Ейджи Йошикава
Мусаши (71)

Първа сеитба

Управлението на двореца и владенията на Хосокава в Едо, както и изпълнението на задълженията, които те имаха към шогуна, бе поверено на човек, едва преминал двадесетте — Тадатоши, най-големият син на даймио Хосокава Тадаоки. Бащата — прочут военачалник, радващ се също на известност като поет и майстор на чайната церемония — предпочиташе да живее в голямото имение Кокура в областта Бидзен, на остров Кюсю.

Макар Нагаока Садо и известен брой други доверени служители да бяха натоварени да помагат на младежа, това не бе, понеже той по някакъв начин се е показал неспособен. Могъщите, най-приближени на шогуна васали не само го приемаха като равен, но и той се отличи като деен и далновиден управител. Всъщност, изглеждаше, че мирът и благоденствието на новото време прилягат повече нему, отколкото на по-старите господари, отраснали сред постоянни сражения.

В този момент Садо бе тръгнал някъде към манежа.

— Виждали ли сте Младия господар? — попита той един младши самурай, който идваше към него.

— Струва ми се, че е на стрелбището за лък.

Докато си проправяше път по една тясна пътечка, Садо чу някакъв глас да го пита:

— Може ли да поговоря с вас?

Спря и към него се приближи Ивама Какубей — служител, уважаван заради проницателността и съобразителността си.

— С негово височество ли ще говорите? — попита Ивама.

— Да.

— Ако не бързате, има нещо дребно, за което бих искал да се посъветвам с вас. Защо не седнем там? — Докато изминаваха няколкото крачки до едно сенчесто място, Какубей добави: — Искам да ви помоля за услуга. Ако по време на разговора ви се удаде възможност, има един мъж, когото бих желал да препоръчам на Младия господар.

— Някой, който иска да служи на дома Хосокава ли?

— Да. Знам, че всякакви хора идват при вас със същата молба, но този човек е много необикновен.

— Не е ли от онези, които се грижат само за сигурността и издръжката си?

— Определено не. Роднина е на жена ми. Живее при нас, откакто преди две години пристигна от Ивакуни, така че доста добре го познавам.

— Ивакуни ли? Преди битката при Секигахара областта Суо се владееше от дома Кикава. Той да не е някой от техните ронини?

— Не. Син е на селски самурай. Казва се Сасаки Коджиро. Още е млад, но е опознал школата Томита при Канемаки Джисай, а от господаря на Хоки Катаяма Хисуясу се е научил как да изтегля сабята със светкавична бързина. Развил е дори собствен стил, който е нарекъл Ганрю.

Какубей продължи с подробно изброяване на различните подвизи и постижения на Коджиро.

Садо в действителност не го слушаше. Умът му се бе върнал към последното посещение в Токуганджи. При все дори според малкото видяно и чуто да бе сигурен, че Мусаши е точно такъв човек, какъвто трябва на дома Хосокава, имаше намерението преди да го препоръча на господаря си да се срещне с него лично. Между това година и половина неусетно минаха, без да е намерил възможност да иде до Хотенгахара.

Щом Какубей свърши, Садо каза:

— Ще направя каквото мога за вас — и продължи надолу към стрелбището за лък.

Тадатоши се състезаваше с няколко от служителите — негови връстници, никой от които дори не успяваше да се мери с него. Безпогрешните му изстрели в мишената бяха изпълнени с безупречно изящество. С довода, че във времето на пушката и дългото копие нито сабята, нито лъкът могат вече да са от голяма полза в действителна битка, доста от приближените му бяха правили забележка, че взима стрелбата с лък така на сериозно. На това той с упрек отвръщаше:

— Целта на моите стрели е духът.

Служителите на Хосокава се отнасяха към Тадатоши с най-високо уважение и въодушевено биха му служили, даже и баща му, комуто също бяха предани, да не бе на свой ред човек със забележителни качества. В този миг Садо съжали за обещанието, което току-що даде на Какубей. Тадатоши не бе от хората, на които с лека ръка да препоръчаш бъдещи служители.

Като избърса потта от лицето си, Младият господар мина покрай няколкото самураи, заедно с които досега говореха и се смяха. Щом зърна Садо, той извика:

— Хайде, мъдри старче! Ще пуснете ли една стрела?

— За мен е правило да се състезавам само с възрастни — отвърна Садо.

— Значи още ни смятате за момченца с вързана нагоре коса?

— А вие забравихте ли битката при Ямадзаки? А крепостта Нираяма? Аз, знаете ли, получих похвали за моите прояви на бойното поле. Освен това се занимавам с истинска стрелба с лък, не…

— Ха-ха. Простете, че отворих дума за това. Не исках пак да ви предизвиквам. — Останалите се присъединиха към смеха му. Тадатоши измъкна ръка от ръкава си, стана сериозен и попита: — Да обсъдим нещо ли идвате?

След като поговориха по няколко обичайни въпроса, Садо вметна:

— Какубей ми каза, че искал да ви препоръча един самурай.

За миг Тадатоши погледна някак отнесено.

— Предполагам, става дума за Сасаки Коджиро. На няколко пъти ми споменават за него.

— Защо не го повикате да видите що за човек е?

— Подходящ ли е наистина?

— Не трябва ли сам да решите това?

Тадатоши протегна облечената си в ръкавица ръка и взе от един слуга стрела.

— Ще погледна този човек на Какубей — каза. — Бих искал също да видя и онзи ронин, който споменахте — Миямото Мусаши, нали така беше?

— О, значи си спомняте?

— Спомням си. Вие изглежда бяхте забравил.

— Ни най-малко. Понеже съм толкова зает обаче, така и нямах възможност да ида до Шимоза.

— Ако смятате, че сте намерили наистина някой, не бива да се бавите. Изненадан съм, Садо, че оставяте такъв важен човек да чака, докато отидете там по друга работа. Обикновено не сте такъв.

— Простете. Все има толкова много хора, които си търсят служба. Мислех, че сте забравил за това. Предполагам, трябвало е пак да повдигна въпроса.

— Наистина трябваше. Аз не приемам непременно чужди препоръки, но с готовност ще видя всеки, когото старият Садо е сметнал за подходящ. Разбрано?

Преди да се сбогува, Садо отново помоли за извинение. Отиде право у дома си, без суетене накара да оседлаят един отпочинал кон и потегли за Хотенгахара.

— Не е ли това Хотенгахара?

— И аз така си мислех — отвърна Сато Гендзо, неговият придружител, — но това тук не е пустееща земя. Навсякъде са оризища. Мястото, което са се опитвали да облагородят, трябва да е някъде по към планината.

Вече бяха яздили доста от Токуганджи и скоро щяха да излязат на главния път за Хитачи. Бе късно следобед и от белите чапли, които пляскаха в оризищата, водата приличаше на брашно. Покрай речния бряг и в сянката на възвишенията на петна растеше коноп и се вееха ечемични стъбла.

— Погледнете натам, господине — обади се Гендзо.

— Какво има?

— Няколко селяни.

— Вярно. Като че се покланят доземи, един по един, нали така?

Прилича на някакъв религиозен обред. Гендзо опъна рязко юздите и пръв прекоси реката, за да провери дали Садо може безопасно да го последва.

— Вие там! — извика Гендзо.

Селяните изненадани разтвориха кръга си, за да се подредят с лице към новодошлите. Застанали бяха пред малка дървена хижа и сега Садо можа да различи, че предметът, на който се бяха кланяли, бе мъничък — не по-голям от кафез за птици — дървен олтар. Бяха петдесетина, връщащи се изглежда от работа, тъй като сечивата им всички бяха измити.

Някакъв монах излезе напред с думите:

— Я, нима това е Нагаока Садо? Каква приятна изненада!

— А вие сте от Токуганджи, нали? Струва ми се, вие ме водихте до селото след нападението на разбойниците.

— Точно така. Да се отбиете в храма ли идвате?

— Не, този път не. Веднага ще се връщам. Ще можете ли да ми кажете къде мога да намеря онзи ронин на име Миямото Мусаши?

— Той вече не е тук. Съвсем внезапно си тръгна.

— Внезапно си тръгнал ли? И защо е направил такова нещо?

— Един ден миналия месец селяните решиха да си дадат почивка и да отпразнуват напредъка, който тук отбелязахме. Сам можете да видите колко зелено е всичко сега. Е, на следващата сутрин Мусаши и момчето, Йори, ги нямаше.

Свещеникът се озърна, сякаш едва ли не очаква Мусаши да изникне отнякъде.

В отговор на питанията на Садо той допълни своя разказ с подробности. След като селото засилило защитата си под водачеството на Мусаши, земеделците останали толкова благодарни заради изгледа да живеят в мир, че направо го обоготворили. Даже онези, които преди най-жестоко му се подигравали, сега се включили да помогнат за облагородяването на пустеещата земя.

Мусаши се отнасял към всички тях безпристрастно, като към равни. Първо ги убедил, че е безсмислено да живеят като скотове. После се опитал да им внуши важността на малкото допълнителни усилия, с които могат да дадат на своите деца възможност за по-добър живот. За да се очовечат истински, казал им, трябва да се трудят за своето благополучие.

С помощта на четиридесет-петдесетте селяни, които се залавяли за работа всеки ден, до есента успели да се справят с наводненията. Щом дошла зимата, почнали оран. Напролет взели вода от новите напоителни вади и присадили оризовите стръкчета. До началото на лятото оризът вече бил пуснал здрав корен, докато конопът и ечемикът по сухите места били високи по един лакът. След година добивът щял да се удвои, а след две — да стане троен.

Селяните почнали да се отбиват в хижата, за да изразят своята почит. Благодарели на Мусаши от дън душа, а жените носели и зеленчуци за подарък. В деня на празненството мъжете дошли с големи стомни саке и до един се хванали на свещен танц, под съпровода на барабани и флейти.

Щом селяните се събрали около него, Мусаши ги уверил, че успехът се дължал не на неговата, а на тяхната сила. „Всичко, което направих, бе да ви покажа как да използвате мощта, която имате.“

После отвел свещеника настрани и му казал, че се тревожи, дето тези хора се уповават на скитник като него. „Дори без мен, рекъл, те трябва да имат вяра в себе си и да останат дружни.“ После извадил една изрязана от него статуя на Канон и я дал на монаха.

На сутринта след празника селото гръмнало.

— Няма го!

— Не може да бъде!

— Да, изчезнал е. Хижата е празна.

Никой от поразените от скръб селяни не излязъл този ден на полето.

Щом чул за това, свещеникът остро ги упрекнал за тяхната неблагодарност, подканил ги да си спомнят на какво са ги учили и започнал да ги убеждава да подновят работа.

По-късно селото издигнало малкия олтар и поставило в него скъпоценния образ на Канон. В зори и мрак, на отиване и на връщане от полето отдавали почит на Мусаши.

Садо благодари на монаха за сведенията, като скри, както само човек с неговото положение може да стори, унинието си.

Докато конят вървеше през вечерната мъгла на късната пролет, той неспокойно си мислеше: „Не биваше да отлагам идването. Пренебрегнах своите задължения и сега подведох господаря.“