Ейджи Йошикава
Мусаши (91)

Слугата на демона

Мицуминските кучета бяха дива порода, за която казваха, че произлязла преди повече от хиляда години от кръстосване на донесените от корейски пришълци кучета с дивите кучета от планините Чичибу. Отделени само на една крачка от дивото, те свободно бродеха по планинските склонове и като вълци се хранеха с дивеч от околността. Тъй като обаче гледаха на тях като на пратеници на божеството и ги наричаха негови „слуги“, богомолците често отнасяха по домовете си отпечатани или изваяни техни изображения да им носят сполука.

Черното куче на човека, който следваше отдалеч Мусаши, бе с големината на теле.

Щом Мусаши влезе в Каноин, другият се обърна и каза:

— Натам — и махна със свободната си ръка.

Кучето изръмжа, опъна дебелото въже, с което бе вързано и почна да души.

Мъжът го перна през гърба с края на въжето и заповяда:

— Ш-ш, Куро, мълчи.

Беше към петдесетте, с набито, но гъвкаво телосложение и също като кучето — не дотам питомен на вид. Бе обаче добре облечен. Над кимоното, което приличаше на свещеническа одежда или самурайска празнична дреха, носеше тясно и плоско оби и конопени хакама. Сламените му сандали, от онези, които хората носят по празниците, бяха снабдени с нови върви.

— Байкен?

Жената се отдръпна, за да стои на разстояние от кучето.

— Долу — заповяда Байкен и рязко тупна животното по главата. — Добре, че го видя, Око.

— Значи той е бил?

— Без съмнение.

За миг останаха мълчаливо загледани през една дупка в облаците към звездите. Чуваха свещената танцова музика, без да я слушат.

— Какво ще правим? — попита Око.

— Ще измисля нещо.

— Не може да пропускаме тази възможност.

Око с очакване впери поглед в Байкен.

— Тоджи у дома ли е? — попита той.

— Да — напи се със саке от празника и заспа.

— Събуди го.

— А ти?

— Аз имам работа за вършене. След като обиколя, ще дойда при вас.

Излязла през главната храмова порта, Око подтичваше по пътя. Повечето от двадесетината постройки бяха дюкяни или чайни. Имаше също няколко гостилнички, от които чуваше весел шум на гуляй. Под стряхата на паянтовата сграда, в която влезе Око, висеше надпис „Дом за почивка“. На едно от столчетата в предната стая с пръстен под седеше слугинче, унесено в дрямка.

— Още ли спи? — попита Око.

В очакване да му се скарат, момичето енергично поклати глава.

— Не за теб говоря — за мъжа ми.

— О, да, той още спи.

Око изцъка неодобрително с език и промърмори:

— Навън има празник, а той спи. Това е единственото заведение, което не е пълно с посетители.

До вратата мъж и старица варяха ориз и фасул на една кирпичена пещ. Пламъците бяха единственото ведро нещо в иначе мрачното помещение.

Око отиде до една пейка при стената, където спеше някакъв мъж, потупа го по рамото и каза:

— Ставай! Я си отвори малко очите.

— А? — промърмори този и леко се надигна.

— О, боже — възкликна тя, като се отдръпна назад. После се засмя и додаде: — Взех ви за съпруга ми.

На пода бе паднало парче рогозка. Мъжът — кръглолик младеж с големи, питащи очи, го вдигна, придърпа го над лицето си и отново се изпружи. Главата му бе облегната на дървена възглавница, сандалите — опръскани с кал. На масата до него имаше поднос и празна паничка от ориз; до стената — пътен вързоп, плетена шапка и пръчка.

Око се обърна назад към момичето и попита:

— Този навярно е посетител?

— Да. Каза, че утре рано сутринта имал намерение да ходи до вътрешното светилище и попита дали може да подремне тук.

— Къде е Тоджи?

— Тук съм, глупачке.

Гласът му дойде иззад едно разкъсано шоджи. Изтегнал се в съседната стая, с един щръкнал в магазина крак, той кисело добави:

— И какво ти пречи, че малко съм си полегнал? Ти къде беше през цялото това време, след като трябваше да се грижиш за гостилницата.

В много отношения годините бяха пожалили Око дори по-малко, отколкото Тоджи. Чарът на младините й не само бе изчезнал, но и чайната „Ойну“ изискваше от нея да върши мъжката работа вместо своя ленив съпруг, който носеше вкъщи през зимата някакъв оскъден улов, но иначе не вършеше почти нищо. След като Мусаши изгори в прохода Вада тяхното скривалище с неговата стая капан, шайката им ги изостави.

Замъгленият поглед на Тоджи постепенно се задържа на един голям съд с вода. След като с усилие стана на крака, той се приближи към него, наля си една чаша и на един дъх я изпи.

Око се подпря на пейката и през рамо се загледа в него.

— Не ме е грижа, че имало празненство. Време е вече да му научиш мярката. Имаш щастие, че докато беше навън, не си се нанизал на някоя сабя.

— А?

— Казвам ти да внимаваш повече.

— Не знам за какво говориш.

— Ти знаеше ли, че Мусаши е тук на празненството?

— Мусаши? Миямото… Мусаши? — Рязко изтръгнат от полудрямката си, Тоджи додаде: — Нали не се шегуваш? Виж, я най-добре иди се скрий в задната стая.

— Само това ли можа да ти хрумне — да се крия?

— Не искам да се повтаря онова, дето стана в прохода Вада.

— Страхливец. Не ти ли се иска да му отмъстиш — не само за това, но и заради онова, което причини на училището Йошиока? На мен ми се иска — а съм само жена.

— Да-а, обаче не забравяй, че тогава имаше много хора, които да ни помогнат. Сега сме само двамата.

Тоджи бе ходил до Ичиджоджи и чу как се е бил Мусаши, затова не се заблуждаваше относно това кой от двамата ще падне мъртъв, в случай че се сблъскат.

Око се примъкна по-близо до съпруга си и се обади:

— Ето къде грешиш, нали тук има още един човек? Човек, който мрази Мусаши точно колкото и ти.

Тоджи разбра, че тя говореше за Байкен, с когото се бяха запознали, когато скитанията им ги доведоха в Мицумине.

Тъй като повече не се водеха сражения, да мародерстваш вече не бе изгодно и Байкен бе отворил ковачница в Ига, щом господарят Тодо затегна управлението на областта. С намерение да потърси щастието си в Едо, той разпусна своята шайка, но после с посредничеството на един приятел го назначиха за надзорник на храмовата съкровищница.

Дори и сега планините между Мусаши и Кай гъмжаха от разбойници. Храмовите старейшини, които наеха Байкен да пази съкровищницата им със скъпоценни предмети и парични дарения, искаха така да отвърнат на огъня с огън. Този човек имаше предимството отблизо да познава грабителските навици, а беше също и признат майстор на боя с топка и сърп на верига. Като основоположник на школата Яегаки, би могъл всъщност да привлече вниманието на някой даймио, стига брат му да не беше Цуджикадзе Тема. В далечното минало двамата бяха държали в страх земите между връх Ибуки и околията Ясугава. Това, че времената са се променили, не значеше за Байкен нищо. Струваше му се, че първопричината на всичките му по-сетнешни трудности е смъртта на Тема от ръцете на Такедзо.

Око отдавна бе разказала на Байкен за своята неприязън към Мусаши, като преувеличи размера й, за да заздрави дружбата помежду им. В отговор той се намръщи и заяви: „Скоро…“

Око тъкмо бе свършила да разказва на Тоджи как зърнала Мусаши от чайната и после го загубила в навалицата. По-късно по предчувствие се насочила към Каноин, където стигнала тъкмо когато Мусаши и Йори тръгвали за външното светилище. Всички тези сведения без бавене били предадени на Байкен.

— Значи така — отбеляза Тоджи, насърчен от новината, че вече е привлечен надежден съюзник.

Знаеше, че с любимото си оръжие Байкен успя да победи до един бойците със сабя на скорошното храмово състезание. Ако нападне Мусаши, имаше добра възможност да спечели.

— Той какво каза, като научи?

— Ще дойде веднага, след Като свърши с обиколката.

— Мусаши не е глупак. Ако не внимаваме…

Тоджи потрепери и издаде къс, нечленоразделен звук. Око проследи погледа му до заспалия на пейката мъж.

— Кой е този? — попита съпругът й.

— Някакъв посетител — отвърна Око.

— Събуди го и го изгони оттук.

Око възложи тази задача на слугинчето, което отиде в ъгъла и раздруса човека, докато той седна.

— Вървете си — каза направо момичето. — Сега затваряме.

Този стана, протегна се и заяви:

— Добре дремнах.

Усмихна се на себе си, премига с големите си очи и бързо си тръгна, като метна рогозката през раменете си, сложи шапката и нагласи вързопа си на гърба. Хвана пръчката под мишница и каза с поклон:

— Много благодаря — и чевръсто излезе през вратата.

По облеклото и изговора му Оцу прецени, че не е някой от тукашните селяни, но й се стори достатъчно безопасен.

— Странен вид имаше — отбеляза. — Чудя се дали си е платил сметката.

Око и Тоджи още спускаха кепенците и разтребваха вътре, когато Байкен се появи заедно с Куро.

— Радвам се да ви видя — поздрави го Тоджи. — Дайте да влезем в задната стая.

Байкен мълчаливо си свали сандалите и ги последва, докато кучето остана да души за остатъци от храна. Задната стая бе просто четири полусрутени пристроени стени с останала по тях стара мазилка. Оттук никой в магазина не можеше да ги чуе.

След като запалиха една лампа, Байкен започна:

— Снощи при сцената за танци дочух Мусаши да казва на момчето, че щели да се качат сутринта до вътрешното светилище. По-късно ходих до Каноин и проверих.

Око и Тоджи и двамата преглътнаха и погледнаха през прозореца — върхът, на който се издигаше вътрешното светилище, мъгливо се очертаваше на фона на звездното небе.

Като знаеше кого има насреща си, Байкен си бе направил план за нападение и събрал подкрепления. Двама от свещениците, които стоят на стража при съкровищницата, вече се бяха съгласили да помогнат и тръгнали напред с копията си. В храма имаше и един човек от училището Йошиока, който ръководеше малко доджо. Байкен пресметна, че ще може да събере навярно десетина мародери, с които се познаваше от Ига и които сега работеха в околността. Тоджи ще се въоръжи с мускет, докато той самият ще носи своите сърп и топка на верига.

— Вече сте готов с всичко това ли? — попита недоверчиво Тоджи.

Байкен се ухили, но не каза нищо повече.

 

 

Тънка като тресчица луна висеше над равнината, скрита от погледа зад гъста мъгла. Големият връх още спеше и тишината само се подчертаваше от бълбукането и рева на реката. Няколко тъмни сенки се бяха скупчили при моста на Косарудзава.

— Тоджи? — прошепна дрезгаво Байкен.

— Тук съм.

— Внимавайте фитилът да остане сух.

Сред пъстрата тълпа на очи биеха двамата свещеници с копия, отметнали вече полите на своите одежди, за да са готови за действие. Останалите носеха най-различни облекла, но всички бяха обути така, че да могат да се движат пъргаво.

— Това ли сме всички?

— Да.

— Колко общо сме?

Преброиха се — тринадесет.

— Добре — зарадва се Байкен.

Пак повтори указанията си. Останалите мълчаливо го слушаха и от време на време кимаха. После по даден знак се забързаха през мъглата, за да заемат местата си покрай пътя. В края на моста подминаха един крайпътен камък с надпис: „Шест хиляди разкрача до Вътрешното светилище“.

Щом мостът отново се опразни, от скривалищата си излезе голямо стадо маймуни. Те наскачаха от клоните, изкатериха се по виещите се стебла и се събраха на пътя. Затичаха по моста, пропълзяха под него, почнаха да хвърлят камъни в речното корито. Мъглата си правеше шеги с тях, сякаш за да подпомогне веселието. Стига някой даоистки Безсмъртен да се бе появил и помахал с ръка, те сигурно щяха да се преобразят в облаци и да отлетят с него на небето.

В планината отекна кучи лай. Маймуните се изгубиха като листа на смрадлика под есенния вятър.

Куро притича по пътя, влачейки след себе си Око. Някак бе успял да се отскубне и макар накрая да успя да улови въжето, тя така и не го накара да се върне. Знаеше, че Тоджи не иска кучето да остава тук, за да вдига шум, затова реши, че може да се освободи от него, като го остави да се качи до вътрешното светилище.

 

 

Щом немирната и променлива мъгла почна като сняг да се сляга в долините, трите върха на Мицумине и по-малките планини между Мусашино и Кай се издигнаха в небето с цялото свое величие. Виещият се път се открои в белотата си и птиците почнаха да разрошват пера и да чуруликат приветствия към утрото.

Полу на себе си Йори отбеляза:

— Защо ли е така, питам се?

— Защо какво? — попита Мусаши.

— Развиделява се, но не мога да видя слънцето.

— Виж първо, че си се обърнал на запад.

— О!

Йори бегло погледна към луната, която потъваше зад далечните върхове.

— Тук в планината изглежда живеят доста твои приятели, Йори.

— Къде са?

— Ето ги там.

Мусаши се засмя и посочи няколко скупчили се около майка си маймунки.

— Ще ми се и аз да бях от тях.

— Защо?

— Те поне си имат майка.

Изкачиха в мълчание един стръмен участък от пътя и стигнаха относително равно място. Мусаши забеляза, че тревата е изпотъпкана от множество нозе.

След като още малко вървяха по извития път, излязоха на равно открито място с изглед към изток.

— Вижте — извика Йори, извърнат през рамо към Мусаши. — Слънцето се показва.

— Така е.

Планините на Кай и Кодзуке като острови се възвишаваха над морето от облаци под тях. Йори се спря неподвижен със събрани нозе, прилепени до тялото ръце и здраво стиснати устни. Във възхита и упоение се загледа към голямото златно кълбо. Представи си, че е дете на слънцето. Внезапно на много висок глас възкликна:

— Това е Аматерасу Омиками! Нали така?

Погледна към Мусаши, за да получи потвърждение.

— Точно така.

Вдигнало ръце високо над главата си, момчето пусна ярката светлина да се процеди между пръстите му.

— Моята кръв! — извика то. — Има същия цвят като кръвта на слънцето.

Плесна с ръце, както би призовало божеството в някой храм, преклони глава в мълчалива почит и си помисли: „Маймунките си имат майка, аз си нямам. Но аз имам тази богиня. Те я нямат.“

Прозрението го изпълни с радост и докато избухваше в сълзи, сякаш дочу иззад облаците музиката на храмовия танц. Барабаните забиха в ушите му, а тънката мелодия на флейтите се понесе около напева на Танца на Ивато. Краката му уловиха ритъма; ръцете нежно се полюляха. От устните му излязоха думите, които едва снощи бе запомнил:

Лък от каталпово дърво —

с всяко идване на пролетта

надявам се да видя танца

на безбройните божества,

о, надявам се да видя танца…

Внезапно осъзнал, че Мусаши вече е тръгнал напред, Йори изостави своя танц и се затича да го настигне.

Светлината на утрото едва проникваше в гората, където сега навлязоха. Тук, на подстъпите към вътрешното светилище, дърветата бяха с огромна дебелина и всички горе-долу еднакво високи. По гъстите петна от мъх върху корите им бяха поникнали бели цветчета. Досетил се, че тези дървета са прастари — на петстотин, може би даже на хиляда години — Йори усети желание да им се поклони. Тук и там погледът му се спираше по яркочервени кленови листа. Ниският шарен бамбук от двете страни на пътя постепенно го стесни до пътечка.

Ненадейно земята сякаш потрепери под нозете им. Веднага след гръмкия пукот последва ужасяващ писък и лавина от пронизителни отгласи. Йори сложи ръце на ушите си и се стрелна в бамбука.

— Йори! Наведи се! — заповяда Мусаши от сянката на едно голямо дърво. — Не мърдай, даже и да те настъпят!

Тъмният полумрак изглеждаше пълен с копия и саби. Писъкът накара отначало нападателите да сметнат, че куршумът е улучил, но сега тяло не се виждаше. Несигурни какво е станало, те замръзнаха по местата си.

Йори се оказа обграден от погледи и голи остриета. В последвалата мъртва тишина той не успя да устои на любопитството и бавно надигна глава над бамбука. Само на няколко педи разстояние едно протегнато иззад дървото саблено острие хвърляше отблясък от светлината на слънцето.

Напълно изгубил самообладание, Йори с пълно гърло изкрещя:

— Сенсей! Там се крие някой!

В мига, в който извика, скочи на крака се втурна към някое по-безопасно място.

Сабята изскочи от сянката и като демон надвисна над главата му. Но само за миг. Кинжалът на Мусаши полетя право към главата на нейния притежател и щръкна от слепоочието.

— Я-а-а!

Единият от свещениците се спусна с копието си към Мусаши, който хвана дръжката и здраво я стисна с едната си ръка.

Последва нов мъртвешки вик, като че устата на човека се е напълнила с камъни. Като се питаше дали пък нападателите не са се сбили помежду си, Мусаши напрегна поглед. Другият свещеник внимателно се прицели със своето копие и го метна по него. Мусаши улови и това оръжие и здраво го стисна под дясната си мишница.

— Скачайте върху него! — кресна единият от свещениците, забелязал, че ръцете на Мусаши са заети.

С гръмовен глас Мусаши извика:

— Кои сте вие? Представете се или ще ви приема всички за врагове. Срамно е да се пролива кръв на тази света земя, но може и да не ми остане избор.

Завъртя копията настрани и запрати двамата свещеници в различни посоки, после бързо изтегли сабята и довърши единия, преди онзи дори да спре. Извърна се рязко и се озова срещу три нови остриета, подредени напречно на тясната пътека. Без да спира, крачка по крачка запристъпва застрашително към тях. Излязоха още двама мъже, които заеха места рамо до рамо с предишните трима.

Докато напредваше, а неприятелите му отстъпваха, Мусаши зърна другия свещеник, който си бе взел обратно копието и сега преследваше Йори.

— Спри, главорез такъв!

В мига обаче, в който Мусаши се извърна, за да се притече на помощ на момчето, петимата нададоха вой и нападнаха. Той се метна с главата напред да ги пресрещне. Станалото наподоби сблъсъка на две бушуващи вълни, но пръските бяха не от солена вода, а от кръв. С бързината на тайфун Мусаши последователно се извръщаше от противник към противник. Два смразяващи кръвта вика, после трети. Мъжете изпопадаха като мъртви листа, всеки разполовен през кръста. В дясната ръка Мусаши държеше своята дълга сабя, в лявата — късата.

С ужасени викове останалите двама се обърнаха и побягнаха, отблизо следвани от Мусаши.

— Къде сте тръгнали? — извика той и разцепи главата на единия с късата сабя.

Черната струя кръв попадна в очите на Мусаши. Без да мисли вдигна лявата си длан да се предпази и в този миг чу зад себе си необичаен металически звук.

Замахна с дългата си сабя да отстрани предмета, но вместо това последва нещо много различно от намеренията му. Обзе го безпокойство, щом видя веригата с кълбо накрая увита около острието близо до предпазителя. Бяха го изненадали.

— Мусаши! — провикна се Байкен и опъна веригата докрай. — Забравил ли си ме?

За миг Мусаши впери очи, преди да възкликне:

— Шишидо Байкен от връх Судзука!

— Точно така. Моят брат Тема те призовава от долините на ада. Сега ще се погрижа бързо да стигнеш дотам!

Мусаши не успяваше да освободи сабята си. Байкен постепенно придърпваше веригата и се приближаваше, за да пусне в действие острия си като бръснач извит нож. Докато търсеше пролука за късата си сабя, Мусаши стреснат осъзна, че ако се сражаваше сега само с едно оръжие, щеше да е напълно беззащитен.

Вратът на Байкен се бе издул така, че почти се равняваше по дебелина на главата му. С напрегнат вик той силно и рязко дръпна веригата.

Мусаши бе сбъркал и го разбра. Веригата с топка накрая бе необичайно оръжие, но не му беше непозната. Преди години остана поразен, когато за първи път видя това дяволско приспособление в ръцете на Байкеновата съпруга. Едно обаче бе да си го виждал, друго — да знаеш как да се справиш с него.

По лицето на Байкен се разля широка, зла усмивка. Мусаши разбра, че му остава открита само една възможност — трябва да пусне дългата сабя. Сега изчакваше подходящия момент.

Със страховит вик Байкен скочи напред и кривият му нож мина на косъм над главата на Мусаши. С шумно изсумтяване Мусаши пусна сабята. Ножът едва бе изтеглен и във въздуха изсвистя топката. После ножът, кълбото, ножът…

Щом се опиташе да избегне ножа, Мусаши се озоваваше право на пътя на кълбото. Неспособен да се приближи достатъчно, за да нанесе удар, той трескаво почна да се чуди колко още ще бъде в състояние да издържи.

— Това ли е? — попита.

Въпросът бе съзнателен, но с нарастването на напрежението тялото престана да му се подчинява и започна да действа само за себе си. Не само мускулите, но и самата кожа неосъзнато се бранеха и съсредоточаването стана така силно, че потокът от мазна пот спря. Всяко косъмче по тялото му настръхна.

Много късно бе да се скрие зад някое дърво. Ако сега се спуснеше натам, навярно щеше да попадне на друг враг.

Чу ясен, жалостен вик. „О-о, Йори!“, възкликна наум. Искаше да погледне, но вътрешно сметна момчето вече за загубено.

— Умри, кучи сине! — Викът дойде иззад Мусаши, последван от: — Мусаши, защо се бавите толкова? Аз вече се оправих с гадовете зад вас.

Мусаши не разпозна гласа, но реши, че може сега да насочи вниманието си само към Байкен.

За последния най-важно бе разстоянието, на което държи своя противник и боеспособността му зависеше от дължината на веригата. Стига Мусаши да успееше да излезе на педя от обсега й или да дойде на педя по-близо, Байкен щеше да стане уязвим. Трябваше да внимава нито едно от двете да не се случи.

Мусаши се удиви на тайните умения на този човек и докато се дивеше, порази го мисълта, че това е точно като действието на двете саби. Веригата е като единица за дължина, кълбото — като дясната сабя, кривия нож — като лявата.

— Разбира се! — извика той тържествуващо. — Това е… това е то школата Яегаки.

Уверен сега в победата, отскочи назад и остави помежду им пет лакти разстояние. Премести сабята в дясната си ръка и я запокити точно като стрела.

Байкен изви тяло и сабята мина покрай него, забивайки се в корените на едно близко дърво. Докато обаче се привеждаше, веригата се усука около гърдите му. Преди да е успял и да извика, Мусаши с цялото си тегло се стовари отгоре му. Байкен успя да протегне ръка към дръжката на своята сабя, но с един рязък удар Мусаши прекъсна посягането му. Със същото движение сам изтегли оръжието и разцепи Байкен на две, като светкавица разполовява дърво. Докато отпускаше надолу острието, трупът продължаваше съвсем леко да потрепва.

„Колко жалко“, помисли си Мусаши.

Според по-късния разказ, докато майсторът на школата Яегаки издъхвал, Мусаши дори изпуснал въздишка на съчувствие.

— Отвесен удар каратаке — възкликна един пълен с възхищение глас. — Право наполовина. Все едно цепите бамбук. За първи път виждам такова нещо.

Мусаши се обърна с думите:

— Я, това ако не е… Гоносуке от Кисо. Какво правите вие тук?

— Много време мина, нали? Това сигурно става по волята на божеството на Мицумине, може би и с помощта на майка ми, която ме научи на толкова неща, преди да умре.

Двамата подеха приятелски разговор, но Мусаши изведнъж се спря и извика:

— Йори!

— Жив и здрав е. Спасих го от онзи нерез свещеника и го накарах да се покатери на едно дърво.

Йори, който ги гледаше от един висок клон, понечи да каже нещо, но вместо това заслони очи и погледна към едно тясно открито място отвъд края на гората. Куро, вързан за някакво дърво, бе захапал кимоното на Око за края на ръкава. Тя отчаяно дърпаше, за да се освободи. След миг платът се скъса и Око побягна.

Единствен оцелял, другият свещеник се влачеше по пътя, тежко облегнат на копието си и с потекла от една рана в главата кръв. Кучето, подлудено навярно от мириса на тази течност, почна да вдига ужасна врява. Известно време склоновете си препращаха ехото от неговия лай, но после въжето не издържа и животното се спусна след Око. Щом го настигна, свещеникът вдигна копие и се прицели в главата му. Ранен във врата, звярът побягна в гората.

— Онази жена ще избяга — извика Йори.

— Няма нищо. Ти сега слез.

— Там има един ранен свещеник. Не трябва ли да го хванете?

— Остави това. Той вече не ни засяга.

— Жената май че е онази от чайната „Ойну“ — каза Гоносуке.

После обясни своето присъствие и разказа за пратеното свише съвпадение, което му даде възможност да се притече на помощ на Мусаши.

С дълбока благодарност Мусаши попита:

— Вие ли убихте мъжа, който стреля с пушката?

— Не — усмихна се Гоносуке. — Не аз, а тоягата ми. Знаех, че поначало можете да се справите с хора като тези, но тъй като щяха да използват пушка, реших по-добре да направя нещо. Затова дойдох тук преди тях и докато още беше тъмно, се промъкнах зад онзи мъж.

Преброиха труповете. Тоягата бе убила седем, а сабята — само пет.

— Не правих друго, освен да се защитавам — заяви Мусаши, — но тази околност принадлежи на светилището. Струва ми се, че ще трябва да обясня станалото на отговорния чиновник тук. После той може да разпита и да изясни случая.

На слизане от върха при моста на Косарудзава срещнаха поделение въоръжени стражари. Мусаши им разказа случката. Началникът го изслуша с озадачен вид, но въпреки това нареди да вържат Мусаши.

Стреснат, този поиска да узнае причината за това, след като бездруго бе тръгнал да съобщи за произшествието.

— Вървете напред — нареди само офицерът.

Макар ядосан, че се отнасят с него като с обикновен престъпник, Мусаши не знаеше, че го чака и друга изненада. Надолу по склона имаше още стражари. Докато стигнат в града, стражите му вече наброяваха не по-малко от сто души.