Ейджи Йошикава
Мусаши (40)

Ехо в снега

Мусаши тръгна през множество от коридори, като се опитваше да избягва ярко осветените предни стаи. Попадна на едно тъмно помещение, в което държаха завивки и съседно — пълно с инструменти и пособия. Стените сякаш бяха пропити с възтоплата миризма на готвено, но той все още не можеше да открие кухнята.

От едната от стаите излезе някаква прислужничка и протегна ръка да му препречи пътя.

— Гостите не може да идват тук, господине — каза тя твърдо, без следа от детинската закачливост, която навярно би си придала в стаите за посетители.

— О! Не трябва ли да съм тук?

— Определено!

Тя го тикна напред и сама тръгна в същата посока.

— Вие не сте ли момичето, което преди малко падна в снега? Риня, нали така?

— Да, аз съм Риня. Предполагам, че сте се загубили, докато сте търсили тоалетната. Ще ви покажа къде е.

Хвана го за ръката и го дръпна.

— Не е това. Не съм пиян. Ще ви помоля за една услуга. Заведете ме в някоя празна стая и ми донесете нещо за ядене.

— За ядене ли? Щом това искате, ще ви заведа във вашата стая.

— Не, там не. Там всички се забавляват и няма да искат да им се напомня за вечерята.

Риня вирна глава.

— Струва ми се, прав сте. Ще ви донеса нещо тук. Какво ще желаете?

— Нищо особено, две големи оризови топки ще са достатъчни.

След няколко минути тя се върна с ориза и му го остави в една неосветена стая. Щом се нахрани, Мусаши каза:

— Предполагам, мога да изляза от дома отсам през вътрешната градина.

Без да дочака отговор, той стана и тръгна към терасата.

— Къде отивате, господине?

— Не се бойте. Скоро се връщам.

— Защо тръгвате да излизате отзад?

— Ако изляза от предната врата, ще почне суетня. А ако моите домакини ме видят, ще се разстроят и това ще им развали удоволствието.

— Ще ви отворя вратата, но гледайте веднага да се върнете. Ако не дойдете, ще почнат да винят мен.

— Ясно. Ако се случи господин Мидзуочи да пита за мен, кажете му, че съм отишъл до Ренгеоин да се видя с едни познати. Възнамерявам скоро да се върна.

— Трябва да дойдете скоро. Тази вечер ще ви забавлява Йошино Даю.

Момичето отвори затрупаната от снега сгъваема дървена врата и го пусна навън.

Точно срещу главния вход към квартала на леките жени имаше чайна, наречена Амигаса-джая. Мусаши се спря там и помоли за чифт сламени сандали, но там нямаха такива. Както сочеше името, главното занимание на стопанина бе продажбата на дълбоки шапки за мъжете, които искат на влизане в квартала да скрият самоличността си.

След като прати слугинчето да купи сандали, Мусаши седна на края на едно ниско столче и затегна обито си заедно с връвта под него. Свали си леката горна дреха, сгъна я внимателно, помоли за хартия и четка и написа кратка бележка, която сгъна и мушна в ръкава на дрехата. После извика на свилия се до огнището в задната стая старец, когото взе за стопанина:

— Бихте ли ми пазили тази дреха? Ако не се върна до единайсет часа, ви моля да я занесете в Огия и да я предадете на един мъж на име Коецу. В ръкава има писмо за него.

Човекът отвърна, че с удоволствие ще услужи и осведоми Мусаши, че е само към седем, тъй като нощният пазач току-що минал и обявил часа.

Щом момичето се върна със сандалите, Мусаши прегледа вървите им, за да се увери, че не са много стегнати и после ги върза над кожените си чорапи. Даде на собственика повече пари от нужното, избра си една нова сламена шапка и излезе. Вместо да връзва шапката, той само я придържаше над главата си, за да се пази от снега, който падаше на снежинки, по-меки от черешови цветчета.

Покрай брега на реката по улица Шиджо се виждаха светлини, но на изток, в гората Гион, цареше непрогледен мрак, като се изключат нарядко разпръснатите ярки петна на каменните фенери. Мъртвата тишина само откъслечно се нарушаваше от шума на падащ от някой клон сняг.

Пред портата на светилището в молитва бяха коленичили двадесетина мъже, обърнати с лице към изоставената постройка. Храмовата камбана на близкия хълм тъкмо бе ударила път пъти, за да отбележи, че е осмият час. През тази нощ особено силният и ясен звън на камбаните проникваше сякаш чак до вътрешностите.

— Достатъчно се молихме — каза Деншичиро. — Да тръгваме сега.

Докато се изправяха, един от мъжете попита Деншичиро дали вървите на сандалите му са наред.

— В студена нощ като тази може да се скъсат, ако са прекалено натегнати.

— Наред са. Когато е студено, най-доброто нещо е да се използват платнени върви. Добре е да запомните това.

При светилището Деншичиро бе приключил с подготовката си за двубоя, като се стигне до превръзката за глава и кожената връзка на ръкава. Придружаван от спътниците си с мрачни лица, той закрачи през снега, дишайки дълбоко и бавно и изпускайки облачета бяла пара.

В писмото към Мусаши бяха определили място зад Ренгеоин, в девет часа. Понеже се бояха, или поне твърдяха, че се боят, да не би ако дадат на Мусаши повече време, той да избяга и вече да не се появи, хората от Йошиока решиха да действат бързо. Хьосуке остана в близост до къщата на Шою, но прати двама от другарите си да обяснят положението.

Щом приближиха Ренгеоин, видяха близо зад храма голям огън.

— Кой е това? — попита Деншичиро.

— Сигурно Рьохей и Джиродзаемон.

— И те ли са тук? — възкликна Деншичиро с известно раздразнение. — Твърде много наши хора се събраха. Не искам хората да говорят, че Мусаши загубил, само понеже бил нападнат от цяло множество.

— Щом стане време, ще си тръгнем.

Главната постройка на храма, Санджусангендо, имаше тридесет и три реда колони. Зад нея имаше широко открито място, превъзходно за упражнения по стрелба с лък и отдавна използвано за такава цел. Тъкмо тази връзка с едно от бойните изкуства накара Деншичиро да избере Ренгеоин за своята среща с Мусаши. Наоколо имаше няколко бора, достатъчно, за да не изглежда пейзажът гол, но отсъстваха треволяци и шубрак, които да пречат на битката.

Рьохей и Джиродзаемон станаха да поздравят Деншичиро и Рьохей каза:

— Навярно доста сте се настудували, докато дойдете. Има още много време. Седнете да се стоплите.

Деншичиро мълчаливо седна на мястото, което освободи за него Рьохей. Протегна ръце над пламъка и едно по едно почна да пука кокалчетата на пръстите си.

— Явно много съм подранил — каза.

Загрятото от огъня му лице вече бе придобило кръвожаден изглед.

— Не минахме ли пътьом покрай една чайна? — попита той и се намръщи.

— Да, обаче беше затворена.

— Някой от вас да иде и да донесе малко саке. Ако чукате по-дълго, ще ви отговорят.

— Саке ли, сега?

— Да, сега. Студено ми е.

Деншичиро се приближи до огъня, приклекна и почти го прегърна с ръце.

Тъй като никой не можеше да си спомня той сутрин, обед или вечер да се е появявал някога в доджото, без да мирише на алкохол, бяха почнали да приемат пиенето му като нещо естествено. Макар сега да бе заложена съдбата на цялото училище Йошиока, на един от мъжете наистина му хрумна неясната мисъл дали няма да е по-добре учителят да се стопли с малко саке, вместо да се мъчи да размахва сабята със замръзнали ръце и нозе. Друг някой тихо отбеляза, че ще е опасно да не го послушат, дори да е за негово добро и двама се затичаха към чайната. Сакето, което донесоха, още вдигаше пара.

— Хубаво! — отбеляза Деншичиро. — Това ми е най-добрият приятел и помощник.

Те неспокойно го гледаха как отпива, молейки се да не поеме толкова много, както обикновено. Деншичиро обаче се спря доста преди да е стигнал обичайното си количество. Въпреки привидното безгрижие той добре знаеше, че животът му стои на везните.

— Слушайте! Може ли това де е Мусаши?

Всеки наостри уши.

Мъжете около огъня бързо станаха и в същия миг иззад ъгъла на сградата се появи една тъмна сянка. Махна с ръка и извика:

— Не бойте се, аз съм.

Макар изискано облечен, с високо пристегнати заради тичането хакама, човекът не можеше да скрие възрастта си. Гърбът му бе приведен като лък. Щом успяха да го видят по-ясно, мъжете си зашепнаха, че това е просто „старецът от Мибу“ и възбудата им се охлади. Старият човек бе Йошиока Гендзаемон, брат на Кемпо и Деншичиров чичо.

— Я, че това е чичо Ген! Какво ви води тук? — възкликна Деншичиро.

Не очакваше неговият чичо да сметне, че тази вечер се нуждаят от помощта му.

— А, Деншичиро — отвърна Гендзаемон, — ти наистина си поел нещата в свои ръце. Като те намерих тук, си отдъхнах.

— Исках да дойда да обсъдя нещата първо с вас, обаче…

— Да обсъдиш ли? Какво има за обсъждане? Завлякоха името Йошиока в калта, осакатиха брат ти! Ако не беше предприел нищо, щеше пред мен да отговаряш!

— Няма за какво да се тревожите. Аз не съм треперко като брат си.

— Ще ти повярвам за това. И знаех, че ще победиш, но реших, че е по-добре да те насърча малко. Тичах по целия път от Мибу дотук. И нека те предупредя, Деншичиро, според каквото съм чувал, не бива да приемаш този противник много леко.

— Това ми е ясно.

— Не бързай прекалено да спечелиш. Пази спокойствие, остави нещата на боговете. Ако по някаква случайност те убие, ще се погрижа за тялото ти.

— Ха-ха-ха-ха! Елате да се стоплите при огъня, чичо Ген.

Старият човек мълчаливо изпи чаша саке и после се обърна с укор към останалите:

— Вие какво правите тук? Нали със сигурност не сте намислили да го подкрепите със сабите си? Това е състезание между двама и изглежда страхливо наоколо да стоят много поддръжници. Времето почти дойде. Елате всички с мен. Ще се отдалечим достатъчно, за да не изглежда, че се готвим да нападаме някого.

Мъжете последваха нареждането и оставиха Деншичиро сам. Той седеше близо до огъня и си мислеше: „Когато чух камбаните, беше осем. Сега трябва да е девет. Мусаши закъснява.“

Единствената следа от учениците бяха черните стъпки от нозете им в снега, единствения звук — пукането на ледените висулки, които се откъсваха от стрехите на храма. Веднъж някакъв клон се счупи под тежестта на снега. При всяко нарушаване на тишината погледът на Деншичиро се стрелкаше наоколо като очи на сокол.

И също като сокол през снега се появи един мъж.

Развълнуван и задъхан, Хьосуке съобщи:

— Той идва.

Деншичиро вече бе разбрал това, преди да чуе думите му и сега беше на крака.

— Идва ли? — повтори той папагалски, докато тъпчеше несъзнателно с крака последните живи въглени от огъня.

Хьосуке разказа, че Мусаши се бавил след излизането си от Огия, сякаш не забелязвал силния сняг.

— Точно преди няколко минути се качи по каменните стълби пред светилището Гион. Аз минах по една задна улица и идвам колкото можах по-бързо, но той макар да се влачеше, надали ще закъснее много сега. Надявам се, че сте готов.

— Хмм, така значи… Махай се сега, Хьосуке.

— Къде са останалите?

— Не знам, но не те искам тук. Притесняваш ме.

— Добре, господине — каза Хьосуке с покорен глас.

Той обаче не искаше да си тръгва и реши да не го прави. Щом Деншичиро стъпка огъня в кишата и с тръпка на възбуда се обърна към двора, Хьосуке се мушна под издигнатия под на храма и остана да клечи в тъмното. Макар на открито вятърът да не му направи особено впечатление, тук под постройката той остро го пронизваше. Премръзнал до кости, той прегърна колената си с ръце и се опита да излъже себе си, че зъбите му тракат и по гръбнака му лазят болезнени тръпки само заради студа, съвсем не и от страх.

Деншичиро са отдалечи на стотина крачки от храма и застана с широко разкрачени нозе, единият опрян на корена на някакъв висок бор. Така, със забележимо нетърпение, той зачака. Топлината от сакето бързо се изгуби и той усещаше как студът хапе плътта му. Дори за Хьосуке, който можеше да види двора така ясно като в бял ден, бе очевидно, че учителят му почва да губи самообладание.

Куп сняг се срути от клона на едно от дърветата. Изнервен, Деншичиро се стресна. Мусаши още не се появяваше.

Най-сетне, вече без сили да стои повече на едно място, Хьосуке излезе от своето скривалище и извика:

— Какво е станало с Мусаши?

— Ти още ли си тук? — попита ядосан Деншичиро.

И той обаче беше раздразнен като Хьосуке и сега не му нареди да си тръгва. По мълчаливо взаимно съгласие двамата се приближиха един към друг. Останаха така и се оглеждаха във всички посоки, като от време на време единият или другият отбелязваше:

— Не го виждам.

Всеки път гласът ставаше по-ядосан и пълен с повече подозрение.

— Избягал е, копелето му! — възкликна Деншичиро.

— Няма как — настоя Хьосуке, като се впусна в сериозно обяснение какво точно е видял и защо е сигурен, че накрая Мусаши ще дойде.

— Какво е това? — прекъсна го Деншичиро и бързо стрелна поглед към единия край на храма.

От кухненската постройка зад дългата зала излизаше трепереща светлина на свещ. Държеше я някакъв свещеник, толкова можеше да се различи, но двамата не можаха да определят неясната сянка зад него.

Двете фигури и светлинката минаха през портата между кухнята и главното здание и слязоха по дългата тераса на Санджусангендо.

— Тук всичко е затворено нощем — обясняваше с приглушен глас свещеникът, — тъй че не съм сигурен. Тази вечер някакви самураи се топлеха във вътрешния двор. Може те да са били хората, за които питате, обаче сега, както виждате, ги няма.

— Съжалявам, че ви притесних, когато спяхте — отвърна спокойно другият. — А, няма ли там под онова дърво двама мъже? Може да са онези, които предупредиха, че ще ме чакат тук.

— Е, няма по-лесно от това да ги питате и да разберете.

— Така и ще направя. Сега вече мога да се оправя сам, така че нека не ви задържам да се върнете в стаята си.

— Да не би да отивате с приятелите си на разходка, за да се порадвате на снега?

— Нещо такова — отвърна другият и леко се засмя.

Свещеникът угаси свещта и каза:

— Навярно няма нужда да ви го казвам, но ако палите близо до храма огън като онези мъже по-рано, моля, бъдете внимателен и го загасете, когато си тръгвате.

— Непременно ще направя така.

— Много добре, тогава. Сега моля да ме извините.

Свещеникът се върна обратно през портата и я залости. Известно време мъжът на терасата остана неподвижен, съсредоточено загледан в Деншичиро.

— Кой е това, Хьосуке?

— Не мога да го позная, но дойде от кухнята.

— Не изглежда да е от храмовите хора.

Двамата се приближиха на двадесетина крачки към постройката. Очертанията на мъжа се придвижиха към средата на терасата. Там той спря и привърза ръкава си. Мъжете от двора доближиха още, за да го разгледат, но в следващия миг нозете им отказаха да се помръднат повече.

Деншичиро си пое два или три пъти дъх и едва тогава извика:

— Мусаши!

Добре съзнаваше, че мъжът, застанал на няколко педи над него, е в много по-изгодно положение — безупречно защитен не само откъм гърба, но и отстрани. За да се опита да го нападне отляво или отдясно, всеки първо трябваше да се изкачи при него. Така Мусаши оставаше свободен да посвети цялото си внимание на противника отпред.

Зад Деншичиро мястото бе открито, ветровито и покрито със сняг. Сигурен беше, че Мусаши не е довел със себе си никого, но не можеше да си позволи да забравя тила си. Направи движение, сякаш отърсва нещо от кимоното си и нетърпеливо каза на Хьосуке:

— Махай се оттук!

Другият отстъпи до задния край на двора.

— Готов ли сте?

Въпросът на Мусаши бе спокоен, но твърд. При трескавата си възбуда неприятелят му го усети като леденостудена вода.

Сега Деншичиро за пръв път огледа добре Мусаши. „Значи това е копелето!“, помисли си. Омразата му бе пълна — мразеше го заради осакатяването на брат си, дразнеше се, че простите хора сравняват Мусаши със самия него и имаше вродено презрение към такива, както смяташе, селски парвенюта, правещи се на самураи.

— Кой сте, че да питате готов ли съм? Вече е доста след девет!

— Аз казал ли съм, че ще бъда тук точно в девет?

— Не се оправдавайте! Отдавна ви чакам. Както виждате, вече съм напълно готов. А сега слезте оттам!

Не подценяваше противника си дотолкова, че да се осмели да го нападне при сегашното положение.

— Ей сега — отвърна с лек смях Мусаши.

Имаше разлика между неговата представа за готовност и тази на Деншичиро. Макар телесно подготвен, последният едва започваше да събира духовните си сили, докато за Мусаши двубоят бе започнал много преди да се появи пред неприятеля си. За него сега битката навлизаше в своята втора и най-важна част. При светилището Гион видя отпечатъците от стъпки в снега и в същия миг го обзе войнствена възбуда. Като забеляза, че сянката, която го следваше, е изчезнала, решително влезе през предната порта на Ренгеоин и бързо стигна до кухнята. След като събуди свещеника, завърза с него разговор и незабелязано го разпита какво е станало по-рано вечерта. Без да го е грижа, че малко е закъснял, остана да пие чай и да се стопли. Появата му след това бе внезапна и под относително сигурното прикритие на терасата. Така първият ход беше негов.

Втората възможност се оказа опитът на Деншичиро да го принуди да слезе на открито. Единият начин би бил да приеме, другият — сам да си избере положението за бой. Наложителна беше предпазливост; в случаи като този победата е подобна на отразена във водата луна — ако без да мислиш скочиш да я уловиш, може да се удавиш.

Нищо не можеше да скрие раздразнението на Деншичиро.

— Вие не само закъснявате — извика той, — ами и не сте готов. А аз оттук няма как да ви нападна.

Все още съвършено спокоен, Мусаши отвърна:

— Идвам. Само минута.

На Деншичиро нямаше нужда да му се казва, че гневът може да го поведе към поражението, но при този откровен опит да бъде раздразнен той не успяваше да се овладее. Получените уроци по стратегия му изневериха.

— Слез! — кресна той. — Тук, на двора! Стига номера и да се бием храбро! Аз съм Йошиока Деншичиро! На такива уловки и страхливости мога само да плюя. Щом се плашите, преди да е започнал двубоят, значи не сте достоен да застанете срещу мен. Слизайте оттам!

Мусаши се ухили.

— Йошиока Деншичиро, а? Какво има да ме е страх от вас? Миналата година през пролетта ви разсякох на две, тъй че тази вечер ще ми е просто за втори път.

— За какво говорите? Къде? Кога?

— В Коягю, в Ямато.

— Ямато ли?

— За да бъдем точни, в банята на странноприемницата Ватая.

— Вие сте бил там ли?

— Бях. Естествено, и двамата бяхме без дрехи, но аз с поглед прецених мога ли да ви разполовя или не. И с поглед още там и тогава ви посякох, и то доста сполучливо, ако ми е позволено сам да кажа това. Навярно вие не забелязахте, тъй като по тялото ви не останаха белези, но аз без съмнение ви победих. Другите може да са готови да слушат хвалбите ви колко сте способен в сабления бой, но от мен не чакайте друго освен присмех.

— Любопитен бях какво ли ще ми кажете, а сега разбрах — тъпотии. Обаче вашето бръщолевене е любопитно. Слезте оттам и ще ви накарам да си поотворите самонадеяните очички!

— С какво оръжие ще се биете? Сабя? Дървена сабя?

— Защо питате, след като нямате дървена сабя? Дошли сте с очакването да използвате метална, нали така?

— Така е, обаче си помислих, че ако поискате да се бием с дървени саби, ще ви отнема вашата и ще се сражавам с нея.

— Нямам такава, глупако! Стига перчене. Бий се!

— Готов ли сте?

— Не!

Деншичиро отстъпи назад да направи място на Мусаши да слезе и петите му очертаха в снега черна коса линия, дълга около девет педи. Преди да скочи, Мусаши бързешком пристъпи на около двадесет-тридесет педи встрани по терасата. После застанаха един срещу друг, с още прибрани саби и внимателно вперени в противника очи, на към двеста педи от храма и в този миг Деншичиро обезумя. Изведнъж той издърпа оръжието си и замахна с него. Сабята му беше дълга, точно каквато подхожда на тялото му. Само с едно леко изсвистяване тя с удивителна лекота мина през въздуха точно там, където допреди миг стоеше Мусаши.

Той обаче бе по-бърз. Още по-бързо дори беше изскачането на лъскавото острие от неговата ножница. Изглеждаше, сякаш двамата са прекалено близо един до друг, за да не пострада някой, но след като за минута светлината играеше по сабите им, се раздалечиха.

Изтекоха няколко напрегнати минути. Противниците стояха мълчаливи и неподвижни, с вдигнати във въздуха и насочени с върхове една към друга саби, но на разстояние от около девет стъпки. Струпалият се по челото на Деншичиро сняг падна върху миглите му. За да го отърси, той сбърчи лице, докато накрая мускулите по челото му заприличаха на безброй мърдащи бучки. Изпъкналите му очни ябълки приличаха на прозорците на топилна пещ, а дълбоките му, равномерни издишвания бяха горещи и силни като от ковашко духало.

Умът му се изпълни с отчаяние, тъй като разбираше в колко лошо положение е. „Защо сега държа сабята си на равнището на очите, когато винаги преди нападение я вдигам над главата?“, запита се той. Това не бе мислене в обичайния смисъл на думата. Самата кръв, която чуваше как тупка в неговите жили, му говореше. Цялото тяло обаче, чак до пръстите на краката, се бе съсредоточило в усилието да се покаже пред врага страховит и яростен.

Гризеше го съзнанието, че стойката със сабя пред очите не е от онези, в които е най-добър. На няколко пъти помръдна да вдигне лакти и да премести оръжието над главата си, но се оказа прекалено опасно. Мусаши дебнеше точно такова раздвижване, за да улови мъничката част от секундата, когато ръцете ще минат пред очите и попречат на противника му да вижда.

Мусаши също държеше своята сабя на равнището на погледа. Лактите му бяха отпуснати, гъвкави и способни да се помръднат във всяка една посока. Тези на Деншичиро, задържани в непривичното положение, бяха стегнати и вдървени. Не успяваше да хване добре сабята. Сабята на Мусаши пък бе съвършено неподвижна; по тънкия й горен ръб започна да се събира сняг.

Докато като сокол се взираше за най-малкото грешно помръдване от страна на противника си, Мусаши преброи колко пъти вдиша и издиша. Не просто искаше, а трябваше да спечели. Остро съзнаваше, че отново стои на чертата, която дели от едната страна живота, а от другата — смъртта. Деншичиро му се струваше като грамаден валчест камък, като нещо, което не може сега да заобиколи. През ума му премина името на военния бог, Хачиман.

„Той е по-изкусен от мене“, помисли си открито Мусаши. Същото чувство за непълноценност изпита преди в крепостта Коягю, когато бе обкръжен от четиримата най-големи майстори на школата Ягю. Ставаше така винаги, когато застанеше пред бойци от старите школи, тъй като собствените му умения бяха неясно определени и неосмислени, всъщност нищо повече от начин да се предпази, за да не бъде убит. Докато се взираше в Деншичиро, разбра, че в създадения от Йошиока Кемпо и усъвършенстван през целия му живот стил има и простота, и сложност, че там всичко е добре осмислено и подредено и срещу този начин на водене на бой не може да надделееш само с груба сила или с духа си.

Мусаши бе нащрек да не направи никакво излишно движение. Простите уловки, които знаеше, не бяха в състояние сега да му помогнат. Изненада се доколко самите му ръце отказват да се протегнат напред или встрани. Най-доброто, което можеше да направи, бе да поддържа обичайната отбранителна стойка и да чака. От напрягане очите му се зачервиха; молеше се на Хачиман за победа.

От надигащата се възбуда сърцето му затуптя по-бързо. Ако беше някой обикновен човек, можеше объркването да го повлече като водовъртеж и да го погуби. Но Мусаши остана твърд и се отърси от своето чувство за безпомощност, като че отърсва сняг от ръкава си. Способността да овладее това вълнение беше плод на няколкото предишни близки срещи със смъртта. Сега духът му бе изцяло буден, като че се махна някакво було от очите му.

Мъртва тишина. Снегът се трупаше по косата на Мусаши, по раменете на Деншичиро.

Мусаши престана да вижда пред себе си големия камък. Той самият вече не съществуваше като отделна личност. Желанието да победи бе забравено. Виждаше белотата на снега, който се сипе между него и другия. Духът му беше лек като този сняг. Пространството изглеждаше като продължение на тялото му. Той бе станал едно с вселената или тя — едно с него. Беше и не беше на това определено място.

Нозете на Деншичиро леко помръднаха напред. Треперещото връхче на сабята му издаде желание да се раздвижи.

После два живота угаснаха с два удара на сабя. Първо замахна към гърба си и главата на Отагуро Хьосуке, или част от нея, прелетя покрай него като голяма алена череша, докато тялото безжизнено политна към Деншичиро. Последва ужасяваш вик, с който Деншичиро нападна, но той бе пресечен по средата и звукът му отекна в околното пространство. Мусаши се хвърли така нависоко, че изглеждаше да скача някъде от височината на гърдите на своя противник. Едрото тяло на Деншичиро се олюля назад и се строполи сред пръски бял сняг.

Жалко сгърчен, със заровено в снега лице, умиращият извика:

— Чакай! Чакай!

Мусаши вече не бе там.

— Чухте ли?

— Това е Деншичиро!

— Ранен е!

Черните сенки на Гендзаемон и учениците от Йошиока като вълна се спуснаха през двора.

— Вижте! Хьосуке е убит!

— Деншичиро!

— Деншичиро!

Разбраха обаче, че няма полза да викат и няма полза да мислят за лекар. Главата на Хьосуке бе разцепена напречно, от дясното ухо до средата на устата, тази на Деншичиро — от темето до дясната скула. Всичко това за секунди.

— Ето… ето защо те предупреждавах — треперещо рече Гендзаемон. — Ето защо ти казах да не гледаш леко на него. О, Деншичиро, Деншичиро!

Старецът прегърна тялото на своя племенник в безсмислен опит да го утеши.

Гендзаемон продължи да държи трупа на Деншичиро, но видът на останалите, които шареха по почервенелия от кръв сняг, го ядоса.

— Какво е станало с Мусаши? — прогърмя той.

Някои вече бяха започнали да търсят, но не откриваха и следа от Мусаши.

— Няма го — дойде глуповат и неуверен отговор.

— Някъде наоколо е — излая Гендзаемон. — Да не е крилат? Ако не успея да му отмъстя, никога повече не ще мога да вдигна глава като член на семейството Йошиока. Намерете го!

Един от мъжете шумно си пое дъх и посочи нещо. Останалите отстъпиха на крачка и впериха очи в същата посока.

— Това е Мусаши.

— Мусаши ли?

Докато се осъзнаваха, въздухът се изпълни с тишина — не спокойствието на молитвено място, а застрашителна, дяволска тишина, сякаш уши, очи и умове са престанали да действат.

Каквото и да бе видял мъжът, не беше Мусаши, който бе застанал под стрехата на най-близката постройка. С вперени в мъжете от Йошиока очи и прилепен към стената гръб, той започна предпазливо да се движи, докато стигна югозападния ъгъл на Санджусангендо. Покатери се на терасата и бавно и тихо пропълзя до средата й.

„Ще нападнат ли?“, запита се. Щом никой не помръдна към него, продължи крадешком до северната страна на зданието и с един скок се изгуби в тъмнината.