Ейджи Йошикава
Мусаши (5)

Гневът на вдовицата

Хониден, родът на Матахачи, с гордост числеше себе си към онази група селски земевладелци, които обработваха земята, но принадлежаха към самурайското съсловие. Същински глава на семейството беше майката, една непоправимо своенравна жена на име Осуги. Макар почти шестдесетгодишна, тя ежедневно извеждаше близките и работниците си на полето и работеше усърдно като всеки един от тях. Станеше ли време за сеитба, тя прекопаваше нивите, след жътва вършееше овеса, като го тъпчеше заедно с останалите. Щом се стъмнеше и тя биваше принудена да спре работа, все щеше да намери нещо, което да преметне през гръб и да го отнесе у дома. Често това беше вързоп черничеви листа, толкова голям, че тялото й почти се превиваше на две и едва се забелязваше под него. Вечерно време човек най-често можеше да я намери да храни копринените буби.

В следобеда на празника на цветята Осуги вдигна поглед от листата, които събираше в черничевата горичка и забеляза сополивото си внуче да бяга босоного през нивите.

— Къде си ходил, Хейта? — попита тя строго. — В храма ли?

— А-ха.

— Оцу там ли беше?

— Да — отвърна момчето, все още задъхано. — И беше облякла много хубаво оби. Помагаше на празника.

— Ти взе ли малко сладък чай и заклинание против гадини?

— Ъ-ъ.

Очите на старицата, обикновено скрити между бръчки и гънки в кожата, сега се отвориха широко от раздразнение.

— И защо не?

— Оцу ми каза да не се занимавам с това. Каза веднага да изтичам до вкъщи и да ти кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Такедзо, отвъд реката. Каза, че го е видяла. На празника.

Гласът на Осуги падна с една октава по-ниско.

— Наистина ли? Това ли каза тя наистина, Хейта?

— Да, бабо.

Силното тяло на старицата като че внезапно грохна и очите й се премрежиха от сълзи. Тя се обърна бавно, сякаш очакваше да види застанал отзад своя син.

Не видя обаче никого. Обърна се рязко пак напред.

— Хейта — каза изведнъж, — ела сега тук да събереш тези черничеви листа.

— Ти къде отиваш?

— Вкъщи. Ако Такедзо се е прибрал, с него трябва да е и Матахачи.

— И аз ще дойда.

— Няма. Не ставай досаден, Хейта.

Старицата се отдалечи и остави момчето само, сякаш е сираче. Селската къща, заобиколена от едри, възлести дъбове, беше от големите. Осуги притича покрай нея и тръгна право към плевника, където работеше дъщеря й заедно с няколко от изполичарите. Макар още да беше доста далеч от тях, тя почти истерично завика:

— Прибрал ли се е Матахачи? Вече тук ли е?

Стреснати, те впериха поглед в нея, все едно си е загубила ума.

— Не — обади се накрая един от мъжете.

Старицата обаче сякаш не го чу. Толкова беше превъзбудена, че отказваше да приеме такъв отрицателен отговор. Тъй като погледите на хората останаха все така безучастни, тя ги занарича подред глупаци и заобяснява какво е чула от Хейта и как, ако Такедзо се е върнал, трябва да се е прибрал и Матахачи. После отново влезе в ролята си на върховен началник и разпрати работниците във всички посоки, за да намерят момчето. Самата тя остана в къщата и всеки път, щом усетеше, че някой приближава, изтичваше навън да попита дали са намерили вече сина й.

При залез-слънце, все още незагубила надежда, Осуги постави една свещ пред възпоменателните плочки на предците на съпруга си. Седна на пода, привидно потънала в молитва и неподвижна като статуя. Тъй като всички още бяха навън и търсеха, в къщата не се поднесе вечеря. Когато след падането на нощта още не бе научила нищо, старицата най-сетне се помръдна от мястото си. Като в унес тя излезе бавно от къщата и тръгна към предната порта. Остана там да чака, скрита в тъмнината. Воднистата луна светеше през клоните на дъбовите дървета и издигащите се от двете страни на къщата върхове стояха, забулени в бяла мъгла. Във въздуха се носеше сладък мирис на крушови цветове.

Времето също се носеше незабелязано. После от тъмнината се появи приближаваща се фигура, която си проправяше път отвътре покрай оградата на градината с круши. Като разпозна очертанията на Оцу, Осуги извика и момичето се завтече насреща й. Мокрите му сандали тежко тупаха по пръстта.

— Оцу! Казаха ми, че си видяла Такедзо. Истина ли е?

— Да, сигурна съм, че беше той. Зърнах го в тълпата пред храма.

— А не видя ли Матахачи?

— Не. Затичах се да питам Такедзо за него, но щом го повиках, Такедзо припна като подплашен заек. Погледите ни се срещнаха само за миг и после той изчезна. Винаги е бил особен, но сега не мога да си представя защо избяга така от мен.

— Избягал ли? — попита с озадачено изражение Осуги.

Замисли се и с всяка следваща мисъл в ума й се загнездваше ужасно подозрение. Явно момчето на Шимен, грубоватият Такедзо, когото толкова ненавиждаше, задето подмами надалеч нейния любим Матахачи, пак е намислил нещо лошо.

Накрая каза с тежък глас:

— Този негодник! Навярно е изоставил Матахачи да умре някъде и после се е измъкнал жив и здрав до вкъщи. Страхливец, това е той! — Осуги затрепери от ярост и гласът й премина в крясък: — Не може да се скрие от мен!

Оцу остана спокойна.

— О, не мисля, че той би направил нещо такова. Дори ако е трябвало да изостави Матахачи, със сигурност щеше да ни донесе някаква вест от него или някоя от вещите му за спомен.

Оцу изглеждаше направо стресната от прибързаните обвинения на старицата.

Но Осуги вече бе убедена в коварството на Такедзо. Тя поклати решително глава и продължи:

— Не, нямаше да го направи! Не и този дявол в образа на момче! Сърцето му не се е очовечило дотам. Матахачи въобще не трябваше да тръгва с него.

— Бабо… — обади се Оцу с успокояващ глас.

— Какво? — сопна й се Осуги, на която това не подейства.

— Мисля, че ако отидем до къщата на Огин, може да намерим Такедзо там.

Старицата се поуспокои.

— Може и да си права. Тя му е сестра, а в селото наистина няма друг, който би го прибрал в дома си.

— Тогава нека да идем двете и да проверим.

Осуги заупорства.

— Не виждам смисъл в това. Онази знаеше, че брат й подмами моя син да тръгнат на война, но веднъж не дойде да помоли за прошка или да поднесе почитанията си. А сега, когато се е върнал, дори не идва да ми каже за това. Не виждам защо трябва да ходя при нея. Та това е унизително. Ще я чакам тук.

— Но днес не е като всеки ден — настоя Оцу. — Освен това сега най-важното е да се видим с Такедзо колкото може по-скоро. Трябва да разберем какво е станало. Моля те, бабо, само ела. Няма нужда да правиш нищо. Щом искаш, аз ще се погрижа за всичко останало.

Макар и с неохота, Осуги се остави да я убедят. Също като Хониден, семейство Шимен бяха селски земевладелци и преди много поколения и двата рода бяха произлезли от рода Акамацу. Заселени на двата отсрещни бряга на реката, двете семейства мълчаливо си признаваха взаимно правото на съществуване, но близостта помежду им свършваше дотук.

Щом стигнаха до главната порта, я завариха залостена. От гъстите дървета не се виждаше дали в къщата свети. Оцу тръгна да заобиколи към задния вход, но Осуги се заинати и не пожела да се помръдне.

— Не намирам за редно главата на семейство Хониден да влиза в дома на Шимен през задната врата. Това е унизително.

Като видя, че няма да се помести от мястото си, Оцу тръгна към задния вход сама. Скоро точно зад портата се появи светлина. Самата Огин излизаше да посрещне по-възрастната жена, която, преобразена сега от хванала мотика старица в достолепна госпожа, се обърна с тържествен глас към домакинята:

— Простете, че ви обезпокоявам в този късен час, но идвам по нещо наистина неотложно. Колко любезно е, че излизате и ме приемате в дома си!

И тя мина бързо покрай Огин, влезе право в къщата и веднага, сякаш е някакъв пратеник на боговете, застана на най-почетното място в стаята, пред нишата в стената. Седнала гордо пред окачения свитък и вазата с подредени цветя, Осуги благоволи да изслуша как Огин най-искрено я приветства с „добре дошла“.

След като привършиха с любезностите, старицата поде право по същество. Престорената й усмивка изчезна и тя втренчи ядосан поглед в по-младата жена пред нея.

— Казаха ми, че дяволът, който имахте в дома си, се бил върнал. Моля, доведете ми го.

Макар Осуги да бе добре известна с резкия си говор, такава неприкрита неприязън твърде изненада кротката Огин.

— Какво ще рече това „дявол“? — попита тя, като видимо се сдържаше да не каже нещо нелюбезно.

Осуги като хамелеон веднага смени подхода си.

— Уверявам ви, това бе грешка на езика — поправи се тя и се засмя. — Така наричат брат ви хората от селото, повторила съм го навярно без да искам. „Дяволът“ е Такедзо. Той се крие тук при вас, нали?

— Ами, не — отвърна Огин, искрено изненадана.

Тя усети неудобство от това, че наричат така брат й и прехапа устна.

Оцу, която се съжали над нея, обясни, че е забелязала Такедзо на празника. После, като се опита да позаглади положението, добави:

— Не е ли странно, че не е дошъл направо тук?

— Ами не е — отвърна Огин. — Сега за първи път чувам за нещо такова. Ако обаче се е върнал, както казвате, сигурна съм, че всеки миг трябва да почука на вратата.

Осуги все така седеше в официална поза на възглавницата върху пода с чинно кръстосани нозе. Сега тя сключи ръцете си в скута и с изражение на разярена тъща се впусна в обвинения:

— Що за нещо е това? Нима очаквате да повярвам, че още не сте чули за идването на брат ви? Не разбирате ли, че аз съм майка на момчето, което вашият непрокопсаник подмами да тръгне с него на война? Не знаете ли, че Матахачи е продължителят на рода и най-важният човек в семейство Хониден? Тъкмо вашият брат прелъга сина ми да тръгне към смъртта си. Ако Матахачи е убит, вашият брат е негов убиец и ако той си мисли, че ще може просто да се промъкне обратно у дома си и всичко това да му се размине…

Старицата млъкна, само колкото да си поеме дъх и след това очите й пак яростно засвяткаха.

— А вие? След като той е имал дързостта да се примъкне обратно тук сам, защо вие, по-голямата му сестра, не го пратихте веднага при мен? Възмутена съм и от двамата. Да се отнасяте към една възрастна жена с такова неуважение. За кого ме вземате?

Пак спря за въздух и поде отново:

— Щом вашият Такедзо се е върнал, върнете ми и моя Матахачи. И ако това не може да стане, най-малкото, което може да сторите, е да ми доведете този дявол тук и да го накарате да обясни какво се е случило с любимото ми момче и къде е то. Веднага!

— Но как мога да направя това? Той не е тук.

— Това е чиста лъжа! — кресна Осуги. — Трябва да знаете къде е!

— Казвам ви, че не зная! — възпротиви се Огин.

Гласът и трепереше, а очите й бяха пълни със сълзи. Приведе се напред. Единственото й желание сега беше баща им да бе още жив.

Изведнъж от вратата към терасата се чу изпукване, последвано от шум на бягащи нозе.

Очите на Осуги проблеснаха, а Оцу понечи да се изправи, но последва писък, от който косите на всички настръхнаха — надали човешкият глас би могъл да звучи по-близо до животински вой.

— Хванете го! — извика някакъв мъж.

Последва шум от още няколко тичащи покрай къщата чифта нозе, заедно с пукане на съчки и шумолене на бамбук.

— Такедзо е! — извика Осуги.

Скочи на крака, втренчи се ядосано в коленичилата Огин и изфуча:

— Знаех си, че е тук. Всичко ми беше ясно като бял ден. Не знам защо се опитвахте да го скриете от мен, но запомнете, че не ще забравя това.

Стрелна се към вратата и с трясък я отвори. При вида на това, което зърна навън, без друго бледото й лице побеля още повече. На земята по гръб лежеше млад човек с бойни наколенници, явно мъртъв, но с все още течаща от очите и ноздрите му прясна кръв. Като се съди по вида на разбития му череп, някой го бе погубил с един-единствен удар на дървена сабя.

— В-вън… има мъртвец! — заекна Осуги.

Оцу изнесе една лампа на терасата и застана до Осуги, която ужасена се взираше в трупа. Не беше нито Такедзо, нито Матахачи, а някакъв непознат и на двете им самурай.

— Кой може да го е направил? — прошепна Осуги.

После се обърна бързо към Оцу и добави:

— Да се прибираме у дома, преди да сме се оказали замесени в нещо лошо.

Оцу обаче не можеше да се реши да тръгне. Старицата изговори толкова лоши неща. Нямаше да е честно към Огин да я напуснат, преди да са се извинили по някакъв начин. В случай, че Огин е излъгала, Оцу чувстваше, че тя трябва без съмнение да е имала добро основание за това. Като реши, че трябва да остане и да поуспокои Огин, тя каза на Осуги, че ще се прибере по-късно.

— Прави каквото знаеш — отвърна рязко старата жена и тръгна да си върви.

Огин любезно й предложи един фенер, но Осуги с гордо негодувание отказа.

— Знайте, че главата на семейство Хониден не е толкова оглупяла от годините, че да има нужда от светлина да я води.

И тя подви краищата на кимоното си, излезе от дома и решително тръгна през сгъстяващата се мъгла.

Недалеч от къщата един мъжки глас й извика да спре. Човекът стоеше с извадена сабя, а крайниците му бяха покрити с доспехи. Явно бе от редовните самураи, каквито не се срещаха обикновено в селото.

— Не идвате ли току-що от къщата на Шимен? — попита той.

— Да, но…

— Вие от семейство Шимен ли сте?

— С положителност не! — отвърна рязко Осуги и размаха ръка в знак на отрицание. — Аз оглавявам самурайското семейство, което живее отвъд реката.

— Това значи ли, че сте майката на Хониден Матахачи, който заедно с Шимен Такедзо взе участие в битката при Секигахара?

— Да, така е, но моят син не отиде там по собствено желание. Онзи дявол го подлъга да тръгне с него.

— Дявол ли?

— Онзи там… Такедзо!

— Разбирам, че хората в селото не обичат особено Такедзо.

— Не го обичат ли? Смешно. Та вие не сте виждали такъв негодник! Не можете да си представите какви грижи имаме у дома, откакто моят син тръгна с него.

— Синът ви изглежда е паднал при Секигахара. Съ…

— Матахачи! Мъртъв?

— Ами, всъщност не съм съвсем сигурен, но може би при вашата скръб ще бъде утешително да знаете, че аз ще направя всичко възможно, за да ви помогна да си отмъстите.

Осуги огледа мъжа с недоверие.

— Кой сте всъщност вие?

— Служа във войската на Токугава. След битката нашето поделение бе пратено в крепостта Химеджи. По заповед на господаря сега охраняваме границата с областта Харима и проверяваме всеки, който я пресича.

— Този Такедзо, от къщата там — продължи самураят, като посочи към дома, — успя да се промъкне между постовете и побягна в посока Миямото. Преследвахме го чак дотук. Държеливо е това момче. Мислехме, че след няколко дни път пеш ще изгуби сили, но още не сме успели да го настигнем. Но той не може да върви до безкрай. Ще го хванем.

Като кимаше и го слушаше, Осуги сега разбра защо Такедзо не се е появил в Шиподжи, и най-вече, защо навярно не се е прибирал у дома — първото място, което войниците биха претърсили. В същото време, при изгледа, че той се движи сам, гневът й ни най-малко не намаля. Не можеше обаче и да повярва, че Матахачи е мъртъв.

— Аз знам, че Такедзо има силата и хитростта на див звяр, господине — заяви лукаво старицата. — Не смятам обаче, че за самураи с вашия опит ще бъде трудно да го уловят.

— Е, да ви кажа честно, и аз си мислех така отначало. Ние сме много и въпреки това той току-що погуби един от хората ми.

— Чуйте съвета на една стара жена.

Тя се наведе и прошепна нещо в ухото му. Думите й изглежда много зарадваха самурая, който закима в знак на одобрение и с въодушевление възкликна:

— Отлично хрумване! Превъзходно!

— И да не пропуснете нещо — подкани го Осуги, преди да се сбогува.

Не след дълго самураят отново строи своя отряд от четиринадесет-петнадесет души зад къщата на Огин. След като получиха заповеди от него, войниците се спуснаха към стената, обкръжиха дома и затвориха всички изходи. Тогава няколко от тях нахлуха в къщата, по чийто под остана върволица кални следи и се стълпиха във вътрешната стая, където двете млади жени жалеха заедно и попиваха сълзите от лицата си.

При вида на войниците Оцу си пое дълбоко дъх и пребледня. Огин обаче, която с гордост се наричаше дъщеря на Мунисай, остана невъзмутима. Тя впери спокоен и студен, изпълнен с възмущение поглед в натрапниците.

— Коя от вас е сестрата на Такедзо? — попита един от тях.

— Аз — отвърна хладно Огин. — Искам да зная защо влизате в този дом без позволение. Няма да търпя такова грубиянско държание в една къща, където има само жени.

Беше се обърнала право с лице към войниците.

Мъжът, който преди няколко минути разговаря с Осуги, посочи сега към Огин.

— Задръжте я! — нареди той.

Едва изрекъл тези думи и настъпи такава суматоха, че къщата се затресе и светлините угаснаха. С вик на ужас Оцу се измъкна в градината, докато поне десетима войници се нахвърлиха върху Огин и се заеха да я вържат с едно въже. Въпреки смелата съпротива на жената за няколко мига всичко приключи. След това нападателите я блъснаха на пода и започнаха с всичка сила да я ритат.

Оцу така и не можа да си припомни по кой път е минала, но някак си успя да избяга. Почти не на себе си, тя изтича с боси нозе към Шиподжи: Под мъгливата лунна светлина я водеше единствено някакъв неясен усет. Израснала в мирна обстановка, сега й се струваше, сякаш светът се срутва.

Щом стигна в подножието на хълма, където се намираше храма, някой я повика. Видя човек, седнал на един камък между дърветата. Беше Такуан.

— Слава Богу, че си ти — каза монахът. — Наистина започвах да се плаша. Ти никога не оставаш навън толкова до късно. Като забелязах кое време е, излязох да те потърся. — Погледна надолу към земята и добави: — Защо си боса?

Още се взираше в белите боси нозе на Оцу, когато тя се спусна право в ръцете му й изплака:

— О, Такуан! Ужасно е! Какво да правим?

Той с равен глас се опита да я успокои:

— Хайде, хайде. Какво е ужасно? На този свят няма чак толкова дотам лоши неща. Успокой се и ми разкажи какво е станало.

— Вързаха Огин и я отведоха! Матахачи не се върна, а сега и бедната Огин, толкова добра и мила… те всички я ритаха. О, Такуан, трябва да направим нещо!

Плачеща и разтреперана, тя се притисна отчаяно към младия монах и опря глава на гърдите му.

 

 

Беше пладне на един тих, влажен пролетен ден. От потното лице на младежа се вдигаше лека омара. Такедзо вървеше сам през планината, без да знае накъде. Беше почти непоносимо уморен, но дори при шума от кацането на птичка очите му веднага се стрелваха наоколо. Въпреки преживяното изпитание, в окаляното му тяло продължаваше да живее стремежът за оцеляване.

— Копелета! Животни! — изръмжа той.

В отсъствието на действителен прицел за неговата ярост размаха със свистене във въздуха сабята си от черен дъб и пречупи дебел клон от едно голямо дърво. Бялата мъзга, която потече от кората, му напомни мляко на кърмеща майка. Изправи се и се загледа. Той няма майка, самотен е. Вместо да му внушават утеха, дори течащите потоци и заоблените хълмове на родното място сякаш му се присмиваха.

— Защо всички в селото са против мен? — зачуди се момчето. — Веднага щом ме видят, отиват да ме издадат на стражите в планината. Като ги види човек как бягат, щом ме зърнат, ще си помисли, че съм бесен.

От четири дни се криеше в планината Санумо. Сега, през булото на обедната мъгла, можеше да различи бащината си къща, където живееше сама сестра му. Долу, точно под него, се беше сгушил храмът Шиподжи и покривът му стърчеше над дърветата. Знаеше, че не може да се доближи до нито едно от двете места. Когато дръзна да отиде близо до светилището на рождения ден на Буда, въпреки тълпата бе изложил на опасност живота си. Щом чу да викат името му, нямаше друг избор, освен да побегне. Освен че искаше да спаси собствената си кожа, знаеше, че ако го открият, това ще донесе неприятности на Оцу.

Снощи, когато се промъкна скришом до къщата на сестра си, за лоша участ там се оказа майката на Матахачи. Остана известно време отвън, като се опитваше да стъкми обяснение за местонахождението на Матахачи, но докато наблюдаваше сестра си през един процеп във вратата, войниците го забелязаха. Отново трябваше да побегне, без да му се е удало да говори с някого. След това произшествие самураите на Токугава, както изглеждаше от планинската му наблюдателница, го търсеха много старателно. Бяха сложили постове на всеки път, по който би могъл да мине, докато в същото време селяните образуваха отряди, които да пребродят планината.

Питаше се какво ли мисли за него Оцу и подозираше, че дори тя може да се е обърнала против него. Изглежда всички в селото му го смятаха за враг — за него нямаше изход.

„Трудно ще е да кажа на Оцу истинската причина, заради която не се върна годеникът й, помисли си Такедзо. Може би по-добре да обясня всичко на старицата… Точно така! Ако й разкажа всичко, тя може по-леко да съобщи новината на Оцу. След това няма да има повече за какво да се задържам тук.“

След като взе такова решение, Такедзо пак тръгна надолу. Знаеше обаче, че няма да може да се приближи до селото, преди да мръкне. Взе два камъка, с по-големия разби малкия на дребни парчета и замери с едно от тях летяща птица. След като тя падна на земята, момчето едва изтърпя да оскубе перата й, преди да забие зъби в суровото, топло месо. Докато разкъсваше птицата, продължи напред, но внезапно чу сподавен вик. Някой го беше забелязал и сега тичешком се отдалечаваше през гората. Ядосан от мисълта, че безпричинно го мразят и така се боят от него, че го преследват, Такедзо извика:

— Стой! — и като пантера се спусна след бягащия.

Човекът не можеше да се мери с момчето и то го настигна. Оказа се един от селяните, които идваха в планината да горят дървени въглища. Такедзо го познаваше по лице. Сграби го за яката и го завлече на една малка полянка.

— Защо бягаш? Не ме ли познаваш? От вашите съм, Шимен Такедзо от Миямото. Няма да те изям жив. Нали знаеш, че е много нелюбезно да бягаш от някого, без дори да си го поздравил?

— Д-д-да, господине.

— Седни!

Такедзо пусна ръката на мъжа, но този понечи да побегне, което накара момчето да го срита отзад и да замахне, сякаш се канеше да го удари с дървената си сабя. Селянинът се сгърчи на земята като пребито псе и покри главата си с ръце.

— Не ме убивайте! — извика той жално.

— Само отвърни на това, което те питам, става ли?

— Ще ви кажа всичко — само не ме убивайте! Имам жена и семейство.

— Никой няма да те убива. Хълмовете наоколо сигурно са пълни с войници, така ли е?

— Да.

— Добре ли държат под око Шиподжи?

— Да.

— И днес ли хората от селото са тръгнали да ме търсят?

Мълчание.

— Ти от тях ли си?

Мъжът скочи на крака и заклати глава като глухоням.

— Не, не, не!

— Стига — кресна Такедзо, сграбчи мъжа здраво за врата и попита: — А сестра ми?

— Коя сестра?

— Моята сестра, Огин, от семейство Шимен. Не се прави на онемял. Обеща да ми отговаряш на въпросите. Не се сърдя на селяните, че се опитват да ме хванат, защото ги принуждават самураите, но съм сигурен, че те няма да сторят нищо лошо на нея. Или напротив?

— Нищо не знам за това. Съвсем нищичко — отвърна мъжът с изражение на подозрителна невинност.

Такедзо бързо вдигна сабята си над главата му, готов да нанесе удар.

— Внимавай! Май не говориш истината. Нещо е станало, а? Бързо казвай или ще ти смажа черепа!

— Чакайте! Не! Ще кажа! Ще ви кажа всичко!

Умолително сключил ръце, разтрепераният въглищар разказа как Огин е била взета за заложница и как в селото била разгласена заповед, че на всеки, който даде на Такедзо храна или подслон, ще се гледа като на негов съучастник. Всеки ден, съобщи мъжът, войниците отвеждали селяни в планината и от всяко семейство се изисквало да дава ежедневно по един млад мъж, който да участва в търсенето.

Този разказ накара Такедзо целият да настръхне. Не от страх. От ярост. За да се увери, че е чул правилно, той попита:

— И в какво е обвинена сестра ми?

В очите му се появи влага.

— Никой от нас не знае това. Страх ни е от областния началник. Само правим, каквото ни кажат и това е всичко.

— Къде са я отвели?

— Според мълвата — в дървеното укрепление при Хинагура, но не знам дали това е истина.

— Хинагура… — повтори Такедзо.

Погледът му се обърна назад към хребета, който бележеше границата на областта. Билото на планината вече бе изпъстрено със сенки на сиви вечерни облаци.

Такедзо пусна мъжа да си върви. Като го гледаше как се отдалечава, благодарен, че жалкият му живот е бил пощаден, стомахът на момчето се сви при мисълта за човешката страхливост, страхливостта, която е накарали самураи да задържат една беззащитна жена. Радваше се, че отново остана сам. Трябваше да помисли.

Скоро стигна до решение. „Трябва да спася Огин и това е. Бедната ми сестра. Ще избия всички, ако са й навредили.“ Избрал какво да прави, той тръгна надолу към селото с дълги, мъжествени крачки.

След около два часа Такедзо повторно се приближаваше крадешком към Шиподжи. Вечерната камбана тъкмо бе спряла да бие. Вече бе тъмно и в самия храм, кухнята и жилищата на жреците се виждаха светлини. Изглежда, някакви хора сновяха там.

— Само Оцу да излезе — помисли си Такедзо.

Сви се неподвижно под издигнатия над земята покрит коридор — от онези, които имат покрив, но са без стени — който свързваше стаите на свещениците с главния храм. Във въздуха се носеше миризма на готвено, от която той започна да си представя ориз и димяща супа. През последните няколко дни не бе слагал в стомаха си нищо, освен сурово птиче месо и стръкчета трева и сега коремът му се разбунтува. Повърна горчив стомашен сок, гърлото му сякаш се подпали и той си пое дълбоко въздух.

— Какво беше това? — обади се глас.

— Сигурно някаква котка — отвърна Оцу, излязла с поднос за вечеря и тръгна по коридора, право над главата на Такедзо.

Той се опита да я повика, но още му беше твърде зле, за да каже нещо разбираемо.

Оказа се, че това е било добър късмет, защото в същия миг един мъжки глас точно зад момичето попита:

— Накъде е банята?

Човекът носеше взето на заем храмово кимоно, пристегнато с тесен пояс, от който висеше малка кърпа за бърсане. Такедзо позна в него един от самураите от Химеджи. Явно заемаше достатъчно висока длъжност, за да е отседнал в храма и да прекарва вечерите си в ядене и пиене до насита, докато подчинените му и селяните ден и нощ кръстосват планините в търсене на беглеца.

— Банята ли? — попита Оцу. — Елате, ще ви я покажа.

Тя остави подноса си на земята и поведе мъжа по коридора. Изведнъж самураят се спусна и я прегърна изотзад.

— А не може ли да дойдеш в банята с мен? — предложи той с похотлив глас.

— Престанете! Пуснете ме! — извика Оцу, но мъжът я обърна към себе си, хвана лицето й с двете си големи ръце и отри устни в бузата й.

— Какво има?! — попита той с престорена изненада. — Не харесваш ли мъжете?

— Стига! Не бива да правите това! — възпротиви се безпомощната Оцу.

В този миг войникът запуши устата й с ръка.

Забравил за опасността, Такедзо като котка се метна горе в коридора и заби юмрук в тила на мъжа. Ударът беше силен. Останал за миг беззащитен, самураят падна назад, като все още държеше Оцу. Тя опита да се откопчи от ръцете му и нададе остър писък. Падналият завика:

— Той е! Такедзо е! Той е тук! Елате го хванете!

От вътрешността на храма се дочуха тропот на нозе и глъч. Храмовата камбана заби в знак на тревога, че Такедзо е бил открит и от гората наизлезе тълпа мъже, които започнаха да се събират около храма. Момчето обаче вече бе изчезнало и не след дълго пак бяха пратени отряди, които да кръстосат върховете на Санумо. Самият Такедзо надали знаеше как се е измъкнал през бързо стягащата се мрежа, но докато същинското преследване започна, той вече се бе озовал надалеч, при входа на голямата, покрита с пръстен под кухня на дома Хониден.

Хвърли поглед към сумрака вътре и подвикна:

— Бабо!

— Кой е там! — обади се един писклив глас в отговор.

Осуги се показа от една от страничните стаи. Сбръчканото й лице, осветено отдолу от хартиения фенер, който държеше в ръка, пребледня при вида на посетителя.

— Ти ли?! — извика тя.

— Имам да ви казвам нещо важно — поде бързо Такедзо. — Матахачи не е убит, а си е още жив и здрав. Остана при една жена. В друга област. Само това мога да ви кажа, понеже само това знам. Моля ви, ще намерите ли вместо мен начин да кажете това и на Оцу? Не бих могъл да го направя сам.

Изпитал огромно облекчение, след като предаде тази вест, Такедзо понечи да си тръгне, но старицата го повика обратно.

— Къде мислиш да отидеш сега?

— Ще трябва да проникна в укреплението при Хинагура и да спася Огин — отвърна с тъжен глас момчето. — След това ще изчезна нанякъде. Исках само вие и семейството ви да знаете, че не съм оставил Матахачи да умре. Само това ме задържаше тук.

— Разбирам. — За да спечели време, Осуги премести фенера от едната си ръка в другата. После направи на Такедзо знак да се приближи. — Обзалагам се, че си гладен, а?

— От дни не съм ял като хората.

— Бедното момче! Чакай! Тъкмо сега готвя и съвсем бързо ще ти дам хубава топла вечеря. Като подарък на изпроводяк. Не искаш ли и да се изкъпеш, докато я приготвя?

Такедзо остана като онемял.

— Недей се изненадва толкова. Нашите две семейства, Такедзо, са свързани от дните на рода Акамацу. Не мисля, че въобще би трябвало да си тръгваш оттук, но със сигурност няма да те пусна, преди съм те нахранила както трябва!

И този път Такедзо не успя да отговори. Вдигна ръка и избърса очите си. От много дълго време никой не бе се държал така мило с него. Свикна да гледа на всеки с недоверие и подозрителност и сега изведнъж си припомняше какво значи да се отнесат към теб като към човек.

— Хайде бързо в банята — подкани го Осуги, все едно му е родна баба. — Опасно е да стоиш тук, някой може да те види. Ще ти донеса кърпа и докато се миеш, ще ти приготвя кимоното на Матахачи и малко долни дрехи. А сега се изкъпи добре, без да бързаш.

Подаде му фенера и се изгуби в задната част на къщата. Почти веднага след това снаха й излезе от дома, изтича през градината и потъна в нощта.

От банята, където фенерът се люлееше насам-натам, дойде шум от плискане на вода.

— Как е? — подвикна весело Осуги. — Достатъчно ли е топло?

— Точно както трябва. Чувствам се като нов — обади се в отговор Такедзо.

— Не бързай, стопли се и се измий. Оризът още не е готов.

— Благодаря. Ако знаех, че ще стане така, щях да дойда по-рано. Сигурен бях, че ще си го изкарате на мен!

Обади се още два-три пъти, но шумът от водата заглуши гласа му и Осуги не му отвърна.

Не след дълго запъхтяната снаха се появи отново на портата. Следваше я отряд от самураи и стражи. Осуги излезе от къщата и шепнешком им каза нещо.

— А, подмамили сте го да се изкъпе. Много умно — обади се с възхищение един от мъжете. — Добре става така! Този път със сигурност сме го уловили!

Хората се разделиха на две, приведоха се и предпазливо, като жаби се запромъкваха към огъня, който светеше ярко изпод пода на банята.

Нещо съвсем неопределено стресна Такедзо и той надзърна през един от процепите във вратата. Косата му настръхна.

— Това е капан! — изкрещя той.

Беше чисто гол, банята бе съвсем тясна, а и нямаше време да мисли. Зад вратата зърна, както му се стори, цяла войска мъже, въоръжени с копия, тояги и боздугани.

Въпреки това всъщност не се страхуваше. Всякаква боязън изчезна пред гнева, който изпита към Осуги.

— Е, копелета, сега гледайте! — изръмжа Такедзо.

Вече не го бе грижа колко са на брой. Също като в много други положения, знаеше само, че трябва да напада, за да не бъде сам нападнат. Докато хората, които се готвеха да го пленят, се препираха навън кой да бъде пръв, той изведнъж отвори с ритник вратата и се метна във въздуха, надавайки страховит боен крясък. Още гол, с развята във всички посоки мокра коса, Такедзо изтръгна дръжката на първото насочено срещу него копие. Мъжът, който го държеше, се преметна назад в храстите. Сграбчи здраво оръжието и се завъртя наоколо като побеснял дервиш, удряйки където свари и помитайки всеки, който се приближи. При Секигахара бе научил, че когато противниците са повече на брой, този начин за водене на бой се оказва изненадващо полезен. При това често дръжката на копието можеше да свърши повече работа от острието.

Нападателите, разбрали каква грешка са допуснали, като не пратиха на първо време трима-четирима мъже да се втурнат в банята, започнаха да си подвикват насърчително. Ясно беше обаче, че са надхитрени.

Някъде на десетия път, когато оръжието на Такедзо се удари в земята, то се счупи. Тогава той докопа един голям камък и го запрати срещу мъжете, които вече даваха признаци, че отстъпват.

— Вижте го, влязъл е в къщата! — извика един от тях, докато в същото време Осуги и снаха й изскочиха в градината отзад.

Докато преминаваше с невъобразим шум през стаите, Такедзо закрещя:

— Къде са дрехите ми? Върнете ми дрехите!

Наоколо имаше работно облекло, без да става дума за изящната ракла за кимона — момчето обаче не им обърна внимание. Напрягаше поглед в полумрака, за да открие собствената си окъсана дреха. Най-сетне я зърна в ъгъла на кухнята, хвана я с една ръка и като намери къде да стъпи върху една голяма кирпичена пещ, се провря през един малък и висок прозорец навън. Докато се добираше до покрива, преследвачите му, вече напълно объркани, запроклинаха и се заоправдаваха, задето не са успели да го уловят.

Застанал посред покрива, Такедзо без да бърза надяна кимоното си. Откъсна със зъби ивица плат от пояса и събра влажната си коса на тила, като така я пристегна в основата, че веждите и краищата на очите му се издължиха.

Пролетното небе бе пълно със звезди.