Ейджи Йошикава
Мусаши (52)

Глътка мляко

Пътят, който се спускаше по билото на връх Хиеи, излизаше в областта Оми, на едно място точно след Миидера.

Мусаши водеше кравата вързана на въже. Като погледна през рамо, той внимателно каза:

— Ако искате, може да спрем и да починем. Никой от нас двамата не бърза.

Поне обаче, помисли си, са тръгнали на път. Осуги, несвикнала с крави, отначало направо отказа да възседне животното. За да я убеди, му бе нужна цялата изобретателност, като решителният довод се оказа, че тя не може безкрайно да пребивава в тази твърдина на монашеското безбрачие.

Легнала с лице към врата на кравата, Осуги болезнено изохка и се намести. При всяка проява на загриженост от страна на Мусаши тя си напомняше своята враждебност към него и мълчаливо изразяваше гнева си, че се оставя на грижите на своя смъртен враг.

Макар добре да съзнаваше, че Осуги живее единствено и само за да си отмъсти, Мусаши откри, че не е в състояние да погледне на нея като на същински враг. Никой, дори много по-силни от нея неприятели, не му бе причинявал толкова грижи и неудобство. Кроежите й едва не го докараха до злощастие в родното му село; заради нея му се присмяха и го охулиха в Кийомидзудера; тя упорито се бе изпречвала на пътя му и осуетявала неговите замисли. Имаше случаи, като снощния, когато я бе проклинал и едва беше устоявал на подтика да я разполови със сабята си.

При все това не можеше да се реши да й навреди, особено сега, когато бе болна и лишена от обичайната си злост. Странно защо, но бездействието на нейния зъл език го потискаше и той жадуваше да я види пак здрава, та дори това за него да значи нови неприятности.

— Да яздите така сигурно е доста неудобно — отбеляза. — Опитайте да потърпите още малко. Като стигнем Оцу, ще измисля нещо.

Изгледът на североизток бе великолепен. Под тях безметежно се простираше езерото Бива, точно зад него бе връх Ибуки, а в далечината се издигаха върховете на Ечидзен. От отсамната страна на езерото Мусаши успяваше до една да различи прочутите Осем гледки на Карасаки в село Сета.

— Нека спрем за малко — каза той. — Ще се почувствате по-добре, ако слезете и полегнете за няколко минути.

Като върза животното за едно дърво, той обгърна с ръце старицата и я свали на земята.

С лице към пръстта, Осуги отблъсна ръцете му и простена. Лицето й трескаво пареше, а косата й бе цялата разчорлена.

— Не искате ли малко вода? — попита не за първи път Мусаши, като я потри по гърба. — Трябва и да хапнете нещо.

Тя упорито поклати глава.

— От снощи не сте пийвали капка вода — рече той умолително. — Ако продължавате така, ще ви стане още по-зле. Ще ми се да ви намеря някакво лекарство, но тук наоколо няма никакви къщи. Ето, защо не изядете половината от обяда ми?

— Каква отврат!

— А?

— По-скоро бих умряла в някоя нива, та да ме изядат птиците. Никога не ще падна така ниско да приемам храна от врага си!

Тя отърси ръката му от гърба си и заби нокти в тревата.

Като се питаше дали Осуги въобще някога ще осъзнае голямата си грешка спрямо него, Мусаши продължи да се отнася към нея така внимателно, като към своя собствена майка. Всеки път, когато му се сопнеше, той търпеливо се опитваше да я успокои.

— Хайде, бабо, знаете, че не ви се ще да умрете. Трябва да живеете. Не искате ли да видите как Матахачи ще се издигне и ще успее?

Тя се озъби и изръмжа:

— Това какво те засяга? В скоро време Матахачи ще се оправи и без твоя помощ.

— Сигурен съм в това. Но вие трябва да оздравеете, за да можете сама да го насърчавате.

— Лицемер такъв! — кресна старицата. — Губиш си времето, ако си мислиш, че с ласкателства можеш ме накара да забравя колко много те мразя.

Като разбра, че каквото и да каже, ще бъде прието погрешно, Мусаши стана и се отдалечи. Избра си място зад една скала и се зае да яде обеда си — оризови топки, пълнени с тъмна, сладникава оризова каша и поотделно завити в дъбови листа. Половината остави неизядени.

Чу гласове, надзърна зад скалата и видя някаква селянка да говори с Осуги. Бе облечена в хакама, каквито носят жените от Охара, а косата й се спускаше по раменете. Жената тъкмо гръмогласно заявяваше:

— Имам у дома една болна. Сега е вече по-добре, но ще се оправи още по-бързо, ако мога да й дам малко мляко. Ще може ли да издоя кравата?

Осуги вдигна лице и въпросително изгледа жената.

— По моя край нямаме много крави. Може ли всъщност да изкарате мляко от тази?

Двете размениха още няколко думи, след което жената приклекна и се зае да дои млякото в един съд за саке. Щом го напълни, тя стана, стисна го здраво в ръце и каза:

— Благодаря. А сега ще вървя.

— Чакай! — извика с дрезгав глас Осуги. Тя протегна ръце и се озърна, за да се увери, че Мусаши не ги гледа. — Дай ми първо малко мляко. Една-две глътки ще стигнат.

Жената удивена загледа как Осуги вдига съда до устните си, затваря очи и жадно преглъща, докато млякото се стича по брадичката й.

Щом свърши, Осуги потрепери и после сбърчи лице, сякаш се готви да повърне.

— Какъв гаден вкус! — измрънка тя. — Но може от това да ми стане по-добре. Обаче много е ужасно — по-отвратително от лекарство.

— Има ли ви нещо? Да не сте болна?

— Не е нищо тежко. Настинала съм и малко ме тресе.

Сякаш отърсила се от болките, тя чевръсто се изправи и след като пак провери дали Мусаши не гледа, пристъпи по-близо до жената и с тих глас попита:

— Ако тръгна оттук право надолу по пътя, докъде ще стигна?

— Точно над Миидера.

— Това е в Оцу, нали? Има ли някой обиколен път, по който да тръгна?

— Ами, да, но къде искате да стигнете?

— Без значение. Искам само да се махна от този злодей!

— На около осем-деветстотин разкрача надолу по този път една пътека се отклонява на север. Ако я следвате, ще излезете между Сакамото и Оцу.

— Ако видиш един човек да ме търси — рече заговорнически Осуги, — не му казвай, че си ме виждала.

И тя тромаво сбута жената и като окуцяла богомолка се понесе покрай нея.

Мусаши се засмя и излезе иззад скалата.

— Вие сигурно живеете някъде наоколо — каза той дружелюбно. — Съпругът ви земеделец, дървар или нещо такова е?

Жената се сви уплашено, но отвърна:

— А, не. Аз съм от странноприемницата на билото при прохода.

— Толкова по-добре. Ако ви дам малко пари, ще свършите ли нещо за мен?

— С радост, обаче, да ви кажа, в хана имаме една болна.

— Аз мога да занеса млякото вместо вас и да ви почакам там. Така добре ли ще е? Тръгнете ли сега, до мръкване трябва да сте се върнали.

— В такъв случай, струва ми се, мога да ида, обаче…

— Няма за какво да се безпокоите! Аз не съм такъв злодей, какъвто ме изкара онази старица. Опитвах се само да й помогна. Щом може да се оправи сама, значи няма защо да се тревожа заради нея. Сега ще напиша само една бележка. Ще ви помоля да я занесете в дома на господаря Карасумару Мицухиро. Това е в северната част на града.

С четка, извадена от калъфа за писане, Мусаши бързо нахвърли думите, които, докато се възстановяваше в Мудоджи, бе жадувал да прати на Оцу. След като повери писмото на жената, той яхна кравата и бавно я подкара напред, като си повтаряше написаните думи и си мислеше как ли ще се почувства Оцу, щом ги прочете.

— Мислех си, че вече няма да я видя — промълви и изведнъж се сепна.

„Като се сетя колко беше слаба, помисли, може пак да е на легло. Щом обаче получи писмото ми, ще стане и ще дойде възможно най-скоро. Също и Джотаро.“

Остави кравата да се движи напред свободно и от време на време спираше, за да може тя да си пасе от тревата. Писмото му до Оцу беше просто, но той бе твърде доволен от него:

При моста Ханада ти бе тази, която чакаше — нека този път да бъда аз. Ще те чакам в Оцу, на моста Кара в село Сета. Когато отново сме заедно, за много неща ще си поговорим.

Опита се да придаде на сухото съобщение известна поетичност. Повтори си го наум и се замисли за „многото неща“, които имаха да обсъждат.

Щом стигна странноприемницата, слезе от кравата и като хвана с две ръце съда с млякото, извика:

— Има ли някой?

Както обикновено в крайпътни заведения от такъв род, под стряхата отпред имаше открито място за пътниците, които се отбиват да пият чай или да похапнат. Вътре имаше чайна, с една част — преградена за кухня. Стаите за гости бяха отзад. Една старица слагаше дърва в кирпичена пещ, върху която имаше голяма дървена тенджера.

Щом седна на пейката отпред, тя излезе и му сипа чаша възтопъл чай. Тогава Мусаши й обясни за какво идва и й подаде съда с млякото.

— Какво е това? — попита тя и с недоверие го огледа.

Като реши, че може да е глуха, той бавно повтори вече казаното.

— Мляко ли казвате? Мляко? За какво? — Все така озадачена, тя се обърна към вътрешността и извика: — Господине, можете ли да излезете за малко? Тук нещо не ми става ясно.

— Какво? — Някакъв мъж се появи иззад ъгъла на странноприемницата и попита: — Какво се е случило, госпожо?

Тя бутна съда в ръцете му, но той нито го погледна, нито чу какво му казва. Очите му останаха вперени в Мусаши, а лицето му застина в съвършен израз на изумление.

Също толкова изненадан, Мусаши само извика:

— Матахачи!

— Такедзо!

Двамата се спуснаха един към друг, спирайки точно преди да се блъснат. Щом Мусаши протегна ръце, Матахачи направи същото и изпусна съда.

— Колко години минаха?

— От Секигахара, нали?

— Тогава значи…

— Пет години. Толкова трябва да са. Аз сега съм на двайсет и две.

Докато се прегръщаха, заля ги сладката миризма на млякото от счупения съд, която им напомни времето, когато и двамата са били бебета сукалчета.

— Много прочут си станал, Такедзо. Но струва ми се, не бива да те наричам Такедзо. Ще ти казвам Мусаши, като всички останали. Чувах много разкази за твоя успех при големия бор… и също за разни неща, които си вършил преди това.

— Не ме карай да се чувствам неудобно. Аз още се уча. Но този свят е пълен с хора, които изглежда не са толкова добри като мене. Я кажи, ти тук ли си отседнал?

— Да, тук съм от десетина дни. Напуснах Киото с намерение да ида в Едо, но се случи нещо неочаквано.

— Казаха ми, че имало някой болен. Е, сега нищо не може да се направи, обаче аз затова носех млякото.

— Болен ли? О, да… човека, с когото пътувам.

— Лоша работа. Във всеки случай, радвам се да те видя. За последен път научих неща за теб, когато Джотаро донесе онова писмо, докато аз пътувах за Нара.

Матахачи увеси глава с надеждата Мусаши да не спомене дръзките предвиждания, които той направи по онова време.

Мусаши сложи ръка на рамото на приятеля си. Мислеше си колко е хубаво, че отново го вижда и колко му се иска двамата добре да си поговорят.

— Кой пътува с теб? — попита невинно Мусаши.

— О, никой — никой, който да те занимава. Просто…

— Остави това. Дай да идем някъде, където можем да си поговорим.

Докато се отдалечаваха от странноприемницата, Мусаши попита:

— Ти с какво си изкарваш прехраната?

— Какво работя ли?

— Да.

— Нямам никакви особени дарби или умения, затова ми е трудно да си намеря място при някой даймио. Струва ми се, не мога да кажа, че се занимавам с нещо определено.

— Искаш да кажеш, че през всичките тези години само си се скитал? — попита Мусаши, който започна да подозира каква е истината.

— Стига сега. Като говориш такива неща, ми напомняш много неприятни работи. — Умът му сякаш се върна към онези дни в сянката на връх Ибуки. — Голямата ми грешка беше да се заловя с Око.

— Хайде да седнем — предложи Мусаши, като кръстоса крака и се отпусна на тревата.

Усети пристъп на раздразнение. Защо Матахачи така настоятелно се смята за малоценен? И защо приписва своите неудачи на други хора?

— Ти виниш за всичко Око — каза твърдо Мусаши, — но така ли въобще говори един зрял мъж? Никой не може да ти осигури достоен живот — само ти можеш.

— Признавам, че не бях прав, обаче… как да го кажа? Просто ми се струва, че не съм способен да променя съдбата си.

— Във времена като днешните, мислиш ли така, няма да стигнеш доникъде. Иди щом искаш в Едо, но когато стигнеш там, ще завариш хора от цялата страна и всички ще ламтят за пари и положение. Няма да си спечелиш име, просто като правиш, каквото прави всеки срещнат. Ще трябва по някакъв начин да се отличиш.

— Трябваше още като млад да се заема със саблен бой.

— Сега, като го каза, се питам дали си се родил годен за майстор на сабята. Във всеки случай ти едва сега започваш попрището си. Може би трябва да помислиш за това да станеш учен. Това, допускам, е най-добрият начин да си намериш място при някой даймио.

— Не се тревожи. Ще направя нещо.

Матахачи откъсна едно стръкче трева и го сложи между зъбите си. Срамът му го сковаваше. Унизително бе да осъзнава какви последствия са имали пет години на бездействие. Преди със сравнителна лекота беше успявал да пренебрегне чутите разкази за Мусаши, но сега, когато го виждаше така очи в очи, разликата между двама им стана очевидна. Засенчен от силното присъствие на Мусаши, Матахачи с труд успяваше дори да си припомни, че някога двамата бяха най-добри приятели. Дори чувството за достойнство на този мъж бе за него някак потискащо. Нито завистта, нито стремежът да му стане равен можеха да го отърват от болезненото съзнание за неговата собствена неспособност.

— Горе главата! — ободри го Мусаши. Дори докато плясваше Матахачи по рамото обаче, той усети слабостта на този човек. — Станалото — станало. Забрави миналото — подкани го той. — Дори да си пропилял пет години, какво от това? Това значи най-много, че започваш с пет години по-късно. Тези пет години може по свой начин да съдържат един ценен урок.

— Много проклети бяха.

— О, забравих! Тъкмо преди малко се разделих с майка ти.

— Виждал си майка ми ли?

— Да. Трябва да кажа, не мога да разбера защо не си се родил с повече от нейната сила и упорство.

Нито пък, помисли си Мусаши, може да се разбере защо Осуги има такъв син — колеблив и пълен със самосъжаление. Прииска му да се го разтърси и да му напомни колко е щастлив, че въобще има майка. Впери поглед в Матахачи и се запита как ли може да укроти гнева на Осуги. Отговорът дойде незабавно — стига само Матахачи да може да направи нещо от себе си…

— Матахачи — каза тържествено Мусаши, — защо, след като имаш такава майка като твоята, не се опиташ да направиш нещо, с което да я ощастливиш? Тъй като нямам родители, на мен не може да не ми се струва, че ти не си й толкова благодарен, колкото би трябвало. Не че не й оказваш достатъчно уважение. Някак си обаче, макар да си дарен с най-хубавото, което може да има човек, ти изглежда смяташ това просто за нищожна случайност. Да имах майка като твоята, с много повече желание щях да се старая да поправя себе си и да сторя нещо наистина достойно — само заради това, че после би имало някой, който да сподели моята радост. Никой не се радва на нашите постижения толкова, колкото родителите.

— Може да звучи, все едно просто повтарям изтъркани поучения. За скитник като мен обаче не е така. Не мога дори да ти опиша колко самотен започвам да се чувствам, когато срещна някоя красива гледка и после изведнъж се сетя, че няма никой, който да се порадва на нея заедно с мен.

Мусаши спря да си поеме дъх и улови приятеля си за ръката.

— Ти самият знаеш, че каквото казвам е истина. Знаеш, че ти говоря като стар приятел, момче от същото село като теб. Нека опитаме пак да си върнем духа от онова време, когато тръгвахме за Секигахара. Сега вече няма войни, но битката за оцеляване в мирно време е не по-малко трудна. Трябва да се бориш, трябва да имаш замисли за бъдещето. Стига да опиташ, аз ще направя всичко, за да ти помогна.

Сълзите на Матахачи западаха по сключените им ръце. Въпреки сходството на думите на Мусаши с някоя от досадните проповеди на майка му, той бе дълбоко трогнат от загрижеността на своя приятел.

— Прав си — каза, докато бършеше сълзите си. — Благодаря. Ще направя, както казваш. Още сега ставам нов човек. Съгласен съм, че не съм роден да успея като човек на сабята. Ще ида в Едо и ще си намеря учител. После старателно ще се уча. Кълна се, че ще го направя.

— Ще се оглеждам за някой добър учител, а също и добър работодател за теб. Би могъл дори едновременно да се учиш и да работиш.

— Това ще е, все едно започвам нов живот. Има обаче още нещо, което ме тревожи.

— Е? Казах, че ще направя всичко по силите си, за да ти помогна. Това е най-малкото, което мога да сторя, за да изкупя, че така ядосах майка ти.

— Това нещо е някак неудобно. Виждаш ли, моят спътник е една жена… И не просто коя да е жена. Тя е… ох, не мога да го кажа.

— Хайде, дръж се като мъж!

— Не се сърди. Ти я познаваш.

— Коя е?

— Акеми.

„Можеше ли да направи по-лош избор от този?“, помисли си стреснат Мусаши, но се сепна, преди да е казал това на глас.

Наистина, Акеми не е така разпътна като майка си, или поне не още, но вече е тръгнала по своя път — като птица, политнала с пламнал факел в клюна си. Мусаши силно подозираше, че освен произшествието със Сеиджуро е имало и нещо между нея и Коджиро. Запита се каква ли зла съдба отвежда Матахачи при жени като Око и дъщеря й.

Матахачи погрешно изтълкува мълчанието на Мусаши като признак на ревност.

— Ядоса ли се? Казах ти го направо, понеже не мислех, че трябва да го крия.

— Глупако такъв, аз за тебе се тревожа. Нима са те прокълнали при раждането или сам умираш да си търсиш злощастията? Мислех, че си взел поука след Око.

В отговор на въпроса на Мусаши, Матахачи му разказа как е станало двамата с Акеми да се съберат.

— Може това да ми е наказание, че изоставих майка — заключи той. — Акеми си нарани крака при падането в долчинката и започна да я боли все повече, затова…

— А, ето ви и вас, господине! — обади се на местното наречие старицата от хана.

Оглупяла от възрастта, тя сложи ръце зад гърба си и вдигна поглед към небето, сякаш иска да види какво е времето.

— Болната жена не е с вас — добави. От равния й тон остана неясно дали просто установява това или задава въпрос.

Леко изчервен, Матахачи отвърна:

— Акеми ли? Да не е станало нещо с нея?

— Не е в леглото.

— Сигурна ли сте?

— Беше там преди малко, но сега не е.

Макар някакво шесто чувство да подсказа на Мусаши какво е станало, той каза само:

— По-добре да идем да видим.

Постелката на Акеми още стоеше простряна на пода, но стаята иначе бе празна.

Матахачи изруга и напразно обиколи ъглите. С пламнало от гняв лице каза:

— Нито оби, нито пари! Нито дори гребен или игла за коса! Тя е луда! Какво й е станало — да ме напуска по тоя начин!

Старицата стоеше на вратата.

— Ужасно нещо — каза тя, като че сама на себе си. — Това момиче — може би не трябва да ви казвам — но то не беше болно. Само се преструваше, та да може да остане да лежи — това е. Може да съм стара, но такива неща са ми ясни.

Матахачи изтича навън и остана да се взира в белия път, който се виеше по хребета. Кравата, легнала под някаква праскова с вече потъмнели и окапали цветове, наруши тишината с едно дълго, сънливо измучаване.

— Матахачи — каза Мусаши, — защо стоиш там и се мъчиш? Нека се молим тя да си намери място, където да уседне и да започне спокоен живот — и стига толкова.

Една жълта пеперуда бе подхвърлена от игривия ветрец нагоре и после се преметна зад ръба на една скала.

— Твоето обещание много ме зарадва — продължи Мусаши. — Сега не е ли време да започнеш нещо, да опиташ наистина да направиш нещо от себе си?

— Да, нали от мен това се иска? — промърмори без въодушевление Матахачи, прехапал долната си устна, за да спре треперенето й.

Мусаши го хвана и го накара да се извърне, за да откъсне погледа му от пустия път.

— Виж сега — рече бодро той, — твоят път сам се разчисти. Накъдето и да е тръгнала Акеми, там не е за теб. Върви сега, преди да е прекалено късно. Тръгни по пътя, който излиза между Сакамото и Оцу. Преди денят да е свършил, трябва да настигнеш майка си. Веднъж щом я намериш, не я губи повече от поглед.

За да подсили думите си, Мусаши донесе на Матахачи сандали и чорапи, после влезе в странноприемницата и се върна с останалите вещи.

— Имаш ли пари? — попита. — Аз самият нямам кой знае колко, но можеш да вземеш част от тях. Щом мислиш, че Едо е мястото за теб, ще дойда с тебе дотам. Довечера ще съм на моста Кара при Сета. След като намериш майка си, потърси ме там. Разчитам да я доведеш.

След като Матахачи си тръгна, Мусаши седна да изчака здрача и отговор на писмото си. Изтегна се на пейката в задната част на чайната, затвори очи и скоро засънува. Две пеперуди се носеха във въздуха и пърхаха между преплетените клони. Едната от тях му бе позната… Оцу.

Щом се събуди, полегатите лъчи на слънцето вече стигаха до задната стена на чайната. Чу някакъв човек да казва:

— Както и да го погледнете, много зле се представиха.

— За Йошиока ли говорите?

— Точно така.

— Хората прекалено много уважаваха това училище заради прочутото име на Кемпо. Изглежда на всяко поприще само първото поколение има какво да направи. Второто е вече посредствено, а при третото всичко се разпада. Няма често да видите главата на четвъртото поколение да е погребан до основателя на дома.

— Е, аз пък съм намислил да ме погребат точно до дядо ми.

— Но ти си само един каменар. Аз говоря за прочутите хора. Ако мислиш, че не съм прав, виж само какво стана с наследника на Хидейоши.

Мъжете работеха в една каменоломна в долината и към три часа всеки следобед се качваха до хана за чаша чай. Преди малко един от тях, който живееше близо до Ичиджоджи, заяви, че видял битката от начало до край. Разказвал вече историята си няколко дузини пъти, той можеше да я представя със забележително красноречие, като умело разкрасяваше случилото се и подражаваше движенията на Мусаши.

Докато каменарите в захлас слушаха неговото повествование, се появиха четирима други мъже, които седнаха отпред — Сасаки Коджиро и трима самураи от връх Хиеи. Намръщените им лица предизвикаха у работниците неудобство, те взеха чашите си с чая и се пренесоха вътре. Когато обаче напрежението в разказа взе да нараства, започнаха да се смеят и да обсъждат, като често и с явно възхищение повтаряха името на Мусаши.

Щом търпението му стигна своя предел, Коджиро високо извика:

— Вие там!

— Да, господине — отвърнаха всички в хор и по навик веднага сведоха глави.

— Какво става там? Ти! — с ветрилото си с железни пръчки той посочи към човека. — Говориш, все едно много знаеш. Я излез насам! И вие останалите също! Няма да ви направя нищо лошо.

Докато всички, провлачвайки крака, отново се измъкваха навън, той продължи:

— Слушах ви как нижете хвалебствия за Миямото Мусаши и ми дойде до гуша. Глупости говорите!

Последваха въпросителни погледи и шепот на недоумение.

— Защо смятате Мусаши за голям майстор на сабята? Ти — казваш, че си гледал онзи ден битката, но нека те уверя, че аз, Сасаки Коджиро, също я видях. Като официален свидетел наблюдавах всяка подробност. По-късно ходих на връх Хиеи и изнесох пред обучаващите се там монаси беседа за видяното. И още — по покана на няколко видни учени посетих и други от храмовете, говорих и там.

— Е, за разлика от мен, вие тук нищо не разбирате от саблен бой. — В гласа на Коджиро започваше да се прокрадва снизходителност. — Гледате само кой е спечелил и кой — изгубил, после като стадо почвате да хвалите Миямото Мусаши, все едно е най-големият майстор на сабята, живял някога.

— Поначало нямаше да си правя труда да оспорвам брътвежа на разни невежи, но сега това ми се струва необходимо, понеже погрешни мнения като вашите направо са обществено вредни. Освен това бих искал да изкарам на показ вашите заблуди, за да могат да ме чуят тези изтъкнати учени, които са днес с мен. Отпушете си ушите и внимателно слушайте! Ще ви разкажа какво всъщност стана при големия бор и що за човек е Мусаши.

Това привлече вниманието на слушателите и от тях се чу почтителен шепот.

— На първо място — започна с равен глас Коджиро, — да видим какво намерение е имал всъщност Мусаши, каква е била неговата скрита цел. По начина, по който той предизвика последния двубой, мога само да заключа, че отчаяно се е опитвал да си спечели известност и да си създаде име. За тази цел си избра дома Йошиока, най-прочутото училище по сабя в Киото и хитро ги предизвика. Поддал се на уловката, домът Йошиока стана за Мусаши стъпало към славата и успеха.

— Но той направи нещо нечестно. Вече всички бездруго знаеха, че дните на Йошиока Кемпо са отминали и че школата Йошиока е в упадък. Тя приличаше на изсъхнало дърво, на сакат човек, който е близо до смъртта. От Мусаши се искаше само да нанесе удар по една празна черупка. Всеки можеше да стори същото, но никой не го направи. Защо? Понеже онези от нас, които разбират „Изкуството на войната“, вече знаеха, че школата е безсилна. И второ, понеже не искахме да петним почитаното име на Кемпо. При все това Мусаши предпочете да предизвика едно сблъскване, да сложи по улиците на Киото обяви с предизвикателство за двубой, да почне да пръска слухове и накрая да направи добро зрелище от същото, което би успял да направи със сабя всеки що-годе способен боец.

— Не бих могъл и да почна да изброявам всичките евтини, подли уловки, с които той си послужи. Вземете например това, че нарочно закъсня и за двубоя с Йошиока Сеиджуро, и за срещата си с Деншичиро. Вместо да срещне враговете си при големия бор лице в лице, тръгна по заобиколен път и прибягна до какви ли не низости.

— Казват, че бил само един, а се биел срещу мнозина. Това е истина, но то също е само част от неговия сатанински замисъл да си спечели известност. Той твърде добре знаеше, че понеже враговете му са повече на брой, хората ще съчувстват нему. А стане ли дума за същинската битка, то аз мога да ви кажа — лично я наблюдавах — тя бе малко повече от детска игра. Известно време Мусаши успяваше да се отърве чрез хитрините си, после, когато му се предостави възможност да избяга, побягна. Е, трябва да призная, че той донякъде прояви груба сила. Това обаче не го прави майстор на сабята. Не, ни най-малко. Най-многото, с което Мусаши може да се стреми към слава е, че го бива да тича бързо. Няма равен в това бързо да се измъква от сражението.

Сега думите се лееха от устата на Коджиро като вода през отприщен бент.

— Обикновените хора си мислят, че е трудно за сам боец да се сражава срещу голямо число противници, но десетима не са непременно десеторно по-силни от един. За истинския майстор броят невинаги е от значение.

След това Коджиро, като познавач, направи една критика на сражението. Лесно му беше да омаловажи подвига на Мусаши, тъй като въпреки неговата смелост, всеки вещ зрител би могъл да открие недостатъци в начина му за бой. Щом стигна до станалото с Генджиро, Коджиро бе направо унищожителен. Каза, че убийството на момчето било зверство и нарушение на честта на сабята и че откъдето и да се погледне, то не можело да бъде простено.

— А сега нека ви разкажа за произхода на Мусаши! — извика той с негодувание.

После разкри, че през последните няколко дни се срещнал на връх Хиеи с Осуги и чул лично от нея цялата дълга история за двуличието на Мусаши. Без да пести подробности, разказа за злините, което била понесла тази „мила старица“.

Накрая завърши:

— Потрепервам, като си помисля, че има хора, които възхваляват този негодник. Ужасяващо е да се гледа как това действа на обществените нрави! Ето това беше причината да говоря така надълго. Не съм свързан с дома Йошиока, нито пък ме мъчи завист към Мусаши. Говорих ви честно и безпристрастно, като човек, посветил се на Пътя на меча и решен праведно да следва този Път! Казах ви истината. Запомнете я!

Млъкна и утоли жаждата си с чаша чай, после се обърна към своите придружители и много спокойно отбеляза:

— А, слънцето вече е слязло ниско. Ако не тръгнете скоро, ще се е стъмнило, преди да стигнете в Миидера.

Самураите от храма станаха да си вземат довиждане.

— Добре се грижете за себе си — каза единият от тях.

— Чакаме да ви видим отново, когато пак дойдете в Киото.

Каменарите намериха сгоден случай и като освободени след съдебно заседание затворници се забързаха към долината, която сега тънеше в червеникави сенки и отекваше от песента на славеите.

Коджиро погледа след тях и после извика към вътрешността на хана:

— Оставям парите за чая тук на масата. Между другото, имате ли пушечни фитили?

Старицата бе приседнала пред кирпичената пещ и готвеше вечерята.

— Фитили ли? — попита тя. — Там отзад в ъгъла има една връзка. Вземете си, колкото искате.

Коджиро тръгна към ъгъла. Докато изтегляше два-три фитила от снопа, останалите паднаха на пейката долу. Щом посегна да ги вдигне, той не можа да не забележи двата протегнати на пейката крака. Погледът му бавно се премести от нозете към тялото и лицето. Стъписването беше като от здрав удар в слънчевия сплит.

Мусаши впери поглед право в него.

Коджиро отскочи крачка назад.

— Е, сега — каза Мусаши, широко усмихнат.

Без да бърза, той се изправи и отиде до Коджиро. Остана да стои там и да мълчи с леко развеселен и многозначителен израз на лицето.

Другият се опита да отвърне на неговата усмивка, но мускулите на лицето отказаха да го послушат. Той на мига осъзна, че Мусаши е чул всяка една от неговите думи и от това, че усещаше как този му се надсмива, неудобството му стана още по-нетърпимо. Отне му само миг да си възвърне обичайната дързост, но през този кратък промеждутък не можеше да не проличи объркване.

— Я, Мусаши, не очаквах да ви заваря тук — възкликна.

— Радвам се отново да ви видя.

— Да, да, разбира се. — Съжаляваше за думите си, дори докато ги изричаше, но някак не можеше да се сдържи и додаде: — Трябва да кажа, че от последния път, когато ви виждах, вие наистина се отличихте. Трудно е за вярване, че един човек може да се сражава като вас. Нека ви поздравя. Изглежда, вие дори не сте пострадал след всичко, което стана.

Все още със следа от усмивка на устните, Мусаши с пресилена учтивост отвърна:

— Благодаря ви, че онзи ден станахте свидетел. Благодаря също за преценката, която преди малко дадохте на моето представяне. Не ни се удава често да се видим така, както гледат на нас другите. Много съм ви задължен за забележките. Уверявам ви, че няма да ги забравя.

Въпреки спокойния глас и отсъствието на раздразнение, последните думи накараха Коджиро да потръпне. Той разпозна в тях — и с право — предизвикателство, което някой ден ще трябва да посрещне.

На тези мъже, и двамата горди, и двамата упорити, и двамата убедени в правотата си, рано или късно бе съдено да се сблъскат лице в лице. Мусаши бе готов да почака, но когато каза „Няма да забравя“, изричаше простата истина. Вече гледаше на своята скорошна победа като на прелом по пътя си на боец, връхна точка в борбата за самоусъвършенстване. Злословията на Коджиро нямаше да останат дълго без отговор.

Макар да разкраси речта си, за да повлияе на слушателите, Коджиро наистина бе видял станалото по що-годе същия начин, по който го описа и действителното му мнение не се различаваше съществено от казаното. Той и за миг не се усъмняваше в правилността на преценката, която има за Мусаши.

— Радвам се да чуя това от вас — заяви Коджиро. — Не бих искал да забравите. Аз също ще помня.

Мусаши, когато кимна в знак на съгласие, още се усмихваше.