Ейджи Йошикава
Мусаши (64)

Първите

В деня към края на петия месец, когато Осуги пристигна в Едо, въздухът бе горещ и душен, както често става, щом дъждовният сезон не донесе валеж. През близо двата месеца, откакто напусна Киото, тя се придвижваше бавно, като спираше да успокоява бележките си и да посещава храмове и светилища.

Първото й впечатление от столицата на шогуна бе отблъскващо. „За какво стоят къщи в мочурище като това?, запита се тя пренебрежително. Даже още не са разчистили бурените и камъша.“

Заради нетърпимата суша над пътя Таканава — с неговите новозасадени дървета и наскоро поставени крайпътни камъни — висеше пелена от прах. Отсечката от Шиоири до Нихомбаши бе препълнена с волски коли, натоварени с камък или дървесина. Навсякъде покрай пътя с главоломна бързина никнеха нови къщи.

— Що за!… — пое си шумно дъх Осуги, докато гледаше ядосано към една полузавършена къща.

Парче мокра глина от една зидарска мистрия случайно бе паднало на кимоното й. Работниците избухнаха в смях.

— Как смеете да хвърляте кал по хората и после да се хилите? Трябва да коленичите и да се извинявате!

В Миямото няколко остри думи от нея биха накарали изполичарите или кой да е от останалите селяни да се свият от страх. Тези работници обаче, едни от хилядите новодошли от цялата страна, надали и вдигнаха поглед от своята работа.

— Какво врънка оная стара вещица? — попита някой от тях.

Разярена, Осуги извика:

— Кой каза това? Ах, ти…

Колкото повече се пенеше, толкова по-силно почваха онези да се смеят. Почнаха да се събират зрители и да се питат защо старицата не се държи според възрастта си и не приеме по-спокойно станалото.

Осуги се втурна в къщата, хвана края на дъската, върху която стояха зидарите и я издърпа от подпорите. Мъже и пълни с мокра глина кофи изпопадаха по пода.

— Стара кучка!

Те скочиха на крака и застрашително я наобиколиха.

Осуги дори не трепна.

— Елате навън! — нареди тя мрачно, сложила ръка на късата си сабя.

Работниците се поколебаха. Както се държи и говори, трябва да бе от самурайско семейство. Ако не внимават, може и да загазят. Държанието им видимо се укроти.

Забелязала тази промяна, Осуги величествено заяви:

— От сега нататък няма да търпя грубости от такива като вас.

С доволно изражение на лицето излезе и продължи по пътя, като остави зрителите да зяпат след твърдо изправения й гръб.

Едва бе тръгнала отново, когато някакъв чирак с грозно покрити със стърготини и талаш крака изтича след нея, понесъл кофа лепкава кал.

С вик:

— Как ти се харесва това, стара вещице? — той метна съдържанието на ведрото върху гърба й.

— О-у-у-у!

Крясъкът правеше чест на дробовете на Осуги, но преди да е успяла да се извърне, чиракът бе изчезнал. Щом осъзна размера на щетите, старицата се навъси тежко и от самото раздразнение очите й се наляха със сълзи.

Веселието бе всеобщо.

— На какво се смеете, тъпанари? — изфуча Осуги и се озъби. — Какво толкова смешно има в това да пръскат една стара жена с кал? Така ли посрещате в Едо възрастните? Че вие не сте хора, бе! Само помнете, че и вие някой ден ще остареете.

Избухването й привлече дори още повече зяпачи.

— Ето ти го Едо! — тросна се Осуги. — Като слушаш какво говорят хората, ще си помислиш, че това е най-хубавият град в цялата страна. И какво е всъщност? Място, пълно с мръсотия и кал, където всички изравняват хълмове, пресушават мочурища и трупат морски пясък. И не само това, ами е и пълен с всякаква паплач, каквото никога не ще намериш в Киото или къде да е на запад.

След като се освободи така от яда, старицата обърна гръб на кикотещата се тълпа и бързо тръгна по пътя си.

Наистина, новостта на града бе неговата най-забележителна черта. Дървото и мазилката по къщите бяха съвсем свежи и нови, много отделени за строеж места бяха само отчасти запълнени, а очите и ноздрите смъдяха от волския и конски тор.

Не толкова отдавна тази улица бе просто една пътека за пешеходци през оризищата между двете села Хибия и Чийода. В случай, че бе отишла малко по на изток, близо до крепостта Едо, Осуги щеше да намери един по-стар и по-улегнал квартал, където даймио и служители на шогуна си строяха жилища от скоро, след като Токугава Иеясу завзе Едо през 1590 година.

Сега обаче нищо в този град не й се нравеше. Почувства се прастара. Всеки, когото видеше — собственици на дюкяни, чиновници на коне, самураи, които крачеха покрай нея под плетени шапки — всички бяха млади, бяха работници, занаятчии, продавачи, воини и дори военачалници.

На предната част на някаква къща, където мазачите още се трудеха, имаше табела, зад която седеше една тежко напудрена жена, която търкаше очи и явно очакваше посетители. В друга полузавършена постройка се продаваше саке, изложена беше манифактура и бяха натрупани запаси от сушена риба. Някакъв човек окачваше една табела с обява за продажба на лекарства.

— Ако не търсех някого — промърмори кисело Осуги, — и една нощ нямаше да остана в това сметище.

Стигна до един хълм от изрината пръст, който затваряше улицата и спря. В подножието на моста, който пресичаше засега още безводния ров, имаше някаква барака. Стените й представляваха тръстикови рогозки, закрепени с ивици бамбук, но едно знаме провъзгласяваше тази постройка за обществена баня. На входа Осуги подаде една медна монета и влезе да изпере кимоното си. След като го почисти колкото успя, тя взе на заем един прът и окачи кимоното в близост до бараката. По долни дрехи, с метната на гърба лека хавлия, Осуги приседна в сянката на банята и разсеяно се загледа в пътя.

От другата страна на улицата половин дузина мъже се бяха наредили в кръг и се пазаряха достатъчно високо, за да може старицата да ги чуе какво казват.

— Колко квадратни лакти е? Ако цената е добра, нищо против нямам да си помисля.

— Има две трети акър. Цената е, каквато споменах преди. Не мога да сляза по-долу.

— Много е това. Вие сам трябва да го знаете.

— Съвсем не е много. Пресушаването на едно блато струва доста пари. И не забравяйте, че наоколо няма друга свободна земя.

— О, трябва да има. Навсякъде пресушават.

— Вече е продадена. Хората я разграбват както си е, още мочурлива даже. Няма да намерите да се продават триста квадратни лакти. Естествено, ако имате желание да идете чак до река Сумида, може да успеете да намерите нещо по-евтино.

— Гарантирате ли, че тук наистина са две трети акър?

— Няма нужда да ми се доверявате. Вземете едно въже и сам я премерете.

Осуги остана изумена — споменатата за стотина квадратни лакътя сума би била достатъчна за покупката на десетки акри добро оризище. Подобни по същество разговори се провеждаха обаче навсякъде из града, тъй като много търговци правеха спекула със земята. Осуги също остана впечатлена. „Защо ли ще му трябва на някой земя тук? Не е добра за ориз, а това място не може да се нарече град.“

След известно време сделката от другата страна на улицата бе по селски обичай скрепена с плясване на ръцете, което трябваше да донесе добра сполука на всички участници.

Докато лениво гледаше отдалечаващите се сенки, Осуги изведнъж усети от задната страна на обито си някаква ръка.

— Крадец! — изписка тя и в същия миг посегна да сграбчи китката на джебчията.

Но кесията й вече липсваше и крадецът бе на улицата.

— Крадец! — изкрещя пак Осуги. Понесе се след мъжа и успя да го улови през кръста. — Помощ! Крадец!

Онзи почна да се бори и няколко пъти я удари в лицето, без да успее да се откъсне от нея.

— Пусни ме, краво! — извика той, като я ритна в ребрата.

С шумно изсумтяване Осуги падна на земята. Тя обаче бе извадила късата си сабя и я заби в ходилото на мъжа.

— Оу!

С текнала от раната кръв, той измина още няколко крачки и после тупна на земята.

Стреснати от суматохата, търговците се извърнаха и един от тях възкликна:

— Хей, не е ли това онзи негодник от Кошу?

Говорещият бе Хангавара Яджибей, предводител на голяма тайфа от строителни работници.

— На него прилича — съгласи се някой от подчинените му. — Какво с това в ръката му? Изглежда ми като кесия.

— Нали — и аз така си мислех. И някой току-що извика „крадец“. Виж! На земята се е проснала някаква старица. Иди виж какво й има. Аз ще се погрижа за този.

Джебчията бе на крака и отново побягна, но Яджибей го настигна и с едно плясване го просна на земята, както би повалил скакалец.

Върнал се при своя началник, строителят доложи:

— Точно както си мислехме. Откраднал е кесията на старата жена.

— Тя е тук при мен. Как е старицата?

— Не е лошо ранена. Припаднала беше, но като дойде на себе си, почна да крещи, че ще го убие.

— Още седи там. Не може ли да се изправи?

— Струва ми се — не. Този я е сритал в ребрата.

— Кучи син такъв! — Все така впил поглед в джебчията, Яджибей даде нареждане на своя подчинен: — Уши, я забий един стълб.

Думите предизвикаха у крадеца треперене, като че някой е притиснал до гърлото му нож.

— Това — не — замоли се той, като се валяше в пръстта пред нозете на Яджибей. — Пуснете ме само този път. Обещавам да не го правя повече.

Яджибей поклати глава.

— Не. Ще си получиш заслуженото.

Уши, когото бяха кръстили на зодията, в която се беше родил — нерядко срещан между селяните обичай — се върна с двама работници от близкия мост.

— Ето там — каза той и посочи средата на едно празно място.

— Така добре ли е? — попита единият от мъжете, след като забиха в земята тежък кол.

— Чудесно — отвърна Яджибей. — Сега го вържете и му заковете една дъска над главата.

След като това бе направено, Яджибей зае дърводелска мастилница и четка и написа на дървото:

Този мъж е крадец. Доскоро работеше за мен, но сега извърши престъпление, за което трябва да бъде наказан. Трябва да остане вързан тук, под дъжда и слънцето, седем денонощия. Така нарежда Яджибей от Бакурочо.

— Благодаря — каза, като връщаше мастилницата. — Сега, ако това не ви струва много усилия, давайте му по малко да яде. Само колкото да не умре от глад. Каквото остане от вашия обяд, ще свърши работа.

Двамата работници, заедно с други, които междувременно се бяха събрали, дадоха знак, че са съгласни. Няколко обещаха, че ще се погрижат крадецът да получи полагащия се присмех. Не само самураите се бояха от това провиненията и слабостите им да бъдат извадени на показ пред всички. По онова време дори за обикновените граждани подигравката бе най-лошото от всички наказания.

Да се наказват престъпници без намесата на закона бе здраво установен обичай. В дните, когато воините бяха твърде заети с битки, за да поддържат реда, заради собствената си сигурност градските жители бяха поели върху себе си грижата да се справят със злосторниците. Макар сега Едо да имаше назначен отгоре наместник и се създаваше управа, в която първите граждани от всеки квартал ставаха представители на властта, все още се случваше правосъдие да се раздава така набързо. Тъй като донякъде на места продължаваше да цари известен безпорядък, властите не виждаха особен смисъл да се месят.

— Уши — обърна се Яджибей, — занеси на старата жена кесията. Лошо, че това е трябвало да се случи с човек на нейната възраст. Струва ми се, че е сама. Какво е станало с кимоното й?

— Казва, че го била изпрала и окачила да съхне.

— Иди й го донеси и после я доведи. Можем бездруго да я заведем с нас у дома. Малко смисъл има да наказваме крадеца, ако ще я оставим тук за плячка на някой друг негодник.

Няколко мига по-късно Яджибей тръгна надолу. Уши го следваше отблизо, с преметнато през ръката кимоно и качил на гръб Осуги.

Скоро стигнаха Нихомбаши, „Моста на Япония“, от който се измерваха сега всички разстояния по пътищата, които излизат от Едо. Дървеният свод бе поддържан от каменни парапети и тъй като мостът беше построен само преди година, по дървото още личеше, че е нов. Покрай брега на реката бяха вързани на пристан лодки от Камакура и Одавара. На другия бряг бе градският рибен пазар.

— Ох, боли ме страната — обади се Осуги и гръмко изпъшка.

Рибарите погледнаха нагоре да видят какво става. На Яджибей не му харесваше да го зяпат. Като се обърна назад към Осуги, той каза:

— Скоро ще стигнем. Опитайте се да издържите. Няма опасност за живота ви.

Осуги опря глава на гърба на Уши и утихна като пеленаче.

В долната част на града дребните търговци и занаятчиите бяха образували свои собствени квартали. Имаше махала на ковачите, на майсторите на копия, на бояджиите, плетачите на рогозки татами и така нататък. Къщата на Яджибей ясно се открояваше между тези на останалите дюлгери, тъй като предната част на покрива бе покрита с керемиди — всички останали къщи имаха дъсчени покриви. Допреди един пожар две години по-рано почти всички покриви бяха сламени. Бе станало така, че Яджибей получи прякора, който му служеше за презиме, от своя покрив — Хангавара значи „полупокрит с керемиди“.

На времето беше дошъл в Едо като ронин, но тъй като бе и умен, и сърдечен, се оказа умел в работата с хора. Не след дълго се утвърди като предприемач, който наемаше значителна по размер група дърводелци, дюлгери и общи работници. От строежите за различни даймио събра достатъчно капитал, за да се включи и в сделките с недвижими имоти. Прекалено богат, за да му се налага да работи със собствени ръце, той играеше ролята на местен първенец. Между множеството такива самопровъзгласили се началници в Едо, Яджибей бе един от най-познатите и най-високо уважаваните.

Градските жители оказваха почит и на първенците, и на воините, но от двата разреда хора първенците бяха по-обичани, тъй като обикновено се застъпваха за простите хора. Макар тези от Едо да имаха свои си обичаи и държание, първенците не бяха срещани единствено в новата столица. Тяхната история достигаше до неспокойните късни дни на шогуната Ашикага, когато по селата като стада лъвове бродели главорези, които грабели на воля и не се спирали пред никого.

Според един писател от онова време, те не носели почти нищо освен яркочервени препаски през кръста и широки пояси. Сабите им били много дълги — почти шест стъпки — и дори късите им саби били дълги повече от четири стъпки. Мнозина използвали други оръжия от по-груб вид, като бойни брадви и тъй наречени „железни гребла“. Пускали косата си да расте в безпорядък, използвали за препаски на главите парчета дебело въже и често покривали прасците си с кожени гамаши.

Тъй като нямали постоянен предводител, служели като наемници и след възстановяването на мира били презрени еднакво и от селяните, и от самураите. След като столицата се пренесе в Едо, такива, които не бяха доволни да останат разбойници по пътищата, често търсеха щастието си в новия град. Не малко успяха и за хора като тях бе казано, че имат „праведност вместо кости, човеколюбие вместо плът и храброст вместо кожа“. Накратко, това бяха образцовите герои на простолюдието.