Ейджи Йошикава
Мусаши (101)

Крушов цвят

В мрачната, тържествена кедрова гора гласовете на скромните сврачки се смесваха с тези на божествения персийски славей и звучаха като скъпоценните звуци на легендарната птица Калавинка.

Двама мъже, слизащи от върха на планината Коя, където бяха посетили залите и пагодите на Конгобуджи и се поклонили във вътрешното светилище, спряха на малък извит мост между вътрешния и външния двор на храма.

— Нуиносуке — обади се тъжно по-възрастният мъж, — светът наистина е крехък и непостоянен, нали?

По домашно тъканата му наметка и простите хакама можеше да бъде взет за местен самурай, ако не бяха невероятно добрите му саби и това, че неговият спътник бе твърде изискан и пременен за придружител на самурай от селата.

— Нали ги видя? — продължи той. — Гробовете на Ода Нобунага, Акечи Мицухиде, Ишида Мицунари, Кобаякава Кинго — всичките само допреди няколко години бляскави, прочути пълководци. А онези покрити с мъх камъни там горе бележеха погребалните места на великите мъже от родовете Минамото и Тайра.

— Приятели и врагове… всички са заедно тук, нали?

— Всички те не са нищо повече от самотни камъни. Били ли са имена като Уесуги и Такеда наистина велики или ние просто сме го сънували?

— Чувствам се странно след всичко това. Някак си изглежда, че светът, в който живеем, е недействителен.

— Дали е така? Или недействително изглежда самото място?

— Хм-м. Кой знае?

— Кому, предполагаш, е хрумнало да нарече това място Моста на илюзиите?

— Името е добре подбрано, нали?

— Аз мисля, че илюзията е истина, точно както просветлението е действителност. Ако илюзиите бяха недействителни, светът нямаше да може да съществува. Самурай, който отдава живота си на своя господар, не може — дори и за миг — да си позволи да не вярва в нищо. Ето защо дзен, който аз упражнявам, е живият дзен. Това е дзен на покварения свят, дзен на ада. Един самурай, който трепери при мисълта за временността или презира света, не може да изпълнява своя дълг… Стига с това място. Хайде да се върнем към другия свят.

Той тръгна бързо, с учудващо твърда за мъж на неговата възраст крачка.

Щом забеляза монаси от Сейганджи, се намръщи и промърмори:

— Защо трябва да правят това?

Бе прекарал предната нощ в храма; сега около двайсетина млади свещеници бяха наредени отстрани на пътеката, чакащи да го изпратят, въпреки че се беше сбогувал още сутринта, именно за да избегне такъв род показност.

С любезни думи за сбогом мина между двете редици и се забърза надолу по пътя, без да обърне внимание на мрежата от долини, наречена Куджукутани. Едва когато отново навлезе в обикновения свят, си отдъхна. След съзнанието за собственото му способно на грешки човешко сърце мирисът на този свят дойде като облекчение.

— Здравейте, кои сте вие?

Въпросът дойде като изстрел, докато подминаха един завой на пътя.

— Вие кой сте? — попита Нуиносуке.

Добре сложеният, леко мургав самурай, застанал в средата на пътя, вежливо каза:

— Простете, ако съм сбъркал, но вие не сте ли Нагаока Садо, старши служител на господаря Хосокава Тадатоши?

— Аз съм Нагаока. Кой сте вие и как узнахте, че съм тук?

— Казвам се Дайсуке. Аз съм единственият син на Гесо, който се е оттеглил на връх Кудо.

Като видя, че името не събужда никакви спомени, Дайсуке допълни:

— Моят баща отдавна се е отказал от името си, но до битката при Секигахара е бил известен като Санада Саемоносуке.

— Искате да кажете Санада Юкимура?

— Да, господине — С неуместна при неговата външност срамежливост Дайсуке продължи: — Един свещеник се отби през къщата на баща ми тази сутрин и каза, че вие ще дойдете на връх Коя за кратко посещение. Макар да чухме, че пътувате скришом, баща ми реши, че ще бъде жалко да не ви покани да изпиете чаша чай заедно с него.

— Това е много любезно от негова страна — отговори Садо. Присви очи, замисли се около минута и накрая се обърна към Нуиносуке: — Мисля, че трябва да приемем, нали?

— Да, господине — отвърна той без особено въодушевление.

Дайсуке каза:

— Все още е сравнително рано, но баща ми ще сметне за чест, ако вие прекарате вечерта с нас.

Садо се поколеба за миг, чудейки се дали е разумно да приема гостоприемството на човек, смятан от рода Токугава за враг, след което кимна и каза:

— Можем да решим това по-късно, но ще бъде удоволствие за мен да седна с вашия баща на чаша чай. Не си ли съгласен, Нуиносуке?

— Да, господине.

Нуиносуке изглеждаше малко разтревожен, но щом тръгнаха надолу по пътя след Дайсуке, господар и подчинен се спогледаха заговорнически.

От селото при връх Кудо се изкачиха още малко нагоре по планината до имение малко настрана от другите къщи. Мястото бе оградено с ниска каменна стена, покрита отгоре с преплетена трева, по всичко напомняше полуукрепените къщи на по-низшите областни военни повелители, но в края на краищата оставяше впечатление повече за изящество, отколкото за войнственост.

— Баща ми е ей там, в постройката със сламения покрив — каза Дайсуке, щом минаха през вратата.

Вътре имаше малка градина, достатъчна да осигури лук и зеленчуци за сутрешна и вечерна супа. Главната къща се издигаше пред една скала; близо до страничната тераса имаше малка бамбукова горичка, отвъд която се виждаха още две къщички.

Нуиносуке коленичи на терасата пред стаята, в която бе поканен Садо, който седна и отбеляза:

— Много е спокойно тук.

След няколко минути една млада жена, изглежда съпругата на Дайсуке, поднесе чай и излезе.

Докато чакаше своя домакин, Садо огледа околността — градината и долината. Долу беше селото, а в далечината — странноприемниците на градчето Камуро. Мънички цветчета бяха разцъфтели в мъха, пропълзял по надвисналия сламен покрив и се усещаше приятния аромат на рядък тамян. Въпреки че не го виждаше, можеше да чуе потока, течащ през бамбуковата горичка.

Самата стая извикваше усещането за спокойна изисканост — внимателно напомняне, че собственикът на това скромно жилище е вторият син на Санада Масаюки, господаря на крепостта Уеда с доход от 190 000 крини ориз.

Подпорите и гредите на покрива бяха тънки, таванът — нисък. Стената в малката ниша бе направена от грубо замазана червена глина. Вместо цветя в нишата имаше едничко клонче от цъфнала круша, сложено в тясна ваза в жълт и светлозелен цвят. Садо си помисли за „самотния цвят на круша, окъпан от пролетния дъжд“ на По Чю-и и за любовта, която свързвала китайския император и Ян Куей-фей, както за това пише в Чан Хе Ке. Стори му се, че дочува безмълвно хлипане.

Погледът му се премести към надписа, който висеше над нишата. Йероглифите, големи и опростени, гласяха „Хококу Даймиоджин“ — името, дадено на Хидейоши, когато бе обожествен след смъртта си. На едната страна, с много по-малки знаци, бе направена бележката, че това е дело на сина на Хидейоши, Хидейори, когато е бил на осем години. Чувствайки, че ще прояви неуважение към паметта на Хидейоши, ако се обърне с гръб към надписа, Садо само се измести леко настрани. Докато го правеше, изведнъж осъзна, че приятната миризма не идва от сега запален тамян, а е уталожената миризма на тамяна слаган тук всяка сутрин и вечер, за да пречисти стаята в чест на Хидейоши. Можеше да се предположи, че всекидневно се правеше и дар от саке, като за признато шинтоистко божество.

„Аха, помисли си той, истина е, че както се говори, Юкимура е много предан на Хидейоши.“ Това, което не можеше да проумее бе, защо Юкимура не е скрил надписа. Той имаше славата на непредсказуем мъж, мъж на сенките, който се спотайва и чака благоприятния миг да се завърне в средището на държавния живот. Нямаше нужда от напрягане на въображението, за да си представи как гостите по-късно ще докладват за отношението му към правителството на Токугава.

По външния коридор се чуха приближаващи се стъпки. Мъничкият, слаб човек, който влезе в стаята, носеше връхна дреха без ръкави и само една къса сабя, препасана отпред на обито му. Всичко в него говореше за сдържана скромност.

Юкимура падна на колене, поклони се до пода и каза:

— Простете, че пратих сина си да ви доведе и че прекъснах пътуването ви.

Тази проява на смирение накара Садо да се почувства неудобно. От правна гледна точка, Юкимура се бе отказал от високото си положение. Сега той бе само ронин, приел будисткото име Деншин Гесо. Въпреки това беше син на Санада Масаюки, а неговият по-голям брат Нобоюки беше даймио и имаше близки връзки с Токугава. Като обикновен служител, Садо беше с много по-нисък ранг.

— Не би трябвало да ми се кланяте по този начин — каза той, като отвърна на поздрава. — Неочаквана чест и удоволствие е да ви видя отново. Радвам се да открия, че сте в добро здраве.

— Вие също изглеждате добре — отговори Юкимура, който се отпусна, докато Садо все още се покланяше. — Радвам се, че господарят Тадатоши се е завърнал без премеждия в Будзен.

— Благодаря ви. Минаха три години, откакто господарят Юсай премина отвъд, така че той реши, че вече е време.

— Толкова отдавна ли беше?

— Да. Аз самият бях в Будзен, въпреки че нямам никаква представа каква полза би могъл да има господаря Тадатоши от старец като мен. Знаете, че съм служил при баща му и дядо му.

Щом приключиха с любезностите и започнаха да си говорят за това и онова, Юкимура запита:

— Виждали ли сте напоследък нашият дзен-учител?

— Не, от много време не съм чувал нищо за Гудо. Това ми напомня, че именно в неговата стая за медитация ви видях за пръв път. Вие бяхте още момче тогава и бяхте с баща си.

Садо се усмихна щастливо, когато се върна назад във времето, когато бе назначен да надзирава строежа на Шумпоин — сграда, която родът Хосокава бе дарил на Мьошинджи.

— Много буйни глави идваха при Гудо, за да загладят острите ръбове — спомни си Юкимура. — Той ги приемаше всичките, без да го е грижа дали са млади или стари, даймио или ронин.

— Всъщност, мисля си, че той особено харесваше младите ронини — замислено произнесе Садо. — Обичаше да казва, че истинският ронин не търси слава или изгода, не се подмазва с услуги на силните, не се опитва да користи властта в своя полза, не се смята над нравствените преценки. Вместо това е с широк ум като плуващите облаци, бърз на действия като дъжда и доволен в бедността. Никога не си поставя някакви цели и никога не таи злоба и недоволство.

— Вие си спомняте това след всичките тези години? — попита Юкимура.

Садо незабележимо кимна.

— Той също така твърдеше, че да намериш истински самурай е също толкова трудно, колкото да намериш перла в голямото синьо море. Заровените кости на безчет ронини, пожертвали своя живот за доброто на Япония, сравняваше със стълбове, които крепят страната.

Щом каза това, Садо погледна право в очите Юкимура, но последният като че ли не забеляза намека за себе си.

— Това ми напомня — каза той, — че един от ронините, които по онова време седяха в нозете на Гудо, бе някакъв младеж от Мимасака на име Миямото…

— Миямото Мусаши?

— Точно така, Мусаши. Той ме впечатли като много задълбочен човек, въпреки че тогава бе само на двайсет и кимоното му беше винаги мръсно.

— Трябва да е същият.

— Значи го помните?

— Не — едва наскоро чух за него, докато бях в Едо.

— Той е човек, който трябва да бъде държан под око. Гудо казваше, че подходът му към дзен бил обещаващ, затова аз го наблюдавах. После той внезапно изчезна. Година или две по-късно дочух, че той е спечелил блестяща победа срещу дома Йошиока. Тогава, спомням си, си помислих, че Гудо е имал много точна преценка за хората.

— Попаднах на него съвсем случайно. Той беше в Шимоза и даваше на селяните пример как да се защитават срещу грабители. По-късно им помогна да превърнат една пустееща земя в оризище.

— Мисля си, че той може да е истинския ронин, който имаше предвид Гудо — перлата в морето.

— Наистина ли мислите така? Аз го препоръчах на господаря Тадатоши, но се страхувам, че наистина да го открие човек е трудно като да намери бисер. За едно нещо може да бъдете сигурен. Ако такъв самурай заеме служебен пост, това няма да е заради облагите от доходите. Той ще е загрижен доколко неговата работа съвпада с идеалите му. Може да се получи така Мусаши да предпочете връх Кудо пред дома Хосокава.

— Какво?

Садо с кратък смях зачеркна забележката си, сякаш е била грешка на езика.

— Вие се шегувате, разбира се — каза Юкимура. — При сегашните обстоятелства трудно бих могъл да си позволя да наема слуга, още по-малко пък известен ронин. Съмнявам се, че Мусаши би дошъл, дори и да го поканя.

— Няма защо да отричам, — заяви Садо, — а и не е тайна, че родът Хосокава са на страната на Токугава. Всеки знае, че вие сте подкрепата, на която най-много се осланя Хидейори. Щом видях надписа в нишата, останах впечатлен от вашата вярност.

Юкимура, изглежда обиден, отвърна:

— Този свитък ми бе даден от едно лице в крепостта Осака да замести възпоменателния портрет на Хидейоши. Внимавам да се грижа добре за него. Но Хидейоши е мъртъв.

Преглътна и продължи:

— Времената се променят, разбира се. Не е нужно да си много вещ, за да видиш, че за Осака са настъпили лоши дни, докато силата на рода Токугава продължава да расте. Но по природа аз не съм способен да сменям верността си и да служа на втори господар.

— Чудя се дали хората ще повярват, че е толкова просто. Ако мога да говоря откровено, всеки твърди, че Хидейори и майка му ви снабдяват с големи суми всяка година и че с едно махване на ръката сте можели да съберете пет или шест хиляди ронини.

Юкимура се изсмя пренебрежително.

— Няма нито дума вярна в това. Казвам ви, Садо, няма нищо по-лошо от това хората да ви изкарват нещо повече от онова, което сте.

— Не можете да ги обвинявате. Вие отидохте при Хидейоши още съвсем млад и той ви хареса повече от който и да е друг. Разбрах, че са чули баща ви да казва, че вие сте Кусуноки Масашиге или Кун-Мин на нашето време.

— Карате ме да се чувствам неудобно.

— Не е ли вярно?

— Желая да прекарам остатъка от дните си тук, на спокойствие в сянката на планината, където е съхранен закона на Буда. Това е всичко. Не съм човек на бляскавия живот. Достатъчно ми е, да мога малко да разширя нивите си, да доживея да видя родено детето на моя син, да имам прясно направена юфка по време на дъждовния сезон, да ям прясна зеленина през пролетта. Освен всичко това бих желал да имам дълъг живот, далеч от война или слухове за нея.

— Наистина ли това е всичко, което искате? — попита меко Садо.

— Може да се смеете, но аз прекарвам свободното си време в четене на Лао Цзъ и Чуан-цзъ. Заключението, до което достигнах е, че животът е, за да му се наслаждаваме. Без наслада, какъв е смисълът от съществуването?

— Виж ти, виж ти — възкликна с чувство на изненада Садо.

Двамата разговаряха още около час над чаши пресен чай, поднесени от съпругата на Дайсуке.

Накрая Садо каза:

— Опасявам се, че се застоях и ви губих времето с моето бърборене. Нуиносуке, ще тръгваме ли?

— Не бързайте толкова — помоли Юкимура. — Синът ми и жена му са приготвили малко юфка. Бедна селска храна, но аз бих желал да я споделите с нас. Ако имате намерение да спрете в Камуро, имате достатъчно време.

Точно тогава се появи Дайсуке да попита баща си дали е готов да поднасят вечерята. Юкимура се изправи и тръгна напред по коридора, който водеше към задната част на къщата.

След като бяха настанени, Дайсуке предложи на Садо чифт пръчици с думите:

— Страхувам се, че храната не е достатъчно добра, но опитайте все пак.

Съпругата му, несвикнала около нея да има чужди хора, срамежливо поднесе чаша саке, която Садо учтиво отказа. Двамата с Дайсуке останаха още малко, след което се оттеглиха.

— Какъв е този шум, който чувам? — попита Садо.

Звукът приличаше на удари от стан, макар да бе по-силен и с друг оттенък.

— А, това ли? Това е дървено колело за направата на въжета. Съжалявам, че трябва да го кажа, но трябваше да накарам семейството си и слугите да плетат въжета, които продаваме, за да се подпомогнем парично. — После добави: — Ние всички сме свикнали с шума, но за друг човек, предполагам, може би е досаден. Ще им кажа да спрат.

— Не, всичко е наред. Не ми пречи. Не искам да си мисля, че съм станал причина да прекъснете работата си.

Щом започна да яде, Садо се замисли за храната, която в някои случаи сочи състоянието на човека. Тук обаче не откри нищо. Юкимура въобще не приличаше на младия самурай, когото познаваше преди години, а сякаш нарочно бе покрил сегашното си положение с неяснота.

След това си помисли за звуците, които бе чул — кухненски шумове, стъпки и на няколко пъти — звън от броене на монети. Онези даймио, чиито имоти бяха отнети, като правило не бяха свикнали на физически труд и рано или късно скъпоценностите, които можеха да продадат, свършваха. Възможно бе крепостта Осака да не е вече източник на доходи. Все пак, мисълта за Юкимура в затруднено материално положение бе някак си обезпокоителна.

Садо бе наясно, че домакинът му може би се опитва да сглоби откъслеци от разговора, за да си изгради представа как вървят нещата в дома Хосокава, но нямаше сигурен признак за това. Засега правеше впечатление обаче, че Юкимура не го е питал за неговото посещение на връх Коя. Садо би отговорил с готовност, защото в това нямаше нищо тайно. Преди много години Хосокава Юсай бе изпратен от Хидейоши до Сейганджи и доста време останал там. Бе оставил след себе си книги, някои писания и няколко лични вещи: Садо ги прегледа, подреди и уговори с храма да ги изпратят на Тадатоши.

Нуиносуке, който не бе мръднал от терасата, хвърли неспокоен поглед към задната част на къщата. Отношенията между Едо и Осака бяха най-малкото обтегнати. Защо Садо поема подобен риск? Точно сега не можеше да си представи Садо в някаква опасност, но бе чул, че господарят на областта Кии, Асано Нагаакира имал указания внимателно да наблюдава връх Кудо. Ако някой от хората на Асано докладва, че Садо е направил тайно посещение при Юкимура, шогунатът щеше да се настрои подозрително към рода Хосокава.

„Ето сега“, помисли си той, когато вятърът внезапно изви между цветята в градината. Бързо се събраха черни облаци и почна да ръми.

Той побърза надолу по коридора и обяви:

— Заваля, господине. Ако смятаме да тръгваме, мисля, че сега е времето.

Благодарен от възможността да се откъсне, Садо се изправи веднага.

— Благодаря ви, Нуиносуке — каза той. — Непременно трябва да тръгваме.

Юкимура не настоя Садо да пренощува при тях. Той извика Дайсуке и съпругата му и каза:

— Дайте на нашите гости няколко сламени шапки срещу дъжд. А ти, Дайсуке ще ги придружиш до Камуро.

При портата, след като изрази благодарността си от гостоприемството на Юкимура, Садо каза:

— Сигурен съм, че отново ще се срещнем в скоро време. Може би ще бъде някой друг дъждовен ден, а може и да духа силен вятър. Дотогава ви желая най-добро здраве.

Юкимура се усмихна и кимна. Да, в скоро време… за миг всеки един от тях видя в мислите си другия, яхнал кон и носещ копие. В настоящето обаче бяха само покланящият се сред ронещи се прасковени листенца домакин и заминаващият си гост с нашарена на черти от дъжда сламена шапка.

— Няма да вали много — отбеляза Дайсуке, докато вървяха бавно надолу по пътя. — По това време на годината ежедневно има такъв лек дъжд.

Все още обаче облаците над долината Сенджо и върховете на Коя изглеждаха заплашителни и те несъзнателно ускориха крачка.

Щом навлязоха в Камуро, бяха посрещнати от гледката на мъж, вързан заедно с наръчи от съчки на гърба на един кон толкова здраво, че не можеше да помръдне. Конят водеше облечен в бяло монах, който извика Дайсуке по име и се затича към него. Този се престори, че не го забелязва.

— Някой ви вика — обади се Садо и се спогледа с Нуиносуке.

Принуден да обърне внимание на монаха, Дайсуке възкликна:

— О, Риншобо. Съжалявам, не ви видях.

— Идвам направо от прохода Киими — каза монахът с висок, възбуден глас. — Мъжът от Едо — този, за когото ни казаха да внимаваме — ми попадна пред погледа в Нара. Би се доста, но го хванахме жив. Сега, стига да го откараме в Гесо и го накараме да се разприказва, може да разберем…

— Какви ги говориш? — прекъсна го Дайсуке.

— Мъжът на коня. Той е шпионин от Едо.

— Не можеш ли да млъкнеш, глупак такъв! — изсъска Дайсуке. — Знаеш ли кой е човекът с мен? Нагаока Садо от дома Хосокава. Рядко имаме честта да го видим и аз нямам намерение да допусна да ни безпокоиш с глупавите си шеги.

Погледът на Риншобо към двамата пътници издаде изненадата му. „Домът Хосокава!“, едва се сдържа да не извика той.

Садо и Нуиносуке се опитваха да изглеждат спокойни и безразлични, но вятърът силно духаше в дъждовните им шапки, караше ги да пляскат с ръце като жерави с крилата си и почти проваляше усилията им.

— Защо? — попита тихо Риншобо.

Дайсуке го дръпна леко на една страна и му заговори шепнешком. Щом той се върна при гостите си, Садо каза:

— Защо вече не тръгвате обратно? Не бих желал да ви създавам повече труд.

След като остана да ги гледа, докато се изгубят от погледа, Дайсуке каза на монаха:

— Как може да си толкова глупав? Не знаеш ли поне да си отваряш очите, преди да си отвориш устата? Баща ми няма да е доволен от това, което ще чуе.

— Да, господине. Съжалявам. Не знаех.

Независимо от расото си мъжът не бе свещеник. Казваше се Ториуми Бендзо, един от главните служители на Юкимура.