Ейджи Йошикава
Мусаши (8)

Камъкът и дървото

До следващата сутрин вятърът и дъждът бяха отмили пролетта без следа. Слънцето яростно прежуряше и малцина от селяните ходеха без широкопола шапка, с която да се пазят от него.

След като потегли нагоре към храма, Осуги стигна до вратата на Такуан прежадняла и задъхана. Изпод края на косата й се стичаха капчици пот, които се сливаха на струйки и тръгваха надолу по внушителния й нос. Не забелязваше това, тъй като бе препълнена с любопитство за съдбата на жертвата си.

— Такуан — извика тя, — Такедзо оживял ли е след бурята?

Монахът се появи на терасата.

— О, вие ли сте? Страхотен порой, а?

— Да — засмя се тя криво. — Направо убийствен.

— Сигурен съм, обаче, че знаете, че не е много трудно за една-две нощи да се издържи и на най-проливния дъжд. Човешкото тяло може да понесе много. Слънцето е всъщност смъртоносно.

— Да не искате да кажете, че е още жив? — попита недоверчиво Осуги и веднага обърна сбръчканото си лице към кедъра. От слънцето очите й се присвиха като иглички. Вдигна ръка да ги заслони и за миг се поуспокои. — Виси там просто като мокър парцал — заяви тя с подновена надежда. — Не може да има останал живот в него, не може.

— Още не виждам враните да му кълват лицето — усмихна се Такуан. — Това май означава, че още диша.

— Благодаря, че ми казахте. Учен мъж като вас трябва със сигурност да знае повече от мен за тези неща. — Тя проточи врат и погледна в помещението зад гърба му. — Не виждам снаха си никъде. Ще я повикате ли заради мен, моля?

— Снаха ви ли? Аз не вярвам въобще да съм я срещал. Във всеки случай, не знам името й. Как мога да я повикам?

— Повикайте я, казах ви! — повтори нетърпеливо Осуги.

— За кого говорите, за бога?

— Ами за Оцу, разбира се!

— Оцу ли? Защо я наричате ваша снаха? Тя нали не е влязла в семейство Хониден?

— Не, не още, но много скоро мисля да я приема като невяста на Матахачи.

— Трудно ми е да си представя това. Как може тя да се омъжи за някой, ако той не е тук?

Осуги се възмути още повече.

— Виж, нехранимайко! Това никак не те засяга! Само ми кажи къде е Оцу!

— Допускам, че е още в леглото.

— О, да, трябваше да се сетя — промърмори старицата като на себе си. — Наистина аз й казах да наблюдава Такедзо нощем и до сутринта тя трябва доста да се е уморила. Между другото — продължи тя с обвинителен тон, — ти не би ли трябвало да го наблюдаваш през деня?

Без да дочака отговор, тя се обърна кръгом и отиде под кедъра. Там дълго, като в унес, се завзира нагоре. Щом най-сетне се съвзе от вцепенението, тръгна обратно към селото с черничева пръчка в ръка.

Такуан се върна в стаята си, където остана до вечерта.

Стаята на Оцу беше в същата постройка, недалеч от неговата. Вратата й остана затворена през целия ден, освен когато един послушник я отваряше, няколко пъти й носеше лекарство и пръстена паничка, пълна с гъста оризова отвара. Когато предишната нощ я намериха полумъртва под дъжда, трябваше да я завлекат вътре, а тя риташе и пищеше. Насила я накараха да изпие малко чай. После, докато тя седеше мълчаливо облегната на стената, свещеникът строго й се скара. На сутринта имаше силна треска и едва успяваше да вдигне глава, за да отпие от отварата.

Падна нощ. За разлика от предишната вечер, сега в небето светеше ярка луна като прорязана в него дупка. Щом всички останала заспаха дълбоко, Такуан остави настрана книгата, която четеше, нахлузи дървените си налъми и излезе на двора.

— Такедзо! — извика той.

Високо над него един клон се разклати и от него падна лъскава капки роса.

— Бедното момче, навярно няма сила да отговори — каза Такуан на себе си. — Такедзо! Такедзо!

— Какво искаш, монашеско копеле! — прозвуча ядовит глас в отговор.

Такуан рядко се стряскаше, но сега трудно можеше да скрие изненадата си.

— Със сигурност шумно лаеш за човек, който е пред вратата на смъртта. Сигурен ли си, че не си всъщност някоя риба или някакво морско чудовище? При това положение трябва да изкараш още пет-шест дни в повече. Между другото, как е стомахът ти? Достатъчно ли е празен?

— Остави светските разговори, Такуан. Просто ми отрежи главата и с това да се свърши.

— О, не! Не толкова бързо! Човек трябва да внимава с такива неща. Ако веднага отрежа главата ти, тя сигурно ще падне върху мен и ще се опита да ме ухапе. — Такуан впери поглед в небето и заговори провлачено: — Каква красива луна! Ти си щастлив, че можеш да я гледаш от такова благоприятно място.

— Добре, мръсно монашеско псе, сега само ме гледай! Ще ти покажа какво мога да направя, ако си го наумя!

Като събра всичката си сила, Такедзо започна да се клати силно нагоре-надолу с цялата си тежест, като почти счупи клона, за който беше вързан. Долу се посипаха кора и клони. Такуан остана невъзмутим, но може би малко превзето безразличен.

Монахът спокойно очисти раменете си и щом свърши, вдигна пак поглед нагоре.

— Така трябва, Такедзо! Добре е да се ядосваш, както сега. Продължавай! Изпитай силата си докрай, покажи, че си истински мъж, покажи от какво тесто си замесен! В наши дни хората смятат, че е признак на мъдрост и зрялост да можеш да владееш гнева си, но аз ти казвам — те са глупаци. Мразя да гледам младежите толкова сдържани, толкова благопристойни. Те имат повече дух от по-старите от тях и трябва да го покажат. Не се сдържай, Такедзо! Колкото повече се ядосваш, толкова по-добре!

— Само почакай, Такуан! Ако мога да прегриза това въже само със зъби, ще го направя, само за да ми паднеш в ръцете и парче по парче да те разкъсам!

— Това обещание или заплаха е? Ако наистина смяташ, че можеш да го направиш, аз ще остана тук долу и ще чакам. Сигурен ли си, че ще можеш да се справиш, така че да не убиеш себе си, преди въжето да се е скъсало?

— Млъквай! — изкрещя дрезгаво Такедзо.

— Всъщност, Такедзо, ти си настина силен! Цялото дърво се люлее. Обаче, съжалявам да го кажа, но не забелязвам земята да се тресе. Знаеш ли, бедата при теб е, че в действителност си слаб. Гняв като твоя не е нищо повече от лична злоба. Гневът на истинския човек е израз на нравствено възмущение. Гняв заради дребни чувства е за жените, не за мъже.

— Няма да чакаш дълго — заплаши Такедзо. — Ще започна право от врата.

Той продължи да се бори, но здравото въже не даваше признак да изтънява. Такуан го гледа известно време и му предложи приятелски съвет:

— Защо не спреш с това, Такедзо — няма да те доведе до никъде. Само ще се изтощиш, а от каква полза ще е това за тебе? Колкото и да се опъваш и извърташ, не можеш да счупиш и един клон от това дърво, нито пък ще стреснеш с нещо мирозданието.

Такедзо гръмко простена. Пристъпът премина и той осъзна, че монахът е прав.

— Смея да твърдя, че цялата тази сила щеше да е по-полезна, ако беше впрегната за благото на страната. Наистина, Такедзо, трябва да се опиташ да направиш нещо за другите, макар точно сега да е малко късно да започваш. Стига само да беше опитал, можеше да успееш да стреснеш боговете и дори вселената, да не говорим за обикновените, прости хора. — Гласът на Такуан прие малко нравоучителен оттенък. — Жалко е, много е жалко! Макар да си се родил човек, приличаш повече на животно, не си по-добър от никой глиган или вълк. Колко тъжно е, че хубав младеж като теб трябва да намери края си тук, без никога да се е очовечил напълно! Каква загуба!

— Ти себе си човек ли наричаш?! — изплю през зъби Такедзо.

— Слушай, дивако! През цялото време прекалено много вярваше на грубата си сила и си мислеше, че на този свят нямаш равен. Но виж къде си стигнал сега!

— Нямам от какво да се срамувам. Борбата не беше честна.

— Това в крайна сметка не променя нещата, Такедзо. Вместо да те победят с юмруци, те победиха с ум и с думи. Загубиш ли, това е. И харесва ли ти или не, аз седя на камъка, а ти висиш безпомощен там. Не можеш ли да видиш разликата между двама ни?!

— Да. Ти удряш под пояса. Ти си лъжец и страхливец!

— Лудост щеше да е от моя страна да се опитам да те хвана със сила. Много си силен телом. За един човек не е много вероятно да победи в борба тигър. За щастие това рядко му се налага, тъй като е по-умният от двамата. Не са много, които ще оспорят дали тигрите стоят по-долу от хората.

Такедзо с нищо не показа, че още слуша.

— Същото е и с твоята тъй наречена храброст. Държанието ти досега с нищо не свидетелства, че това е нещо повече от храбростта на звяр — такава, която не зачита ценностите и живота на хората. Това не е онази храброст, която отличава един самурай. Истинската храброст познава и страха. Тя знае как да се бои от онова, от което човек трябва да се страхува. Искрените хора са страстно привързани към живота, пазят го като скъпоценност. И избират добро време и място да се разделят с него и да умрат с достойнство.

Още нямаше отговор.

— Това имам предвид, като казвам, че е жалко за теб. Родил си се със силно и издръжливо тяло, но ти липсват и знание, и мъдрост. Успял си да усвоиш някои от по-неуместните страни на Пътя на самураите, но не си направил усилие да придобиеш мъдрост или добродетел. Говори се, че Пътя на знанието трябвало да се съчетае с Пътя на самураите, но когато са правилно съчетани, това вече не са два пътя, а един. Само един Път, Такедзо.

Дървото мълчеше досущ като камъка, на който седеше Такуан. Мракът също бе безшумен. След няколко мига Такуан бавно и замислено стана.

— Помисли за това още една нощ, Такедзо. След като го направиш, ще ти направя услугата да ти отрежа главата.

Тръгна да се отдалечава с дълги, устремни крачки и наведена глава. Не беше изминал повече от двадесет разкрача, когато гласът на Такедзо проехтя:

— Чакай!

Такуан се обърна назад и извика:

— Какво искаш сега?

— Върни се.

— М-м. Не ми казвай, че искаш да ме слушаш още, а? Да не би накрая да започваш да мислиш?

— Такуан! Спаси ме!

Такедзовият вик за помощ беше силен и умолителен. Клонът затрепери сякаш заедно с цялото дърво заплака.

— Искам да бъда по-добър човек. Сега разбирам колко е важно, каква благодат е да си се родил човек. Почти мъртъв съм, но разбирам какво значи да си жив. И сега, когато съм го разбрал, целият ми живот ще бъде да остана вързан за това дърво! Не мога да променя, каквото съм направил.

— Най-накрая почваш да се вразумяваш. За първи път в живота си говориш като човек.

— Не искам да умра — извика Такедзо. — Искам да живея. Искам да съм свободен, да опитам отново и този път да направя всичко както трябва — Тялото му се сгърчи от ридания. — Такуан… моля те! Помогни ми… помогни ми!

Монахът поклати глава.

— Съжалявам, Такедзо. Не ми е дадено да го направя. Такъв е законът на природата. Не можеш да повториш нещо, което вече си направил. Така е в живота. Всичко в него е веднъж завинаги. Всичко! Не можеш да си сложиш главата обратно на място, след като врагът вече я е отрязал. Така стоят нещата. Естествено, жал ми е за теб, но не мога да развържа това въже, понеже не аз съм го вързал. Ти го направи. Мога само да ти дам съвет. Посрещни смъртта смело и спокойно. Кажи молитва и се надявай, че някой ще си направи труда да я чуе. И заради твоите предци, Такедзо, имай доброто възпитание да умреш с мирно изражение на лицето си!

Потупването на сандалите на Такуан замря в далечината. Той си отиде и Такедзо престана да вика. Последва съвета, който му даде монахът, затвори очите си, които сякаш току-що се бяха пробудили и забрави за всичко. Забрави живота и забрави смъртта. Лежеше съвършено неподвижен под рояка малки звездици, докато нощният вятър въздишаше между клоните. Беше му студено, много студено.

След време усети, че в подножието на кедъра има някой. Който и да беше това, сега той се беше вкопчил в широкия ствол и отчаяно, но не особено ловко се опитваше да се изкатери до най-ниския клон. Такедзо чуваше как почти след всяко изкачване катерачът пак се плъзга надолу. Чуваше също как по земята се посипват парченца кора и беше сигурен, че ръцете на непознатия са вече доста по-зле олющени, отколкото дървото. Онзи обаче упорстваше, отново и отново се вкопчваше в ствола, докато първият клон най-сетне бе достигнат. После сянката с относителна лекота стигна до мястото, където лежеше Такедзо, трудно различим от клона, за който го бяха вързали и изгубил вече последни сили. Един задъхан глас го повика шепнешком по име.

С голям труд Такедзо отвори очи и се озова лице в лице със същински скелет. Само очите светеха и имаха живот. Лицето заговори:

— Аз съм! — каза то по детински просто.

— Оцу?

— Да, аз съм. О, Такедзо, хайде да избягаме! Чух те да викаш, че с цялото си сърце искаш да живееш.

— Да избягаме ли? И ти ще ме развържеш, ще ме освободиш?

— Да. И аз вече не мога да понасям това село. Ако остана тук… о, не искам дори да мисля за това. Имам за какво да го направя. Просто искам да се махна от това глупаво и жестоко място. Аз ще ти помогна, Такедзо! Можем да си помогнем един на друг.

Оцу вече бе облякла дрехи за път и всички нейни притежания висяха на рамото й в една платнена торбичка.

— Бързо, срежи въжето! Какво чакаш? Срежи го!

— Ей сега.

Тя извади малък нож и почти веднага успя да пререже връзките на пленника. Докато изтръпналите му крайници се отпуснат и силата им се върне, минаха няколко минути. Оцу се опита да му даде опора, поради което, щом той се подхлъзна, повлече надолу и нея. Двете тела се вкопчиха едно за друго, блъснаха се в един клон, извиха се във въздуха и тупнаха на земята.

Такедзо се изправи. Зашеметен от падането от тридесет стъпки и вцепенен от слабост, той при все това заби здраво нозе в земята. Оцу се загърчи на четири крака от болка.

— О-о-о — застена тя.

Той я прегърна и й помогна да стане.

— Мислиш ли, че имаш нещо счупено?

— Нямам представа, но мисля, че мога да вървя.

— Паднахме през всичките клони, преди да се ударим в земята, значи навярно не си много лошо наранена.

— А ти? Ти добре ли си?

— Да… доб… добре съм — Млъкна за миг и след това неволно възкликна: — Жив съм! Наистина съм жив!

— Разбира се, че си!

— Няма „разбира се“.

— Да се махаме бързо оттук. Ако някой ни завари, здравата ще загазим.

Оцу тръгна с куцукане и Такедзо я последва… бавно, мълчаливо, като две крехки ранени мушици, тръгнали по есенна скреж.

Напредваха както могат, влачеха крака в мълчание — мълчание, нарушено едва след дълго време, когато Оцу извика:

— Виж! Към Харима се развиделява.

— Къде сме?

— На върха на прохода Накаяма.

— Наистина ли сме стигнали толкова далеч?

— Да. — Оцу се засмя отпаднало. — Изненадващо е какво може да направи човек, щом е решен на нещо. Обаче, Такедзо…

Изглеждаше стресната.

— Трябва да си страшно гладен — продължи тя. — Не си ял нищо от дни.

При споменаването на храна Такедзо изведнъж осъзна, че свитият му стомах се е сгърчил от болка. Сега, като се сети за нея, тя стана непоносима и докато Оцу успее да развърже торбата си и да извади храна от нея, му се стори, сякаш минаха часове. Спасението дойде във вид на оризови питки с обилен пълнеж от сладка фасулена каша. Докато преглъщаше тази сладост, на Такедзо му се зави свят. Пръстите, с които държеше питката, се разтрепериха. „Жив съм“, мислеше си той отново и отново и се заричаше, че отсега насетне ще води съвсем друг живот.

От алените утринни облаци бузите им също порозовяха. Щом започна да вижда по-ясно лицето на Оцу и гладът отстъпи пред сито спокойствие, струваше му се като сън, че седи тук с нея, жив и в безопасност.

— Когато се развидели, ще трябва да сме много внимателни. Почти на границата на областта сме — отбеляза Оцу.

Очите на Такедзо се разшириха.

— Границата! Точно така, забравил бях. Трябва да ида в Хинагура.

— Хинагура ли? Защо?

— Там са затворили сестра ми. Трябва да я освободя оттам. Изглежда ще трябва да ти кажа довиждане.

Оцу се втренчи зашеметена в лицето му и млъкна.

— Щом така смяташ за добре, върви! — каза накрая тя. — Но ако мислех, че ще ме изоставиш, нямаше да напусна Миямото.

— Какво друго мога да направя? Просто да я оставя там ли?

С настоятелност в погледа тя взе ръката му в своята. Лицето, цялото й тяло пламтяха от чувство.

— Такедзо — започна Оцу, — по-късно, когато има време, ще ти кажа какво чувствам, но сега моля те, не ме оставяй сама тук! Вземи ме със себе си, където и да отиваш!

— Не мога!

— Запомни — тя стисна здраво ръката му, — харесва ти или не, аз оставам с теб. Ако мислиш, че ще ти преча, докато се опитваш да спасиш Огин, ще отида в Химеджи и ще те чакам.

— Добре, така да е — съгласи се веднага той.

— Нали непременно ще дойдеш?

— Разбира се.

— Ще чакам при моста Ханада, на края на Химеджи. Ще те чакам, ако ще и сто или хиляда дни.

Такедзо отвърна с леко кимване и без повече суетня си тръгна. Понесе се по билото, което водеше от прохода към далечните планини. Оцу вдигна глава и гледа след него, докато се загуби сред околния пейзаж.

 

 

Внучето на Осуги се върна в селото и като се втурна към къщата на Хониден, завика:

— Бабо! Бабо!

Изтри нос с опакото на ръката си, надзърна в кухнята и възбудено избъбри:

— Бабо, чу ли? Станало е нещо страшно!

Осуги, застанала до печката, където бавно раздухваше огъня с бамбуково ветрило, не го и погледна.

— За какво е тази врява?

— Бабо, не знаеш ли? Такедзо е избягал!

— Избягал! — Тя изпусна ветрилото в пламъците. — Какво говориш?

— Тази сутрин го нямаше на дървото. Въжето беше прерязано.

— Хейта, нали знаеш какво съм ти казвала, че ако лъжеш…

— Истина е, бабо, честна дума. Всички говорят за това.

— Съвсем сигурен ли си?

— Да, госпожо. А горе в храма търсят Оцу. Нея също я няма. Всички тичат наоколо и викат.

Видимото въздействие на тази новина беше доста живописно. Докато пламъкът от изгарящото ветрило последователно се обагряше в червено, синьо и виолетово, лицето на Осуги ставаше все по-бяло. Изглеждаше, че цялата кръв го напусна и при тази гледка Хейта се сви от страх.

— Хейта!

— Да?

— Тичай, колкото ти държат краката. Веднага извикай баща си. После слез до брега на реката и намери чичо Гон! И бързо!

Гласът на Осуги трепереше.

Преди още Хейта да е стигнал до портата, се беше събрала тълпа от дърдорещи селяни. Между тях бяха зетят на Осуги, чичо Гон, други роднини и много от изполичарите.

— И онова момиче Оцу е избягало, нали?

— Такуан също го няма!

— Доста странно изглежда, ако ме питате!

— Заедно са го направили, това е сигурно.

— Чудя се какво ще направи старицата. Става дума за честта на семейството й!

Зетят и чичо Гон държаха копия, наследени от предците им и се бяха вторачили в къщата. Преди да направят каквото и да е, им трябваха напътствия и затова сега нетърпеливо чакаха Осуги да се появи и да даде нареждания.

— Бабо — извика най-сетне някой, — не чу ли новината?

— Идвам след минута — дойде в отговор. — Мълчете всички и почакайте.

Осуги бързо успя да се справи с положението. Щом осъзна, че ужасната вест трябва да е вярна, кръвта й закипя, но тя успя да се овладее достатъчно, за да коленичи пред семейния олтар. След като мълчаливо се помоли за подкрепа, тя вдигна глава, отвори очи и се извърна. Спокойно отвори вратите на шкафа за саби, издърпа едно от чекмеджетата и извади оттам скъпоценно оръжие. Вече облечена в подходящи за преследването дрехи, тя мушна късата сабя в своето оби и отиде до изхода. Омота здраво връзките на сандалите около глезените си.

Почтителният шепот, който я посрещна, щом наближи портата, показа, че мъжете разбират за какво се е облякла така. Упоритата старица не се шегуваше и бе повече от готова да отмъсти за нанесената на дома й обида.

— Всичко ще бъде наред — обяви тя сухо. — Лично ще открия онази безсрамна уличница и ще се погрижа да бъде наказана, както трябва.

Челюстта й изтрака.

Вече крачеше чевръсто по пътя, когато някой от множеството се обади:

— Щом старицата отива, трябва да тръгнем и ние.

Всички роднини и изполичари се изправиха и се подредиха зад сърцатата си предводителка. Пътьом се въоръжиха с пръчки, докато вървяха, остреха набързо бамбукови копия. Тръгнаха право към прохода Накаяма, без дори да спират по пътя за почивка. Стигнаха тъкмо преди пладне, само за да открият, че са закъснели.

— Изпуснали сме ги! — извика един от мъжете.

Тълпата закипя от гняв. Разочарованието им се удвои, когато един от пограничните пазачи се приближи до тях и им съобщи, че такава голяма група не може да премине в съседната област.

Чичо Гон излезе напред и усърдно се зае да убеждава офицера. Такедзо бе обявен за „престъпник“, Оцу — за „злосторница“, а Такуан — за „умопобъркан“.

— Ако оставим сега нещата така — обясни той, — това ще накърни името на предците ни. Никога няма да можем да вдигнем повече глава. Ще станем за посмешище на селото. Може дори да се наложи семейство Хониден да изостави земите си.

Чиновникът отвърна, че можел да разбере положението им, но с нищо не бил в състояние да им помогне. Законът си е закон. Би могъл да изпрати навярно запитване до Химеджи и да получи за тях нарочно разрешение да пресекат границата, но това ще изисква време.

След като се посъветва с роднините и работниците си, Осуги пристъпи пред чиновника и запита:

— В такъв случай, има ли някаква пречка да минем ние двамата с чичо Гон?

— Позволено е до пет души.

Осуги кимна за съгласие. После, макар да изглеждаше, сякаш се готви за трогателно сбогуване, тя твърде делово свика своите придружители край себе си. Мъжете се строиха пред нея и внимателно се вторачиха в тънките й устни и едрите, издадени навън зъби.

Щом всички утихнаха, тя започна:

— Няма за какво да се натъжавате. Преди още да тръгнем, очаквах, че може да се случи нещо такова. Когато препасвах тази къса сабя, едно от най-скъпоценните притежания на семейство Хониден, аз коленичих пред възпоменателните плочки на предците ни и тържествено се сбогувах с тях. Освен това се заклех за две неща:

— Едното беше, че ще настигна и ще накажа безочливото момиче, което окаля нашето семейно име. Другото — че дори да умра заради това, със сигурност ще открия дали моят син Матахачи е жив. Ако е, ще го върна у дома, за да продължи семейството. Заклех се да направя това и ще го направя, дори да трябва да го вържа с въже за врата и да го влача по целия път до вкъщи. Той има дълг не само пред мен и пред покойните, но и към вас. Ще си намери сто пъти по-добра съпруга от Оцу и ще изличи навеки този срам, така че селяните пак да почитат дома ни като благороден и честен.

Докато мъжете пляскаха и викаха одобрително, един от тях издаде нещо като стон. Осуги впери очи в зет си.

— Чичо Гон и аз — продължи тя, — сме и двамата достатъчно възрастни, за да ви оставим. Разбрахме се за всичко, което съм се заклела да направя и той също е решен да успеем, дори две или три години да не правим нищо друго и да пребродим страната надлъж и нашир. Докато ме няма, зет ми ще заеме моето място на глава на дома. Трябва да обещаете през това време да работите така усърдно, както винаги. Не искам да чувам, че кой да е от вас не се е грижил добре за бубите или е оставил нивите да буренясат. Разбрахте ли?

Чичо Гон беше почти на петдесет, а Осуги — десет години по-възрастна. Множеството изглежда се поколеба дали да ги пусне сами, понеже явно не можеха да се мерят с Такедзо, в случай че въобще го открият. Всички си го представяха като безумец, който напада и убива само за да подуши кръв.

— Няма ли да е по-добре — предложи някой, — ако вземете с вас трима млади мъже? Човекът каза, че може да минат петима.

Старицата поклати решително глава.

— Нямам нужда от помощ, никога не съм имала и няма да имам. Ха! Всички мислят Такедзо за толкова силен, но той не ме плаши! Та той е само хлапе, не му е пораснала много повече коса, отколкото когато съм го виждала пеленаче. Разбира се, че не съм му равна по сила, но още не съм си загубила ума и мога да надхитря някой и друг неприятел. И чичо Гон още не е изветрял.

— Сега знаете какво смятам да правя — завърши тя и насочи показалец към носа си. — И ще го направя. За вас остава да се приберете вкъщи, така че вървете и се грижете за всичко, докато се върнем.

Тя им махна с ръка да вървят и се приближи до дървото, което препречваше пътя на мястото, където минава границата. Никой не се опита повече да я спре. Извикаха „довиждане“ и загледаха как двамата стари хора потеглят надолу по планинския склон на изток.

— Старицата наистина има смелост, а? — отбеляза някой.

Друг от мъжете сви ръце пред устата си и извика:

— Ако се разболеете, пратете вест в селото.

— Пазете се! — добави загрижено трети.

Когато гласовете им вече не можеха да се чуят, Осуги се обърна към чичо Гон.

— Няма нищо, за което да се тревожим — увери го тя. — И без друго ще умрем преди тези млади хора.

— Съвсем права си — отвърна той убедено.

Чичо Гон си изкарваше прехраната с лов, но на по-млади години беше самурай, участвал, според собствените му разкази, в много кървави битки. Дори на тази възраст неговата кожа имаше здрава руменина, а косата му бе все така черна. Презимето му беше Фучикава; Гон беше съкратено от Гонроку, неговото кръщелно име. Като чичо на Матахачи той естествено беше твърде загрижен и разтревожен от станалото напоследък.

— Бабо — обади се чичото.

— Какво?

— Ти беше достатъчно предвидлива да се облечеш за път, но аз съм само с дрехите си за всеки ден. Ще трябва да спра някъде да си взема сандали и шапка.

— Към средата на склона има една чайна.

— Чудесно! Да, сетих се. Казва се чайна „Микадзуки“, нали? Сигурен съм, че ще имат, каквото ми трябва.

Докато стигнат до чайната, с изненада забелязаха, че слънцето клони към залез. Смятали бяха, че имат на разположение още няколко часа от деня, тъй като наближаваше лятото и дните се удължаваха. Това беше техният първи ден в търсене на загубената семейна чест.

Пиха чай и отпочинаха за малко. Накрая, докато оставяше парите за сметката, Осуги каза:

— Такано е много далеч и няма да стигнем преди смрачаване. Ще се наложи да спим на онези миризливи постелки в керванджийския хан при Шингу, макар че може би е по-добре въобще да не нощуваме.

— Сега имаме нужда от сън повече от всякога. Да вървим — отвърна Гонроку, като стана на крака и хвана новата сламена шапка, която току-що купи. — Но почакай само малко.

— Защо?

— Искам да напълня тази бамбукова манерка с вода за пиене.

Той заобиколи зад постройката и потопи съда в един бистър поток, докато отгоре престанаха да излизат мехурчета. Излезе отново на пътя отпред и през един страничен прозорец надзърна в сумрачната вътрешност на чайната. Изведнъж се спря, изненадан от видяната на земята фигура, завита със сламена постелка. Въздухът бе пропит с мирис на лекарство. Гонроку не можеше да види лицето, но успя да различи дълга черна коса, разстлана в безпорядък върху цялата възглавница.

— Побързай, чичо Гон! — подвикна нетърпеливо Осуги.

— Ида.

— За какво се забави?

— Вътре изглежда има някакъв болен — каза той и тръгна след нея като смъмрено псе.

— И какво толкова необичайно има? Разсейваш се лесно, досущ като дете.

— Извинявай, извинявай — помоли бързо Гон.

Осуги плашеше и него като всички останали, но той по-добре знаеше как да я укротява.

Тръгнаха надолу по доста стръмния склон, който водеше към пътя за Харима. По него ежедневно минаваха коне с товар от сребърните рудници и целият беше белязан с дълбоки следи от копита.

— Да не паднеш, бабо — предупреди я Гон.

— Как смееш да ме съветваш! Мога да вървя по този път със затворени очи. Ти самият внимавай, стари глупако.

В същия миг зад гърба им ги поздрави един глас.

— Доста живо вървите вие двамата, а?

Обърнаха се и видяха зад тях да язди собственикът на чайната.

— Да, тъкмо си починахме при вас, благодарим ви. А вие накъде сте тръгнал?

— За Тацуно.

— По това време?

— Оттук дотам няма друг лекар. Дори на кон ще се забавя поне до полунощ.

— Жена ви ли е болна?

— О, не. — Той сбърчи вежди. — Нямаше да съжалявам за времето, ако беше жена ми или някое от децата. Но е неприятно да се разкарваш заради непознат, който само се е отбил да си почине.

— О — възкликна чичо Гон, — да не е момичето в задната стая при вас? По случайност надникнах и я видях.

Сега Осуги също сбърчи вежди.

— Да — отвърна гостилничарят. — Докато седеше при нас, започна да трепери и аз й предложих да полегне в задната стая. Стори ми се, че трябва да направя нещо. Е, тя въобще не се съвзе. Всъщност, изглежда й стана много по-зле. Цялата гори от треска. Доста лош вид има.

Осуги се закова на място.

— Момичето да не е на около шестнайсет, високо и много слабо?

— Да, бих казал, че е към шестнайсетте. Каза, че била от Миямото.

Осуги смигна на Гонроку и затършува в обито си. Лицето й доби стреснато изражение и тя възкликна:

— О, забравила съм я в чайната!

— Какво сте забравили?

— Молитвената ми броеница. Сега се сещам — сложих я на едно столче.

— О, това е лошо — загрижи се гостилничарят и обърна коня си. — Ще се върна за нея.

— О, не! Вие трябва да доведете лекар. Това болно момиче е по-важно от моята броеница. Просто ще се върнем и ще я вземем сами.

Чичо Гон вече беше тръгнал с широки крачки нагоре по склона. Веднага щом се освободи от загрижения собственик на чайната, Осуги побърза да го настигне. Не след дълго вече се задъхваха и пъхтяха от бързане. Никой не говореше.

Трябва да е Оцу!

 

 

Оцу така и не се оправи напълно от треската, която прихвана в нощта, когато насила я прибраха изпод бурята. През няколкото часа, докато беше с Такедзо, тя някак си забрави, че е болна, но след като той си тръгна, повървя само малко и веднага започна да я обзема умора и да я боли. Докато стигне чайната, вече не беше на себе си.

Не знаеше от колко време лежи в задната стая. В болезнен унес постоянно молеше за вода. Преди да тръгне, гостилничарят надзърна при нея и я помоли да потърпи. Само след миг вече бе забравила, че той въобще й е казал нещо.

Устата й бе цяла пресъхнала. Чувстваше я, сякаш в нея има тръни.

— Вода, моля ви, господине — извика слабо.

Като не чу отговор, се надигна на лакти и проточи врат към съда за вода точно пред вратата. Успя бавно да пропълзи до него, но щом посегна към бамбуковата чашка отстрани, чу зад гърба си да изтракват някакви кепенци. Чайната по начало бе малко по-голяма от проста планинска хижа и нищо не можеше да попречи на всекиго просто да дръпне един или няколко от хлабаво закрепените капаци.

През отвора с препъване влязоха Осуги и чичо Гон.

— Не виждам нищо — оплака се старицата, както й се стори — шепнешком.

— Почакай малко — отвърна Гонроку и се насочи към стаята с огнището, където разрови въглените и хвърли малко дърва, за да освети.

— Няма я тук вътре, бабо!

— Тук трябва да е! Не може да се е измъкнала!

Осуги почти мигновено забеляза, че вратата в задната стая е открехната.

— Виж там навън! — извика тя.

Застанала съвсем наблизо, Оцу хвърли пълната с вода чаша в лицето на старата жена и като птица по вятъра се понесе надолу по склона. Ръкавите и полите й се вееха зад нея.

Осуги изтича навън и прати след нея някакво проклятие.

— Гон, Гон. Направи нещо!

— Тя избяга ли?

— Естествено! Ние със сигурност не я изненадахме след всичкия шум, дето вдигнахме. И ти не можа ли да не изпуснеш кепенците?! — Лицето на старицата се изкриви от ярост. — Не можеш ли да направиш нещо?

Чичо Гон насочи вниманието си към приличната на сърна сянка, която тичаше в далечината. Вдигна ръка и посочи към нея.

— Нали е тя това? Не се грижи, няма много преднина. Болна е, а и това са все пак нозе на момиче. Без време ще я настигна.

Приведе се напред и се затича. Осуги бягаше близо зад него.

— Чичо Гон — извика тя, — може да използваш сабята, но не й отрязвай главата, преди да съм й казала, каквото трябва.

Изведнъж чичо Гон извика стъписано и падна на четири крака.

— Какво има? — викна Осуги, която идваше отзад.

— Погледни надолу.

Старицата погледна. Право пред тях склонът пропадаше в един обрасъл с бамбук пролом.

— Хвърлила се е там ли?

— Да. Не мисля, че е много дълбоко, но сега е тъмно и не може да се каже. Ще трябва да се върна в чайната и да донеса факла.

— Какво чакаш, тъпако? — извика Осуги, докато той стоеше на колене и се взираше в пролома и го бутна силно отзад.

Последва шум от нозе, които отчаяно се опитват да се вкопчат в нещо, преди да паднат на дъното на пролома.

— Стара вещица! — извика сърдито чичо Гон. — А сега сама слез дотук! Да видим как ще ти хареса!

 

 

Такедзо седеше с кръстосани ръце върху един голям объл камък и се взираше през долината към укреплението Хинагура. Под някой от тези покриви, мислеше си, е затворена сестра му. Вчера остана на това място от сутринта до мръкнало, днес — през целия ден, но не можеше да измисли по какъв начин да я измъкне оттам. Възнамеряваше да седи, докато му хрумне нещо.

Беше стигнал с мисленето дотам, да е сигурен, че може да надхитри петдесетте или стоте войника, които охраняват укреплението, но продължаваше да обмисля особеностите на местността. Трябва не само да влезе, но и да излезе оттам. Положението не беше насърчително — зад дървената ограда имаше дълбока клисура, а от предната страна пътят към укреплението бе добре заварден с двойна порта. Още по-лошо, двамата щяха да са принудени да бягат през равно плато, което не предлагаше и едно дърво, зад което човек да се скрие; в безоблачен ден като днешния трудно би могла да се намери по-добра мишена.

Оставаше значи да се вмъкне през нощта, но беше забелязал, че портите се затварят и заключват преди залез-слънце. Всеки опит да ги отлости без съмнение ще предизвика шумотевица и суматоха. Изглежда, нямаше безопасен начин да се приближи до крепостта.

„Няма как, помисли си тъжно Такедзо. Дори просто да стрелям оттук и да заложа нейния живот и моя, нищо няма да излезе.“ Чувстваше се унизен и безпомощен. „Как, запита се, съм се превърнал в такъв страхливец? Преди седмица дори не бих помислил каква е вероятността да се измъкна жив.“

Още половин ден ръцете му останаха скръстени на гърдите, като заключени. Боеше се от нещо, което сам не можеше да определи и се колебаеше дали да отива по-близо до укреплението. Отново и отново смъмряше сам себе си: „Изгубил съм смелост. Никога преди не съм бил такъв. Навярно да срещнеш смъртта в лицето прави от всекиго страхливец.“

Поклати глава. Не, това не е боязливост.

Просто бе научил урока, който Такуан така старателно се опитваше да му предаде, и можеше сега да вижда нещата по-ясно. Изпита непознато спокойствие и умиротвореност. Усещането сякаш потече в гърдите му като кротка река. Сега разбра — да си смел е много по-различно от това да си настървен. Не се чувстваше животно, чувстваше се човек, смел мъж, надживял вече своето юношеско безразсъдство. Животът, с който е бил дарен, е нещо важно и скъпоценно, нещо, което трябва да се усъвършенства.

Вгледа се в хубавото ясно небе, чийто цвят само му се стори като чудо. Все пак не можеше да остави сестра си безпомощна, дори това да значи за последен път да измени на ценното, така наскоро и болезнено придобито самопознание.

В главата му започна да се очертава един замисъл. „След смрачаване ще пресека долината и ще се изкатеря на скалата от другата страна. Тъкмо естествената защита на крепостта може да се окаже от полза — от задната страна няма порта и изглежда, че не я пазят много хора.“

Едва бе стигнал до това решение и към него профуча стрела, която тупна в земята на три педи от пръстите на краката му. От другата страна на долината забеляза зад дървената ограда да се суети тълпа хора. Очевидно са го забелязали. Почти веднага се разпръснаха. Предположи, че е било пробен изстрел, за да видят какво ще направи в отговор и нарочно остана неподвижен на издигнатото си място.

Не след дълго светлината на вечерното слънце започна да гасне зад върховете на планините на запад. Точно преди да падне мрак, Такедзо се изправи и взе в ръка един камък. Беше забелязал вечерята да лети във въздуха над главата му. Свали птицата от първия път, разкъса я и заби зъби в топлото още месо.

Докато ядеше, двадесетина войници притичаха шумно и го обкръжиха. Веднага щом стегнаха обръча, нададоха боен вик и един кресна:

— Това е Такедзо! Такедзо от Миямото!

— Опасен е! Не го подценявайте! — предупреди някой.

Такедзо вдигна очи от своето сурово угощение и убийствено изгледа тези, които се готвеха да го хванат. Беше поглед на животно, прекъснато по средата на яденето си.

— Я-а-а-а! — извика той, сграбчи един голям камък и го метна към живата стена наоколо.

Камъкът почервеня от кръв. Без да губи време, Такедзо го прескочи и се затича право към портата.

Мъжете зинаха.

— Какво прави той?

— Къде отива този глупак?

— Загубил си е ума!

Такедзо се носеше като побесняла оса. Войниците нададоха бойни викове и се спуснаха да го преследват. Докато стигнат до външната порта обаче, той вече я беше прескочил. Сега се оказа между двете врати, като в клетка. Но Такедзо не забеляза това. Не можеше да види нито преследващите го войници, нито оградата, нито стражата зад втората порта. Дори не осъзна как с един-единствен удар поваля пазача, който се опитва да се метне отгоре му. С почти свръхчовешка сила издърпа един стълб от вътрешната порта и го разклати яростно, докато успя да го измъкне от земята. После се извърна към преследвачите си. Не знаеше колко са на брой; знаеше само, че го напада нещо голямо и черно. Като се прицели колкото можа по-добре, Такедзо удари безформеното множество с кола от вратата. Доста от копията и сабите се счупиха, хвръкнаха във въздуха и безполезни паднаха на земята.

— Огин! — извика Такедзо и се затича към задната част на укреплението. — Огин, аз съм — Такедзо!

Вторачи се с пламтящ поглед в сградите наоколо и продължи да вика сестра си. „Да не би това да е било уловка?“, запита се ужасен. Започна една след друга да разбива вратите с кола си. Кудкудякайки, кокошките на гарнизона се разхвърчаха в смъртен страх на всички посоки.

— Огин!

След като не успя да я открие, прегракналите му викове станаха почти неразбираеми.

В сянката на една от малките и мръсни колиби забеляза някакъв човек, който се опитваше да се измъкне.

— Спри! — изкрещя и метна окървавения кол към краката на подобното на невестулка създание.

Щом Такедзо скочи върху него, мъжът безсрамно запищя от страх. Младежът го плесна по бузата.

— Къде е сестра ми? — изрева той. — Какво са й направили? Кажи ми къде е тя или ще те пребия до смърт!

— Тя… тя не е тук. Завчера я отведоха. Заповед от крепостта.

— Къде, тъпо копеле, къде?

— Химеджи.

— В Химеджи ли?

— Д-д-да.

— Ако лъжеш, ще те… — Такедзо сграбчи разтрепераното човешко подобие за косата.

— Истина е, истина. Кълна се!

— Дано да е така или ще се върна нарочно за тебе!

Войниците пак го обграждаха. Такедзо вдигна мъжа и го запрати срещу тях, после изчезна в сянката на нечистите колиби. Покрай него профуча половин дузина стрели и една като голяма шевна игла се заби в полите на кимоното му. Такедзо захапа нокътя на палеца си и погледна профучаващите стрели, после изведнъж се спусна към оградата и за миг я прескочи.

Зад гърба му нещо шумно избухна. Екотът на пушечния изстрел огласи долината.

Такедзо се устреми надолу в клисурата. Докато тичаше, през главата му преминаваха откъслеци от наученото от Такуан: „Научи се да се боиш от онова, от което човек трябва да се страхува… Грубата сила е детинска игра, безумната сила на звяр… Добий силата на истинския воин… Същинска храброст… Животът е скъпоценен.“