Ейджи Йошикава
Мусаши (10)

Училището Йошиока

„Животът днес не знае нашето утре…“

В началото на седемнадесети век всички в Япония, и простолюдието, и управниците, чувстваха, че животът е нещо, което непрекъснато се променя. Прочутият пълководец Ода Нобунага, заложил основите за обединението на Япония от Тойотоми Хидейоши, в кратко четиристишие даде израз на това усещане:

Човешките ни петдесет години

са само мимолетен сън

сред вечното ни лутане

в безкрая от прераждания.

Загубил битка с един от собствените си военачалници, който го нападна във внезапен пристъп на ярост, четиридесет и осем годишният Нобунага се самоуби в Киото. След около двадесет години, някъде към 1605-та, непрестанните схватки между даймио практически бяха приключили, а Токугава Иеясу беше шогун вече две години. Уличните фенери на Киото и Осака светеха така, както през най-добрите години на шогуната Ашикага. Преобладаващото настроение беше празнично и весело.

Въпреки това малцина вярваха, че мирът ще се задържи. Продължилите повече от сто години междуособици дотолкова бяха изопачили погледа на хората върху живота, че бяха способни само да гледат на настъпилото примирие като на нещо крехко и мимолетно. Столицата процъфтяваше, но напрежението от неизвестното бъдеще изостряше апетита на хората за веселия.

Макар и все още да държеше положението в свои ръце, Иеясу официално се оттегли от поста шогун. Докато бе все още достатъчно силен, за да контролира останалите даймио и да защитава фамилния стремеж за надмощие, той увенча с титлата си своя трети син, Хидетада. Говореше се, че новият шогун скоро ще посети Киото, за да изкаже почитта си пред императора. Но беше обществена тайна, че пътуването му на Запад означаваше повече от обикновена проява на любезност. Неговият най-голям възможен враг, Тойотоми Хидейори, беше син на Хидейоши, способния следовник на Нобунага. Хидейоши бе направил всичко възможно, за да остави властта на рода Тойотоми, докато Хидейори порасне достатъчно, за да я поеме в свои ръце. Все пак Иеясу победи при Секигахара. Хидейори все още обитаваше крепостта в Осака, и макар че Иеясу, вместо да го изгони, му позволи да се радва на един приличен годишен доход, той знаеше, че Осака, като място, където могат да се съберат силите на съпротивата, е най-голямата заплаха. С това бяха наясно и още много феодали. За да се осигурят срещу загуби, те плащаха данъци едновременно на Хидейори и на шогуна. Често се споменаваше, че последният притежава достатъчно крепости и злато, за да наеме, стига да поиска, всеки свободен самурай — ронин, както ги наричаха — в страната.

Празни разсъждения върху политическото бъдеще витаеха във въздуха на Киото.

— Рано или късно войната ще избухне.

— Въпрос на време.

— Тези улични фенери може и да не светят утре.

— Защо да се тормозим? Каквото става да става.

— Да се забавляваме, докато можем!

Дейният нощен живот и процъфтяващите квартали на удоволствията бяха очевидно доказателство, че голяма част от населението прави точно това.

Сред така настроените хора беше и група самураи, които точно завиваха към улица Шиджо. Вървяха покрай дълга бяла стена, отвела ги до впечатляваща порта, над която се надвесваше внушителен покрив. На дървена, почерняла от времето табелка, едва се четеше надписът „Йошиока Кемпо — Киото. Боен наставник на Шогуните Ашикага.“

Осмината млади самураи приличаха на хора, които въртят сабята по двадесет и четири часа на ден без почивка. Някои носеха, освен обичайните две стоманени саби, и по една дървена. Други бяха въоръжени с копия. Имаха суровия вид на хора, които при първия повод ще се впуснат в кръвопролитие. Имаха каменни лица. В погледите им се четеше заплаха. Сякаш винаги бяха готови да избухнат в гняв.

— Млади учителю, къде ще ни заведете тази нощ? — гълчаха те, скупчени около него.

— Където и да е, само не там, където бяхме вчера — строго отвърна той.

— Но защо? Всичките онези жени си падаха по вас. Те почти не забелязаха, че и ние сме там.

— Може би той има право — вметна някой. — Защо да не опитаме някъде другаде. Някъде, където не познават Младия учител или някой от нас.

Кряскащи и каращи се, те изглеждаха изцяло погълнати от въпроса къде ще пият и блудстват тази нощ.

Излязоха на осветено място на брега на река Камо. Земята там от години беше неизползвана и обрасла с бурени — сигурен признак на опустошенията от войната. С настъпването на мира, обаче, цената й изведнъж се покачи.

Разнебитени къщурки бяха разхвърляни тук-там. Над вратите им висяха раздърпани червени и бледожълти пердета. Пред праговете им леки жени продаваха телата си. Момичета от областта Тамба, небрежно белосали лицата си, подсвиркваха на минувачите. Това бяха жалки нещастници, продавани на партиди. Те свиреха на своите шамисени — популярен напоследък инструмент — пееха мръсни песни и се смееха.

Младият учител се казваше Йошиока Сеиджуро. Върху стройното му тяло се спускаше красиво тъмнокафяво кимоно. Скоро след като навлязоха в района на бардаците, той се обърна и каза на един от спътниците си:

— Тоджи, купи ми сламена шапка.

— Предполагам такава, която да закрива лицето ти?

— Да.

— Тук не ти трябва шапка, нали?

— Ако не ми трябваше, нямаше да те карам да ми купиш! — нетърпеливо му се озъби Сеиджуро. — Не се стремя хората да видят сина на Йошиока Кемпо да се мотае на подобно място.

Тоджи се изсмя.

— Но една шапка само би привлякла вниманието. Всички жени наоколо знаят, че щом криеш главата си под шапка, сигурно си от добро семейство, а може и да си богаташ. Разбира се, има и други причини, поради които не биха допуснали да си отидеш. Но тази с една от тях.

Както винаги, Тоджи едновременно се шегуваше със своя учител и го ласкаеше. Той се обърна, заповяда на един от мъжете да донесе шапката и зачака, докато последният си проправяше път сред фенерите и веселящите се хора. Когато поръчката пристигна, Сеиджуро сложи шапката на главата си и се почувства по-спокоен.

— С тази шапка повече от всякога приличаш на конте — отбеляза Тоджи. Обръщайки се към другите, той продължаваше с ласкателствата. — Вижте, жените излизат пред праговете, за да го видят по-добре.

И без комплиментите на Тоджи, Сеиджуро изглеждаше чудесно. Провесил две идеално излъскани ножници на кръста си, той излъчваше достойнството и класата, които можеше да се очакват от син на добро семейство. Сламената шапка не можеше да попречи на жените да му подвикват, докато минаваше край тях.

— Ей, ти, хубавецо, защо се криеш под тази глупава шапка!?

— Хайде, ти там, искам да видя какво криеш.

— Е, не бъди срамежлив, покажи ни лицето си.

Сеиджуро откликваше на тези закачливи подвиквания, като се опитваше да изглежда още по-висок и внушителен. Тоджи съвсем отскоро го беше убедил да се появи на подобно място. И той все още се притесняваше да не бъде видян. Най-голям син на прочутият майстор на сабята Йошиока Кемпо, той никога не бе изпитвал недостиг на средства. Но доскоро не познаваше тъмната страна на живота. Впечатлението, което правеше, караше сърцето му да бие по-силно. Все още се срамуваше достатъчно, за да изпитва необходимост да се скрие, макар че като разглезен богаташки син винаги беше излаган на показ. Ласкателствата на спътниците му, както и задявките на жените около него, се просмукваха в сърцето му като сладка отрова.

— Хей, та това е Учителят от улица Шиджо? — възкликна една от жените. — Защо криеш лицето си? Никого не можеш да заблудиш.

— Откъде ме познава тази жена? — изръмжа Сеиджуро на Тоджи, преструвайки се на обиден.

— Много просто — каза жената, преди Тоджи да отвори уста. — Всеки знае, че хората от училището Йошиока харесват този тъмнокафяв цвят. Затова и му викат „цвят Йошиока“. И да ти кажа, тук всички го знаят.

— Така е, но както сама каза, много хора носят дрехи в такъв цвят.

— Да, но не всички имат на кимоната си герба с трите кръга.

Сеиджуро погледна ръкава си.

— Трябва повече да внимавам — каза си той, когато усети, как една ръка, подала се през зарешетения прозорец, се протяга към него и хваща кимоното му.

— Виж ти, виж — каза Тоджи, — скрил лицето си, пък забравил емблемата. Сигурно е искал да го познае някой. Мисля, че сега вече наистина ще трябва да влезем тук.

— Прави каквото щеш — каза обърканият Сеиджуро, — но я накарай да ми пусне ръкава.

— Пусни го, жено, — скара й се Тоджи. — Нали го чу, каза, че влизаме!

Учениците се скупчиха под навеса. Стаята, в която влязоха, беше толкова безвкусно украсена с цинични картини и цветя, че на Сеиджуро му беше трудно да се отпусне. Останалите така и не обърнаха внимание на мизерната обстановка.

— Донесете саке! — заповяда Тоджи, допълвайки поръчката с други деликатеси.

След като храната дойде, Уеда Рьохей, равен по майсторство на Тоджи, се провикна:

— Доведете жените! — по същия груб начин, както Тоджи поръча храната и пиенето.

— Хей, старият Уеда каза да докарате жените! — извикаха останалите в хор, като имитираха гласа на Рьохей.

— Не обичам да ме наричат стар — възрази намръщено Рьохей. — Вярно е, че съм в това училище най-дълго от всички, но в косата ми няма нито един бял косъм.

— Сигурно я боядисваш.

— Който го каза, да излезе напред и за наказание да изпие една чаша!

— Много е сложно. Направо хвърли пиенето насам!

Чашата със саке хвръкна във въздуха.

— Ето и компенсацията — още една чаша във въздуха.

— Хей, нека някой да танцува!

— Танцувай ти, Рьохей! — провикна се Сеиджуро. — Танцувай и ни покажи колко си млад!

— Готово, Учителю. Гледай! — той отиде до края на терасата, завърза червена престилка на главата си, втъкна цвете във възела и взе една метла.

— Хей, вижте, тоя се готви да ни изиграе танца на Девицата от Хида! Да чуем и песента, Тоджи!

Той покани всички да се присъединят и те започнаха да тактуват по чиниите с пръчките за храна, а един удряше с машата по ръба на мангала.

През бамбуковия плет,

бамбуковия плет,

бамбуковия плет,

видях дългополо кимоно,

дългополо кимоно в снега…

Заглушен от пляскания след първия стих, Тоджи се поклони, а жените, акомпанирайки си на шамисени, продължиха песента откъдето той спря:

Момичето, видяно вчера

го няма днес.

Това, което гледам днес,

не ще изглежда тъй и утре.

Какъв ще бъде утрешният ден не знам,

но искам да я любя днес.

В друг ъгъл на стаята един от учениците подаваше огромна купа саке на свой приятел с думите:

— Защо не пробваш да я изпиеш наведнъж?

— Не, благодаря.

— Не, благодаря? Наричаш се самурай, а дори не можеш да изпиеш това?

— Разбира се, че мога. Но ако аз го изпия, ще трябва и ти да сториш същото!

— Готово!

Състезанието започна. Двамата залочиха като коне на водопой, а от устите им се лееше саке. След около час и двамата вече повръщаха. Останалите лежаха безжизнени и гледаха празно с кръвясали очи.

Един от тях, буен по природа, който колкото повече пиеше, толкова повече се разбесняваше, занарежда:

— Има ли някой в тази страна, освен Младия учител, който наистина да владее техниките на училището Кьохачи? Ако има такъв… хлъц… искам да го видя… О-оп!

Друг здравеняк, седнал до Сеиджуро, се изсмя и изрече на пресекулки:

— Тоя се подмазва на Младия учител. Има и други училища по бойни изкуства, освен тези в Киото. И Йошиока не е непременно най-доброто. Училището на Тода Сейген също е в Киото. Това на Огасавара Геншинсай е в Китано. Да не забравяме и Ито Итосай в Ширакава, макар че той не приема ученици.

— Какво пък толкова им е хубавото на всички тях?

— Казвам ти, че не трябва да се мислим за единствените майстори на сабята в света.

— Тъпо копеле! — изкрещя един, чиято чест бе засегната от тези думи. — Я ела насам!

— Така ли? — отвърна язвително критикуващият и се изправи.

— Ти си ученик в училището на Йошиока Кемпо, а го подценяваш?

— Не го подценявам! Само казвам, че нещата не са такива, каквито бяха в доброто старо време, когато Учителят обучаваше шогуните и беше признат за най-великия майстор на сабята. Днес много повече хора вървят по Пътя на меча. Не само в Киото, но също и в Едо, Хитачи, Ечидзен, в западните области, в Кюсю — из цялата страна. Това, че Йошиока Кемпо беше толкова известен, не е причина Младият учител и ние да се смятаме за най-добрите живи майстори на сабята. Това просто не е вярно! Защо да мамим сами себе си?

— Тъпак! Мислиш се за самурай, а те е страх от другите!

— Кой го е страх? Само казвам, че трябва да не се самозабравяме.

— Кой си ти, та да правиш такива предупреждения?

С тези думи засегнатият ученик блъсна другия в гърдите, поваляйки го на земята.

— Искаш да се бием ли? — изръмжа падналият. — Добре, готов съм.

По-старшите, Джион Тоджи и Уеда Рьохей, се намесиха.

— Престанете, вие двамата!

Изправени на крака, те разтърваха мъжете и се опитаха да ги успокоят.

— Съвземи се!

— Всички разбираме какво ви е!

Още няколко чаши саке, и нещата се поуталожиха. Подстрекателят продължи още известно време да възхвалява себе си и останалите, докато критикуващият, прегърнал Рьохей, през сълзи му обясняваше случилото се.

— Говорех само заради честта на училището — изхлипа той. — Ако продължават с тези ласкателства, доброто име на Йошиока Кемпо ще бъде съсипано. Унищожено, казвам ти!

Самият Сеиджуро оставаше сравнително трезвен. Свикнал да забелязва всичко, Тоджи каза:

— Не се забавляваш особено, както виждам.

— Аха. Мислиш ли, че те се веселят истински? Съмнявам се.

— Разбира се. Просто това е тяхното виждане за една весела вечер.

— Не разбирам, защо тогава се карат така?

— Слушай, защо не мръднем нанякъде? Някъде, където е по-спокойно. И на мен ми писна тук.

С израз на облекчение, Сеиджуро бързо се съгласи.

— Бих желал да отидем там, където бяхме снощи.

— Имаш предвид Йомоджи ли?

— Да.

— Там е доста по-уютно. През цялото време си мислех, че ти се ще да отидеш там. Но щеше да е истинско разхищение да заведеш цялата тая банда глупаци там. Затова ги доведох тук — поне е евтино.

— Да се измъкваме тогава. Рьохей ще се погрижи за останалите.

— Престори се, че отиваш до тоалетната. Аз ще те настигна след няколко минути.

Сеиджуро умело се измъкна. Никой не забеляза отсъствието му.

До една къща недалече, някаква жена, повдигната на пръсти, се опитваше да закачи на мястото му един фенер. Вятърът го беше угасил, и тя го свали, за да го запали отново. Беше се изпънала под стряхата, а току-що измитата й коса падаше свободно около лицето. Кичурите и сенките на огъня образуваха леко променящи се фигури по изпънатите й ръце. Вечерният бриз бе изпълнен с аромат на цъфнали сливи.

— Око! Да го закача ли вместо теб?

— О, та това е Младият учител — изненадано възкликна тя.

— Постой малко — когато мъжът дойде по-близо, тя видя, че не е Сеиджуро, а Тоджи.

— Така добре ли е? — попита той.

— Да, чудесно е, благодаря ти.

Но Тоджи хвърли още един поглед към фенера, реши, че е закачен накриво и го поправи още веднъж. Око не можеше да разбере как някои мъже, които неумолимо отказват да вършат каквото и да било в собствените си домове, са толкова внимателни и готови да помогнат, когато са на място като нейното. Те често сами отваряха и затваряха прозорците, оправяха си възглавниците и правеха още куп дребни нещица, които не биха и помислили да вършат под собствения си покрив.

Тоджи, правейки се, че не е чул думите й, въведе учителя си вътре.

Сеиджуро, едва седнал, каза:

— Ужасно тихо е тук.

— Ще отворя вратата към терасата — отвърна Тоджи.

Под тясната веранда се диплеха водите на река Такасе. На юг, отвъд малкия мост над улица Санджо, се намираха огромният квартал Зуисенин, мрачно разпрострелият се Терамаши — „Градът на Храмовете“ — и поле, обрасло с мискантус. Това беше близо до Каяхара, където хората на Тойотоми Хидейоши убиха съпругата, наложниците и децата на племенника му, ужасния регент Хидецугу. Тези събития все още се помнеха от мнозина.

Тоджи започна да нервничи.

— Все още е твърде тихо. Къде ли се крият жените? Изглежда нямат други клиенти тази нощ.

Беше малко неспокоен.

— Чудя се защо се забави толкова Око. Дори чай не ни донесе.

Когато нетърпението му нарасна дотолкова, че вече не го свърташе на едно място, той тръгна да провери защо чаят се бави още.

Тъкмо беше излязъл на терасата, когато почти връхлетя върху Акеми, която се приближаваше с позлатен поднос в ръце. Малката камбанка на пояса й зазвънтя, а тя извика:

— Внимавай! Заради теб ще разлея чая.

— Защо се забави толкова? Младият учител е тук. Мислех, че го харесваш.

— Виждаш ли, разлях малко. Ти си виновен. Иди да ми донесеш парцал.

— Ха! Не си ли доста нахална? Къде е Око?

— Гримира се, разбира се.

— Искаш да кажеш, че още не е готова?

— Ами, ние бяхме заети през деня.

— През деня ли? Кой е бил тук?

— Не е твоя работа. Пусни ме да мина.

Той се отмести. Акеми влезе в стаята и поздрави госта.

— Добър вечер. Радвам се, че се отбихте.

Сеиджуро се престори на равнодушен, погледна встрани и каза:

— А, ти ли си, Акеми. Благодаря ти за снощи.

Той беше объркан.

Тя взе от таблата един буркан, който приличаше на съд за кадене на тамян. Върху му постави глинена лула.

— Искаш ли да опиташ? — попита тя учтиво.

— Мислех, че напоследък пушенето е забранено.

— Да, но така или иначе, всички продължават да пушат.

— Добре, ще опитам.

— Ще ти я запаля.

Тя взе щипка тютюн от красива перлена кутийка и я натъпка в лулата с изящните си пръсти. После поднесе лулата към устата му. Сеиджуро, несвикнал да пуши, я пое доста непохватно.

— Хм, горчиво е, нали? — каза.

Акеми се закикоти.

— Къде изчезна Тоджи?

— Предполагам, че е в стаята на мама.

— Той май е влюбен в Око. Или поне така ми се струва. Подозирам, че понякога ви навестява и без мен, нали?

Акеми се засмя, но не отговори на въпроса му.

— Защо се смееш, мисля, че и майка ти го харесва.

— Наистина не бих могла да знам!

— О, сигурен съм! Напълно съм убеден! Добре е нагласено, нали? Две щастливи двойки — майка ти и Тоджи, ти и аз.

Като си придаде възможно най-невинен вид, той постави ръката си върху тази на Акеми, отпусната върху коляното й. Отначало тя го отблъсна, но това само направи Сеиджуро по-смел. Когато тя се приготви да стане, той обви с ръката си крехкото тяло и я придърпа към себе си.

— Не трябва да бягаш от мен — каза й, — няма да ти сторя нищо лошо.

— Пусни ме! — настоя тя.

— Добре, но само при условие, че останеш да седиш до мен.

— Сакето… Ще отида да донеса малко.

— Не искам саке.

— Но ако не го донеса, мама ще се ядоса.

— Майка ти е в другата стая и си прекарва чудесно с Тоджи.

Той се опита да потрие лицето си в нейното, докато тя се беше навела, но Акеми извърна глава и нададе истеричен вик за помощ.

— Мамо! Мамо!

Сеиджуро я пусна и тя изхвърча към задната част на къщата.

Той стоеше объркан. Чувстваше се самотен, но като че ли не искаше да се натрапва на момичето. Не знаеше какво да прави и извика високо:

— Отивам си вкъщи.

Тръгна надолу по външния коридор, а лицето му ставаше все по-червено, колкото повече слизаше.

— Млади учителю, къде отивате? Не ми казвайте, че си тръгвате.

Око се появи отзад, изникнала сякаш от небитието и се спусна към него. Докато го обгръщаше с ръка, той забеляза, че с прическата и грима й всичко е наред. Тя повика на помощ Тоджи и с общи усилия успяха да накарат Сеиджуро да се върне и отново да седне. Око донесе саке и се опита да го развесели. След това Тоджи доведе Акеми обратно в стаята. Когато видя колко унил е Сеиджуро, тя му се усмихна.

— Акеми, налей малко саке на Младия учител.

— Веднага, мамо — покорно каза тя.

— Нали виждаш каква е — каза Око. — Защо все се държи като дете?

— В това й е чара — млада е — отбеляза Тоджи, премествайки възглавницата си по-близо до масата.

— Но тя е вече на двадесет и една.

— На двадесет и една? Не предполагах, че е толкова голяма. Тя е толкова мъничка, че изглежда на не повече от шестнадесет-седемнадесет.

Внезапно почувствала се пълна с живот като рибка лещанка, Акеми възкликна:

— Нима? Това ме прави щастлива, защото искам цял живот да бъда на шестнадесет. Когато бях на шестнадесет, случи се нещо прекрасно.

— Какво ти се случи?

— О — тя притисна ръце към гърдите си, — не мога да го кажа на никой. Но все пак то се случи. Знаеш ли в коя област живеех тогава? Това беше в годината на битката при Секигахара.

Око се обърна към нея заплашително:

— Плямпало такова! Престани да ни отегчаваш с щуротиите си. Иди си вземи шамисена.

Леко намусена, Акеми се изправи и отиде да донесе инструмента си. Когато се върна, започна да свири и запя, повече за собствено удоволствие, отколкото за да забавлява гостите.

Щом ще е облачна

тази нощ

— нека да бъде.

Луната се крие.

Виждам света през сълзите си.

Като спря за миг, тя попита:

— Разбираш ли за какво пея, Тоджи?

— Не съм съвсем сигурен. Попей още малко.

Дори в най-непрогледния мрак

няма да изгубя пътя си.

Но, о, колко те харесвам!

— В крайна сметка, тя е на двадесет и една — каза Тоджи.

Сеиджуро, който седеше безмълвен, отпуснал глава върху ръката си, изведнъж се оживи и каза:

— Акеми, нека изпием заедно чаша саке.

Той подаде чашата и я напълни от съда, в който се подгряваше напитката. Тя я изпи до дъно, без да се замисли и смело му я подаде, за да си налее и той.

Някак изненадан, Сеиджуро каза:

— Ти знаеш как да пиеш, а?

След като на свой ред пресуши чашата, предложи й още една. Тя прие и с готовност я изпи. Очевидно недоволна от размера, тя донесе по-голяма чаша и през следващия половин час продължиха по същия начин — една чаша той, една тя.

Сеиджуро беше слисан. Тя изглеждаше като шестнадесетгодишно момиче, сякаш още никой не бе целувал устните й. В очите й се четеше свян. И при все това обръщаше чаша след чаша като мъж. Къде ли се побираше всичкото това пиене в нейното тъничко телце?

— Можеш да се откажеш вече — обърна се Око към Сеиджуро. — Незнайно защо, това дете може да се налива цяла нощ, без да се напие. Най-доброто, което можеш да направиш, е да я накараш да вземе шамисена си.

— Но това е толкова забавно! — каза Сеиджуро, който вече истински се веселеше.

Доловил странни нотки в гласа му, Тоджи го попита:

— Добре ли си? Сигурен ли си, че не ти дойде прекалено много?

— Няма значение. Знаеш ли, Тоджи, няма да се прибирам вкъщи тази нощ!

— Добре — отвърна Тоджи. — Можеш да останеш колкото нощи поискаш, нали, Акеми?

Тоджи намигна на Око, после я изведе в друга стая, където оживено започна да й шепне нещо. Каза, че щом Младият учител е в такова добро настроение, той сигурно ще пожелае да спи с Акеми. И че може да се получат неприятности, ако тя откаже. Но че, все пак, в подобни случаи майчинските чувства са най-важното нещо. Или с други думи — колко ще струва?

— И така? — попита грубо Тоджи.

Око постави пръст върху дебело напудрената си буза и се замисли.

— Размърдай си мозъка! — подкани я Тоджи.

Приближавайки се към нея, той каза:

— Знаеш, че той не е лоша партия. Известен учител по бойни изкуства е. А семейството му е доста богато. Баща му имаше повече ученици от който и да е учител в страната. Има и друго — още не е женен. Откъдето и да го погледнеш, предложението е примамливо.

— Ами, съгласна съм с теб, но…

— Без „но“. Решено е. И двамата ще останем до утре.

В стаята беше тъмно и Тоджи, уж случайно, постави ръката си на рамото й. Точно в същия миг откъм другата стая се чу силен шум.

— Какво беше това? — попита Тоджи. — Имаш ли други посетители?

Око безмълвно кимна с глава, после приближи влажните си устни до ухото му и прошепна:

— По-късно.

Опитвайки се да изглеждат естествени, двамата се върнаха в стаята, където бяха оставили Сеиджуро. Намериха го сам и потънал в дълбок сън.

Тоджи отиде в съседната стая и се изтегна върху постелята. Лежеше, потропвайки с пръсти по леглото, в очакване на Око. Тя така и не се появи. Накрая клепачите му натежаха и той заспа. Събуди се доста късно на следващата сутрин и по вида му личеше, че е обиден.

Сеиджуро беше станал и дори вече пиеше. Беше в същата стая. Гледаше към реката. И Око, и Акеми изглеждаха свежи и жизнерадостни. Сякаш бяха забравили за предишната нощ. Опитваха се да убедят Сеиджуро да им обещае нещо.

— Значи ще ни заведеш?

— Е, добре, ще отидем. Вземете някаква суха храна, а също и малко саке.

Говореха за Окуни Кабуки, един нов танц с думи и музика, който се играеше по брега на реката на улица Шиджо. Това беше последната страст на столицата. Беше измислен от една девица на име Окуни в светилището Изуно. Известността му вече беше насърчила множество подражания. На празното място покрай реката бяха издигнати платформи, където трупи от танцьорки се съревноваваха за зрителското внимание. Всяка трупа се стремеше към придобиване на собствен облик като включваше в репертоара си местни танци и песни от различни области. По-голямата част от актрисите бяха започнали като леки жени. Сега, когато вече се бяха качили някак си на сцената, те биваха канени да танцуват в някои от най-видните домове в столицата. Много от тях се подвизаваха под мъжки имена, обличаха мъжки дрехи и играеха смели бойци във вълнуващи спектакли.

Сеиджуро седеше в стаята и гледаше втренчено във вратата. Под малкия мост на улица Санджо жени белеха пране в реката. Мъже, яхнали коне, минаваха насам-натам по моста.

— Онези двете още ли не са готови? — с раздразнение попита той. Почти минаваше обяд. Омаломощен от пиенето и уморен от чакане, беше изгубил всякакво желание за Кабуки.

Тоджи, все още огорчен от предишната нощ, не беше в обичайното си ентусиазирано настроение.

— Забавно е да излезеш с жена — промърмори той, — но защо винаги става така, че точно когато си готов да тръгнеш, тя внезапно започва да се тревожи дали косата й изглежда добре и дали коланът й не се е разкривил? Що за щуротии!

Мислите на Сеиджуро се насочиха към неговата школа. Сякаш чуваше звука на дървените мечове и тракането на дръжките на копия. Какво ли си мислеха учениците му за неговото отсъствие? По-младият му брат Деншичиро, без съмнение, неодобрително цъкаше с език.

— Тоджи — каза той, — май наистина не ми се ще да ги водя да гледат Кабуки. Хайде да се прибираме.

— След като вече си обещал!

— Ами…

— Те бяха толкова въодушевени! Ще се вбесят, ако се изнижем. Ще отида да ги накарам да побързат.

Докато минаваше през дневната, Тоджи хвърли поглед в една стая, където се виждаха разхвърляни женски дрехи. Изненада се като не видя никой.

— Къде ли са потънали? — питаше се той гласно.

Нямаше ги и в съседната стая. Зад нея имаше още една мрачна малка стая, лишена от слънчева светлина и миришеща на мръсни дрехи. Тоджи отвори вратата и бе посрещнат от ядосано ръмжене:

— Кой е там?

Отстъпвайки крачка назад, Тоджи все пак надзърна в тъмната бърлога. Подът беше покрит със стари опърпани рогозки и се различаваше от останалите добре подредени предни стаи колкото денят от нощта. На пода лежеше проснат мърляв самурай. През корема му небрежно беше захвърлена ножница на сабя. Дрехите му и изобщо целият му вид оставяха извън всяко съмнение факта, че е от онези ронини, които често се срещаха из пътищата да обикалят без работа. Подметките на мръсните му обувки сякаш се взираха в лицето на Тоджи. Без да прави каквото и да е усилие да се надигне, той лежеше във вцепенение.

— О, извинявайте, не знаех, че тук има гост — каза Тоджи.

— Аз не съм гост — изкрещя мъжът в тавана.

Той вонеше на саке. И макар Тоджи да нямаше никаква представа кой е, той беше сигурен в едно — че не иска да се занимава повече с него.

— Съжалявам, че ви притесних — бързо каза и се обърна да си върви.

— Стой! — грубо извика мъжът, надигайки се бавно. — Затвори вратата след себе си.

Объркан от грубостта му, Тоджи направи, каквото му беше заповядано и излезе.

Почти веднага, след като си тръгна на мястото му се появи Око. В убийствени одежди, тя очевидно се опитваше да изглежда като страхотна дама. С тон, с който обикновено се говори на дете, тя се обърна към Матахачи:

— Е, защо си толкова ядосан?

Акеми, която стоеше точно зад гърба на майка си, го попита:

— Защо не дойдеш с нас?

— Къде?

— Да погледаме Окуни Кабуки.

Устата на Матахачи се изкриви от отвращение.

— Какъв ли ще е този мъж, който няма да има нищо против да бъде видян в компанията на онзи, който задява жена му? — горчиво попита той.

Око се почувства сякаш са я облели със студена вода. В очите й проблесна гняв и тя отвърна:

— За какво говориш? Да не би да намекваш, че между мен и Тоджи има нещо?

— Кой е казал подобно нещо?

— Ти, току-що.

Матахачи не отговори.

— И това ми било мъж! — въпреки цялото презрение, с което тя отправяше думите си към него, Матахачи остана мрачно мълчалив.

— Повръща ми се от теб! — озъби му се тя. — Винаги ревнуваш без повод! Хайде, Акеми. Да не губим повече време с този перко.

Матахачи се протегна и успя да я хване за полата.

— Кого наричаш ти перко? Какво доказваш, като говориш на съпруга си така?

Око се откъсна от него.

— Защо пък не — злобно изсъска тя. — Щом като си съпруг, защо не се държиш като такъв? Кой мислиш, че те храни, безполезен ленивецо!

— Хей!

— Не си изкарал и грош откакто, напуснахме областта Оми. Живееш на мой гръб, пиеш си сакето и се шляеш. От какво можеш да се оплачеш?

— Казах ти, че ще изляза и ще си намеря работа! Казах ти, че съм готов да нося дори камъни за крепостната стена. Но това не ти се стори достатъчно. Каза, че не можеш да ядеш еди-какво си, не можеш да обличаш еди-що си, не можеш да живееш в мръсна малка къщичка — нещата, с които не можеш да живееш нямат край. И вместо да ме оставиш да изкарвам прехраната си с честен труд, ти направи тази отвратителна чайна. Е добре, стига вече, казвам ти, стига! — изкрещя той.

— Какво да спра!

— Престани да поддържаш това място.

— И ако престана, какво ще ядем утре?

— Мога да изкарвам достатъчно за да преживяваме, па било то и с носене на камъни. Ще бъде достатъчно за трима ни.

— Ако толкова много искаш да носиш камъни или да режеш дърва, защо просто не си отидеш? Хайде, стани работник, прави каквото и да е. Но ако наистина го направиш, значи можеш да се грижиш сам за себе си! Проблемът ти обаче е, че си се родил тъпак и ще си останеш такъв. Да беше останал в Мимасака! Повярвай, не те моля да останеш. Свободен си да си тръгнеш, когато пожелаеш!

Докато Матахачи правеше усилие да задържи сълзите си от гняв, Око и Акеми излязоха от стаята. Но дори когато вече не ги виждаше, той все още стоеше втренчен в прага. Когато Око го скри в къщата си, близо до планината Ибуки, той си помисли, че е извадил късмет да срещне някой, който да го обича и да се грижи за него. Сега усещаше някак, че със същия успех би могъл да бъде пленен от враг. В края на краищата, кое ли би било по-добре? Да бъдеш затворник, или да си любимото домашно животно на капризна вдовица и да загубиш цялото си мъжко достойнство? Не беше ли по-добре да гниеш в затвора, отколкото да страдаш в тази тъмна дупка, превърнал се в постоянен обект на презрение на една опърничава жена? Някога той имаше такива планове за бъдещето! А се беше оставил тази повлекана с напомадено лице и похотливи желания да го завлече до собственото си положение.

— Кучка! — Матахачи затрепери от гняв, — долна мръсна кучка!

Сърцето му се изпълни със сълзи, извиращи някъде от дълбоко. Защо, о, защо не се върна в Миямото? Защо не отиде обратно при Оцу? Майка му живееше в Миямото. Също и сестра му със съпруга си, и чичо му Гон. Всички те винаги са били толкова добри с него.

Камбаната на Шиподжи щеше и днес да бие, нали? Както всеки ден. Реката Айда щеше да си тече, както обикновено, цветята щяха да пръскат свежестта си по бреговете й, а птиците щяха да приветстват настъпването на пролетта.

— Господи, какъв глупак съм! Ненормален, тъп глупак! — Матахачи стисна глава между юмруците си.

Навън майката, дъщерята и двамата нощни посетители се отдалечаваха надолу по улицата, унесени във весели разговори.

— Сякаш е пролет.

— Време е вече. Почти март е.

— Говори се, че шогунът щял скоро да посети столицата. Ако е вярно, то значи вие двете ще спечелите доста пари, нали?

— О, не, сигурна съм, че няма.

— Но защо? Нима самураите от Едо не обичат забавленията?

— Те са толкова недодялани…

— Мамо, не е ли това музиката за Кабуки? Чувам камбанен звън. А също и флейта.

— Какво дете! Винаги е такава. Мисли си, че вече е в театъра!

— Но, мамо, аз наистина ги чувам.

— Остави това. По-добре поноси шапката на Младия учител.

До Йомоги достигаха гласове и шум от стъпки. Матахачи, все още със зачервени от гняв очи, хвърли бърз поглед през прозореца към щастливата четворка. Гледката беше толкова унизителна, че го накара да се отпусне още веднъж върху леглото в тъмната стая, кълнейки сам себе си.

— Какво правиш още тук? Нима не ти е останала капчица гордост? Как можеш да оставиш нещата да стигнат дотук? Идиот! Направи нещо! — репликата беше отправена към самия него, яростта му към Око беше изместена от чувството за възмущение от собствената му страхливост и слабост. — Тя ти каза да се махаш. Е, добре, изчезвай тогава. — Опитваше се да убеди сам себе си. — Няма смисъл да седиш тук и да си гризеш ноктите. Та ти си само на двадесет и две. Все още си млад. Изчезни от тук и направи нещо сам.

Той почувства, че не може да остане нито миг повече в празната, изпълнена с тишина къща. И все пак, нещо го задържаше. Толкова беше объркан, че чак главата го заболя. Той установи, че животът, който беше водил през последните няколко години, му беше отнел възможността да мисли нормално. Как е могъл да го понесе? Жена му прекарваше вечерите си, забавлявайки други мъже, продавайки им даровете, с които някога обсипваше него. Нощем той не можеше да спи. А през деня се чувстваше в прекалено лошо настроение, за да излиза. Останал сам и умислен в мрачната стая, не му оставаше нищо друго, освен да пие.

И всичко това, помисли си той, заради една застаряваща курва!

Беше отвратен от самия себе си. Знаеше, че единственият начин е да се измъкне от тази агония, да прати по дяволите цялата тая мръсна история и да се върне към младежките си мечти. Трябваше да намери отново пътя, който беше загубил. И все пак… все пак…

Някаква тайнствена сила го задържаше. Каква ли зла магия не го оставяше да си тръгне? Нима тази жена беше преоблечен демон? Тя го нагрубяваше, казваше му да се махне, кълнеше се, че той само й пречи, а после, по средата на нощта ставаше блага като мед, и се заричаше, че всичко е било само шега, че нито една казана дума не е била истина. И макар че беше почти на четиридесет, тя имаше такива устни… такива ослепително червени устни, тъй примамващи, като тези на дъщеря й.

Това, накратко, беше цялата история. В крайна сметка, Матахачи не намираше сили да се покаже пред Око и Акеми като дневен работник. Той беше станал мързелив и мекушав. Облеченият в коприна младеж, който можеше да различи саке „Нада“ от обикновено местно питие само по вкуса му, беше съвсем различен от простоватия, опърпан Матахачи, боецът при Секигахара. Най-лошото беше, че този странен живот с по-възрастна жена ограби младостта му. На години той беше все още млад. Но по дух беше станал развратен и зъл, мързелив и злопаметен.

— Все пак ще го направя! — тържествено си обеща той. Удари за последен път главата си с юмрук, скочи на крака и изкрещя: — Изчезвам от тук още днес!

Чувайки собствения си глас, той осъзна, че всъщност наоколо няма никой, който да го спре, нищо, което го задържа в къщата. Единственото, което истински му принадлежеше и което не можеше да изостави, беше сабята. И бързо я втъкна в пояса си. Хапейки устни, той си повтори решително.

— Та аз съм мъж, в края на краищата.

Можеше да излезе смело през предната врата, размахал сабята си като победил в битка военачалник. Но по силата на навика нахлузи мърлявите си сандали и се измъкна през кухненския вход.

Колкото по-далеч, толкова по-добре. Беше навън! И сега какво? Краката му се вцепениха. Стоеше омаломощен под освежителните струи на пролетния вятър. Не заради ослепителната дневна светлина не се помръдна. Проблемът беше накъде да върви?

В този момент светът изглеждаше на Матахачи като едно огромно, бушуващо море, в което няма къде да се задържиш. Освен Киото, той познаваше единствено родното си село и една битка. Докато обмисляше объркано положението си, внезапна мисъл го накара да излети като стрела обратно към къщата. — Трябват ми пари — каза си. — Със сигурност трябва да намеря малко пари.

Той се запъти направо към стаята на Око и започна да ровичка из кутиите с бижута, етажерката с огледалото, скрина, и навсякъде другаде, където му мина през ума. Прерови цялата стая, но не намери и следа от пари. Разбира се, трябваше да предположи, че Око не е жена, която ще забрави да вземе предпазни мерки срещу нещо подобно.

Обезсърчен, Матахачи се отпусна върху купчината дрехи, разхвърляни по пода. Миризмата на Око се носеше като гъста мъгла наоколо. Той си помисли, че в момента тя е в открития театър край реката и наблюдава заедно с Тоджи как танцуват Кабуки. Спомни си нейната бяла кожа и онова подканящо, кокетно лице.

— Мръсна уличница! — извика той. Някъде много дълбоко в него се зародиха горчиви и нерадостни мисли.

После най-неочаквано го обзе болезнен спомен за Оцу. По време на дългите дни и месеци на раздялата им, той поне се беше убедил в чистотата и всеотдайността на това момиче, което му беше обещало да го чака. Стига да имаше някаква надежда, че тя ще му прости, бе готов да коленичи пред нея с ръце издигнати в смирена молитва. Но той бе разрушил връзката си с Оцу. Изостави я по такъв начин, че не можеше никога повече да я погледне в очите.

— И всичко заради тази жена — мрачно си помисли той. Сега, когато беше вече твърде късно, всичко му се изясни. Не трябваше да допуска Око да знае за съществуването на Оцу. Когато Око за първи път чу за нея, тя леко се усмихна, и се направи, че изобщо не я интересува. Но всъщност беше разяждана от ревност. После, всеки път, когато се караха, тя повдигаше въпроса, и настояваше той да напише на Оцу писмо, с което да поиска разтрогване на годежа им. И когато накрая той се предаде и написа писмото, тя добави с типично женския си почерк една безочлива бележка и най-безсрамно изпрати писмото по някакъв безучастен куриер.

— За какъв ли ме смята Оцу? — простена от мъка Матахачи. Споменът за невинното й момичешко лице отново изплува в мислите му. Лице, в което се четеше укор. Той отново видя планините и реката на Мимасака. Щеше му се да види майка си, роднините си. Те бяха толкова добри.

Дори земята на това място му изглеждаше топла и уютна.

— Никога няма да мога да се върна у дома — си помисли — Зарязах всичко заради… заради…

Обзет от нов прилив на ярост, той изсипа дрехите на Око от шкафовете и започна да ги къса, разхвърляйки парчета плат из цялата къща.

По едно време чу, че някой вика пред входната врата.

— Извинете ме — каза един глас. — Идвам от училището Йошиока. Тук ли са Младият учител и Тоджи?

— Откъде да знам? — грубо отвърна Матахачи.

— Трябва да са тук! Зная, че е неучтиво да ги притеснявам, когато са дошли да се позабавляват, но се случи нещо изключително важно. Касае се за доброто име на училището.

— Изчезвай от тук! Не ме интересува!

— Моля ви, не можете ли поне да им оставите съобщение? Кажете им, че в училището дойде един майстор на сабята на име Миямото Мусаши. И че, ами… че никой от нашите момчета не може да излезе насреща му. Той каза, че ще чака Младия учител докато дойде. Няма да мръдне, докато не се срещне с него. Моля ви, кажете им да побързат и да се приберат вкъщи!

— Миямото? Миямото?