Ейджи Йошикава
Мусаши (111)

На разсъмване

Мусаши пристигна в Шимоносеки няколко дни по-рано. Тъй като там не познаваше никого и никой не го познаваше, прекара няколко дни, необезпокояван от ласкатели и сплетници.

На единадесети сутринта той пресече пролива Камон и пристигна в Моджи, където потърси Нагаока Садо, за да потвърди пред него, че е съгласен с времето и мястото на двубоя.

В преддверието го посрещна един самурай. Той го погледна най-невъзмутимо и си помисли: „Значи това е знаменитият Миямото Мусаши!“ Всичко, което младият мъж изрече на глас обаче беше:

— Господарят все още е в крепостта, но ще се върне всеки момент. Моля, влезте да го изчакате.

— Не, благодаря Ви. Нямам друга работа с него, и ако бъдете така любезен да му предадете едно съобщение…

— Но вие идвате толкова отдалеч. Той би бил твърде разочарован, ако ви изпусне. Ако обаче наистина трябва да тръгвате, моля ви, нека поне кажа на останалите, че сте тук.

Самураят едва се изгуби от погледа му, когато от къщата изхвръкна Йори и се хвърли в обятията на Мусаши.

— Сенсей!

Мусаши го потупа по главата.

— Прилежно ли учи, като добро момче?

— Да, господине.

— Какъв си станал висок!

— Знаехте ли, че съм тук?

— Да, Садо ми писа. Освен това чух да се говори за теб и в къщата на Кобаяши Тародзаемон в Сакай. Радвам се, че си тук. Живот в къща като тази ще ти се отрази добре.

Йори го погледна разочаровано.

— Какво има? — попита Мусаши — Да не си забравил колко добър беше с теб Садо?

— Не съм, господине.

— Знаеш, че тук трябва да изучаваш не само бойните изкуства, нали? Трябва да се учиш от книгите. И макар да трябва да си първият, който при нужда ще помогне, от теб се иска да си по-скромен от другите момчета.

— Да, господине.

— И не се изкушавай да почваш да се самосъжаляваш. Много момчета, които са изгубили родителите си като теб, правят така. А не би могъл да се отблагодариш за топлотата и обичта, с която те ограждат хората, ако сам не им отвръщаш със същото.

— Да, господине.

— Ти си умен, Йори, но внимавай. Не се оставяй буйният ти характер да те води. Научи се да се владееш. Ти все още си дете. Животът е пред теб. Пази го, докато се появи наистина сериозна причина да го пожертваш — заради страната, заради честта си, заради Пътя на самураите. Дръж на живота си и го живей честно и с разум.

Йори беше обзет от натрапчивото усещане, че Мусаши се сбогува с него. Завинаги. Интуицията му би доловила това, дори Мусаши да не му бе говорил за толкова сериозни неща. А сега, след като се спомена и думата „живот“ у него не остана и капка съмнение. Мусаши едва я изрече, и Йори вече бе заровил глава в пазвата му. Детето зарида неудържимо.

Мусаши, забелязвайки спретнатия вид на Йори — прилежно сресана коса, вързана на опашка, безупречно бели чорапи — вече съжаляваше за думите си.

— Не плачи — каза му.

— Но ако вие…

— Престани да хленчиш. Ще те видят хората.

— Вие… вие вдругиден заминавате за Фунашима, нали?

— Да, налага се.

— Вие ще спечелите, моля ви, спечелете! Не мога да понеса мисълта, че няма да ви видя отново.

— Ха-ха. Затова ли плачеш?

— Някои говорят, че не можете да победите Коджиро — не биваше да се съгласявате на тоя двубой.

— Това не ме изненадва. Хората винаги говорят така.

— Но вие можете да го надвиете, нали, сенсей?

— Дори не съм се и замислял.

— Искате да кажете, че сте сигурен, че няма да загубите?

— Дори и да загубя, ще го направя достойно.

— Но ако мислите, че е възможно да загубите, защо просто не отидете някъде за известно време?

— И в най-долната клюка винаги има зрънце истина, Йори. Може и да съм сгрешил, но след като се е стигнало дотук, да избягам, значи да се отрека от Пътя на самураите. А това би опозорило не само мен, но и много други хора.

— Но нали сам казахте да държа на живота си и да го пазя внимателно?

— Да, казах ти. И ако намеря гроба си на Фунашима, нека това ти бъде за урок да се научиш да избягваш битки, които могат да доведат до такъв край.

Мусаши усети, че отива твърде далеч и промени темата:

— Вече помолих да предадат почитанията ми на Нагаока Садо. И теб ще помоля за същото. Кажи му още, че ще се видим на Фунашима.

Мусаши внимателно се освободи от прегръдката на момчето. Когато тръгна към вратата, Йори стисна здраво сламената шапка в ръката си.

— Не… Чакайте! — беше всичко, което успя да изрече. С другата ръка закри лицето си. Раменете му потреперваха. Нуиносуке се появи от една врата зад портата и се представи на Мусаши.

— Йори изглежда не иска да ви пусне и съм склонен да се съглася с него. Сигурен съм, че имате доста неща да свършите, но не бихте ли могъл да останете при нас една нощ?

Мусаши отвърна на поклона му и каза:

— Благодаря ви за поканата, но мисля, че трябва да откажа. След няколко дни може би ще заспя завинаги. Не мисля, че е уместно точно сега да обременявам други хора. По-късно днешното ви гостоприемство може наистина да ви навреди.

— Много мило от ваша страна, но мисля, че ако господарят разбере, че сме ви пуснали да си тръгнете, ще побеснее.

— Ще му обясня всичко в бележка. Днес се отбих само за да поднеса почитанията си. Мисля, че е време да тръгвам.

Когато излезе, той тръгна към брега, но преди да е изминал и половината път, чу зад себе си гласове, които го викаха. Обърна се и видя неколцина възрастни самураи от дома Хосокава, двама от тях беловласи. Като не позна никой, той реши, че са викали някой друг, и продължи по пътя си. Когато стигна до брега, се спря и се загледа във водата. Недалеч няколко лодки бяха пуснали котва. Събраните им платна се белееха под мъгливата светлина на настъпващата вечер. Отвъд огромното тяло на Хикоджима едва се очертаваше Фунашима.

— Мусаши!

— Вие сте Миямото Мусаши, нали?

Той се обърна, питайки се каква ли работа могат да имат с него тези възрастни бойци.

— Не ни помниш, нали? Не си и помислих подобно нещо. Беше толкова отдавна. Казвам се Уцуми Магобейноджо. Ние и шестимата сме от Мимасака. Бяхме на служба в дома Шимен в крепостта Такеяма.

— Аз пък съм Кояма Хандаю. Магобейноджо и аз бяхме близки приятели на баща ви.

Мусаши широко се усмихна.

— Е, това се казва изненада!

Провлеченият им говор, безпогрешно издаващ принадлежността им към родното му село, разбуди много детски спомени. След като се поклони на всеки от тях поотделно, той каза:

— Радвам се да ви видя. Но кажете ми, по какъв случай сте се събрали всички заедно тук, толкова далече от дома?

— Ами, както знаете, след битката при Секигахара, домът Шимен беше разтурен. Ние станахме ронини и се отправихме към Кюсю. Дойдохме тук, в областта Будзен. За известно време, за да свързваме някак двата края, правехме сламени подкови. По-късно щастието ни се усмихна.

— Така ли? Е, честно да ви кажа, не очаквах да срещна приятели на баща ми тук в Кокура.

— Всъщност за нас също беше непредвидено удоволствие. Вие сте един наистина чудесен самурай, жалко, че баща ви не може да ви види.

Известно време те обсъждаха помежду си хубавата външност на Мусаши. После Магобейноджо каза.

— Какъв съм глупак! Забравих за какво всъщност ви извикахме. Преди малко ви изпуснахме в къщата на Садо. Имахме намерение да прекараме заедно тази вечер. Всичко е уговорено със Садо.

Хандаю се включи в разговора:

— Точно така. Беше невъзпитано от ваша страна да дойдете до входната врата и да си тръгнете преди да сте видял Садо. Вие сте син на Шимен Мунисай. Би трябвало да знаете как да се държите. А сега се върнете с нас.

Той очевидно си мислеше, че след като е бил приятел на баща му, има право да заповядва на сина какво да прави. Без да дочака отговор, той тръгна напред, като очакваше Мусаши да го последва.

Мусаши, колебаейки се дали да не тръгне с тях, накрая реши:

— Съжалявам. Мисля, че няма да се отзова на поканата ви. Извинявам се за грубото си държание, но не смятам, че ще е добре да се присъединя към вас.

Всички спряха. Магобейноджо каза:

— Моля? Защо да не дойдете? Искаме добре да ви посрещнем. От едно село сме дето се вика.

— Садо също ви очаква. Нали не искате да го обидите?

Магобейноджо с раздразнение попита:

— Какво става? Да не се сърдиш за нещо?

— Наистина бих желал да дойда — учтиво отвърна Мусаши, — но трябва да се съобразявам с някои други неща. Може и да е просто слух, но чух, че моят двубой с Коджиро станал причина за недоразумения между двамата най-възрастни служители в дома Хосокава — Нагаока Садо и Ивама Какубей. Казват, че господарят Тадатоши бил на страната на Ивама. А Нагаока се опитва да затвърди позициите си, като се противопоставя на Коджиро.

Това предизвика учудените им възгласи.

Мусаши продължи:

— Сигурен съм, че всичко това са празни приказки, но все пак, мълвата е нещо опасно. Какво ще стане с един обикновен ронин като мен е без особено значение, но не ми се ще да правя нищо, което да дава храна на клюките и да насочва подозрение към Садо и към Какубей. Те и двамата са ценни за господаря си.

— Разбирам — каза Магобейноджо.

Мусаши се усмихна:

— Е, поне това ми е извинението. А да ви кажа право, аз съм си селско момче и ми е трудно да седя с толкова хора и цяла вечер да се правя на учтив. Просто ми се иска да се отпусна.

Впечатлени от вниманието на Мусаши към другите, все още с неохота да се разделят с него, те се събраха в кръг да обсъдят положението.

— Сега сме единадесетия ден на четвъртия месец — каза Хандаю. — За последните десет години ние шестимата сме били винаги заедно на тази дата. Имаме железни правила по отношение на гостите си. Но тъй като сте от нашето село, тъй като сте син на приятеля ни Мунисай, ви молим да ни уважите и почетете с присъствието си. Едва ли бихме могли да ви предложим кой знае какво забавление, но няма да е необходимо да се притеснявате за обноски, или пък за това, че някой ще ви види и ще ви обсъжда.

— При това положение, не виждам как бих могъл да откажа.

Отговорът му удовлетвори напълно възрастните самураи. След още известно суетене беше решено Мусаши да се срещне с един от тях, мъж на име Кинами Кагаширо, няколко часа по-късно пред една чайна. След това всеки пое по пътя си.

Мусаши и Кагаширо се срещнаха в уречения час и около половин час вървяха до някакво място недалеч от моста Итацу. Мусаши не забеляза нито една самурайска къща или гостилница, нищо, освен светлините на самотна кръчма и един евтин хан. И двете се намираха малко встрани от пътя. Винаги готов за изненади, той започна да прехвърля в мислите си различни възможности. В историята, разказана от тях, нямаше нищо подозрително. Изглеждаха на толкова години, на колкото би трябвало да бъдат. Наречието прилягаше точно към разказа им. Но защо бяха избрали подобно отдалечено място?

Кагаширо го изостави и се отправи към речния бряг. След миг извика на Мусаши:

— Всички са тук. Слизайте!

И го поведе надолу по тясната пътека на дигата. „Може би ще се съберем на кораб“, помисли си Мусаши, усмихвайки се на вечната си крайна предпазливост. Но кораб не се виждаше. Намери ги насядали чинно на тръстикови рогозки.

— Простете ни, че ви доведохме на такова място — каза Магобейноджо, — но тук провеждаме сбирките си. Приемаме вашето присъствие сред нас като добър знак на съдбата. Настанявайте се и отдъхнете.

С достатъчна тържественост, за да посрещне който и да е важен гост в някой прекрасен салон с обковано в сребро шоджи, той подаде на Мусаши рогозка за сядане.

Мусаши се зачуди дали това е тяхната представа за изискана простота, или пък имат някаква по-особена причина, която ги кара да избягват по-общодостъпните места за срещи. Но като гост той беше принуден да приеме условията им. Поклони се и също седна чинно върху рогозката.

— Настанете се удобно — подкани го Магобейноджо, — по-късно ще се позабавляваме, но нека първо извършим церемонията си. Няма да отнеме много време.

Шестимата се поотпуснаха малко. Всеки от тях взе по стръкче от сламата, която бяха приготвили предварително. Продължиха да правят започнатите сламени подкови. С език здраво стиснат зад зъбите, с поглед, който дори за миг не се отклонява от работата, те изглеждаха някак тържествено, дори молитвено. Мусаши ги наблюдаваше с уважение, доловил силата и страстта на всяко тяхно движение — наплюнчването на ръцете, прокарването на стръкчетата слама през пръстите и сплитането му между двете длани.

— Смятам, че това е достатъчно — каза Хандаю, като остави на земята готовия чифт подкови и огледа останалите.

— И аз съм готов.

Всички поставиха готовите изделия пред Хандаю, изтупаха се и оправиха дрехите си. Хандаю натрупа подковите върху малък поднос, поставен в средата на образувания от тях кръг. Най-възрастният, Магобейноджо, се изправи.

— Това е дванадесетата година след битката при Секигахара, след онзи ден на гибел, който никога не ще се изличи от нашите спомени — започна той, — всички ние живяхме повече, отколкото имахме право да се надяваме. Дължим го на закрилата и щедростта на господаря Хосокава. Трябва да направим така, че нашите синове и внуци да помнят добрината на негово височество към нас.

Одобрителен шепот премина през кръга. Те седяха изпълнени с благоговение и свели погледи.

— Трябва също така да помним и великодушието на няколко поред глави на дома Шимен, макар и той вече да не съществува. А също и никога да не забравяме нещастието и безнадеждността, в които живеехме, когато дойдохме тук. Събираме се всяка година на това място, за да си спомним за тези три неща. А сега, нека се помолим като един за здравето и благополучието на всеки от нас.

Мъжете в хор отвърнаха:

— Добрината на господаря Хосокава, великодушието на дома Шимен, щедростта на небето, което ни избави от нещастията — тях няма да забравяме нито за миг.

— А сега — поклоните — каза Магобейноджо.

Всички се обърнаха с лице към белите стени на крепостта Кокура, които се открояваха на фона на тъмното небе, и се поклониха. После се обърнаха в посока към областта Мимасака и отново се поклониха. Третият, последен поклон, беше към подковите. Всяко тяхно движение беше извършено с изключителна тържественост и искрено чувство.

Магобейноджо се обърна към Мусаши:

— Сега отиваме в светилището на хълма за да принесем в дар подковите, които направихме. След това ще можем да продължим с празненството. Ще можете ли да почакате тук.

Мъжът, който вървеше най-отпред, носеше таблата с подковите вдигната пред челото си. Останалите го следваха наредени един зад друг. Те навързаха даровете си по клоните на едно дърво край входа на храма. После, след като плеснаха по веднъж с ръце пред лика на божеството, се върнаха при Мусаши.

Гощавката не беше богата — яхния от корени на таро, бамбукови стръкчета с фасулена каша и сушена риба. Това беше храната, която ядяха в местните селски къщи. Но всичко това поливаха обилно със саке, смях и приказки.

Когато настроението стана празнично, Мусаши каза:

— Голяма чест бе за мен да ме поканите. Но има някои въпроси, които си задавам около малката ви церемония. Изглежда тя има особено значение за вас.

— Да, така е — каза Магобейноджо. — Когато дойдохме тук като победени воини, нямахме към кого да се обърнем за помощ. По-скоро бихме умрели от глад, отколкото да започнем да крадем. Но нали все нещо трябваше да се яде. Накрая се спряхме на идеята да си направим магазин близо до моста и да продаваме подкови. Ръцете ни бяха загрубели от въртенето на копието, така че бяха необходими известни усилия, за да ги научим да плетат сламата. Отне ни три години, докато се научим. Продавахме стоката си на пътуващи коняри. Печелехме толкова, колкото да преживяваме някак. Конярите започнаха да подозират, че правенето на подкови не е истинският ни занаят. Накрая някой казал на господаря Хосокава Сансай за нас. Като научил, че сме някогашни служители на господаря Шимен, той изпрати човек, който ни предложи длъжности при него.

Магобейноджо продължи с разказ как господарят им предложил обща заплата от пет хиляди крини годишно, но те отказали. Били готови да му служат вярно, но смятали, че отношенията между господар и служител трябва да бъдат поставени на лична основа. Сансай проявил разбиране и предложил индивидуална заплата на всеки. Той изслушал страховете на служителите си, че шестимата новодошли ронини няма да могат да се облекат подходящо, за да се представят пред негово височество. Но когато било предложено да им се ушият специални дрехи, той не се съгласил. Казал, че това само би внесло объркване. Всъщност страховете на подчинените му били неоснователни, защото, макар и да били загубили предишното си положение, когато отишли в крепостта да получат длъжностите си, шестимата все пак били в състояние да облекат колосани дрехи и да препашат по две саби.

— Нямаше да е трудно да забравим колко труден беше животът ни на занаятчии. Ако не се държахме един за друг, нямаше да оцелеем и господарят Сансай нямаше да ни вземе на служба. Не бива да допускаме да забравим, че провидението ни пазеше през всичките тези трудни години. — Той завърши речта си с вдигната чаша и с думите: — Извинете, че толкова много говорих само за нас. Исках само да знаете, че всички ние не сме лоши хора. Дори сакето ни да не е от най-доброто, нито пък храната ни — обилна. Искаме от вас смело да се биете вдругиден. Ако загубите, ще погребем костите ви, не се тревожете.

Мусаши прие чашата и отвърна:

— За мен е чест да бъда тук сред вас. Чувствам се по-добре, отколкото ако бях в най-изискания дом с най-доброто саке на масата. Само мога да се надявам, моят късмет да е като вашия.

— Не се надявайте! Първо ще трябва да се научите да плетете подкови.

Шум от свличане на пръст прекъсна оживения им разговор. Всички вдигнаха очи към дигата, където видяха един прегърбен, подобен на прилеп силует.

— Кой е там? — извика Кагаширо и скочи. След него се изправи още един, с извадена сабя. Двамата се изкачиха нагоре към дигата и се взряха в мъглата.

Кагаширо през смях извика:

— Сигурно е някой от хората на Коджиро. Може би си мисли, че сме помощници на Мусаши и сега сме се събрали на тайна среща за определяне на стратегията му. Избяга, преди да успеем да видим кой е.

— Може да се очаква това от хората на Коджиро — обади се един от мъжете.

Настроението на всички остана все така весело, но Мусаши реши да си тръгва. Не би искал да направи нещо, което по-късно може да навреди на тези хора. Той им благодари искрено за вниманието, остави ги да се веселят и безгрижно се изгуби в тъмнината.

Поне изглеждаше безгрижен.

 

 

Когато Нагаока разбра, че са пуснали Мусаши да си тръгне, върху домашните му се изля леден гняв. Но все пак успя да се овладее и едва на следващата сутрин изпрати хора да го търсят.

Не след дълго пратениците се върнаха и му докладваха, че не могат да го открият — нямаха и представа къде би могъл да е. Белите вежди на Садо тревожно се повдигнаха.

— Какво ли може да му се е случило? Да не би…

Не искаше да си го помисли.

На същия ден, дванадесети, Коджиро се отби в крепостта и бе приет топло от господаря Тадатоши. Пийнаха по чашка саке, след което Коджиро си тръгна в чудесно настроение, яхнал любимото си пони.

До вечерта градът пламна от слухове.

— Мусаши сигурно се е изплашил и е избягал.

— Без съмнение, изпарил се е.

През нощта Садо не можа да заспи. Опита се да си внуши, че това просто не е възможно. Мусаши не е такъв човек. При все това възможно е дори и най-смелият воин да не устои при голямо напрежение. Страхувайки се от най-лошото, Садо си помисли, че ако Мусаши, когото самият той бе препоръчал, се е изплашил, то той, Садо, ще трябва да си направи сепуку. Това беше единственият достоен изход.

Ясната свежа утрин на тринадесети, го завари в градината. Разхождаше се с Йори и непрекъснато си повтаряше:

— Възможно ли е да съм се излъгал? Нима грешно съм го преценил?

— Добро утро, господине — на страничната врата се появи умореното лице на Нуиносуке.

— Откри ли го?

— Не, господине. Никой от съдържателите на странноприемници в околността не е виждал човек, който да отговаря на неговото описание.

— Провери ли в храмовете?

— И в храмовете, и в доджото, и навсякъде, където се събират ученици по бойни изкуства. Магобейноджо с хората си цяла нощ е бил навън и…

— Те още не са се върнали.

Садо сбърчи чело. През свежо зелените клони на цъфналите сливи му се мерна синьото море. Имаше чувството, че вълните се разбиват право в гърдите му.

— Нищо не разбирам.

— Никъде го няма, господине.

Хората, изпратени да го търсят, се завръщаха един по един, уморени и разочаровани. Събраха се на терасата и въпреки гнева и отчаянието си, се опитаха да обсъдят положението.

Кинами Кагаширо, който беше минал покрай къщата на Коджиро, видял няколкостотин негови поддръжници да се събират пред вратата. Входът бил украсен със знаме с изобразен върху него герб във формата на тинтява. Срещу мястото, откъдето щял да се появи Коджиро, бил поставен златен щит. На зазоряване почитателите му се разделили на три групи и отишли да се помолят за неговата победа в три от главните светилища.

В същото време в къщата на Садо цареше дълбоко униние. Особено потиснати бяха мъжете, които познаваха бащата на Мусаши. Те се чувстваха измамени. Ако Мусаши наистина е избягал, как щяха да погледнат в очите своите познати, били те самураи или не.

Щом Садо ги освободи, Кагаширо се зарече:

— Ще го открием това копеле! Ако не днес, то все някога ще го открием! И тогава ще го убием.

Садо се върна в стаята си и, както обикновено, запали малко тамян в кадилницата. Но Нуиносуке долови в бавните му движения някаква особена тържественост. „Той се подготвя“, помисли си, опечален от случилото се.

В този момент Йори, който стоеше в един ъгъл на градината, вперил поглед в морето, се обърна и попита:

— Видяхте ли в къщата на Кобаяши Тародзаемон?

Нуиносуке инстинктивно долови, че момчето е на верен път. Никой не се беше сетил да погледне там, макар че Мусаши би избрал точно такова място, ако иска да се скрие от чужди погледи.

— Момчето има право — възкликна Садо със светнало лице. — Колко сме били глупави преди! Веднага пратете някой да провери!

— И аз ще отида — каза Йори.

— Може ли да го взема?

— Да, нека дойде с теб. А сега побързайте… Не, почакайте малко.

Той драсна набързо една бележка и каза на Нуиносуке какво пише в нея: „Сасаки Коджиро ще пътува до острова с лодка, осигурена му от господаря Тадатоши. Ще пристигне преди осем. Все още можете да успеете. Предлагам Ви да дойдете тук и да се подготвите. Ще Ви предоставя лодка, която да Ви откара към бляскавата Ви победа.“

По поръка на Садо Нуиносуке и Йори взеха от лодкаря на имението бърза лодка. Стигнаха за нула време до Шимоносеки, а после, без да губят нито минута, се отправиха към магазина на Тародзаемон.

В отговор на въпроса им, един служител отговори:

— Не знам подробности, но ми се струва, че в дома на господаря има един млад самурай.

— Най-после! Открихме го!

Нуиносуке и Йори се усмихнаха един на друг и на бегом изминаха пътя от магазина до къщата.

Нуиносуке, без предисловия се обърна към Тародзаемон:

— Идваме от имението. Много е спешно. Тук ли е Миямото Мусаши?

— Да.

— Слава богу! Господарят се побърка от притеснения. Незабавно му предайте, че съм тук.

Тародзаемон влезе в къщата и след миг се появи обратно с думите:

— Той все още е в стаята си. Спи.

— Спи? — ужасен възкликна Нуиносуке.

— Снощи си легна късно. Доста си побъбрихме на чашка.

— Сега не е време за спане! Събудете го! Бързо!

Търговецът не се трогна особено, и ги въведе в гостната преди да отиде да го събуди.

Когато Мусаши се появи, личеше, че си е отпочинал. Очите му бяха бистри като на дете.

— Добро утро — бодро каза той и седна. — Мога ли да направя нещо за вас?

Обезсърчен от небрежния поздрав, Нуиносуке мълчаливо му подаде бележката на Садо.

— Колко мило от негова страна, че ми пише — каза Мусаши, допирайки писмото до челото си, преди да счупи печата и да го отвори.

Йори усети, че на мястото на учителя му в стаята се е настанила някаква празнина. Мусаши сякаш го нямаше. След като го прочете, Мусаши го нави отново и каза:

— Признателен съм на Садо за загрижеността.

Едва тогава забеляза Йори. Улавяйки погледа му, момчето сведе глава, за да прикрие сълзите си.

Мусаши написа отговор и го подаде на Нуиносуке.

— Обяснил съм всичко тук — каза той, — но моля, предайте му благодарностите ми и най-добрите ми благопожелания.

Накрая прибави, че няма за какво да се безпокоят. Можел сам да се придвижи до Фунашима. Не им оставаше нищо друго, освен да си тръгнат. С Йори не си размениха нито дума. Въпреки това двамата се разбраха, както беше възможно единствено между взаимно предани учител и ученик.

Докато Садо четеше отговора на Мусаши, по лицето му се изписа облекчение. Писмото гласеше:

Моите най-искрени благодарности за предложението Ви да ми осигурите лодка до Фунашима. Не съм заслужил подобна чест. Нещо повече, не смятам, че мога да приема. Моля Ви да имате предвид, че ние с Коджиро заставаме един срещу друг като противници и че той ще се придвижи с лодка на господаря Тадатоши. В случай че приема Вашата лодка, ще излезе, че Вие заставате срещу негово височество. Не мисля, че трябва да правите каквото и да било от мое име.

Може би трябваше да Ви се обадя по-рано, но аз се оттеглих, защото знаех, че ще настоявате да ми помогнете. И за да не Ви забърквам, реших да остана при Тародзаемон. Ще използвам някоя от неговите лодки, за да се добера до Фунашима, когато намеря за добре. Можете да сте сигурен в това.

Дълбоко впечатлен, Садо мълчеше с поглед вперен в писмото. То беше добре написано, скромно, учтиво, разумно. Засрами се от тревогата, обзела го предишния ден.

— Нуиносуке.

— Да, господине.

— Вземи това писмо и го покажи на Магобейноджо и другарите му. А също и на всички заинтересовани.

Нуиносуке едва бе излязъл, когато се появи един прислужник и каза:

— Ако сте свършили, господарю, време е да се приготвяте за тръгване.

— Да, разбира се, но има още много време — спокойно отвърна Садо.

— Става късно. Какубей вече замина.

— Това си е негова работа. Йори, би ли дошъл за минута.

— Господине?

— Ти си вече мъж, нали, Йори?

— Надявам се, господине.

— Мислиш ли, че ще можеш да не заплачеш, каквото и да се случи?

— Да, господине.

— Добре тогава, можеш да дойдеш с мен на Фунашима като мой помощник. Но запомни едно: може да се наложи да приберем тялото на Мусаши. Ще успееш ли и тогава да не заплачеш?

— Да, господине. Кълна се.

Нуиносуке тъкмо бе изхвърчал през вратата, когато една дрипава жена го извика:

— Извинете, господине, вие в тази къща ли служите?

Нуиносуке се спря и я изгледа подозрително.

— Какво искаш?

— Простете ми, така както изглеждам, не би трябвало да стоя пред този дом.

— Ами тогава какво правиш тук?

— Исках да ви питам… за днешния двубой. Хората говорят, че Мусаши бил избягал. Вярно ли е?

— Ах, ти, глупава жено! Как се осмеляваш! Ти знаеш ли кой е Миямото Мусаши. Нима мислиш, че е способен на подобно нещо? Само почакай до осем часа и ще разбереш. Току-що го видях.

— Видели сте го?

— Коя си ти?

Тя сведе поглед.

— Негова позната.

— Хм. И въпреки това даваш ухо на подобни нелепи слухове? Е, добре, бързам, но ще ти покажа нещо.

Той й прочете на глас писмото на Мусаши до Садо, без да забележи един мъж с насълзени очи, който надничаше през рамото му. Когато го видя, се дръпна назад и извика:

— Кой си ти? Какво си въобразяваш?

Като триеше сълзите от лицето си, мъжът се поклони дълбоко и каза:

— Извинете ме. Аз съм с тази жена.

— Съпруг ли си й?

— Да, господине. Благодаря ви, че ни показахте това писмо. Почувствах се така, сякаш наистина съм видял Мусаши. Нали, Акеми?

— Да, сега съм много по-спокойна. Ела да потърсим място, откъдето да гледаме.

Гневът на Нуиносуке се изпари.

— Ако се изкачите на ей онзи хълм край брега, ще имате добър изглед към Фунашима. При това ясно време ще виждате дори и пясъка.

— Извинявайте, че ви се натрапихме като бързате толкова. Простете ни.

Когато двамата се наканиха да тръгват, Нуиносуке каза:

— Чакайте малко, кои сте вие? Ако нямате нищо против, бих желал да знам имената ви.

Те се обърнаха и се поклониха.

— Аз съм Матахачи. С Мусаши сме от едно село.

— Моето име е Акеми.

Нуиносуке кимна и забързано продължи пътя си.

Те постояха малко, вторачени след него, после се спогледаха и поеха към хълма. Оттам, сред множество други острови, се виждаше Фунашима. Отвъд, в далечината, се открояваше планината Нагато. Постелиха си рогозките и седнаха. Долу в ниското се плискаха вълните. От боровете от време на време падаше по някоя борова игличка.

Акеми свали бебето от гърба си и започна да го кърми. Матахачи, с ръце на коленете, гледаше втренчено във водата.