Ейджи Йошикава
Мусаши (73)

Лъскачът на души

— Добър вечер — подвикна Мусаши.

Нищо в дома на Дзушино Косуке не загатваше, че тук той упражнява занаят. Нямаше го преграденият с дървена решетка вход на повечето дюкяни, нито пък имаше изложени изделия. Мусаши стоеше в покрития коридор с пръстен под, който минаваше от лявата страна на къщата. Вдясно от него имаше едно издигнато крило, покрито с татами и отделено с преграда от стаята отзад.

Мъжът, заспал на татамито с облегнати на някаква дървена каса ръце, напомняше даоисткия мъдрец, когото Мусаши някога бе виждал на една картина. Дългото му, мършаво лице имаше възсив, землист цвят. Мусаши не успя да долови в него нищо от проницателността, която свързваше с майсторите на саби.

— Добър вечер — повтори той малко по-високо.

Щом гласът му разкъса унеса на Косуке, занаятчията вдигна глава много бавно, сякаш се събужда от вековен сън.

Като избърса слюнката от брадичката си и седна в леглото, той лениво попита:

— Мога ли да ви помогна?

Мусаши остана с впечатлението, че човек като този може да прави сабите, както и душите, само по-грапави, но въпреки това подаде своето оръжие и обясни за какво е дошъл.

— Дайте да видя.

Раменете на Косуке щръкнаха остро нагоре. Опрял лявата си ръка на коляното, той протегна дясната да вземе сабята, като едновременно наведе глава към нея.

„Странна птица, помисли си Мусаши. Едва дава да се разбере, че е видял човек, обаче на сабята учтиво й се кланя.“

Косуке взе в устата си парче хартия и спокойно изтегли острието от ножницата. Хвана го отвесно пред себе си и го огледа от върха до дръжката. Очите му придобиха светъл блясък, който напомни на Мусаши стъкления поглед на дървените статуи на Буда.

След като мушна бързо оръжието обратно в ножницата, Косуке вдигна въпросителен поглед към Мусаши.

— Елате, седнете — каза той и се отмести назад да направи място, предлагайки на Мусаши една възглавница.

Свали сандалите си и пристъпи в стаята.

— Сабята от много поколения ли е в семейството ви?

— О, не — отвърна Мусаши. — Нищо подобно — не е работена от прочут майстор.

— В битка ли сте я използвал или я носите за обичайните цели?

— Не съм я употребявал на бойното поле. В тази сабя няма нищо особено. Най-многото, което може да се каже е, че е по-добра от нищо.

— М-м — Като погледна Мусаши право в очите, Косуке попита: — Как ще искате да я лъсна?

— Как искам да я лъснете ли? Какво искате да кажете?

— Искате ли да я наточа, за да реже добре?

— Е, сабя е това. Колкото по-леко реже, толкова по-добре.

— Ами сигурно — съгласи се Косуке и примирено въздъхна.

— Какво не е наред? Не е ли работата на майстора да точи сабите, за да могат да режат както трябва?

Докато говореше, Мусаши с присвити очи любопитно разглеждаше лицето на Косуке.

Самопровъзгласилият се лъскач на души бутна оръжието към Мусаши и каза:

— Нищо не мога да направя за вас. Занесете я на някой друг.

Странно, наистина, помисли си Мусаши. Не успя да прикрие известното си раздразнение, но не каза нищо. Косуке, здраво стиснал устни, не се опита да обяснява.

Докато мълчаливо седяха, втренчени един в друг, някакъв съсед подаде глава през вратата.

— Имаш ли въдица, Косуке? Дошъл е приливът и рибата щъка. Ако ми дадеш въдица на заем, ще деля после улова с теб.

Косуке явно гледаше на мъжа като на още едно бреме, което не е длъжен да понася.

— Вземи на заем от някой друг — заяви дрезгаво той. — Аз не съм привърженик на убийствата и не държа в дома си оръдия за убиване.

Мъжът бързо си тръгна, оставяйки Косуке с по-мрачен и раздразнителен вид от всякога.

Друг някой навярно щеше да се обезсърчи и да си тръгне, но любопитството задържа Мусаши тук. Нещо в този човек го привличаше — не остроумие или мъдрост, а груба естествена сила като тази на стомна за саке от Карацу или на паничка за чай, правена от Нонко. Също както глинените съдове често имат някой недостатък, който напомня родството им с пръстта, на едно полуоплешивяло място на слепоочието си Косуке имаше някакво възпалено място, което бе покрил с мазило.

Като се опитваше да прикрие своя нарастващ интерес, Мусаши каза:

— Какво има, което ви спира да излъскате моята сабя? Да не е от такова лошо качество, че не можете добре да я изострите?

— Не, естествено. Вие сте притежателят. Вие, както и аз, съвсем добре знаете, че това е добра бидзенска сабя. Освен това на мен ми е ясно, че искате да я наточите с цел да посичате с нея хора.

— Има ли нещо нередно в това?

— Всички така казват — какво нередно имало в това, че искали да направя една сабя да сече по-добре? Ако сабята реже, доволни са.

— Обаче човек, който носи сабята си да я лъснат, естествено иска…

— Само една минута — вдигна ръка Косуке. — Ще ми трябва малко време да ви обясня. Първо бих искал от вас още веднъж да погледнете табелата пред моята работилница.

— Там пише „Лъскач на души“ — или поне така ми се струва. Има ли друг начин да се четат тези йероглифи?

— Не. Забележете, че няма и дума за лъскане на саби. Моята работа е да излъсквам душите на самураите, които идват тук, не оръжията им. Хората не разбират, обаче на това са ме учили, когато се обучавах как да лъскам саби.

— Ясно — заяви Мусаши, макар всъщност съвсем да не му беше.

— Тъй като опитвам да се придържам към съветите на моя учител, отказвам да лъскам сабите на самураи, които се наслаждават на това да убиват хора.

— Е, тук имате право. Но кажете ми, кой е бил този ваш учител?

— Пише го също на табелата. Учил съм в дома на Хонами, при самия Хонами Коецу.

Докато произнасяше името на учителя си, Косуке гордо вдигна рамене.

— Интересно е това. Аз по случайност се познавам с вашия учител и неговата превъзходна майка — Мийошу.

Мусаши продължи с разказ за това, как срещна двамата в полето при Рендаиджи и по-късно прекара няколко дни в дома им.

Удивен, Косуке за миг внимателно го огледа.

— Да не би вие по някаква случайност да сте човекът, който преди няколко години вдигна в Киото голям шум, разбивайки училището Йошиока при Ичиджоджи? Струва ми се, името му беше Миямото Мусаши.

— Това е моето име.

Лицето на Мусаши леко поруменя. Косуке се отмести малко назад и се поклони почтително с думите:

— Простете ми. Не биваше да ви поучавам така. Представа нямах, че говоря с прочутия Миямото Мусаши.

— Не мислете повече за това. Вашите думи ми бяха от голяма полза. Характерът на Коецу сега се проявява в уроците, които е давал на своите ученици.

— Както, сигурен съм, знаете, семейство Хонами е служило на шогуните Ашикага. От време на време ги викат също да лъскат сабите на Императора. Коецу винаги е казвал, че японските саби се правят не за да се убиват или раняват с тях хора, а за да бъде поддържана императорската власт и да се брани страната, да бъдат усмирявани демоните и злото да бъде прогонвано. Сабята наистина е душата на самурая; той я носи не за друго, а за да поддържа своето достойнство. Тя е постоянно напомняне за човека, който властва над други и при това се стреми да следва Пътя на живота. Съвсем естествено е майсторът, който лъска саби, да трябва също да се грижи за духа на бойците, които си служат с тях.

— Колко вярно! — съгласи се Мусаши.

— Коецу казваше, че да видиш добра сабя значи да видиш свещената светлина, духа на мира и спокойствието в страната. Той мразеше да се докосва до лоши саби. Дори само от близостта на някоя такава му прилошаваше.

— Разбирам. Да не би да казвате, че сте доловили в моята сабя нещо лошо?

— Не, ни най-малко. Просто се чувствах малко потиснат. Откакто дойдох в Едо, съм работил над доста оръжия, обаче никой от притежателите им изглежда не се и догаждаше за истинското значение на една сабя. Понякога се съмнявам дали имат души, които да бъдат лъскани. Грижа ги е само как да разрежат някого на части или да му разцепят главата — с все шлема. Толкова е почнало да ми дотяга. Ето защо преди няколко дни окачих нова табела. Обаче, струва ми се, и това изглежда остава без големи последствия.

— А нали и аз дойдох да моля за същото? Разбирам как се чувствате.

— Е, това е началото. С вас нещата може да излязат малко по-различни. Обаче честно казано, когато видях това ваше острие, бях поразен. Всички тези грапавини и петна — петна, останали от човешка плът. Помислих си, че сте просто още някой безразсъден ронин, горд от себе си заради това, че е извършил сума безсмислени убийства.

Мусаши наведе глава. Това бе гласът на Коецу, излизащ от устата на Косуке.

— Благодарен съм ви за този урок — каза той. — Нося сабя от момче, но никога всъщност не съм се замислял достатъчно за духа, който обитава в нея. В бъдеще внимателно ще помня това, което казахте.

Косуке доби извънредно облекчен вид.

— В такъв случай ще излъскам сабята ви. Или по-скоро трябва да кажа, че смятам за чест за едного от моя занаят, че може да излъска душата на самурай като вас.

Здрачът се бе сгъстил и лампите — запалени. Мусаши реши, че е време да си тръгва.

— Почакайте — каза Косуке. — Имате ли друга сабя, която да носите, докато работя над тази?

— Не — имам само една дълга сабя.

— В такъв случай, защо не си изберете някоя да я замести? Никоя от сабите, които имам сега тук, боя се, не е особено добра, но елате да погледнете.

Той заведе Мусаши в задната стая, където извади от един скрин няколко саби и ги подреди на татамито.

— Може да вземете една от тези.

Въпреки скромното заявление на майстора, всички оръжия бяха с отлично качество. Мусаши трудно успя да направи избор сред това зашеметяващо разнообразие, но накрая се спря на една и веднага се влюби в нея. Дори само като я държеше в ръцете си, усещаше всеотдайността на онзи, който я е направил. Щом изтегли острието от ножницата, впечатлението му се потвърди — това наистина бе блестящ образец на майсторство, навярно от времето на Йошино през четиринадесето столетие. Макар мъчен от съмнението, че това оръжие е прекалено изискано за него, веднъж поднесъл го към светлината, той усети в ръцете си нежелание да го пуснат.

— Може ли да взема тази? — попита.

Не успя да добави думите „на заем“.

— Имате око на познавач — отбеляза Косуке, докато прибираше останалите саби.

За първи път в своя живот Мусаши бе обзет от алчност. Знаеше, че е безполезно веднага да отваря дума да купи сабята — цената далеч щеше да надхвърля неговите възможности. Но не успя да се сдържи.

— Не вярвам да имате намерение да продавате тази сабя, нали? — запита той.

— Защо не?

— Колко ще поискате за нея?

— Ще ви я отстъпя за толкова, за колкото я купих.

— И колко беше това?

— Двайсет златни монети.

Почти невъобразима за Мусаши сума.

— По-добре да ви я върна — каза той колебливо.

— Защо? — попита с озадачен вид Косуке. — Ще ви я заема, за колкото време пожелаете. Хайде, вземете я.

— Не — от това ще се почувствам дори по-зле. Достатъчно е, че сега така много я искам. Ако известно време я нося, мъчение за мен ще е да се разделя с нея.

— Наистина толкова ли се привързахте към това оръжие? — Косуке погледна сабята, после Мусаши. — Добре тогава, ще ви я дам като невеста, така да се каже. Обаче очаквам в замяна достоен подарък.

Мусаши съвсем се стресна — нямаше нищо, което да предложи.

— От Коецу чувах, че изрязвате статуи. За мен ще бъде чест, ако ми направите един образ на Канон. Това ще бъде достатъчно като заплащане за сабята.

Последната Канон, изрязана от Мусаши, бе онази, която остави в Хотенгахара.

— Подръка нямам нищо — каза той. — През следващите няколко дни обаче мога да изрежа нещо за вас. Ще може ли тогава да взема сабята?

— Разбира се. Не исках да останете с впечатление, че очаквам това от вас начаса. Впрочем, вместо да стоите в онази странноприемница, защо не дойдете да гостувате у нас? Имаме една стая, която не използваме.

— Би било чудесно — отвърна Мусаши. — Ако се преместя утре, бих могъл веднага да почна работа върху статуята.

— Елате да погледнете — покани го Косуке, също доволен и развълнуван.

Мусаши го последва по външния коридор, в края на който имаше половин дузина стъпала. Вместена между първия и втория етаж, без да е разположена точно на нито един от двата, се намираше една стая с площ осем рогозки. През прозореца Мусаши забеляза росните листа на една праскова.

Косуке посочи някакъв покрит със стридени черупки покрив и каза:

— Това там е работилницата ми.

Сякаш повикана с някакъв таен знак, съпругата на майстора се появи със саке и няколко дребни, но вкусни неща за хапване. Щом двамата мъже седнаха, преградата между домакин и гост начаса се изгуби. Отпуснаха се, протегнаха напред крака и заговориха откровено, забравили задръжките, които правилата за държание обикновено налагат. Разговорът естествено се насочи към любимата им тема.

— Всички на думи признават важността на сабята — започна Косуке. — Всеки ще ви каже, че сабята е „душата на самурая“ и че едно от трите свещени съкровища на страната е сабята. Обаче начинът, по който хората всъщност се отнасят към сабите, е възмутителен. В това включвам самураите и монасите, също както и гражданите. По едно време се бях заел да обикалям светилища и стари домове, където на времето е имало цели сбирки от красиви саби и мога да ви кажа, че положението е отчайващо.

Бледите страни на Косуке сега бяха поруменели. Очите му горяха от възбуда и слюнката, която се събираше в ъгълчетата на устата му, току хвръкваше на струйка право в лицето на неговия събеседник.

— Почти за никоя от прочутите стари саби не се полагат подобаващите грижи. В светилището Сува в област Шинано има над триста саби. Това може да се нарече безценно наследство, но аз успях да преброя едва пет, които не бяха ръждясали. Светилището Омишима в Ийо е прочуто със своята сбирка — три хиляди саби от най-различни столетия. След като обаче прекарах там цял месец, открих само десет, които да са в добро състояние. Това е позорно! — Косуке си пое дъх и продължи: — Работата изглежда е там, че колкото по-стара и по-известна е една сабя, толкова по-склонен е притежателят да я съхранява на място, за което е убеден, че е сигурно. Тогава обаче никой не може да я вземе, за да се погрижи за нея и острието все повече ръждясва. Такива собственици са като родители, които така ревниво закрилят децата си, че израстват глупаци. В случая с децата поне през цялото време се раждат нови и е без значение, ако някои оглупеят. Обаче сабите…

Като млъкна, за да преглътне слюнката, той още повече вирна слабите си рамене и с блеснали очи обяви:

— Вече имаме всички добри саби, които някога ще бъдат изковани. През време на междуособиците майсторите на саби станаха немарливи — не, направо некадърни! Забравиха уменията си и оттогава сабите стават само по-лоши. Единственото, което може да се направи, е по-добре да се грижим за сабите от по-старо време. Днешните майстори може да се опитват да подражават на някогашните саби, но никога няма да направят нещо толкова добро. Вие не се ли ядосвате, като си помислите за това?

Внезапно се изправи и възкликна:

— Само погледнете! — Извади една страховито дълга сабя и я постави пред госта, за да я разгледа. — Това е превъзходно оръжие, обаче е покрито с най-лошия вид ръжда.

Сърцето на Мусаши за миг спря. Сабята без съмнение беше „Дългия прът“ на Сасаки Коджиро. Заля го цял порой от спомени.

Овладя чувствата си и спокойно каза:

— Наистина доста е дълга, а? Трябва голям самурай да борави с нея.

— Навярно — съгласи се Косуке. — Няма много саби като тази. — Като извади острието, той го обърна с тъпата част към Мусаши и му го подаде за дръжката. — Вижте — каза. — Зле е ръждясала — тук и тук, и тук. Но той и така я използва.

— Ясно.

— Това е рядко произведение, навярно изковано през времето на Камакура. Много работа ще трябва, но навярно ще мога да я оправя. По тези много стари саби ръждата е само на относително тънък слой. Ако острието беше ново, никога нямаше да успея да махна петната. По новите саби петната от ръжда са като злокачествени израстъци — прояждат право сърцето на метала.

Като обърна сабята с гърба на острието към Косуке, Мусаши каза:

— Кажете, собственикът на тази сабя лично ли я донесе?

— Не. Бях по работа при господаря Хосокава и един от старшите служители, Ивама Какубей, ме помоли да се отбия на връщане в дома му. Така и направих, а той ми даде сабята да се заема с нея. Каза, че принадлежала на някакъв негов гост.

— Дръжката и ножницата също са хубави — отбеляза Мусаши, все още вперил очи в оръжието.

— Това е бойна сабя. Досега мъжът я носил на гърба си, обаче искал да я препасва отстрани, затова ме помолиха да преправя ножницата. Трябва да е много едър човек. Или пък има много умела ръка.

Сакето започваше да се отразява на Косуке. Езикът му нещо взе да се вдървява. Мусаши заключи, че е време да се сбогува, което възможно най-непринудено и направи.

Беше много по-късно, отколкото бе предполагал. В околността не светеше вече нищо.

Влязъл веднъж в странноприемницата, той опипом тръгна нагоре по стълбата към втория етаж. Имаше разстлани две постели, но и двете бях празни. Отсъствието на Йори го разтревожи, понеже се опасяваше, че момчето се скита изгубено по улиците на големия непознат град.

Слезе обратно долу и сбута нощния пазач, за да го събуди.

— Той още ли не се е върнал? — попита човекът, който изглеждаше дори по-изненадан от Мусаши. — Мислех, че е с вас.

Като знаеше, че докато Йори се върне, само ще гледа в тавана без да заспи, Мусаши пак излезе в лаково черната нощ и с кръстосани ръце застана под стряхата.