори в следващия миг, съм готова да срещна Мусаши. Ако ме убие, може да пратиш тялото ми на моето семейство в Мимасака.

— Не можете ли да почакате, докато се върне началникът? Ако излезем просто така, заради това, че съм намерил Мусаши, той само ще ми се кара.

— Но не можем да знаем кога Мусаши ще иде някъде другаде.

— Не се безпокойте за това. Пратих един човек да държи онова място под око.

— Можеш ли да гарантираш, че Мусаши няма да се измъкне?

— Какво? Аз ви правя услуга, а вие искате да ме обвързвате със задължения! Е, добре. Гарантирам. Напълно. Вижте, бабо, сега му е времето да си починете, да седнете да препишете някоя сутра или нещо такова.

— Къде е Яджибей?

— Отиде с разни набожни хора до Чичибу. Не знам кога точно ще се върне.

— Не мога да си позволя да чакам.

— Щом е така, защо не повикаме Сасаки Коджиро да дойде? Ще можете да поговорите за това с него.

 

 

На следващата сутрин, повикал съгледвача си, Джуро осведоми Осуги, че Мусаши се бил преместил от странноприемницата в дома на някакъв лъскач на саби.

— Виждаш ли? Казвах ти аз — заяви Осуги. — Не може да очакваш от него да стои вечно на едно място. Докато се усетиш, пак ще е тръгнал нанякъде.

Седеше до писалището, но цяла сутрин не бе преписала и дума.

— Мусаши няма крила — увери я Джуро. — Само бъдете спокойна. Короку ще се види с Коджиро днес.

— Днес ли? Не си ли пратил някого снощи? Кажи ми къде живее той. Ще ида сама.

Тя почна да се готви за излизане, но Джуро изведнъж изчезна и й се наложи да пита за пътя двама от другите главорези. Рядко напускала досега къщата през време на своя над двегодишен престой в Едо, градът й бе доста непознат.

— Коджиро живее при Ивама Какубей — казаха й.

— Какубей е служител на рода Хосокава, но има отделна къща на главния път Таканава.

— Някъде по средата на склона на хълма Исараго е. Всеки може да ви покаже мястото.

— Къщата се познава лесно, понеже портата е боядисана в яркочервено. Това е единствената червена порта наоколо.

— Добре, разбрах — пресече ги нетърпеливо Осуги, възмутена, че може да са я сметнали за одъртяла или глупава. — Не ми се вижда трудно, така че направо ще тръгвам. Вие тук внимавайте, докато ме няма. Умната с огъня. Нали не искаме, докато Яджибей го няма, къщата да изгори?

Сложила дзорите си, тя погледна да се увери, че късата сабя е на кръста й, стисна здраво своята тояжка и тръгна.

След няколко минути Джуро се появи отново и поиска да узнае къде е тя.

— Пита ни как да стигне до къщата на Какубей и излезе сама.

— Ох, хубаво — то какво може да направи човек с такава вироглава старица? — После извика в посока към стаите на мъжете: — Короку!

Послушникът остави играта на зарове и мигновено се отзова на повикването.

— Снощи щеше да ходиш при Коджиро, пък после го отложи. Сега виж какво стана. Старицата тръгна сама.

— Тъй ли?

— Като се върне началникът, тя всичко ще му издрънка.

— Прав си. И с този неин език наистина ще ни натопи.

— Да-а. Стига да ходи толкова бързо, колкото говори, ама тя е мършава като скакалец. Ако някой кон я стъпче, това за нея ще е краят. Никак не ми се ще да те товаря с това, но я по-добре тръгни след нея и гледай да стигне дотам невредима.

Короку се затича и Джуро, замислен за нелепостта на всичко станало досега, се настани в един от ъглите на мъжката стая. Помещението бе голямо — навярно тридесет на четиридесет лакти. Подът бе застлан с тънка, фино изтъкана рогозка и наоколо лежаха разхвърляни най-разнообразни саби и други оръжия. Имаше окачени на пирони кърпи за ръце, кимона, долни дрехи, шапки и други принадлежности, каквито биха могли да са нужни на шайка непрокопсаници. Имаше и два предмета, присъствието на които изглеждаше неуместно. Единият бе женско кимоно в ярки цветове, с подплата от червена коприна, а другият — покрита със златен лак поставка за огледало, на която то бе окачено. Бяха сложени там по заръка на Коджиро, който донякъде загадъчно обясни на Яджибей, че ако много мъже живеят в обща стая без досег с жени, те стават склонни да се бият помежду си, вместо да пазят своите сили за ползотворни битки.

— Мамиш, кучи сине!

— Кой мами бе? Ти си откачил!

Джуро хвърли презрителен поглед към комарджиите и се излегна с удобно кръстосани нозе. С всичката шумотевица наоколо, да спи бе невъзможно, но той нямаше да слезе дотолкова, че да се присъедини към някои от играещите на карти или зарове. Тези хора, реши, не могат да се мерят с него.

Докато затваряше очи, чу един тъжен глас да казва:

— Днес не върви — никакъв късмет.

Загубилият, с печален поглед като след пълен разгром, хвърли една възглавница на пода и се просна до Джуро. Към тях скоро се присъедини още един, после още и още един.

— Какво е това? — попита някой от тях, като се протегна към изпадналия от Джуровото кимоно лист хартия. — Я виж ти — сутра. Е, че за какво долен негодяй като тебе ще носи със себе си сутра?

Джуро отвори сънено едно око и лениво рече:

— О, това ли? Това го преписа старицата. Каза, че се била зарекла да направи хиляда такива.

— Дайте ми да го видя — обади се друг от мъжете и посегна към листа. — Какво разбирате вие? Всичко е написано чисто и четливо. Ами че това може да го прочете всеки.

— Да не би това да значи, че можеш да го прочетеш?

— Разбира се. Това е детинска работа.

— Добре тогава, я дай да чуем малко. Изкарай го като някоя хубава песен. Припявай като свещеник.

— Ти шегуваш ли се? Това да не ти е забавна песен?

— Че какво значение има? Преди много време сутрите са ги пеели. Така са се появили будистките химни. Ти нали все разбираш нещо от химни?

— Тези думи не може да се припяват по мелодията на химн.

— Е, вземи която мелодия ти харесва.

— Ти пей, Джуро.

Насърчен от въодушевлението на останалите, Джуро, все така легнал по гръб, отвори сутрата над лицето си и започна:

Сутра за великата родителска обич

Това съм чувал.

Веднъж, когато Буда бил на свещения

Връх на лешоядите

в Града на царските палати

и проповядвал на бодхисатвите и учениците,

се събрало множество от монаси,

монахини и миряни, мъже и жени,

обитателите на всички небеса,

боговете на драконите и демони,

за да чуят Светия закон.

Около скъпоценния престол се събрали

и с неподвижен поглед се взирали

в светото лице…

— Какво ще рече всичко това?

— Като казва монахини, за ония момичета, дето им викаме „монахини“, ли става дума? Знаете ли, чувах, че някои от монахините в Йошивара почнали да си пудрят лицата с кафява пудра и ще ти се пуснат за по-малко, отколкото в бардак…

— Тихо!

Тогава Буда

така проповядваше Закона:

„Всички вие, добри мъже и жени,

признавате дълга си за бащиното милосърдие,

признавате дълга си за майчината кротост.

Понеже животът на човек на този свят

произтича от карма,

но на родителите той дължи появата си.“

— Това все едно ти казва да си добър с татко си и майка си. Вече хиляди пъти сме го чували.

— Ш-ш-ш!

— Я попей още малко. Ще мълчим.

„Без баща детето не се ражда.

Без майка детето умира от глад.

Духът идва от бащиното семе;

тялото израства в майчината утроба.“

Джуро спря, за да се понамести и да си бръкне в носа, после продължи:

„Заради това родство

майчината грижа за детето

не може с нищо да се сравни на този свят…“

Като забеляза колко са се умълчали останалите, попита:

— Слушате ли?

— Да. Давай нататък.

„Откакто е получила детето в утробата си,

та докато изтекат девет месеца,

когато върви, влиза и излиза, седи или спи,

тя страда за него.

Напуска я обичайната страст към ядене,

пиене и дрехи

и се грижи единствено за сполучливото раждане.“

— Уморих се — оплака се Джуро. — Това нали е достатъчно?

— Не. Пей още. Слушаме те.

„Месеците са пълни, дните — достатъчни.

При раждането, щом ветровете на карма

дадат знак,

костите й се разпукват от болка.

Бащата също трепери и се бои.

Близки и слуги се тревожат и стряскат.

Щом детето се роди и падне на тревата,

безграничната майчина и бащина радост

е равна с тази на бедната жена,

която намерила вълшебния скъпоценен камък.

Щом детето издаде първите си звуци,

майката усеща, че сама се е родила наново.

Скута й става дом за почивка на младенеца,

коленете — негово място за игра,

гърдите — източник на храната му,

обичта й — самият му живот.

Без майка си детето не може да сложи

или свали дреха.

Тя дели храната от своята уста и я дава нему.

Без майката детето не може да се храни…“

— Какво има? Защо спря?

— Чакай малко, моля ти се.

— Виждате ли го? Че той плаче като дете.

— Ох, я млъкни!

Всичко започна като начин да се убие времето, почти на шега, но смисълът на думите от сутрата не убягваше на никого. Освен четеца, двама-трима други също добиха печални изражения и очите им почнаха да гледат отнесено.

Майката отива в съседното село на работа.

Вади вода, стъква огън,

мели зърно, прави брашно.

Щом нощем се връща,

преди да е стигнала дома,

чува детето да плаче

и обичта я изпълва.

Гърдите й се надигат, сърцето й зове,

млякото бликва — тя не може да го сдържи.

Тича към дома.

Детето, като вижда майка си да идва отдалеч,

напъва ума си, клати глава

и хлипа за нея.

Тя надвесва тяло,

взима с две ръце детето

и прилепя устни до неговите.

Няма по-голяма обич от тази.

Щом стане на две години,

детето се отделя от майчината гръд.

Без баща си обаче не ще научи,

че огънят може да пари.

Без майка си няма да знае, че ножът

може да реже пръсти.

Щом е на три, престава да бозае

и се научава да яде.

Без баща си не ще научи, че отровата убива.

Без майка си няма да знае, че лекарството лекува.

Щом родителите отидат в нечий чужд дом

и им поднесат чудни ястия,

те не ядат, а слагат храната в джобовете си

и я носят у дома на детето, да го зарадват…

— Пак ли се разхленчи?

— Не мога да се спра. Просто се сетих за нещо.

— Я стига. И мен ще вземе да ме прихване.

Разнежване по отношение на родителите бе строго забранено в тази общност на ръба на закона, понеже изразът на синовна привързаност можеше да повлече след себе си обвинения в слабост, женственост или по-лошо. Старото сърце на Осуги обаче би се зарадвало на сегашния им вид. Сутрата, навярно заради своя прост език, досегна най-съкровеното у всеки.

— Това ли беше всичко? Няма ли още?

— Има още много.

— Е?

— Чакай малко, а?

Джуро се изправи, издуха си шумно носа и седна да довърши останалото.

Детето расте.

Бащата носи плат да го облекат.

Майката реше кичурите му.

Родителите му дават всяка хубава вещ, която имат,

пазят за себе си само, каквото е старо и износено.

Детето си взима невеста

и води тази непозната у дома.

Родителите се отдръпват.

Младите съпрузи стават близки помежду си.

Стоят в своята стая, разговарят щастливо.

— Точно така става то — прекъсна го нечий глас.

Родителите остаряват.

Духът им отслабва, силата намалява.

Зависят сега само от детето,

само жена му може да върши работата вместо тях.

Детето обаче повече не идва да ги види,

нито през нощта, нито денем.

Стаята им е студена.

Няма вече сладки разговори.

Заприличват на самотни гости в странноприемница.

Става нещо лошо и те викат детето си.

От девет пъти то идва една на десетия

и не винаги им помага.

Ядосва се и ги проклина,

казва, че по-добре е да умрат,

вместо да стоят нежелани на този свят.

Родителите слушат и сърцата им

се изпълват с гняв.

Разплакани те казват: „Докато бе малък,

без нас нямаше да се родиш,

без нас нямаше да отраснеш.

Ах! А сега ние…“

Джуро изведнъж млъкна и хвърли листа настрана.

— Не… не мога повече. Някой друг да чете.

Нямаше обаче кой да го смени. Легнали по гръб, проснати по корем, седнали с кръстосани крака и клюмнали между коленете глави, всички стояха просълзени като изгубени деца.

И посред това невероятно зрелище се появи Сасаки Коджиро.