Ейджи Йошикава
Мусаши (25)

Геройска смърт

— Чичо Гон!

— Какво?

— Уморен ли си?

— Да, малко.

— Така си и мислех. Аз съм на път да се откажа. Но нали това светилище има великолепни сгради? Кажи, не е ли това портокаловото дърво, известно като тайното дърво на Вакамия Хачиман?

— Така изглежда.

— Смята се, че е било в първия от осемдесетте корабни товара налог, изпратен от царя на Сила на императрица Джингу, когато тя завладяла Корея.

— Погледни там — Обора на свещените коне! Не е ли това хубаво животно? Без съмнение ще спечели на годишното конно надбягване в Камо.

— За белия ли говориш?

— Да. Хм-м, какво пише на табелата?

— Пише, че ако свариш зърната, използвани за зоб на конете и изпиеш кашата, ще те предпази от това да плачеш или да скърцаш със зъби насън. Искаш ли малко?

Чичо Гон се засмя.

— Не ставай глупава. — Обърна се и попита: — Къде изчезна Матахачи?

— Май се е запилял нанякъде.

— А, ето го там, седи край сцената за свещени танци.

Старата госпожа вдигна ръка и викна на сина си.

— Ако продължим нататък, можем да видим първата Велика Тории^[1], но нека първо отидем до Високия фенер.

Матахачи мързеливо ги последва. Откакто майка му го хвана за яката в Осака, той беше с тях през цялото време, все вървеше и вървеше.

Търпението му беше започнало да се изчерпва. Пет или десет дни обикаляне на забележителностите би могло да се преживее, но се ужасяваше при мисълта да ги придружава, докато постигнат своето отмъщение. Отначало се опита да ги убеди, че по-добре ще е той сам да тръгне да търси Мусаши. Майка му не искаше и да чуе.

— Скоро ще бъде Нова година — изтъкна тя, — и аз искам да я посрещнеш с мен. Дълго време не сме празнували заедно Нова година и това може да е последната ни възможност.

Макар да знаеше, че не може да й откаже, Матахачи беше решил да ги остави няколко дни след началото на Новата година. Осуги и чичо Гон, вероятно от страх, че не им остава дълго да живеят, така бяха погълнати от религията, че спираха при всяко възможно светилище или храм, като оставяха дарове и дълго се молеха на боговете. Почти целия днешен ден прекараха в светилището Сумийоши.

Матахачи, умиращ от скука, влачеше крака и се мусеше.

— Не можеш ли да ходиш по-бързо? — попита със сприхав глас Осуги.

Крачката на Матахачи не се измени. Толкова раздразнен от майка си, колкото и тя от него, той промърмори:

— Първо препирате, после ме карате да чакам! Бързай и чакай, бързай и чакай!

— Какво да правя със син като теб? Щом дойде на свещено място, човек би трябвало да спре и да се помоли на боговете. Никога не съм те видяла да се поклониш пред който и да е бог или Буда и помни ми думите — ще дойде време да съжаляваш за това. Между другото, ако се молеше с нас, нямаше да ти се налага да чакаш толкова дълго.

— Каква досада! — измърмори Матахачи.

— Кой е досаден? — викна възмутена Осуги.

През първите два-три дни всичко между тях вървеше като по мед и масло, но щом отново свикна с майка си, Матахачи почна да оспорва всичко, което тя върши или говори и да й се подиграва при всяка възможност. Когато се свечеряваше и се връщаха в странноприемницата, тя го караше да седне пред нея и му теглеше по една проповед, която още повече разваляше настроението му.

„Каква двойка!“, оплака се на себе си чичо Гон и се опита да измисли начин да успокои засегнатото честолюбие на старицата и да възстанови до известна степен спокойствието върху навъсеното лице на племенника си.

Предчувствайки, че се готви поредната проповед, той понечи да я изпревари.

— О! — извика весело, — стори ми се, че помирисах нещо хубаво! В чайната на плажа продават миди на скара. Хайде да спрем да похапнем.

Нито майката, нито синът показаха голямо въодушевление, но чичо Гон успя да ги поведе към крайбрежната гостилница, закрита с тънки тръстикови сенници. Докато другите двама седнаха удобно отвън на плажа, той влезе вътре и се върна с малко саке.

Предложи чаша на Осуги и добродушно отбеляза:

— Това ще поразведри Матахачи малко. Може би си прекалено строга към него.

Осуги се извърна и отсече:

— Нищо не искам да пия.

Хванат в собственият си капан, чичо Гон предложи чашата на Матахачи, който макар и още кисел, възможно най-бързо се зае един след друг да опразни три съда, като отлично знаеше, че това ще вбеси майка му. Когато помоли чичо Гон за четвърти, Осуги не можа да издържи.

— Пи достатъчно! — смъмри го тя. — Не сме на излет, нито сме дошли тук да се напиваме! Ти също внимавай, чичо Гон! По-стар си от Матахачи и би трябвало да си по-разсъдлив.

Чичо Гон, огорчен така, сякаш само той беше пил, се опита да прикрие лицето си, потривайки го с ръце.

— Да, съвсем права си — каза той кротко.

Стана и направи няколко крачки. После работата стана сериозна, защото Матахачи беше докоснал най-болното място на страстното, макар и неустойчиво Осугино чувство за майчинска любов и загриженост и тя не беше в състояние да изчака прибирането им в странноприемницата. Гневно се нахвърли върху него, без да я е грижа дали слушат други хора. Матахачи я гледаше втренчено с израз на непокорство, докато млъкна.

— Добре — каза той. — Разбирам, че гледаш на мен като на неблагодарен пройдоха без чувство за собствено достойнство. Така ли е?

— Да! Направил ли си досега нещо, което да показва чувство на гордост и самоуважение?

— Е, не съм толкова пропаднал, колкото изглежда си мислиш, но не би имало начин да го разбереш.

— О, не бих могла, така ли? Никой не познава едно дете по-добре от неговите родители. И аз мисля, че денят, в който се роди ти, беше лош ден за рода Хониден!

— Само почакай и ще видиш! Още съм млад. Един ден, когато ще си умряла и погребана, ще съжаляваш, че си казала това.

— Ха! Дано да е така, но се съмнявам, че ще стане и след сто години. Толкова е тъжно, като си помислиш.

— Добре, щом се чувстваш толкова непоносимо тъжна, че имаш син като мен, няма голяма полза да се бавя повече тук. Аз си отивам!

Кипнал от яд, той стана и тръгна с големи, решителни крачки.

Стресната, старицата се опита да го извика обратно с жално треперлив глас. Матахачи не й обърна внимание. Чичо Гон, който можеше да се затича и да се опита да го спре, не мръдна, взрян по посока към морето. Очевидно умът му беше зает с други мисли.

Осуги стана, после пак седна.

— Не се мъчи да го спреш — каза тя без нужда на чичо Гон. — Няма смисъл.

Чичо Гон се обърна към нея, но вместо да й отговори, каза:

— Онова момиче там се държи много странно. Я почакай!

Думите още не бяха излезли от устата му, когато захвърли шапката си под стряхата на гостилницата и като стрела се спусна към водата.

— Безумец! — вика Осуги. — Къде отиваш? Матахачи ни…

Тя тръгна след него, но на около двайсет разкрача от гостилницата се спъна в купчина водорасли и се просна по очи. Мърморейки сърдито, Осуги се изправи с лице и рамене, целите в пясък. Като зърна отново чичо Гон, очите й щяха да изскочат от орбитите си.

— Ах ти, стари глупако! Къде си тръгнал? Да не си си изгубил ума? — кресна.

Бе толкова развълнувана, че изглеждаше, все едно самата тя е луда. Затича се с все сила по стъпките на чичо Гон. Но твърде късно — той вече беше нагазил до колене и продължаваше навътре.

Облян с бели пръски, имаше вид почти на изпаднал в унес. Още по-навътре някакво младо момиче трескаво си проправяше път към дълбоките води. Когато той я забеляза за първи път, беше застанала в сянката на боровете, взряна с празен поглед в морето, после изведнъж се засили през пясъка към водата, а черната й коса се развяваше зад нея. Сега водата й стигаше до кръста и тя бързо се приближаваше към границата, откъдето дъното рязко пропадаше.

Щом я наближи, чичо Гон неистово извика, но момичето продължи. Внезапно тялото й изчезна, оставяйки кръгове на повърхността.

— Лудо дете! — викна чичо Гон. — Решила си да се убиеш ли?

И той сам потъна под повърхността с бълбукане. Осуги тичаше напред-назад по края на водата. Когато видя двамата да изчезват, виковете й се обърнаха на пронизителни писъци за помощ.

Като размахваше ръце, тичаше и се препъваше, тя заповядваше на хората на плажа да ги спасят, сякаш те са причина за нещастието.

— Спасете ги, безумци такива! Бързо или ще се удавят.

Няколко минути по-късно рибари изнесоха телата и ги положиха на пясъка.

— Самоубийство от любов? — попита един.

— Шегуваш ли се? — отвърна му засмян друг.

Чичо Гон беше хванал обито на момичето и още го държеше, но и той, и тя не дишаха. Девойката представляваше странна гледка — въпреки че косата й беше объркана и сплъстена, пудрата и червилото й не се бяха отмили и тя изглеждаше като жива. Зъбите й още прехапваха долната устна, но розовата й уста сякаш се смееше.

— Виждал съм я някъде преди — обади се някой. — Не е ли тя момичето, което търсеше раковини одеве по брега?

— Да, точно така! Беше отседнала там, в оная странноприемница.

Откъм хана вече се приближаваха четирима-петима мъже. Сред тях беше Сеиджуро, който задъхано си пробиваше път през тълпата.

— Акеми! — извика той. Лицето му пребледня, но остана съвършено неподвижен.

— Приятелка ли ви е? — попита един от рибарите.

— Д-д-да.

— По-добре бързо се помъчете да изкарате водата от нея.

— Можем ли да я спасим?

— Не, ако само стоите така и зяпате!

Рибарите откопчиха хватката на чичо Гон, положиха телата едно до друго и започнаха да ги натискат по корема и да ги удрят по гърба. Акеми доста скоро възстанови дишането си и Сеиджуро, нетърпелив да се отърве от погледите на свидетелите, накара мъжете от странноприемницата да я отнесат.

— Чичо Гон! Чичо Гон!

Осуги беше долепила уста до ухото на стареца и през сълзи го викаше.

Акеми се върна към живот, защото беше млада, но чичо Гон… не само беше стар, но и когато тръгна да я спасява, беше погълнал значително количество саке. Дъхът му бе застинал завинаги и никакви увещания от страна на Осуги не можеха да отворят отново очите му. Рибарите се отказаха с думите:

— Старецът си отиде.

Осуги спря да плаче за малко, колкото да се обърне към тях така, все едно са врагове, а не хора, опитващи се да помогнат.

— Какво искате да кажете? Защо той да умре, щом това младо момиче беше спасено?

Държеше се, като че е готова да ги нападне не само с думи, а и физически. Разблъска мъжете и твърдо заяви:

— Аз сама ще го съживя! Ще ви покажа.

Залови се с чичо Гон, използвайки всички начини, за които се сещаше.

Нейната решителност просълзи наблюдаващите, някои от които се заеха да й помагат. Без да изрази каквато и да е признателност, тя почна да се разпорежда сякаш с надничари — недоволстваше, че не натискат както трябва, казваше им, че това, което правят, няма да подейства, заповяда да накладат огън и прати хора за лекарство. И всичко това правеше с възможно най-голяма раздразнителност.

За хората на брега тя не беше нито роднина, нито приятел, накрая и най-съчувствено настроените започнаха да се ядосват.

— Откъде се взе тая стара вещица? — измърмори един. — Не може да различи припаднал от мъртвец. Като може да го съживи, оставете я да го направи.

Не след дълго Осуги се оказа сама с трупа. В сгъстяващия се мрак от морето се надигаше мъгла и всичко, което остана от деня, беше ивица оранжеви облаци на хоризонта. След като стъкми огън и седна до него, тя продължи да държи тялото на чичо Гон близо до себе си.

— Чичо Гон. О, чичо Гон! — стенеше.

Вълните потъмняха. Опитваше се отново и отново да върне топлината в тялото му. Изразът на лицето й сочеше, че очаква всеки миг старият човек да отвори уста и да й проговори. Сдъвка хапчета от кутията за лекарства, която стоеше в неговото оби и после ги сложи устата му. Притегли го към себе си и го залюля.

— Отвори си очите, чичо Гон! — молеше го. — Кажи нещо! Не можеш да си отидеш и да ме оставиш сама. Още не сме убили Мусаши и не сме наказали онази безсрамница Оцу.

В странноприемницата Акеми лежеше, потънала в трескав сън. Когато Сеиджуро се опита да намести пламналата й глава върху възглавницата, тя промълви нещо в унес. Известно време той седя напълно неподвижен до нея, с лице по-бледо от нейното. Сам се измъчваше при вида на страданието, което й причини.

Той беше този, който се нахвърли върху нея с животинска сила, за да удовлетвори собствената си похот. Сега седеше скръбно и вцепенено, тревожеше се за пулса и дишането й и се молеше животът, който за малко я беше напуснал, със сигурност да се върне. За един кратък ден се прояви и като звяр, и като състрадаващ човек. За Сеиджуро, отдаден на крайности, това поведение обаче не изглеждаше неоправдано.

Очите му бяха тъжни, устата му — смирено присвита. Вгледа се в нея и прошепна:

— Опитай да се успокоиш, Акеми. Не съм само аз — повечето мъже са същите… Скоро ще разбереш, макар че трябва да си била потресена от насилието на моята любов.

Доколко тази реч бе предназначена за момичето и доколко целеше да утеши неговия дух, беше трудно да се прецени, но той продължи да говори все същото.

Мракът в стаята беше като мастило. Покритото с хартия шоджи заглушаваше шума на вятъра и вълните.

Акеми се размърда и белите й ръце се подадоха изпод завивките. Щом Сеиджуро се опита да оправи юргана, тя измънка:

— К-кой ден е днес?

— Какво?

— Колко… колко дни… има… до Нова година?

— Само още седем дни от днеска. Дотогава ще се оправиш и ще се върнеш в Киото.

Наведе лицето си към нейното, но тя го отблъсна с дланта на ръката си.

— Спри! Махай се! Не те харесвам!

Той се отдръпна, но полуналудничавите думи се сипеха от устните й.

— Глупак! Звяр!

Сеиджуро седеше мълчаливо.

— Ти си звяр. Аз не… не искам да те погледна.

— Прости ми, Акеми, моля те!

— Махай се! Не ми говори!

Ръката й нервно замахна в тъмното. Сеиджуро тъжно преглътна, но продължи да я гледа.

— Коя… коя дата е?

Този път той не отговори.

— Нова година ли е вече?… Между Нова година и седми… Всеки ден… Каза ще бъде на моста… Вест от Мусаши… Всеки ден… Мостът на улица Годжо… Още толкова време до Нова година… Да се върна в Киото… Ако ида на моста, той ще е там.

— Мусаши ли? — попита смаян Сеиджуро.

Бълнуващото момиче мълчеше.

— Този Мусаши… Миямото Мусаши ли е?

Сеиджуро се вгледа в лицето й, но Акеми не каза нищо повече. Синкавите й клепачи бяха затворени; беше заспала дълбоко.

Сухи борови иглици трополяха по шоджито. Някакъв кон изцвили. Зад преградата се появи светлина и се чу гласът на една от прислужниците:

— Младият учител е тук вътре.

Сеиджуро бързо влезе в съседната стая, като внимателно затвори вратата зад себе си.

— Кой е? — попита той. — Аз съм тук.

— Уеда Рьохей — дойде отговор.

Изцяло облечен за път и покрит с прах, Рьохей влезе и седна. Докато си разменяха поздрави, Сеиджуро се чудеше какво би могло да го доведе тук. Доколкото Рьохей, както и Тоджи, беше един от старшите възпитаници и беше нужен у дома, Сеиджуро никога не би го взел със себе си току-така на излет.

— Защо идвате? Случило ли се е нещо в мое отсъствие? — попита Сеиджуро.

— Да, и трябва да ви помоля веднага да се върнете.

— Какво има?

Щом Рьохей пъхна две ръце в кимоното си и затърси нещо, от съседната стая дойде гласът на Акеми.

— Не те харесвам!… Звяр!… Махни се!

Отчетливо изречените думи бяха изпълнени със страх; всеки би си помислил, че е будна и в истинска опасност. Стреснат, Рьохей попита:

— Кой е там?

— А, това ли? Акеми се разболя, след като дойде тук. Има треска. От време на време по малко бълнува.

— Казвате, това е Акеми?

— Да, но не обръщайте внимание. Искам да чуя защо идвате.

От пояса под кимоното си Рьохей най-накрая извади едно писмо и го връчи на Сеиджуро.

— Ето това е — каза той без повече обяснения, после помести към Сеиджуро лампата, която прислужницата беше оставила.

— Хм-м. От Миямото Мусаши е.

— Да! — отвърна натъртено Рьохей.

— Отваряли ли сте го?

— Да. Обсъдихме с другите и решихме, че може да е важно, затова го отворихме и прочетохме.

Вместо да види сам какво има в писмото, Сеиджуро някак припряно попита:

— Какво пише?

Въпреки че никой не се беше осмелил да отваря пред Сеиджуро дума за Мусаши, този човек бе останал в съзнанието му. При все това почти беше убедил себе си, че никога няма да попадне отново на него. От внезапното пристигане на писмото, веднага след като Акеми беше произнесла името на Мусаши, по гърба му полазиха тръпки.

Рьохей сърдито хапеше устни.

— Най-сетне се случи. Когато миналата пролет си тръгна с големи приказки, бях сигурен, че кракът му никога няма пак да стъпи в Киото, но можеш ли да си представиш какво самомнение? Хайде, виж го! Това е предизвикателство и той има наглостта да го отправи към цялото училище Йошиока и да се подпише със собственото си име. Мисли, че може да ни победи сам всички!

Мусаши не бе написал никакъв обратен адрес, нито нещо в писмото загатваше неговото местонахождение. Не бе забравил обаче обещанието, което даде писмено на Сеиджуро и неговите възпитаници и с това второ писмо жребият беше хвърлен. Обявяваше война на училището Йошиока. Битката беше неизбежна и щеше да се води докрай — такава, в която самураите воюват до смърт, за да защитят честта си и да докажат своята изкусност със сабята. Мусаши залагаше живота си и предизвикваше цялото училище да направи същото. В решителния миг думите и хитростите нямаше да значат много.

Най-опасното за Сеиджуро беше, че още не схващаше този факт. Не разбираше, че идва денят на разплатата и не е време да пропилява времето си в празни удоволствия. Когато писмото пристигна в Киото, някои от най-преданите ученици, възмутени от разпуснатия начин на живот на Младия учител, сърдити зароптаха по повод отсъствието му в такъв решителен миг. Раздразнени от оскърблението на този самотен ронин, те съжаляваха, че Кемпо вече не е между живите. След дълги спорове решиха да обяснят на Сеиджуро положението и да го накарат незабавно да се върне в Киото. Но сега, когато писмото беше донесено, Сеиджуро само го сложи на коленете си и не понечи да го отвори.

— Не мислите ли, че трябва да го прочетете? — попита с видимо раздразнение Рьохей.

— Кое? А, това? — промълви Сеиджуро разсеяно.

Разви писмото и го прочете. Пръстите му неудържимо затрепериха — тръпката бе предизвикана не от острия език и тон на предизвикателство, а от собственото чувство на слабост и уязвимост. Суровите думи, с които го отблъсна Акеми, вече бяха нарушили неговото самообладание и разклатили самурайската му гордост. Никога досега не се беше усещал толкова безсилен.

Посланието на Мусаши беше просто и недвусмислено:

В добро здраве ли сте, откакто Ви писах за последно? Съгласно предишното си обещание, искам да Ви попитам къде, в кой ден и в кой час ще се срещнем. Нямам особени предпочитания и съм съгласен да проведем нашия уречен двубой във време и място, определено от Вас. Моля да оставите знак край моста на улица Годжо, като ми дадете отговора си някъде до седмия ден от новата година.

Вярвам, че както обикновено сте доусъвършенствал Вашето бойно умение. Аз самият смятам, че в някаква малка степен съм напреднал.

Шимен Миямото Мусаши

Сеиджуро пъхна писмото в кимоното си и стана.

— Връщам се веднага в Киото — заяви.

Това беше произнесено не толкова от някаква решителност, а защото чувствата му бяха така объркани, че не можеше и миг повече да издържи стоенето на едно място. Трябваше да се махне и да остави колкото се може по-бързо целия този кошмарен ден зад себе си.

Сред много суматоха повика собственика и го помоли да се грижи за Акеми — поръчение, което човекът прие с неохота въпреки парите, които Сеиджуро настоятелно му даде.

— Взимам твоя кон — каза той кратко на Рьохей.

Като бягащ разбойник се метна на седлото и бързо препусна между тъмните редици дървета, оставяйки Рьохей да го следва в непосилен бяг.