Ейджи Йошикава
Мусаши (14)

Пролетен вятър

На брега на Такасе, Акеми плакнеше някакви дрехи, пеейки песента, която беше научила при Окуни Кабуки. Всеки път, когато издърпваше щампованите с цветя дрехи, се създаваше илюзията за бързо въртящи се цветове от череша.

Полъхът на любовта

гали моето кимоно.

Кимоното натежава!

Любовта нима е тежест?

Джотаро стоеше на върха на дигата. Живите му очи внимателно наблюдаваха сцената и той се усмихна приятелски.

— Хубаво пееш, леличко! — провикна се той.

— Какво става? — попита Акеми. Тя вдигна поглед към момчето, което с голямата си сламена шапка и дълга дървена сабя приличаше на малък гном. — Кой си ти? — попита го тя. — И какво искаш да кажеш с това „леличко“? Та аз все още съм млада!

— Добре, сладка малка красавице. Така добре ли е?

— Престани — засмя се тя. — Много си малък да флиртуваш. По-добре вземи си изсекни носа!

— Исках само да те попитам нещо.

— О, боже — извика тя ужасено — Дрехата ми отплува!

— Ще ти я донеса!

Джотаро се спусна надолу по брега да настигне дрехата, после я извади със сабята си. Поне, помисли си той, ще ми служи в подобни положения. Акеми му благодари и попита какъв е въпросът му.

— Има ли наоколо една чайна, наречена „Йомоги“?

— Да, защо, това е моята къща. Съвсем наблизо е.

— Радвам се да го чуя! От доста време я търся.

— Защо? Откъде идваш?

— Оттам — отвърна той с неопределен жест. Поколеба се. — Не съм съвсем сигурен.

Акеми се изкикоти.

— Няма значение. Но защо се интересуваш от нашата чайна?

— Търся един човек на име Хониден Матахачи. В училището Йошиока ми казаха, че мога да го намеря тук.

— Няма го.

— Лъжеш!

— Не, наистина го няма. Вярно, че живееше с нас, но си тръгна преди известно време.

— Къде отиде?

— Не знам.

— Може би някой в къщата знае!

— Не. Майка също не знае. Той просто избяга.

— О, не! — момчето се наведе надолу и разтревожено се втренчи в реката. — Какво да правя сега? — въздъхна.

— Кой те праща?

— Моят учител.

— Кой е твоят учител?

— Казва се Миямото Мусаши.

— Носиш ли писмо?

— Не — Джотаро поклати глава.

— Чудесен вестоносец си! Не знаеш откъде си дошъл, не носиш никакво писмо.

— Трябва да му предам едно съобщение.

— Какво съобщение? Той може никога да не се върне, но ако случайно се появи, ще му предам.

— Не мисля, че трябва да правя това, не си ли съгласна с мен?

— Не ме питай. Решавай сам.

— Все пак, може би си струва. Той каза, че много иска да се срещне с Матахачи. Каза да му предам, че ще го чака на големия мост над улица Годжо всяка сутрин от първия до седмия ден на новата година. Матахачи трябва да отиде на срещата в някой от тези дни.

Акеми избухна в неудържим смях.

— Никога не бях чувала подобно нещо! Да не би да искаш да кажеш, че той изпраща съобщение сега, за да се срещне с Матахачи догодина? Твоят учител е доста странна птица. Като теб! Ха, ха!

Сянка премина през лицето на Джотаро и раменете му потрепериха от гняв.

— Какво толкова смешно има?

Най-после Акеми успя да заглуши смеха си.

— Ядосан си, нали?

— Разбира се че съм. Най-учтиво те помолих за услуга, а ти започна да се хилиш като побъркана.

— Извинявай, наистина съжалявам. Няма да се смея повече. И ако Матахачи се върне, ще му предам съобщението ти.

— Обещаваш ли?

— Да, кълна се — Прехапала устни, за да не се засмее, тя попита: — Би ли ми повторил още веднъж името на човека, който изпраща съобщението.

— Нямаш особено силна памет, нали? Казва се Миямото Мусаши.

— Как се пише Мусаши?

Взимайки една бамбукова пръчка, Джотаро изписа двата йероглифа в пясъка.

— Господи, това са йероглифите за Такедзо! — възкликна Акеми.

— Той не се казва Такедзо, а Мусаши.

— Да, но двата йероглифа могат да се прочетат и „Такедзо“.

— Голям инат си, нали? — избухна Джотаро, хвърляйки бамбуковата пръчка в реката.

Акеми, потънала в мисли, гледаше втренчено двата йероглифа в пясъка. Накрая вдигна поглед към Джотаро, още веднъж го огледа от глава до пети, и попита с мек глас:

— Питам се дали Мусаши не е от областта Йошино в Мимасака?

— Да. Аз съм от Харима, а той — от село Миямото в съседната област Мимасака.

— Как изглежда той — висок и мъжествен? И оставя ли главата си небръсната най-отгоре?

— Да, откъде знаеш?

— Спомням си, че веднъж той ми разказваше как като бил малък, излязъл му цирей на главата. Ако се обръсне както обикновено се бръснат самураите, ще видиш един грозен белег.

— Казвал ти е? Кога?

— О, вече има пет години от тогава.

— Познаваш моя учител толкова отдавна?

Акеми не отговори. Споменът за онези дни предизвика вълнение в сърцето й, което затрудняваше дори думите. От малкото, което момчето каза, тя заключи, че Такедзо и Мусаши са един и същи човек. И я завладя желанието да го види отново. Тя наблюдаваше начина на живот на майка си. Беше свидетел на това как Матахачи върви от зле на по-зле. От самото начало бе предпочела Такедзо. С времето се убеждаваше все повече и повече в правотата на своя избор. Радваше се, че все още е свободна. Такедзо бе толкова различен от Матахачи!

Тя често взимаше решение никога да не се обвързва с мъже, подобни на онези, които идваха да пият в чайната. Ненавиждаше ги и се вкопчваше здраво в спомена за Такедзо. Дълбоко в сърцето си тя хранеше надеждата, че някога отново ще го срещне. Той, единствено той беше любимият, за когото мислеше, когато си пееше любовни песни.

Изпълнил мисията си, Джотаро каза:

— Е, аз по-добре да вървя. Ако намериш Матахачи, не забравяй да му предадеш каквото те помолих.

Той забърза, затичвайки се по тесния хребет на дигата.

Каруцата беше натоварена с цяла камара торби, вероятно пълни с ориз, леща, или някакъв друг местен продукт. Най-отгоре на купчината имаше табелка, която обявяваше, че това е дар, изпратен от вярващи будисти на великия Кофукуджи в Нара. Дори Джотаро беше чувал за този храм. Неговото име всъщност беше синоним на Нара.

Лицето на Джотаро блестеше от детински възторг. Тичайки след каруцата, бе успял да се настани. Имаше достатъчно място.

И като допълнително удобство, имаше торби, на които можеше да се подпре.

От двете страни на пътя заоблените хълмове бяха покрити с правилни редици чаени храсти. Черешовите дървета бяха започнали да цъфтят, а земеделците засяваха ечемика, като се молеха, без съмнение, и тази година да бъде запазен от унищожителните подметки на войници и от конски копита. Край поточетата бяха коленичили жени, които миеха зеленчуци. Пътят за Ямато беше спокоен.

— Какъв късмет! — помисли си Джотаро, след като се настани и отпусна. Разположил се удобно, той се изкушаваше да поспи, но накрая реши, че е по-добре да не го прави. Тъй като се страхуваше, че ще пристигнат в Нара преди да се е събудил, беше благодарен всеки път, когато колелата удряха на камък и каруцата се разтрисаше, тъй като това го държеше буден. Нищо не му доставяше по-голямо удоволствие от това да има определена цел и посока.

На излизане от някакво село, Джотаро мързеливо протегна ръка и откъсна един лист от камелия. Той го постави под езика си и си засвирука.

Каруцарят се обърна, но не можа да види нищо.

Тъй като свирукането продължаваше, той погледна през лявото си рамо, после през дясното още няколко пъти. Накрая спря каруцата и отиде да погледне отзад. Когато видя Джотаро, изпадна в ярост. Юмручният удар, който получи момчето, беше толкова силен, че изкрещя от болка.

— Какво правиш тук? — озъби се каруцарят.

— Всичко е наред, нали?

— Не, не е наред!

— Защо да не е? Нали не дърпаш ти каруцата!

— Ах ти, нагло копеле! — извика каруцарят, хвърляйки Джотаро като топка на земята. Той тупна и се изтърколи до едно дърво. Каруцата потегли с тропот, а колелата сякаш му се присмиваха.

Джотаро се изправи и започна внимателно да оглежда земята около себе си. Беше забелязал току-що, че бамбуковата тръбичка с отговора от училището Йошиока липсва. Беше я окачил с въженце на врата си, но сега я нямаше.

Докато стъписаното момче постепенно увеличаваше периметъра си на търсене, една млада жена, облечена като за път, която се беше спряла и го гледаше, попита:

— Да не си загубил нещо?

Той погледна лицето й, наполовина скрито под широкопола шапка, кимна с глава и продължи да търси.

— Пари ли?

Изцяло погълнат от работата си, Джотаро почти не обърна внимание на въпроса, само избоботи някакъв отрицателен отговор.

— А да не би тогава да е бамбукова пръчка, дълга около две педи и завързана с въженце?

Джотаро подскочи.

— Да! Откъде знаете?

— Значи ти си този, по когото крещяха каруцарите близо до Мампукуджи, задето дразнел конете им!

— Ъъ-ъ… Ами…

— Когато се изплаши и избяга, въженцето сигурно се е скъсало. Тръбичката е паднала на пътя, а самураят, който говореше с каруцарите я взе. Защо не се върнеш обратно и не го помолиш да ти я даде?

— Сигурна ли сте?

— Разбира се, че съм сигурна!

— Благодаря ви.

Джотаро тъкмо се затича, и младата жена го спря:

— Почакай! Няма нужда да се връщаш обратно. Виждам самурая да се приближава насам. По пътя през полето с хакама.

И тя му посочи приближаващия мъж.

Джотаро спря и зачака с широко отворени очи.

Самураят беше около четиридесетгодишен, с внушителна външност. Всичко в него беше малко по-голямо, отколкото обикновено е в живота — ръста му, гарвановочерната му брада, широките му рамене, масивния му гръден кош. Беше обут в кожени чорапи и сламени сандали. Когато вървеше, здравите му стъпки сякаш притискаха земята. Един поглед бе достатъчен на Джотаро за да се убеди, че насреща му се задава велик боец, на служба при някой от най-именитите даймио. Момчето се почувства твърде изплашено, за да го повика.

За щастие самураят пръв се обърна към него.

— Не беше ли ти оня пакостник, който изпусна тази бамбукова тръбичка на входа на Мампукуджи? — попита той.

— О, ето я! Значи я намерихте!

— Не знаеш ли как се казва „благодаря“?

— Извинявайте. Благодаря ви, господине.

— Смея да твърдя, че съдържа важно писмо. Когато господарят ти те изпраща някъде по работа, не бива да се спираш по пътя за да тормозиш конете на хората, да пречиш на каруцарите като се качваш в каруците им или да се шляеш край пътя.

— Да, господине. Погледнахте ли вътре, господине?

— Съвсем естествено е, когато намериш нещо, да погледнеш какво има вътре и после да го върнеш на собственика му. Но не съм счупил печата на писмото. Сега, когато си го получи обратно, би трябвало да провериш дали всичко е в ред.

Джотаро отпуши тубичката и погледна вътре. Доволен, че писмото е все още на мястото си, той го провеси на врата си и се закле това да не се повтаря.

Младата жена изглеждаше доволна колкото него.

— Беше много мило от ваша страна, господине — обърна се тя към самурая, за да заглади неспособността на Джотаро да се изразява добре.

Брадатият самурай тръгна с тях двамата.

— С вас ли е момчето? — попита я той.

— О, не. Никога не съм го виждала.

Самураят се засмя.

— Помислих си, че двамата сте доста странна двойка. Той е един смешен малък разбойник, нали? С тези „квартири“ на шапката и всичко останало!

— Може би младежката му невинност го прави толкова очарователен. На мен също ми харесва.

Обръщайки се към Джотаро, тя го попита:

— Накъде си тръгнал?

Закрачил помежду им, Джотаро отново беше в добро настроение.

— Аз ли? Отивам в Нара, в храма Ходзоин.

Продълговат, тесен предмет, обвит в златен брокат и затъкнат в пояса на момичето привлече вниманието му. Втренчен в него, той каза:

— Виждам, че и ти носиш тръбичка с писмо. Бъди внимателна да не го изгубиш!

— Тръбичка за писмо? За какво говориш?

— Ето това в пояса ти.

Тя се засмя.

— Това не е писмо, глупчо! Това е флейта.

— Флейта?

С очи искрящи от любопитство, Джотаро спокойно се наведе към кръста й, за да разгледа по-отблизо предмета. Внезапно го обзе странно чувство. Той се дръпна назад и сякаш внимателно заразглежда момичето.

Дори децата имат усет за женската красота. Или поне инстинктивно разбират дали дадена жена е с чиста душа или не. Джотаро беше впечатлен от красотата на момичето и се отнасяше с уважение към нея. Струваше му се, че е невероятен късметлия, щом има възможността да върви до някой толкова красив. Беше замаян, с разтуптяно сърце.

— Разбирам. Флейта… Свириш ли на флейта, леличко? — попита я той. После очевидно са сети как Акеми реагира на това обръщение, и внезапно промени въпроса си: — Как се казваш?

Момичето се засмя и дяволито погледна към самурая над главата на момчето. Големият като мечка боец също се засмя и зад брадата му се показваха ред здрави бели зъби.

— Ама и ти си един! Когато искаш да се запознаеш с някой, добрият тон изисква ти пръв да кажеш своето име.

— Казвам се Джотаро.

Отговорът му ги накара да се засмеят още по-силно.

— Не е честно! — извика Джотаро. — Накарахте ме да ви кажа името си, а още не знам вашите. Вие как се казвате, господине?

— Шода — отвърна самураят.

— Това сигурно е фамилията ви. А другото ви име как е?

— Бих те помолил да се обръщаш към мен с това.

Джотаро непоколебимо се обърна към момичето:

— Сега е ваш ред. Ние вече ви казахме имената си. Няма да бъде учтиво от ваша страна да не ни кажете своите.

— Казвам се Оцу.

— Оцу? — повтори Джотаро. За момент изглеждаше удовлетворен от отговора, но след миг продължи да бърбори. — Защо се мотаете наоколо с флейта в пояса?

— Така си изкарвам прехраната.

— Да не сте флейтистка по професия?

— Ами, не съм много сигурна, че има професионални флейтисти. Но парите, които печеля от свиренето, ми позволяват да предприемам дълги пътувания като това. Така че вероятно би могъл да го определиш като професията ми.

— Музиката, която свириш, прилича ли на тази, която съм чувал в Джион или пък в Светилището Камо? Музика за религиозни танци?

— Не.

— А да не би да е като музиката за друг вид танци, за Кабуки, например?

— Не.

— Тогава каква музика свириш?

— О, само най-обикновени мелодии.

През това време самураят оглеждаше дългата дървена сабя на Джотаро.

— Какво е това, което си окачил на кръста си? — попита той.

— Никога ли не си виждал дървена сабя? Мислех, че си самурай.

— Да, такъв съм. Просто съм изненадан да те видя с подобно нещо. Защо я носиш?

— Ще изучавам боя със сабя.

— О! Започна ли вече? Имаш ли си учител?

— Да, имам.

— Вероятно същия, за когото е писмото.

— Да.

— Щом ти е учител, трябва да е голям майстор.

— Не е чак толкова добър.

— Какво искаш да кажеш?

— Всички казват, че е слаб.

— Не те ли притеснява това?

— Не. Аз също не съм добър със сабята, тъй че няма значение.

Самураят едва сдържаше смеха си. Устата му се изкриви като за усмивка, но очите му останаха сериозни.

— Изучи ли вече някой похват?

— Ами, не съвсем. Всъщност още не съм започнал.

Самураят не издържа повече, и избухна в смях.

— С теб се върви бързо!… А вие, млада госпожице, накъде отивате?

— В Нара, но къде точно в Нара, не знам. Вече близо година се опитвам да намеря един ронин. Когато чух, че напоследък много от тях се събират в Нара, реших да отида там. Макар че не вярвам много на мълвите.

Приближиха моста при Уджи. Под стряхата на една чайна стоеше изрядно чист старец с голям чайник и предлагаше чай на посетителите, които седяха около него на високи столове. Щом видя Шода, той сърдечно го поздрави.

— Щастлив съм да видя някой от дома Ягю! — провикна се той. — Влизайте, влизайте!

— Ще отдъхнем само за миг. Би ли донесъл малко сладкиши за момчето?

Когато спътниците му седнаха, Джотаро остана прав. Идеята да седне и да почива му се струваше отегчителна. Когато донесоха сладкишите, той ги грабна и се затича нагоре по полегатия хълм зад чайната.

Сипвайки си чай, Оцу попита стареца:

— Има ли още много път до Нара?

— Да. Дори и бързоходец не би стигнал по-далеч от Кизу до залез-слънце. Момиче като вас би трябвало да прекара нощта в Тага или в Иде.

Шода побърза да се намеси:

— Тази млада дама от месеци търси един човек. Но, чудя се, не мислиш ли, че е опасно в днешно време млада жена като нея да пътува сама до Нара, без да знае къде ще отседне?

При този въпрос старецът облещи очи.

— Не би трябвало дори да си го помисля! — решително отвърна той. Размаха ръка пред лицето си и каза на Оцу: — Избий си го от главата. Ако имаше при кого да останеш, разбирам. Но ако не, Нара е много опасно място.

Собственикът наля и за себе си чаша чай, и им разказа каквото знаеше за положението в Нара. Както изглеждаше, повечето хора си мислеха, че старата столица е едно спокойно, мирно място, с много колоритни храмове и дресирани елени. Място, недокоснато от войната и глада. Но всъщност градът отдавна не беше такъв.

След битката при Секигахара, никой не знаеше колко ронина от губещата страна дойдоха да търсят убежище тук. Повечето от тях бяха поддръжници на Осака, от западната армия. Всичките бяха самураи без никакви доходи и без всякаква надежда да си намерят нова професия. С процъфтяващия от година на година шогунат Токугава, ставаше съмнително дали тези бегълци изобщо ще могат да си изкарват прехраната със сабите си.

Според повечето статистики, около 120 000 до 130 000 самураи изгубили положението си. Като победители, Токугава конфискуваха области с годишен приход 33 милиона крини ориз. Дори ако се вземат пред вид феодалите, получили разрешение да се установят наново, макар и по-скромно, оставаха поне осемдесет даймио с доходи общо около 20 милиона крини, които бяха обезземени.

Областта около Нара и връх Койя беше пълна с храмове. И затова беше трудно за хората на Токугава да патрулират. По тази причина мястото беше чудесно скривалище. Бегълците се стичаха там на групи.

— Ето защо — каза старецът, — знаменитият Санада Юкимура се укрива край връх Кудо, а за Сенгоку Соя се говори, че е някъде около Хорюджи, Бан Данемон пък — в Кофукуджи. Мога да изброявам още и още.

Всички тези мъже бяха толкова известни, че веднага биха ги убили, стига да се покажат. Единствената им надежда за бъдещето беше войната да избухне отново.

Според стареца нямаше да бъде толкова лошо, ако там се криеха само тези знаменити ронини, тъй като всичките имаха някакъв престиж и можеха да осигурят прехрана на себе си и семействата си. Положението влошаваха онези бедни самураи, които кръстосваха малките улички на града и бяха изпаднали в такава нужда, че биха продали дори сабята си, стига да можеха. Някои от тях се замесваха в дребни кавги, играеха комар или се опитваха по някакъв начин да всяват смут с надеждата, че опустошенията, които оставят след себе си, ще накарат силите в Осака да се вдигнат на оръжие. Някога спокойният град Нара се беше превърнал в гнездо на разбойници. Отиването там на красиво момиче като Оцу беше равносилно на това да залее кимоното си със спирт и да скочи в огъня. Собственикът на чайната, развълнуван от собствените си думи, завърши речта си с гореща молба към Оцу да промени намерението си.

Разколебана от това, което чу, тя седеше известно време мълчаливо. Ако имаше дори най-малка надежда, че Мусаши е в града, не би допуснала страха в себе си. Но тя наистина нямаше на какво да се опре. Просто тръгна към Нара напосоки. Тъй както беше тръгвала към още толкова други места, откакто Мусаши я изостави в безизходица на моста в Химеджи.

Виждайки объркването на лицето й, Шода каза:

— Каза, че името ти е Оцу, нали така?

— Да.

— Е, добре, Оцу, колебаех се дали да ти го кажа, но защо наистина не се откажеш от намерението си да ходиш в Нара, и вместо това не дойдеш с мен в имението Коягю?

Задължен да й каже нещо повече за себе си и да я увери, че намеренията му са почтени, той продължи:

— Цялото ми име е Шода Кидзаемон. Служа на семейство Ягю. Случи се така, че моят господар, който в момента е на осемдесет години, вече не може да пътува. Скуката го тормози ужасно. Когато спомена, че си изкарваш хляба като свириш на флейта, ми мина мисълта, че сигурно ще се почувства чудесно, ако бъдеш там и от време на време му свириш. Мислиш ли, че би ти харесало?

Старецът тутакси се намеси в разговора и енергично изрази одобрението си:

— На всяка цена трябва да отидеш с него, сигурно си чувала, че старият господар на Коягю е великият Ягю Мунейоши. Откакто се оттегли, прие името Секишусай. Когато неговият наследник, Муненори, господарят на Таджима, се завърна от Секигахара, той беше извикан в Едо и назначен за учител в дома на шогуна. Ето защо, няма по-знаменито семейство в Япония от тяхното. Да бъдеш поканен в Коягю е, само по себе си, голяма чест. Моля те, на всяка цена трябва да приемеш!

Когато разбра, че Кидзаемон е на служба в известния дом Ягю, Оцу се поздрави за догадката, че той не е обикновен самурай. Въпреки това, беше й трудно да отговори на предложението му.

Принуден от мълчанието й, Кидзаемон попита:

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Не това е причината. Не бих могла и да мечтая за по-добро предложение. Просто се притеснявам, че не съм достатъчно добра, за да свиря пред толкова голям човек като Ягю Мунейоши.

— О, не си го и помисляй повече! Семейството на Ягю е доста по-различно от семействата на другите даймио. Секишусай има простичкия, непретенциозен вкус на човек, който умее да прави чай. Той по-скоро би се смутил от твоята стеснителност, отколкото от това, което ти наричаш липса на умения.

Оцу осъзна, че отиването в Коягю й даваше някаква надежда, макар и незначителна, но все пак по-голяма от безцелното скитане из Нара. След смъртта на Йошиока Кемпо, родът Ягю беше считан за най-великият символ на бойните изкуства в страната. Можеше да се очаква, че бойци от всички краища хлопат на вратата му. Дори би могло да има и книга, в която записват посетителите. Колко щастлива би била тя, ако можеше да види в един такъв списък и името на Миямото Мусаши!

Подтиквана най-вече от това съображение, тя съобщи ведро:

— Ако наистина смяташ, че ще е удобно, ще дойда с теб.

— Наистина ли? Чудесно! Много съм ти благодарен… Хм, съмнявам се, че една жена би могла да извърви целия път, който ни очаква, преди да падне нощта. Умееш ли да яздиш?

— Да.

Кидзаемон се изправи бързо под стряхата на магазина и направи знак с ръка към моста. Конярят, който чакаше там, дойде на бегом, водейки със себе си един кон. Оцу го яхна, докато самият той вървеше отстрани.

Джотаро ги забеляза от хълма зад чайната и извика:

— Тръгвате ли вече?

— Да, поемаме.

— Чакайте ме!

Бяха прекосили наполовина моста Уджи, когато Джотаро ги настигна. Кидзаемон го попита какво има. Момчето отговори, че видял много мъже в горичката на хълма да играят на някаква игра. Не знаел каква е, но му се сторила интересна. Конярят се изсмя.

— Сигурно са оная паплач, ронините. Играли са някакъв хазарт. Нямат достатъчно пари за храна, затова примамват пътници в игрите си и ги обират до шушка. Отвратително е!

— О, значи играят хазарт, за да преживеят? — попита Кидзаемон.

— Комарджиите са каймака — отговори конярят. — Много други стават крадци и изнудвачи. Те са такава нагла паплач, че няма кой да ги спре.

— Защо владетелят на местността не ги арестува или изгони?

— Твърде много са. Много повече, отколкото той може да контролира. Ако всички ронини от Кавачи, Ямато и Кии се обединят, ще бъдат много по-силни от неговите части.

— Чух, че и хората на Кога се събират с тях.

— Да. Тези от Цуцуи пристигнаха. Заповядано им е да останат докато избухне следващата война.

— Говориш така за ронините, — прекъсна го Джотаро, — но сред тях може да има и добри хора.

— Да, така е — съгласи се Кидзаемон.

— Моят учител е ронин.

Кидзаемон се засмя и каза:

— Значи затова ги защитаваш. Верен си му… Каза, че си тръгнал към Ходзоин, нали? Там ли е твоя учител?

— Не знам със сигурност, но той ми каза, че като стигна там, ще ми кажат къде е.

— Какъв стил използва той?

— Не знам.

— Ти си му ученик, а не познаваш училището му?

— Господине — вметна конярят, — в днешно време въртенето на сабята се е превърнало в мода. Куцо и сакато се учи да се бие. Само на този път ежедневно се срещат не по-малко от десетина подобни. И всичко това е защото днес тук има много повече ронини, които стават учители, отколкото имаше преди. Предполагам, че това е една от причините.

— Захващат се с тая работа, защото са чули отнякъде, че ако си добър със сабята, даймио ще се изпотрепят да те наемат срещу четири-пет хиляди крини годишно.

— Бърз начин за забогатяване, така ли?

— Точно така. Страшничко е, като се замисли човек. Погледнете, дори това момче тук носи дървена сабя. Вероятно той си мисли, че е достатъчно само да се научи да удря хората с нея, и ще стане истински мъж. Има ги много като него. И най-тъжното е, че в края на краищата, повечето от тях ще останат без препитание.

Гневът на Джотаро избухна изведнъж.

— Що за приказки? Повтори го още веднъж!

— Чуй го само! Прилича на мравка, която носи канара, а вече се мисли за голям боец!

Кидзаемон се засмя.

— Хей, Джотаро, не се ядосвай! Иначе може отново да изгубиш писмото.

— Няма да го загубя, не се тревожи за мен!

Те продължаваха да вървят, като Джотаро мълчаливо се цупеше. Останалите наблюдаваха слънцето, което бавно залязваше. Не след дълго стигнаха до брода през река Кизу.

— Тук те оставяме, момчето ми. Скоро ще се стъмни, така че е добре да побързаш. И не се мотай по пътя.

— Оцу? — попита Джотаро, мислейки, че тя ще тръгне с него.

— О, забравих да ти кажа — каза тя. — Реших да продължа с този господин до крепостта Коягю.

Джотаро беше съсипан.

— Пази се — усмихна се Оцу.

— Трябваше да предположа, че ще остана отново сам — той взе един камък и го плъзна по повърхността на водата.

— Е, все някога ще се срещнем отново. Изглежда твоят дом е пътят. А аз самата обичам да пътувам.

Джотаро нямаше желание да помръдне.

— Кажи ми само, кой е този, който търсиш? — попита я той. — Що за човек е?

Оцу не отговори, само помаха за сбогом.

Джотаро се затича по брега и скочи направо в средата на малката лодка, превозваща хора между двата бряга. Когато лодката, червена под залязващото слънце, стигна средата на реката, той се обърна назад. Можеше да различи силуетите на коня, Оцу и Кидзаемон на пътя за храма Казаги. Те бяха вече в долината, зад мястото, където реката внезапно се стесняваше. Ранните сенки на планината бавно ги поглъщаха.