Ейджи Йошикава
Мусаши (38)

Майчина любов

— Кой е там? — извика Оцу и остави шиенето си.

Тя плъзна настрана шоджито, което преграждаше терасата, но не видя никого. Настроението й се помрачи. Надяваше се да е Джотаро. Сега имаше нужда от него повече от всякога.

Още един ден на пълна самота. Не можеше да задържи мислите си върху ръкоделието.

Тук, под Кийомидзудера, в подножието на хълма Санен, улиците бяха мръсни, но зад къщите и дюкянчетата имаше бамбукови горички и малки открити ливади, където цъфтяха камелии и бе започнал да пада сливов цвят. Точно тази странноприемница бе особено любима на Осуги. Отсядаше тук всеки път, когато дойдеше в Киото, и стопанинът винаги й предоставяше същата тиха отделна къщичка. Зад постройката имаше група дървета, част от съседната градина; отпред беше засадена зеленчукова леха, зад която се намираше винаги оживената кухня на странноприемницата.

— Оцу! — извика един глас от кухнята. — Време е за обяд. Може ли да ти го донеса сега?

— Обяд ли? — попита Оцу. — Ще ям със старицата, когато се върне.

— Тя каза, че ще се забави до късно. Сигурно няма да я видим до вечерта.

— Не съм гладна.

— Не виждам как издържаш да ядеш толкова малко.

Над двора се стелеше дим от борови съчки, идващ от близките грънчарски пещи. Когато ги запалеха, винаги имаше много пушек. Щом обаче той се разсея, небето бе по-синьо от когато и да било.

От улицата дойде шум от коне и от стъпките и гласовете на тръгналите към храма поклонници. Тъкмо от тези минувачи разказът за победата на Мусаши над Сеиджуро стигна до ушите на Оцу. Лицето на Мусаши изникна пред очите й. „Джотаро трябва да е бил онзи ден при Рендаиджи, помисли си тя. Защо не дойде да ми разкаже?!“

Не можеше да си представи, че момчето я е търсило и не е успяло да я открие. Минаха двайсет дни, а той знаеше, че е отседнала в подножието на хълма Санен. Може да е болен, но и това не й се вярваше много; Джотаро не е от тези, които лесно се разболяват. „Сигурно си играе някъде с хвърчило и се забавлява“, каза си тя и тази мисъл малко я подразни.

А може той да я чака. Не се бе връщала в дома на Карасумару, макар да му обеща, че скоро ще се появи.

Не беше в състояние да отиде където и да е, тъй като й бе забранено да излиза от странноприемницата без позволението на Осуги. Старицата явно бе казала на стопанина и прислугата да я държат под око. Винаги, когато хвърлеше дори поглед към улицата, някой я питаше: „Ще излизаш ли, Оцу?“ Въпросът звучеше невинно, но значението му не й убягваше. При това единственият начин да прати писмо беше да го повери на хората от странноприемницата, на които бе заръчано да задържат всяко съобщение, което тя би се опитала да предаде.

В тази част на града Осуги бе нещо като местна знаменитост и хората лесно можеха да бъдат убедени да изпълняват, каквото тя им каже. Доста от продавачите, носачите и каруцарите я бяха видели как се прояви предишната година, когато отправи в Кийомидзудера предизвикателство към Мусаши. Въпреки цялата й избухливост те се отнасяха към нея с някаква смес от привързаност и страхопочитание.

Докато Оцу правеше пореден опит да съшие наново пътните дрехи на Осуги, разделени по шевовете, за да се изперат по-добре, вън изникна някаква сянка и тя чу непознат глас да казва:

— Чудя се дали съм попаднала на правилното място.

Една млада жена бе влязла по покрития коридор, който идваше от улицата и сега стоеше под сливата между две лехи с лук. Изглеждаше неспокойна и малко притеснена, но явно нямаше охота да се връща.

— Тук странноприемницата ли е? На входа на коридора има един фенер, на който така пише — обърна се тя към Оцу.

Оцу трудно успя да повярва на очите си, толкова болезнен бе внезапно събуденият в нея спомен.

Като си мислеше, че е сбъркала нещо, Акеми колебливо додаде:

— Коя сграда точно е ханът? — После, като се огледа наоколо, забеляза сливовите цветове и възкликна: — Ах, колко са красиви!

Оцу гледаше момичето, без да му отвръща нищо.

Зад ъгъла на странноприемницата бързешком се появи един прислужник, когото някое от момичетата в кухнята бе повикало.

— Входа ли търсите? — попита той.

— Да.

— На ъгъла е, точно вдясно от коридора.

— Ханът право към улицата ли гледа?

— Така е, но стаите са тихи.

— Бих искала някоя, където да мога да влизам и излизам, без хората да ме гледат. Мислех, че тук странноприемницата е по-навътре от улицата. Тази къщичка към нея ли е?

— Да.

— Вижда ми се хубаво и тихо място.

— В главната постройка също имаме много хубави стаи.

— Там изглежда е настанена тази жена, но не може ли и аз да взема някоя стая?

— Ами, има още една госпожа. Боя се, че е възрастна и доста раздразнителна.

— О, за мен няма значение, стига тя да е съгласна.

— Ще трябва да я питам, като се върне. Сега е излязла.

— Може ли дотогава да ми дадете някоя стая да си почина.

— С удоволствие.

Прислужникът поведе Акеми по коридора и остави Оцу със съжалението, че не се възползва от възможността да зададе няколко въпроса. Само ако можеше да се научи да е малко по-дръзка, помисли тя тъжно.

За успокоение на своите ревниви подозрения Оцу упорито уверяваше себе си, че Мусаши не е от мъжете, които биха си губили времето с други жени. От онзи ден нататък обаче увереността й доста намаля. „Тя е имала повече възможности да бъде близо до Мусаши… Сигурно е много по-умна от мен и по-добре знае как да спечели сърцето на един мъж.“

До онзи ден възможността да се появи друга жена никога не бе минавала през ума й. Сега тя горчиво размишляваше над това, което смяташе за свои слабости. „Просто не съм хубава… Не съм и много умна… Нямам нито родители, нито близки, заради които да съм привлекателна за женитба.“ Като се сравняваше с други жени, струваше й се, че голямата надежда на нейния живот е просто нелепо недостижима за нея и е дързост да мечтае, че Мусаши ще бъде неин. Вече не можеше да събере същата смелост, която я накара да се покатери по старото дърво в онази убийствена буря.

„Само да имах помощта на Джотаро!“, жалеше Оцу. Струваше й се дори, че вече се е състарила. „В Шиподжи още имах малко от невинността, която има сега Джотаро. Ето защо успях да освободя Мусаши.“ И тя заплака над ръкоделието си.

 

 

— Тук ли си, Оцу? — попита властно Осуги. — Какво правиш там сама в тъмното?

Без момичето да забележи, мракът се бе спуснал.

— О, веднага ще запаля лампа — каза тя виновно, стана и тръгна към задната стаичка.

Осуги влезе, седна и хвърли студен поглед към гърба на Оцу.

Момичето постави лампата до нея и се поклони.

— Трябва да сте изморена. Какво правихте днес?

— Трябва да се сетиш, без да питаш.

— Да ви разтрия ли малко краката?

— Краката ми не са много зле, обаче последните три-четири дни нещо ми се схващат раменете. Сигурно е от времето. Ако искаш, поразтрий ги малко.

В същото време Осуги си мислеше, че само още малко ще трябва да търпи това ужасно момиче, само докато намери Матахачи и го накара да поправи грешката си от миналото.

Оцу коленичи зад нея и се зае с раменете й.

— Много са ви се схванали, а? Трябва да ви боли като дишате.

— Не е като да ми са се запушили дробовете или нещо такова. Но вече остарявам. Някой ден може нещо отведнъж да ме порази и да умра.

— О, това няма да стане. У вас има повече живот, отколкото у повечето млади хора.

— Може и така да е, но помисли си за чичо Гон. Беше толкова жизнен, а после отведнъж всичко свърши. Хората не знаят какво може да им се случи. За едно обаче не може да има съмнение. За да поддържам живеца у себе си, ми стига само да мисля за Мусаши.

— Грешите за Мусаши. Той не е лош човек.

— Да, да, така е — отвърна старицата и леко се навъси. — В крайна сметка той е човекът, когото ти толкова обичаш, че заряза заради него сина ми. Не бива да ти говоря лоши неща за него.

— О, не е това!

— Така ли? Нали обичаш Мусаши повече от Матахачи? Защо не си го признаеш?

Оцу млъкна и старицата продължи:

— Когато намерим Матахачи, ще поговоря с него и ще уредим всичко, както ти поискаш. След това обаче, сигурно ще се втурнеш право при Мусаши и двамата ще злословите за нас до края на дните ни.

— Защо мислите така? Аз не съм такъв човек. Не съм забравила колко много направихте на времето за мен.

— Как само говорите днешните млади момичета! Не знам как успявате да сте толкова трогателни. Аз самата съм искрена жена. Не мога да крия чувствата си зад сума ти умни приказки. Знай, че ако се омъжиш за Мусаши, ще си мой враг. Ха-ха-ха! Трябва да ти е досадно да ми разтриваш раменете.

Момичето не отговори.

— За какво плачеш?

— Не плача.

— А какво е това, което ми капе по врата?

— Простете. Не можах да се сдържа.

— Стига! Все едно ме е полазила буболечка. Стига си жалила за Мусаши и давай малко по-силно!

В градината се появи някаква светлина. Оцу си помисли, че трябва да е прислужницата, която обикновено им носеше по това време вечерята, но се оказа, че е един свещеник.

— Моля за извинение — каза той, като стъпи на терасата. — Това ли е стаята на вдовицата Хониден? А, ето ви и вас.

Фенерът, който носеше, беше надписан: „Кийомидзудера на връх Отова“.

— Сега нека ви обясня — започна той. — Аз съм свещеник в Шиандо, горе на хълма. — Сложи фенера на земята и извади от кимоното си писмо. — Тази вечер, тъкмо преди залез-слънце, някакъв млад ронин, не знам кой беше, дойде в храма и попита дали там не идвала да се моли една възрастна госпожа от Мимасака. Казах му, че не, но от време на време при нас идва една набожна жена, която отговаря на неговото описание. Той помоли за четка и написа това писмо. Помоли ме да го предам на госпожата, когато дойде следващия път. Чух, че сте отседнала тук и тъй като и бездруго отивам към улица Годжо, се отбих да ви го предам.

— Много любезно от ваша страна — отвърна сърдечно Осуги.

Тя предложи на монаха възглавница, но той веднага си тръгна.

„Сега какво?“, помисли си старицата. Разтвори писмото и докато го четеше, цветът на лицето й се промени.

— Оцу — повика тя.

— Да, какво има? — отвърна от задната стая момичето.

— Няма нужда да правиш чай. Той вече си тръгна.

— Така ли? Но защо тогава вие не го изпиете?

— Как смееш да ми поднасяш чая, който си приготвила за него? Аз да не съм отходен канал?! Забрави за тоя чай и се обличай!

— Излизаме ли?

— Да. Тази вечер ще направим уговорката, на която се надяваш.

— О, значи писмото е от Матахачи.

— Това не те засяга.

— Много добре. Ще ида да помоля да ни донесат вечерята сега.

— Не си ли яла още?

— Не, чаках да се върнете.

— Все глупости правиш. Аз ядох навън. Е, вземи си малко ориз и туршия, но побързай!

Преди Оцу да тръгне за кухнята, старицата добави:

— Довечера в планината ще е студено. Ти заши ли ми наметалото?

— Имам още малко работа по кимоното ви.

— Не казах кимоно, а наметало. Оставих ти и него да го направиш. И изпрала ли си ми чорапите? Връзките на сандалите ми са се разтегнали. Поръчай да донесат нови.

Нареждането дойде така бързо, че на Оцу не й остана време да отговори, какво остава да го изпълни. Въпреки това се чувстваше безсилна да се възпротиви. Сърцето й сякаш се свиваше от страх и трепет пред старата фурия.

Не можеше да става и дума да се нахрани. След няколко минути Осуги обяви, че е готова за излизане.

Оцу остави чифт нови сандали на края на терасата и каза:

— Вие вървете. Аз ще ви настигна.

— Взела ли си фенер?

— Не…

— Тъпачка! Да не си очаквала от мен да се препъвам по склона без светлина? Иди да вземеш един на заем от странноприемницата.

— Простете. Не се сетих.

Оцу искаше да разбере къде отиват, обаче не попита, понеже знаеше, че ще предизвика гнева на Осуги. Донесе фенера и мълчаливо тръгна първа нагоре по хълма. Въпреки цялата караница се чувстваше бодра. Писмото трябва да е от Матахачи, а това означава, че тази вечер въпросът, който от толкова години я мъчи, ще бъде разрешен. „Веднага щом уредим всичко, помисли си, ще отида в дома на Карасумару. Трябва да се видя с Джотаро.“

Пътят нагоре не беше лесен. Трябваше да вървят внимателно, за да избягват падналите камъни и дупките по пътеката. В нощната тишина шумът на водопада се чуваше по-силно, отколкото през деня.

След време Осуги се обади:

— Сигурна съм, че това е свещеното място на бога на планината. А, ето я и табелата: „Череша на планинския бог“.

— Матахачи! — извика тя в тъмното. — Матахачи! Тук съм.

Треперещият глас и преливащото от майчинско чувство изражение на лицето поразиха Оцу. Никога не бе очаквала да види Осуги така разтревожена за сина си.

— Пази фенера да не изгасне! — сопна й се старицата.

— Ще внимавам — отвърна прилежно Оцу.

Старата жена промърмори под носа си:

— Няма го. Просто го няма тук.

Вече бе обиколила светилището, но го направи още веднъж.

— В писмото ми казва да дойда при храма на планинския бог.

— За тази вечер ли пише?

— Не пише нито за днес, нито за утре или за друго определено време. Питам се дали това момче някога ще порасне. Не виждам защо не можеше да дойде в странноприемницата, но май му е неудобно заради това, което стана в Осака.

— Шшт! — дръпна я Оцу за ръкава. — Това може да е той. Някой се качва по хълма.

— Синко, ти ли си това? — извика Осуги.

Мъжът подмина, без дори да ги погледне и тръгна право към задната част на малкия храм. След малко се върна, спря се до тях и нахално загледа Оцу в лицето. Когато мина първия път, тя не го позна, но сега се сети кой е — самураят, който на Нова година седеше под моста.

— Вие двете сега ли се качихте на хълма? — попита Коджиро.

Въпросът дойде така неочаквано, че нито Оцу, нито Осуги успяха да отвърнат. Изненадата им само се засили от вида на шарените дрехи на Коджиро.

Той насочи пръст в лицето на Оцу и продължи:

— Търся едно момиче някъде на твоята възраст. Казва се Акеми. Малко е по-дребна от теб и лицето й е по-валчесто. Възпитана е в чайна и се държи чудато за възрастта си. Някоя от вас виждала ли я е наоколо?

Двете поклатиха мълчаливо глави.

— Много необичайно. Един човек ми каза, че я виждали в околността. Сигурен бях, че е нощувала в някоя от залите на този храм.

Обръщаше им толкова малко внимание, че изглеждаше да говори на себе си. Промърмори още нещо и после си тръгна.

Осуги цъкна с език.

— Още един нехранимайко. Има две саби, значи явно е самурай, обаче видя ли го как е облечен? И тръгнал да търси някаква жена по това време на нощта! Е, явно видя, че не е някоя от нас двете.

Макар да не спомена това на Осуги, Оцу имаше силно подозрение, че търсеното от мъжа момиче е това, което влезе същия следобед в странноприемницата. Каква ли може да е връзката между Мусаши и момичето, между момичето и мъжа?

— Да се връщаме — каза Осуги със смес от разочарование и примирение в гласа.

Пред Хонгандо, където на времето Осуги се бе сблъскала с Мусаши, те пак попаднаха на Коджиро. Изгледаха се взаимно, но не си размениха и дума. Осуги го проследи с поглед, докато се качваше нагоре към Шиандо, после се извърна и тръгна право надолу по склона на хълма Санен.

— Очите на този човек ме плашат — промърмори си тя, — също като тези на Мусаши.

В същия миг погледът й улови някакво бегло раздвижване и преведените й рамене рязко потръпнаха.

— У-у-у! — изви тя като кукумявка.

Иззад един голям кедър някаква ръка й махна да се приближи.

— Матахачи! — прошепна си Осуги, която реши, че е много трогателно, дето той не иска да бъде видян от никой друг, освен от нея.

Тя извика на Оцу, която вече се бе отдалечила на петдесет-шестдесет крачки по-надолу по склона:

— Оцу, продължавай напред. Обаче да не отидеш много надалеч. Чакай ме на онова място, дето му казват Чиримадзука. Ще дойда при теб след няколко минути.

— Добре — отвърна момичето.

— И да не изчезнеш някъде! Държа те под око. Няма смисъл да се опитваш да бягаш.

След това Осуги бързо изтича до дървото.

— Ти си, нали, Матахачи?

— Да, майко.

Ръцете му се протегнаха в тъмното и стиснаха нейните, сякаш от години е чакал да я види.

— Какво правиш зад това дърво? Боже, ръцете ти са студени като лед!

Загрижеността й почти я докара до сълзи.

— Трябваше да се скрия — обясни Матахачи и замърда неспокойно очи. — Този човек, който мина оттук преди малко — нали го видя?

— Мъжът с дългата сабя на гърба ли?

— Да.

— Познаваш ли го?

— Може да се каже. Това е Сасаки Коджиро.

— Какво?! Мислех, че ти си Сасаки Коджиро.

— А?

— В Осака ми показа свидетелството си и това беше името, което стоеше на него. Нали каза, че това е новото ти име?

— Така ли съм казал? Ами, не е било истина… Днес, докато се качвах насам, зърнах Коджиро. Преди два дни доста си изпатих от него, затова се крия, за да съм му далеч от погледа. Ако се върне насам, може да я загазя.

Осуги остана толкова стресната, че не знаеше какво да каже. Забеляза обаче, че Матахачи сега е по-слаб отпреди. Това и притесненото му положение само засилиха любовта й към него — поне точно в този момент.

— Всичко това е без значение — рече тя с вид, който показваше, че не желае да слуша подробностите. — Кажи, сине, знаеше ли, че чичо Гон умря?

— Чичо Гон?…

— Да, чичо Гон. Умря на брега при Сумийоши, веднага след като ти си тръгна от нас.

— Не знаех.

— Е, така стана. Въпросът е дали разбираш защо той умря така и защо аз дори на тази възраст продължавам това дълго и тъжно странстване?

— Да, всичко ми се е запечатало в ума, откакто онази нощ в Осака ти… ми напомни моите недостатъци.

— Значи си спомняш, нали? Е, имам за теб новина, от която ще си доволен.

— Каква е?

— Става дума за Оцу.

— О! Значи това е било момичето с теб.

Матахачи тръгна да я заобиколи, но Осуги се изпречи на пътя му и с укор го попита:

— Къде мислиш, че отиваш?

— Щом това е била Оцу, искам да я видя. Много време мина.

Осуги кимна.

— Доведох я тук, за да можеш да я видиш. Но ще имаш ли нещо против да кажеш на майка си какво точно си намислил да правиш?

— Ще й кажа, че съжалявам, че съм се отнесъл много лошо с нея и че се надявам да ми прости.

— И после?

— После… ами, после ще й кажа, че никога повече няма да допускам такава грешка. И ти й кажи това заради мен, мамо.

— А след това?

— След това ще си бъде съвсем като преди.

— Кое точно?

— Става дума за мен и Оцу. Искам да се сдобря с нея. Искам да се оженим. Мамо, мислиш ли, че тя още…

— Глупак такъв!

Осуги шумно зашлеви сина си.

Той се олюля назад и сложи ръка на пламналата си буза.

— З-защо, майко, какво е станало? — изпелтечи.

— Нали току-що ме увери, че никога няма да забравиш каквото ти казах в Осака? — изръмжа Осуги, по-ядосана, отколкото е бе виждал когато и да било.

Главата на Матахачи клюмна.

— Казвала ли съм ти някога и с една дума да се извиняваш на тази нещастна кучка? Как изобщо може да молиш за прошка това чудовище, след като тя те изостави и тръгна с друг мъж? Ще я видиш, това е ясно, но няма да има никакво извинение! А сега ме слушай!

Осуги го хвана с две ръце за яката и го разтресе. Главата на Матахачи заподскача. Той затвори очи и кротко изслуша дълга поредица от гневни напътствия.

— Какво? — кресна накрая Осуги. — Плачеш ли? Да не би още да обичаш тази уличница, че и да плачеш за нея? Ако е така, значи не си ми син!

Блъсна го на земята и падна заедно с него. Няколко минути и двамата останаха така да седят и да плачат.

Омразата на Осуги обаче не можеше дълго да стои скрита. Накрая тя се изправи и каза:

— Сега трябва сам да вземеш решение. Аз може да не живея още дълго. А когато умра, дори и да искаш, няма да можеш като сега да говориш с мене. Помисли, Матахачи. Оцу не е единственото момиче на този свят. — Гласът й стана по-спокоен. — Не бива да се оставяш да изпитваш привързаност към човек, който е постъпил като нея. Намери си някое момиче да ти хареса и аз ще ти я взема за жена, дори сто пъти да трябва да ходя при родителите й — дори това да ме изтощи така, че да умра.

Матахачи продължи да мълчи мрачно.

— Заради семейното име на Хониден трябва да забравиш Оцу. Каквото и да си мислиш, за нашето семейство тя е неприемлива. Ако не можеш без нея, то отрежи тази стара глава от раменете ми. После можеш да правиш каквото искаш. Но докато аз съм жива…

— Спри, майко!

Силата на гласа му я накара да изтръпне.

— И имаш наглостта да ми викаш?

— Кажи ми само това — жената, за която се оженя, твоя съпруга ли ще бъде или моя?

— Ама че глупав въпрос!

— Защо не мога да си я избера сам?

— Хайде сега. Все като упорит хлапак говориш. На колко години мислиш си? Вече не си дете, или забрави?

— Обаче… добре, дори да си ми майка, ти искаш от мен прекалено много. Не е честно.

Често стигаха до такива разпри, които започваха със сблъсък и завършваха със сплитане на рогата в непримирим двубой. Взаимното разбирателство изчезваше, преди въобще да е имало възможност да се прояви.

— Не е честно ли? — изсъска Осуги. — Ти чий син мислиш си? От чий корем си излязъл?

— За това въобще да не говорим. Искам да се оженя за Оцу! Нея обичам!

Матахачи не можеше да издържи гневния поглед на майка си и каза това, обърнат към небето.

— Мислиш ли това, което говориш, сине?

Осуги изтегли своята къса сабя и я насочи към гърлото си.

— Майко, какво правиш?

— Стига ми толкова. Не се опитвай да ме спираш! Само бъди добър да ми нанесеш последния удар.

— Не постъпвай така с мен! Аз съм ти син! Не мога да стоя така и да те оставя да направиш такова нещо!

— Добре. Ще се откажеш ли от Оцу — още сега?

— Щом си искала това от мен, защо я водиш тук? Защо ме изкушаваш, като ми я показваш? Не те разбирам.

— Е, много просто щеше да е аз да я убия, но тя измени на тебе. Като твоя майка сметнах, че трябва да оставя теб да изпълниш наказанието й. Струва ми се, трябва да си ми благодарен за това.

— Очакваш да убия Оцу ли?

— А ти не искаш ли? Ако не, кажи си! Решавай веднага!

— Обаче… но, майко…

— Значи още не можеш да я забравиш, а? Е, след като е така, значи не си ми син и аз не съм ти майка. Щом не можеш да отрежеш главата на тази кучка, отрежи поне моята! Моля те, само един удар.

Децата, замисли се Матахачи, по начало създават грижи на родителите си, обаче понякога става и обратното. Осуги не се опитваше просто да го сплаши, а го поставяше в най-трудното положение през целия му живот. Дивият й поглед го разтърси до дъното на душата.

— Майко, спри! Не прави това! Добре, ще направя, както искаш. Ще забравя Оцу!

— Само това ли?

— Ще я накажа. Обещавам да я накажа с тези ръце.

— И ще я убиеш ли?

— А-а, да, ще я убия.

Тържествуваща, Осуги избухна в радостни сълзи. Тя остави сабята и силно стисна ръката на своя син.

— Много добре! Сега говориш като бъдещ глава на дома Хониден. Предците ти ще се гордеят с теб.

— Така ли мислиш наистина?

— Върви и го направи сега! Оцу чака долу при Чиримадзука. Бързай!

— М-м.

— Ще напишем писмо, което да пратим в Шиподжи заедно с главата й. Така всички в селото ще знаят, че срамът ни е наполовина намален. А щом Мусаши научи, че е мъртва, гордостта ще го накара сам да дойде при нас. Чудесно!… Побързай, Матахачи!

— Нали ще ме чакаш тук?

— Не. Ще дойда с теб, обаче няма да се показвам. Ако ме види, Оцу ще почне да хленчи, че не съм била устояла на обещанието си. Ще стане малко неудобно.

— Тя е само една беззащитна жена — каза Матахачи, докато бавно ставаше на крака. — Не е трудно да се справи човек с нея. Защо по-добре не ме почакаш тук? Ще ти донеса главата й. Няма за какво да се тревожиш. Няма да й дам да се измъкне.

— Е, всичко става. Може да е само една жена, но като види острието на сабята, ще почне да се брани.

— Стига си се тревожила. Това не е нищо.

Матахачи се стегна и тръгна надолу по хълма, следван от майка си, с неспокойно изражение на лицето й.

— И помни — каза му тя, — бъди нащрек!

— Ти още ли вървиш след мен? Мислех, че ще се скриеш.

— Чиримадзука е по-надолу.

— Знам, майко! Ако държиш да дойдеш, върви сама. Аз ще чакам тук.

— А ти защо изоставаш?

— Тя е човек все пак. Трудно ми е да я нападна, когато ми се струва, че е все едно да убия беззащитно коте.

— Мога да те разбера. Колкото и да е била невярна, все пак ти беше годеница. Добре, щом не искаш да гледам, върви сам. Аз оставам тук.

Той тръгна мълчаливо надолу.

 

 

Първата мисъл на Оцу беше да избяга, но ако го направеше, цялото й търпение през последните двадесет дни щеше да се окаже напразно. Реши да потърпи още малко. За да убие времето, си мислеше първо за Мусаши, след това за Джотаро. Любовта към Мусаши запали милиони ярки звезди в сърцето й. Като в сън броеше множеството свои надежди за бъдещето и си припомняше клетвите, които той й бе дал — в прохода Накаяма, после на моста Ханада. Дори да минат много години, тя с цялото си сърце вярваше, че той не би могъл да й измени.

След това се яви образът на Акеми, за да помрачи надеждите и да събуди безпокойство. Но само за миг. Страховете й пред това момиче бяха незначителни в сравнение с безграничната вяра в Мусаши. Спомни си също думите на Такуан, че е достойна за съжаление, но за нея те бяха без смисъл. Как може той да гледа така на нейната постоянно обновяваща се радост?

Дори и сега, докато чакаше на това тъмно и самотно място човек, когото не искаше да види, блажените й мечти за бъдещето правеха страданието поносимо.

— Оцу!

— Кой?… — отвърна тя.

— Хониден Матахачи.

— Матахачи?

Тя затаи дъх.

— Забравила ли си гласа ми?

— Не, сега го познах. Видя ли се с майка си?

— Да, тя сега ме чака. Ти не си се променила, а? Изглеждаш точно като на времето в Мимасака.

— Къде си? Толкова е тъмно, че не мога да те видя.

— Може ли да се приближа? Стоя ето тук. Така ме е срам да те погледна в лицето. Ти за какво си мислеше?

— О, за нищо, нищо определено.

— За мен ли си мислеше? Не е минал и ден, без да мисля за теб.

Той бавно се приближи към нея и Оцу изпита някакво безпокойство.

— Майка ти всичко ли ти обясни, Матахачи?

— Аха.

— Щом си чул всичко — продължи Оцу с огромно облекчение, — значи разбираш какво чувствам. Искам да те помоля да видиш нещата от моя страна. Хайде да забравим миналото. Никой не е искал да стане така.

— Хайде, Оцу, не бъди такава.

Матахачи поклати глава. Макар да нямаше и представа какво е говорила майка му на Оцу, бе съвсем сигурен, че е било нещо, с което да я заблуди.

— Боли ме, като говорим за миналото. Трудно ми е да стоя пред тебе с вдигната глава. Ако беше възможно, небето ми е свидетел, че с радост щях да забравя това. Но има нещо, заради което не мога да понеса мисълта да се откажа от теб.

— Бъди разумен, Матахачи. Между нашите две сърца няма нищо. Разделя ни дълбока долина.

— Истина е. И през тази долина тече вода повече от пет години.

— Точно така. Тези години никога няма да се върнат. Няма как да си върнем старите чувства.

— О, не! Има как! Има!

— Не, те изчезнаха завинаги.

Матахачи впери поглед в нея, зашеметен от студенината на лицето и резкия й глас. Питаше се това ли е момичето, което, щом се реши да разкрие чувствата си, заприличваше на светлината на пролетно слънце. Сега имаше усещането, че докосва парче снежнобял алабастър. Къде е била скрита в миналото тази твърдост?

Спомни си терасата на Шиподжи и как тя седеше на нея с влажни, замечтани очи, често по половин ден или повече, и гледаше мълчаливо в празното, сякаш вижда в облаците майка и баща, братя и сестри.

Приближи се още и така боязливо, сякаш посяга през тръните да откъсне някоя бяла розова пъпка, прошепна:

— Нека опитаме отново, Оцу. Няма начин да върнем назад тези пет години, но да започнем сега отначало, само двамата.

— Матахачи, ти да не си въобразяваш нещо? — отвърна безучастно момичето. — Аз не говорех за това колко време е минало, а за бездната, която разделя сега сърцата и живота ни.

— Знам. Искам да кажа, че ако започнем сега, аз ще спечеля наново любовта ти. Може и да не бива да говоря така, но грешката, която направих, не можеше ли да бъде допусната от почти всеки друг младеж?

— Говори ми, щом искаш, но аз никога няма да се доверя на думите ти.

— Оцу, аз знам, че сбърках! Мъж съм, но ето, че се извинявам на една жена. Не разбираш ли колко е трудно това за мен?

— Стига! Щом си мъж, трябва да се държиш като такъв.

— Но за мен няма нищо по-важно на този свят. Ако поискаш, ще падна на колене и ще моля за прошка. Ще ти се закълна. Ще се закълна във всичко, каквото поискаш.

— Не ме е грижа какво ще направиш!

— Моля те, не се ядосвай. Виж, на това място не можем да говорим. Да идем някъде другаде.

— Не.

— Не искам майка ми да ни намери. Хайде, да вървим. Не мога да те убия. Въобще не мога!

Той я хвана за ръка, но тя се дръпна.

— Не ме докосвай! — извика сърдито. — Предпочитам да ме убият, вместо да прекарам живота си с теб!

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

— Не, не, не.

— Това последна дума ли е?

— Да!

— Значи ли това, че още си влюбена в Мусаши?

— Да, обичам го. Ще го обичам през целия този живот и през следващия.

Тялото на Матахачи потрепери.

— Не бива да се говори така, Оцу.

— Майка ти вече знае. Обеща да ти каже. Обеща също да обсъдим всичко заедно и да скъсаме с миналото.

— Разбирам. И Мусаши, предполагам, ти е наредил да ме намериш и да ми кажеш това. Така ли стана?

— Не, не е така! Няма нужда Мусаши да ми казва какво да правя.

— Знаеш ли, аз също имам гордост. Всички мъже имат. Щом се отнасяш така към мен…

— Какво правиш? — извика Оцу.

— Аз съм мъж точно колкото Мусаши и дори това да ми отнеме цял живот, няма да те дам на него. Няма да позволя, чуваш ли? Няма да позволя!

— И кой всъщност си ти, че да позволяваш?

— Няма да ти дам да се омъжиш за Мусаши! Помни, Оцу, ти беше сгодена не за него.

— Надали точно ти може да отваряш дума за това.

— Напротив! Ти ми беше обещана за невеста. Ако не дам съгласието си, не можеш да се омъжиш за никого.

— Ти си страхливец, Матахачи! Жал ми е за теб. Как е възможно така да се унижаваш? Преди много време получих писма от тебе и някаква жена на име Око, с които разваляхте годежа ни.

— Нищо не знам за това. Не съм пращал никакво писмо. Око трябва да го е написала сама.

— Не е истина. Едното писмо беше с твоя почерк и в него казваше, че трябва да те забравя и да си намеря някой друг.

— Къде е писмото? Покажи ми го.

— Вече не го пазя. Щом го прочете, Такуан се изсмя, избърса си носа с него и го хвърли.

— С други думи, ти нямаш доказателство и никой няма да ти повярва. Всички в селото знаят, че беше сгодена за мен. Те са ми свидетели, а ти нямаш никакви. Помисли си, Оцу — ако скъсаш с всички останали, за да бъдеш с Мусаши, никога няма да си щастлива. Мисълта за Око явно те разстройва, но аз се кълна, че вече нямам нищо общо с нея.

— Губиш си времето.

— Не искаш да ме чуеш, дори когато се извинявам ли?

— Не се ли похвали преди малко, че си мъж, Матахачи? Защо не се държиш като такъв? Никоя жена няма да даде сърцето си на слабоват, безочлив и страхлив лъжец. Жените не харесват слабите.

— Внимавай какво говориш!

— Пусни ме! Ще ми скъсаш ръкава.

— Ти… невярна уличница!

— Спри!

— Щом не искаш да ме чуеш, не ме е грижа какво ще става.

— Матахачи!

— Ако държиш на живота си, закълни се, че ще се откажеш от Мусаши!

Той пусна ръкава й, за да изтегли сабята. Веднъж извадено от ножницата, оръжието сякаш го завладя. Матахачи заприлича на обладан от зъл дух и очите му диво заблестяха.

Оцу изпищя, не толкова заради сабята, колкото от начина, по който той я гледаше.

— Кучка! — извика Матахачи и тя се обърна, за да побегне.

Сабята му се стовари за удар и закачи възела на обито й. „Не бива да я оставям да избяга!“, помисли си той и се спусна подире й, като в същото време се обърна да повика майка си.

Осуги се завтече надолу по склона. „Пак ли е объркал работата?“, запита се тя, докато на свой ред вадеше сабята си.

— Там е! Хвани я, майко! — извика Матахачи.

Скоро обаче той се затича назад и спря, тъкмо преди да се сблъска със старицата.

— Къде изчезна тя? — попита с широко отворени очи.

— Не си ли я убил?

— Не, избяга.

— Глупак!

— Виж, там долу е. Това е тя. Ето там!

Оцу изтича по един стръмен склон, но й се наложи да спре, за да откачи ръкава си от някакъв клон. Знаеше, че трябва да е близо до водопада, чийто шум сега беше много силен. Докато бягаше, придържайки скъсания си ръкав, Матахачи и Осуги започнаха да я настигат и в мига, в който Осуги извика:

— Сега вече я уловихме! — тя чу шума на водата точно пред себе си.

В дъното на клисурата тъмнината обгръщаше Оцу като стена.

— Убий я, Матахачи! Ето я, лежи на земята.

Матахачи беше изцяло под властта на сабята. Той скочи напред, прицели се в тъмната сянка и яростно стовари острието отгоре й.

— Дяволица! — изкрещя.

Изпукването на съчки и клони бе последвано от пронизителен предсмъртен вик.

— Ето ти, и още!

Матахачи нанесе три, после четири удара, след това още и още, докато му се стори, че сабята ще се счупи на две. Кръвта го опияни, от очите му заизлиза огън.

После всичко свърши. Последва тишина.

Хванал безчувствено кървавата сабя, Матахачи бавно дойде на себе си и лицето му побледня. Погледна ръцете си и видя кръвта по тях, опипа лицето си — и по него имаше кръв, както и навсякъде по дрехите му. При мисълта, че всяка капка тук е от Оцу, му прилоша и му се зави свят.

— Браво, сине! Накрая успя.

Задъхана повече от възбуда, отколкото от усилието, Осуги застана зад него и като се наведе над рамото му, надзърна в разкъсания и изпомачкан листак.

— Колко се радвам да видя това — възкликна тя радостно. — Ние успяхме, синко. Сега съм свободна от половината бреме и отново мога да ходя в селото с вдигната глава. Но какво ти става? Бързо! Отрежи й главата!

Като забеляза, че му се гади, тя се изсмя.

— Няма кураж в тебе. Щом не можеш да й отрежеш главата, аз ще го направя заради теб. Дръпни се.

Матахачи остана съвсем неподвижен, докато старицата не тръгна към храстите. Тогава той вдигна сабята и заби дръжката в рамото й.

— Внимавай! — извика Осуги, която политна напред. — Да не си си загубил ума?

— Майко!

— Какво?

От гърлото на Матахачи се надигнаха странни звуци. Той изтри очи с кървавите си ръце.

— Аз… аз я убих. Убих Оцу!

— И заслужаваш похвала за това. Я, че ти плачеш.

— Не мога да се сдържа. О, глупачка такава. Смахната, стара, твърдоглава глупачка!

— Съжаляваш ли?

— Да… да! Ако не беше ти — а досега трябваше да си умряла, — щях някак да накарам Оцу да се върне. Ти с твоята семейна чест!

— Стига си хленчил. Щом е била толкова много за теб, защо не уби мен и не защити нея?

— Нямаше да мога да го направя, щях… Може ли да има нещо по-лошо от майка като теб?

— Стига все едно и също си говорил. И как смееш да ми приказваш така?!

— Отсега нататък ще живея, както аз искам. Никой не го засяга, ако нищо не успя да направя.

— Винаги в това ти е била грешката, Матахачи. Почваш да се вълнуваш и правиш истории, само да създаваш грижи на майка си.

— Щом ти създавам грижи, тогава добре, дърта свиньо. Ти си вещица. Мразя те!

— Боже, боже! Ама се е ядосал… Я се дръпни. Първо ще взема главата на Оцу, после ще те науча на едно друго.

— Пак ли ще ми дрънкаш? Няма да те слушам.

— Искам от теб добре да погледнеш главата на това момиче. Тогава ще я видиш каква е хубавица. Искам с очите си да видиш на какво прилича една умряла жена. Нищо, освен кокали. Искам да разбереш колко е глупава тази любов.

— Млъквай! — Матахачи заклати яростно глава. — Като си помисля, не съм желал никога друго, освен Оцу. Като си казвах, че не мога да продължавам така, че трябва да намеря начин да успея, отново да тръгна по правия път — всичко беше, защото исках да се оженя за нея. Не беше заради честта на семейството или заради някаква ужасна старица.

— Колко ще продължаваш да говориш за нещо, което е вече минало? Повече щеше да ти е от полза, ако припяваше сутри. Слава на Амида Буда!

Старицата затърси опипом между счупените клони и сухата трева, обилно напръскана с кръв, после преви един чим и коленичи на него.

— Оцу — каза тя, — недей ме намразва. Сега, като си мъртва, вече за нищо не съм ти сърдита. Почивай в мир.

Продължи да търси с лявата си ръка и накрая улови голям кичур черна коса.

 

 

— Оцу! — проехтя гласът на Такуан.

Тъмният вятър го отнесе към долината и на някой би се сторило, сякаш идва от дърветата и дори звездите.

— Намерихте ли я вече? — попита монахът с доста напрегнат глас.

— Не, няма я наоколо.

Съдържателят на странноприемницата, където бяха отседнали преди Осуги и Оцу, изтри уморено потта от лицето си.

— Сигурен ли сте, че добре сте чул?

— Съвсем сигурен. След като вечерта дойде онзи свещеник от Кийомидзудера, старата госпожа изведнъж излезе и каза, че отивала до светилището на планинския бог. Момичето беше с нея.

Сега двамата скръстиха ръце и се замислиха.

— Може да са се качили по-нагоре по върха или да са отишли някъде встрани от пътеката — предположи Такуан.

— Защо се тревожите толкова?

— Мисля, че са примамили Оцу в капан.

— Толкова ли е зла наистина тази старица?

— Не — отвърна натъртено Такуан. — Тя е много добра жена.

— Не и според каквото ми казахте. О, тъкмо се сетих за нещо.

— Какво е?

— Днес видях момичето да плаче в стаята си.

— Това може нищо да не значи.

— Старицата ни каза, че тя била невеста на сина й.

— Така ще каже тя.

— Според това, което казахте, явно някаква ужасна омраза е карала старицата да мъчи момичето.

— Все пак това е едно, а друго е да я води посред нощ на този връх. Боя се, че Осуги е намислила да я убие.

— Да я убие! И как може да казвате, че е добра жена?

— Понеже тя без съмнение е от тези, които всички хора наричат добри. Често ходи в Кийомидзудера да се моли, нали? А когато седи пред Канон с молитвена броеница в ръка, трябва духът й да е много близо до богинята.

— Чувал съм също, че се молела на Буда Амида.

— На този свят има много такива будисти. Верни, така се наричат. Първо направят нещо лошо, после отиват в храма и се молят на Амида. Явно могат да измислят големи страхотии, които Амида после да им прощава. Без колебание ще убият някого, напълно уверени, че стига после да призоват Амида, греховете им ще бъда опростени и като умрат, ще отидат право в Рая на запад. Тези добри хора създават понякога грижи.

 

 

Матахачи изплашен се огледа наоколо си, като се чудеше откъде ли идва гласът.

— Чу ли това, майко? — попита той възбудено.

— Познат ли ти е гласът?

Осуги вдигна глава, но явно станалото не я притесни много. Ръката й още държеше косата и сабята стоеше вдигната за удар.

— Чуй! Ето го пак.

— Странно. Ако някой беше дошъл да търси Оцу, щеше да е онова момче Джотаро.

— Това е мъжки глас.

— Да, знам, и ми се струва, че съм го чувала някъде.

— Става лошо. Остави сега главата, майко. Подай ми фенера. Някой идва!

— Оттам ли?

— Да, двама са. Хайде, да бягаме.

Опасността за миг доведе в съгласие майката и сина, но Осуги просто не можеше да се откъсне от своето кърваво занимание.

— Само още малко — настоя тя. — След като съм дошла дотук, няма да се върна без главата. Ако не я взема, с какво ще докажа, че съм си отмъстила на Оцу? Ей сега съм готова.

— Ох! — простена Матахачи с отвращение.

От устата на Осуги се изтръгна вик на ужас. Тя изпусна главата, изправи се наполовина и като се олюля, се просна на земята.

— Това не е тя! — изпищя старицата.

Замаха с ръце и се опита да стане, обаче отново падна.

Матахачи скочи напред да види какво има и изпелтечи:

— К-к-к-какво?

— Виж, не е Оцу! Някакъв мъж е… просяк… сакат…

— Не може да бъде — възкликна Матахачи. — Познавам този човек.

— Какво? Да не ти е приятел?

— О, не! Той ме измами и ми взе всичките пари — изтърси Матахачи. — Какво ли е правел толкова близо до храма мръсен измамник като Акакабе Ясома?

— Кой е там? — извика Такуан. — Оцу, ти ли си?

Изведнъж той се появи точно зад гърба им.

Матахачи бе по-пъргав от майка си. Докато той се втурна нанякъде, Такуан настигна старицата и здраво я улови за яката.

— Точно както си мислех. А този, който побягна, вярвам е вашият любещ син. Матахачи! Как така побягваш и изоставяш майка си? Неблагодарник! Връщай се тук!

Макар и сгърчена жалко в нозете му, Осуги не бе загубила ни най-малко дързостта си.

— Кой сте вие? — попита тя ядосано. — Какво искате?

Такуан я пусна с думите:

— Помните ли ме, бабо? Трябва след толкова време да сте почнала да забравяте.

— Такуан!

— Изненадах ли ви?

— Не виждам с какво. Просяк като вас ходи където си поиска. Рано или късно трябваше да стигнете до Киото.

— Права сте — съгласи се той усмихнат. — Точно така и стана. Бродех из долината на Коягю и областта Идзуми, но стигнах до столицата и снощи в дома на един приятел чух тревожна вест. Реших, че това е прекалено важно, за да не взема мерки.

— И това какво общо има с мен?

— Мислех, че Оцу ще е с вас и сега я търся.

— Хм!

— Бабо.

— Какво?

— Къде е Оцу?

— Не знам.

— Не ви вярвам.

— Господине — обади се стопанинът на странноприемницата, — тук е текла кръв. Още е прясна.

Той приближи своя фенер до трупа.

Лицето на Такуан се намръщи и стана като от камък. Като го видя така, Осуги скочи на крака и се спусна в бяг. Без да се помръдне, свещеникът извика:

— Чакайте! Нали напуснахте дома, за да очистите името си? Да не би сега да си тръгвате, когато то е по-опетнено от всякога? Казвате, че сте обичали сина си. Да не би да искате, сега, след като го направихте нещастен, да го изоставите?

Силата на гърмящия му глас обгърна Осуги и я накара отведнъж да се спре.

С изкривено в упорита гримаса лице тя извика:

— Какво ще рече да съм окаляла името на семейството си и да съм направила сина си нещастен?

— Точно това, което казах.

— Глупак! — Тя се изсмя късо и презрително. — Кой си ти? Скиташ, ядеш чужда храна, живееш в чужди храмове, облекчаваш се някъде посред полето. Какво разбираш ти от семейната чест? Какво знаеш за любовта на майката към сина й? Понасял ли си поне веднъж несгодите, които търпят обикновените хора? Преди да казваш на другите какво да правят, трябва да опиташ като всички да поработиш и да се изхранваш.

— Усещам, че веднага намерихте моето чувствително място. На този свят има свещеници, на които бих искал да кажа същото. Винаги съм твърдял, че не мога да се меря с вас в словесните двубои, а и виждам, че още се радвате на остър език.

— И още имам важни неща за вършене на този свят. Няма нужда да си мислиш, че мога само да говоря.

— Да оставим това. Искам да поговоря с вас за нещо друго.

— И какво ще да е това?

— Вие накарахте тази вечер Матахачи да убие Оцу, нали? Подозирам, че двамата сте я убили.

Осуги протегна сбръчканата си шия и презрително се изсмя.

— Такуан, може да вървиш с фенер в ръката, но това няма да ти е от полза, ако не си отвориш и очите. Те за какво са ти? Само дупки в главата, ненужни украшения?

С чувство на леко неудобство Такуан най-сетне насочи вниманието си към мястото на самото убийство.

Щом вдигна с облекчение поглед, старицата, не без следа от укор, каза:

— Навярно си щастлив, че не е Оцу, но не си мисли, че съм забравила как ти беше злополучния сват, който я събра с Мусаши и причини всички тези неприятности.

— Добре, щом така мислите. Но аз знам, че сте вярваща жена и ви казвам, че не бива да си тръгвате и да оставяте това тяло да лежи тук.

— Той и без друго се беше проснал тук, на път да умре. Матахачи го уби, но вината не беше негова.

— Този ронин — отбеляза стопанинът, — наистина беше не наред в главата. През последните няколко дни все се скиташе из града и му течаха лиги от устата. Имаше голяма буца на главата.

Без всякаква загриженост, Осуги се обърна да си върви. Такуан помоли ханджията да се погрижи за трупа и за голямо нейно раздразнение я последва. Когато обаче старицата се обърна, готова отново да пусне в действие своя отровен език, Матахачи тихо се обади:

— Майко.

Тя щастлива тръгна към гласа. В крайна сметка той е добър син. Останал е, за да се увери, че майка му е в безопасност. След като си прошепнаха няколко думи, двамата явно решиха, че не са съвсем извън опасност в присъствието на свещеника и с всичка сила се завтекоха надолу към подножието на хълма.

— Безполезна работа — промърмори си Такуан. — Като се съди по държанието им, без друго нямаше да чуят каквото имам да им кажа. Ако светът можеше да се избави от злощастните недоразумения, колко по-малко щяха да страдат хората.

Тъкмо сега обаче трябваше да намери Оцу. Тя явно с намерила някакъв начин да избяга. Настроението му малко се пооправи, но не можеш да се успокои напълно, преди да е сигурен, че тя е в безопасност. Въпреки тъмнината реши да продължи с търсенето.

Преди малко стопанинът вече бе тръгнал да се качва по хълма. Сега той отново слезе, придружаван от седем-осем мъже с фенери. Нощните пазачи от храма се бяха съгласили да помогнат с погребението и носеха лопати. Не след дълго Такуан чу неприятния шум от ровене на гроб.

Тъкмо щом дупката стана достатъчно дълбока, някой извика:

— Я вижте там, още едно тяло. Този път е на хубаво младо момиче.

Мъжът стоеше на около десет крачки от гроба, на ръба на едно мочурище.

— Мъртва ли е?

— Не, само е припаднала.