Ейджи Йошикава
Мусаши (32)

Обявата

Сеиджуро се върна в училището в лошо настроение. Бутна сокола в ръцете на един от учениците и късо му нареди да върне птицата в клетката й.

— Коджиро не е ли с вас? — попита момчето.

— Не, но сигурно скоро ще дойде.

След като се преоблече, Сеиджуро отиде да седне в гостната. От другата страна на двора беше голямото доджо, затворено след заключителното занятие на двадесет и пети. През цялата година оттук минаваха към хиляда ученици; сега доджото нямаше да отвори врати до първия урок през Новата година. Дървените саби мълчаха и постройката изглеждаше студена и изоставена.

Сеиджуро отчаяно се нуждаеше от Коджиро, за да се упражняват двамата в бой със саби и постоянно питаше ученика дали се е прибрал. Но нито тази вечер, нито на следващия ден Коджиро не се върна.

Тъй като обаче беше последният ден на годината, в който се уреждат всички сметки, заприиждаха сума други посетители. За заемодавците въпросът беше да приберат дължимото сега или да чакат до празника Бон следващото лято. До обед предната стая се бе напълнила с хора, дошли да предявят разписките си. Обикновено такива като тях се държаха в присъствието на самурай съвсем раболепно, но сега, след като търпението им се бе изчерпало, даваха по съвсем недвусмислен начин израз на чувствата си.

— Не можете ли да платите поне част от дължимото?

— Вече от месеци казвате, че счетоводителят ви е излязъл или че господарят го няма. Да не смятате, че може да отлагате това вечно?

— Колко пъти поред трябва да идваме тук?

— Старият учител беше изряден длъжник. Ако беше само за последната половин година, нямаше да кажа и дума, но вие не платихте и през лятото. Че аз имам дори неплатени разписки и от миналата година!

Двамина нетърпеливо почукваха по сметководните си книги и ги бутаха под носа на ученика. Бяха дърводелци, мазачи, доставчика на ориз, търговеца на саке, шивачи и всякакви доставчици на стоки за ежедневна употреба. Числото им се допълваше от съдържателите на различни чайни, където Сеиджуро е пил и ял на вересия. А това бяха дребните риби, чиито сметки надали можеха да се сравнят с онези на лихварите, от които Деншичиро бе взимал пари на заем без знанието на брат си.

Половин дузина от мъжете седнаха на пода и отказаха да се помръднат.

— Искаме да говорим лично с господаря Сеиджуро. Губим си времето да разговаряме с ученици.

Сеиджуро продължаваше да стои сам в задната част на къщата и единствените му думи бяха: „Кажете им, че съм излязъл.“ Деншичиро, разбира се, не би се и приближил до дома в ден като този. Най-очевидна бе липсата на човека, който се грижеше за училищните книги и сметководство — Гион Тоджи. Преди няколко дни той бе изчезнал заедно с Око и всичките събрани пари от своето пътуване на запад.

Скоро вътре с клатушкане влязоха шест-седем мъже начело с Уеда Рьохей, който дори и при тези унизителни обстоятелства продължаваше да се надува от гордост, че е един от Десетте майстора на сабята на Дома Йошиока.

— Какво става тук? — попита той със застрашителен поглед.

Като се опитваше да даде на заемодавците да разберат, че не смята за нужно да обяснява положението, ученикът накратко разказа за станалото.

— Това ли е всичко? — попита презрително Рьохей. — Само тази сбирщина кожодери ли? Какво значение има кога ще се платят сметките, ако все пак се плащат? Кажи на онези, които не искат да изчакват, да идат в залата за упражнения, ще си поговоря с тях на моя си език.

Пред лицето на тази заплаха кредиторите се разстроиха. Заради изрядността на Йошиока Кемпо в паричните въпроси — без въобще да става дума и за това, че той бе военен учител на шогуните Ашикага — те се бяха прекланяли пред дома Йошиока, унижаваха се, даваха им стоки на изплащане, пари на заем, идваха всякога, когато ги повикат и си тръгваха, когато им наредят, казваха „да“ на всичко и дори повече. Денят, в който се оставеха да бъдат сплашени със закани като тази на Рьохей щеше да е денят, в който търговското съсловие да загуби препитанието си. А без тях какво ще правят самураите? Да не би и за миг да си въобразяват, че могат да правят всичко сами?

Докато стояха и недоволстваха, Рьохей ясно им даде да разберат, че ги смята за не повече от тор.

— Сега добре. Вървете си у дома! Нямате полза да висите тук.

Търговците се умълчаха, но не помръднаха да си ходят.

— Изхвърлете ги! — кресна Рьохей.

— Това е нечувано, господине!

— Какво толкова нечувано има? — попита самураят.

— Пълно безочие!

— Кой казва, че било безочливо?

— Но наистина е безочливо да ни изхвърляте!

— Тогава защо не си тръгнете тихо и кротко? Имаме работа тук.

— Ако не беше последният ден на годината, нямаше да идваме да се молим. Преди края на деня парите, които ни дължите, ни трябват, за да уредим собствените си дългове.

— Лоша работа. Много лоша! Сега вън!

— Не може така да се държите с нас!

— Достатъчно слушах оплакванията ви!

Гласът на Рьохей пак стана сърдит.

— Никой няма да се оплаква — стига само да платите!

— Елате тук! — заповяда Рьохей.

— К-кой?

— Всички, които са недоволни.

— Това е лудост!

— Кой каза това?

— Нямах вас предвид, господине. Говорех за п… положението като цяло.

— Млък!

Рьохей хвана мъжа за косата и го изхвърли през страничната врата навън.

— Някой друг да има оплаквания? — изръмжа той. — Няма да търпим паплач като вас да ни иска какви ли не суми в дома ни. Няма да позволя това! Дори Младият учител да поиска да ви плати, аз няма да му дам да го направи.

При вида на Рьохеевия юмрук заемодавците се заблъскаха в надпревара да стигнат по-бързо до портата. Веднъж излезли навън обаче, проклятията им към дома Йошиока станаха двойно по-злостни.

— Как само ще се смея и ще пляскам с ръце, като видя на тази сграда табелата „Продава се“! Не им остава още много.

— Казват, че нямало да платят.

— Как може?

В това време Рьохей, който се държеше за корема от смях, отиде до задната част на къщата. Останалите ученици тръгнаха с него към стаята, където Сеиджуро стоеше сам и мълчалив, приведен над мангала.

— Млади учителю — започна Рьохей, — толкова сте се умълчал. Да не би нещо да не е в ред?

— О, не — отвърна Сеиджуро, донякъде ободрен при вида на своите най-верни последователи. — Но вече денят не е много далеч, нали?

— Не е — съгласи се Рьохей. — Заради това сме дошли да ви видим. Не трябва ли да определим времето и мястото и да известим за тях Мусаши?

— Ами, да, предполагам, че да — отговори отнесено Сеиджуро. — Мястото… Къде ще бъде добре? Какво ще кажете за полето при Рендаиджи, западно от града?

— Това изглежда подходящо. А по кое време?

— Преди да са свалили новогодишните украси или след това?

— Добре ли е осми?

— Не е ли осми годишнината от смъртта на учителя Кемпо?

— А, така е. В такъв случай, защо не девети? В седем часа сутринта? Нали е добре така?

— Хубаво. Тази вечер ще закачим обява на моста.

— Добре.

— Вие готов ли сте? — попита Рьохей.

— Аз бях готов през цялото време — отвърна Сеиджуро, който не би и могъл да отговори другояче.

Всъщност не бе и обмислял възможността да загуби от Мусаши. Обучавал се от детски години под ръководството на баща си и никога непобеждаван от когото и да било в училището, дори и от най-възрастните и най-добре обучени ученици, той не можеше да си представи, че ще бъде надвит от този млад, неопитен, тромав селянин.

Въпреки това самоувереността му не беше безгранична. Долавяше у себе си мъничко несигурност и съвсем обичайно за него, вместо да припише тази слабост на неспособността да следва докрай Пътя на самураите, я приписа набързо на личните затруднения в последно време. Едно, навярно най-голямото, беше Акеми. След станалото в Сумийоши постоянно нещо го смущаваше, а след бягството на Гион Тоджи научи също, че паричното бреме върху дома Йошиока вече е станало по-тежко от поносимото.

Рьохей и останалите се върнаха, като носеха една прясно отрязана дъска с написаната обява към Мусаши.

— Това ли имахте предвид? — попита Рьохей.

Буквите, все още неизсъхнали, гласяха:

В отговор на Вашето предложение за двубой посочвам следното време и място. Място: Полето при Рендаиджи. Време: Седем часа сутринта, деветия ден от първия месец. Кълна се с най-свята клетва, че ще присъствам.

Ако по някаква случайност не изпълните обещанието си, ще смятам за мое право на всеослушание да Ви се присмея.

Наруша ли това споразумение, нека ме сполети наказанието на боговете!

Сеиджуро, втори Кемпо на Йошиока в Киото. Написано на последния ден от годината.

До ронина от Мимасака Миямото Мусаши.

— Така е добре — отбеляза Сеиджуро, след като прочете написаното.

Обявата го накара да се поотпусне и сега може би за първи път му стана ясно, че жребият е вече хвърлен.

По залез-слънце Рьохей взе обявата под мишница и гордо се упъти по улицата заедно с още двама мъже, за да я закачат на Големия мост на улица Годжо.

 

 

Този, за когото бе предназначена обявата, крачеше в подножието на хълма Йошида, през един квартал на самураи с благородно потекло и ограничени средства. Настроени трудно да приемат новото, те водеха прост живот и надали някое от заниманията им би могло да даде повод за обсъждане.

Мусаши вървеше от врата на врата и разглеждаше табелките с имената на собствениците. Най-сетне се спря по средата на улицата, сякаш няма желание или сили да продължи с търсенето. Опитваше се да намери леля си, сестрата на майка му и единствената негова жива роднина, освен Огин.

Съпругът на лелята беше самурай, който срещу малка издръжка служеше на дома Коное. Мусаши си мислеше, че ще е лесно да намери къщата при хълма Йошида, но скоро откри, че отделните домове можеха да бъдат различени по съвсем малко белези. Повечето бяха малки, заобиколени с дървета и портите им бяха здраво затворени като миди. Доста от тези порти нямаха и табелки с имена.

Тъй като не беше сигурен къде точно се намира къщата, не му се искаше и да пита за мястото. „Трябва да са се преместили, помисли си. По-добре да спра да ги търся.“

Отново се обърна към центъра на града, над който се стелеше мъгла, пълна с отражения от светлините на новогодишния пазар. Макар тази вечер да бе Нова година, улиците в долната част на града още кипяха от движение.

Мусаши се извърна да погледне една жена, която тъкмо го беше подминала в обратната посока. Не беше виждал леля си най-малко от седем-осем години, но сега бе сигурен, че това е тя, тъй като жената много напомняше представата, която си бе изградил за майка си. За кратко време я следва и след това я извика.

Миг-два тя го гледа подозрително. Очите й, които дългите години еднообразен живот с малко пари бяха обрамчили с бръчки, изразяваха силна изненада.

— Ти си Мусаши. Синът на Мунисай, нали така? — попита тя най-сетне.

Той се зачуди защо го нарича Мусаши, а не Такедзо, но това, което истински го смути, бе впечатлението, че не е желан.

— Да — отвърна, — аз съм Такедзо от дома Шимен.

Тя го огледа съсредоточено, без обичайните възклицания колко е пораснал и колко се е променил.

— Защо идваш тук? — го попита хладно с доста строг глас.

— Не съм дошъл нарочно. Просто така или иначе съм в Киото. Мислех, че ще е хубаво да ви видя.

Като гледаше очите и косата на леля си, сети се за своята майка. Ако тя още бе жива, сигурно щеше на ръст да е горе-долу като тази жена и да говори със същия глас.

— Дошъл си да видиш мен ли? — попита недоверчиво жената.

— Да. Съжалявам, че идвам така внезапно.

Леля му махна с ръка пред лицето си, сякаш това е без значение.

— Е, видяхме се, така че няма смисъл да стоим тук. Моля те, върви си!

Стреснат от този хладен прием, Мусаши без да мисли каза:

— Защо говориш така, веднага щом ме виждаш? Щом искаш да си вървя, ще си тръгна, но не мога да разбера защо. Да не съм направил нещо, което не одобряваш? Ако е така, поне ми кажи какво е.

Леля му изглежда нямаше желание да стои повече на едно място.

— Е, след като си тук, защо не дойдеш у нас да поздравиш чичо си? Знаеш го обаче какъв човек е той, така че не се разочаровай, каквото и да каже. Леля съм ти, и след като си дошъл да ни видиш, не ми се иска да си тръгваш огорчен.

Утешен, доколкото е възможно, от тези думи, Мусаши отиде с нея до дома й и изчака в предната стая, докато тя предупреди съпруга си. През шоджито чу астматичния, недоволен глас на чичото, на име Мацуо Канаме.

— Какво? — питаше раздразнено Канаме. — Синът на Мунисай тук ли?… Боях се, че рано или късно ще се появи. Искаш да кажеш, че е тук, вкъщи? Пуснала си го, без да ме питаш?

Това вече бе предостатъчно, но когато Мусаши извика „довиждане“ на леля си, Канаме се обади:

— Там си значи, а? — и плъзна вратата настрани.

Лицето му бе не намръщено, а с израз на крайно презрение — изражението, което гражданите пазят за своите немити роднини от село. Сякаш в дома бе влязла някоя крава и тръснала копитата си на татамито.

— Защо си дошъл тук? — попита Канаме.

— Озовах се в града. Мислех просто да се осведомя как сте със здравето.

— Това не е вярно!

— Господине?

— Можеш да лъжеш, както искаш, но аз знам какво си направил. Много неприятности си създал в Мимасака, на много хора си спечелил омразата, посрамил си името на семейството и накрая си избягал. Не е ли истина това?

Мусаши беше изумен.

— Как може да имаш безсрамието да идваш при роднините си?

— Съжалявам за онова, което направих — отвърна Мусаши. — Но аз имам пълното намерение да направя необходимото, така че да възмездя селото и изчистя името на моите предци.

— Предполагам, че може да се върнеш сега у дома. Е, жънем това, което сме посели. Мунисай трябва да плаче в гроба си!

— Задържах се — каза Мусаши. — Трябва сега да вървя.

— О, не, в никакъв случай! — възрази ядосано Канаме. — Ще останеш тук! Ако тръгнеш да скиташ из квартала, за нищо време ще забъркаш някоя неприятност. Онази досадна старица от семейство Хониден се появи тук преди около половин година. Напоследък на няколко пъти пак идва насам. Все ни пита дали си бил тук и се опитва да научи къде си. По петите ти е — за ужасно отмъщение.

— О, Осуги. Тук ли е била?

— Не те лъжа. От нея научих всичко за теб. Да не ми беше роднина, щях да те вържа и да те предам на нея, но така, както е… Във всеки случай, остани засега тук. Най-добре ще е да си тръгнеш посред нощ, за да нямаме с леля ти неприятности.

Унизително беше, че лелята и чичото му са повярвали на всяка дума от клеветите на Осуги. С чувство на ужасна самота Мусаши остана да седи, вперил очи в пода. Накрая леля му се съжали над него и му каза да отиде в една от другите стаи, за да поспи.

Мусаши седна тежко на пода и разпаса ножниците си. Отново го обзе мисълта, че няма на кого да разчита в този свят, освен на себе си.

Сметна, че чичо му и леля му навярно се държат с него така строго и откровено именно заради кръвното родство помежду им. Макар преди малко да бе толкова ядосан, че му се искаше да плюе на прага и да си тръгне, сега погледна на станалото с повече разбиране, като си напомни, че след всичко нямаше как да не се съмняват в него. Беше твърде простодушен, за да прецени правилно хората около себе си. Ако вече бе станал богат и известен, отношението му към роднините с нищо нямаше да се различава от обичайното, но ето че сега нахълтва от студеното в дома им, облечен в мръсно, прилично на чувал кимоно, и то тъкмо на Нова година. При това положение липсата на прояви на роднинска привързаност у лелята и чичото не е изненадваща.

Скоро Мусаши съвсем ясно разбра как стоят нещата. Легна си гладен с невинната надежда, че ще му дадат нещо за ядене. Макар да долови миризмата на готвено и да чу от кухнята тракане на съдове и тигани, никой не влезе в стаята му, където пламъчето на мангала беше не по-голямо от светулка. Скоро той стигна до заключението, че гладът и студът са маловажни; по-съществено сега е да поспи. Така и направи.

Събуди се след около четири часа от звъна на храмовите камбани, които изпращаха старата година. Сънят му се беше отразил добре. Скочи на крака и усети, че умората е изчезнала. Умът му бе свеж и бистър.

В града и наоколо големите камбани удряха в бавен и тържествен ритъм, за да дадат знак за края на мрака и началото на светлината. Сто и осем удара за сто и осемте житейски заблуди — всеки звън трябваше да напомни на мъжете и жените суетността на живота, който водят.

Мусаши се запита колко ли са тази нощ хората, които могат да кажат: „Бях прав. Постъпвах както трябва. Не съжалявам за нищо.“ У него всеки отекващ звън предизвикваше тръпка на съжаление. Не можеше да си спомни нищо, освен допуснатите през последната година грешки. И годината не беше само тази — предишната, и по-предишната, за всички изминали години имаше да съжалява. Нямаше нито една година без угризения. Всъщност, надали имаше и един такъв ден.

По начина, както гледаше сега на света, му се струваше, че каквото и да направят хората, те скоро започват да съжаляват. Жените например взимат съпрузи с намерението да прекарат с тях остатъка на живота си, но често по-късно решават друго. Човек би могъл лесно да им прости непостоянството, но пък жените рядко се оплакват открито, докато мъжете често правят това. Колко пъти е чувал мъже да проклинат жените си, все едно са стари сандали за изхвърляне?

Мусаши естествено нямаше семейни грижи, но бе станал жертва на разочарование и угризенията не му бяха непознати. Тъкмо сега силно съжаляваше, че е дошъл в дома на леля си. „Дори сега, помисли си тъжно, не съм се освободил от чувството си за зависимост. Все си казвам, че трябва да стоя на собствените си два крака и да се браня сам. И после изведнъж се тръсвам на някой друг. Плиткоумие! Глупост!“

„Знам какво трябва да направя, продължи да си мисли той. След като реша нещо, трябва да си го запиша!“

Развърза своята торба на шугийоша и извади един бележник, направен от сгънати на четири листове хартия, вързани с хартиени лентички. Използваше го да нахвърля мисли, които са му хрумнали през време на неговите странствания, заедно с дзен-мъдрости, географски бележки, поучения към себе си и понякога — груби рисунки на видени интересни неща. Отвори бележника пред себе си, взе четката и се взря в белия лист.

„Няма да съжалявам за нищо“, написа Мусаши.

Макар често да пишеше такива свои решения, бе открил, че записването само по себе си е от малка полза. Трябваше да си ги повтаря всяка сутрин и вечер, също като някое свещено писание. По тази причина винаги се опитваше да избира думи, които се помнят и рецитират лесно, като стихотворение.

Известно време гледа написаното, след което го промени по следния начин: „Няма да съжалявам за нищо сторено.“

Прочете шепнешком думите, но пак ги намери за недостатъчно добри. Промени ги отново: „Няма да правя нищо, за което да съжалявам.“

Доволен от третия опит, остави четката настрана. Макар трите изречения да бяха написани с една и съща мисъл, първите две биха могли да означават, че няма да съжалява, независимо дали е постъпил правилно или погрешно, докато третото подчертаваше намерението му да постъпва така, че съжаленията да се окажат ненужни.

Мусаши си повтори своето решение. Разбираше, че това е идеал, който не може да постигне, освен ако във възможно най-голяма степен не овладее сърцето и ума си. Въпреки това пътеката, която трябва да следва, е да се бори да стане такъв, че никоя от постъпките му да не го кара да съжалява. „Някой ден ще бъда такъв човек!“, зарече се той и заби клетвата като стълб, дълбоко в сърцето си.

Шоджито зад него се плъзна настрани и леля му надзърна в стаята. С разтреперан глас тя каза:

— Знаех си! Нещо ми казваше, че не бива да ти позволявам да останеш тук и сега това, за което се страхувах, че може да стане, стана. Осуги дойде да чука на вратата и видя в преддверието сандалите ти. Убедена е, че си тук и настоява да те доведем! Слушай! Чува се дотук. О, Мусаши, направи нещо!

— Осуги?! Тук? — отвърна Мусаши, неспособен да повярва на ушите си.

Дрезгавият глас на старицата достигаше до него през пролуките като леден вятър. Тя говореше на Канаме студено и надменно.

Осуги бе дошла, точно когато спря звъна на полунощните камбани и лелята на Мусаши се приготвяше да отиде да налее прясна вода за Новата година. Притеснена от мисълта, че Новата й година може да тръгне зле заради нечистата гледка на кръв, тя не правеше и опит да скрие своето раздразнение.

— Бягай колкото можеш по-бързо — примоли се тя. — Чичо ти я задържа и настоява, че не си бил тук. Измъкни се сега, докато още има време.

Взе шапката и торбата му и го поведе към задната врата, където бе оставила чифт кожени чорапи на мъжа си, заедно с едни сламени сандали.

Докато връзваше сандалите, Мусаши кротко каза:

— Ужасно съжалявам, че те притеснявам, но не искаш ли да ми дадеш една паничка каша? Тази вечер не съм хапвал нищо.

— Сега не е време за ядене! Но ето, вземи това. И да те няма!

Тя му подаде пет оризови питки в парче бяла хартия.

Мусаши ги пое нетърпеливо и ги вдигна към челото си в жест на благодарност.

— Довиждане — каза той.

На слизане по заледената пътека, в първия ден на радостната Нова година, Мусаши крачеше тъжно — зимна птица със сменени пера, която отлита в черното небе. Чувстваше косата и ноктите си като лед. Можеше да види само парата от дъха си, която бързо полепваше на скреж по косъмчетата около устата му.

— Студено! — възкликна той на глас.

Надали и Седемте ледени ада ще са толкова мразовити! Защо, след като обикновено понася студа така лесно, тази сутрин той е толкова непоносим?

„Не е просто от тялото, отвърна той сам на въпроса си. Студен съм отвътре. Не съм се овладял, както трябва. Това е причината. Още ми се иска като пеленаче да се притискам до топла гръд и много лесно се разчувствам. Понеже съм сам, се съжалявам и завиждам на хората, които имат хубави, топли домове. В сърцето си съм нечестен и подъл! Защо не мога да съм благодарен за независимостта и свободата да ходя, където пожелая? Защо не мога да отстоявам убежденията и гордостта си?“

Докато размишляваше над предимствата на необвързаността, болящите му крака се затоплиха чак до върховете на пръстите, а дъхът му се превърна в пара. „Странник без цел в живота и без благодарност за свободата, която има, не е повече от просяк! Разликата между просяка и великия странстващ свещеник Сайгьо е вътре в сърцето на човека!“

Изведнъж забеляза под нозете си някакъв бял проблясък. Стъпваше по крехък лед. Без да забележи, бе стигнал чак до замръзналия край на река Камо. И реката, и небето бяха още черни и на изток нямаше и признак за приближаването на зората. Нозете му се спряха. Някак го бяха отвели благополучно в тъмнината от хълма Йошида дотук, но сега не им се искаше да продължат.

В сянката на речната дига Мусаши събра клечки, парчета дърво и всичко друго, годно за горене и после се зае да чука кремъка си. Получаването на първото пламъче изискваше труд и търпение, но най-сетне няколко сухи листа се подпалиха. Също като грижлив дърводелец, младежът се зае да трупа върху тях клечки и клончета. От един момент нататък огънят бързо тръгна и раздухан от вятъра, се замята срещу своя създател, готов да му опърли лицето.

Мусаши взе оризовите питки, които му даде леля му и една по една ги препече на пламъка. Те покафеняха и се издуха като мехури, което му напомни за новогодишните вечери в детството му. Питките нямаха никакъв вкус освен на ориз; не бяха нито солени, нито подсладени. Докато ги дъвчеше, си помисли, че простият оризов вкус е подобен на вкуса на действителността наоколо му. „Това е моят собствен новогодишен празник“, помисли си Мусаши щастливо. След като стопли лицето си на пламъка и напълни уста, всичко започна да му се струва доста забавно. „Хубава Нова година е това! Щом дори скитник като мен има пет добри оризови питки, значи небето дава на всеки да посрещне по някакъв начин Новата година. Мога да вдигна наздравица с реката Камо, а трийсет и шестте върха на планината Хигашияма са ми като украсена елха! Сега да пречистя тялото си и да изчакам първия изгрев.“

На брега на леденостудената река той развърза обито и свали кимоното и долните си дрехи. После се хвърли във водата и цамбуркайки като водна птица, старателно се уми.

Тъкмо стоеше на брега и триеше здраво кожата си, когато първите лъчи на зората пробиха един от облаците и затоплиха гърба му. Погледна към огъня и видя на дигата над него да стои някой — друг пътник, с различен вид и възраст, доведен тук от съдбата. Осуги.

Старицата също го бе забелязала и сега се провикна:

— Тук е! Негодникът е тук!

Обзета от радост и страх едновременно, тя едва не се строполи в несвяст. Искаше да извика още нещо, но гласът й заседна в гърлото; нейното треперещо тяло не искаше да й се подчинява. Седна внезапно в сянката на едно борче.

— Най-сетне! — зарадва се тя. — Най-сетне го откривам! Духът на чичо Гон ме доведе при него.

В торбата, която висеше на кръста й, Осуги носеше парченце от костите на чичо Гон и къдрица от косата му.

Откакто той умря, тя всеки ден му говореше. „Чичо Гон, казваше, макар теб да те няма, аз не се чувствам сама. Ти остана с мен, когато се зарекох да не се връщам в селото, без да съм наказала Мусаши и Оцу. Още си с мен. Може да си мъртъв, но духът ти винаги е до мен. Ние сме завинаги заедно. Гледай ме! Никога няма да позволя Мусаши да избегне наказанието си!“

Наистина чичо Гон умря само преди седмица, но Осуги бе решена да му остане вярна, докато и тя стане на пепел. През изминалите няколко дни тя продължаваше преследването с яростта на ужасната Кишимоджин, която, преди Буда да я обърне към вярата, убивала други деца, за да храни своите — говори се, че погубила петстотин, хиляда и дори десет хиляди.

Първото, което даде на Осуги истинска опора в търсенето, беше слухът, който чу на улицата, че ще има двубой между Мусаши и Йошиока Сеиджуро. След това, рано предишната вечер, тя бе между хората, които видяха как поставят обявата на Големия мост на улица Годжо. Колко я възбуди новината! Препрочиташе написаното и си мислеше: „Значи честолюбието на Мусаши най-накрая ще го погуби! Ще го направят за посмешище. Йошиока ще го убие. О! Ако стане така, как ще мога да погледна хората у дома в очите? Заклех се да го убия самата аз. Трябва да се добера до него преди Йошиока. Ще му взема сополивата глава и ще я вдигна за косата пред очите на селяните!“ После се помоли на боговете, бодхисатвите и предците си да й помогнат.

Въпреки цялата си ярост и жлъч, тя излезе от дома на Мацуо разочарована. Когато се върна при река Камо, отпърво взе пламъка за огън, запален от някой просяк. Без определена причина се спря на дигата и зачака. Щом зърна мускулестия гол мъж, който излизаше от реката, забравил за студа, веднага позна Мусаши.

Тъй като нямаше дрехи на гърба си, сега бе превъзходно време да го изненада и да го посече, но дори нейното старо и съсухрено сърце не искаше да й позволи да стори това.

Тя долепи длани и изрече благодарствена молитва, също както би направила, ако вече имаше главата на Мусаши. „Колко съм щастлива! Благодарение на милостта на боговете и бодхисатвите сега Мусаши е пред очите ми. Това не може да е просто случайност! Упоритата ми вяра е възнаградена; моят враг е предаден сега в ръцете ми!“ Тя се поклони на небето, твърдо уверена, че сега има всичкото време на света, за да изпълни задачата си.

Светлината от слънцето огряваше един по един камъните по края на реката, които при това сякаш тръгваха да плуват по течението. Мусаши си сложи кимоното, пристегна обито си и препаса своите две саби. Коленичи, подпря се на ръце и мълчаливо се поклони на небесните и земни богове.

— Сега! — прошепна си Осуги и сърцето й подскочи.

Точно в същия миг Мусаши скочи на крака. Като прекрачи ловко над една локва, той бързо тръгна покрай реката. Осуги, която внимаваше да не издаде присъствието си, се забърза по протежение на дигата.

Покривите и мостовете на града започнаха бавно да се очертават в бялото на утринната мъгла, но над тях звездите още блуждаеха в небето и подножието на Хигашияма оставаше мастиленочерно. Щом стигна дървения мост на улица Санджо, Мусаши слезе под него и после се появи на върха на дигата от другата му страна, по която тръгна с широки, мъжествени крачки. На няколко пъти Осуги едва не го извика, но се сдържа.

Мусаши знаеше, че тя върви зад него. Знаеше обаче също и че ако се обърне, Осуги ще връхлети отгоре му и той ще е принуден да отвърне на нейния напор с някаква проява на съпротива, без в същото време да я наранява. „Страховит противник!“, помисли си. Ако още бе онзи стар Такедзо от селото, нямаше и да се поколебае да я повали и да я бие, докато започне да плюе кръв, но сега, разбира се, вече не можеше да направи това.

В действителност имаше повече право да я мрази, отколкото тя него, но той искаше да я накара да разбере, че отношението й към него се държи на едно ужасно недоразумение. Сигурен беше, че ако може просто да й обясни нещата, тя ще престане да го смята за свой изконен враг. След като обаче от толкова години носи своята омраза в себе си, няма вероятност сега да я убеди, дори и с хиляди думи. Има само една възможност — колкото и да е упорита, тя със сигурност ще повярва на Матахачи. Ако нейният собствен син й разкаже какво точно се е случило преди и след Секигахара, тя вече няма да смята Мусаши за враг на семейство Хониден, още по-малко пък за човек, отвлякъл невестата на сина й.

Наближаваше моста, разположен в една част на града, процъфтявала в края на дванадесети век, когато семейството Тайра било на върха на благополучието си. Дори след войните през петнадесето столетие това бе един от най-гъсто заселените квартали в Киото. Слънцето тъкмо започваше да огрява предните стени и градините на къщите, където още имаше следи от метлите след снощното основно помитане, но в този ранен час не се беше отворила нито една врата.

Осуги можеше да различи в пръстта стъпките му. Дори и те й бяха омразни.

Още сто крачки, после петдесет.

— Мусаши! — кресна старицата. Сви ръце в юмруци, вирна глава напред и се затича срещу него. — Зъл демон такъв! — викаше тя. — Нямаш ли уши?

Мусаши не се обърна.

Осуги продължи да бяга. Въпреки възрастта, смъртоносната решимост придаваше на стъпките й смел и мъжествен ритъм. Мусаши продължаваше да стои с гръб и трескаво ровеше в ума си за някакъв план за действие. Съвсем внезапно тя изскочи пред него с вика:

— Спри!

Щръкналите й рамене и слабите, изхвръкнали ребра трепереха. Остана така за миг да събере дъх и плюнка в устата си.

Без да крие примиреното си изражение, Мусаши възкликна с колкото можеше безразличен глас:

— Е, това ако не е вдовицата Хониден! Какво правите тук?

— Безсрамно псе! Че защо да не съм тук? Аз съм тази, която трябва да те пита за това. Оставих те да ми се изплъзнеш на хълма Санен, но днес главата ти ще е моя!

Изтънелият й врат напомняше на боен петел, а пискливият глас, от който издадените зъби сякаш щяха да изхвръкнат от устата, го плашеше повече от боен вик.

Страхът на Мусаши от старицата се коренеше в неговите спомени от детството, когато Осуги улови него и Матахачи да вършат някаква беля в семейната черничева градина на Хониден. Беше на осем или девет — точно възрастта, когато и двамата все намисляха по нещо — и той още ясно си спомняше как ги навика Осуги. Побягна ужасен, стомахът му целият се премяташе. И сега споменът го караше да потръпва. Тогава смяташе тази жена за омразна, зла стара вещица и дори сега негодуваше заради предателството й след неговото връщане в селото от Секигахара. Странно, но също свикна да я смята за единствения човек, когото не може никога да надвие. При все това с течение на времето отношението му към нея се смекчи.

При Осуги беше точно обратното. Тя не успяваше да се отърве от образа на Такедзо, отвратителното и непокорно хлапе, което познаваше от пеленаче, момчето със сополив нос и възпалени места по главата, чиито ръце и крака бяха така дълги, че почти изглеждаха уродливи. Не че бе забравила как минава времето. Сега бе стара и го знаеше. А Мусаши беше пораснал. Не можеше обаче да преодолее порива да се отнася с него като със зъл хлапак. Само като си помислеше как я посрами това момченце — мъст! Не ставаше само дума да защити името си пред селото. Трябваше да види Мусаши в гроба, преди тя да е свършила в своя.

— Няма нужда от приказки! — вресна пак Осуги. — Или ми дай главата си, или се готви за моята сабя! Готви се, Мусаши!

Тя избърса с пръст устните си, плю на лявата си ръка и сграбчи ножницата.

Има пословица за богомолката, която нападнала императорската колесница. Тя със сигурност трябва да е била измислена за Осуги, която с нейния мъртвешки вид и изтънели крака тръгна да напада Мусаши. Приличаше точно на богомолка — очите, кожата, смешната стойка на тялото, всичко бе досущ подобно. И докато Мусаши стоеше нащрек и наблюдаваше нейното приближаване, все едно гледа играещо си дете, раменете и гърдите му придаваха непобедимия вид на здрава желязна колесница.

Въпреки нелепостта на положението той не бе в състояние да се засмее, тъй като изведнъж бе обзет от съжаление.

— Но, бабо, почакайте! — замоли се и леко, но здраво я хвана за лакътя.

— К… какво правиш? — извика Осуги. И безсилната ръка, и зъбите й се разтрепериха от изненада. — С… страхливец! — запъна се тя. — Мислиш, че можеш да ме разубедиш ли? Е, видяла съм четирийсет Нови години в повече от тебе и ти не ще ме излъжеш. Наказанието ти идва!

Кожата на Осуги бе добила цвета на червена глина, а гласът й бе изпълнен с отчаяна решимост. Мусаши кимна отсечено и каза:

— Разбирам. Знам как се чувствате. Вие без съмнение имате у себе си бойния дух на семейство Хониден. Виждам, че имате същата кръв като първия Хониден, който е служил така храбро под началството на Шимен Мунецура.

— Пусни ме!… Няма да слушам ласкателства от някой, достатъчно млад да ми бъде внук.

— Успокойте се. Не подхожда на възрастен човек като вас да бъде така прибързан. Имам да ви кажа нещо.

— Последни думи, преди да срещнеш смъртта си ли?

— Не. Искам нещо да обясня.

— Не желая обяснения от тебе!

Старицата се изправи в пълен ръст.

— Е, тогава ще трябва просто да ви отнема тази сабя. После, когато се появи Матахачи, той ще може да ви обясни всичко.

— Матахачи ли?

— Да. Миналата пролет му пратих едно известие.

— О, така значи?

— Предадох му да ме чака тук на сутринта на Новата година.

— Това е лъжа! — изписка Осуги и яростно заклати глава. — Трябва да те е срам, Мусаши! Не си ли ти син на Мунисай? Не те ли е учил той, че когато дойде време за умиране, трябва да умираш като мъж? Сега не е време да си играем с приказки. Целият мой живот стои зад тази сабя и аз имам подкрепата на боговете и бодхисатвите. Ако смееш, погледни към нея! — Тя изтръгна ръката си от неговата и се провикна: — Помогни ми, о, Буда!

Извади сабята си от ножницата и като я хвана с две ръце, се метна към гърдите на Мусаши.

Той отстъпи настрани.

— Успокойте се, бабо, моля ви!

Щом я потупа леко по гърба, тя изпищя и се извърна рязко, за да застане с лице към него. Докато се готвеше да нападне, призова името на Канон.

— Хвала на Канон Босацу! Хвала на Канон Босацу!

Отново нападна.

Щом политна покрай него, Мусаши я хвана за китката.

— Ако продължавате така, само ще се изтощите. Вижте, мостът е ето там. Елате с мен, близо е.

Осуги се извърна през рамо, показа зъбите си и сбърчи устни.

— Фу! — изплю се тя с всичкия дъх, който й беше останал.

Мусаши я пусна и отстъпи настрани, като отри с ръка лявото си око. Окото го пареше, като че там е попаднала искра. Погледна ръката, с която го бе пипал. По нея нямаше кръв, но той не можеше да отвори окото си. Като видя, че е зает с друго, Осуги отново събра сили и призова името на Канон. Метна се върху него повторно, после трети път.

При третото нападение, той, зает с окото си, просто преви леко тяло над кръста. Сабята разряза ръкава му и леко го одраска по лакътя.

Едно парче от ръкава падна и това даде възможност на Осуги да види кръвта по бялата подплата.

— Раних го! — изкрещя тя опиянена и размаха диво сабята си.

Беше така горда, като че с един удар е повалила някое голямо дърво, и това, че Мусаши не отвръщаше на ударите й ни най-малко не намаляваше нейното въодушевление. Продължи да вика името на Канон от Кийомидзудера, като призоваваше божеството да слезе на земята.

В шумен пристъп на ярост тичаше около Мусаши и го нападаше в лице и в гръб. Мусаши не правеше друго, освен да превива тяло, за да избегне ударите.

Окото го дразнеше, а имаше и драскотина на ръката. Макар да забеляза удара, не се отдръпна достатъчно бързо, за да го избегне. Никога досега никой не го беше изненадвал или ранявал дори леко и тъй като по начало не взе нападението на Осуги на сериозно, въпросът кой ще спечели и кой ще загуби така и не мина през ума му.

Но не е ли истина, че като не я взе на сериозно, той позволи да го ранят? Според „Изкуството на войната“, колкото и лека да е раната, тя вече почти означава поражение. Увереността на старицата и острието на сабята й извадиха на показ пред всички неговата незрялост.

„Сбърках“, помисли си. Като видя колко е глупаво да стои бездействен, отскочи от нападащата го сабя и плесна силно Осуги по гърба. Тя се просна и сабята изхвръкна от ръката й.

С лявата си ръка Мусаши вдигна оръжието, а с дясната стисна Осуги в лакътя си и я изправи.

— Пусни ме! — завика тя и заудря въздуха с ръцете си. — Няма ли богове? Няма ли бодхисатви? Вече го раних! Какво да правя? Мусаши! Не ме посрамвай така! Отрежи ми главата! Убий ме сега!

Хванал борещата се жена под мишница, Мусаши вървеше по пътеката със здраво стиснати устни, докато тя продължаваше с хрипкав глас да протестира:

— Така е на война! Такава е съдбата! Щом такава е волята на боговете, аз няма да бъда страхливка!… Когато чуе, че чичо Гон е умрял, а аз съм била убита, докато сме отивали да отмъстим за него, Матахачи ще се изпълни с гняв и ще отмъсти и за двама ни. Това ще е добро лекарство за него. Убий ме, Мусаши! Убий ме сега!… Къде отиваме? Да не се опитваш да направиш смъртта ми по-позорна? Спри! Отрежи ми главата сега!

Мусаши не й обръщаше внимание, но щом стигна до моста, започна да се пита какво ще прави сега с нея.

Озари го вдъхновение. Слезе до реката и намери вързана за една от подпорите на моста някаква лодка. Внимателно сложи старицата в нея.

— Сега само потърпете и останете за малко тук. Матахачи скоро ще дойде.

— Какво правиш? — извика тя, като се опитваше едновременно да изблъска ръцете му и тръстиковите рогозки в дъното на лодката. — Какво значение има идването на Матахачи? По какво позна, че ще дойде? Знам какво си намислил. Не си доволен само да ме убиеш, искаш също да ме унижиш!

— Мислете, каквото пожелаете. Няма да мине дълго, преди да научите истината.

— Убий ме!

— Ха-ха-ха!

— Какво е толкова смешно? Не е трудно с един бърз замах да отсечеш тази стара шия!

По липса на по-добър начин да я задържи в лодката, Мусаши върза старата жена за издигнатата кърма. После мушна обратно сабята в ножницата й и внимателно я постави до нея.

Щом тръгна да си върви, тя му се присмя с думите:

— Мусаши! Не смятам, че разбираш Пътя на самураите! Върни се и ще те науча на него.

— По-късно.

Тръгна нагоре по дигата, но старицата вдигаше такъв шум, че се наложи да се върне и да хвърли върху нея няколко тръстикови рогозки.

Над Хигашияма в пламъци изникна голямо червено слънце. Мусаши гледаше запленен как то се изкачва над хоризонта и усещаше неговите лъчи да проникват до дълбините на съществото му. Замисли се, че само веднъж в годината, когато изгрява това ново слънце, малкото червейче на аз-а, което свързва човека с неговите дребнави помисли, има възможността да се стопи и да изчезне под тази величествена светлина. Мусаши се изпълни с радост от това, че е жив.

— Още съм млад! — провикна се той въодушевен в сияйната утрин.