Ейджи Йошикава
Мусаши (82)

Жуженето на насекомите

Седнал в задната стая на къщичката, която Какубей му бе предоставил, Коджиро оглеждаше своя „Дълъг прът“. След произшествието с Ходжо Шиндзо той помоли Какубей да настои пред майстора оръжието да му бъде върнато. Получи го тази сутрин.

„Естествено, няма да е лъсната“, бе предположил Коджиро, но всъщност по сабята бе работено с внимание и грижа, които надминаваха и най-големите му очаквания. Синьо черният, подобен на дълбок поток метал сега изпускаше ярко бяло сияние — светлината на отминали столетия. Ръждивите места, които преди грозяха оръжието като петна от проказа, ги нямаше; вълнообразната ивица от закаляването, която разделяше острието от задния ръб, преди зацапана със засъхнала кръв, сега си бе върнала спокойната хубост на луна, плаваща в мъгливо небе.

„Все едно я виждам за първи път“, възхити се Коджиро. Неспособен да отдели очи от сабята, така и не чу посетителя, който се обади от пред къщата:

— Тук ли сте?… Коджиро?

Тази част на хълма носеше името Цукиномисаки заради великолепния изглед, който даваше към изгряващата луна. От стаята си Коджиро можеше да види частта от залива, която се простираше от Шиба до Шинагава. Подобните на пяна облаци над водата изглеждаха, сякаш са на височината на погледа. Точно в този миг белотата на далечните хълмове и синкавозеленото на водата му се сториха слети с цвета на острието.

— Коджиро? Няма ли никой тук?

Този път гласът идваше от обраслата с трева странична порта.

Изваден от унеса си, Коджиро извика:

— Кой е? — и върна сабята в ножницата. — Аз съм в задната стая. Щом искате да ме видите, заобиколете до терасата.

— А, ето ви и вас — възкликна Осуги, като дойде до място, откъдето можеше да надзърне вътре в къщата.

— Я, каква изненада! — отвърна сърдечно Коджиро. — Какво ви е накарало да излезете в горещ ден като този?

— Само минутка. Да си измия краката. После можем да говорим.

— Кладенецът е ето там. Внимавайте — доста е дълбок. Момче, иди ти с нея и внимавай да не падне вътре.

Мъжът, за когото се отнасяше това „момче“, бе нископоставен член на шайката на Хангавара, когото бяха пратили да придружи Осуги.

След като изми потното си лице и изплакна нозе, Осуги влезе в къщата и размени с Коджиро няколко думи за поздрав. Като забеляза приятния ветрец, който идваше от брега, тя примижа и отбеляза:

— Къщата е хубава и прохладна. Не се ли боите, че като пребивавате на удобно място като това, ще се размързелите?

Коджиро се засмя.

— Аз не съм като Матахачи.

Старицата премигна тъжно, но остави жегването му без отговор.

— Простете, че не ви нося същински подарък — извини се. — Вместо това ще ви дам една сутра, която преписах. — И като му подаде „Сутра за великата родителска обич“, добави: — Моля, прочетете я, когато имате време.

Хвърлил един бегъл поглед към делото й, Коджиро се обърна към нейния водач и каза:

— Сега се сещам. Вие закачихте ли обявите, които ви написах?

— Онези, дето да накарат Мусаши да се покаже ли?

— Да, тези.

— Отне ни почти два дни, но ги окачихме почти на всяко по-важно кръстовище.

— На път за насам минахме покрай няколко — обади се Осуги. — Навсякъде, където има окачена, хората са се събрали и бъбрят. Добре ми стана, като ги чух какво говорят за Мусаши.

— Ако той не отвърне на предизвикателството, с него като самурай е свършено. Цялата страна ще му се присмива. Това ще трябва да ви стигне за отмъщение, бабо.

— За нищо на света. Присмехът няма да го трогне. Той няма срам. И това няма да задоволи и мен. Искам да го видя наказан веднъж и завинаги.

— Ха-ха — засмя се Коджиро, комуто нейната твърдоглавост се стори забавна. — Вие остарявате, но не се предавате, а? Всъщност, за нещо определено ли идвате?

Старата госпожа седна по-представително и обясни, че след повече от две години при Хангавара сметнала, че трябва да продължи пътя си. Не бивало безкрайно да живее за сметка на Яджибеевото гостоприемство, а от друга страна й омръзнало също да се грижи за цяло домочадие грубияни. Видяла близо до брода Йорой едно хубаво местенце, което може да наеме.

— Вие какво мислите? — Лицето й бе сериозно и гледаше въпросително. — Не изглежда, че ще намеря Мусаши скоро. А имам чувството, че Матахачи е някъде в Едо. Смятам, че трябва да накарам да ми пратят малко пари от къщи и да остана още известно време тук. Обаче, както казах, не на гости.

Нямаше причина Коджиро да възразява и той бързо се съгласи с нея. Неговата собствена връзка с дома Хангавара, която в началото му носеше развлечение и полза, сега почваше малко да го притеснява. Нещо такова със сигурност не би било от полза на един ронин, който си търси покровител. Вече бе решил да прекрати занятията си.

Коджиро повика един от Какубеевите слуги и му нареди да донесе от бостана зад къщата диня. Докато им я нарежат и поднесат, двамата с Осуги бъбреха нещо, но не след дълго Коджиро изпроводи гостенката си с държание, което загатваше, че предпочита да се освободи от нея преди залез-слънце.

После собственоръчно помете стаите си и напръска градината с вода от кладенеца. Обраслите по оградата виещи се растения, стигнали до върха й и отново слезли до земята, заплашваха да впримчат основата на каменния кладенец. Белите им цветове се полюляваха на вечерния ветрец.

Отново влязъл в стаята си, Коджиро се излегна и лениво се запита дали домакинът му тази нощ пак ще бъде на пост в дома на Хосокава. Лампата, която вятърът бездруго щеше да изгаси, остана незапалена. Светлината на изгрялата над залива луна вече падаше по лицето на Коджиро.

В подножието на хълма някакъв млад самурай се прекатерваше през гробищната ограда.

 

 

Какубей върза коня пред една цветарница в подножието на хълма Исараго.

Странно, но тази вечер нямаше и помен от цветаря, който иначе винаги незабавно излизаше, за да се заеме с животното. Като не го видя вътре, Какубей заобиколи отзад и понечи да върже коня си за едно от дърветата. В този миг цветарят излезе тичешком иззад храма.

Като взе поводите от ръцете на Какубей, той задъхано рече:

— Простете, господине. В гробището имаше някакъв непознат, тръгнал нагоре по хълма. Аз му извиках, че оттук няма път. Обърна се и ме изгледа — ама ядосано, — после изчезна. — За миг млъкна, втренчи се в тъмните дървета и разтревожено добави: — Смятате ли, че може да е крадец? Казват, че напоследък в много домове на даймио се промъквали крадци.

Слуховете бяха стигнали и до Какубей, но той с къс смях отвърна:

— Това са приказки и нищо повече. Ако мъжът, когото сте видели, е бил крадец, то смея да твърдя, че ще е някой дребен крадльо или от ронините, които причакват хора по улицата.

— Е, тук сме точно на пътя за Токайдо и много пътници бяха нападнати от бегълци към други области. Като видя хора с подозрителен вид нощем и ми става неспокойно.

— Ако нещо се случи, изтичайте нагоре по хълма и ми тропнете на вратата. Имам един гост, който само се оплаква, че тук наоколо нищо не ставало.

— За Сасаки Коджиро ли говорите? Той доста се прослави като боец със сабя тук в квартала.

Тази вест никак не навреди на самоуважението на Какубей. Освен че харесваше младежа, той добре знаеше, че при признати самураи като него се смята и за мъдро, и за достопочтено да взимат под свое покровителство обещаващи млади хора. В случай на внезапна необходимост за него нямаше да има по-убедително доказателство на вярност към господаря от това да му осигури добри бойци. А ако някой от тях особено се отличи, ще бъде оценена и заслугата на служителя, който го е препоръчал. Едно от убежденията на Какубей бе, че за служителя не е желателно да мисли за собствената си полза, но при все това той оставаше реалист. В голямо владение като това на Хосокава малцина бяха служителите, готови изцяло да пренебрегнат своите интереси.

Въпреки, че бе получил длъжността си по наследство, Какубей бе верен на господаря Тадатоши толкова, колкото и останалите служители, без обаче да бъде от онези, които ще се опитат да засенчат другите с прояви на покорство. За целите на ежедневното управление хора като него бяха като цяло много по-полезни от юначагите, които все се стремят към някой бляскав подвиг.

— Върнах се — извика Какубей, като влизаше през портата на дома си.

Хълмът бе доста стръмен и винаги, докато стигне дотук, той леко се задъхваше. Тъй като бе оставил съпругата си на село и домът се обитаваше най-вече от мъже, с изключение само на няколко слугини и тук някак се чувстваше липса на женска ръка. И все пак във вечери, когато не бе на нощна стража, Какубей неизменно намираше каменната пътечка, която тръгваше от червената му порта, особено привлекателна, тъй като бе наскоро пръскана с вода в очакване на неговото прибиране. И още, колкото и късен да бе часът, някой винаги излизаше на входната врата да го посрещне.

— Коджиро тук ли е? — попита Какубей.

— Цял ден си стоя в стаята — отвърна слугата. — Излежава се и се радва на ветреца.

— Добре. Приготви малко саке и го помоли да дойде да се видим.

Докато траеха приготовленията, Какубей свали своите потни дрехи и се отпусна в банята. После наметна едно леко кимоно и влезе в дневната, където Коджиро си вееше с ветрило.

Внесоха сакето. Какубей наля с думите:

— Повиках ви, понеже днес се случи нещо обнадеждаващо, за което исках да ви кажа.

— Добра новина ли?

— Откакто споменах вашето име на господаря Тадатоши, той изглежда е чул за вас и от други места. Днес ми каза някой път в скоро време да ви доведа, за да се срещне вас. Знаете, че тези неща не се уреждат лесно. Десетки служители имат по някой, когото искат да препоръчат.

По гласа и държанието му ясно личеше, че очаква Коджиро да е безкрайно доволен.

Но той първо вдигна чашата към устните си и отпи. Щом проговори, изражението му не бе променено и каза само:

— Нека сега аз ви налея една.

Какубей не само че не се засегна, но и се възхити на младежа, че така успява да скрие чувствата си.

— Това значи, че съм успял да изпълня това, за което ме помолихте — продължи той. — Трябва да го отпразнуваме. Пийнете още.

Коджиро сведе леко глава и тихо каза:

— Благодарен съм ви за добрината.

— Аз естествено само изпълнявах своя дълг — отвърна скромно Какубей. — Когато някой е способен и надарен като вас, мой дълг пред господаря е да се погрижа на този човек да бъде обърнато внимание.

— Моля ви да не ме надценявате. И нека още веднъж да подчертая нещо. Не издръжката ме занимава. Просто смятам Хосокава за много достоен дом, на който да служи един самурай. В последователност са го водили трима изтъкнати мъже.

Тези трима мъже бяха Тадатоши и неговите баща и дядо — Сансай и Юсай.

— Не бива да смятате, че аз пък съм ви превъзнасял чак до небето. Нямаше нужда от това. Името Сасаки Коджиро е познато навсякъде в столицата.

— Как може да съм се прочул, след като само безделнича по цял ден тук? Не виждам по какъв начин съм се отличил. Просто в този град има и толкова много некадърници.

— Казано ми бе, че мога да ви доведа по всяко време. Кога бихте искали да отидем?

— За мен по всяко време е удобно.

— Какво ще кажете за утре?

— Чудесно.

Лицето на Коджиро не показваше нито особено въодушевление, нито притеснение, а само спокойна самоувереност.

Впечатлен дори още повече от това хладнокръвие, Какубей избра този момент, за да добави делово:

— Вие, естествено, разбирате, че негово височество няма да бъде в състояние да вземе окончателно решение, преди да се е срещнал с вас. Не бива това да ви тревожи — всичко е просто въпрос на време. За мен неясно остава само каква служба ще ви бъде предложена.

Коджиро остави чашата си на масата и впери поглед право в лицето на Какубей, после много хладно и дръзко заяви:

— Промених решението си. Съжалявам, че ви създадох толкова много грижи.

Кръвта сякаш щеше да шурне от долната част на ушите му, вече яркочервени от пиенето.

— К-к-какво? — запъна се Какубей. — Ще рече, че се отказвате от възможността за служба при дома Хосокава ли?

— Самата мисъл за това не ми харесва — отвърна рязко гостът, без да добави повече обяснения.

Гордостта му подсказваше, че няма основание да се оставя да го подлагат на разпит — десетки други даймио веднага, без да са го виждали дори, биха го взели на служба за хиляда и петстотин, дори две хиляди и петстотин крини ориз.

Озадаченото разочарование на Какубей изглежда никак не го впечатли, нито пък го бе грижа, че може да бъде сметнат за своенравен неблагодарник. Без помен дори от съмнение или съжаление, Коджиро мълчаливо дояде храната си и се върна в своите стаи.

Лунната светлина меко огряваше татамито. Протегна се пиянски на пода и сложил ръце под главата си, тихо се засмя сам. „Почтен мъж е този Какубей. Добрия, стар, почтен Какубей.“ Разбираше, че домакинът му няма да знае как да обясни на Тадатоши тази внезапна промяна, но знаеше също, че колкото и безобразно да се държи, Какубей няма да му се сърди много дълго.

Макар с привидно безразличие да отрече, че издръжката го занимава, всъщност целият бе погълнат от честолюбие. Искаше издръжка, а и много повече — всяко зрънце слава и успех, до които би могъл въобще да се добере. Иначе каква ще е ползата от изпитанията през всичките тези години на тежко обучение?

Честолюбието на Коджиро се различаваше от това на останалите само по големината си. Искаше да се прочуе в цялата страна като велик и преуспял, да донесе слава на своя дом в Ивакуни, да се радва на всяко от благата, за които човек би могъл да мечтае. Най-бързият път към известността и успеха бе да станеш много добър в бойните изкуства. Щастието му бе, че има вродена дарба за сабята — Коджиро знаеше това и то бе за него източник на немалка доза самодоволство. Бе обмислил бъдещето си с ум и забележителна предвидливост. Всяко едно от действията му бе предварително пресметнато така, че да го приближи до поставената цел. Какубей, макар и по-възрастен от него, му се струваше простодушен и някак прекалено податлив на чувствата.

Коджиро заспа със сънища за своето бляскаво бъдеще.

 

 

По-късно, щом лунната светлина се отмести на педя встрани по татамито, един глас, не по-силен от шумящия през бамбука вятър, се обади:

— Сега.

Някаква сянка мина през облака от комари и като жаба се промъкна под стряхата на тъмната къща.

Загадъчният мъж, когото бяха видели по-рано в подножието на хълма, се приближи бавно и тихо, докато стигна терасата. Там се спря и надзърна в стаята. Приведен в сянката, недокоснат от лунната светлина, докато не издаде звук той неопределено време би могъл да остане незабелязан.

Коджиро продължаваше да хърка. Тихото жужене на насекомите, за малко прекъснато от придвижването на мъжа, отново се понесе над росната трева.

Минутите отминаваха. После тишината бе нарушена от изтракването, с което мъжът изтегли сабята си и скочи горе на терасата.

Хвърли се върху Коджиро с едно „А-а-арх!“ и в следващия миг стисна зъби и нанесе удар.

Последва шумно изсвистяване и някакъв продълговат и тъмен предмет се стовари върху китката му. Началната сила на удара обаче бе голяма и вместо да падне от ръката му, сабята се заби в татамито на онова място, където допреди малко беше тялото на Коджиро.

Като риба, която се шмугва встрани от разсеклия водата прът, незасегнатата жертва сега се метна към стената. Сега стоеше с лице към натрапника, хванал в една ръка „Дългия прът“ и ножницата — в другата.

— Кой си ти?

Дишането на Коджиро бе спокойно. Бе чувствителен към шума на насекомите и дори падането на една капка, но сега остана невъзмутим.

— А-аз съм!

— „Аз“ не ми говори нищо. След като нападаш човек, докато спи, знам, че си страхливец. Как ти е името?

— Аз съм Йогоро, единственият син на Обата Кагенори. Вие сте се възползвал от болестта на баща ми и пръскате по целия град клевети за него.

— Не аз съм пръснал слуховете, а хората от Едо.

— А кой е прилъгал учениците му да излязат на бой и ги е избил?

— Това без съмнение го направих аз. Аз, Сасаки Коджиро. Какво мога да направя, щом съм по-добър от тях? По-силен. По-смел. По-вещ в Изкуството на войната.

— Как може да имате дързостта да го кажете, след като сте повикали тогава на помощ негодниците на Хангавара?

Коджиро изръмжа възмутено и пристъпи напред.

— Щом ме мразите, то хайде! Обаче всеки, който внася лични пристрастия в едно изпитание на силите според Изкуството на войната, не е даже страхливец. По-лош е и от това, по-жалък и достоен за присмех. Значи още веднъж ще трябва да освободя някой от хората на Обата от живота. Примирихте ли се вече с това?

Не дойде отговор.

— Попитах — примирихте ли се със съдбата си?

Пристъпи още крачка напред и отразената светлина от лъснатото наскоро острие на сабята заслепи Йогоро.

Коджиро се втренчи в плячката си, както някой прегладнял се втренчва в очакващото го ястие.