Ейджи Йошикава
Мусаши (47)

Смъртоносната клопка

Луната още бе високо в ранното утринно небе и от светлината й сенките на мъжете, които се качваха по стръмната планинска пътека, зловещо се кръстосваха. Катерещите се почувстваха само по-неспокойни от това.

— Не такова нещо очаквах — заяви един.

— Нито пък аз. Много познати лица ги няма. Бях сигурен, че ще сме сто и петдесет най-малко.

— А-ха. Не ми се видяха и наполовина толкова.

— Струва ми се, когато Гендзаемон пристигне с хората си, общо ще сме към седемдесет.

— Лоша работа. Домът Йошиока със сигурност не е, което беше по-рано.

— Кой го е грижа за тия, дето ги няма? — чу се от друга група мъже. — Сега, когато доджото е затворено, много хора трябва да мислят първо за прехраната си. Тук са най-гордите и най-верните. Това е по-важно от броя!

— Правилно! Ако тук имаше сто или двеста души, само щяха да си пречат.

— Ха-ха! Пак се правим на храбри. Помните ли Ренгеоин? Наоколо имаше двайсет души и все пак Мусаши се измъкна!

Връх Хиеи и останалите стръмни възвишения все още дълбоко спяха в гънките на облаците. Мъжете се бяха събрали на разклона на малък селски път, където едната страна водеше към върха на Хиеи, докато другата тръгваше към Ичиджоджи. Пътят беше стръмен, каменист и дълбоко насечен от пороите. Около най-забележимото нещо наоколо — един голям, прострял клони като грамаден чадър бор — се бяха събрали старшите ученици. Насядали по земята като плъзнали нощем раци, те обсъждаха разположението на местността.

— Пътят се разделя на три, тъй че въпросът е откъде ще дойде Мусаши. Най-добрият подход е да разделим хората на три отряда и да разположим по един на всеки изход. След това Генджиро и баща му може да останат тук с десетина от най-силните ни мъже — Миике, Уеда и останалите.

— Не, местността е много насечена, за да държим много хора на едно място. Трябва да ги разпръснем покрай трите пътя и да ги накараме да се скрият, докато Мусаши стигне до средата на склона. После може да нападнат отвсякъде едновременно.

Мъжете доста сновяха в различни посоки и техните движещи се сенки изглеждаха като нанизани на копията и дългите ножници. При все че бяха склонни да подценяват своя противник, между тях нямаше страхливци.

— Иде! — извика някой откъм външния край.

Сенките на мига замряха. Ледена тръпка мина по жилите на всеки един от самураите.

— Спокойно. Това е само Генджиро.

— Я, че той се вози на паланкин!

— Е, ами дете е!

Бавно приближаващите се фенери, които се поклащаха напред-назад на мразовитите ветрове откъм връх Хиеи, изглеждаха тъмни в сравнение с лъчите на луната.

Няколко минути по-късно Гендзаемон слезе от своя паланкин и обяви:

— Сега явно всички сме тук.

От следващият паланкин се появи Генджиро, тринадесетгодишно момче. Бащата и синът носеха силно пристегнати превръзки около главите и бяха повдигнали нависоко хакамите си.

Гендзаемон поръча на своя син да отиде под бора и да чака там. Момчето мълчаливо кимна, докато баща му насърчително го потупваше по главата, казвайки:

— Двубоят се провежда от твое име, но ще се бият учениците. Понеже си много малък да участваш, от теб не се иска нищо, освен да стоиш там и да гледаш.

Генджиро изтича право до дървото и зае там поза, вдървена и тържествена като на самурайска кукла на Момчешкия празник.

— Малко сме подранили — отбеляза Гендзаемон. — Има доста време, докато изгрее слънцето. — Затършува в пояса си и издърпа една дълга лула с голяма глава. — Някой да има огън? — попита нехайно, за да даде на другите да разберат, че е съвършено спокоен.

Някакъв мъж излезе напред и му каза:

— Преди да запалите, господине, не смятате ли, че ще е добре да решим как да разпределим хората?

— Да, струва ми се, така е. Дайте да ги разположим бързо, за да сме готови. Вие какво ще предложите?

— Тук до дървото оставяме един централен отряд. Останалите мъже се скриват на разстояние от двадесетина крачки от двете страни покрай трите пътя.

— Кои остават при дървото?

— Вие, аз и десетина други. Като останем тук, ще можем да пазим Генджиро и да сме готови да се включим, когато дадат знак, че Мусаши е пристигнал.

— Почакайте само малко — отвърна Гендзаемон и предпазливо обмисли предложението. — Ако хората се пръснат така, в началото само двадесетина ще са в състояние да го нападнат.

— Истина е, но ще го обкръжим.

— Не непременно. Можете да сте сигурни, че той ще си доведе подкрепление. И трябва да запомните, че умее да се измъква, когато е притиснат, така добре, както умее да се бие. Не забравяйте Ренгеоин. Може да удари, докато хората ни са разпръснати нарядко, да рани трима-четирима и после да изчезне. След това ще тръгне да се хвали, че е излязъл срещу повече от седемдесет мъже от школата Йошиока и ги е победил.

— Никога няма да му позволим да ги разправя такива.

— Нашият разказ ще струва колкото неговия. Дори да дойде с поддръжници, хората ще гледат на това тук като на битка между него лично и школата Йошиока като цяло. И съчувствието им ще бъде на страната на самотния боец.

— Смятам — обади се Миике Джиродзаемон, — че от само себе си е ясно — ако той пак избяга, каквото и да си говорим, няма да преживеем този срам. Тук сме да убием Мусаши и не може много да се двоумим за начина. Мъртвите бездруго не разказват.

Джиродзаемон повика четирима мъже от най-близката група да дойдат при него. Трима носеха малки лъкове, четвъртият — мускет. Накара ги да се обърнат с лице към Гендзаемон.

— Може би ще искате да видите какво сме приготвили за всеки случай?

— А! Метателни оръжия.

— Можем да ги поставим на някоя височина или по дървета.

— Няма ли някой да каже, че сме нечестни?

— По-малко ни е грижа какво ще кажат хората, отколкото за това да видим Мусаши мъртъв.

— Добре. Щом сте готови да посрещнете упреците, няма какво повече да добавя — завърши примирено старецът. — Дори Мусаши да доведе петима или шестима души, той надали ще избяга, след като имаме лъкове, стрели и пушка. Но сега ако продължим да стоим тук, може да ни изненадат. Оставям на вас разпределението на хората, обаче ги пратете веднага по местата им.

Черните сенки се пръснаха като диви гъски в блато — някои се мушнаха в бамбуковите храсталаци, други изчезнаха зад дърветата или легнаха по очи върху слоговете между оризищата. Стрелецът с пушка се покатери на широките клони на бора. Докато се опитваше да се намести и да се притули, по Генджиро се посипаха борови иглички и кора.

Като забеляза момчето да шава, Гендзаемон с укор каза:

— Нали още не си се разтревожил? Не бъди такъв страхливец!

— Не е това. Имам борови иглички в гърба.

— Стой мирно и търпи. Това ще ти е от полза. Когато започне боят, гледай внимателно.

От най-източния край се понесе гръмък вик:

— Спри, глупако!

Бамбукът шумолеше така силно, та само глух не би усетил, че навсякъде покрай пътя има скрити хора.

— Страх ме е! — извика Генджиро и прегърна баща си през кръста.

Джиродзаемон незабавно тръгна към мястото на шума, макар нещо да му подсказа, че тревогата е лъжлива.

Сасаки Коджиро ядосано викаше на един боец от Йошиока:

— Очи нямаш ли? Да ме вземеш, моля ти се, за Мусаши! Дошъл съм тук като свидетел, а ти ми се нахвърляш с копие. Що за магаре си ти?!

Йошиока също бяха сърдити и някои подозираха, че той може тайно да ги шпионира. Бяха се дръпнали назад, но продължаваха да му препречват пътя.

Щом Джиродзаемон мина между мъжете, Коджиро се нахвърли върху него:

— Дойдох тук да присъствам като свидетел, а вашите хора се отнасят към мен като към враг. Ако действат по ваше нареждане, то повече от доволен ще съм, при все че съм малко неумел със сабята, да ви предизвикам на бой. Нямам основания да помагам на Мусаши, но пък имам чест, която да браня. Сега ще ми е добре дошло да напоя „Дългия прът“ с малко прясна кръв, че от известно време го пренебрегвам.

Приличаше на бълващ пламъци тигър. Онези от Йошиока, които се бяха оставили контешката му външност да ги заблуди, сега се стреснаха дори само от дързостта му.

Решен да покаже, че не се плаши от езика на Коджиро, Джиродзаемон се изсмя.

— Ха-ха! Ама сте ядосан, а? Но кажете ми, кой точно ви е молил да ставате свидетел? Не си спомням за такава покана. Може би Мусаши?

— Не говорете глупости. Когато слагахме обявата при Янагимачи, аз казах и на двете страни, че ще съм свидетел.

— Ясно. Вие сте казал. С други думи, Мусаши не ви е молил, нито пък ние. Вие сам сте решил да бъдете наблюдател. Е, този свят пълен с хора, които се бутат там, където не им е работа.

— Това е обида! — пресече го Коджиро.

— Махайте се! — извика Джиродзаемон. От устата му хвърчеше слюнка. — Не сме тук да се правим за посмешище.

Поморавял от ярост, Коджиро пъргаво се откъсна от множеството и тичешком отстъпи малко по пътеката.

— Внимавайте, копелета! — извика той и се приготви за нападение.

Гендзаемон, тръгнал подир Джиродзаемон, сега се обади:

— Почакайте, младежо!

— Вие чакайте! — извика Коджиро. — Нямам работа с вас. Ще ви покажа обаче какво става с онези, които ме обидят!

Старецът притича към него.

— Стига, стига, вземате това много навътре! Хората ни са напрегнати. Аз съм чичо на Сеиджуро и от него съм чувал, че сте превъзходен майстор на сабята. Сигурен съм, че сега е станала грешка. Надявам се лично да ме извините за държанието на нашите хора.

— Благодаря, че така ме посрещате. Винаги съм бил в добри отношения със Сеиджуро и желая доброто на дома Йошиока, макар да не ми се струва, че ще мога да бъда сега на ваша страна. Обаче това не е причина хората ви да ме обиждат.

Гендзаемон коленичи в тържествен поклон и каза:

— Напълно прав сте. Надявам се заради Сеиджуро и Деншичиро да забравите станалото.

Старецът внимателно подбираше думите си, понеже се боеше, че ако обидят Коджиро, той може да разгласи каква подла уловка прилагат.

Гневът на Коджиро утихна.

— Станете, господине. Неудобно ми е по-възрастен човек да ми се кланя. — В рязка смяна на настроението сега притежателят на „Дългия прът“ насочи своето красноречие към насърчения за Йошиока и хули към Мусаши. — От известно време съм в приятелски отношения със Сеиджуро и както преди казах, нямам нищо общо с Мусаши. Съвсем естествено е да съчувствам на дома Йошиока.

— Много сблъсъци между воини съм виждал, но не и такава трагедия, каквато сполетя вас. Не е за вярване, че домът, който е давал на шогуните Ашикага наставници по бойни изкуства, може да бъде посрамен от някакъв си селски грубиян.

Думите му се приеха с жадно внимание. Говореше, сякаш нарочно иска да възпламени слуха им. По лицето на Джиродзаемон се изписа съжаление, че е говорил така грубо на човек, който има към дома Йошиока само добри чувства.

Коджиро не пропусна да забележи това и то го подтикна да продължи:

— В бъдеще съм замислил да основа собствено училище. Ето защо не от любопитство ми е станало навик да наблюдавам двубои и да изучавам тактиката на различни бойци. Това е част от моето обучение. Не си спомням обаче някога да съм наблюдавал или да съм чувал за двубой, който да ме е подразнил повече от вашите две срещи с Мусаши. След като при Ренгеоин и по-рано при Рендаиджи имаше толкова много ваши хора, защо оставихте Мусаши да избяга, та да може да се перчи по улиците на Киото? Това не мога да разбера.

Облиза пресъхналите си устни и продължи:

— Няма съмнение, че Мусаши е изненадващо издръжлив за скитащ боец. Аз самият знам това само от двата пъти, когато съм го виждал. Но с опасност да ви се стори, че се бъркам, искам да ви кажа какво съм открил за него. — Без да споменава името на Акеми, той се впусна в разказ. — Първото сведение ми попадна, когато по случайност срещнах една жена, която го познава от седемнадесетгодишен. Като допълних това, което тя ми каза, с други научени тук и там подробности, сега мога доста пълно да ви разкажа за живота му.

— Син е на селски самурай в областта Мимасака. Избягал от дома заради битката при Секигахара и след като се върнал, извършил толкова много жестокости, че го прогонили от селото. Оттогава броди по областите.

— Макар човек без характер, той има известна дарба да си служи със сабята. А телесно е извънредно силен. Най-вече — бие се, без да щади живота си. Заради това обичайните подходи в сабления бой се безполезни срещу него, също както разумът е безпомощен срещу лудостта. Трябва или да го впримчите в капан като зъл звяр, или ще се провалите. Сега обмислете какъв е вашият враг и си съставете план в съответствие с това!

С голяма тържественост Гендзаемон благодари на Коджиро и се зае да опише предпазните мерки, които са взели.

Коджиро кимна одобрително.

— Щом сте били толкова старателни, той явно няма възможност да се измъкне жив. Все пак ми се струва, че бихте могли да измислите и нещо още по-хитро.

— По-хитро ли? — повтори Гендзаемон, като наново погледна самодоволното лице на Коджиро, този път с по-малко възхищение. — Благодаря ви, но ние вече сме направили достатъчно.

— Не, не сте, приятелю. Ако Мусаши дойде направо и открито по пътеката, то навярно няма начин да избяга. Но какво, ако от по-рано научи за вашата уловка и въобще не се появи? Нали тогава всичкото ви хитроумие ще е напразно?

— Постъпи ли така, ще окачим обяви навсякъде из града, за да го направим за посмешище на цял Киото.

— Това без съмнение донякъде ще възстанови доброто ви име, но не забравяйте, че той още ще може да се разхожда насам-натам и да разправя, че сте били нечестни. Приготовленията ви са безполезни, освен ако убиете Мусаши тук и днес. За да стане това наистина, трябва да подсигурите той непременно да дойде тук и да попадне в смъртоносната клопка, която сте му заложили.

— Има ли някакъв начин това да стане?

— Определено. Всъщност, аз се сещам за няколко начина.

Гласът на Коджиро бе пълен със самоувереност. Той се приведе напред и с не много често наблюдавано на надменното му лице приятелско изражение прошепна няколко думи в ухото на Гендзаемон.

— Как ви се струва? — попита високо накрая.

— Хмм. Разбрах ви.

Старецът кимна няколко пъти, после се обърна към Джиродзаемон и шепнешком му разказа плана.