Ейджи Йошикава
Мусаши (103)

Учителят по писане

Надписът над входа на една алея в рибарския квартал в Окадзаки гласеше: „Просвещение за младите. Уроци по четене и писане“ и носеше името Мука, който, по всичко изглежда, беше един от многото обеднели, но честни ронини, които си изкарваха прехраната, споделяйки полученото като част на военното съсловие образование с децата на хора от простолюдието.

Любопитно несръчната калиграфия предизвикваше усмивки у минувачите, но Мука твърдеше, че не се срамувал от нея. Всеки път, щом станеше дума за това, той отговаряше по един и същ начин: „В сърцето си аз все още съм дете. Упражнявам се заедно с децата.“

Алеята завършваше с бамбукова горичка, отвъд която бе манежът на рода Хонда. В спокойно време той бе винаги покрит с облак прах, защото ездачите често се упражняваха от зори до мрак. Воинското родословие, с което те толкова се гордееха, бе това на известните воини Микава, от които водеше произходът си и родът на Токугава.

Мука се размърда от обедната си дрямка, отиде до кладенеца и извади вода. Тъмносивото му кимоно и сивата му качулка можеха да бъдат облекло на четирийсетгодишен мъж, но той всъщност нямаше дори и трийсет. След като си изми лицето, отиде до горичката, където с един-единствен удар на сабята си отряза парче дебел бамбук.

След като изми бамбука в кладенеца, отново влезе вътре. От едната страна висяха сенници, които пазеха от праха от манежа, но тъй като от тази посока идваше и светлината, стаята изглеждаше по-малка и по-тъмна, отколкото в действителност. В единия ъгъл лежеше дъска за писане, а над нея висеше безименният портрет на някакъв дзен-монах. Мука сложи парчето бамбук в средата на дъската и пъхна цвят от повет в кухата му среда.

„Не е лошо“, помисли си, като се отдръпна назад, за да види резултата от работата си.

Седна пред масичката, взе четчицата и започна да се упражнява, използвайки за образец ръководство с четвъртити, официални йероглифи от Чу Суи-лян и отпечатък от калиграфия на монаха Кобо Дайши. Забележимо бе напреднал през прекараната тук година и знаците, които написа сега, далеч превъзхождаха онези на табелата.

— Мога ли да ви обезпокоя? — попита една жена от съседната врата, съпругата на продавача на четчици за рисуване.

— Влезте, моля — покани я Мука.

— Разполагам само с минута. Просто се чудех… преди няколко минути чух силен шум. Изглеждаше, като че се счупи нещо. Вие чухте ли го?

Мука се засмя.

— Това бях аз — отрязах парче бамбук.

— Аз пък се разтревожих. Помислих си, че нещо може да ви си е случило. Мъжът ми каза, че самураи тършуват насам-натам да ви убият.

— И да успеят, няма да има значение. Аз не струвам и три медни монети.

— Не бива да сте толкова лекомислен. Много хора биват убити за неща, които дори не си спомнят, че са извършили. Помислете колко тъжни ще бъдат всички момичета, ако нещо ви се случи.

Тя си тръгна, без да попита както обикновено: „Защо не си вземете съпруга? Не е защото не харесвате жени, нали?“

Мука все не даваше ясен отговор на този въпрос, въпреки че сам си го бе докарал, като по невнимание разкри достатъчно, за да подскаже, че би бил изгоден улов. Съседите му знаеха, че е ронин от Мимасака, който обича да учи и че известно време е живял в Киото и напоследък — в Едо. Той твърдеше, че иска да се установи в Окадзаки и да води едно добро училище. След като неговата младост, трудолюбие и честност бяха очевидни, не бе учудващо, че доста момичета, както и някои родители с подходящи дъщери, проявяваха интерес към един брак.

Тесният кръг, сред който живееше, определено се харесваше на Мука. Продавачът на четки и съпругата му се отнасяха любезно с него, жената го учеше как да готви и понякога се занимаваше с гладенето и шиенето. В края на краищата, на него му харесваше да живее сред съседите си. Всеки познаваше всеки и всички търсеха нови начини да направят живота си интересен. Винаги нещо ставаше — ако не празненство, улични танци или пък религиозни празници, то тогава имаше погребение или болен, за когото да се грижат.

Тази вечер той мина покрай къщата на продавача на четки, който вечеряше със съпругата си. Жената цъкна с език и каза:

— Къде ли отива? Сутринта преподава на децата, следобед дреме или учи и през нощите го няма. Също като прилеп.

Мъжът й се изкикоти.

— Че какво лошо има в това? Той не е женен. Не би трябвало да му завиждаш за нощните излети.

По улиците на Окадзаки, звукът на бамбукова флейта се смесваше с бръмченето на уловени в дървени клетки насекоми, ритмичното нареждане на слепите улични певци, виковете на продавачите на пъпеши и суши. Тук нямаше нищо, което да напомня забързаната навалица в Едо. Фенерите примигваха; хора се разхождаха по летни кимона. В ленивата горещина на летния ден всичко изглеждаше спокойно и на мястото си.

При минаването на Мука момичетата прошепнаха:

— Ето го — отново тръгна.

— Хм — без да обръща внимание на никого, както обикновено.

Някои от по-младите жени се поклониха на Мука, после се обърнаха към приятелките си и почнаха да обсъждат накъде ли се бе запътил.

Той продължи право напред, подмина страничните улички, където би могъл да опита предлаганите от леките жени в Окадзаки удоволствия, считани от мнозина за една от най-привлекателните страни на главния път Хокайдо. В западния край на града се спря и протегна, за да изкара горещия въздух от ръкавите си. Пред него бяха бързите води на река Яхаги и моста Яхаго, най-дългият по Хокайдо. Отиде при слабата фигура, която го чакаше до първия стълб.

— Мусаши?

Мусаши се усмихна на облечения в свещеническа дреха Матахачи.

— Господарят върна ли се? — попита той.

— Не.

Минаха заедно по моста. На покрития с борове хълм на отсрещния бряг се намираше стар дзен-манастир. Тъй като хълмът бе известен като Хачиджо, манастира бе получил името Хачиджоджи. Двамата се изкатериха по тъмния склон пред портата.

— Как са нещата? — попита Мусаши. — Заниманията с дзен трябва да са трудни.

— Така е — отговори Матахачи и тъжно наклони синкавата си обръсната глава. — Често ми е минавала мисълта за бягство. Щом за да стана достойно човешко същество, трябва да премина през такива умствени мъки, също толкова добре бих могъл да си пъхна главата в примка и да забравя за нея.

— Не се оставяй това да те обезсърчи. Все още си едва в началото. Истинското ти обучение няма да започне, докато не се помолиш на учителя си и не го убедиш да те приеме за ученик.

— Това не е невъзможно. Понаучих се малко на самообладание. Винаги когато се почувствам потиснат, си мисля за теб. Щом ти успяваш да преодолееш твоите трудности, и аз би трябвало да съм способен да преодолея моите. Така и трябва да бъде. Няма нищо, което аз мога да направя, а ти — не.

— Спомням си помощта на Такуан. Ако не беше той, щях да бъда наказан със смърт.

— Успееш ли да издържиш в трудностите, можеш да изпиташ удоволствие, много по-голямо от болката — продължи тържествено Мусаши. — Ден след ден и час по час хората посрещат последователни вълни от болка и удоволствие. Ако се опитат да изпитват само удоволствие, спират да са истински живи. В такъв миг удоволствието се изпарява.

— Започвам да разбирам.

— Помисли си за обикновената прозявка. Прозявката на човек, който усърдно се е трудил, е различна от онази на някой мързеливец. Много хора умират, без да разберат какво удоволствие може да донесе една прозявка.

— Хм-м. Такива приказки чувам в храма.

— Надявам се скоро да дойде денят, когато ще те предам на твоя учител. Аз също искам да го помоля за напътствия. Имам нужда да знам повече за Пътя.

— Кога предполагаш, че ще се върне?

— Трудно е да се каже. Дзен-учителите понякога обикалят страната подобно на летящ облак, често — два-три пъти за една година. Сега, когато си тук, би трябвало да решиш да го чакаш пет или шест години, ако се наложи.

— Ти също ли?

— Да. Животът в тази задна уличка, сред бедни и честни хора, научава на много неща — това е част от моето обучение, не е загубено време.

 

 

След като напусна Едо, Мусаши мина през Ацуги. После, движен от съмнения за своето бъдеще, той изчезна в планините Танзава, за да се появи два месеца по-късно по-разтревожен и измъчен от всякога. Надмогването на една трудност само го извеждаше до нова. Понякога така се терзаеше, че сабята му изглеждаше като оръжие, обърнато срещу самия него.

Сред възможностите, които бе обмислил, беше да избере най-лесния път. Ако можеше да реши да живее по удобен, обикновен начин с Оцу, животът щеше да е прост. Почти всеки даймио би му плащал достатъчно, за да живее, може би от петстотин до хиляда крини. Когато обаче поставеше този възможност като въпрос пред себе си, отговорът винаги беше „не“. Лесният живот поставяше ограничения — той не можеше да се подчини.

В други мигове се чувстваше въобще изгубен и жадуваше заблуди, подобно на хищните демони в ада; за известно време умът му се проясняваше и той се изпълваше с радост от гордото си усамотение. В сърцето му се водеше постоянна битка между светлината и мрака. Нощем и денем той се мяташе между възторга и отчаянието. Замисляше се за майсторството си със сабята и се изпълваше с неудовлетворение. При мисълта колко е дълъг Пътят и колко далеч е той още от зрелостта, слабост пронизваше сърцето му. В други дни животът в планината повдигаше духа му и мислите му се насочваха към Оцу.

Щом слезе от върха, той се отби за няколко дни в Югьоджи във Фуджисава, след което продължи към Камакура. Там срещна Матахачи. Решен да не се връща към живот на леност, Матахачи бе в Камакура заради множеството дзен-храмове там, но страдаше от много по-силно чувство за неразположеност, отколкото Мусаши.

— Не е толкова късно — увери го приятелят му. — Ако се научиш на самообладание, можеш да започнеш отначало. Пагубно е да си казваш, че всичко е свършено и че от теб не става нищо.

Почувства се задължен да добави:

— Да ти кажа истината, аз самият се натъкнах на стена. Има случаи, когато се чудя имам ли някакво бъдеще. Чувствам се съвсем празен. Все едно съм затворен в черупка. Мразя се. Казвам си, че не съм добър. Обаче като се смъмря и се накарам да продължа, успявам да разбия черупката. И тогава пред мен се открива нова пътека.

— Повярвай ми, този път е истинско мъчение. Заплел съм се вътре в тази черупка и не мога да направя нищо. Дойдох от планините, защото си спомних за човек, който би могъл да ми помогне.

Ставаше дума за свещеника Гудо.

— Това е този, който ти е помогнал, когато за първи път си търсил Пътя, нали? — попита Матахачи. — Не можеш ли да ме запознаеш с него и да го помолиш да ме приеме за ученик?

В началото Мусаши се съмняваше в искреността на своя приятел, но след като чу за неприятностите му в Едо, сметна, че наистина го мисли. Двамата разпитаха за Гудо в редица дзен-манастири, но научиха малко. Мусаши знаеше, че свещеникът не е вече в Мьошинджи в Киото. Беше напуснал няколко години преди това и известно време пътувал на изток и североизток. Гудо бе познат като изключително своенравен човек, който днес може да бъде в Киото и да държи беседи по дзен пред императора, а на следващия ден да блуждае някъде из околностите. Знаеше се, че Гудо е спирал на няколко пъти в Хачиджоджи до Окадзаки и един монах предположи, че това е най-подходящото място да го изчакат.

 

 

Мусаши и Матахачи седнаха в малкия заслон, където спеше Матахачи. Мусаши често го посещаваше тук и те си говореха до късно през нощта. На Матахачи не му бе разрешено да спи в общежитието, което, подобно на останалите сгради в Хачиджоджи, беше груба, покрита със слама сграда, понеже още не беше приет официално за монах.

— Ох, тези комари! — възкликна той, махна срещу дима от благовонията и разтърка раздразнените си очи.

— Нека да излезем отвън.

Отидоха в главната зала и седнаха. Наоколо беше безлюдно и духаше студен ветрец.

— Напомня ми на Шиподжи — обади се Матахачи с едва различим глас.

— Нали? — потвърди Мусаши.

Двамата потънаха в мълчание. Винаги правеха така в подобни случаи — мислите за дома неизбежно отвеждаха до спомени за Оцу и Осуги или до събития, за които и двамата не желаеха да говорят, за да не би да застрашат сегашната си дружба.

След няколко минути обаче Матахачи каза:

— Хълмът, където е Шиподжи, беше по-висок, нали? Обаче там няма стар кедър.

Той постоя за миг втренчен в профила на Мусаши, след което нерешително додаде:

— Имам една молба, която бих искал да отправя, но…

— Какво има?

— Оцу… — започна Матахачи, но веднага млъкна. Щом накрая реши, че ще успее да го каже, продължи: — Чудя се какво ли прави Оцу точно сега и какво ще стане с нея. Често си мисля за нея тези дни, като се извинявам от сърце за всичко, което съм направил. Срамувам се да го призная, но в Едо аз я накарах да живее с мен. Обаче нищо не се случи. Тя отказа да ми позволи дори да я докосна. Мисля си, че след като на времето тръгнах за Секигахара, Оцу трябва да е изглеждала като прекършен цвят. Сега тя е разцъфтяла върху друго дърво, в друга почва.

Лицето му показваше неговата искреност и от гласа му вееше тъга.

— Такедзо — не… Мусаши, умолявам те, ожени се за Оцу. Ти си единственият човек, който може да я спаси. Така и не успявах досега да го кажа, но откакто реших да стана последовател на Гудо, аз се примирих с това, че Оцу не е моя. Дори и така обаче се тревожа за нея. Не искаш ли да се погрижиш за нея и да й донесеш щастието, за което жадува?

 

 

Беше около три часа сутринта, когато Мусаши тръгна надолу по тъмната планинска пътека. Беше скръстил ръце и навел глава; думите на Матахачи звучаха в ушите му. Умора тежеше в краката му. Чудеше се колко ли нощи на мъчения е прекарал неговият приятел, докато събере смелост да говори за това. Все пак на Мусаши му се струваше, че собствената му дилема е много по-неприятна и по-болезнена.

Матахачи, мислеше си той, се опитва да избяга от пламъците на миналото към прохладното избавление на просвещението — опитва се, като новородено, да намери в двояката и тайнствена болка на тъгата и въодушевлението живот, който си заслужаваше да живее.

Мусаши не беше способен да каже: „Не мога да направя това,“ още по-малко пък: „Не искам да се оженя за Оцу. Тя е твоя годеница. Разкай се, пречисти сърцето си и я спечели отново.“ Накрая просто не каза нищо, защото всичко, което би могъл да изрече, щеше да бъде лъжа.

Матахачи пламенно го умоляваше:

— Да стана ученик няма да ми помогне, докато не се уверя, че има някой, който да се грижи за Оцу. Ти си този, който ме накара да се упражнявам и да възпитавам самия себе си. Ако си мой приятел, спаси Оцу. Това е единствения начин да спасиш и мен.

Мусаши бе изненадан, когато Матахачи се пречупи и заплака. Той не подозираше, че приятелят му е способен на такива силни чувства. Щом стана да си върви, Матахачи се вкопчи в ръкава му и замоли за отговор.

— Нека да помисля — бе единственото, което Мусаши успя да каже.

Сега той се проклинаше, че се е проявил като страхливец и жалеше за неспособността да преодолее собствената си мудност.

Мусаши си мислеше тъжно, че тези, които не са страдали от тази болест, не могат да познават мъките й. Това не е просто въпрос на леност, която често е приятно състояние, но на това да желаеш отчаяно да извършиш нещо и да не си способен да го направиш. Умът и очите на Мусаши изглеждаха тъпи и пусти. Озовал се възможно най-далеч в определена посока, той видя себе си безпомощен както да се оттегли, така и да поеме нова пътека. Все едно да си заключен на място без никакъв изход. Неговото безсилие водеше до съмнения, нови обвинения и сълзи.

Ядосан сам на себе си, не му помогна и това, че си припомни всичките неща, които бе направил погрешно. Бездруго още не бе преболедувал това, че се раздели с Йори и Гоносуке и прекъсна връзките със своите приятели в Едо. Желанието да пробие черупката си с ритник, преди тя напълно да се е затворила, се бе провалило. Черупката беше все още тук и обгръщаше празното му „аз“ подобно на изоставената кожа на насекомо.

Вървеше в неопределена посока. Широките води на река Яхаги се появиха пред очите му и вятърът от реката охлади лицето му. Внезапно, предупреден от пронизително изсвирване, той отскочи настрани. Изстрелът премина на пет крачки от него и ехото от мускета се разнесе над водата. Преброил две вдишвания между куршума и звука, Мусаши заключи, че е стреляно от доста голямо разстояние. Скочи под моста и като прилеп увисна на един от стълбовете.

Няколко минути изминаха, преди трима мъже да дотичат от хълма Хачиджо, подобно на борови шишарки носени от вятъра. Близо до края на моста те се спряха и почнаха да се оглеждат за тялото. Убеден, че е улучил, човекът с мускета захвърли фитила си. Беше облечен в по-тъмни дрехи от останалите и с маска, от която се виждаха само очите му.

Небето бе леко просветляло и медните орнаменти по приклада слабо проблясваха.

Мусаши не можеше да си представи кой в Окадзаки би желал смъртта му. Не че липсваха възможности. В хода на своите битки бе сразил доста хора, които може би все още горяха от желание за мъст. Беше убил много други, чиито приятели или семейства сигурно биха търсили отмъщение.

Всеки, който следва Пътя на меча, бе постоянно под заплахата да бъде убит. Ако преживееше някоя опасност, по-вероятно бе, че си е създал нови врагове или се е изложил на нова заплаха. Опасността бе точилото, на което боецът със саби наостряше духа си. Враговете бяха маскирани учители.

Да свикнеш да стоиш нащрек дори и когато спиш, постоянно да се учиш от враговете си, да използваш сабята като средство, с което да помагаш на хората да живеят, да владееш действителността, да достигнеш просветление, да споделяш нечия радост от живота с други — всички тези неща бяха присъщи на Пътя на меча.

Докато Мусаши висеше в края на моста, положението го стресна със своята хладна неизбежност и колебанието му изчезна. Като дишаше много плитко и безшумно, той остави враговете да се приближат. Неуспели да открият трупа, те почнаха да претърсват пътя и оглеждат под моста.

Очите на Мусаши се разшириха. Въпреки облеклото им на разбойници, мъжете носеха самурайски саби и бяха добре обути. Единствените самураи в областта бяха онези, които служеха на рода Хонда в Окадзаки и на оварския клон на рода Токугава в Нагоя. Не бе допускал, че има врагове в кое да е от двете владения.

Един от мъжете се наведе, взе фитила, запали го и го размаха, с което доведе Мусаши до заключението, че от другата страна на моста има още хора. Той не можеше да се мръдне — не и в този миг. Ако се покаже, ще привлече нов мускетен огън. Дори и да достигне срещуположния бряг, там го чака опасност, вероятно дори по-голяма от сегашната. Но също така не може да стои още дълго време тук. Знаейки, че той не е преминал моста, самураите щяха да се придвижат към него и вероятно да открият скривалището му.

Планът го осени като проблясък на светкавица. Той не се опираше на ученията за Изкуството на войната, които съставляваха тъканта на обучената воинска интуиция. Да измисляш нов начин за нападение беше бавен процес, често завършващ с поражение в случаи, където скоростта е от значение. Инстинктът на воина не бива да се бърка с инстинкта на животното. Подобно на вътрешната реакция, той се раждаше от съчетание на дисциплина и мъдрост. Това бе съвършеното разбиране, далеч от всякакви разсъждения. Способността за част от секундата да направиш правилния ход, без да минаваш през действителния процес на мисленето.

— Няма смисъл да се криете — извика Мусаши. — Ако търсите мен, аз съм тук.

Вятърът бе станал доста силен и той не бе сигурен дали гласът му се е чул.

Втори изстрел даде отговор на въпроса му. Мусаши, разбира се, вече не бе на старото си място. Докато куршумът все още летеше във въздуха, той беше скочил девет стъпки към края на моста.

Вряза се помежду им. Мъжете леко се раздалечиха, като го обградиха от три страни, но им липсваше каквато и да е съгласуваност. Мусаши удари надолу с дългата си сабя към човека в средата, като едновременно с това разряза водоравно с късия си меч мъжа отляво. Третият побягна по моста, като се препъваше и отскачаше от перилата.

Мусаши го последва ходом, като вървеше от едната страна и от време на време се спираше за да се ослуша. Когато нищо друго не последва, той се прибра в дома и си легна.

 

 

На следващата сутрин двама самураи се появиха пред къщата му. Виждайки преддверието препълнено с детски сандали, те се дръпнаха по-настрани.

— Вие ли сте сенсей Мука? — попита единият. — Ние сме от дома Хонда.

Мусаши вдигна поглед от това, което пишеше и каза:

— Да, аз съм Мука.

— Миямото Мусаши ли е истинското ви име? Ако е така, не се опитвайте да го скриете.

— Аз съм Мусаши.

— Вярвам, че познавате Ватари Шима.

— Не мисля, че го познавам.

— Той твърди, че е бил на едно-две стихотворни събирания, където сте присъствали и вие.

— Сега, като споменахте, си го спомних. Срещнали сме се в дома на един общ приятел.

— Той се питаше дали не бихте дошли да прекарате една вечер с него.

— Ако търси някого, с когото да съчинява хайку, попаднал е на неподходящ човек. Въпреки че действително бях поканен на няколко подобни събирания, аз съм обикновен човек, с малко опит в подобни неща.

— Аз мисля, че това, което има предвид, е обсъждането на бойни изкуства с вас.

Учениците на Мусаши гледаха разтревожено към двамата самураи. За няколко минути Мусаши на свой ред гледа към децата, след което каза:

— В такъв случай аз бих се радвал да приема. Кога?

— Можете ли да дойдете тази вечер?

— Чудесно.

— Той ще прати паланкин за вас.

— Това е много любезно от негова страна. Ще го чакам.

След като мъжете си тръгнаха, той се обърна към учениците си:

— Хайде, сега — каза той. — Не бива да оставяте да ви се отвлича вниманието. Почвайте отново работа. Погледнете мен. Аз също се упражнявам. Трябва да се научите да се съсредоточавате толкова пълно, че дори да не чувате говора на хората или песента на жетварите. Ако като малки сте мързеливи, ще станете като мен и ще трябва да се упражнявате и след като сте пораснали.

Той се засмя и огледа изцапаните с мастило ръце и лица.

По здрач бе надянал хакама и готов за тръгване. Точно когато отново уверяваше жената на продавача на четки, която бе готова да се разплаче, че ще е в безопасност, паланкинът пристигна — не от обикновените, подобен на кошница, които се срещаха из града, а лакиран кедров стол, придружен от двама самураи и трима слуги.

Съседите, смаяни от гледката, се струпаха с шепот наоколо. Децата извикаха приятелите си и въодушевено задърдориха.

— Само големи хора се возят в паланкин като този.

— Нашият учител трябва да е важна личност.

— Къде ли отива?

— Дали въобще ще се върне?

Самураите затвориха вратичката на паланкина, разчистиха тълпата и потеглиха.

Тъй като не знаеше какво да очаква, Мусаши предположи, че има връзка между поканата и случката при моста Яхаги. Вероятно Шима го вика за обяснения за двамата убити самураи от неговото имение. Тогава може би Шима стои зад шпионирането и изненадващото нападение и сега е готов открито да се изправи срещу Мусаши. Без да вярва, че от днешната среща ще излезе нещо добро, Мусаши се примири, че ще се изправи пред трудно положение. Догадките няма да го отведат доникъде. Изкуството на Войната изискваше да открие къде стои и да действа в съответствие с това.

Паланкинът се разклати леко, подобно на кораб в морето. Чул шума на вятъра между боровете, Мусаши помисли, че са в гората близо до северната стена на крепостта. Не изглеждаше като човек, който се приготвя за непредсказуема яростна атака. С наполовина притворени очи, той като че ли дремеше.

След като портата на крепостта със стържене се отвори, ходът на носачите се забави, а гласовете на самураите станаха по-почтителни. Щом Мусаши слезе, слугите мълчаливо, но любезно го насочиха към един открит павилион. Тъй като сенниците и от четирите страни бяха вдигнати, ветрецът проникваше на приятни повеи. Лампите примигваха и после буйно припламваха. Въобще не можеше да се познае, че това е знойна лятна нощ.

— Аз съм Ватари Шима — представи се домакинът му. Беше типичен самурай от Микава — як, мъжествен и без да го показва — винаги нащрек.

— Аз съм Миямото Мусаши.

Отговорът бе също толкова прост и придружен от поклон.

Шима върна поклона и каза:

— Разположете се удобно — После без предисловия продължи към същината. — Съобщиха ми, че миналата вечер сте убили двама от нашите самураи. Истина ли е?

— Да, така е.

Мусаши се взираше в очите на Шима.

— Дължа ви извинение — продължи сериозно Шима. — Чух за произшествието днес, когато докладваха за смъртта им. Имаше разследване, разбира се. Въпреки, че отдавна знам името ви, досега не подозирах, че живеете в Окадзаки. Колкото до нападението, казаха ми, че сте били обстрелван от група мъже, един от които е възпитаник на Мияке Гумбей, познавач на школата Тогун.

Мусаши, не доловил никакво преструване, повярва на думите на Шима и историята постепенно се изясни. Ученикът на Гумбей бил един от неколцината самураи на Хонда, учили в училището Йошиока. Буйните глави сред тях се събрали и решили да убият човека, сложил край на славата на техния учител.

Мусаши знаеше, че името Йошиока Кемпо все още се тачи из цялата страна. В западна Япония особено, щеше да е трудно да намериш владение без самурай, учил при него. Мусаши каза на Шима, че разбира омразата към него, но я смята повече за лична злоба, отколкото за оправдана причина за отмъщение по правилата на Изкуството на войната.

Шима охотно се съгласи.

— Извиках оцелелите и ги порицах. Надявам се, че ще ни простите и ще забравите станалото. Гумбей също бе много разочарован. Ако не възразявате, бих желал да ви го представя. Той иска да поднесе извиненията си.

— Това не е необходимо. Станалото е нещо обикновено, което може да се случи на всеки, отдаден на бойните изкуства.

— Даже и така…

— Добре, нека да минем без извиненията. Ако той желае да говорим за Пътя, ще се радвам да го видя. Името му ми е познато.

Пратиха човек да повика Гумбей, и когато представянето приключи, разговорът се насочи към саби и майсторството да се борави с тях.

— Бих искал да чуя нещо за стила Тогун — помоли Мусаши. — Вие ли сте го създали?

— Не — отвърна Гумбей. — Възприех го от моя учител — Кавазаки Кагиносуке от областта Ечидзен. Според ръководството, което ми даде, той го е развил, докато живеел като отшелник на връх Хакуун в Кодзуке. Изглежда, че е научил много от уменията от един тендайски монах на име Тогумбо… Но разкажете ни за себе си. Много пъти съм чувал да споменават вашето име. Имах впечатлението, че сте по-възрастен. И след като сте тук, дали не бихте ме удостоили с един урок.

Тонът беше приятелски. Въпреки това ставаше дума за покана за битка.

— Някой друг път — отговори нехайно Мусаши. — Трябва да си вървя вече. Аз всъщност не знам пътя до дома.

— Щом тръгнете — каза Шима, — ще изпратя някой с вас.

— Когато чух, че двама мъже били посечени — продължи Гумбей, — отидох да ги огледам. Открих, че по раните не мога да възстановя положението на телата, така че разпитах мъжа, който е избягал. Впечатлението му било, че сте използвали две саби едновременно. Това възможно ли е?

Мусаши с усмивка им каза, че никога не е правил това съзнателно. Смята действията си за битка с едно тяло и една сабя.

— Не бива да сте толкова скромен — възрази Гумбей. — Разкажете ни за това. Как се упражнявате? Каква трябва да е тежестта, за да използвате свободно две саби?

Виждайки, че няма да успее да си тръгне, преди да им е дал някакво обяснение, Мусаши огледа стаята. Очите му се спряха на окачени над нишата мускети и той помоли да ги използва. Шима прие и Мусаши отиде в средата на стаята, като държеше оръжията за цевите, по едно във всяка ръка.

Мусаши вдигна едното си коляно и каза:

— Две саби са също като една. Една сабя е като две. Ръцете на всички ни са разделени, но и двете принадлежат на едно и също тяло. Първичната същност на всички неща е не двойнствена, а единна. Всички школи и направления в това отношение си приличат. Ще ви покажа.

Думите излязоха спонтанно. Когато замряха, той вдигна ръка.

— С ваше позволение.

След което завъртя мускетите. Те почнаха да се движат в кръг и образуваха малки вихрушки. Останалите мъже пребледняха.

Мусаши спря и сви лактите си до тялото. Отиде до нишата и върна мускетите на местата им. После с лек смях каза:

— Вероятно това ще ви помогне да разберете.

Без да предложи някакво по-нататъшно обяснение, той се поклони на своя домакин и излезе. Замаяният Шима като че въобще забрави за човека, който трябваше да го изпрати.

Вече извън портата, Мусаши се обърна за последен поглед, облекчен, че вече не е в ръцете на Ватари Шима. Все още не знаеше истинските намерения на този човек, но едно бе ясно — най-разумно е още същата вечер да напусне Окадзаки.

Помисли си за своето обещание към Матахачи да изчака завръщането на Гудо. Светлините на Окадзаки се показаха и един глас от крайпътното светилище го повика:

— Мусаши, аз съм, Матахачи. Тревожехме се за теб, така че дойдохме да те изчакаме.

— Тревожили сте се?

— Отидохме до вас. Съседката каза, че напоследък някакви хора те шпионирали.

— Вие?

— Учителят се върна днес.

Гудо се бе разположил на терасата на параклиса. Той бе човек с необикновена външност, кожата му черна като на гигантски жетвар, дълбоко хлътналите му очи блестяха под високите вежди. Изглеждаше някъде между четиридесетте и петдесетте, но при човек като него възрастта не можеше да се познае. Сух и слаб, имаше кънтящ глас.

Мусаши се доближи, коленичи и долепи чело до земята. Гудо го наблюдаваше мълчаливо минута-две.

— Доста време мина — каза той.

Мусаши повдигна глава и каза тихо:

— Много дълго време.

Гудо или Такуан — Мусаши отдавна бе убеден, че само един или двама мъже бяха в състояние да го изведат от сегашната му безизходица. Тук, най-сетне, след цяла година чакане, беше Гудо. Той се взря в лицето на свещеника, както би гледал луна в тъмна нощ.

Внезапно извика:

— Сенсей!

— Какво има?

Гудо нямаше нужда да пита; той знаеше какво иска Мусаши и го приемаше, както майката предугажда нуждите на детето си.

Мусаши, отново в дълбок поклон, каза:

— Минаха повече от десет години, откакто учих при вас.

— Толкова много?

— Да. Но дори и след всичките тези години се съмнявам, че съм напреднал осезаемо по Пътя.

— Все още говориш като дете, а? Не може да си стигнал много далеч.

— Пълен съм със съжаления.

— Така ли?

— С обучение и самообладание постигнах толкова малко.

— Ти все говориш така. Докато продължаваш, всичко ще е безплодно.

— Какво би станало, ако се предам?

— Отново ще попаднеш в плен. Ще бъдеш изхвърлен човек, по-лош отпреди, когато бе само невеж глупак.

— Ако изоставя Пътя, пропадам в бездната. Все пак, когато се опитвам да покоря върховете, откривам, че не съм способен на това. Вятърът ме брули по средата на склона им и аз не съм нито майсторът на сабята, нито пък човека, който искам да бъда.

— Това явно е в основата на всичко.

— Не може да разберете колко отчаян съм. Какво да направя? Кажете ми! Как мога да се освободя от бездействието и объркването?

— Защо питаш мен? Можеш да разчиташ само на себе си.

— Нека отново да седна в нозете ви и да приемам вашите напътствия. Аз и Матахачи. Или ме ударете с тоягата си да ме събудите от тъмната пустота. Умолявам ви, сенсей, помогнете ми.

Мусаши не беше повдигнал глава. Не плачеше, но гласът му бе задавен.

Без ни най-малко да е трогнат, Гудо каза:

— Ела, Матахачи — и двамата заедно се отдалечиха от параклиса.

Мусаши изтича след свещеника, сграбчи го за ръкава и започна да го умолява.

Гудо поклати мълчаливо глава и щом Мусаши настоя, каза:

— Нищо подобно! — После сърдито добави: — Какво имам аз да ти кажа? Какво повече мога да ти дам? Единствено удар по главата.

Той размаха юмрук във въздуха, но не удари.

Мусаши пусна ръкава му и беше на път да каже нещо друго, но свещеникът бързо се отдалечи, без да поглежда назад.

Застанал до Мусаши, Матахачи се обади:

— Когато го видях до храма и му разказах за мислите ни и защо искаме да станем негови ученици, той едва ме слушаше. Щом свърших, възкликна: „О?“ и ми каза, че мога да го последвам и да му прислужвам. Може би ако просто вървиш след нас, винаги, когато изглежда в добро настроение, можеш да го питаш, каквото искаш.

Гудо се обърна и повика Матахачи.

— Идвам — каза Матахачи. — Направи, каквото ти казах — посъветва той Мусаши и се втурна да настигне свещеника.

Чувствайки, че ще е непоправимо, ако отново изгуби Гудо от погледа си, Мусаши реши да последва предложението на Матахачи. В общото течение на времето човешкият живот от шестдесет или седемдесет години е само кратък проблясък. След като в този къс миг е имал щастието да срещне човек като Гудо, глупаво ще е да остави тази възможност да се изплъзне.

„Това е неповторима възможност“, помисли си. Топли сълзи се събраха в ъгълчетата на очите му. Трябва да последва Гудо, ако се наложи — и до края на света, да върви след него, докато чуе думите, от които имаше нужда.

Гудо се отдалечи от хълма Хачиджо, чийто храм явно повече не го занимаваше. Сърцето му вече се носеше с течащата вода и облаците. Щом стигна Токайдо, той се обърна на запад — към Киото.