Ейджи Йошикава
Мусаши (61)

Пречистващ огън

Здраво стиснал със зъби искрящия фитил, мъжът се приготви отново да стреля с мускета си. Съучастникът му се сви долу и като се напрегна да види в далечината, прошепна:

— Мислиш ли, че няма опасност?

— Сигурен съм, че го улучих от първия път — дойде уверен отговор.

Двамата запълзяха предпазливо напред, но едва бяха стигнали края на брега, когато Мусаши със скок се изправи. Онзи с пушката си пое шумно дъх и стреля, но загуби равновесие и куршумът хвръкна нахалост някъде към небето. Докато ехото отекваше в клисурата, двамата мъже от чайната побягнаха по пътеката.

Внезапно единият се спря на място и изрева:

— Чакай! За какво бягаме? Ние сме двама, той — само един. Аз ще му изляза, ти може да ме подкрепяш.

— С теб съм! — викна притежателят на мускета, като пусна фитила и насочи приклада на оръжието срещу Мусаши.

Двамата определено бяха нещо повече от обикновени главорези. Мъжът, когото Мусаши взе за по-главния, боравеше със сабята си с истинско умение, но при все това не беше по мярката на Мусаши, който с един замах на своето оръжие прати и двамата във въздуха. Мъжът с пушката, разполовен от рамото до кръста, падна мъртъв на земята и горната част на тялото му остана да виси над брега като окачена на конец. Другият мъж, хванал ранения си лакът, побягна нагоре по склона с Мусаши по петите си. Зад него се вдигаха и падаха пръски от земя и камъчета.

Клисурата, известна като долината Буна, бе разположена по средата между проходите Вада и Даимон и беше взела името си от буковете, с които като че цялата бе изпълнена. На най-високото място стоеше една необичайно голяма планинска хижа, обградена от дървета и самата грубо стъкмена от дъбови стволове.

Разбойникът бързо се завтече към едно малко пламъче от факла и извика:

— Угасете светлините!

Някаква жена закри с ръкав пламъка и възкликна:

— Ама ти… О! Целият си в кръв!

— М-мълчи, глупачке! Угаси светлините, вътре също!

Бе така задъхан, че думите едва излизаха от устата му. След един последен поглед назад се понесе покрай жената. Тя духна факлата и се спусна подире му.

Докато Мусаши стигне до хижата, никъде не се виждаше и проблясък от светлина.

— Отворете! — ревна той.

Беше възмутен не от това, че го взеха за глупак, нито пък от подлото нападение, а понеже хора като тези ежедневно вредяха на невинни пътници.

Би могъл да разбие дървените кепенци, но вместо да напада отпред, което щеше да остави гърба му опасно открит, предпазливо остана на разстояние от четири-пет лакти.

— Отворете!

Като не получи отговор, вдигна най-големия камък, който успа да хване и го метна към кепенците. Удари процепа между двете крила. Мъжът и жената едновременно политнаха назад към вътрешността на къщата. После някъде отдолу изхвръкна една сабя, следвана от мъжа, който пълзеше на колене. Той бързо стана и отстъпи навътре в къщата. Мусаши се метна напред и го хвана отзад за кимоното.

— Не ме убивайте! Простете ми! — замоли Гион Тоджи с плачлив глас, напълно подхождащ на дребен крадльо.

Скоро той отново беше на крака и се опитваше да намери слабото място на Мусаши. Този отбиваше поред неговите удари, но когато настъпи, за да притисне противника си, Тоджи събра всички сили, изтегли своята къса сабя и силно замахна. Като избягна ловко острието, Мусаши улови Гион, нададе презрителен вик и с трясък го метна в съседната стая. Някой от крайниците на Тоджи удари окачалката за котела и бамбуковият прът с шумен пукот се счупи. От огнището като вулканичен облак се вдигна бяла пепел.

Дъжд от хвърчащи през пушека и пепелта предмети задържа Мусаши на разстояние. Щом пепелта се уталожи, той видя, че негов противник вече не е главатарят на разбойниците, който се бе проснал възнак край стената. Жената, между проклятията, които сипеше, хвърляше по Мусаши всичко, което успее да докопа — капаци на съдове, подпалки, метални пръчици за хранене, чаени купички.

Мусаши се метна напред и бързо я затисна към пода, но тя успя да изтегли от косата си една игла и да го мушне с нея. Щом стъпи с крак върху китката й, тя изскърца със зъби, после с яд и отвращение извика към припадналия Тоджи:

— Ти нямаш ли гордост? Как може да загубиш от никаквец като този?

Като чу гласа, Мусаши рязко си пое дъх и я пусна. Тя скочи на крака, сграбчи късата сабя и се хвърли срещу него.

— Спрете, госпожо — каза Мусаши.

Стресната от неочаквано любезния тон, жената се спря и с отворена уста го изгледа.

— Я, че… това е Такедзо!

Предчувствието му се оправда. Освен Осуги, единствената жена, която още би го наричала с неговото детинско име, бе Око.

— Наистина е Такедзо — възкликна тя. Гласът й стана сладникаво гальовен. — Сега се казваш Мусаши, нали така? Доста голям майстор на сабята си станал, а?

— Какво правиш на място като това?

— Срам ме е да ти кажа.

— Този мъж, дето лежи там, съпруг ли ти е?

— Ти трябва да го познаваш. Това е, каквото е останало от Гион Тоджи.

— Това ли бил Тоджи? — промълви Мусаши.

В Киото беше чувал що за измамник бил Тоджи, как прибрал събраните за разширение на училището пари и тайно избягал заедно с Око. При все това, докато гледаше човешкото подобие до стената, не можеше да не изпита към него съжаление.

— По-добре се погрижи за него — каза. — Ако знаех, че ти е съпруг, нямаше да съм толкова груб.

— Ох, ще ми се да пропълзя в някоя дупка и да се скрия — изхленчи Око.

Тя отиде при Тоджи, даде му малко вода и когато той започна да се съвзема, му каза кой е Мусаши.

— Какво? — простена той хрипливо. — Миямото Мусаши ли? Онзи, дето… Ох, ужас!

Покри лицето си с ръце и отчаяно се сви на две.

Забравил гнева си, Мусаши се остави да го приемат сега като почетен гост. Око помете пода, оправи огнището, сложи нови съчки и загря малко саке.

Подаде му една чаша и в съответствие с правилата за добро държание се обърна към него:

— Не можем нищичко да ви предложим, но…

— В чайната се наядох достатъчно — отвърна любезно Мусаши. — Моля ви, не си правете въобще труда.

— О, надявам се да можете да хапнете от това, което съм сготвила. От толкова време не сме се виждали.

След като закачи един съд с яхния над огъня, Око седна до него и му наля саке.

— Това ми напомня за едно време при връх Ибуки — отбеляза дружелюбно Мусаши.

Беше излязъл силен вятър и макар кепенците отново да бяха захванати по местата си, проникна през разните цепнатини и започна да разнася дима, който се вдигаше от огнището към покрива.

— Моля ви, не ми напомняйте за това — каза Око. — Но кажете, чувал ли сте нещо за Акеми? Имате ли някаква представа къде е тя?

— Чувах, че прекарала няколко дни в странноприемницата на връх Хиеи. Тя и Матахачи бяха намислили да отидат в Едо. Изглежда, че е избягала с всичките му пари.

— О? — възкликна разочарована Око. — И тя значи.

Втренчи се в пода, натъжена от сравнението между живота на дъщеря си и своя.

Щом дойде достатъчно на себе си, Тоджи се присъедини към тях и започна да моли Мусаши да му прости. Действал, призна си, без да мисли и сега горчиво съжалявал за това. Щял да дойде ден, увери той своя гост, когато пак ще стане известен като същия Гион Тоджи, когото светът знаел отпреди.

Мусаши си замълча, тъй като не му се искаше да казва, че изглежда поначало няма голяма разлика между Тоджи — самурая и Тоджи — разбойника. Ако обаче неговият домакин се завърнеше като воин в обществото, от това пътищата щяха да станат много по-сигурни за хората.

Леко разнежен от сакето, той се обърна към Око:

— Смятам, че би било разумно да се откажете от този опасен живот.

— Съвсем прав сте, но естествено, не сама съм избрала това съществуване. Щом напуснахме Киото, се канехме да си опитаме щастието в Едо. В Сува обаче Тоджи захвана да играе комар и загуби всичко, което имахме — парите за път дори. Сетихме се за търговията с мокса, та започнахме да събираме билки и да ги продаваме в града. Ох, дотук ми е дошло от неговите планове за бързо забогатяване. Тази нощ ми е последната тук.

Както обикновено, след няколкото чашки в гласа й се промъкна кокетна нотка. Започваше да прилага своите женски хитрини.

Око бе жена на средна възраст, още опасна. Домашната котка ще подскача доволно на коленете на своя стопанин, докато я хранят добре и се грижат за нея, но пуснете я на воля в планината и преди да се опомните тя вече ще броди нощем със светнали очи, готова да се нагости с някой труп или да откъсне жива плът от някой повален от болест край пътя пътник. Око беше досущ такава.

— Тоджи — обърна се тя любвеобилно, — според Такедзо Акеми тръгнала за Едо. Не можем ли и ние да идем там и да заживеем отново малко по-човешки? Ако намерим Акеми, сигурна съм, че ще можем да измислим някоя доходоносна работа.

— Е, може и така да стане — беше вялият отговор.

Тоджи умислено бе обгърнал с ръце колената си; може би загатнатото — да търгуват с тялото на Акеми — се оказа твърде грубо дори и за него. Живял с тази хищна жена, той започваше да изпитва същите съжаления като Матахачи.

На Мусаши изражението на лицето на Тоджи се стори жалко. То му напомни за Матахачи. С потръпване си спомни как самият той на времето бе притеглен от чара на Око.

— Око — обади се Тоджи, като вдигна глава, — не остава много до съмване. Мусаши навярно е уморен. Защо не му постелеш в задната стая, та да може да си почине малко?

— Да, разбира се — Тя изгледа косо Мусаши с весел пиянски поглед и добави: — Ще трябва да внимаваш, Такедзо. Там отзад с тъмно.

— Благодаря. Малко сън ще ми е от полза.

Последва я през един тъмен коридор до задната част на къщата. Стаята приличаше на пристроена. Крепеше се на греди и се вдаваше над долината, на височина от около седемдесет лакти над реката долу. Въздухът бе влажен от мъглата и носещите се от един водопад пръски. Всеки път, щом стоновете на вятъра се засилеха, стаичката се разлюляваше като лодка.

Око се отдалечи по тесните дъсчици, които покриваха пода в откритото преддверие на стаята с огнището.

— Той легна ли си? — попита Тоджи.

— Струва ми се — да — отвърна тя, като коленичи до него. После прошепна в ухото му: — Какво се готвиш да правиш?

— Иди повикай останалите.

— Продължавате ли?

— При всички случаи! Не е само въпрос до парите. Убия ли това копеле, ще съм отмъстил за дома Йошиока.

Око запретна полите на кимоното си и излезе. Под беззвездното планинско небе тя се забърза, облъхвана от черния вятър като някаква призрачна котка. Дългата й коса се вееше след нея.

Скришните места в планината бяха обитавани не само от птици и зверове. Докато обикаляше, Око се свърза с повече от двадесет мъже, всички от разбойническата дружина на Тоджи. Приучени на нощни нападения, те по-тихо от плаващи листа се понесоха към едно място точно пред хижата.

— Само един ли е?

— Самурай ли?

— Пари има ли?

Проведеният шепнешком разговор бе придружаван от обяснителни движения на ръцете и очите. Неколцина от мъжете, хванали мускети, кинжали и копия, каквито използват ловците на диви свине, заобиколиха задната стая. Около половината слязоха в долината, докато двама се спряха по средата на склона, точно под помещението.

Подът вътре бе покрит с тръстикови рогозки. Покрай едната стена имаше грижливо струпани на купчинки сушени билки и сбирка от хаванчета и други принадлежности, използвани за направа на лекарства. На Мусаши приятният мирис на билките се стори успокояващ — сякаш го приканваше да затвори очи и да заспи. Усети тялото си отпуснато и морно. Беше обаче премного предпазлив, за да се отдаде на сладостното изкушение.

Съзнаваше, че се готви нещо. Събирачите на билки в Мимасака никога нямаха подобни помещения за склад — техните винаги бяха разположени далеч от влагата и листака, където тя се събира. На мътната светлина на една малка лампа, оставена до възглавницата му, Мусаши различи и нещо друго, което го разтревожи. Около металните скоби, които придържаха стените на стаята, имаше множество дупки от гвоздеи. Забеляза също оголени места по дървото, които по-рано трябва да са били покрити от други дъски.

По устните му се появи лека усмивка, но не се и помръдна.

— Такедзо — извика тихо Око. — Спиш ли? — Тя внимателно плъзна шоджито настрана, пристъпи на пръсти към постелята и сложи до главата му един поднос. — Ще ти оставя малко вода — каза.

Той с нищо не издаде, че е буден.

— Всичко наред ли е? — прошепна й Тоджи, щом тя се върна в самата хижа.

— Здраво е заспал — отвърна тя и за да бъде по-ясна, сама затвори очи.

С доволен вид, Тоджи бързо излезе навън, отиде зад постройката и размаха един запален пушечен фитил, при което мъжете долу издърпаха подпорите изпод стаята и я пратиха с грохот долу в долината — с все стените, скелета, гредите на покрива и всичко останало.

С тържествуващ рев останалите наскачаха от своите скривалища и се спуснаха надолу към брега. Следващата стъпка щеше да е да измъкнат измежду дърветата трупа и вещите на жертвата. След това съвсем просто щеше да е да съберат парчетата и наново да сглобят стаята.

Разбойниците се метнаха в купа от дъски и пръти като нахвърлящи се на кокали кучета.

— Намерихте ли тялото? — попитаха останалите, които идваха отгоре.

— Не, не сме още.

— Трябва тук някъде да е.

— Може при падането да се е ударил в скала или нещо такова и да е отскочил настрана — извика дрезгаво Тоджи. — Огледайте навсякъде наоколо.

Камъните, водата, дърветата и растенията в долината се обагриха в яркочервено. С възгласи на изненада Тоджи и хората му вдигнаха погледи към небето. На седемдесет лакти над тях от вратите, прозорците, стените и покрива на хижата излизаха ярки пламъци. Цялата се бе превърнала в голямо огнено кълбо.

— Бързо! Побързайте! Връщайте се горе!

Пронизителният вик дойде от Око. Напомняше вой на полудяла.

Докато мъжете се изкатерят по урвата, пламъците бяха лумнали от вятъра. Беззащитна срещу дъжда от искри и жар, Око стоеше здраво вързана за ствола на едно дърво.

До един останаха като поразени. Нима Мусаши се е измъкнал? Как? Как би могъл въобще да надхитри всички тях?

Тоджи загуби самообладание и дори не прати своите хора да преследват беглеца. Беше чувал за Мусаши достатъчно, за да знае, че те никога няма да го хванат. Разбойниците обаче по собствен почин бързо образуваха отряди за издирване на врага и се пръснаха във всички посоки.

Не намериха и следа от Мусаши.