Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Преступление и наказание, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 222 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nlr (2006)
Допълнителна корекция
kipe (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Роман в шест части, в които всяко престъпление е човешко, а наказанието следва невидимите проявления на божествената воля, която спасява човешкото у човека. Всичко ли е позволено на човека, мъртъв ли е неговият вътрешен бог? Отговора на този въпрос ще намерите в един от великите романи на Достоевски — „Престъпление и наказание“.

 

Издание:

Издателство „Захарий Стоянов“, 2005, ISBN 954-739-673-0

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от kipe и NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Престъпление и наказание от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Престъпление и наказание
Преступление и наказание
АвторФьодор Достоевски
Създаване1865 г.
Руска империя
Първо издание1866 г.
Оригинален езикруски
Жанрроман

Издателство в България1889-90 – сп. „Искра“ (Шумен)
1900 – „Труд“ (В.Търново)
ПреводачВасил Юрданов (1889-90)
М.Москов (1900)
ISBNISBN 9799547396738
НачалоВ начале июля, в чрезвычайно жаркое время, под вечер, один молодой человек вышел из своей каморки, которую нанимал от жильцов в С-м переулке, на улицу и медленно, как бы в нерешимости, отправился к К-ну мосту.
КрайЭто могло бы составить тему нового рассказа, — но теперешний рассказ наш окончен.
Престъпление и наказание в Общомедия

„Престъпление и наказание“ (на руски: Преступление и наказание) е философски роман, написан от руския писател Фьодор Михайлович Достоевски в периода 1865-1866 г. и публикуван за пръв път в поредица броеве на списание „Руский вестник“ през 1866 г. Следващата година излиза самостоятелно издание, чиято структура не е много изменена в сравнение с вестникарската версия, освен няколко съкращения и стилистични поправки, направени от автора.

Замисълът за „Престъпление и наказание“ съзрява у Достоевски в течение на много време, но централната тема, свързана с идеята за основния персонаж за „обикновените“ и „необикновените“ хора, започва да се формира едва през 1863 г. в Италия. След като започва да работи върху произведението, авторът съчетава черновата на незавършения роман „Пияници“, в който е очертана сюжетната линия, разказваща за семейство Мармеладови, и записки на роман-изповед, заплануван като откровение на един каторжник. В процеса на работа за основна сюжетна линия се избира престъплението на студента Родион Расколников, който убива стара лихварка, за да я обере, но не взима никакви пари. Криминалната нишка дава на Достоевски повод за размисъл относно социалните обстоятелства, подтикващи човек да извърши престъпление, а също и възможност да покаже какви сложни „химически“ процеси се случват в душите на хората. Действието на романа се развива в Санкт Петербург, което превръща образа на големия град от втората половина на XIX век във важна част от произведението. Творбата също така извежда на преден план някои популярни по това време теми и въпроси, свързани с религията, социалните идеи и хуманизма.

Смята се, че „Престъпление и наказание“ е първият (или „битие“) от цикъла велики романи на Достоевски (означавани като Петокнижие), който завършва с Братя Карамазови (или Второзаконие), написан малко преди смъртта му.

Сюжет

Николай Каразин, Илюстрация към „Престъпление и наказание“, 1893 г.

В романа се разглеждат душевните терзания на Родион Романович Расколников, разорен петербургски студент, който убива предумишлено безскрупулна лихварка за парите ѝ, но не взима нищо за себе си. Нейната по-млада сестра става случаен свидетел на убийството – поради това Родион Романович убива и нея, без да е желал смъртта ѝ по-рано.

Преди написването

Достоевски започва писането на „Престъпление и наказание“ през лятото на 1865. Самият той е в тежко материално положение, дължащо се на страстта му към хазарта, както и на желанието му да помогне на семейството на брат си Михаил, починал през 1864 г. Достоевски е дължал голяма сума пари на различни кредитори. Подписва договор за написване на роман с редактора Катков, в което обяснява идеята си да напише роман за млад мъж, убил хладнокръвно лихвар, и който по-късно се опитва да избяга, оправдавайки постъпката си, но в крайна сметка споделя за престъплението.

Структура

Романът е разделен на шест части, с епилог. В първите три части е представен Расколников – разумен, вярващ в правотата на постъпката си. Части от 4 до 6 представят „нерационалния“ и смирен Расколников. Първоначалните принципи на Расколников постепенно „умират“ в първата част, а във втората се „раждат“ новите. Кулминационната точка е по средата на фабулата.[1]

Значение на имената

Имената на главните герои са често игра на думи. Въпреки смисловата им натовареност, най-често те не са преведени на други езици.

Име (на руски) Съдържа думата Значение на български
Родион Романович Раскольников раскол разкол
Пётр Петрович Лужин лужа локва
Дмитрий Прокофьич Разумихин разумиха многознайко
Александр Григорьевич Заметов заметить забелязвам, осъзнавам
Семён Захарович Мармеладов мармелад мармалад/сладко
Аркадий Иванович Свидригайлов Свидригайло Литовски княз

Основни моменти

Романът описва убийството на алчна стара лихварка и по-младата ѝ сестра от разорен петербургски студент, както и емоционалните и морални последствия за главния герой, Родион Расколников.

Малко след убийството Расколников се разболява и ляга на легло. Обладан е от манията, че всеки го подозира за убийството. За малко не полудява, заради спомена от престъплението. Но среща Софѝя (Соня) Семьоновна Мармеладова, проститутка, дъщеря на Семьон Захарович Мармеладов, която въпреки „занаята“ си, остава дълбоко религиозна. Според някои литературни критици, връзката им е алегория на Божията любов към съгрешилите хора, както и на изкупителната сила на любовта, но тя се проявява само след признанието на Расколников.

Освен съдбата на Расколников, в романа се разглеждат най-разнообразни теми, като благотворителността, семейството, атеизма, алкохолизма, и революционната дейност. Въпреки че Достоевски се отказва от социализма, в романа се критикува установяващият се в руското общество капитализъм.

Едуард Арнолд в ролята на пристава Порфирий Петрович и Питър Лори в ролята на Расколников във филмовата адаптация на „Престъпление и наказание“, режисирана от Йозеф фон Щернберг, 1935 г.

Расолников се самоосъзнава като „свръхчовек“, който може да въздава справедливост по начин, който обществото възприема като неприемлив – убиването на лихварката, с което той смята, че е извършил повече добро, отколкото зло. Преди убийството героят дели хората на въшки и богове, и смята, че на втория тип всичко е позволено в името на някоя велика идея и че ако е от втория тип хора, би могъл да убие и да остане неразкрит и ненаказан, защото бабичката е нищожество. Например, Расколников споменава често Наполеон, който, въпреки пролятата кръв, не е морално виновен, понеже е „над“ обществените норми. Така и той смята, че може да премине тази обществена норма, убивайки лихварката, и използвайки парите ѝ за добро. За него, ако е трябвало Исак Нютон и Йохан Кеплер да убиват, дори и стотици хора, в името на просвещението, то тази жертва си е заслужавала.

След убийството Расколников скрива парите на лихварката под един камък и не ги търси повече. За убийството признава най-напред на Соня Мармеладова, изразявайки разрушаването на вътрешната си цялост със следните думи: „Нима аз старицата убих? Себе си убих, а не старицата! Ей така на, отведнъж си сложих край, завинаги!… А тази старица дяволът я уби, не аз…“ (Престъпление и наказание. София, 1974. Изд. НК, стр. 437.)

Истинското наказание за Расколников не е трудовият лагер, а душевните терзания. Това се проявява в постепенното осъзнаване, че нищо не оправдава постъпките му. В крайна сметка, вътрешната борба между нехуманната му философия и определено хуманната му личност позволява изкуплението на вината му.

Вярата в престъплението и наказанието

Първоначалната цел на Достоевски е да обори най-дълбоките аргументи срещу християнската вяра, в частност като се противопостави на модерния по онова време в Европа „рационален егоизъм“[2]. Олицетворение на тази философия е образът на Пьотр Петрович Лужин, който иска да се ожени за сестрата на Расколников, с цел тя да му стане прислужница.

Образът на Соня има забележително сходство с този на блудницата от Евангелието на Йоан, гл. 8 [3]. Чрез Соня е представена идеята за саможертвата: героинята жертва всичко, включително и собствената си добродетел, за да спаси семейството си от глад. Образът на Соня не се вписва във философията на рационалния егоизъм на Лужин. Изглежда авторът е използвал образа на Лужин като въплъщение на тази философия, образа на Соня – на нейната противоположност, и образа на Расколников, който е разделен между двете. Чрез страданието на Расколников, който при убийството на лихварката се води от рационалния егоизъм, но с изкупителната сила на страданието, чрез Христовата вяра, постига истинска духовна свобода[2].

Литература

Източници

  1. „On the Structure of Crime and Punishment“, in: PMLA, March 1959, vol. LXXIV, No. 1, p. 132-133.
  2. а б The Religion in Crime&Punishment, архив на оригинала от 23 януари 2005, https://web.archive.org/web/20050123023600/http://jollyroger.com/zz/yfired/Dostoevskyhall/cas/2.html, посетен на 2007-09-21 
  3. Евангелие от Йоан.
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата Crime and Punishment в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​

Външни препратки

Част първа

I

В началото на юли, в една небивало задушна привечер, един млад човек излезе от стаичката си, която наемаше от други наематели на улица С-на, и бавно, сякаш неуверено, се запъти към К-ин мост.

Той благополучно избягна по стълбите среща с хазайката си. Стаичката му се намираше непосредствено под покрива на висока пететажна къща и приличаше повече на гардероб, отколкото на жилище. Хазайката му, от която наемаше стаичката с готвенето и разтребването, живееше един етаж по-долу в отделна квартира и всеки път, когато излизаше, непременно трябваше да минава покрай нейната кухня, почти винаги широко отворена към стълбището. И всеки път, когато минаваше, младият човек изпитваше някакво болезнено и страхливо чувство, от което се срамуваше и което го караше да се мръщи. Беше задлъжнял до гуша на хазайката и го беше страх да я среща.

Не че беше толкова плашлив и потиснат, напротив, но от известно време беше изпаднал в нервно и напрегнато състояние, подобно на ипохондрия. Дотолкова се беше затворил в себе си и усамотил от всички, че го плашеше всяка среща, не само срещата с хазайката. Беше смазан от бедност; но дори оскъдицата беше престанала напоследък да го гнети. Беше оставил всичките си насъщни работи и не се занимаваше с тях. Всъщност от никаква хазайка не го беше страх каквото и да кроеше тя против него. Но да се спира на стълбището, да й слуша празните приказки за всички тези всекидневни глупости, които никак не го интересуват, всички тия настоявания да си плати, заплахите, оплакванията и на всичкото отгоре да е принуден да усуква, да се извинява, да лъже — не, по-добре да се спусне някак като котка по стълбите и да се измъкне, без никой да го види.

Впрочем този път страхът да не срещне кредиторката си изненада дори самия него, когато се намери навън.

„Какво съм намислил да направя и същевременно от какви глупости ме е страх! — помисли си. — Хм… да… всичко е в ръцете на човека и всичко му се изплъзва изпод носа единствено само от страх… това си е аксиома… Интересно, от какво най-много се страхуват хората? От нова стъпка, от собствената си нова мисъл най ги е страх… Впрочем… аз прекалено много приказвам. Затова и нищо не върша, защото приказвам. Но впрочем може и така: приказвам, защото нищо не върша. То сега, през този последен месец се научих много да дрънкам, докато се свирах по цял ден в моята дупка и си мислех… разни врели-некипели. Сега защо съм тръгнал? Нима съм способен на това? Нима това е сериозно? Съвсем не е сериозно. Само така, залъгвам се с фантазии; детинщини! Да, всъщност наистина детинщини!“

Навън беше страшно горещо, при това задушно, блъсканица, навсякъде вар, греди, тухли, прах и онази особена лятна смрад, така добре позната на всеки петербургчанин, който няма възможност да наеме дача — всичко това неприятно потресе и без това разстроените нерви на младежа. А непоносимата воня от кръчмите, които в тази част на града са особено много, и пияните, които срещаше на всяка крачка въпреки делничния час, довършваха отвратителния и тъжен колорит на картината. Чувство на най-дълбоко омерзение се изписа за миг на финото лице на младия човек. Между другото, той беше рядко красив, с прекрасни тъмни очи, тъмнорус, над среден ръст, тънък и строен. Но скоро като че ли потъна в някаква дълбока замисленост, по-точно дори в някакъв унес, и тръгна, вече без да забелязва нищо наоколо, пък и без желание да го забелязва. Само от време на време си измърморваше нещо, поради това че беше свикнал да произнася монолози, както току-що си призна. Същевременно и сам съзнаваше, че мислите му от време на време се объркват и че е съвсем изтощен — втори ден, откак нищо не беше ял.

Беше толкова лошо облечен, че някой на същия хал сигурно би се засрамил да излезе навън посред бял ден с такива дрипи. Впрочем в квартал като този трудно можеше човек да учуди някого с облеклото си. Близостта на Сенния площад, изобилието от специален род заведения и преимущественото население от работници и занаятчии, свряно в тези улици и улички в центъра на Петербург, изпъстряха понякога общата панорама с такива субекти, че би било странно човек да се учуди, срещайки някой по-особен образ. Но толкова злобно презрение се беше натрупало вече в душата на младия човек, че въпреки цялата си понякога много млада чувствителност, той най-малко се срамуваше от дрипите си навън. По-друго беше при среща с някои познати или предишни другари, с които изобщо не обичаше да се среща… И все пак, когато един пиян, неизвестно защо и накъде откарван точно тогава по улицата в огромна каруца, впрегната с огромен товарен кон, му викна изведнъж, минавайки край него: „Ей ти, немска капело!“ и се разкрещя с цяло гърло, като го сочеше с пръст — младият човек изведнъж се спря и панически се хвана за шапката си. Шапката беше висока, кръгла, цимерманова, но много износена, съвсем избеляла, изпокъсана и лекедисана, без периферия и по най-безобразен начин изкривена на една страна. Но не срам, съвсем друго чувство, подобно дори на уплаха, го беше обзело.

— Знаех си аз — мърмореше той смутено, — така си и мислех! Това вече е най-лошото! Ей такава някаква глупост, някаква най-нищожна подробност може да провали целия план! Да, много се хвърля в очи тази шапка… Смешна е, затова се хвърля в очи… За моите дрипи непременно трябва фуражка, дори някоя стара мекица, но не и това чудо. Никой не носи такива, от километър ще ме забележат, ще ме запомнят… най-вече, че ще ме запомнят, и ето ти улика. Трябва да си колкото може по-незабележим… Подробностите, подробностите са най-важното!… Тия именно подробности погубват всякога всичко…

Където отиваше, не беше далеч; знаеше дори колко крачки са от вратата на неговата къща дотам: точно седемстотин и тридесет. Беше ги преброил веднъж, когато прекалено се беше размечтал. По това време той самият още не вярваше в тези свои мечти и само се възбуждаше от тяхната отвратителна, но примамлива дързост. А сега, месец по-късно, вече започваше да гледа по-другояче и въпреки всички подигравателни монолози за собственото си безсилие и нерешителност свикна някак неволно дори да гледа на „отвратителната“ мечта като на начинание, макар че все още не си вярваше. Сега дори отиваше да опита почвата на своето начинание и с всяка крачка вълнението му нарастваше все повече и повече.

Със замряло сърце и нервен трепет стигна до огромната къща, която излизаше от едната страна на канала, а от другата — към улицата С-ка. Цялата къща се състоеше от малки квартирки, в които живееха всякакви занаятчии — шивачи, железари, готвачки, разни немци, девици, които сами си изкарваха прехраната, дребни чиновници и прочие. През двата входа и двата двора непрекъснато влизаха и излизаха хора. Къщата имаше трима или четирима портиери. Младият човек остана много доволен, като не срещна никого от тях, незабелязано се вмъкна във входа и сви по стълбите вдясно. Стълбището беше тъмно и тясно, „задно“, но той вече знаеше всичко това, беше го проучил и цялата тази обстановка му харесваше: в такава тъмнина дори и любопитният поглед беше безопасен. „Щом сега толкова ме е страх, какво ли ще е, ако някак стане наистина да се реша на това!…“ — помисли той неволно, изкачвайки четвъртия етаж. На това място му преградиха пътя някакви запасници — хамали, които изнасяха мебелите от една квартира. Той вече знаеше, че в тази квартира живее със семейството си един немец, чиновник. „Значи този немец сега се мести и значи на четвъртия етаж откъм това стълбище и откъм тази площадка остава за известно време обитаема само квартирата на старицата. Това е добре… за всеки случай…“ — помисли той пак и звънна на вратата на старицата. Звънецът издрънча слабо, сякаш не беше меден, а от тенекия. Подобни малки квартири в къщи като тази почти винаги имат такива звънци. Вече беше забравил гласа на това звънче и сега този особен глас сякаш изведнъж му напомни нещо и ясно му го представи… И той изтръпна — прекалено опънати бяха нервите му този път. След малко вратата едвам се открехна: през тясната пролука стопанката заоглежда дошлия с явно недоверие, виждаха се само святкащите й от тъмното очички. Но като видя, че на площадката е пълно с хора, окуражи се и отвори. Младият човек прекрачи прага и влезе в тъмното антре, разделено с преградка, зад която се намираше мъничка кухня. Старицата стоеше мълчаливо пред него и въпросително го гледаше. Тя беше дребничка, суха бабичка на около шестдесет години, с бързи и зли очички, с малък остър нос и гологлава. Белезникавата й, слабо прошарена коса беше обилно намазана с оливия. Тънкият й дълъг врат, подобен на кокоши крак, беше омотан с някакви вълнени парцали, а на раменете й въпреки жегата висеше изпокъсано и пожълтяло кожено елече. Бабичката непрекъснато кашляше и пъшкаше. Сигурно младият човек я погледна някак особено, защото и в нейните очи проблесна изведнъж пак предишното недоверие.

— Расколников, студент, идвах при вас преди месец — побърза да измънка младият човек с лек поклон, като се сети, че трябва да бъде по-любезен.

— Помня, драги, много добре помня, че идвахте — отчетливо каза старината, без да откъсва въпросителния си поглед от лицето му.

— Та… и сега, пак по такава работа — продължи Расколников, малко смутен и учуден от недоверието на старата.

„Впрочем тя може би винаги си е такава, по-миналия път не съм обърнал внимание“ — помисли си той с неприятно чувство.

Старицата помълча, сякаш да поразмисли, после се дръпна встрани и като му посочи вратата на стаята, каза, пускайки госта пред себе си.

— Влезте, драги.

Малката стая, в която влезе младият човек — с жълти тапети, мушкато и муселинени перденца на прозорците, в този миг беше ярко осветена от залязващото слънце. „И тогава, значи, така ще свети слънцето!…“ — някак случайно му мина през съзнанието и той обгърна с бърз поглед всичко в стаята, за да изучи и запомни по възможност разположението. Но в стаята нямаше нищо особено. Мебелите, всички много стари и от жълто дърво, представляваха един диван с огромна огъната дървена облегалка, обла продълговата маса пред дивана, тоалетка с огледалце между двата прозореца, столове покрай стените, две-три евтини картинки в жълти рамки, които изобразяваха немски госпожици с птички в ръце — и толкова. В ъгъла пред малка икона гореше кандило. Всичко беше много чисто: и мебелите, и подът бяха излъскани; всичко светеше. „Лизавета е шетала“ — помисли си младият човек. В цялата квартира нямаше нито прашинка. „При злите и стари вдовици е такава чистота“ — продължаваше да си мисли Расколников и хвърли любопитен поглед към басмената завеса на вратата за другата мъничка стаичка, където бяха креватът и скринът на старата и където още нито веднъж не беше влизал. Цялата квартира се състоеше от тези две стаи.

— Какво ще обичате? — строго попита старата, влизайки в стаята, и пак застана точно срещу него, за да го гледа право в лицето.

— Донесох да заложа нещо, ето. — И той извади от джоба си стар плосък сребърен часовник. На долното му капаче имаше гравиран глобус. Ланецът беше стоманен.

— Че то и на предишния залог срокът му изтече. Още оня ден стана месец.

— Ще ви платя лихвата за още един месец, изчакайте ме.

— То си е моя работа, драги, да чакам ли или веднага да го продам.

— Колко давате за часовника, Альона Ивановна?

— Че все с такива дреболии ми идеш, кажи-речи нищо не струват. За пръстенчето миналия път две рубли ви дадох, а пък ново от златаря може да се купи за рубла и половина.

— Дайте ми три-четири рубли; аз ще го откупя, от баща ми е. Скоро ще взема пари.

— Рубла и половина и лихвата предварително, ако желаете.

— Рубла и половина! — възкликна младежът.

— Ваша воля. — И старицата му върна часовника. Младият човек го взе и така се ядоса, че понечи да си тръгне, но веднага се отказа, спомнил си, че няма къде другаде да отиде и че не е дошъл само за това.

— Давайте! — каза той грубо.

Старицата бръкна в джоба за ключовете и отиде в другата стая, зад завесата. Младият човек, останал сам сред стаята, се вслушваше с любопитство и преценяваше. Чу я как отключи скрина. „Сигурно горното чекмедже — прецени той. — Ключовете, значи, са й в десния джоб… Всичките на една връзка, със стоманена халка… И там има един, който е най-голям от всички, три пъти по-голям, с назъбено езиче, той, разбира се, не е от скрина… Следователно има още някаква ракла или сандъче… Това е интересното. Сандъчетата винаги имат такива ключове… Но впрочем колко е долно всичко това…“

Старата се върна.

— Ето, драги: като ги сметнем по десет копейки месечно на рубла, за рубла и половина ми дължите петнадесет копейки за един месец. И за предишните две рубли ми дължите по същия начин още двадесет копейки. Значи, общо тридесет и пет. Та сега ви остават за вашия часовник рубла и петнадесет копейки. Ето ви ги.

— Как, рубла и петнадесет копейки ли станаха!

— Точно толкова.

Младият човек взе парите, без да спори. Той гледаше старицата и не бързаше да си върви, сякаш му се щеше още нещо да каже или да направи, но като че ли и той самият не знаеше какво именно…

— Аз, Альона Ивановна, може би тия дни ще ви донеса още едно нещо… сребърно… хубаво… една табакера… веднага щом си я взема от един приятел. — Той се смути и млъкна.

— Ами тогава ще говорим, драги.

— Довиждане… Вие все сама си седите вкъщи, няма ли я сестра ви? — попита той колкото може по-небрежно, излизайки в антрето.

— А на вас за какво ви е притрябвала, драги?

— За нищо особено. Просто попитах. Вие пък веднага… Довиждане, Альона Ивановна!

Расколников излезе явно много смутен. Това смущение все повече и повече растеше. Докато слизаше по стълбите, той дори на няколко пъти се спря, сякаш внезапно потресен от нещо. И най-после, вече на улицата, възкликна: „О, Боже! Колко отвратително е всичко това! И нима, нима аз… не, това е глупост, това е невъзможно — добави той решително. — И как е могъл да ми дойде наум такъв ужас! На каква мръсотия само е способно моето сърце! Най-вече: това е мръсно, долно, гадно, гадно!… И аз цял месец…“

Но той не беше в състояние да изрази вълнението си нито с думи, нито с възклицания. Чувството на безкрайно отвращение, започнало да стяга и да души сърцето му още когато отиваше при старата, сега така се разрасна и така добре се избистри, че той не знаеше къде да се дене от мъка. Вървеше по тротоара като пиян, не забелязваше минувачите, блъскаше се в тях и се опомни едва на другата улица. Като се огледа, видя, че е застанал пред някаква кръчма, в която се влизаше от тротоара надолу по няколко стъпала към сутерена. Тъкмо в този момент оттам излизаха двама пияни; крепейки се един друг и псувайки, те се измъкваха на улицата. Без много да му мисли, Расколников веднага слезе надолу. По-рано никога не беше ходил в кръчма, но сега му се виеше свят, а го мъчеше и страшна жажда. Допи му се студена бира, още повече че отдаваше внезапната си слабост и на това, че беше гладен. Седна в тъмния и мръсен ъгъл пред една маса, цялата лепкава, поръча си бира и жадно изпи първата чаща. Веднага му олекна и мислите му се проясниха. „Всичко това са глупости — каза си той с надежда, — и нямаше защо да се тревожа! Просто съм физически разнебитен! Една нищо и никаква чаша бира, малко сухар — и ето, в миг умът е укрепнал, мисълта се е прояснила, намеренията стават твърди! Тю, колко нищожно е всичко това!…“ Но въпреки това презрително възклицание той вече гледаше весело, сякаш внезапно освободен от някакво ужасно бреме, и дружелюбно огледа присъстващите. Но Дори в тази минута вече смътно предчувстваше, че цялата тази възприемчивост за доброто също беше болезнена.

В кръчмата по това време бяха останали съвсем малко хора. Освен двамата пияници, които беше срещнал на стълбите, веднага след тях си тръгнаха вкупом цяла сюрия хора — петима души с някаква жена и с хармоника. Като излязоха, стана тихо и просторно. Останаха: един сръбнал, но не много, който пиеше бира, еснафин на вид; другарят му — дебел, огромен, с полушубка и прошарена брада, съвсем пиян — беше задрямал на пейката и от време на време изведнъж, все едно на сън, започваше да щрака с пръсти, разперил ръце, и да потръсква горната част на тялото си, без да става от пейката, като си тананикаше нещо глупаво, силейки се да си спомни някакви куплети от рода на:

Цяла година милвах жената, ця-ла го-дина мил-вах же-ната.

Или изведнъж, като се събуждаше, отново:

По Подяческа ходих свойта бивша там открих…

Но никой не споделяше щастието му: мълчаливият му приятел гледаше на всички тези изблици дори враждебно и с недоверие. Имаше и още един човек, който приличаше по външност нещо като на бивш чиновник. Той си седеше сам, пред чашата си, отпиваше от време на време и поглеждаше наоколо. Той също като че ли беше донякъде развълнуван.